Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 19 страниц)

– След като е толкова умен, защо е споделил всичко това с вас? – пита Уестлейк.

– Много просто. Подобно на други затворници, Куин смяташе, че ще мога да подам някакво хитро искане, ще намеря вратичка в закона и ще го измъкна от затвора. Твърдеше, че ще ми плати, обеща ми половината от онова, което ще вземе от съдия Фосет. Чувал съм го преди, чувал съм го и впоследствие. Прегледах досието на Куин и му обясних, че не мога да направя нищо.

Нямат друг изход, освен да повярват, че казвам истината. Ако Куин Ракър не бъде подведен под отговорност, аз ще прекарам още пет години в затвора. С федералните все още сме на противоположни страни, но постепенно намираме общ език.

13

Шест часа по-късно двама чернокожи агенти си платиха входа във Велвет Клъб на три пресечки от военноморската база в Норфък. Бяха облечени като строителни работници и не биеха на очи сред посетителите – половината бели, половината черни, половината моряци, половината цивилни. Танцьорките също бяха половината черни, половината бели, въобще навсякъде цареше положителен дух на разбирателство. Два микробуса за наблюдение чакаха на паркинга заедно с още десетина агенти. Куин Ракър беше забелязан, фотографиран и идентифициран при влизането му в клуба в пет и половина. Работеше като барман и когато в девет без петнайсет напусна работното си място, за да отиде до тоалетната, агентите го последваха. След кратък разговор се споразумяха да излязат през задната врата. Куин разбираше положението и не предприе неочаквани ходове. Нито пък изглеждаше изненадан. За мнозина бегълци краят на бягството в редица отношения е облекчение. Мечтите за свобода се сриват пред трудностите на нормалния живот. Винаги някой ти диша във врата.

Сложиха му белезници и го откараха в офиса на ФБР в Норфък. В залата за разпит двамата чернокожи агенти му сипаха кафе и подеха дружелюбен разговор. Престъплението му беше просто бягство, нямаше защита. Беше неоспоримо виновен и щяха да го върнат в затвора.

Попитаха Куин дали е склонен да отговори на няколко основни въпроса относно бягството си преди три месеца. Да, разбира се, защо не, съгласи се той. Сам им разказа, че се срещнал със свой съучастник, останал неназован, недалече от лагера, след което той го откарал обратно във Вашингтон. Позадържал се там няколко дни, но присъствието му не било добре прието. Бегълците привличат внимание, а момчетата му не посрещали охотно вероятността ФБР да души наоколо и да го търси. Куин започнал да пренася кокаин от Маями до Атланта, но работата не вървяла. Бил повредена стока и на неговия „синдикат“, както го наричаше, му било омръзнало от него. От време на време се виждал с жена си и децата, но съзнавал, че е опасно да е твърде близо до дома. Поживял при стара приятелка в Балтимор, обаче и тя не се радвала много на присъствието му. Местел се и от време на време превозвал дрога, а после му провървяло, когато негов братовчед му дал работа като барман във Велвет Клъб.

В съседната по-голяма зала за разпит двама опитни агенти слушаха разговора. Горе имаше друг екип, който също слушаше и чакаше. Ако нещата потръгнеха, на Куин му предстоеше дълга нощ. А нещата трябваше да потръгнат за ФБР. Засега нямаха улики, затова беше от огромно значение разпитът да им донесе някакви доказателства. Агентите се тревожеха, тъй като си имаха работа с опитен престъпник. Малко вероятно беше заподозреният да се уплаши и неволно да изтърси нещо излишно.

