Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Глава 8
Радиоактивните фараони

Африка според научната теза е древната територия на първия човек, който преди около седем милиона години се научава да ходи изправен в континенталните савани, което пък трябва да е довело и до по-нататъшното развитие на мозъка. Може би точно затова с течение на последните десетилетия в различни области на южна Африка на бял свят излизат исторически трудно поддаващи се на класификация артефакти. Така например през 1948 г. при разкопна дейност в Малави група британски археолози откриха сечива от метал, чиято възраст беше определена на невероятните 56000 (!) години! По отношение на процеса на развитие на нашата собствена еволюционна история това е революционно и се нуждае от обяснение!

Определянето на тези огромни периоди става чрез метода на радио-карбоновото датиране, с помощта, на който се измерва наличният радиоактивен разпад на въглерода и водорода в нашата естествена среда. Чрез установяването на скоростта на разпад и като се взима предвид половината от засеченото време от 5700 години (± 150 години), от 1949 г. насам подобни определяния на възрастта започнаха да се извършват относително точно.

Друга една находка, чиято възраст също така е необичайно висока, е един сандал. Неговата възраст беше потвърдена дори на 63000 години. Дори ако тесногръдите археолози и теолози все още продължават да търсят «обяснения», за да не се налага да пренаписват наново човешката история, при търсене на диамантени мини през 1951 г. като доказателство бяха заварени стари миньорски мини, които веднъж вече са били експлоатирани преди хиляди години и потвърждават още веднъж казаното преди малко. В Зимбабве съществува меден рудник, чиято възраст беше датирана от германския геолог д-р Роберт Вирбел на 47000 години. Той е бил направен и разработен от нашия директен предшественик Homo sapiens (разумния човек), който все още не е класифициран към никоя културна група. Миньорското дело отново е свидетелство за това, че нашите предци изобщо не са били толкова примитивни, колкото на някой и друг учен би му се искало. Медният рудник изобщо не е изключение, защото и в Никарагуа беше намерен 43000 годишен железен рудник, който също така не може да бъде приписан на някой определен културен народ. Съществуват дори 100 000 годишни железни мини, за които в един разговор д-р Вирбел ми разказа следното:

«След като нашите предшественици още преди 100 000 години са добивали съдържащи желязо метали, историците сериозно трябва да се замислят дали днешното човечество като културна форма не се е появило няколко стотици хиляди години по-рано и вследствие на това още в съществено по-ранен земно-исторически период да е строило грандиозни градове, които са били унищожени от непредвидими катастрофи«.

Защо обаче нашите учебници не споменават за подобни разкрития?

Отговорът ще стане ясен, ако се насочим към още една куриозна история от Африка, която засега също не трябваше да става достояние на широката общественост. Става дума за откритието на британския археолог и туристически кореспондент професор Джеймс Уилърд, който в книгата си «Lost Worlds of Africa» («Изгубените африкански светове»), отпечатана през 1967 г., разказва за една изгубена и тайнствена култура, чиито последни останки днес все още се намират под пясъчните дюни на Сахара:

«В пустинната област в Себха, до днешната столица Фес, напряко на Сахара след оазиса Гат на алжирската граница, странникът пресича една грамадна подземна водоснабдителна система, която едва ли има равна на себе си в историята на Африка и касае изобретателския дух и усилията, засвидетелствани в това съоръжение«.

В своята разузнавателна екскурзия професор Уилърд се натъква на система от лабиринти в подземно тунелно съоръжение, което дотогава все още било неизследвано. Едната основна галерия под пустинната земя, в която странникът се спуснал, се оказала висока три и широка четири метра. По мнението на Уилърд тя била издялана с елементарни сечива направо във варовиковата скала, без при това строителите да са се опитвали да изгладят пода и стените на галерията. По-нататък той съобщава:

«Още не е определено колко подобни галерии съществуват. Във всеки случай видимите засега са към стотина. На места подземните тунелни системи дори се раздалечават на шест метра разстояние, и тяхната средна дължина от скалите, където започват, до оазиса, където завършват, възлиза на 4,8 километра. Ако изходим от това, че се виждат още 230 подобни съоръжения и ако оценим всичките в тази местност с около 300 такива, то – включително страничните галерии, ще получим обща дължина от приблизително 1600 километра тунелни отсечки, които са издялани в скалната основа под пустинята«.

