Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 19 страниц)

Естествено, братята били изумени от разкритието си и започнали да кроят планове да ограбят сейфа. Щяло да се наложи да се сблъскат лице в лице със съдията и вероятно да прибягнат до насилие, но били решени да го направят. През следващите два уикенда съдията останал в Роуаноук. Следващата седмица също.

Докато наблюдавали вилата и съдията, Джийн и Нати възобновили и производството на метамфетамини, понеже останали без пари. Преди да успеят да откраднат златото обаче, ги спипали агентите от Агенцията за борба срещу наркотиците. Джийн бил убит, а Нати влязъл в затвора.

Чакал пет години, преди да пребие съдия Фосет, да изтезава Наоми Клеъри, да ограби сейфа и да убие и двамата.

– И кой точно е Нати? – пита Уестлейк.

Всичките шестима мъже са вперили поглед в мен.

– Казва се Нейтън Едуард Кули и ще го откриете в градския арест на Монтего Бей в Ямайка. Не бързайте, той няма къде да отиде.

– Дали не е известен също и като Натаниъл Коули, твоя приятел с фалшивия паспорт?

– Точно за него говорим. Очакват го двайсет години в ямайски затвор, така че това ви улеснява. Предчувствам, че Нати с радост ще се признае за виновен срещу доживотна присъда в американски затвор, без право на освобождаване под гаранция, разбира се, само и само да се махне от Ямайка. Предложете му сделка и няма да ви се наложи да си създавате главоболия със съдебен процес.

Настава продължително мълчание. Всички си поемат дъх. Накрая Вик пита:

– Има ли нещо, което не си предвидил?

– Разбира се. Но предпочитам да не го споделям с вас.

43

Уменията ми на разказвач ги пленяват и в продължение на цял час ме засипват с въпроси. Аз се старая да им отговарям и когато започвам да се повтарям, се дразня. Дайте на няколко адвокати изобилни подробности около тайна, заради която са си изгубили съня, и те ще ви задават едни и същи въпроси по пет различни начина. Мнението ми за Виктор Уестлейк се подобрява малко, когато той отсича:

– Това е. Срещата приключи. Отивам в бара.

Предлагам му да пийнем само двамата. Отиваме на същата маса до басейна. Поръчваме си бири и ги надигаме жадно.

– Още нещо? – пита той.

– Всъщност, да, има още нещо. Нещо почти толкова голямо, колкото убийството на федерален съдия.

– Не е ли достатъчно за днес?

– Така е, но имам и един прощален изстрел.

– Слушам.

Отпивам още една глътка и се наслаждавам на вкуса.

– Ако правилно съм подредил събитията, съдия Фосет е приемал и укривал чисто злато по време на процеса за добив на уран. Ищецът бил „Албърта Майнс“, консорциум от компании с интереси по цял свят. Мажоритарният партньор обаче е канадска компания със седалище в Калгари, която е собственик на пет от най-големите златни мини в Северна Америка. Залежите на уран само във Вирджиния са оценени на двайсет милиарда долара, но всъщност никой не знае със сигурност. Ако корумпиран федерален съдия поиска няколко златни кюлчета срещу двайсет милиарда долара, защо не? Компанията дава на Фосет искания подкуп, а той им осигурява всичко, което пожелаят.

– Колко е златото? – тихо пита Уестлейк, сякаш не иска собственият му скрит микрофон да чуе.

– Никога няма да разберем, но подозирам, че съдия Фосет е получил около десет милиона долара в чисто злато. Превърнал е част от него в пари в брой на разни места. Имате информатор в Ню Йорк, но никога няма да узнаем дали златото не се е появявало и на други места на черния пазар. Нито пък колко пари е имало в сейфа, когато Нейтън най-сетне се е докопал до него.

– Нейтън може да ни каже.

– Разбира се, но не разчитайте. Така или иначе, общата сума няма значение. Става дума за много пари, тоест за много злато, а за да може то да стигне от „Албърта Майнс“ до кабинета на почитаемия Реймънд Фосет, някой би трябвало да го пренесе. Някой, който е уредил сделката и е правел доставките.

– Някой от адвокатите?

– Вероятно. Сигурен съм, че „Албърта“ са имали поне десетина.

– Някакви идеи?

– Никакви. Но съм убеден, че е извършено огромно престъпление със сериозни последици. Върховният съд може да разгледа този случай през октомври и като имам предвид бизнес ориентацията на мнозинството, твърде вероятно е подаръкът, направен от Фосет на урановите мини, да не бъде отнет. А ще е жалко, нали, Вик? Корумпирано съдийско решение да се превърне в закон. Огромна минна компания заобикаля установена със закон забрана чрез подкуп и получава картбланш да съсипе околната среда в Южна Вирджиния.

– Ти пък какво си се загрижил? Нали няма да се връщаш там?

– Моето отношение няма значение, но ФБР би трябвало да е разтревожено. Ако започнете разследване, делото ще бъде сериозно компрометирано.

– Значи, сега учиш ФБР как да си върши работата.

– Ни най-малко. Но не очаквай да си мълча. Чувал ли си за разследващия журналист Карсън Бел?

Раменете му увисват и той отмества поглед.

– Не съм.

– От „Ню Йорк Таймс“. Той отразяваше процеса за урана, както и обжалванията. От мен ще излезе страхотен анонимен източник.

– Не го прави, Макс.

– Не можеш да ме спреш. Ако вие не разследвате, сигурен съм, че господин Бел с радост ще го направи. На първа страница. Скандал, прикрит от ФБР.

– Не го прави. Моля те. Дай ни малко време.

– Имате трийсет дни. Ако не чуя, че започва разследване, ще поканя господин Бел за една седмица на моя малък остров. – Пресушавам бирата си, стоварвам чашата върху масата и се изправям. – Благодаря за питието.

– Просто си отмъщаваш, нали, Макс? Един последен изстрел по правителството.

– Кой казва, че ще ми е последният? – подхвърлям през рамо.

Излизам от хотела и поемам пеша по дългата алея. В края й се появява Ванеса с фолксвагена и двамата отпрашваме. Десет минути по-късно паркираме пред частен терминал, грабваме лекия си багаж и се срещаме с екипажа на „Маритайм Авиейшън“ във фоайето. Проверяват ни паспортите и поемаме с бърза крачка към същия Лиърджет 35, който ме е докарал в Антигуа преди една седмица.

– Да се махаме от тук – казвам на капитана, докато се качваме на борда.

Два часа и половина по-късно се приземяваме на международното летище в Маями точно когато слънцето потъва зад хоризонта. Самолетът се отправя към входа, за да влезем отново в страната, после чакаме половин час за такси. В главния терминал Ванеса си купува еднопосочен билет за Ричмънд през Атланта. Прегръщаме се и се целуваме за довиждане. Пожелавам й късмет и тя прави същото. Наемам кола и си намирам мотел.

В девет часа на следващата сутрин чакам пред „Палмето Тръст“, когато банката отваря. Чантата ми е с колелца и аз я вкарвам в трезора. За броени минути изваждам пачките и три кутии от пури „Лаво“, в които има осемдесет и едно кюлчета злато. На излизане не споменавам на служителката, че повече няма да идвам. Наемът за сейфа ще изтече след година и банката просто ще смени ключовете и ще го даде на друг.

Преодолявам ранното движение и накрая се добирам до междущатска магистрала 95. Подкарвам на север бързо, но внимателно. Джаксънвил е на шест часа път. Резервоарът ми е пълен и възнамерявам да карам, без да спирам.

Северно от Форт Лодърдейл Ванеса ми се обажда с добрата новина, че е изпълнила мисията си. Взела е златото, скрито в апартамента й, изпразнила е трите сейфа в ричмъндските банки и вече пътува към Вашингтон с багажник, пълен с кюлчета.

