Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 19 страниц)

– Не съм толкова глупав – вдигна рамене Куин.

– Нима? Тогава защо си запазил смит-и-уесъна? Получим ли окончателния балистичен доклад, с теб е свършено, Куин.

– Явно е краден, не разбирате ли? Откраднатите оръжия минават от ръка на ръка. Купих го от една заложна къща в Линчбърг преди две седмици. Сигурно е минал през десетина човека за последната година.

Основателен довод, който не можеха да оспорят, не и преди окончателния балистичен доклад. Когато обаче се сдобиеха с доказателствата, нито едно съдебно жури нямаше да повярва на историята на Куин за откраднатото оръжие.

– В склада ти намерихме чифт ботуши – отбеляза Панковиц. – Евтина армейска имитация, брезент, камуфлажно облекло, всякакви такива щуротии. Относително нови са. За какво са ти военни ботуши, Куин?

– Глезените ми са слаби.

– Чудно. Колко често ги носиш?

– Рядко, след като са в склада. Пробвах ги, направиха ми мехур и забравих за тях. Какво целите?

– Ами това, че отговарят на следата от ботуш, която намерихме недалече от вилата, където е бил убит съдия Фосет – заяви Панковиц. Лъжеше, но достоверно. – Съвпадение, Куин. Съвпадение, което те поставя на местопрестъплението.

Куин провеси брадичка и разтърка очите си. Бяха кървясали и изморени.

– Колко е часът?

– Четири и петдесет – отговори Делок.

– Трябва да поспя.

– Е, може да се окаже трудно, Куин. Проверихме в окръжния арест и килията ти се оказа доста пълна. Осем човека, четири нара. Ще имаш късмет, ако си намериш място на пода.

– Това място не ми харесва. Да опитаме в друго.

– Съжалявам. Изчакай малко за килиите на смъртниците.

– Няма да ходя там, понеже не съм убил никого.

– Ето как стоят нещата, Куин – каза Панковиц. – Двама свидетели твърдят, че са те видели близо до местопрестъплението, а „близо“ не означава оживен ъгъл на някоя улица. Бил си там, забелязали са те и са те запомнили. Балистиката ще те размаже. Отпечатъкът от ботуша е черешката на тортата. На местопрестъплението. А после става още по-хубаво или по-лошо, зависи от гледната точка. Бил си в Роуаноук в деня след намирането на телата – четвъртък, осми февруари, както сам призна и както сочи архивът на градския арест и на съда. И най-неочаквано се сдобиваш с една чанта пари. Плащаш си гаранцията, после плащаш двайсет и четири хиляди за хамъра, прахосваш още доста и когато най-накрая те пипваме, се оказва, че си надиплил още пачки в някакъв склад. Мотивът? Мотиви колкото щеш. Договорил си се със съдия Фосет да отсъди в полза на Джакийл Стейли. Подкупил си го с около петстотин хиляди, но след като прибрал сухото, той забравил за уговорката. Тикнал Джакийл в пандиза и ти си решил да му отмъстиш. Накрая си успял. За жалост секретарката му също се оказала там.

– Случаят е за смъртна присъда, Куин, ясно и просто – заяви Делок. – Федерално смъртно наказание.

Очите на Куин се затвориха и тялото му се сгърчи. Дишането му се учести и по челото му изби пот. Мина минута, после още една. Коравият тип изчезна. Онзи, който се появи на негово място, промърмори немощно:

– Не сте хванали когото трябва.

Панковиц се засмя, а Делок попита с подигравателна усмивка:

– Това ли е най-доброто, на което си способен?

– Не сте хванали когото трябва – повтори Куин, но не толкова уверено.

– Звучи доста неубедително, Куин – увери го Делок. – И ще звучи още по-неубедително в съдебната зала.

Куин се взира в ръцете си още цяла минута. Накрая каза:

– След като знаете толкова много, момчета, какво още ви трябва?

– Има няколко празнини, Куин – отговори Панковиц. – Сам ли действа? Как отвори сейфа? Защо уби секретарката? Какво стана с останалите пари?

– Не мога да ви помогна. Не знам нищо за това.