Моля разгледайте вашия хол и си представете, как биха изглеждали нещата, ако към стаята бяха прибавени още 267000 други подобни помещения. Това би се равнявало на един проходен тунел – при движение по права линия – от Мюнхен до Москва – при това без някой да получи клаустрофобия! С оглед на факта, че подобна отсечка не може да бъде построена от днес за утре, Джеймс Милър също се заема с тази система. Той съобщава, че при пребиваването си, все още не било съвсем ясно как точно е функционирала водоснабдителната система. Милърд пише, че донякъде би могло да продължи и часове, докато човек намери съответните входове за тунелите:

«Въпреки че отговорът на загадката първоначалн изглеждаше лесен, защото над пцялото тунелно съоръжение навсякъде се издигаше един лек, простиращ се по дължина насип, този, който търси входа, внезапно се оказва в хаоса от скали в подножието на стръмнината, без да може със сигурност да каже къде всъщност изчезва тунела«.

Но кога изобщо е било построено това подземно съоръжение?

Уилърд е на мнение, че функцията на това съоръжение предполага постоянни и редовни валежи. Постоянни дъждове обаче в региона на Сахара е имало единствено в периода между 9000 и 6000 година пр. Хр. Вследствие на това постройката би трябвало да е най-малко 8000-годишна! Но възможно ли е «фогарас» да са възникнали наистина преди толкова много време?

Днес изкуствените кладенци са единствените водни източници във Вади ел-Аял, които трябва да са достатъчни за около 9000 души на оазис. За някогашното население на тези земи Уилърд разви следната теория:

«Ако преценим броя на населението по броя на намерените във Вади гробове, които са повече от 100 000 и са от времето на „строителите на водните канали“, можем да си представим колко силно населена е била тази местност в миналото. Освен това строежът на една толкова голяма водоснабдителна система говори за един индустриално и технологично развит народ«.

Освен това и създаденият за сондирането на повърхността на планетата Венера радар през 70-те години също направи едно изумително откритие. Когато по време на тестовата фаза на Земята над покритите с облаци джунгли на Гватемала и Белиз (Централна Америка) бяха обработени радиационните резултати, учените на NASA успяха да направят сензационни снимки. След обработка на снимките, американският археолог д-р Робърт Уилям Адамс, за свое голямо учудване забелязал една неизвестна дотогава и неоткриваща се на обичайните снимки сложна мрежа от прави и вълнообразни линии, която при последвалите разкопки се оказала система от канали на Маите. Това по мнението на Адамс обяснява как Маите са успявали да поддържат една високоразвита култура от няколко милиона души.

Под перуанския град на инките Куско се намират така наречените «Чинканас» («Chinkanas»), които всъщност отново представляват подземна система от лабиринти. Въпреки че на археолозите дори е известен входа към вътрешността на системата (непосредствено до църквата Санто Доминго), за неговото проучване не се прави нищо.

Тунелните системи в Сахара засега също остават без внимание от страна на който и да е археологически екип. Ето защо професор Уилърд каза следното:

«В района на Сахара има огромен брой гробове, пирамиди, крепости и изоставени градове, които си стоят там без да са докоснати от шпатулата на археолозите«.

Така например той още тогава посещава «укрепения град Шараба», който се намира там – в пустинята. Тъй като градът лежи малко настрани от пътя на керваните близо до град Мурсук, той лека полека потъва в пясъка, без да сме научили нещо повече за мистериозните строители. При това мнението на една част от историците е, че началото на всички високоразвити култури на Земята е поставено със строежите на каналните системи.

Но защо никой от археолозите не проявява интерес към тях?

Друг един град, в който отново бяха открити мистериозни тунелни системи, се намира на юг от Египет. Сто тридесет и четвъртият владетел на самобитния град-държава Аксум в днешна Етиопия, император Калеб (495–525 г. сл. Хр.), и най-големият му син Гебре Маскал (525–542 г. сл. Хр.), по време на своето владичество трябва да са контролирали един лабиринт с дължина 200 километра в намиращия се на североизток дворцов комплекс, където според легендата трупали несметни богатства. Заради постоянните политически безредици в страната и тук от дълго време не са се провеждали археологически разкопки. Моят колега Хорст Дункел през януари 1995 г. разгледа град Аксум, за да провери истинността на военните доклади за Калеб.