Попадам в задръстване заради ремонт някъде към Палм Бийч и това проваля плановете ми за следобеда. Банките ще бъдат затворени, докато се добера до плажовете на Джаксънвил. Нямам друг избор, освен да намаля и да се движа с потока от автомобили. Пристигам в Нептюн Бийч след шест и в името на доброто старо време отсядам в мотел, в който вече съм бил. Там приемат плащане в брой. Паркирам колата близо до стаята си на приземния етаж. Вкарвам вътре чантата на колелца и заспивам заедно с нея на леглото. Ванеса ме събужда към десет. Тя е в безопасност в апартамента на Ди Рей близо до Юниън Стейшън. Куин е там, устроили са си приятно семейно събиране. За тази фаза на операцията Ди Рей е скъсал с приятелката си и я е накарал да се изнесе от апартамента. Смята, че не може да й се има доверие. Не е от семейството и със сигурност не е първото момиче, което той разкарва. Моля ги да отложат отварянето на шампанското още двайсет и четири часа.

Ние – Ванеса, Ди Рей и аз – изразяваме сериозните си опасения относно идеята Куин да включи вече отчуждената си съпруга в замисъла ни. Най-вероятно им предстои развод и на този етап е най-добре тя да не знае нищо.

Отново съм на паркинг пред „Фърст Коуст Тръст“ и изчаквам няколко минути. Когато банката отваря в девет сутринта, влизам възможно най-небрежно. Тегля празната чанта на колелца и флиртувам със служителката. Поредният слънчев ден във Флорида. Останал сам в трезора, в малката кабинка, изваждам две кутии от пури „Лаво“ и внимателно ги пъхвам в чантата. След броени минути карам още няколко пресечки до клон на „Джаксънвил Сейвингс“. Когато и този сейф е опразнен, правя последна спирка в клона на „Уелс Фарго“ в Атлантик Бийч. В десет вече съм на междущатска магистрала 95 на път за Вашингтон с двеста шейсет и едно златни кюлчета в багажника. Няма ги само петте, които продадох на Хасан, за да имам пари в брой.

Почти полунощ е, когато навлизам в центъра на Вашингтон. Правя малко отклонение и карам по Фърст Стрийт, минавам пред сградата на Върховния съд и се питам какъв ли ще е окончателният резултат от епохалното дело „Албърта Майнс срещу щата Вирджиния“. Един от адвокатите, а може би двама-трима, участващи в делото, навремето са осквернили кабинета на един федерален съдия с мръсните си подкупи. Въпросните подкупи в момента са в багажника на колата ми. Какво пътуване! Изкушавам се да паркирам до тротоара, да извадя едно кюлче и да го подхвърля през някой от внушителните прозорци.

Все пак здравият разум надделява. Обикалям около Юниън Стейшън, следвам инструкциите на джипиеса до Фърст Стрийт, после до ъгъла на „Фифт“. Когато паркирам пред сградата, господин Куин Ракър вече хвърчи надолу по стълбите с най-широката усмивка, която съм виждал. Прегръдката ни е дълга и прочувствена.

– Защо се забави толкова? – пита той.

– Пристигнах възможно най-бързо – отговарям.

– Знаех, че ще дойдеш, братле. Никога не съм се съмнявал в теб.

– Имаше съмнения. Много.

И двамата сме смаяни, че сме успели, и в този момент успехът ни е зашеметяващ. Отново се прегръщаме и се хвалим един друг колко сме отслабнали. Отбелязвам, че с нетърпение чакам пак да започна да се храня. Куин признава, че му е писнало да се прави на луд.

– Сигурен съм, че ти идва отвътре – гласи коментарът ми.

Той ме стисва за раменете, вглежда се в лицето ми и отбелязва:

– Сега си почти сладък.

– Ще ти дам името на лекаря. Лека корекция няма да ти се отрази зле.

Не съм имал по-близък приятел от Куин Ракър, а часовете, които прекарахме заедно във „Фростбърг“, докато крояхме плановете си, сега ми се струват като сън. Тогава вярвахме в успеха, защото нямаше на какво друго да се надяваме, но дълбоко в себе си никога не сме смятали сериозно, че ще се получи. Качваме се по стълбите, хванати за ръце, и влизаме в апартамента. Прегръщам и целувам Ванеса, после отново се представям на Ди Рей. Виждал съм го за кратко преди години в стаята за посещения във „Фростбърг“, когато идваше при брат си, но не съм сигурен, че бих го познал на улицата. Няма значение, сега сме кръвни братя, а връзката помежду ни е скрепена с доверие и злато.

Разливаме първата бутилка шампанско в четири кристални чаши – Ди Рей има скъпи вкусове – и се чукваме. Ди Рей и Куин пъхват по един пистолет в джоба си и бързо разтоварваме колата ми. Празненството, което следва, ще изглежда невероятно дори във фантастичен филм.

Шампанското се лее, златните кюлчета са подредени в десет колони на пода в средата на хола, всичките петстотин двайсет и четири, а ние сме седнали на възглавнички край съкровището си. Няма как да не зяпаме глупаво и дори не се опитваме да сдържим смеха си. Понеже съм адвокат и неофициалният лидер, започвам деловата част на срещата с проста сметка. Пред нас има петстотин двайсет и четири кюлчета злато, пет са продадени на сирийски търговец в Маями, четирийсет и едно са на сигурно място в сейф в банка в Антигуа. От скъпия ни приятел Нейтън сме взели общо петстотин и седемдесет кюлчета на стойност около осем и половина милиона долара. Съгласно споразумението ни Ди Рей ще получи петдесет и седем от лъскавите тухлички. Спечели десетте си процента, като осигури парите в брой, с които заловиха Куин, като плати хонорарите на Дъсти, като набави четирите килограма кокаин за Нейтън, както и пистолета и хлоралхидрата, с който го приспах. Ди Рей взе Куин след бягството му от „Фростбърг“, той следеше и освобождаването на Нейтън от затвора, за да знаем точно кога да задействаме проекта. Освен това Ди Рей плати двайсетте хиляди долара депозит за рехабилитационната клиника до Ейкрън за въображаемия проблем на Куин с кокаина.

Ди Рей отговаря за яхтата. Когато се напива, той ни дава подробен списък на разходите си, включително яхтата, общо закръглени на триста хиляди долара. Приемаме, че унция злато се продава за хиляда и петстотин долара, и гласуваме единодушно да му дадем още двайсет кюлчета. Никой не е в настроение да шикалкави, а при такова огромно състояние не е трудно да си великодушен.

В даден неизвестен и непредвидим момент в бъдещето останалите четиристотин осемдесет и осем кюлчета ще бъдат разделени поравно между Куин, Ванеса и мен. Сега това не е важно – спешната задача е да изнесем стоката от страната. Ще е нужно много време, за да превърнем бавно златото в пари, но за това ще се притесняваме после. Засега просто си прекарваме приятно, като пием, смеем се и се редуваме да споделяме своите версии за събитията. Смеем се до припадък, когато Ванеса описва как се е съблякла в къщата на Нейтън и се е показала пред приятелчетата му на входа. Куин разказва за срещата си със Стенли Мъмфри, на която се издал, че знае за Макс Болдуин и за факта, че той е напуснал Програмата за защита на свидетелите и Флорида. Имитира безумния ококорен поглед на Мъмфри при тази смайваща новина. А когато аз описвам втората си среща с Хасан и как съм се опитал да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти в пълно с хора кафене, тримата мислят, че ги лъжа.

Продължаваме да си разказваме истории до три часа през нощта. Вече сме твърде пияни, за да продължим. Ди Рей покрива златото с една завивка, а аз си предлагам услугите да спя на дивана.

44

Няколко часа по-късно бавно се връщаме към живота. Махмурлукът и умората се компенсират от вълнението заради предстоящата задача. За млад мъж като Ди Рей, живял близо до опитен контрабандист, предизвикателството да изнесе златото ни от страната е нищо работа. Обяснява ни, че вече сме запалени гмуркачи и че е купил невероятно оборудване, което е прибрано в тежки найлонови чували със знака на Американската асоциация на водолазите, всеки със солиден цип и малко катинарче. Сновем из апартамента и вадим маски, шнорхели, плавници, регулатори, кислородни бутилки, колани с тежести, компенсатори, различни уреди, неопрени и дори харпуни, чисто нови и неизползвани. След месец ще се появят в „Ибей“. На мястото на оборудването слагаме по-малки ранички и непромокаеми торби, пълни със златни кюлчета. Мъжете проверяват по няколко пъти тежестта на всяка торба, за да са сигурни, че могат да ги носят. Торбите са обемни и тежки, но така щеше да бъде и ако бяха пълни с водолазно оборудване.

Ди Рей е купил различни пътни чанти, най-здравите, които е намерил, и всичките са на колелца. Слагаме златото в обувки, несесери за бръснене, козметични чантички и дори в две кутии за принадлежности за морски риболов. Когато добавяме и малко дрехи за пътуването, багажът и оборудването ни изглеждат достатъчно тежки да потопят една хубава яхта. Тежестта е важна, защото не искаме да предизвикваме подозрения. Много по-важен обаче е фактът, че всичките петстотин двайсет и четири кюлчета злато вече са прибрани и са на сигурно място. Или поне така се надяваме.

Преди да потеглим, оглеждам апартамента. Навсякъде има разхвърляно водолазно оборудване и опаковъчни материали. Върху масата в кухнята забелязвам празни кутии за пури и ме жегва носталгия. Добре ни послужиха.

В десет часа пристига голям микробус и ние натоварваме вътре чувалите с водолазната екипировка и багажа си. Едва остава място за нас четиримата. Ванеса сяда в скута ми. Петнайсет минути по-късно спираме на паркинг на яхтеното пристанище на Вашингтон. По кейовете има хелинги и стотици най-различни лодки се поклащат лекичко във водата. По-големите са в далечния край. Ди Рей посочва натам и обяснява на шофьора накъде да кара.

Яхтата е лъскава и красива, дълга трийсетина метра, с три палуби, искрящо бяла и се казва „Ръмранър“, „Контрабандистът на ром“, което изглежда някак смътно уместно. На борда удобно могат да нощуват осем души, а екипажът е десетчленен. Месец по-рано Ди Рей е наел яхтата за едно бързо пътуване до Бермудските острови, затова познава капитана и екипажа. Нарича ги по имена. Ние се разпръсваме и започваме да разтоварваме багажа. Двама носачи помагат за водолазните чували и се превиват под тежестта им. Но не за пръв път си имат работа със сериозни гмуркачи. Стюардът събира паспортите ни и ги отнася на мостика. Паспортът на Куин е фалшив, затова чакаме, притаили дъх.

Нужен ни е един час, за да огледаме каютите си, да се настаним и да се приготвим за пътуването. Ди Рей обяснява на членовете на екипажа, че ще държим водолазното оборудване в каютите си, понеже сме маниаци по отношение на екипировката. Те го замъкват в каютите ни.

Когато двигателите заработват, ние се преобличаме като туристи и се събираме на долната палуба. Стюардът ни носи първата бутилка шампанско и поднос със скариди. Бавно потегляме от пристанището и навлизаме в река Потомак. Хората от другите яхти ни хвърлят по някой поглед. Може би е необичайно да видиш яхта с афроамериканци. Тази игра е на белите, нали така?

Стюардът се връща с четирите паспорта. Иска му се да си побъбрим. Обяснявам му, че току-що съм си купил къща в Антигуа и отиваме там да купонясваме. Накрая ме пита какво работя (с други думи, откъде са тия пари) и аз отговарям, че правя филми. Когато той си тръгва, вдигаме тост за любимия ми актьор – Нейтън Кули. Не след дълго сме насред Атлантика и брегът се скрива от поглед.

Каютата ни е голяма за яхта, тоест изобщо не е голяма. С четирите ни сака и двата непромокаеми чувала с водолазна екипировка едва има откъде да минаваме. Леглото обаче става. С Ванеса се упражняваме набързо и после спим два часа.

Три дни по-късно навлизаме в Джоли Харбър в западния край на Антигуа. Плаването е сериозно занимание на острова, затова заливът е пълен с най-различни закотвени лодки. Плъзгаме се покрай тях буквално на сантиметри, без да оставяме почти никаква следа, и се любуваме на планините. Големите яхти са събрани на едно място и нашият капитан бавно вкарва „Ръмранър“ в пролуката между други две прекрасни яхти – едната почти колкото нашата, а другата много по-голяма. В този кратък миг на богаташки живот се поддаваме на изкушението да сравняваме дължината на яхтите. Гледаме по-голямата и си мислим: Кой е собственикът? С какво се занимава? Откъде е? И така нататък. Хората от екипажа ни се суетят и привързват лодката, а след като спират двигателите, капитанът отново събира паспортите и слиза на сушата. Изминава трийсетина метра до малката сграда, влиза вътре и оправя документите.

Седмица преди това, докато убивах времето и чаках Ванеса да пристигне на Антигуа, се помотах из пристанището и изчаках една яхта да акостира. Видях как капитанът влезе в сградата точно както прави и нашият сега. И което е по-важно, забелязах, че никой не провери лодката.

Капитанът се връща – всичко е наред. Пристигнали сме на Антигуа със златото и не сме предизвикали никакви подозрения. Обяснявам на стюарда, че искаме да пренесем водолазното оборудване във вилата ми, защото от там ще ни е по-лесно да го използваме. Освен това ще пренесем и багажа. Сигурно ще използваме яхтата, за да се гмуркаме по островите и за една–две дълги вечери, но през първите дни ще останем във вилата ми. Стюардът няма нищо против – както пожелаем – и ни вика таксита. Докато ги чакаме, помагаме на моряците да разтоварят багажа и чувалите с екипировката ни на пристана. Солидна купчина, но никой не би заподозрял, че крием осем милиона в злато в багажа и водолазната си екипировка.

Пренасяме всичко с три таксита и докато товарим нещата си, махваме за довиждане на капитана и на стюарда. Двайсет минути по-късно пристигаме във вилата в „Шугар Коув“. Когато всичко е вътре, удряме разперени длани за поздрав високо във въздуха и се хвърляме в океана.

Бележка на автора

Тази книга е художествена измислица, при това повече от обичайното. Почти нищо от предходните страници не се основава на действителността. Проучването не е било приоритет и рядко е основа на сюжета. Точността не е съществена. С помощта на дълги литературни абзаци е избегната проверката на фактите. Няма федерален лагер във Фростбърг, няма дело във връзка с добива на уран (все още), не съм почерпил вдъхновение от нито един федерален съдия и нямам познат в затвора, който крои планове как да се измъкне на свобода. Поне доколкото ми е известно.

Дори най-ленивият писател обаче неизбежно се нуждае от някаква реалистична основа на произведенията си и аз понякога се затруднявах. Както винаги, разчитах на другите. Благодаря на Рик Мидълтън и на Кал Джаф от Южния център по екологично право. В Монтего Бей ми съдействаха почитаемият Джордж Томас и неговият екип от прекрасни млади юристи.

Благодаря също на Дейвид Занка, Джон Зунка, Бен Ейкън, Хейуърд Еванс, Гейнс Толбът, Гейл Робинсън, Тай Гришам и Джак Гърнърт.