– Знаеш всичко, Куин, и няма да си тръгнем, докато не попълниш празнините.

– В такъв случай ще висим тук още дълго – заяви Куин. Приведе се напред, положи глава на масата и оповести: – Сега ще подремна.

Двамата агенти се изправиха и вдигнаха папките и бележниците си.

– Ще направим почивка, Куин. Връщаме се след половин час.

15

Макар да остана доволен от развоя на разпита, Виктор Уестлейк се притесняваше. Нямаха свидетели, балистичният доклад не свързваше трийсет и осемкалибровия смит-и-уесън на Куин с местопрестъплението, нямаше следа от ботуш, нямаше и паралелен разпит на Ди Рей. Разполагаха с мотив, ако можеше да се вярва на разказа на Малкълм Банистър за подкупа. Засега най-силната им улика беше фактът, че Куин е бил в Роуаноук в деня след намирането на телата и че е разполагал с твърде много пари в брой. Уестлейк и екипът му бяха изтощени от безсънната нощ, а навън все още беше тъмно. Презаредиха се с кафе и си направиха дълги обиколки из Фризера. От време на време поглеждаха към екрана, за да проверят заподозрения си. Куин лежеше на масата, но не спеше.

В шест часа сутринта Панковиц и Делок се върнаха в залата за разпити. И двамата носеха по една висока чаша, пълна с нова доза „Ред Бул“ с лед. Куин се надигна от масата и се настани на стола си за следващия рунд.

Панковиц поде пръв:

– Току-що говорих по телефона с прокурора, Куин. Осведомихме го докъде сме стигнали тук с теб и той каза, че утре голямото жури се събира да те подведе под отговорност. Две обвинения в предумишлено убийство.

– Поздравления – отговори Куин. – Май ще е най-добре да си намеря адвокат.

– Разбира се, но, изглежда, един няма да ти стигне. Не съм сигурен доколко си наясно с федералните закони срещу рекета, Куин, но в някои отношения те са безмилостни. Прокурорът ще пледира, че убийствата на съдия Фосет и на секретарката му са дело на банда, на известна и добре организирана банда, а ти, разбира се, си физическият извършител. Ще те обвини в доста престъпления, включително предумишлено убийство, но също и в подкуп. И най-важното, няма да посочи само теб, а и други престъпни личности като Дългия, Ди Рей, една от сестрите ти, братовчед ти Антоан Бек и още десетина други твои роднини.

– Ще отделят цяло крило за семейството ви при смъртниците – добави Делок. – Бандитите Ракър-Бек, подредени един до друг, килия до килия, в очакване на смъртоносната игла.

Делок се усмихваше, а Панковиц беше видимо развеселен. Двойка комедианти.

Куин започна да се чеше отстрани по главата и заговори на пода:

– Знаете ли, чудя се какво ще каже адвокатът ми за това – да ме държите заключен в тъмна стая без прозорци цяла нощ, от около девет вечерта чак до шест сутринта – цели девет часа непрекъснати глупости от вас, двамата. Първо ме обвинихте, че съм убил съдия, после, че съм го подкупил, а сега ме заплашвате със смърт, и то не само мен, ами и цялото ми семейство. Твърдите, че имате някакви свидетели, готови да дадат показания, балистичен доклад за откраднато оръжие, следа от ботуш, където някакъв кучи син е стъпил в калта, ама аз откъде да знам дали казвате истината, или се спуквате да лъжете, понеже за нищо не вярвам на ФБР. Никога не съм ви вярвал, няма и да ви повярвам. Излъгахте ме още първия път, когато ме арестуваха и ме изпратиха в панделата, сигурно сте ме лъгали и тук тази нощ. Може и аз да съм послъгал, ама вие ще се закълнете ли, че не сте ме баламосвали тази нощ, а?

Панковиц и Делок само се взираха в Куин. Речта му се дължеше или на страх, или на вина. А може и да бълнуваше. Но каквото и да беше, наистина говореше смислено.

– Казваме ти истината – успя да отговори Панковиц.

– Поредната лъжа. Адвокатът ми ще стигне до дъното на тази история. Ще ви разбие в съда, ще ви разобличи, ще опровергае всичките ви измислици. Покажете ми анализа на следата от ботуша. Веднага. Искам да го видя сега.

– Нямаме право да го показваме на никого – отговори Панковиц.

– Много удобно. – Куин се приведе напред, облегнал лакти на коленете си. Челото му почти докосваше ръба на масата и той продължи да говори на пода: – Ами балистичния доклад? Него може ли да видя?

– Нямаме право…

– Каква изненада! Адвокатът ми ще го вземе – където и когато получа адвокат. Цяла нощ настоявам за защита, всичките ми права са нарушени.

– Не си молил за адвокат – заяви Делок. – Спомена смътно, но не си поискал адвокат. И не спря да говориш.

– Като че ли имах избор. Трябваше или да седя тук и да дърдоря, или да отида в отрезвителното при пияниците. Знаете ли, вече съм бил в пандиза и не ме е страх. Такъв ми е бизнесът. Вършиш престъпление, излежаваш си го. Познавам правилата. Виждал съм да откарват всичките ми приятели и роднини, но после се връщат, нали така? Излежаваш си присъдата и излизаш.

– Или бягаш – додаде Делок.

– Това също. Доста глупаво, предполагам, но трябваше да изляза.

– Понеже си имал сметки за разчистване, нали, Куин? Цели две години в затвора всеки ден си мислел за съдия Фосет. Прибрал е парите ти, но не е спазил уговорката. Във вашите среди това означава смърт, нали?

– Точно така.

Куин разтриваше слепоочията си, взираше се в обувките си и мънкаше. Двамата агенти си поеха дълбоко дъх и размениха по една бърза усмивка. Най-после първият намек за признание.

Панковиц размести някакви документи и каза:

– А сега, Куин, да видим докъде стигнахме. Ти току-що призна, че съдия Фосет е трябвало да умре, нали?

Куин все още се беше облегнал на лактите си, зяпаше пода и се олюляваше като в унес. Не отговори.

Делок свери с бележника си и каза:

– Куин, според бележките ми ти зададох, цитирам, следния въпрос: „Във вашите среди това означава смърт, нали?“, а ти отговори: „Точно така“. Отричаш ли го, Куин?

– Слагате думи в устата ми. Престанете.

– Добре, Куин – намеси се Панковиц, – длъжни сме да те осведомим за някои последни развития. Преди около два часа Ди Рей най-накрая е признал, че ти е дал парите за съдия Фосет и че той, Дългия и още няколко човека са ти помогнали да планираш убийството. Ди Рей се измъкна чист, вече сключи сделка – няма да получи смъртно наказание, няма да го обвинят в предумишлено убийство. Прибрахме Дългия преди два часа, а в момента търсим една от сестрите ти. Гадна работа.

– Стига, те не знаят нищо.

– Разбира се, че знаят, и утре всички ще бъдат обвинени заедно с теб.

– Не можете да го направите, човече. Стига де! Това ще съсипе мама. Горката жена е на седемдесет и има болно сърце. Не може да й причинявате такова нещо.

– Тогава действай, Куин! – подтикна го Панковиц. – Поеми си вината. Ти си извършил престъплението. Както сам каза, сега трябва да си го излежиш. Няма смисъл да завличаш и цялото си семейство.

– Как да действам?

– Сключи сделка. Дай ни подробности и ние ще се застъпим пред прокурора да не закача семейството ти – отговори Панковиц.

– Има и още нещо – добави Делок. – Ако сключим добра сделка, няма да има смъртно наказание. Само доживотна присъда, без право на гаранция. Явно семейство Фосет не са привърженици на смъртното наказание и не желаят дълъг и мъчителен процес. Предпочитат случаят да приключи и прокурорът ще уважи желанието им. При признаване на вината ще приеме споразумение, което ще ти спаси живота.

– Защо да ви вярвам?

– Не си длъжен, Куин. Само почакай няколко дни да изготвят обвинението. Ще бъдат изредени най-малко трийсет човека за различни престъпления.

Куин Ракър бавно се изправи и протегна ръцете си колкото се може по-високо. Направи няколко крачки на едната страна, после на другата и започна да повтаря:

– Банистър, Банистър, Банистър.

– Моля? – попита Панковиц.

– Банистър, Банистър, Банистър.

– Кой е Банистър? – попита Делок.

– Банистър е доносник – горчиво отвърна Куин. – Отрепка, стар приятел от „Фростбърг“, адвокат мошеник, който твърди, че е невинен. Най-обикновен доносник. Не се преструвайте, че не го познавате, понеже нямаше да сте тук, ако не беше този мръсник.

– Не съм го виждал – заяви Панковиц.

Делок също поклати глава.

Куин седна и облегна лакти върху масата. Вече беше напълно буден, тесните му очички блестяха срещу двамата агенти. Потриваше едрите си ръце.

– Е, каква е сделката? – попита той.

– Ние не можем да сключваме сделки, Куин, но можем да уреждаме разни неща – обясни му Панковиц. – Като начало ще се обадим на хората във Вашингтон и те ще оставят семейството и бандата ти на мира, поне засега. Прокурорът търпи критики вече пет седмици, още от убийството, и отчаяно се нуждае от малко добри новини. Уверява нас, а ни уверяваме теб, че няма да се стигне до смъртно наказание и че ще бъдеш единственият обвиняем. Само ти за двете убийства. Чисто и просто.

– Това е едната половина – намеси се Делок, – а другата е, че ще дадеш видео изявление, с което признаваш извършването на убийствата.

Куин обхвана главата си с ръка и затвори очи. Цяла минута се бори със себе си.

– Наистина искам да се видя с адвоката си – процеди той през стиснати зъби.

– Можеш да го направиш, Куин, разбира се, че можеш – отговори Делок. – Обаче Ди Рей и Дългия в момента са задържани и пеят като птиченца, така че положението става още по-сериозно. Може да минат ден-два, преди адвокатът ти да успее да дойде. Само една твоя дума, и веднага ще пуснем братята ти и ще ги оставим на мира.

Куин внезапно превъртя и изкрещя:

– Добре!

– Добре какво?

– Добре, ще го направя!

– Не бързай толкова, Куин – предупреди го Панковиц. – Най-напред трябва да уточним някои неща. Да прегледаме отново фактите, да подредим нещата, да се подготвим и да се уверим, че сме съгласували всичко във връзка с местопрестъплението. Трябва да сме сигурни, че всички важни подробности са включени.

– Добре, добре, ама може ли да закуся нещо?

– Разбира се, Куин, няма проблем. Целият ден е пред нас.

16

Една от малкото добри страни на затворническия живот е, че постепенно се учиш на търпение. Нищо не се движи в приемлив ритъм и ти свикваш да не обръщаш внимание на часовника. Утрешният ден ще настъпи достатъчно скоро, стига ти и предизвикателството да оцелееш днес. След краткото си пътуване до Вашингтон се мотая няколко дни във „Фростбърг“ и си напомням, че съм станал много търпелив, че ФБР ще действат бързо, а и бездруго нищо повече не мога да направя. За голяма моя изненада и облекчение събитията се развиват светкавично.

Не очаквам от ФБР да ме държат в течение, затова няма как да разбера, че са арестували Куин Ракър и той е признал. Новината съобщава вестник „Уошингтън Поуст“ в събота, 19 март, на първата си страница под сгъвката: АРЕСТУВАН Е ЗАПОДОЗРЯН ЗА УБИЙСТВОТО НА ФЕДЕРАЛЕН СЪДИЯ. Има голяма черно-бяла снимка на Куин, една от полицейските му снимки, и аз се взирам в очите му, докато сядам в импровизираното ни кафене веднага след закуска. Статията не борави с много факти, но внушава доста подозрения. Очевидно новините се подават контролирано от ФБР, затова липсват подробности. Съобщава се само за арест в Норфък на избягал престъпник, осъден за трафик на наркотици и отдавна замесен с бандите във Вашингтон. Няма и намек за мотив, нито дума как ФБР е решило, че Куин е техният човек, само мимоходом се споменава някакъв балистичен доклад. И най-важното, в статията пише: „След като се отказал от правата си, заподозреният се съгласил на продължителен разпит и разрешил ФБР да направи видеозапис на самопризнанията му“.

Запознах се с Куин Ракър преди две години, малко след като пристигна във „Фростбърг“. След като се установи, той дойде в библиотеката и ме помоли да прегледам издадената му присъда. В затвора се научаваш да се сприятеляваш бавно и много предпазливо, защото малцина са искрени. На такова място, естествено, гъмжи от мошеници, измамници и царе на машинациите, затова всеки си пази кожата. С Куин обаче нещата стояха различно. Той тутакси ми допадна и мисля, че не познавам друг толкова обаятелен и неподправен човек. Настроенията му се меняха, той се затваряше в себе си и изстрадваше „мрачните си дни“, както ги наричаше. Понякога беше раздразнителен, груб и рязък и като че ли всеки момент щеше да изригне в насилие. Два дни по-късно разказваше вицове на закуска и предизвикваше сериозни играчи да поиграят покер. Можеше да бъде шумен и наперен, а после кротък и уязвим. Както вече казах, във „Фростбърг“ няма насилие. Най-близкото подобие на сбиване, което съм виждал, беше, когато един селяк, на когото викахме Скункса, предизвика Куин на юмручен бой, за да решат някакъв спор, свързан с комар. Скункса беше поне десетина сантиметра по-нисък и петнайсет килограма по-лек от Куин, но боят така и не се състоя. Куин се отказа и беше унизен. Два дни по-късно ми показа самоделен нож, който купил на черно. Възнамеряваше да пререже гърлото на Скункса с него.

Разубедих го, макар да не смятах, че говори сериозно. Прекарвах доста време с него и двамата се сприятелихме. Той вярваше, че ще съумея да спретна някой правен фокус, да измъкна и двама ни от пандиза и да станем партньори в някакво начинание. Беше му дошло до гуша от семейния бизнес и искаше да започне на чисто. Навън го чакаше истинско съкровище, скрито от съдия Фосет.

Хенри Банистър чака в залата за посещения, седнал унило на един стол, а млада майка и трите й деца се карат наблизо. Тук ще се напълни по-късно сутринта и Хенри предпочита да приключи с посещението си рано. Позволено е член на семейството да седи и да разговаря със затворник от седем сутринта до три следобед всяка събота и неделя, но на Хенри и един час му стига. На мен също.

Ако нещата се развият по план, а нямам сериозни основания да смятам противното, това може и да е последното посещение на баща ми. Възможно е да не го видя с години, ако изобщо някога се срещнем отново, но не мога да говоря за това. Вземам кафявия плик със сладки от леля Расин и захапвам една. Разговаряме за брат ми Маркъс, за ужасните му деца и за сестра ми Руби и нейните безукорни хлапета.

В Уинчестър става средно по едно убийство годишно, а квотата се запълни миналата седмица, когато съпруг се прибрал у дома по-рано и заварил непознат пикап, паркиран на алеята. Промъкнал се скришом вкъщи, където сварил жена си и един свой познат въодушевено да престъпват брачните клетви. Съпругът извадил пушката си, а когато похотливецът я видял, се помъчил да изхвърчи през затворения прозорец на спалнята гол. Не успял и последвал изстрел.

Хенри смята, че съпругът може и да се отърве, и с удоволствие разказва историята. Явно градът е разделен на два лагера между вината и оправданото убийство. Представям си живо безмилостните клюки в кафенето, където ходех някога. Хенри ми разказва историята дълго, сигурно защото не ни се иска да засягаме семейни въпроси.

Обаче се налага. Той сменя темата:

– Май онова момиче смята да направи аборт. Изглежда, в крайна сметка няма да стана прадядо.

– Делмън пак ще го направи – уверявам го.

Все очакваме най-лошото от това дете.

– Трябва да го стерилизираме. Твърде глупав е да използва презерватив.

– Въпреки това му купи няколко. Знаеш, че Маркъс няма пари.

– Виждам хлапето само когато иска нещо. По дяволите, сигурно ще изкрънкат парите за аборта от мен. Мисля, че момичето е боклук.

Докато говорим за децата, мислите ми се насочват към наградата за случая „Фосет“. Сто и петдесет хиляди долара в брой. Никога не съм виждал толкова много пари. Преди раждането на Бо двамата с Дион един ден установихме, че сме спестили шест хиляди. Половината сложихме във взаимен фонд, а с останалите си направихме пътешествие. Не след дълго зарязахме пестеливостта и повече не сме имали толкова пари в брой. Точно преди да ме обвинят, рефинансирахме ипотеката на къщата, за да изцедим и последната капка от стойността на имота. Парите отидоха за съдебните разноски.

Ще бъда богат беглец. Напомням си да не се вълнувам, но е невъзможно.

Хенри се нуждае от ново ляво коляно и известно време обсъждаме този проблем. Винаги се е надсмивал над старците, които постоянно говорят за болежките си, но и той е станал същият. След час вече му омръзва и е готов да си върви. Изпращам го до вратата и двамата сковано се ръкуваме. Тръгва си, а аз се питам дали ще го видя отново.

* * *

Неделя. Нито дума от ФБР или от когото и да било. Изчитам четири вестника след закуска и не научавам почти нищо ново за Куин Ракър и ареста му. Има обаче едно съществено развитие. Според „Поуст“ прокурорът за Южния окръг на Вирджиния ще представи случая пред голямото жури утре. В понеделник. Ако голямото жури обвини някого, тогава на теория и по силата на споразумението би трябвало да стана свободен човек.

В затвора има учудващо много организирани религии. Ние сме хора с проблеми и търсим утеха, покой, подкрепа и напътствия. Нас ни унижават, принуждават ни към смирение, отнемат ни достойнството, семейството и средствата ни. Не ни остава нищо. Захвърлени в ада, ние отправяме поглед нагоре в търсене на изход. Имаме няколко мюсюлмани, които се молят по пет пъти дневно и са затворена общност. Доколкото ми е известно, няма евреи и мормони. Има ни и нас, християните, и точно тук е сложното. Два пъти месечно в осем часа в неделя сутрин идва католически свещеник за литургия. Веднага щом католиците освободят малкия параклис, се провежда общо богослужение за хората от основните църкви – методисти, баптисти, презвитерианци и така нататък. Там попадам през повечето недели. В десет часа белите петдесетници се събират за шумна служба със силна музика и още по-шумна проповед, а също и лечителски и други чудеса. Службата би трябвало да приключи в единайсет, но често е по-дълга, докато духът обикаля богомолците. Чернокожите петдесетници се събират в параклиса в единайсет, но понякога се налага да почакат, докато белите охладят страстите. Чувал съм да разказват, че двете групи понякога си разменят остри думи, но засега в параклиса не е имало сбивания. След като получат амвона, чернокожите петдесетници разполагат с него цял следобед.

Погрешно би било впечатлението, че във „Фростбърг“ е пълно с войнстващи християни. Не е така. Това си е затвор и повечето мои съкилийници няма да се простят с живота си по време на църковна служба.

На излизане от параклиса след общата служба ме намира надзирател, който ми съобщава:

– Викат те в администрацията.

17

Агент Хански чака заедно с нов участник в моята игра – Пат Сърхоф от Шерифската служба на Съединените щати. Запознаваме се и сядаме край ниска масичка в коридора, недалече от кабинета на директора. Разбира се, той не се мярка в лагера в неделя и кой би могъл да го вини?

Хански изважда някакъв документ и го плъзва към мен.

– Ето го обвинителния акт – пояснява. – Бе готов късно в петък следобед в Роуаноук и още е поверителен, но ще бъде пуснат в пресата рано утре сутрин.

Държа го като златно кюлче и трудно успявам да се съсредоточа над думите. „Съединените американски щати срещу Куин Ракър“. Това гласи печатът в горния десен ъгъл, а петъчната дата е написана със синьо мастило.

– В „Поуст“ пишеше, че голямото жури се събира в понеделник – успявам да кажа, макар да е вече очевидно какво се е случило.

– Залъгваме пресата – самодоволно заявява Хански.

Самодоволен, но този път много по-любезен. Ролите ни драстично са се променили. Преди за него бях престъпник с шарещ поглед, който се опитва да сключи сделка и вероятно да преметне системата. Сега обаче съм станал златното момче, което скоро ще излезе оттук с една камара пари.

Поклащам глава и казвам:

– Нямам думи, момчета. Помогнете ми.

Хански с готовност се включва:

– Ето какво си мислехме, господин Банистър.

– Защо не ми казвате Мал?

– Чудесно. Аз съм Крис, а той е Пат.

– Ясно.

– Управлението на затворите току-що те прехвърли в затвор със средно строг режим във Форт Уейн, Индиана. Причините са неясни или не са споменати. Някакво нарушение на правилата ядосало големите риби. Никакви посетители шест месеца. Примерно поведение. Който прояви любопитство да те открие онлайн със специализираната търсачка на затворническата база данни, ще удари на камък. След няколко месеца във Форт Уейн отново ще бъдеш преместен. Целта е непрекъснато да се движиш из системата и да потънеш в нея.

– Сигурен съм, че това ще е фасулска работа за Управлението – казвам и двамата се засмиват. Боже, да не съм минал в другия отбор?

– След няколко минути ще ти закопчаем китките и глезените за последен път и ще те изведем от тук като при обикновено прехвърляне. Ще се качиш в обикновен микробус заедно с Пат и още един щатски шериф и ще те откарат на запад, по посока на Форт Уейн. Аз ще ви следвам. След сто километра, преди Моргантаун, ще спрем в един мотел, където сме запазили няколко стаи. Ще се преоблечеш, ще обядваш и ще поговорим за бъдещето.

– След няколко минути ли? – питам смаян.

– Такъв е планът. Имаш ли в килията си нещо, без което не можеш да живееш?

– Да. Имам някои лични вещи, документи… такива работи.

– Добре. Утре ще наредим на директора на затвора да опакова всичко и ще ти го доставим. Най-добре е да не се връщаш там. Ако някой те види да си събираш нещата, може да започне да задава въпроси. Не искаме никой тук да разбере, че заминаваш.

– Схванах.

– Никакво сбогуване и други такива глупости, ясно?

– Ясно.

За секунда се замислям за приятелите си тук, във „Фростбърг“, но бързо се отърсвам от тази мисъл. Този ден ще настъпи и за всички тях, а когато си на свобода, не поглеждаш назад. Сериозно се съмнявам, че приятелствата от затвора оцеляват навън. Във всеки случай никога няма да имам възможността да се събера със старите приятели и да си спомняме за миналото. Скоро ще стана друг човек.

– В затворническата си сметка имаш седемдесет и осем долара. Ще ти ги препратим във Форт Уейн и те ще се изгубят в системата.

– Федералното правителство отново ще ме прекара – отбелязвам аз и те ме мислят за забавен.

– Някакви въпроси? – пита Хански.

– Разбира се. Как го накарахте да признае? Прекалено умен е, за да направи такова нещо.

– Честно казано, ни учуди. Използвахме двама от ветераните си в разпитите, а те си имат начини. Той няколко пъти спомена за адвокат, но после се отказваше. Говореше му се и изглеждаше съкрушен от факта, че е заловен не за бягството, а за убийството. Искаше да разбере какво знаем, затова не млъкваше. Десет часа. Цяла нощ и на следващата сутрин. Не искаше да отива в ареста и остана в стаята. Когато се убеди, че знаем каквото знаем, се пречупи. А когато споменахме вероятността и семейството му да бъде обвинено заедно с мнозина от бандата му, поиска да сключи сделка. И накрая ни разказа всичко.

– Какво точно е всичко?

– Историята му в основни линии е каквато ти ни я описа. Подкупил съдия Фосет с петстотин хиляди долара, за да спаси племенника си, но съдията го прецакал. Задържал парите и осъдил хлапето. В света на Куин това е непростимо престъпление, за което трябва да си отмъсти. Наблюдавал Фосет, проследил го до вилата, нахълтал при съдията и секретарката му и си отмъстил.

– Колко пари били останали?

– Около половината. Куин твърди, че влязъл в апартамента на съдията в Роуаноук, претърсил навсякъде, но не намерил парите. Заподозрял, че съдията ги държи другаде, на по-сигурно място. Затова проследил Фосет до вилата. Съборил съдията на предната веранда и влязъл вътре. Не бил сигурен, че парите са там, но бил решил да ги намери. Направил някои лоши неща на секретарката и убедил Фосет да извади парите. Така разбрал за тайния сейф. Куин смятал, че парите са си негови.

– И сигурно е чувствал, че просто трябва да ги убие.

– О, естествено. Не можел да остави двама свидетели. Няма никакви угризения, Мал. Според него съдията си е получил заслуженото, а секретарката просто се случила там. Сега го очакват обвинения за две предумишлени убийства.

– Значи говорим за смъртна присъда?

– Най-вероятно. Не сме екзекутирали никого за убийството на федерален съдия и много ни се иска Куин да бъде първият. За назидание.

– Той не спомена ли името ми? – питам, сигурен в отговора.

– Спомена го, разбира се. Подозира, че ти си източникът ни, и вероятно крои как да ти отмъсти. Затова сега сме тук и сме готови да тръгваме.

Искам да си тръгна, но не толкова бързо.

– Куин знае всичко за Член трийсет и пет. Всъщност всеки затворник във федерален затвор го знае. Разкриеш ли престъпление навън, отменят присъдата ти. Освен това Куин ме мисли за блестящ адвокат. Той и семейството му ще разберат, че съм на свобода, а не зад решетките – нито във Форт Уейн, нито другаде.

– Така е, но да ги оставим да гадаят. Важно е твоите близки и приятели да смятат, че си в затвора.

– Тревожите се за семейството ми ли?

Най-накрая се обажда Пат Сърхоф:

– В известна степен, да, и можем да им осигурим закрила, ако поискаш. Но това несъмнено ще разстрои живота им.

– Никога няма да се съгласят – отговарям. – Баща ми ще ви фрасне с юмрук, ако му го споменете. Той е пенсиониран полицай и със сигурност умее да се грижи за себе си. Синът ми има нов баща и нов живот.

Не мога да си представя как се обаждам на Дион и я осведомявам, че двамата с Бо може би са в опасност заради нещо, което съм направил в затвора. А и частица от мен не вярва, че Куин Ракър е способен да нарани невинен човек.

– Можем да го обсъдим по-късно, ако искаш – казва Сърхоф.

– Добре. В момента в главата ми цари пълен хаос.

– Свободата те очаква, Мал – оповестява Хански.

– Да се махаме от тук.

Тръгвам след тях по коридора към друга сграда, където чакат трима надзиратели и капитанът. Слагат ми белезници и окови на глезените и ме повеждат по тротоара към един микробус. Неосведомен страничен наблюдател би помислил, че ме водят на екзекуция. На волана е шериф на име Хичкок. Сърхоф плъзга вратата зад гърба ми и се качва на предната седалка. Потегляме.

Не искам да поглеждам назад, за да се сбогувам с „Фростбърг“. Имам достатъчно спомени за години напред. Съзерцавам прелитащия край нас пейзаж и не мога да сдържа усмивката си. Няколко минути по-късно спираме на паркинга на един търговски център. Сърхоф изскача навън, отваря плъзгащата се врата, пресяга се и отключва белезниците. После освобождава и глезените ми.

– Поздравления – искрено казва той и аз решавам, че този тип ми допада. За последен път чувам подрънкването на белезниците и разтривам китките си.

Скоро набираме скорост по междущатска магистрала 68 и се устремяваме на запад. Почти пролет е и планинските вериги в Западен Мериланд вече показват признаци на живот. Първите няколко мига свобода са почти непосилни. Пет години мечтая за този ден, въодушевяващо е. Толкова много мисли се съревновават за вниманието ми. Нямам търпение сам да си избера дрехи, да обуя джинси. Нямам търпение да си купя кола и да отида където си поискам. Копнея да почувствам тялото на жена, да усетя вкуса на пържола и бира. Отказвам да се тревожа за сигурността на сина ми и на баща ми. Нищо лошо няма да им се случи.

Шерифите искат да говорят и аз ги слушам. Пат Сърхоф започва: