Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 19 страниц)

Наемам костенурка кабриолет за един месец, свалям гюрука, запалвам си една пура и се отправям на обиколка из острова. След няколко минути ми се завива свят. Не помня кога за последен път съм пушил пура и не знам защо го правя сега. Пурата „Лаво“ е къса и черна, дори на вид е силна. Изхвърлям я през прозореца и продължавам да шофирам.

„ФедЕкс“ печели състезанието. Първите пакети пристигат в понеделник сутринта към обед и понеже тревожно обикалям из „Шугър Коув“, виждам камиона още с идването му. Госпожа Робинсън, приятната дама в офиса, вече е запозната с пълната версия на измислената история. Аз съм писател и автор на филми, решил да се усамоти в една от нейните вили за три месеца, понеже напрегнато работя над роман и над сценарий върху този роман. Партньорите ми междувременно заснемат предварителните сцени. Дрън-дрън. Затова очаквам двайсетина малки пратки от Маями: ръкописи, проучвания, видеокасети и дори малко оборудване. Тя е видимо впечатлена.

С истинско нетърпение очаквам да настъпи денят, когато ще престана да лъжа.

Във вилата отварям пакетите. От кутията на една табла вадя две кюлчета, от куфарче за инструменти – четири, от роман с твърди корици – едно, от друга табла – две. Общо девет, всичките видимо непокътнати след дългото си пътуване от Маями до Антигуа. Често се чудя каква ли е историята им. Кой е отлял златото? От кой континент е? Как е влязло в страната? И така нататък. Знам, че тези въпроси никога няма да получат отговор.

Бързо се отправям към Сейнт Джонс, към Кралската банка на Източните Кариби, и прибирам златните кюлчета на сигурно място.

Вторият ми имейл до господата Уестлейк и Мъмфри гласи:

„Здравейте,

Пак съм аз. Как можахте да не отговорите на предишния ми имейл отпреди два дни! Ако искате да намерите убиеца на съдия Фосет, трябва да поработите над уменията си за общуване. Няма да се откажа.

Не се съмнявам, че първата Ви реакция е била да скалъпите някакво обвинение и да погнете мен и Куин Ракър. Не можете да постъпите другояче, понеже сте федерални служители и е в природата Ви. Какво в нашата наказателна система събужда у хора като Вас желанието да тикнат всички в затвора? Жалко е, наистина. Именно в затвора се запознах с десетки свестни хора, които не биха наранили никого физически и не биха извършили ново престъпление, но заради Вас излежават дълги присъди и животът им е съсипан.

Отплеснах се. Зарежете идеята за нов обвинителен акт. Обвиненията няма да издържат в съда – не че това някога ви е спирало. Просто няма раздел в огромния Ви Федерален кодекс, който бихте могли да използвате срещу мен. Още по-важното е, че не можете да ме хванете. Направите ли някоя глупост, пак ще изчезна. Не възнамерявам да се връщам в затвора.

Към този имейл прилагам четири цветни снимки. Първите три са на кутия от пури, тъмнокафява дървена кутия, ръчно изработена някъде в Хондурас. В тази кутия някой работник старателно е поставил двайсет пури «Лаво» – силни, черни, ароматни и почти смъртоносни, с остър връх. Кутията е била изпратена до вносител в Маями, а от там е стигнала до магазинчето «Вандис Смоукс» в центъра на Роуаноук, откъдето е била закупена от почитаемия Реймънд Фосет. Изглежда, че съдия Фосет е пушил пури «Лаво» години наред и е пазел празните кутии. Може би сте намерили няколко, докато сте претърсвали вилата му след убийствата. Имам усещането, че ако проверите при собственика на «Вандис», ще се окаже, че той познава добре съдия Фосет и предпочитанията му по отношение на пурите.

Първата снимка е на кутията, която може да видите в магазина. Тя е почти идеален квадрат със страна тринайсет сантиметра и същата височина – необичайна форма на кутия за пури. Втората снимка е поглед отстрани. Третата е от дъното на кутията и на нея ясно се вижда стикерът на «Вандис Смоукс».