През 501 година император Калеб заповядал на армията си да отмъсти заради лошото отношение на един свещеник на име Цадган от град Метера. Когато при вида на армията жителите се изпокрили в укрепения град, императорът наредил да бъде прокопан един огромен тунел от Аксум, който да отвежда до отдалечения на 123 километра Метера. Етиопският историк Белал Гидай пише за това:

«Факт е, че входът за този подземен коридор се намира в Аксум, а изходът на повече от сто километра – в Метера. Отворите на тунела могат да бъде видяни и днес в двата града. И една малка църква, която се намира на източната страна на планината Амба в Метера, все още пази спомена за непопулярния светец«.

През май 1963 г. се проведоха последните по-значими разкопки в Аксум. Тогава археолозите проникнаха на пет метра дълбочина. Изненадващо там те откриха останките на един още по-стар град, върху който по-късно бил построен самият Аксум. При престоя си в Етиопия Хорст Дункел също проучил вече отново зазидания вход към лабиринта в Аксум и казва, че:

«Видът на каменната обработка, както ние го заварихме в подземните тунели, настоява за сравнение с праисторическите постройки на инките в Перу«.

Това, върху което туристът-изследовател трябва да спре вниманието си, са многобройните следи от пробиване и фрезиране на камъни като гранит и диорит, които имат степен на твърдост «9» в съответната скала.

В Petrie Museum в Лондон се намира един връх на куха бургия от древен Египет, заведена под номер U.C. 16037. Когато тя беше открита към края на 19. век от професор У. М. Флиндърс Петри в Гиза, той забелязал, че острието й се е изкривило и вероятно, затова е бил изоставен от тогавашните каменоделци. По острието на бургията ясно може да се разбере, че първоначално то е било разширено с водещо колело, върху което вероятно е имало тежести, за да може да се предизвика съответния пробив. Естествено тази бургия била пригодена да пробива единствено варовикови скали, защото върхът й бил направен от мед, който е мек метал. Но при всички положения това откритие е доказателство, че древните египтяни от IV династия са познавали принципа на сондажа.

Но по какъв начин me са пробивали камъни като гранита и диорита?

Този вид прецизна дейност върху толкова твърд камък не може да се постигне с примитивен чук и медно длето, както ни го представя научното клише. Дори и бургия с кух връх като U.C. 16037 не би могла да помогне при този вид камък.

Според Хорст Дункел подземните зидове в Аксум също са гранитни и е невъзможно да са от времето на император Калеб, защото техническите средства на строителите от този ранен период са ни абсолютно познати. Но според една друга легенда цар Соломон трябва да е прекарал доста време със Савската царица в района на Аксум. Може би той е донесъл тази тайна на каменоделството от Израел. Мъдрият цар Соломон всъщност е бил един от малкото посветени, които са познавали тайната на червея «Шамир». Това било някакво необикновено сечиво на Боговете, с което можело да бъдат пробивани и разрязвани камъни и дори цели отвесни скали. Но подобен предмет, който д-р Феликс Генцмер също превежда като «бормашина», познаваме и от митологията на германците. Когато Богът на поезията и мъдростта Один бил затворен от великана Зу-тунг в една скална планина, той употребил своя уред за пробиване «Рати», с чиято помощ успял да се освободи от скалния масив. В книгата «Едда» 1в, глава 21, В3 се казва: «С устата на Рати успях да отворя дупка и да проям скалата; горе и долу стояха друмищата на великаните: тогава аз се хвърлих напред«.

Обозначението «друмищата на великаните» според д-р Генцмер е поетическо описание за «отвесни скали», които тук, както изглежда, могли да бъдат разбити единствено с помощта на някакъв технически инструмент. Учените не без липса на фантазия дори смятат «Рати» за обикновен плъх, при което естествено не вземат под внимание сричките «Ra» и «Ти» («светеща земя»), които биха могли да се окажат с египетски произход. В разрез с пробивния уред на германците обаче, изглежда че бормашината на юдеите наистина е била експортна стока от Египет.