Веднага щом Куин беше изведен от задния вход на Велвет Клъб, агентите на ФБР притиснаха братовчед му и се опитаха да изтръгнат още информация. Братовчедът обаче познаваше правилата на играта и не каза почти нищо, докато не го заплашиха с обвинение за укриване на беглец. Имаше впечатляващо криминално досие и поредното издънване най-вероятно щеше да го изпрати обратно в затвора. Човекът предпочиташе да остане на свобода и пропя. Куин живеел и работел под фалшивото име Джаки Тод, но надниците си получавал в брой и неофициално. Братовчедът заведе агентите на ФБР на занемарен паркинг за каравани на по-малко от километър и им показа оборудвания мобилен дом, който Куин наемал месец за месец. До караваната имаше паркиран хамър НЗ от 2008 г. с регистрационни номера от Северна Каролина. Братовчедът обясни, че Куин предпочита да ходи на работа пеша, ако времето позволява, и крие хамъра.

Час по-късно ФБР разполагаше със заповед за обиск на караваната и хамъра, който бе издърпан на буксир до полицейски паркинг в Норфък, отворен и огледан. Вратата на подвижния дом беше заключена, но паянтова. След един хубав удар с чук агентите проникнаха вътре, където се оказа забележително чисто и подредено. Шестима се заеха целенасочено да претърсят караваната, широка три метра и половина и дълга петнайсет. В единствената спалня между матрака и рамката намериха портфейла на Куин, ключовете и мобилния му телефон. В портфейла имаше петстотин долара, фалшива шофьорска книжка от Северна Каролина и две предплатени карти „Виза“ с по хиляда и двеста долара във всяка. Мобилният телефон беше за еднократна употреба, с предплатени минути – идеален за беглец. Под леглото агентите откриха „Смит & Уесън“ с къса цев, трийсет и осми калибър, зареден с патрони с кух връх.

Агентите внимателно го прибраха и незабавно предположиха, че това е оръжието, с което са били убити съдия Фосет и Наоми Клеъри.

На ключодържателя имаше и ключ за малък склад на около три километра от караваната. В чекмедже в кухнята откриха две тънки кафеникави папки с документи.

Един от формулярите се оказа шестмесечен договор за наем на склад в „Мейкън Мини Сторидж“, подписан от Джаки Тод. Главният следовател се обади в Роуаноук, където имаше дежурен федерален съдия, и в Норфък по имейл беше изпратена заповед за обиск.

В една от папките откриха документ за собственост на хамър НЗ от 2008 г. на името на Джаки Тод. Нямаше упоменати ограничаващи условия, следователно господин Тод беше платил цялата сума на място или в брой, или с чек. В чекмеджето не намериха чекова книжка или банкови извлечения, но и не бяха очаквали. От фактурата за продажбата на превозното средството узнаха, че автомобилът е купен на 9 февруари 2011 г. от търговец на автомобили втора ръка в Роуаноук. Два дни след намирането на телата.

Въоръжени с нова заповед за обиск, двама агенти влязоха в неголемия склад на Тод в „Мейкън Мини Сторидж“ под бдителния и подозрителен поглед на самия господин Мейкън. Циментов под, неизмазани тухлени стени, гола крушка на тавана. До една от стените бяха подредени пет кашона. След бърз оглед намериха стари дрехи, чифт кални военни ботуши, деветмилиметров пистолет „Глок“ със заличен регистрационен номер и накрая – метална кутия, пълна със спретнато подредени пачки. Агентите взеха и петте кашона, благодариха на господин Мейкън за гостоприемството и побързаха да си тръгнат.

В същото време името Джаки Р. Тод беше пуснато в компютърната система на Националната криминална база данни. Имаше едно попадение в Роуаноук, Вирджиния.