Кутията е взета от сейфа на съдия Фосет малко след убийството му. Сега е при мен. Бих могъл да Ви я изпратя, обаче по нея най-вероятно ще има отпечатъци на убиеца, а не искам да развалям изненадата.

Четвъртата снимка е причината всички да се съберем край масата. На нея ще видите три златни кюлчета по десет унции всяко, идеални малки кюлчета без никаква регистрация ши отличителни белези (повече за това по-късно). Тези сладкишчета са били подредени по трийсет в кутия и прибрани в сейфа на съдия Фосет.

Така че една от загадките е разгадана. Защо е бил убит? Понеже някой е знаел, че той е притежавал гърне със злато.

Голямата загадка обаче още Ви измъчва. Убиецът е на свобода и след като цели шест месеца се лутате, блъскате си главите и ходите за зелен хайвер, пухтите, придавате си важности и лъжете, ВСЕ ОЩЕ НЯМАТЕ И НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА!

Хайде, момчета, откажете се. Да се споразумеем и да приключваме с този случай.

Ваш приятел,

Малкълм“

Виктор Уестлейк отмени още една вечеря с жена си и в петък в седем вечерта влезе в кабинета на шефа си, директора на ФБР господин Джордж Мактейви. Двама от асистентите на Мактейви също бяха останали, за да си водят бележки и да носят папки. Събраха се край дългата заседателна маса, изтощени от безкрайната седмица.

Мактейви беше в течение на всичко, затова нямаше нужда да преповтарят стари неща. Той започна с характерното си:

– Има ли нещо, което не знам?

Въпросът винаги можеше да се очаква и най-добре беше да получи точен отговор.

– Да – отговори Уестлейк.

– Да чуем.

– Рязкото повишаване на цената на златото предизвика огромно търсене. Ставаме свидетели на всякакви измами. Всеки собственик на заложна къща в страната вече търгува и със злато, така че си представете какво количество се продава и купува. Миналата година проведохме разследване в Ню Йорк сред някои от най-утвърдените търговци, които топят злато, смесват го и после го продават като чисто. Още не са предявени обвинения, но случаят не е приключен. Междувременно наш информатор, който работеше за един търговец, се натъкнал на кюлче с тегло десет унции и без никакви отличителни белези. С чистота деветдесет и девет цяло и девет процента, наистина хубава стока на необичайна цена. Поразровил се и установил, че мъж на име Рей Фосет се появявал от време на време и продавал златни кюлчета с известна отстъпка срещу пари в брой. Разполагаме с видеозапис на Фосет в магазина на Четирийсет и седма улица през декември, два месеца преди да бъде убит. Явно е ходил в Ню Йорк няколко пъти годишно, продавал е кюлчета и се е връщал в Роуаноук с една торба пари. Данните ни са непълни, но въз основа на онова, с което разполагаме, през последните четири години в Ню Йорк той вероятно е продал злато на стойност поне шестстотин хиляди долара. В което няма нищо незаконно. Разбира се, ако Фосет е притежавал златото законно.

– Интересно, но?

– Показах снимката от златото на Банистър на нашия информатор. Според него златото е същото. И сега е у Банистър. Нямам представа какво количество. Кутията от пури отговаря. Златото отговаря. Ако го е получил от убиеца, тогава със сигурност знае истината.

– И каква е теорията ти?

– Малкълм Банистър и Куин Ракър са лежали заедно във „Фростбърг“ и са били по-близки приятели, отколкото смятахме. Един от тях е разбрал за Фосет и за златното му съкровище и двамата са планирали рекета. Ракър бяга от затвора, влиза в клиника за рехабилитация, за да има алиби, после чакат убиецът да удари. Той го прави и планът им вече може да бъде реализиран. Банистър издава Ракър, неговите фалшиви самопризнания предизвикват незабавно обвинение, а Банистър излиза на свобода. Навън се включва в Програмата за защита на свидетелите, напуска я, а после намира убиеца и златото.

– Няма ли да се наложи да убие убиеца, за да се докопа до златото?