Защото думата «Шамир», която освен това би могла да се преведе и като «диамант», най-малкото не е юдейска дума, а според професор Емил Кауцш идва от египетската дума «есмира», означаваща «светещ трън» или «свредел» и в своето първично значение означава също и «бодлив червей». Ако в корена на думата на еврейската редакция се вземе под внимание думата «Смир» («Шмира»), то така бихме получили и обозначението «охранявания». Немската дума «шмиргел», която обозначава уреда за шлайфане, е заимствана през 16. век от италианската дума «Smeriglio», която също идва от египетско-гръцката фаза на града на учените Александрия и на гръцки се пише «Smyris».

Този необичаен инструмент в «Книга Зохар» I. 74, а-b, дори е наречен «разцепващият метала червей», а в книгата «Талмуд» – «режещият червей», за чиито свойства древните учени казват:

«И чук, и брадва, и всякакъв друг инструмент от желязо не може да се мери с него. Защото Шамир всичко разцепва, така че никое друго сечиво не влиза в работа«.

Както можем да разберем от преданията на Библията, на Талмуда и на Зохар, «режещият червей» или «разцепващият метала червей» е бил с различна големина. От една страна с него били гравирани броните на синовете на Израил, както и за шлифоване на скъпоценни камъни, от друга той бил използван в продължение на седем години при строежа на Соломоновия храм през 1034 година пр. Хр. За самия строеж в Първа книга на царете, 6, се казва:

«Когато се строеше храмът, издигна се от готови дялани камъни от кариерата. С бодливия червей Соломон цепеше камъните и вземаше ги за строежа на храма си, и така той сбъдна думите на писанието, както беше заповядано: „Да не се удря желязо о камък“».

Този вълшебен инструмент, който според легендата би трябвало да е дошъл директно от градината на Едем, бил остър и в предната си част голям само колкото ечемичено зърно. Когато не се използвал, той винаги трябвало да се съхранява в една оловна, пълна с кълчища кутия. Освен това в книгата «Храмът I», глави 3–4, също се съобщава за нещо странно по отношение на наложената от Боговете тайна на майсторите:

«От майсторите, които участваха при построяването на Соломоновия храм, никой не умря преди завършването му, и никой не се разболя. Нито една лопата или секира не се счупи по време на работа, никое око не отслабна, нито един каиш не се разхлаби и нито една обувка не се скъса; не пострадаха нито хора, нито предмети.

И когато майсторите завършиха строежа, издъхнаха. Тъкмо бяхме чули, че те са здрави и невредими, и узнахме, че всички до един са умрели! Господарят обаче ни каза така: това трябваше да стане, за да не може народите да ги накарат да им работят ангария и да искат от тях да строят техните сгради«.

Следователно и тогава знанието за обработване на камъка било тайна, която библейското божество Яхве донася от небесното царство и която по-късно дори довежда до групова смърт. Това обяснява имунитета на работниците срещу всякакви болести, на които били изложени по време на строежа. Отново мистериозните Богове са тези, които донесли със себе си вълшебния уред за обработка на камък. Божеството Яхве може да бъде отъждествено с акадското божество Ваал и с египетското Сет. Ако си припомним архаичният египетски Бог «Яхес» – дори съществува и прилика в начина на изписване. Така следващият стих относно свойствата и силите на «Шамир» стават ясни: «Ако човек го постави върху някоя грамада или скала, то тя ще бъде проядена до основи и ще стане на парчета«.

Дали тук не се крие решението на древната тайна на повсеместното каменоделство?

От гръцката история знаем за тунела на инженера Ойпалинос, открит през 1882 г., който бил прокаран още през 6. век пр. Хр. подобно на тунела под Ламанша между Англия и Франция. Всъщност той бил прокопаван от двата протока едновременно, което естествено предполага наличие на инструменти, с които Ойпалинос дори през Античността е можел да измери азимута и височината на пластовете. Историографът Херодот преди 2500 години причислява този тунел към «най-големите строителни произведения и технически постижения на гръцкия свят».

В архивите на Александрийската библиотека още преди 2100 години е имало дори и един инструмент, който гърците наричали «Diopter» («провиждащия»), който представлявал уред, сравним с днешния теодолит, и служел за пеленгация на различни цели.

Освен това в едно от своите произведения от 1. век пр. Хр. Хирон от Александрия описва една математическа формула, с която можело «през една планина да се прокара тунел».