В полунощ преместиха Куин в съседната зала и му представиха специалните агенти Панковиц и Делок. Двамата най-напред му обясниха, че ФБР ги използва за разпити на бегълци. Увериха го, че ще бъде най-обикновен разговор, колкото да уточнят фактите, а това винаги е приятно. Кой не би желал да поговори с един беглец и да научи всички подробности? И понеже беше късно, ако Куин искал да подремне в окръжния арест, те с радост щели да се заемат с разпита още на другата сутрин. Той отказа и заяви, че предпочита да приключат сега. Донесоха сандвичи и безалкохолни. Настроението беше ведро, а агентите – изключително дружелюбни. Панковиц беше бял, Делок – чернокож, и Куин очевидно се чувстваше добре в компанията им. Похапна си сандвич с шунка и швейцарско сирене, докато те му разказваха за някакъв затворник, който двайсет и една години живял като беглец. ФБР ги изпратило чак в Тайланд, за да го върнат у дома. Страхотно забавление.

Разпитаха го за неговото бягство и за движението му в дните непосредствено след това – въпроси и отговори, вече изяснени по време на първия разпит. Куин отказа да разкрие съучастника си и да им каже имената на хората, които му бяха помагали след това. Те не настояха. Не го притиснаха и като че не искаха да преследват никой друг. След около час приятелски разговор Панковиц си спомни, че не му е прочел правата. Обясниха му, че не е станало бог знае какво, защото престъплението му е съвсем очевидно, а и той не се е уличил в нищо повече от бягство. Ако искал да продължат обаче, трябвало да се откаже от правата си. Куин го направи, като подписа някакъв формуляр. Вече го наричаха Куин, а той се обръщаше към Панковиц с Анди и към Делок – с Джеси.

Най-старателно възстановиха къде е бил през последните три месеца, а Куин учудващо добре помнеше дати, места и събития. Агентите се впечатлиха и го похвалиха за превъзходната памет. Отделиха специално внимание на доходите му – всичко е в брой, разбира се, но по колко за всяка работа?

– Значи, Куин, за второто пътуване от Маями до Чарлстън – отбеляза Панковиц и погледна усмихнато бележките си – една седмица след миналата Нова година си получил колко пари?

– Струва ми се, че бяха шест хиляди.

– Така, така.

И двамата агенти си записваха като бесни, все едно вярваха на всяка дума на заподозрения. Куин им съобщи, че работел в Норфък от средата на февруари, около един месец. Живеел с братовчед си и с две негови приятелки в голям апартамент, недалече от Велвет Клъб. Плащали му в брой, осигурявали му храна, пиячка, секс и марихуана.

– И така, Куин – поде Делок, след като пресметна някакви суми, – изглежда, си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, откакто си избягал от „Фростбърг“. Всичките в брой, без данъци. Не е зле за три месеца работа.

– Май да.

– Колко от тях похарчи? – попита Панковиц.

Куин сви рамене, като че ли вече нямаше значение.

– Не знам. Повечето. Доста пари трябват, за да се придвижва човек.

– Как наемаше автомобилите, докато пренасяше наркотици от Маями и обратно? – попита Делок.

– Не ги наемах аз. Правеше го друг и ми даваше ключовете. Моята работа беше да карам внимателно и бавно, за да не ме спират ченгетата.

Разумно, съгласиха се охотно агентите.

– Купи ли си кола? – попита Панковиц, без да вдига поглед от бележките си.

– Не – отговори Куин с усмивка. – Не можеш да си купиш кола, когато бягаш и нямаш документи.

Не, разбира се.

* * *

Във Фризера в Роуаноук Виктор Уестлейк седеше пред огромен екран, на който на стопкадър беше застинала физиономията на Куин Ракър. Скрита камера в залата за разпити изпращаше видеоматериал през щата до импровизирано помещение, снабдено с изумително количество чудеса на техниката. С Уестлейк седяха още четирима агенти, до един взрени в очите и в израженията на господин Ракър.

– Няма начин – промърмори един от четиримата. – Този тип е твърде умен. Знае, че ще намерим караваната, портфейла, фалшивата самоличност и хамъра.

– Може би не – промърмори друг. – В момента става дума само за бягството. Той си мисли, че ние не предполагаме за убийството. Че това не е нищо сериозно.