Уестлейк замълча, понеже нямаше представа.

– Може би да, а може би не. Банистър иска имунитет, освен това сме сигурни, че ще настоява и за освобождаване на Ракър по силата на Член трийсет и пет. На Куин му остават още пет години от първоначалната присъда, плюс няколко допълнителни заради бягството. Ти на мястото на Банистър нямаше ли да се опиташ да измъкнеш приятеля си? Ако убиецът е мъртъв, тогава Член трийсет и пет няма да важи за Куин. Не знам. Адвокатите са долу и мъдруват.

– Това винаги звучи утешително – каза Мактейви. – Какви са недостатъците от евентуална сделка с Банистър?

– Веднъж вече го направихме и той ни излъга.

– Добре, но какво печели, ако ни излъже отново?

– Нищо. Вече има златото.

Изведнъж измореното и разтревожено лице на Мактейви се оживи. Той се засмя, разпери ръце и възкликна:

– Красота! Блестящо! Харесва ми! Трябва да наема този човек, защото е много по-умен от нас. Голяма работа е. Обвинява приятеля си в убийството на федерален съдия, а през цялото време знае, че може да обърне нещата и да го измъкне навън. Страхотно! Направи ни на глупаци.

Уестлейк също се присъедини към веселбата. Усмихна се и невярващо поклати глава.

– Не ни лъже, Вик – каза Мактейви, – защото не се налага. Лъжите са били важни преди, по време на първата фаза на плана, но вече не. Сега е време за истината, а Банистър я знае.

Уестлейк кимна в знак на съгласие.

– Е, какъв е планът ни?

– Какво е мнението на прокурора? Как се казваше?

– Мъмфри. Настоява за ново обвинение, но няма да стане.

– Осведомен ли е за всичко?

– Не, разбира се. Няма представа, че знаем за търговските операции на Фосет в Ню Йорк.

– Утре ще се видя с главния прокурор на закуска. Ще му обясня какво правим и той ще осведоми Мъмфри. Предлагам вие двамата да се срещнете с Банистър възможно най-скоро и да оправите кашата. Наистина ми идва до гуша от съдия Фосет, Вик, нали ме разбираш?

– Да, сър.

42

Изчаквам още един закъснял полет в задушния терминал на международно летище „В. К. Бърд“, но изобщо не съм ядосан или притеснен. Четвърти ден съм на Антигуа, прибрал съм часовника си в чекмеджето и съм минал на островно време. Промените са почти неуловими, но постепенно се прочиствам от напрегнатите навици на съвременния живот. Движенията ми са по-бавни, мислите ми са подредени, цели нямам. Живея за мига и от време на време лениво хвърлям поглед към бъдещето. За нищо друго не ме търсете, моля.

Ванеса изглежда като модел, докато слиза по стълбичката на самолета от Сан Хуан. Сламена шапка с широка периферия, възхитително къса лятна рокля и неподправената грациозност на жена, която знае, че е убийствена. Десет минути по-късно сме във фолксвагена и ръката ми е върху бедрото й. Тя ме осведомява, че са я уволнили от работа поради твърде много отсъствия. И за неподчинение. Смеем се. На кого му пука?

Отиваме на обяд в Грейт Риф Клъб, кацнал върху една скала със страхотна гледка към океана. Посетителите са заможни британци. Ние сме единствените чернокожи клиенти, но целият обслужващ персонал е като нас. Храната е прилична, но нищо повече и двамата си обещаваме да проверим местните заведения, за да се храним с истински хора. Допускам, че на теория сме богати, но не можем да мислим по този начин. Не искаме толкова парите, колкото свободата и сигурността. Сигурно ще привикнем с по-хубавия живот.

Ванеса се топва в океана. После иска да разгледа Антигуа. Сваляме гюрука, намираме радиостанция с реге и политаме по тесните пътища като двама млади любовници, които най-сетне са избягали далече от родителите. Галя краката й, любувам се на усмивката й и ми е трудно да повярвам, че сме успели да стигнем дотук. Удивявам се на късмета ни.