Соломоновият храм също е бил издигнат върху построено някога тунелно съоръжение, приличащо на лабиринт, което е открито през май 1838 г. от британския археолог д-р Едуард Робинсън. Първият вход към тази лабиринтна система, който Робинсън определя като «тунелът на Езекия» (юдейски цар от 8. век пр. Хр.), той проучва още през юни същата година.

Около тридесет години по-късно под ръководството на професор Чарлс Уилсън археолози отново тръгнаха по следите на Едуард Робинсън, и на 14 март 1867 г. те откриха още една шахта-вход, която във всеки случай приписаха на по-древния народ на «йебуситите», а не на юдеите. Междувременно отново са в ход нови разкопни действия от страна на израелски археолози, които с най-модерна техника вървят по следите на старата гвардия археолози. Когато през март 1997 г. бях в Израел, имах възможност да разгледам как на запад от Стената на плача работната колона вече беше разкрила голяма част от древния зид на храма. Както показва Изображение 120, каменните дялани блокове от по-дълбоките пластове са големи и правоъгълни.

С напредването на изкопната дейност на израелския археолог професор Рони Райх след юни 1998 г. освен това се доказва, че бащата на Соломон, Давид, всъщност е нямал нищо общо с поставянето на основите на Ерусалим. Професор Райх приписва основаването на града, впрочем както и британските археолози през 1867 г., на ханаанската народностна група на йебуситите, които дори трябва да са прокарали и добре измислена водоснабдителна система.

Депутатите от израелския парламент естествено изобщо не са доволни от тези резултати и квалифицират професора като «некадърник». За ортодоксалните израелтяни това дори е престъпление – така да се разклати старозаветния мит за дар Давид! Въпреки това на една пресконференция през август 1998 г. професор Райх заяви:

«След разкриването на още дялани каменни блокове северозападно от Стената на плача, аз и моят екип се натъкнахме на пласт, който напомня на архитектурата на пра-древния град Йерихон«.

Още през 1908 г. под ръководството на сър Монтагю Паркър трима британски археолози-аматьори се отправили отново към Йерусалим, и били придружени от финландския изследовател на Библията Валтер Х. Ювелиус и неговия шведски ученик, някой си инженер Милен. За разлика от предходните изследователски експедиции на Британския музей в Лондон, експедицията на Паркър преследвала една ясно определена цел. Доктор Ювелиус смятал, че в книгата на пророк Езекил е открил някакъв таен код, който се отнасял до сградата на храма в Йерусалим. В представите на участниците в експедицията разбитият библейски код и изготвените от Ювелиус и Милен чертежи, карти и скици трябвало да доведат изследователите до скривалището на заредения с божествена сила «Ковчег на завета».

Свещеният сандък, който се съхранявал в най-свещените от свещените палатки на евреите, а по-късно в построения от Соломон храм, бил с размери 111 х 67 х 67 сантиметра и бил създаден по заповед и според указанията на Яхве. Ковчегът на завета като свещен архив служел на юдеите за съхранение на възпоменателни предмети, към които преди всичко се числели «Десетте божи заповеди», една «златна стомна с манна» и «жезъла на Аарон, който цъфнал». «Златната стомна с манната» трябва да е била донесена в Европа през 12. век от Ордена на Тамплиерите (първите пазители на Соломоновия храм) и да се намира в «Порту Граал» («Страната на Граала»). Тази страна не е друга, а именно днешна «Португалия», но тази история е разказана на друго място. Следите на «Ковчега на завета» се губят някъде из античния град Аксум в днешна Етиопия.

Що за предмет изобщо е бил този сандък?

В Глава VIII на книгата «Давидово коляно» четем:

«Цял Израил се събра накуп, и Давид беше между тях, за да посрещнат отново Ковчега на завета. Но тъй като беше в миналото, когато трябваше да го обслужват, всички си казаха: „Единствено с кола е можело да бъде изнесен Ковчега от земята на филистимците; затова и ние бихме могли само с кола да го занесем в Давидовия дом, на царя на Израил в дома“«.

Според французина Морис Д. Папин ковчегът трябва да е представлявал някакъв вид електрически кондензатор, който можел да произвежда електрическо напрежение между 500 и 700 волта. Античните писания дори потвърждават, че този апарат е притежавал антигравитационни сили:

«И тъй те взеха Ковчега и го сложиха в една кола, но той остана да виси между небето и земята, не се издигна нависоко, но не падна и към земята«.