– Съгласен съм – каза трети. – Според мен пробва, опипва почвата. Смята, че ще се оправи с няколко въпроса, а после ще го върнат в ареста и в затвора. Планира в даден момент да се обади на братовчед си и да му нареди да прибере всичко.

– Нека да изчакаме – намеси се Уестлейк. – Да видим как ще реагира, когато хвърлим първата бомба.

В два след полунощ Куин попита:

– Може ли да отида до тоалетната?

Делок се изправи, изведе го от стаята и го придружи по коридора. Наблизо се навърташе още един агент – демонстрация на сила.

Пет минути по-късно Куин беше обратно на мястото си.

– Много е късно, Куин, искаш ли да те върнем в ареста и да дремнеш? Разполагаме с предостатъчно време.

– Предпочитам да съм тук, отколкото в ареста – отговори Куин доста печално. – Според вас още колко ще ми лепнат?

– Не знам, Куин – каза Делок. – Зависи от прокурора. Лошото е, че повече няма да те изпратят в лагер. Никога. Отиваш в истински затвор.

– Знам, Джеси, и лагерът май ми липсва. Не беше толкова зле в крайна сметка.

– Тогава защо избяга?

– От глупост. Защо? Защото можех. Просто си тръгваш и никой не дава пет пари.

– Годишно разпитваме по двайсет и пет човека, които бягат от федерални лагери. „От глупост“ май е съвсем точно казано.

Панковиц размести някакви документи и каза:

– А сега, Куин, като че ли уточних хронологията на нещата. Дати, места, придвижвания, приходи в брой. Всичко това ще бъде включено в доклада. Добрата новина е, че не си извършил нищо крайно осъдително през последните три месеца. Превозвал си наркотици, което няма да ти помогне, естествено, но поне не си наранил никого, нали така?

– Така.

– Това ли е цялата история? Нищо ли не пропускаш? Всичко ли ни каза?

– Аха.

Двамата агенти леко се сковаха и се намръщиха.

– Ами Роуаноук, Куин? – попита Панковиц. – Да си бил в Роуаноук?

Куин зарея поглед към тавана, позамисли се и отговори:

– Може и да съм минавал оттам един-два пъти.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм.

Делок отвори една папка, прегледа някакъв документ и попита:

– Кой е Джаки Тод?

Куин затвори очи и лекичко зяпна. Издаде тих и дълбок гърлен звук, все едно го бяха ударили ниско под кръста. Раменете му увиснаха. Ако беше бял, щеше да пребледнее.

– Не знам – отговори най-накрая. – Не го познавам.

– Наистина ли? – продължи Делок. – Изглежда, господин Джаки Р. Тод е бил арестуван във вторник вечерта, на осми февруари, в един бар в Роуаноук. Пиянство на публично място, нападение. Според полицейския доклад той се сбил с други пияници и прекарал нощта в ареста. На следващата сутрин платил осемстотин долара гаранция и бил освободен.

– Не съм бил аз.

– Нима? – Делок плъзна един лист към Куин и той бавно го вдигна.

Беше снимка на арестант, очевидно на самия него.

– Май няма място за съмнение, а, Куин?

Куин остави листа и отговори:

– Добре, добре. Имах псевдоним. Какво друго да направя? Да си играя на криеница с истинското си име ли?

– Не, разбира се, Куин – съгласи се с него Панковиц. – Обаче ти ни излъга, нали така?

– Не сте първите ченгета, които лъжа.

– Лъжите пред ФБР могат да ти докарат пет години.

– Хубаво де, малко послъгах.

– Нищо чудно, но вече не можем да ти вярваме. Май ще трябва да започнем отначало.

– На девети февруари някой си Джаки Тод отишъл на паркинг за автомобили втора ръка в Роуаноук – поде Делок – и платил в брой двайсет и четири хиляди долара за хамър от две хиляди и осма година. Нещо да ти напомня, Куин?