Срещата на върха е в хотел „Блу Уотърс“ в северозападния край на острова. Влизам съвсем сам в просторното фоайе на голямата къща в колониален стил. Забелязвам двама агенти с лошо подбрани дрехи, които пият сода и се мъчат да изглеждат незабележими. Истинските туристи излъчват спокойствие и леност, а федералните, които се преструват на туристи, приличат на загубеняци. Питам се колко ли агенти, заместник-прокурори, заместник-директори и всякакви други са успели да се уредят за това кратко пътуване до островите, със съпругите си естествено, на разноски на Чичо Сам. Минавам под ред арки, покрай ламперия с позлатени орнаменти и дървени бели огради на път за крилото, където ще се състои деловата част.

Срещаме се в малък апартамент на втория етаж с изглед към океана. Посрещат ме Виктор Уестлейк, Стенли Мъмфри и още четирима мъже, чиито имена дори не се опитвам да запомня. Тъмните костюми и скучните вратовръзки са изчезнали и на тяхно място са се появили бермуди и спортни ризи. Началото на август е, но повечето бледи крака в тази стая не са се излагали на слънце. Настроението е ведро – никога не съм виждал толкова много усмивки на такава важна среща. Тези мъже са главните фигури в борбата с престъпността и обикновено дните им са мрачни и трудни, затова днешното малко разнообразие за тях е като сбъдната мечта.

Прерязва ме последно мъчително съмнение дали всичко това не е клопка. Възможно е да са ме подмамили в капан и да ми връчат обвинителен акт, заповед за арест или за екстрадиция, или каквото и да е друго, само и само да ме върнат обратно в затвора. В такъв случай Ванеса има план, осигуряващ защитата на авоарите ни. В момента тя е на двеста метра от тук и чака.

Няма изненади. Достатъчно сме говорили по телефона и сме уточнили параметрите, затова се залавяме за работа. Стенли се обажда в Роуаноук на Дъсти Шивър и го включва на високоговорител – той вече представлява не само Куин Ракър, но и сестра му Ванеса и мен. Дъсти се обажда и ни сервира някаква тъпа шега как пропускал целия купон в Антигуа. Федералните се заливат от смях.

Най-напред преглеждаме споразумението за предоставяне на имунитет, в което в основни линии пише, че правителството няма да подлага на съдебно преследване мен, Куин, Ванеса Йънг или Дентън Ракър (известен и като Ди Рей) за никакви евентуални нарушения по време на разследването на убийствата на съдия Реймънд Фосет и Наоми Клеъри. Всичко това е казано на четиринайсет страници, но аз съм доволен от формулировките. Дъсти също го е прегледал и настоява за няколко дребни промени от страна на прокуратурата. Юристи са и от тях се очаква да се пазарят, но в крайна сметка се договарят. Документът е преработен в залата, после е подписан и изпратен на дежурен федерален съдия в Роуаноук. Трийсет минути по-късно по имейла пристига копие, одобрено и подписано от съдията. В правно отношение сме бетон.

С Куин е малко по-сложно. Първо има заповед за освобождаване, която снема от него всички обвинения във връзка с убийствата и съдържа още няколко завъртяни фрази, вмъкнати от Мъмфри и неговите момчета, за да свалят от себе си поне частично вината за неправомерните си действия. Двамата с Дъсти възразяваме и въпросните фрази са премахнати. Заповедта е изпратена по имейл на съдията в Роуаноук и той я подписва незабавно.

След това идва ред на искането по Член 35 за отмяна на присъдата и освобождаване на Куин. То е подадено във федералния съд във Вашингтон, който го е осъдил за продажба на кокаин, но Куин все още е в затвора в Роуаноук. Повтарям нещо, което вече няколко пъти съм казвал: няма да изпълня своята част от сделката, докато Куин не бъде освободен. Точка. Вече сме се уточнили по въпроса, но са нужни координираните усилия на няколко човека, а инструкциите пристигат от една миниатюрна островна държавица, наречена Антигуа. Съдията, осъдил Куин във Вашингтон, е на линия, но е зает в съда. Шерифската служба се чувства задължена да се намеси и настоява да премести Куин, когато настъпи моментът. В даден момент петима от шестимата адвокати, присъстващи на срещата, говорят по мобилните си телефони, а двама едновременно тракат и на лаптопите си.

Правим почивка и Вик Уестлейк ме кани да изпием по нещо разхладително. Намираме си маса под някаква тераса до басейна, далече от останалите, и си поръчваме студен чай. Той демонстрира престорено раздразнение от загубата на време и така нататък. Аз допускам, че сигурно носи някакво подслушвателно устройство и ще иска да говорим за златото. Усмихвам се – вече съм спокоен като истински жител на Антигуа, – но вътрешно съм нащрек.

– Ами ако имаме нужда от показанията ти по време на процеса? – пита ме сериозно той. Най-подробно сме обсъждали въпроса и аз мислех, че всичко сме изяснили. – Знам, знам, но ако ни трябват допълнителни доказателства?

Понеже той още не знае името на убиеца, нито обстоятелствата около престъплението, въпросът му е преждевременен и вероятно е просто въведение към нещо друго.

– Отговорът ми е „не“. Бях съвсем ясен. Не възнамерявам да се връщам в Щатите. Сериозно обмислям да се откажа от гражданството си и да стана пълноправен жител на Антигуа. Ще умра щастлив, ако никога повече не стъпя на американска земя.

– Не е ли малко прекалено, Макс? – пита той с тон, който мразя. – Имаш пълен имунитет.

– Лесно ти е да го кажеш, Вик, но ти не си лежал в затвора за престъпление, което не си извършил. Федералните веднъж вече едва не съсипаха живота ми. Няма да допусна да се повтори. Имам късмет, че ми се отваря втори шанс, и кой знае защо, не изгарям от желание отново да се поставям под ваша юрисдикция.

Той отпива от чая си и избърсва устни с ленена салфетка.

– Втори шанс. Да отплаваш към залязващото слънце с едно гърне злато.

Аз само го гледам. След няколко секунди Уестлейк пита малко неловко:

– Не сме говорили за златото, нали, Макс?

– Не сме.

– Ами да опитаме тогава. Какво ти дава правото да го задържиш?

Впервам поглед в едно копче на ризата му и заявявам съвсем ясно:

– Не разбирам за какво говориш. Нямам никакво злато. Точка.

– Ами трите кюлчета на снимката, която ни изпрати по имейла миналата седмица?

– Те са веществено доказателство и когато му дойде времето, ще ви ги дам заедно с кутията от пури на другата снимка. Подозирам, че целите са покрити с отпечатъци на Фосет и на убиеца му.

– Страхотно, но големият въпрос е къде е останалото злато?

– Не знам.

– Добре. Трябва да се съгласиш, Макс, че ще е полезно обвинението да знае какво е имало в сейфа на съдия Фосет. Каква е причината да бъде убит. В даден момент ще трябва да узнаем всичко.

– Може би никога няма да узнаете всичко. Ще разполагате с предостатъчно доказателства, за да осъдите убиеца. Ако прокуратурата оплете конците, вината не е моя.

Още една глътка, отчаян поглед.

– Нямаш право да го задържиш, Макс.

– Кое?

– Златото.

– Златото не у мен. Хипотетично обаче в създалото се положение то не принадлежи на никого. Със сигурност не е собственост на правителството, не е взето от данъкоплатците. Не сте го притежавали, не сте предявявали претенция за него. Никога не сте го виждали и на този етап не сте сигурни дори дали то съществува. Не е на убиеца, който е и крадец. Откраднал е златото от държавен служител, който вероятно се е сдобил с него вследствие на корупция. Ако евентуално успеете да идентифицирате първоизточника и се опитате да му го върнете, въпросните момчета или ще се скрият, или ще си плюят на петите. Златото просто си е някъде там, все едно в облаците. Като интернет е – никой не го притежава. – Махвам с ръка към небето в края на тази старателно отрепетирана тирада.

Уестлейк се усмихва, понеже и двамата знаем, че това е истината. В очите му просветва искрица, сякаш му се иска да се разсмее примирено и да възкликне: „Страхотна работа!“. Разбира се, не го прави.

Връщаме се в апартамента и научаваме, че съдията във Вашингтон все още е зает с по-важни дела. Не възнамерявам да стоя на една маса с група федерални агенти, затова излизам на разходка по брега. Обаждам се на Ванеса и й съобщавам, че напредваме бавно и че не съм видял оръжия и белезници. Засега всичко е спокойно. Куин скоро ще бъде освободен. Тя ме осведомява, че Ди Рей е в кантората на Дъсти и чака брат им.

По време на обедната си почивка съдията, осъдил Куин на седем години за пренасяне на наркотици, неохотно подписва заповед за отмяна на присъдата му въз основа на Член 35. Вчера е разговарял със Стенли Мъмфри, Виктор Уестлейк и шефа му Джордж Мактейви, а също и с главния прокурор, за да бъде подчертана важността на представения му казус.

Куин незабавно е отведен от ареста в Роуаноук в кантората на Дъсти Шивър, където попада в прегръдките на Ди Рей и се преоблича с джинси и фланелка. Сто и четирийсет дни след арестуването си в Норфък, Вирджиния, Куин е на свобода.

Когато всички документи и заповеди са надлежно подписани, прегледани и удостоверени като валидни, вече е два и половина. В последната минута аз излизам навън и се обаждам на Дъсти. Той ме уверява, че сме ги „стиснали за гърлото“, че всички документи са изрядни, всички права са защитени и всички обещания са изпълнени.

– Започни да пееш – казва ми той през смях.

Шест месеца след като пристигнах във федералния затвор в Луивил, се съгласих да прегледам делото на търговец на наркотици от Синсинати. Съдът беше постановил чудовищно голяма присъда, грешката беше очевидна и аз подадох искане за незабавното освобождаване на човека с оглед на вече излежаното от него време. Беше един от редките случаи, когато всичко бързо се подрежда идеално, и две седмици по-късно щастливият ми клиент вече си беше у дома. Нищо чудно, че слухът плъзна из затвора и мен незабавно ме провъзгласиха за блестящ адвокат, способен да върши чудеса. Заляха ме молби да преглеждам съдебни дела и да правя фокусите си. Мина известно време, докато въодушевлението се уталожи.

Някъде по това време в живота ми се появи младеж на име Нати и ми отне повече време, отколкото бях склонен да му отделя. Беше слабичък, бял, арестуван за продажба на метамфетамини в Западна Вирджиния. Много настояваше да му обърна внимание, да щракна с пръсти и да го измъкна от затвора. Нати ми допадна, затова прегледах документите му и се помъчих да му обясня, че нищо не мога да направя. Той започна да намеква за подкуп – отначало смътно споменаваше за много пари, скрити някъде, част от които можели да станат мои, ако го измъкна от затвора. Нати отказваше да повярва, че не мога да му помогна. Вместо да приеме действителността, той изпадна в още по-голяма заблуда. Беше убеден, че съм в състояние да намеря вратичка, да подам някакво искане, да го измъкна. Най-накрая спомена за някакви златни кюлчета и аз заключих, че си е изгубил ума. Срязах го и за да докаже правотата си, той ми разказа цялата история. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайна, и ми обеща половината от състоянието си, ако му помогна.

Като малък Нати бил много добър крадец, а юношеските му години минали в света на метамфетамините. Често се местел, за да бяга от агентите от наркослужбите, от съдия-изпълнители, от полицаи със заповеди за ареста му, от бащи с бременни дъщери и разгневени съперници от други банди. Няколко пъти се опитал да влезе в правия път, но много бързо отново се връщал към престъпния живот. Виждал как братовчедите му и техните приятели съсипват живота си с дрогата, как се пристрастяват и става рецидивисти и наистина искал нещо по-добро за себе си. Работел като касиер в един супермаркет навътре в планината близо до градчето Рипълмийд, когато към него се обърнал непознат мъж и му предложил десет долара на час за някаква черна работа. Никой в магазина не бил виждал непознатия и нямало да го види отново. Нати получавал по пет долара на час в брой, без договор, и веднага се възползвал от възможността да припечели допълнително. След работа Нати се срещнал с непознатия, както се били уговорили, и го последвал по черен път до една вила на стръмен склон точно над малко езеро. Непознатият се представил като Рей. Карал хубав пикап, а в багажника имало дървен сандък. Оказало се, че в сандъка има сейф, който тежал двеста и трийсет килограма, затова Рей не можел да го пренесе сам. Преметнали скрипец през клона на едно дърво и успели да свалят сейфа на земята, а после го преместили в сутерена на вилата. Работата била досадна и тежка. Отнело им почти три часа да вкарат сейфа вътре. Рей платил на младежа в брой, благодарил му и го отпратил.

Нати разказал на брат си Джийн, който бил наблизо и се криел от полицията. Сейфът и неговото съдържание предизвикали любопитството на братята и те решили да го проучат. Когато били сигурни, че Рей не е във вилата, се опитали да влязат, но ги спрели масивната дъбова врата, бронираното стъкло и яките резета. Затова просто свалили един цял прозорец на сутерена. Вътре не могли да намерят сейфа, но успели да разберат кой е Рей. Разровили някакви документи на масата и установили, че съседът им е голяма клечка – федерален съдия в Роуаноук. Имало дори статия във вестника за важен процес във връзка с добива на уран във Вирджиния, воден от почитаемия Реймънд Фосет.

Отишли в Роуаноук, намерили федералния съд и два часа гледали как свидетели дават показания. Нати бил с очила и бейзболна шапка, в случай че съдията се отегчи и огледа залата. Имало много зрители, а Рей изобщо не вдигнал поглед. Убедени, че са надушили нещо, братята се върнали във вилата, отново влезли през прозореца на сутерена и пак потърсили сейфа. Трябвало да бъде някъде долу, понеже там го оставили Нати и съдията. Една от стените била цялата с рафтове с дебели юридически книги и братята били сигурни, че отзад има скривалище. Старателно сваляли книгите една по една, надзъртали зад тях, и ги връщали обратно. Отнело им известно време, но накрая намерили копчето, което отваряло тайната врата. А зад нея намерили сейфа – на нивото на пода, само чакал да го отвориш. Това обаче се оказало невъзможно, понеже сейфът имал дигитален панел, който, естествено, изисквал код. Поиграли си с панела ден-два, но не им провървяло. Прекарвали много време във вилата, но винаги внимавали да не оставят следи.

Един петък Джийн отишъл до Роуаноук, на около един час път, влязъл в съдебната зала, проверил къде е съдията и после изчакал негова чест да се оттегли за почивните дни – докъм девет часа в понеделник сутрин. Джийн го последвал до апартамента му, видял го да товари в пикала си кафяв плик, вероятно с продукти, хладилна чанта, няколко бутилки вино, сак, две обемисти куфарчета и купчина книги. Рей напуснал апартамента си и подкарал на запад. Джийн звъннал на Нати и го осведомил, че Рей е на път. Нати почистил вилата, върнал прозореца на сутерена на мястото му и се покатерил на едно дърво на петнайсетина метра от там. И наистина, около час по-късно съдия Фосет пристигнал, разтоварил пикапа и си дремнал в хамака на верандата, докато Нати и Джийн го наблюдавали от гората. На следващия ден, събота, съдията издърпал кануто си до водата, натоварил вътре две въдици и няколко бутилки с вода, запалил къса тъмна пура и отплавал по езерото Хигинс. Нати го наблюдавал с бинокъл, докато Джийн свалил прозореца и бързо се вмъкнал вътре. Тайната вратичка била отворена, сейфът се виждал, но бил затворен и заключен. На Джийн отново не му провървяло, той бързо се измъкнал, върнал прозореца на мястото му и се шмугнал в гората.

Момчетата били твърдо решени да разберат какво има в сейфа. Били и търпеливи. Рей нямал представа, че го наблюдават, и ако увеличавал съкровището си всяка седмица, значи нямало причина да бързат. Следващите два петъка Джийн наблюдавал съда в Роуаноук отвън. Съдията работел до късно. Наближавал национален празник и двамата предположили, че съдията ще замине за дълъг уикенд. Според статиите във вестника процесът, който водел в момента, бил тежък и изключително оспорван, а съдия Фосет се намирал под огромно напрежение. Предположението им било правилно. В два часа в петък следобед делото било преустановено до девет сутринта следващия вторник. Джийн наблюдавал как Рей товари колата си и заминава за езерото сам.

Вилата се намирала навътре в планината, затова там нямало електричество и газ. Нямало климатик и отопление, само голяма камина. Храната и напитките Рей държал в хладилната чанта, която разнасял със себе си. Когато имал нужда от светлина, за да чете вечер, пускал малък газов генератор и тихото му глухо бръмчене отеквало в долината. Обикновено обаче в девет вечерта съдията вече спял.

Сутеренът се състоял от едно помещение и килер – тясно местенце с малка двойна врата. В килера Рей държал вещи, които, изглежда, бил забравил – ловни дрехи, ботуши и купчина стари завивки и одеяла. Джийн предложил Нати да се скрие там с идеята, че през някоя пролука на вратата ще види как съдията отваря сейфа и прибира в него каквото крие. Нати, който нямал метър и седемдесет и тежал петдесет и седем килограма, бил свикнал да се завира в разни килери и ниши, но отначало не му се искало да прекара нощта вътре. Отново променили плана.

В петъка преди Деня на Колумб съдия Фосет пристигнал във вилата си към седем часа и бавно разтоварил пикапа. Нати лежал свит в килера на сутерена, на практика незабележим сред ловджийските дрехи, одеялата и завивките. В джоба му имало пистолет, в случай че нещо се обърка. Джийн наблюдавал от гората. Също имал пистолет. Били страшно напрегнати, но и много развълнувани. Рей си запалил пура и скоро цялата вила се изпълнила с ароматен тютюнев дим. Той не бързал, говорел си сам, тананикал си една и съща мелодия отново и отново и накрая понесъл към сутерена обемисто куфарче. Нати едва дишал, докато гледал как съдията сваля от рафта някаква юридическа книга, натиска скритото копче и отваря тайната вратичка. Рей набрал кода и отворил сейфа. Бил пълен с кутии за пури. Възрастният мъж се отдръпнал и извадил от куфарчето още една такава кутия. Спрял за секунда, вдигнал капака и извадил отвътре красиво малко кюлче злато. Полюбувал му се, погалил го и го върнал в кутията, която сложил в сейфа. Появила се още една кутия за пури, после съдията побързал да затвори сейфа, набрал кода и захлопнал тайната вратичка.

Сърцето на Нати биело до пръсване, толкова силно, че той се притеснявал да не се разтресе целият килер. Постарал се да се успокои. На излизане съдията забелязал открехнатата врата на килера и я затворил плътно.

Към седем вечерта си запалил още една пура, налял си чаша вино и седнал на люлеещия се стол на верандата да се полюбува на залязващото зад планините слънце. Когато се мръкнало, той включил генератора. Помотал се из вилата докъм десет, изключил го и си легнал. Щом вилата притихнала, Джийн почукал на вратата. Кой е, попитал сърдито Рей отвътре. Джийн обяснил, че търси кучето си. Рей отворил вратата и двамата разговаряли през мрежата. Джийн казал, че има къща на няколко километра, от другата страна на езерото, и че скъпото му куче Янк е изчезнало. Рей не се държал никак приятелски и казал, че не е виждал никакви кучета в околността. Джийн му благодарил и си тръгнал. Когато Нати чул думкането по вратата и разговора горе, се измъкнал тихичко от килера и излязъл през вратата на сутерена. Не могъл да заключи секретната брава. Съдията определено щял да се чуди как така вратата е останала отключена. Дотогава обаче те щели да са изчезнали в гората. Съдията нямало да открие никакви признаци за влизане с взлом, нито липсващи вещи и накрая щял да забрави за случилото се.