Освен това ковчегът трябва да е бил направен от акациево дърво и отвътре, както и отвън трябва да е бил обкован със злато. Това всъщност би могло да означава, че са налице два проводника, разделени от изолатор, които както и външните орнаменти – да са служили като кондензатори. Морис Д. Папин смята, че ковчегът е бил поставен на сух подпочвен пласт, където земният магнетизъм достига вертикална интензивност от около 600 волта на метър. Изолиран от земната повърхност, от ковчега освен това би трябвало да са изхвърчали огнено червени лъчи. Според Папин кондензаторът е бил заземяван в земята чрез страничните орнаменти. За транспортиране на Ковчега били използвани два златни пръта, които се прокарвали през халките, монтирани от двете страни на капака му. Лъчението било толкова силно, че дори коствало един човешки живот:

«Тогава Уса, синът на Амонадаб, се надигна и изпъна ръката си, за да хване ковчега. В този момент грешниците на Израил си казаха: ако Уса не задържи здраво ковчега, той ще се плъзне към земята. Мигновено господарят нареди смъртта на Уса, той умря и ръката му пусна ковчега. Така на цял Израил стана ясно, че със собствени сили ковчегът се носеше между небето и земята и нямаше да отлети нагоре и нямаше да падне надолу«.

Уса обаче не бил единственият, който бил покосен от мистериозната сила. В книга Самуил 6, 19 за силата на ковчега пише:

«Но Господ порази ветсемеските мъже за гдето погледнаха в Господния ковчег, като порази от людете петдесет хиляди и седемдесет мъже…»

Но когато веднъж преселилият се от Германия и установилият се в Англия откривател сър Вернер фон Сименс седял на върха на Голямата пирамида, един от неговите арабски водачи го подканил да изпъне едната си ръка и да разпери пръстите на ръката си. Вернер фон Сименс изпънал само показалеца си и усетил някакво комично боцкане. Когато след това Сименс посегнал да пие от една бутилка вино, която носел със себе си, той усетил слаб електрически удар. Като последствие от случилото се го заразила експериментаторската страст на откривателя. Така той намокрил един вестник върху високата 137 метра платформа на пирамидата, увил го около шишето, за да го превърне в лайденска стъкленица. В случая винената бутилка се заредила с електрически заряд и то само защото Сименс я издигнал високо над главата си. Когато след това от бутилката започнали да се сипят искри, арабските му водачи помислили, че виждат магия. Единият от тях се хвърлил към спътника на Сименс, но последният насочил бутилката към него, при което го ударила толкова силна волтова дъга, че той се строполил на пода, а след това с викове избягал от платформата на пирамидата.

Още през 1971 г. въз основа на информацията от Стария завет британският учен Уорт Смит пресметна, че вътрешността на библейския ковчег отговаря точно на гранитната вана в Камерата на царя в Голямата пирамида в Гиза. Аз не бих могъл да се съглася с резултатите на Смит, но това се дължи на обстоятелството, че за своето твърдение ученият предпоставя един някога наличен капак от саркофаг, който за съжаление днес е изчезнал. Но така се оказва, че и Ковчегът на завета също е тясно свързан с Египет. В Papyrus Harris 46, 8 се говори как фараона направил за своя Бог намиращите се в един сандък плочи с надписи, което напомня за Мойсей и Десетте божи заповеди:

«Аз направих за теб мощни укази от тайни думи, създадени в залата на писмеността в Та-Мери, върху плочи от камък, гравирани със (свещено) длето, за да управляват твоя уважаван дом до вечността«.

Трябва ли да разбираме това като доказателство за връзка с историите от Стария завет?

В своята отпечатана през 1991 година книга финландският изследовател Кавели Миконен съобщава за куриозни неща от споменатата в началото експедиция в Ерусалим, които обаче биха могли Да ни предложат обяснение: «В рамките на руините на храма изследователският екип откри тристепенна система от тунели, лабиринти и водни канали, които са имали различно предназначение. Входовете към тези тунели бяха внимателно запечатани, така че без разкодираните библейски данни щеше да е невъзможно да бъдат намерени. Както казва инженер Милен изследователите се натъкнали на отровни газове, които предизвиквали изгаряния, гадене и пристъпи на световъртеж«.

