Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 19 страниц)

Ди Рей бе твърде смаян, за да каже нещо.

– Помни как агентите на ФБР му казали, че имат балистичен доклад, който свързва едно от оръжията му с местопрестъплението, и че уж намерили някаква следа от ботуш. Разполагали и със свидетели, които видели Куин наблизо по време на убийствата. И отново някои от нещата са му смътни.

– Кога ще изгледате признанията?

– Ще се срещна с прокурора възможно най-скоро, но нищо няма да стане бързо. Може да минат седмици, преди да видя писмените признания или видеото, както и другите улики, които възнамеряват да използват.

– Ако е поискал адвокат, защо не са прекратили разпита?

– Чудесен въпрос. Обикновено обаче ченгетата се кълнат, че обвиняемият се е отказал от правата си и не е поискал адвокат. Неговата дума срещу тяхната. А при толкова важен случай ченгетата, обзалагам се, ще се закълнат, че Куин изобщо не е споменавал за адвокат. А също и че не са го заплашвали, не са го лъгали и не са му обещавали сделка. Изкопчили са исканото признание и сега ще се опитат да подкрепят обвинението с веществени доказателства. Ако не намерят нищо, ще им остане само признанието.

– То достатъчно ли е?

– О, да.

– Не мога да повярвам. Куин не е глупак. Никога не би се съгласил на разпит.

– Убивал ли е човек?

– Не, доколкото ми е известно. Имаме си други хора за тази работа.

– Защо е избягал от затвора?

– Някога били ли сте в затвора?

– Не.

– И аз, но познавам мнозина, които са лежали. Всички искат да се измъкнат.

– Допускам – каза Шивър. – Чували ли сте за човек на име Малкълм Банистър?

– Не.

– Куин твърди, че са лежали заедно във „Фростбърг“ и че този човек стои зад обвиненията. С Банистър се сприятелили и разговаряли надълго и нашироко за съдия Фосет и за мръсните му дела. Бесен е на Банистър.

– Кога мога да видя брат си?

– Надали преди събота, когато са редовните посещения. Днес следобед пак ще отида в затвора с копие от обвинителния акт. Мога да предам съобщение, ако искате.

– Разбира се, кажете му да си държи устата затворена.

– Опасявам се, че вече е твърде късно.

20

Подробностите са твърде объркани и едва ли ще се изяснят повече. Пат Сърхоф би искал да ми каже, че клиниката е към американска военна болница във Форт Карсън, но после трудно би го отрекъл. Предпазливо ми обяснява, че клиниката специализира в РПВ – радикална промяна на външността – и се използва от няколко федерални правителствени агенции. Пластичните хирурзи били едни от най-добрите и преобразили доста физиономии, които в противен случай биха били размазани. Пека го на бавен огън само за да го гледам как се мъчи, но той не издава нищо повече. След операцията ще се възстановявам тук два месеца, преди да се преместя.

Първата ми среща е с някаква психотерапевтка, която иска да се увери, че съм готов за разтърсващото преживяване около смяната не само на името, но и на физиономията ми. Жената е приятна и грижовна, а аз с лекота успявам да я убедя, че съм готов да продължа напред.

Втората ми среща е с двама лекари и една медицинска сестра, чието присъствие осигурява женската гледна точка към бъдещия ми вид. Много бързо се уверявам, че тези тримата са адски добри в работата си. С помощта на съвършен софтуер могат да направят почти всякакви промени на лицето ми. Очите са от огромно значение – повтарят ми го няколко пъти. Промениш ли очите, променяш всичко. Леко изостряш носа. Не пипаш устните.

Малко ботокс в гънките на бузите. Определено обръсваш главата и я поддържаш така. Почти два часа си играем с новото лице на Макс Болдуин и го моделираме.

В ръцете на не толкова опитни хирурзи това може да бъде мъчително преживяване. През последните двайсет и пет години, тоест през целия ми живот като зрял човек, изглеждам в основни линии по един и същ начин, лицето ми е оформено от генетиката, посъстарено от годините и за щастие без белези от рани или травми. Хубаво и солидно лице, което ми вършеше добра работа, затова отказът от него е сериозна крачка. Новите ми приятели твърдят, че не е нужно нищо да променяме, а само леко да подобрим някои детайли. Клъцване тук, подгъване там, леко стягане и опъване и хоп, нова версия, не по-малко хубава, но много по-безопасна. Уверявам ги, че го правя много повече в името на сигурността, отколкото от суета, и те охотно се съгласяват. И преди са го чували. Питам се колко ли информатори, доносници и шпиони са променили. Стотици, ако се съди по екипната им работа.

Докато новата ми външност се сглобява на големия екран на компютъра, обсъждаме сериозно аксесоарите и тримата ми се струват искрено развълнувани, когато на физиономията на Макс се появяват кръгли очила с рогови рамки.

– Това е! – възкликва сестрата развълнувано и аз трябва да призная, че Макс изглежда много по-умен и готин.

Половин час пробваме с най-различни мустаци и накрая напълно се отказваме от идеята. Разделяме се двама срещу двама относно въпроса да имам ли брада, но после решаваме просто да изчакаме и да видим. Обещавам да не се бръсна една седмица, за да получим по-ясна представа.

Поради сериозността на проблема малкият ми екип не бърза. Цяла сутрин прекрояваме Макс и когато всички са доволни, принтират снимка с висока резолюция на новата ми външност. Отнасям я в стаята си и я залепвам на стената. Една медицинска сестра я оглежда и заявява, че й харесва. Тя пък ми харесва на мен, обаче е омъжена и не флиртува. Само ако знаеше…

Прекарвам следобеда в четене и разходки из разрешената територия на базата. Все едно убивам времето във „Фростбърг“, който вече е далече в пространството и в спомените ми. Непрекъснато се връщам в стаята си при лицето на стената: обръсната глава, леко заострен нос, подчертана брадичка, по-слаби бузи, никакви бръчки и очите на нов човек. Подпухналостта на средната възраст е изчезнала. Клепачите не са толкова големи. И най-важното, с тези кръгли маркови очила Макс изглежда адски модерен.

Предполагам, че лекарите могат лесно да направят лице, което да е точно като лицето на Макс на стената. Но ще съм доволен и ако просто се доближат до този резултат. Никой няма да познае новото им творение, а само това има значение. Аз съм прекалено въвлечен в събитията, за да преценя дали ще изглеждам по-добре от преди, но истината е, че ще изглеждам достатъчно прилично. Безопасността действително е много по-важна от суетата.

В седем часа на следващата сутрин ме подготвят и ме вкарват в малка операционна. Анестезиологът прави каквото трябва и аз щастливо се унасям.

Операцията трае пет часа и според лекарите е огромен успех. Няма как да са сигурни, понеже лицето ми е бинтовано като на мумия. Ще минат седмици, преди отоците да спаднат напълно и да се оформят новите ми черти.

Четири дни след предявяване на обвинението Куин Ракър се появи за пръв път в съдебната зала. За случая го държаха облечен със същия оранжев гащеризон, който носеше от пристигането си в ареста на Роуаноук. Ръцете му бяха с белезници и привързани с верига към кръста, глезените му също бяха вързани с вериги. Бяха му навлекли бронежилетка и поне десетина тежковъоръжени пазачи, агенти и шерифи го придружиха от затвора до бронирания шевролет събърбан. Не му бяха отправяни смъртни заплахи, а до федералния съд щяха да го отведат по таен маршрут, но властите не бяха склонни да рискуват.

Вътре в залата репортери и зрители бяха запълнили местата много преди насроченото за десет часа явяване на Ракър пред съда. Арестът и обвиняването му бяха огромна новина, а и междувременно нямаше масово убийство или развод на звездна двойка, които да му откраднат сензацията. Пред съдебната зала му свалиха бронежилетката и веригите и Куин влезе без тях. Единственият с оранжев гащеризон и почти единственият чернокож в залата, той наистина изглеждаше виновен. Седна на масата до Дъсти Шивър и един от сътрудниците му. От другата страна на пътеката Стенли Мъмфри и цяла бригада помощници важно-важно местеха папки, сякаш щяха да се явяват пред Върховния съд.

В знак на уважение към убития си колега останалите единайсет съдии от Южния окръг бяха отказали да поемат делото. Първоначално страните щяха да се явят пред Кен Коноувър, специално назначен за случая. Коноувър зае мястото си и призова за ред. Каза няколко предварителни думи, после попита дали обвиняемият се е запознал с обвинителния акт.

– Да – отговори Дъсти. – И се отказваме от официално изчитане.

– Благодаря – отговори Коноувър.

На първия ред зад масата на защитата седеше Ди Рей, издокаран по последна мода както винаги и очевидно притеснен.

– Обвиняемият желае ли да пледира? – попита Коноувър.

Дъсти веднага се изправи и кимна на клиента си, който също стана непохватно и заяви:

– Да, сър. Невинен.

– Много добре, обвиняемият пледира невинен.

Дъсти и Куин седнаха.

– Пред мен е молбата за определяне на гаранция, господин Шивър. Желаете ли да ви изслушаме по този въпрос? – Тонът му не оставяше никакво съмнение, че каквото и да каже Дъсти, няма да успее да убеди съда да определи разумна гаранция, ако изобщо се съгласи на такава.

Предчувствайки неизбежното и понеже не искаше да се излага, Дъсти отговори:

– Не, ваша чест, тя е достатъчно ясна.

– Господин Мъмфри?

Стенли се изправи и се приближи към подиума. Прокашля се и каза:

– Ваша чест, подсъдимият е обвинен в убийството на федерален съдия. Обвинението е категорично, че той трябва да бъде задържан без право на гаранция.

– Съгласен съм – бързо отговори Коноувър. – Още нещо, господин Мъмфри?

– Не, сър, за момента, не.

– Господин Шивър?

– Не, ваша чест.

– Обвиняемият остава в ареста под контрола на щатските шерифи.

Коноувър удари с чукчето, изправи се и излезе. Първото явяване пред съда продължи по-малко от десет минути.

Ди Рей беше в Роуаноук от три дни и вече му беше писнало от това място. Разчиташе на Дъсти Шивър, който пък разчиташе на свой приятел в ареста. Наистина беше уредена кратка среща с обвиняемия. Тъй като посещенията на близките бяха разрешени само през почивните дни, срещата щеше да е в стаята, където проверяваха алкохолното съдържание на кръвта на пияните шофьори. Нямаше да има никакви официални данни за нея. Братята не подозираха, че някой ги чува. ФБР записа разговора им, а част от него гласеше:

Куин:

Тук съм заради Малкълм Банистър, Ди, разбираш ли какво ти казвам?

Ди Рей:

Разбрах, разбрах, ще се оправим с това по-късно. Сега ми разкажи какво се случи.

Куин:

Нищо не се е случило. Никого не съм убил. Подлъгаха ме да призная, както вече казах. Искам да се направи нещо във връзка с Банистър.

Ди Рей:

Той е в затвора, нали?

Куин:

Вероятно не. Като го познавам, сигурно е използвал Член трийсет и пет, за да излезе.

Ди Рей:

Член трийсет и пет?

Куин:

Всеки в пандиза знае за Член трийсет и пет. Сега това не е важно. Той е навън и трябва да го намерите.

Дълга пауза.

Ди Рей:

Ще отнеме много време и много пари.

Куин:

Виж, братле, не ми говори за време. Федералните нямат нищо срещу мен, нищичко. Което не означава, че няма да ми видят сметката. Ако се стигне до процес след около година, Банистър вероятно ще е основният им свидетел, чуваш ли ме?

Ди Рей:

И какво ще каже?

Куин:

Ще каже каквото трябва, не му пука. Той е на свобода, човече, сключил е сделка. Ще каже, че сме говорили за съдия Фосет в затвора. Ето това ще каже.

Ди Рей:

А говорихте ли?

Още една дълга пауза.

Куин:

Да, постоянно говорехме за него. Знаехме, че има мангизи.

Пауза.

Куин:

Трябва да намериш Банистър, Ди Рей. Ясно?

Ди Рей:

Добре. Ще поговоря с Дългия.

21

Три седмици след операцията започва да ми писва. Превръзките ми са свалени, конците са махнати, но спадането на отоците отнема цяла вечност. Гледам се в огледалото по сто пъти дневно в очакване положението да се подобри и изпод синините и подутините да се покаже Макс. Хирурзите от екипа постоянно идват и ме уверяват колко страхотно изглеждам, но вече ми е дошло до гуша от тези хора. Не мога да дъвча, не мога да се храня, не мога да ходя повече от десет минути, затова обикновено се придвижвам с инвалидната количка. Движенията ми трябва да са бавни и премерени, иначе може да прецакам изкусната работа, вложена в лицето на Макс Рийд Болдуин. Броя дните и нерядко отново се чувствам като в затвор. Седмиците се нижат, синините и подутините постепенно изчезват.

Възможно ли е да си влюбен в жена, която всъщност не си докосвал? Убеден съм, че отговорът е „да“. Тя се казва Ванеса Йънг. Запознах се с нея във „Фростбърг“, в залата за посещения, в една студена и ветровита съботна сутрин. Не би трябвало да казвам „запознах се“, просто тогава я зърнах за пръв път. Беше дошла при брат си, когото познавах и харесвах. Запознахме се по-късно, при друго нейно посещение, но не се докоснахме. Пишех й писма и тя ми отговаряше, но беше болезнено очевидно, поне за мен, че увлечението ми по Ванеса не е съвсем споделено.

Дори не мога да преброя колко часа съм си фантазирал за тази жена.

През последните две години животът и на двама ни се промени драстично и вече имам смелост да се свържа с нея. Новият ми най-добър приятел Пат Сърхоф ме осведоми, че не мога да пиша и да получавам писма, докато съм във Форт Карсън. Въпреки това аз пиша едно. Работя над него с дни, променям това-онова, редактирам, убивам времето. Разгалвам душата си пред Ванеса и на практика я умолявам да се видим.

По-късно ще намеря начин да й изпратя писмото.

Сърхоф се е върнал да ме вземе. Бързо напускаме Форт Карсън и потегляме за Денвър, откъдето вземаме директен полет за Атланта. Нося бейзболна шапка и слънчеви очила и не привличам нито един любопитен поглед. Малко се сърдя заради местата ни – седим един до друг в туристическа, а не в първа класа. Пат ми обяснява, че Конгресът повсеместно орязал бюджетите. Обядваме обилно със стафиди и кока-кола, после се залавяме за работа. Той отваря една прелестна папчица с всякакви неща в нея: съдебна заповед от Вирджиния за промяна на името ми на Макс Рийд Болдуин; нова социална осигуровка, издадена на същия човек; акт за раждане, според който съм роден в Мемфис от родители, за които не съм чувал; шофьорска книжка от Флорида с фалшива снимка от компютърния ми образ, създаден от лекарите преди операцията. Толкова е добра, че дори аз не бих познал, че е фалшификат. Пат ми обяснява, че ще мине още около месец, преди лицето ми окончателно да се оправи. Тогава ще ми извадят паспорт. Попълваме заявления за карти „Виза“ и „Америкън Експрес“. По негово предложение упражнявам различен почерк – изглежда като неразгадаеми драскулки, но не е много по-лош от предишния ми. Макс подписва шестмесечен договор за наем на едностаен апартамент на Нептюн Бийч, на няколко километра от Джаксънвил, и молба за откриване на текуща сметка в Сън Коуст Банк. Пат ме осведомява, че има банков клон на три пресечки от апартамента. Парите от наградата, сто и петдесет хиляди долара, ще бъдат преведени по сметката ми веднага щом я открия, а после ще мога да правя с тях каквото си поискам. Наистина няма от какво да се оплаквам в това отношение. Властите са ми опростили данъците върху сумата и Пат ми дава името на счетоводител, който знае и кода на данъчната служба, и кода на шерифите. Подава ми плик с три хиляди долара в брой, които би трябвало да ми стигнат като за начало. Обсъждаме предимствата и недостатъците на вземането на автомобил на лизинг в сравнение с покупката му и той ми обяснява, че лизингът е по-лесен и ще ми помогне да натрупам добър кредитен рейтинг.

Подава ми събрано на две страници резюме на живота на Макс Болдуин, което звучи като некролог. Родители, братя и сестри, образование, работа и аз заинтригуван установявам, че съм прекарал по-голямата част от живота си в Сиатъл, развеждал съм се два пъти, нямам деца. Местя се във Флорида, защото е възможно най-далече от втората ми съпруга. Важно е да запаметя тази измислица и да се придържам към нея. Имам си професионална биография (все в правителствени служби) и оценка за кредитната ми благонадеждност.

По отношение на работата мога да избирам между две възможности. Първата е като доставчик във военноморската база „Мейпорт“ на няколко километра северно от Нептюн Бийч с начална заплата от четирийсет и осем хиляди долара. Но се изисква двумесечна подготовка. Втората е като управител на отдел „Продажби“ в Службата на ветераните също със заплата четирийсет и осем хиляди долара годишно. Най-добре е да остана федерален служител поне през първите няколко години. Пат за десети път ми обръща внимание, че животът вече си е мой и мога да правя каквото си поискам. Единствените ограничения са продиктувани от миналото ми.

И тъкмо започвам да се чувствам обсипан с прекомерно много неща, той изважда от куфарчето си играчките. Първата е айпад, подарък от правителството и вече регистриран на името на Макс. Като библиотекар Малкълм имаше достъп до компютри (но не и до интернет) и бе направил всичко по силите си да поддържа уменията си. Тази джаджа обаче направо ме разбива. Посвещаваме цял час на интензивно обучение. Капвам, а Пат изважда един айфон. Негов, не мой, понеже трябва да си избера оператор и сам да си купя телефон, но той ме запознава и с това забележително устройство. Полетът неусетно приключва.

На летището в Атланта намирам магазин за електроника и убивам един час в разглеждане на машинарийките. Технологията ще е ключът за оцеляването ми, затова съм твърдо решен да се запозная с новостите. Преди да напуснем Атланта, изпращам писмото до Ванеса Йънг. Без обратен адрес.

Кацаме в Джаксънвил по тъмно, наемаме кола и пътуваме трийсет минути на изток към крайбрежните градчета. Атлантик Бийч, Нептюн Бийч, Джаксънвил Бийч – не личи къде свършва едното и къде започва другото. Районът е хубав, има стотици кокетни вили – някои се дават под наем, в други живеят хора – и най-различни ресторантчета и модерни студиа с изглед към океана. Стафидите, с които сме обядвали, отдавна са забравени и ние умираме от глад. Намираме ресторантче за морски деликатеси на пешеходната търговска улица на една пресечка от водата и се натъпкваме със стриди и скариди. На бара има млади хора, много красиви момичета със загорели крака и аз просто не мога да откъсна поглед от тях. Засега всички са бели и започвам да се чудя дали няма да бия на очи. Заедно с предградията си Джаксънвил наброява един милион души и осемнайсет процента от тях са чернокожи, затова според Пат етническият ми произход няма да бъде проблем. Опитвам се да му обясня какво е да си чернокож в свят на бели, но отново се убеждавам, че някои проблеми не можеш да изчерпиш на вечеря. Ако изобщо можеш да ги изчерпиш някога.

Променям темата и разпитвам за Програмата за защита на свидетелите. Седалището на Пат е във Вирджиния и той скоро ще се върне у дома. Друг шериф ще стане моята свръзка, моят отговорник, но по никакъв начин няма да се опитва да ме контролира. Той, или тя, винаги ще бъде наблизо, в случай че възникне проблем или неприятност. Обикновено отговорникът следи още няколко човека. При най-малкия намек, че нещо не е наред, ще ме преместят на друго място, но Пат ме уверява, че това рядко се случва.

Как могат да ме открият лошите? Пат отговаря, че не знае, понеже не се е случвало.

– Но със сигурност ти се е налагало да местиш хора – притискам го.

– Не съм участвал в преместване, но, да, случвало се е. Доколкото знам, а аз се занимавам с информатори от десет години, не е имало сериозна заплаха срещу никого. Чувал съм обаче за двама или може би трима, които са били убедени, че са разкрити. Поискали да бъдат преместени, затова ние сме се намесили и те отново са изчезнали.

По очевидни причини нито в юридическата, нито в общата библиотека във „Фростбърг“ имаше книги за Програмата за защита на свидетелите, затова познанията ми са ограничени. Но аз знам, че Програмата не е идеална.

– Значи не сте се сблъсквали с никакви проблеми? Трудно ми е да го повярвам.

– Не казвам, че сме безгрешни. Има една страхотна история отпреди трийсет години, легенда в нашата сфера. Имали сме сериозен информатор в мафията, който издал фамилията си и свалил някои от едрите босове – един от най-големите удари на ФБР за всички времена. Човекът все едно имал нарисувана на тялото си огромна мишена, която ще улучиш и с вързани очи. Нашите хора го скрили много надълбоко и минали няколко години. Бил пощенски инспектор в градче с петдесетина хиляди жители – идеално прикритие, – но той си бил мошеник, нали така? Престъпник по природа, затова просто не можел да остане чист. Отворил автокъща за автомобили втора употреба, после още една. Влязъл в бизнеса със заложни къщи, започнал да продава крадена стока и накрая се замесил в търговията с марихуана. Ние знаехме кой е, но ФБР не. Когато го пипнали, се обадил на отговорника си да го измъкне под гаранция. Отговорникът откачил, както и всички по стълбицата, чак до директора на ФБР. Настанала безумна суетня да го измъкнат от затвора и да го преместят на ново място. Застрашена била работата на много хора, сключвали сделки, умолявали съдии и най-накрая обвиненията срещу него били снети. Но се разминало на косъм. Затова повече недей да переш пари.

Пат смята, че последната му забележка е забавна.

– Никога не съм прал пари – заявявам без усмивка аз.

– Извинявай.

Дояждаме си десерта и се отправяме към новия ми дом. Намира се на седмия етаж на един небостъргач – един от четирите на брега, с тенис кортове и басейни долу. Пат ми обяснява, че повечето жилища се отдават под наем, но има и постоянни обитатели. Наемът е платен за шест месеца, после зависи от мен. Апартаментът е едностаен, обзаведен, с кухненски бокс, хубаво канапе и столове – не е луксозен, но не е и евтин. След като Пат си тръгва, излизам на балкончето си и съзерцавам луната над океана. Вдишвам соления въздух и слушам тихия плясък на вълните.

Свободата е вълнуваща. И неописуема.

Забравил съм да дръпна завесите и се събуждам от ослепителното слънце. Първата ми истинска сутрин като свободен човек, когото никой не наблюдава. Нямам търпение да усетя пясъка между пръстите си. На плажа има няколко ранобудници и аз бързо слизам, скрил отчасти лицето си под бейзболната шапка и слънчевите очила. Никой не ме забелязва, никой не дава и пет пари. Хората, които скитат безцелно по плажа, са потънали в собствените си светове и аз също бързо потъвам в своя. Нямам семейство, работа, отговорности и минало. Макс започва чисто нов живот.

Пат Сърхоф ме взема към обед и двамата хапваме по един сандвич. След това ме закарва във военноморската база „Мейпорт“, където имам среща с лекар, – запознат със случая. Възстановяването ми върви добре, няма никакви усложнения. Ще дойда пак след две седмици за още един преглед.

След това отиваме в Сън Коуст Банк близо до апартамента ми и докато се придвижваме, Пат ме подготвя какво предстои. Той няма да влезе, защото е важно сам да открия сметката. Никой в банката не е запознат със случая, всичко е по нормалната процедура. За момента Макс Болдуин е почти пенсионер, не работи и обмисля да се премести в района. Иска да си открие стандартна текуща сметка, съвсем обикновена, и като начало ще внесе хиляда долара. След като сметката бъде открита, Макс ще се върне в банката и ще получи инструкциите за осъществяване на банковите преводи. В банката ме насочват към прелестната Гречън Хайлър – изрусена дама на около четирийсет, която прекарва много време на слънце. Има малко бюро в тясна кабинка и не носи брачна халка. Няма откъде да знае, че е първата жена, с която оставам наистина насаме след повече от пет години. Колкото и да се старая, не мога да възпра неприличните мисли. Може би е напълно естествено. Гречън е бъбрица, а в момента аз също съм бърборко. Бързо приключваме с документите и гордо й давам истинския си адрес. Внасям хиляда долара в брой. Тя ми подава няколко временни чека и обещава да ми изпрати още по пощата по-късно. Приключваме деловата част и продължаваме да си бъбрим. Гречън ми дава визитната си картичка и ме уверява, че е готова да ми оказва всякакво съдействие. Обещавам да й се обадя, когато си взема мобилен телефон – банката иска телефонен номер. За малко да я поканя на вечеря, най-вече защото съм убеден, че ще се съгласи, но мъдро се въздържам. Ще имам предостатъчно време за това по-късно, когато се почувствам по-удобно и лицето ми е по-приятно за гледане. Надявам се.

Предложих на Дион да се оженим, когато бях на двайсет и четири години, и от този миг до деня, в който ме арестуваха, нито веднъж не съм й изневерил. Веднъж за малко да го направя със съпругата на наш познат, но и двамата осъзнахме, че финалът ще е лош. Като адвокат в малко градче се бях нагледал на разводи и все се чудех защо хората объркват живота и семействата си по такъв ужасен начин само защото не съумяват да устоят на изкушението. Един бърз и небрежен флирт, после нещо по-сериозно и не след дълго се озовават в съда, където им издират очите, губят децата си и доста пари. Всъщност обожавах жена си и у дома получавах предостатъчно секс. Другата част от истината е, че никога не съм смятал себе си за любимец на жените.

Преди Дион имах приятелки и си живях добре като ерген, но никога не съм скачал сляпо от легло в легло.

Сега съм на четирийсет и три, сам съм и предчувствам, че има много жени на моята възраст, които си търсят компания. Усещам желание, но в същото време всичките ми ходове трябва да бъдат премислени.

На излизане от банката се чувствам удовлетворен. Току-що съм изпълнил първата мисия в своя таен живот. Пат ме чака в колата и когато влизам, пита:

– Е?

– Няма проблем.

– Защо се забави толкова?

– Служителката беше сладурана и направо ми се метна.

– Това винаги ли е било проблем?

– Не бих го нарекъл проблем, но, да, привличам жените. Открай време се налага да ги разгонвам.

– Продължавай да ги разгонваш. Жените са провалили много мъже.

– Значи си специалист по жените?

– Ни най-малко. Сега накъде?

– По магазините. Трябват ми свестни дрехи.

Намираме магазин за мъжки дрехи, където срещу осемстотин долара обновявам гардероба си. Пат и този път ме чака в колата. И двамата сме на мнение, че двама мъже на четирийсет и няколко години, единият бял, другият – черен, които пазаруват заедно, могат да привлекат известно внимание. А моята цел е да не привличам никакво внимание. След това той ме закарва в представителството на „Флорида Селюлар“, където си купувам айфон и го регистрирам. С телефона в джоба си най-сетне се чувствам като истински американец – във връзка със света.

През следващите два дни изпълняваме различни задачи и установяваме Макс стабилно в новия живот. Пиша първия си чек на агенция за лизинг на автомобили и отпрашвам от там с ауди А4 кабриолет – мое за следващите дванайсет месеца срещу 400 долара месечно и с пълна застраховка. Сега, след като съм мобилен и двамата с Пат започваме да си лазим по нервите, той започва да намеква, че е време да си тръгва. Готов съм за независимостта си, а той е готов да се прибере у дома.

Отново посещавам Гречън, за да проверя правилата за осъществяване на парични преводи към банката, и й обяснявам, че скоро ще пристигне съществена сума. Пат изяснява нещата с началството си и парите от наградата са преведени от някаква тайна сметка в моята. Предполагам, че всички участници в паричния превод вземат обичайните предпазни мерки.

Няма откъде да знам, че някой наблюдава превода.

22

Искането на Дъсти Шивър за отхвърляне на самопризнанията не беше никак изненадващо. Беше дълго, добре написано, добре обосновано и подкрепено от трийсет страници клетвени показания, подписани от Куин Ракър, в които той изцяло се отказваше от самопризнанията си. Три дни след подаването му Виктор Уестлейк и двама от агентите му се срещнаха със Стенли Мъмфри и двама от заместниците му. Целта им беше да прегледат искането и да подготвят отговор. Нито Мъмфри, нито някой друг в залата беше осведомен за тактиката на провелите разпита агенти Панковиц и Делок, нито пък знаеха, че Уестлейк и четирима от хората му са наблюдавали десетчасовия маратон и са го записали. Информацията никога нямаше да стигне до прокурора и да стане достояние на защитата, на съдията или на някой друг.

Стенли беше осведомен подробно от подчинените си за ставащото и пое контрола над срещата. Започна с думите:

– Първият и най-важен въпрос е твърдението, че обвиняемият е искал да разговаря с адвокат.

Уестлейк кимна на един агент, който извади някакви документи, и каза:

– Разполагаме с клетвените показания на агентите Панковиц и Делок, провели разпита, с които те отговарят на обвиненията. Както ще видите, според техните показания той няколко пъти е споменал за адвокат, но нито веднъж не е изискал изрично такъв. Не е прекъсвал разпита. Искал да говори.

Стенли и хората му прегледаха клетвените показания. След няколко минути Стенли заяви:

– Така, втора точка. Обвиняемият твърди, че многократно е бил заплашван със смъртна присъда и от двамата агенти. Ако е вярно, това е изключително неуместно и най-вероятно ще предизвика отхвърляне на самопризнанията.

Уестлейк кимна и отговори:

– Погледнете долу на страница седем, и на двете показания. Агентите заявяват под клетва, че не са отправяли никакви заплахи. Те са много опитни във воденето на разпити и познават правилата по-добре от всеки друг.

Стенли и хората му разлистиха на седма страница и прочетоха текста. Чудесно. Каквото и да твърдеше Куин в клетвените си показания, двама федерални агенти бяха насреща, за да разкажат какво се е случило всъщност.

– Изглежда ми добре. Третият момент е, че агентите са обещали на обвиняемия да не го изправят пред съда за предумишлено убийство.

– Девета страница – каза Уестлейк. – Нашите агенти знаят, че не са упълномощени да сключват сделки. Само прокурорът може да го прави. Честно казано, намирам това твърдение за налудничаво. Ракър е изпечен престъпник, той знае, че прокурорите, а не полицаите сключват сделките.

– Съгласен съм – бързо отвърна Стенли. – Следващото твърдение е, че агентите на ФБР са заплашили да отправят обвинения и към други членове на семейство Ракър.

– Нима не става така винаги, Стенли? Правят признание, доброволно и свободно, а после нямат търпение да го разкъсат и казват, че били заплашвани. Виждал си го много пъти. – Разбира се, Стенли го бил виждал, макар всъщност да не беше. Уестлейк продължи: – Но трябва да призная, че няма да е зле да приберем всички Ракър и да им боднем иглата.

Хората на Уестлейк се засмяха. Хората на Стенли се засмяха. Най-обикновено забавление.

– А какво ще кажете за твърдението, че разпитващите са злоупотребили и са довели обвиняемия почти до изтощение?