– Не. Не съм бил аз.

– И ние така си помислихме. – Делок побутна към него копие от фактурата за продажбата. – И никога преди не си виждал това, така ли?

Куин погледна листа и отговори:

– Не.

– Стига, Куин – сряза го Панковиц. – Не сме толкова глупави, колкото си мислиш. Бил си в Роуаноук на осми февруари, отишъл си в бара, сбил си се, арестували са те, на следващата сутрин си излязъл под гаранция, върнал си се в мотела в Сейф Лодж, за който си платил в брой, взел си още пари и си купил хамъра.

– Престъпление ли е да си купиш кола с пари в брой?

– Ни най-малко – каза Панковиц. – Но в онзи момент не би трябвало да имаш толкова пари в брой.

– Може да съм сбъркал някои от датите и плащанията. Не мога да помня всичко.

– Помниш ли откъде купи оръжията? – попита Делок.

– Какви оръжия?

– Онзи смит-и-уесън, трийсет и осми калибър, който намерихме в караваната ти, и деветмилиметровия глок, който открихме в склада преди около два часа.

– Крадени оръжия – добави услужливо Панковиц. – Още федерални престъпления.

Куин бавно сключи ръце на тила си и забоде поглед в коленете си. Измина минута, после още една. Двамата агенти се взираха в Куин, без да мигат и без дори мускулче да трепне по лицата им. Всички в стаята бяха притихнали, застинали, напрегнати. Най-накрая Панковиц разрови някакви документи, извади един лист и го вдигна.

– В предварителния списък фигурират портфейл с петстотин и дванайсет долара, фалшива шофьорска книжка от Северна Каролина, две предплатени карти „Виза“, предплатен мобилен телефон, споменатият вече смит-и-уесън, фактура за продажба и документ за собственост на хамър, договор за наем на склад, застраховка на автомобила, кутия с патрони за трийсет и осми калибър и още няколко вещи, иззети от караваната, която си наел за четиристотин долара на месец. От склада сме описали малко дрехи, деветмилиметров глок, чифт военни ботуши, няколко други вещи и най-важното, метална кутия с четирийсет и една хиляди долара в брой, всички в стодоларови банкноти.

Куин бавно скръсти ръце пред гърдите си и впери поглед в Делок, който каза:

– Нощта е на наше разположение, Куин. Защо не ни обясниш?

– Май мулето е било по-заето, отколкото си спомням. Трябваше доста често да се пътува до Маями и обратно.

– Защо не спомена за тези пътувания?

– Както ви казах, не помня всичко. Когато човек постоянно бяга, забравя някои работи.

– Помниш ли да си използвал някое от оръжията, Куин? – попита Делок.

– Не.

– Не си ги използвал или просто не помниш дали си ги използвал?

– Не съм ги използвал.

Панковиц взе друг лист и се взря мрачно в него.

– Сигурен ли си, Куин? Това е предварителният балистичен доклад.

Куин бутна стола си назад и се изправи. Протегна се и направи няколко крачки към ъгъла на стаята.

– Може би ще ми трябва адвокат.

14

Нямаше никакъв балистичен доклад. Откритият смит-и-уесън се намираше в криминологичната лаборатория на ФБР в Куонтико и щеше да бъде анализиран веднага щом експертите пристигнеха на работа след около пет часа. Листът, който Панковиц вдигна като оръжие, беше някаква безполезна записка.

Двамата с Делок имаха цял репертоар от мръсни номера, до един позволени от Върховния съд. Използването им зависеше от това докъде Куин ще позволи да стигнат нещата. Непосредственият проблем, пред който бяха изправени, беше репликата за адвоката. Ако Куин беше заявил недвусмислено и ясно: „Искам адвокат!“, „Няма да отговарям на повече въпроси без адвокат!“ или нещо подобно, разпитът щеше незабавно да бъде прекратен. Обаче той увърташе и използва думата „може би“.

Изключително важно беше да се възползват от момента. За да отклонят вниманието му от адвоката, агентите побързаха да променят обстановката. Делок се изправи и каза:

– Трябва да се изпикая.

– А аз имам нужда от още кафе. За теб, Куин?

– Не.

Делок затръшна вратата зад гърба си. Панковиц стана и изпъна гръб. Беше почти три часа.

* * *

Куин имаше двама братя и две сестри на възраст от двайсет и седем до четирийсет и две години, които по едно или друго време бяха участвали в семейния синдикат за трафик на наркотици. Едната му сестра се беше отдръпнала от действителната контрабанда и търговия с дрога, но продължаваше да е замесена в различни операции по пране на пари. Втората току-що беше напуснала бизнеса, беше се преместила и се стараеше напълно да избягва семейството. Най-младият брат се казваше Ди Рей Ракър. Учеше финанси в „Джорджтаун“ и познаваше движението на парите. Имаше едно обвинение за притежание на оръжие, но нищо сериозно. Ди Рей действително не понасяше страха и насилието, свързани с живота на улицата, и се стремеше да не се замесва. Живееше с приятелката си в скромен апартамент близо до Юниън Стейшън и точно там го откри ФБР малко след полунощ – в леглото, необременен от висящи заповеди за арест или текущи разследвания, нищо неподозиращ за случващото се с брат му Куин, безгрижен и потънал в дълбок сън. Отведоха го без никаква съпротива, но с многобройни оплаквания от негова страна. Агентите, които го арестуваха, не му дадоха почти никакви обяснения. В сградата на ФБР на Пенсилвания Авеню го натикаха в една стая и го сложиха да седне, заобиколен от агенти, до един с якета с яркожълт надпис „ФБР“. Заснеха сцената от няколко ъгъла. След като Ди Рей седя един час с белезници и без никакви обяснения, го изкараха от стаята, заведоха го обратно до микробуса и го откараха у дома. Стовариха го на тротоара, без да обелят нито дума.

Приятелката му му даде някакви хапчета и накрая той се успокои. На сутринта позвъни на адвоката си и вдигна страхотна патърдия, но случката не след дълго беше забравена.

В търговията с наркотици не можеш да очакваш щастлив край.

* * *

Когато Делок се върна от тоалетната, задържа за малко вратата отворена. Слабичка и привлекателна секретарка внесе поднос с напитки и бисквити и го остави в края на масата. Усмихна се на Куин, който още стоеше в ъгъла, твърде объркан, за да й обърне внимание. След като тя излезе, Панковиц отвори кутийка „Ред Бул“ и го изля в чаша с много лед.

– Искаш ли „Ред Бул“, Куин?

– Не.

В бара по цяла нощ поднасяше „Руд Бул“ и водка, но вкусът не му харесваше. Прекъсването му даде възможност да си поеме дъх и да се помъчи да подреди мислите си. Да продължи ли, или да замълчи и да настоява за адвокат? Инстинктът му подсказваше второто, но беше адски любопитен какво знае ФБР. Вече беше зашеметен от сериозната им осведоменост. Докъде ли щяха да стигнат?

Делок също се съсредоточи над своя „Ред Бул“ с много лед и задъвка една бисквита.

– Седни, Куин – махна той към масата.

Куин направи няколко крачки и седна. Панковиц вече си водеше бележки.

– Мисля, че по-големият ти брат, май му викат Дългия, още е във Вашингтон, нали?

– Какво общо има той?

– Просто попълваме някои празнини, Куин. Това е. Искам да разполагам с всички факти или поне с колкото се може повече. Да си виждал Дългия през последните три месеца?

– Без коментар.

– Добре. По-малкият ти брат Ди Рей също ли е във Вашингтон?

– Не знам къде е Ди Рей.

– Срещал ли си се често с Ди Рей през последните три месеца?

– Без коментар.

– Ди Рей дойде ли с теб в Роуаноук, когато те арестуваха?

– Без коментар.

– Някой изобщо беше ли с теб, когато те арестуваха в Роуаноук?

– Бях сам.

Делок изпуфтя с досада. Панковиц въздъхна, все едно бе сигурен, че е чул поредната лъжа.

– Кълна се, че бях сам – каза Куин.

– Какво правеше в Роуаноук? – попита Делок.

– Имах работа.

– Трафик ли?

– Такъв ни е бизнесът. Роуаноук е наша територия. Беше се случило нещо и аз трябваше да се погрижа.

– Какво нещо?

– Без коментар.

Панковиц отпи голяма глътка от своя „Ред Бул“.

– Знаеш ли, Куин, проблемът ни в момента е, че не вярваме на нито една твоя дума. Ти лъжеш. Знаем го. Дори си призна, че лъжеш. Ние те питаме нещо, а ти ни отговаряш с лъжа.

– Не напредваме, Куин – обади се и Делок. – Какво правеше в Роуаноук?

Куин се пресегна и си взе бисквита „Орео“. Отлепи горната половина, облиза крема, погледна Делок и най-накрая каза:

– Там имахме муле, което подозирахме, че е информатор. Изгубихме две пратки при странни обстоятелства и се досетихме. Отидох да се срещна с човека.

– Да го убиеш?

– Не, не действаме така. Не можах да го намеря. Явно го бяха предупредили и беше избягал. Отидох в един бар, пих повечко, сбих се и прекарах тежка нощ. На следващия ден един приятел ми подшушна за хамър на добра цена и отидох да го видя.

– Кой приятел?

– Без коментар.

– Лъжеш – обвини го Делок. – Лъжеш и ние го знаем. Знаеш ли, Куин, дори не си добър лъжец.

– Няма значение.

– Защо номерата на хамъра са от Северна Каролина? – попита Панковиц.

– Защото бягах, забравихте ли? Бях беглец и гледах да не оставям следи. Чат ли сте? Фалшива самоличност. Фалшив адрес. Всичко е фалшиво.

– Кой е Джакийл Стейли? – попита Делок.

Куин се поколеба за секунда, помъчи се да се стегне и отговори небрежно:

– Племенникът ми.

– И къде е той сега?

– В някой федерален пандиз. Сигурен съм, че знаете отговора.

– В Алабама. Излежава осемнайсетгодишна присъда – каза Панковиц. – Джакийл е арестуван близо до Роуаноук с микробус, пълен с кокаин, нали така?

– Не се съмнявам, че имате досието.

– Опита ли се да помогнеш на Джакийл?

– Кога?

И двамата агенти реагираха с твърде престорена досада. И двамата отпиха от чашите си. Делок си взе бисквита. На подноса имаше още десетина и пълна кана с кафе. Май смятаха да прекарат тук цялата нощ.

– Стига игрички, Куин – предупреди Панковиц. – Знаем, че Джакийл е бил арестуван в Роуаноук с много кокаин и че ще лежи много години, обаче въпросът е дали ти си се опитал да му помогнеш.

– Разбира се. Той е от семейството, участва в бизнеса и са го спипали заради това. Семейството винаги се намесва.

– Нае ли адвокат?

– Наех.

– Колко плати на адвоката?

Куин се позамисли.

– Ами не помня. Една торба пари.

– В брой ли му плати?

– Нали това казах. Доколкото ми е известно, мангизите в брой не са престъпление. Не използваме банкови сметки, кредитни карти и неща, които ченгетата могат да проследят. Само кеш.

– Кой ти даде парите да наемеш адвокат?

– Без коментар.

– От Ди Рей ли ги взе?

– Без коментар.

Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.

– Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.

Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:

– Глупости.

Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.

– Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб – обясни Делок. – Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.

Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.

Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи – отново – и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.

– По дяволите! Тия двамата много се бавят – каза единият.

– Действат методично – отговори другият. – Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.

– Не иска да отиде в окръжния затвор.

– Не го виня.

– Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.

– Няма да го измамят. Твърде умен е.

– Те знаят какво правят – заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.

В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:

– Кой те закара до Роуаноук?

– Никой. Сам се закарах.

– С каква кола?

– Не помня.

– Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.

– Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.

– Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?

– Не си спомням.

– Значи, не помниш кой те закара?

– Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.

– Престани, Куин – обади се Делок. – Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.

– Какво точно ви интересува? – вдигна ръце Куин.

– Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?

– Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?

Панковиц поклати глава.

– Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? – попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.

Да, партньорът му беше прав за това.

– Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно – каза Делок. – Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.

– Сдобил си се с пари в брой, Куин – заяви Панковиц. – Какво криеш?

– Нищо.

– Тогава защо лъжеш?

– Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?

Делок потропа по масата и каза:

– Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?

– Да.

– Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.

– Кой беше съдията?

– Не помня.

– Съдия Фосет говори ли ти нещо?

– Може би – сви рамене Куин.

– Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?

– Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.

– Учуди ли се, когато му дадоха толкова?

– Ами да, всъщност се учудих.

– Трябваше да получи по-малко, нали?

– Да, според адвоката му.

– И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?

– Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.

Тандемът реши да направи пауза. Делок отпи от своя „Ред Бул“. Панковиц каза:

– Трябва да отида до тоалетната. Ти добре ли си, Куин?

Куин се щипеше по челото.

– Разбира се.

– Да ти донеса нещо за пиене?

– Един спрайт.

– Дадено.

Панковиц не бързаше. Куин отпиваше от чашата си. В четири и половина разпитът беше възобновен с въпроса на Делок:

– Е, Куин, следил ли си новините през последните три месеца? Чел ли си вестници? Сигурно си бил любопитен дали се говори за бягството ти.

– Всъщност не – каза Куин.

– Чу ли за съдия Фосет?

– Не. Какво за него?

– Бил е убит, прострелян два пъти в тила.

Никаква реакция от страна на Куин. Нито изненада. Нито съжаление. Нищо.

– Не знаеше ли, Куин? – попита Панковиц.

– Не.

– Два патрона с кух връх, изстреляни от трийсет и осемкалиброво оръжие като намереното в караваната ти. Предварителният балистичен доклад показва, че има деветдесет процента вероятност съдията да е бил убит с него.

Куин се усмихна и закима.

– Вече схванах. Става дума за оня съдия. Вие, момчета, мислите, че аз съм очистил Фосет, нали?

– Точно така.

– Страхотно. Значи изгубихме колко… седем часа за тези глупости? Пилеете моето време, своето време, времето на Ди Рей, времето на всички. Никого не съм убивал.

– Ходил ли си в Рипълмийд, Вирджиния, население петстотин човека, навътре в планината, западно от Роуаноук?

– Не.

– Това е най-близкото селище до малко езеро, където е убит съдията. В Рипълмийд няма чернокожи, затова появи ли се някой, веднага го забелязват. Според собственика на една бензиностанция в деня преди убийството на съдията чернокож мъж, отговарящ на твоето описание, е бил в града.

– Категорично ли ме е разпознал, или са само приказки?

– Нещо средно. Утре ще му покажем по-хубава твоя снимка.

– Не се и съмнявам, а също и че паметта му адски ще се освежи.

– Обикновено така става – отбеляза Делок. – На шест километра и половина западно от Рипълмийд е краят на света. Асфалтовите шосета свършват, няколко черни пътища водят в планината. Има една стара бакалия и собственикът й господин Пийкок вижда всичко. Твърди, че в деня преди убийството чернокож мъж спрял и питал за пътя. Господин Пийкок не помни откога не е виждал чернокож човек по тези места. Даде ни описание. Пасва ти идеално.