Освен това шведският изследовател Хенри Килсон заявява, че при писмената кореспонденция между Ювелиус и Милен останал с впечатлението, че някъде из разклонената лабиринтна система имало източник на радиация. Но какво от тези твърдения наистина е вярно? Древните египтяни имат зад гърба си дълга традиция в минното дело, чиито корени все още са неизвестни. Благодарни сме на британския египтолог професор Уолтър Брайън Емери за неговото произведение относно архаичен Египет, в което той доказва, че още по времето на Първата династия (3100–2868 г. пр. Хр.) египтяните притежавали отлични медни инструменти, такива като триони и длета, с които можели да обработват всички видове варовици. Дори и техническите средства при изкопаването и изглаждането на гранитни блокове трябва да са били, според професора, високо развити. Естествено Емери не говори за някакви тайнствени вълшебни инструменти, а предполага, че за правилното разрязване на камъните древните египтяни са използвали влажен кварцов пясък като средство за шлайфане.

Но дали наистина египтяните не са познавали никакви технически уреди?

През 1935 г. професор Емери получи задачата да ръководи разкопки в Саккара, при което неговата работа се състояла в това, да разчисти огромната гробница от Първата династия. Само една година по-късно в един гроб Емери прави особено откритие: измежду скелети с безброй погребални дарове египтологът успява да извади на бял свят една мистериозна пластика от шиста.

Творението напомня на колело или перка и можем да заключим, че е използвано изцяло с техническа цел. Но шистата е относително мек камък и лесно чуплив, което изглежда да е неподходящо за техническа употреба. Радиално симетричната подредба на наподобяващите пера спици без съмнение обаче демонстрира модел на някакво техническо устройство. Освен полирания дисков предмет Емери открива и йероглифи, от които името на починалия можело да се установи – «Сабу» (2950–2924 г. пр. Хр.). става дума за принц от Първата династия, чието име, посветено на Хор, може да бъде преведено като «Светещата звезда от семейството на Хор». Но какво представлява този мистериозен предмет?

Дали той има нещо общо със смъртта на принца?

След практиката си в Саккара Уолтър Б. Емери превърна в дело на живота си това да изследва гроба на жреца-мъдрец Имхотеп, от който се надявал да получи отговор за мистериозната находка и причината на смъртта му. За Имхотеп междувременно Емери знаел, не само че е бил велик лекар, но и изтъкнат архитект. Най-после Имхотеп е бил този, на който се приписва конструкцията на храма в Едфу и строежа на стъпаловидната пирамида в Саккара. Но и при строежа на тази пирамида Имхотеп трябва да е разполагал с «небесни книги» и едва благодарение на техните указания да е бил в състояние да завърши своето дело.

Едва на 5 октомври 1964 г. Емери се заема с делото на живота си: той започва да търси гроба на жреца-мъдрец. Засега знаел, че египтолозите не знаят къде е гробът на Имхотеп, от което си извадил заключението, че следователно и крадците на гробове не би трябвало да са го плячкосали. Но това се очаквало и от архитектурното майсторство, с което вероятно Имхотеп изградил гроба си. Професор Емери разбирал съвсем ясно, че откритието на гроба на Имхотеп би било най-малкото от същото голямо значение за Старото царство, колкото за Новото царство беше откриването на гроба на Тутанкамон. Само че: къде точно из цялата пустинна околност да забие шпатулата си?

Първите пробни разкопки дали ясно да се разбере, че цялата долина била препълнена с постройки от ранната династическа епоха. Професорът работел все по-трескаво и пред очите си имал една-единствена цел: откриването на гробницата на жреца Имхотеп. На 10 декември 1964 г. на десет метра дълбочина той се натъква на шахта на гроб от III династия (2644–2505 г. пр. Хр.). Пред него се отворил един силно разклонен лабиринт: пробити тунели, зазидани входове и безброй мумифицирани ибиси. Една намерена статуя на Имхотеп дала на Емери решаващото доказателство и сили, че е на прав път. На постамента на статуята били отбелязани празниците, които се празнували в чест на Бога на лечителското изкуство. Един от тези празници се състоял всяка година в деня на неговата смърт. Освен това Имхотеп бил обрисуван като този, който «почива в големия Дехан, пещерата, която е скъпа на сърцето му». Професор Уолтър Б. Емери коментира тази находка със следните думи: