Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 19 страниц)

Другото тяло било на Наоми Клеъри, трийсет и четири годишна разведена майка на две деца, наскоро наета от съдията като секретарка. Съдията, който бил на шейсет и шест години и имал пет деца на зряла възраст, не бил разведен. Двамата с госпожа Фосет живеели разделени от няколко години, но още ги виждали заедно в Роуаноук, когато поводът го изисквал. Всички знаели за раздялата им и понеже съдията бил известен човек в града, тя предизвиквала някои клюки. Съпрузите доверили на децата и на приятелите си, че просто не могат да понесат развода. Госпожа Фосет имала пари. Съдия Фосет имал обществено положение. И двамата, изглежда, били относително доволни, и двамата обещали да нямат други връзки. Споразумели се да се разведат, ако и когато някой от двамата срещне друг човек.

Явно съдията вече си бил харесал някого. Почти веднага след като госпожа Клеъри станала негова служителка, в съда плъзнали слухове, че той отново хойка. Малцина от екипа знаели, че ангелът му бил слаб открай време.

Тялото на Наоми било намерено на канапе близо до мястото, където бил убит съдията. Била гола и глезените й били стегнати със сребристо тиксо. Лежала по гръб, а китките й били вързани отзад. Била простреляна два пъти в челото. Тялото й било покрито с малки белези от изгаряне. След няколкочасови анализи и обсъждане разследващите стигнали до заключението, че тя най-вероятно е била изтезавана, за да бъде принуден Фосет да отвори сейфа. Очевидно тактиката била проработила. Сейфът бил празен, вратичката му била отворена и вътре нямало нищо. Крадецът го опразнил, после екзекутирал жертвите си.

Бащата на съдия Фосет бил строителен предприемач и като дете той го придружавал, неизменно с чук в ръка.

Все строял разни неща – задна веранда, тераса, барака. Когато децата му били малки, а бракът му – щастлив, той изкорубил и напълно обновил една достолепна стара къща в центъра на Роуаноук. В качеството си на общ строителен работник прекарвал на стълбата всеки уикенд. Години по-късно ремонтирал тавански апартамент, който се превърнал в любовното му гнезденце, а после – в негов дом. Да кове с чука, да реже с триона и да се поти на строежа било като терапия за съдията, умствено и физическо бягство от напрегнатата му работа. Той проектирал алпийската вила край езерото и за четири години я построил почти цялата сам. Една от стените в сутерена, където умрял, била цялата с хубави кедрови лавици, отрупани с дебели правни книги. В средата обаче имало тайна врата. Няколко лавици се отмествали и зад тях, идеално скрит, се намирал сейфът. На местопрестъплението той се оказал избутан около метър напред от стената и опразнен.

Сейфът представлявал сандък от желязо и олово, качен върху четири тринайсетсантиметрови колела. Изработен бил от компания „Вулкан“ в Кеноша, Уисконсин, и бил закупен от съдия Фосет по интернет. Според техническите параметри сейфът бил висок сто и десет сантиметра, широк – деветдесет и един, и дълбок – сто, тежал двеста и трийсет килограма и се продавал за две хиляди и сто долара. При правилно заключване бил водоустойчив, огнеупорен и недостъпен за крадци. Панел на вратата изисквал шестцифрен код за достъп.

Загадката пред ФБР била защо федерален съдия, който печели 174 000 долара годишно, ще се нуждае от такъв сигурен и таен контейнер за своите ценни притежания. По времето на смъртта си съдия Фосет притежавал 15 000 долара в лична текуща сметка, 60 000 долара на срочен депозит, който му носел по-малко от един процент годишна лихва, 31 000 долара в облигационен фонд и 47 000 долара във взаимен фонд, който вече почти десетилетие не се представял добре на борсата. Освен това имал партида в пенсионно-осигурителен фонд и стандартния за федерален служител пакет от бонуси. И понеже нямал почти никакви дългове, финансовото му положение било много прилично. Истинската му сигурност обаче се криела в работата му. Тъй като Конституцията му позволявала да служи пожизнено, никога нямало да престане да получава заплатата си.

Семейството на госпожа Фосет притежавало огромно количество банкови акции, но съдията не можел да припари до тях. Сега, след раздялата, те станали още по-недостъпни. Изводът: съдията бил заможен, но съвсем не богат, така че не му трябвал таен сейф, за да държи притежанията си на сигурно място.

Какво бе имало в сейфа? Или, казано направо, какво бе предизвикало смъртта му? От разговорите със семейството и приятелите му впоследствие станало ясно, че нямал скъпоструващи навици, не колекционирал златни монети, диаманти, нито нещо, което да се нуждае от такава защита. Нямало и никакви данни да проявява интерес да колекционира каквото и да било, ако не се брояла впечатляващата му детска сбирка от бейзболни картички.

Вилата му се намирала толкова навътре в планината, че било почти невъзможно да я намери човек. Веранда опасвала цялата постройка. Накъдето и да се погледнело, нямало да се види друг човек, превозно средство, хижа, къща, барака или лодка. Пълна изолация. Съдията държал в мазето си каяк и кану и прекарвал часове в езерото, ловял риба, пушел пури и размишлявал. Бил мълчалив човек, не саможив и стеснителен, а интелектуален и сериозен.

За ФБР било до болка очевидно, че няма да има свидетели, тъй като на километри наоколо нямало друго живо същество. Вилата била идеалното място да убиеш някого и да изчезнеш, преди престъплението да излезе на бял свят. Още щом пристигнали, следователите разбрали, че са изостанали. А положението се влошило допълнително. Не открили нито един отпечатък от пръст или стъпало, нишка, косъм или следа от гуми, която да послужи като улика. Вилата нямала алармена система и охранителни камери. Пък и защо да си прави труда човек? Най-близкият полицай бил на половин час път и ако изобщо успеел да открие мястото, какво можел да направи, когато пристигне? Дори най-безмозъчният обирджия би офейкал много преди това.

Цели три дни следователите оглеждали всеки сантиметър от вилата и прилежащия й хектар и половина, но не открили нищо. Престъплението било извършено методично и прецизно. Имали си работа с истински талант, с умел убиец, който не оставя следи. Откъде изобщо да започнат?

От Министерството на правосъдието във Вашингтон вече ги притискали. Директорът на ФБР сформирал отряд, нещо като екип за специални операции, който да отиде в Роуаноук и да разкрие престъплението.

Както може да се очаква, жестоките убийства на съдия прелюбодеец и на неговата млада приятелка били прекрасен подарък за медиите и за таблоидите. На погребението на Наоми Клеъри, три дни след като намерили трупа й, се наложило полицията в Роуаноук да издигне барикади, за да не допусне репортерите и любопитните на гробището. На следващия ден, по време на заупокойната служба в памет на Реймънд Фосет в препълнената епископална църква, над сградата кръжал хеликоптер, който заглушавал музиката. Началникът на полицията, стар приятел на съдията, се видял принуден да изпрати свой хеликоптер, който да прогони натрапника. Госпожа Фосет седяла стоически на първия ред сред децата и внуците си и не проляла нито една сълза, нито погледнала към ковчега. Изречени били много мили думи за съдията, но някои хора, предимно мъже, си мислели: Как това старче се е сдобило с толкова млада любовница?

След като и двамата били погребани, вниманието бързо се насочило обратно към разследването. От ФБР отказвали да произнесат и една дума публично най-вече защото нямали какво да съобщят. Седмица след намирането на телата единственото доказателство били балистичните експертизи. Четири патрона с кух връх, изстреляни от оръжие трийсет и осми калибър, едно от милионите такива по улиците и вероятно в момента захвърлено на дъното на някое голямо езеро в планините на Западна Вирджиния.

И други мотиви били подложени на анализ. През 1979 г. съдия Джон Уд бил застрелян пред дома си в Сан Антонио; Убиецът му бил нает от голям наркодилър, осъден от съдия Уд, който ненавиждал търговията с наркотици и хората, която я извършвали. За човек с прякор Джон Максимума мотивът бил напълно очевиден. В Роуаноук екипите на ФБР разгледали всяко дело на съдия Фосет, гражданско и наказателно, и изготвили кратък списък на евентуални заподозрени. Буквално всички били замесени в търговията с дрога.

През 1988 г. съдия Ричард Даронко бил застрелян, докато работел на двора си в своя дом в Пелъм, Ню Йорк. Убиецът бил разгневеният баща на жена, току-що изгубила дело в съдебната зала на съдията. Бащата убил съдията, после се самоубил. В Роуаноук екипът от ФБР прегледал делата на съдия Фосет и разпитал правните му асистенти. Във федералните съдилища винаги има няколко откачалки, които завеждат несъстоятелни дела и отправят безобразни изисквания, така че постепенно се оформил и такъв списък. Имена, но не и реални заподозрени.

През 1989 г. съдия Робърт Смит Ванс бил убит в дома си в Маунтин Брук, Алабама, след като отворил пакет, съдържащ бомба. Намерили убиеца му и в крайна сметка го осъдили на смърт, но мотивът така и не бил изяснен. Прокурорите твърдели, че причината е гневът на убиеца заради неотдавнашно решение на съдия Ванс. В Роуаноук федералните разпитали стотици адвокати с дела, гледани от съдия Фосет в момента или в миналото. Всеки адвокат има клиенти, които са или луди, или достатъчно злонамерени, че да търсят отмъщение. Неколцина такива минали през съдебната зала и на съдия Фосет. Били издирени, разпитани и изключени от списъка на заподозрените.

През януари 2011 г., месец преди убийството на Фосет, съдия Джон Рол бил застрелян близо до Тусон в същото масово убийство, при което била ранена конгресмен Габриел Гифърдс. Съдия Рол се оказал на неподходящото място в неподходящото време, не той бил мишената. Смъртта му с нищо не помагала на ФБР за случая им в Роуаноук.

С всеки изминал ден следата изстивала все повече. Без свидетели, без реални улики от местопрестъплението, без никаква грешка от страна на убиеца, само с няколко безполезни сведения и съвсем малко заподозрени въз основа на гледаните от съдията дела, разследването на всяка крачка се натъквало на задънена улица.

Сензационното оповестяване на награда от сто хиляди долара не бе активизирало горещите телефонни линии на ФБР.

4

Тъй като „Фростбърг“ е затвор с лек режим, ние имаме по-активни контакти с външния свят от повечето ни събратя. Кореспонденцията ни винаги може да бъде отворена и прочетена, но това се случва рядко. Даден ни е ограничен достъп до електронна поща, но не и до интернет. Има десетина телефона и многобройни правила за използването им, но обикновено можем да говорим за сметка на отсрещната страна колкото си искаме. Мобилните телефони са строго забранени. Позволено ни е да се абонираме за списания от предварително одобрен списък. Всяка сутрин редовно получаваме няколко вестника, които винаги са на разположение в ъгъла на трапезарията, известен като „Кафенето“.

Точно там рано една сутрин виждам заглавието в „Уошингтън Поуст“:

УБИТ ФЕДЕРАЛЕН СЪДИЯ БЛИЗО ДО РОУАНОУК

Не мога да скрия усмивката си. Сега е моментът.

През последните три години съм обсебен от Реймънд Фосет. Не съм го виждал, не съм прекрачвал прага на съдебната му зала, не съм водил дела в неговия район – Южния окръг на Вирджиния. Буквално цялата ми практика премина в щатския съд. Рядко съм излизал на федерална сцена, а когато се е случвало, винаги е било в Северния окръг на Вирджиния, който обхваща всичко на север от Ричмънд. Южният окръг включва Роуаноук, Линчбърг и огромната застроена територия между Вирджиния Бийч и Норфък. Преди смъртта на Фосет в Южния окръг работеха дванайсет федерални съдии, а в Северния – тринайсет.

Във „Фростбърг“ срещнах няколко човека, изпратени тук от съдия Фосет, и ги поразпитах за него, като се стараех да не изглеждам твърде любопитен. Престорих се, че уж го познавам, понеже съм се явявал като адвокат в неговата съдебна зала. Всички тези затворници без изключение го ненавиждаха и имаха чувството, че ги е осъдил с огромно удоволствие. Особено приятно му било да мъмри „белите якички“, докато произнасял техните присъди и ги изпращал в затвора. Обикновено, когато се произнася присъдата, заседанията привличат повече представители на пресата, а Фосет имал грамадно его.

Завършил бакалавърската си степен в „Дюк“ и после следвал право в „Кълъмбия“, след което няколко години работил във фирма на Уолстрийт. Съпругата му и състоянието й били от Роуаноук, затова двамата се установили там, когато Фосет бил на трийсет и няколко години. Започнал работа в най-голямата юридическа фирма в града и бързо издрапал до върха. Тъстът му бил дългогодишен благодетел на демократите и през 1993 г. президентът Клинтън назначил Фосет на доживотен пост в Южния окръг на Вирджиния.

В света на американското право такова назначение носи огромен престиж, но не и много пари. По онова време заплатата на съдията била 125 000 долара годишно – с около 300 000 по-малко от онова, което печелел като усърден партньор в процъфтяваща адвокатска фирма. На четирийсет и осем той станал един от най-младите федерални съдии в страната, а понеже имал пет деца – и един от най-притеснените за пари. Не след дълго тъстът му започнал да допълва доходите му и напрежението поспаднало.

В едно интервю за правно списание – от онези, които малцина четат – съдията описваше първите си години на поста. Попадна ми случайно в затворническата библиотека сред купчина списания за изхвърляне. Не са много книгите и списанията, които се изплъзват от любознателния ми поглед. Често чета по пет-шест часа дневно. Компютрите тук са настолни и доста старички, а понеже са много използвани, са в окаяно състояние. Но тъй като съм библиотекар и отговарям за тях, разполагам с неограничен достъп. Абонирани сме за два сайта за правни проучвания и благодарение на тях съм прочел всяко публикувано мнение за почитаемия съдия Реймънд Фосет.

Някъде в началото на века, около 2000 г., с него станало нещо. През първите си седем години като съдия той клонял наляво, изявявал се като защитник на правата на личността, проявявал състрадание към бедните и онеправданите, не се колебаел да плесне през пръстите правоохранителните органи, бил скептичен към едрия бизнес и, изглежда, изгарял от нетърпение да сложи на мястото й всяка страна по делото, която се осмеляла да го ядоса. Само след година обаче нещо се променило. Становищата му станали кратки, недобре обосновани, понякога дори злобни, а убежденията му определено се преориентирали надясно.

През 2000 г. президентът Клинтън го номинирал да заеме свободното място в Четвърти областен апелативен съд в Ричмънд. Преместването било логично повишение за талантлив съдия от окръжен съд или за съдия с подходящите връзки. В Четвърти апелативен Фосет бил един от петнайсетте съдии, които разглеждат само апелативни дела. Единствената по-висша инстанция е Американският върховен съд, но не се знае дали съдия Фосет е имал такава амбиция. Повечето федерални съдии имат в един или друг момент. Бил Клинтън обаче бил в края на мандата си и бил леко дискредитиран. Сенатът бавел неговите номинации, а след избирането на Джордж У. Буш съдия Фосет останал завинаги в Роуаноук.

Той бил на петдесет и пет години. Децата му били вече зрели хора или съвсем скоро предстояло да се изнесат от къщи. Може да е станал жертва на кризата на средната възраст. Или пък е имал брачни проблеми. Тъстът му починал, без да го включи в завещанието си. Предишните му партньори забогатявали, а той, откровено казано, се бъхтел за заплата като най-обикновен работник. Каквато и да е причината, съдия Фосет станал различен човек в залата. Присъдите му по наказателни дела били своенравни и далеч не толкова състрадателни. В гражданските дела той неведнъж заемал страната на едрите интереси, вместо да симпатизира на малкия човек. Съдиите често се променят със съзряването си, но малцина го правят толкова рязко като Реймънд Фосет.

Най-голямото дело в кариерата му била битката за добива на уран, започнала през 2003 г. По онова време все още бях адвокат и познавах проблемите и подробностите в основни линии. Неизбежно беше – вестниците буквално всеки ден пишеха за това.

През централната и южната част на Вирджиния минава богата на уран жила. Тъй като добивът на уран е екологичен кошмар, щатът прие закон за забраната му. Естествено, собствениците на земя, наемателите и минодобивните компании, контролиращи залежите, отдавна искаха да започнат да копаят и бяха похарчили милиони, за да лобират сред законодателите за отмяна на забраната. Щатският парламент на Вирджиния устоя. През 2003 г. канадската компания „Албърта Майнс“ заведе дело в Южния окръг на Вирджиния и атакува забраната като неконституционна. Нападението беше фронтално, извън всякакви правила, с огромно финансиране и ръководено от най-скъпите юридически експерти, които могат да се купят с пари.

Не след дълго стана ясно, че „Албърта Майнс“ е консорциум от минни компании от САЩ, Австралия, Русия и Канада. Оценката на евентуалната стойност на залежите само във Вирджиния варираше от петнайсет до двайсет милиарда долара.

При произволната процедура за избор на съдия, която беше в сила тогава, делото бе възложено на Маккей от Линчбърг, който беше на осемдесет и четири години и страдаше от деменция. Той се отказа по здравословни причини. Следващият беше Реймънд Фосет, който нямаше основателна причина да се измъкне. Ответник по делото беше щатът Вирджиния, но скоро се включиха и мнозина други. Сред тях бяха големи и малки градове и окръзи, разположени върху залежите, както и няколко собственици на земя, които не желаеха да участват в разрухата. Делото се разрасна до огромен и объркан съдебен спор, в който участваха повече от сто адвокати. Съдия Фосет отхвърли първоначалното искане за прекратяване на делото и нареди принудително представяне на огромен обем от писмени доказателства. Не след дълго той посвети деветдесет процента от времето си на този проблем.

През 2004 г. ФБР влезе в живота ми и аз изгубих интерес към делото за добива на уран. Оказах се изправен пред по-спешни проблеми за решаване. Процесът ми започна през октомври 2005 г. във Вашингтон. Дотогава делото на „Албърта Майнс“ се гледаше вече цял месец в претъпканата съдебна зала в Роуаноук. Не давах и пет пари какво ще стане с урана.

След процес, продължил три седмици, бях осъден на десет години затвор. А след процес, продължил десет седмици, съдия Фосет отсъди в полза на „Албърта Майнс“. Нямаше как да има връзка между двете дела, поне така си мислех аз на път за затвора.

Скоро обаче се запознах с човека, който в крайна сметка щеше да убие съдия Фосет. Известна ми е самоличността на убиеца, мотивът му също ми е известен.

Именно мотивът озадачаваше ФБР. През седмиците след убийството специалният екип се съсредоточи над жалбата на „Албърта Майнс“ и разпита десетки хора, свързани с процеса. Появиха се няколко радикални екологични групировки, които действаха в периферията. Навремето ФБР строго ги държеше под око. Фосет получи смъртни заплахи, а по време на процеса го местеха на различни места с цел безопасност. Заплахите бяха разследвани основно, нито една от тях не се оказа достоверна, но съдията остана под охрана.

Надали мотивът бе сплашване. Фосет бе взел решение и макар еколозите да го ненавиждаха смъртно, той вече бе успял да навреди. През 2009 г. присъдата му бе потвърдена от Четвърти апелативен съд и делото отиде във Върховния съд. Преди да приключат обжалванията, уранът оставаше недокоснат.

Мотивът бе отмъщение, но ФБР не обели и дума. Някои репортери използваха фразата „наемен убиец“, но очевидно единственото им основание бе професионализмът на убийствата.

С оглед на местопрестъплението и празния сейф, който е бил толкова старателно скрит, по-вероятният мотив според мен е обир.

Имам план, който кроя от години. Това е единственият начин да се измъкна от затвора.

5

Всеки физически здрав затворник трябва да работи нещо, а Управлението на затворите контролира размера на заплащането. През последните две години съм библиотекар и получавам трийсет цента на час. Около половината от тези пари заедно с чековете от баща ми са под надзора на Програмата за финансова отговорност на затворниците. Управлението на затворите взема парите и с тях плаща всички дължими глоби и обезщетения. Освен на десет години затвор съм осъден да заплатя и около сто и двайсет хиляди долара. При надница трийсет цента на час ще ми трябва време до края на века, че и още.

Другите възможни професии тук са готвач, мияч на чинии, чистач на маси, мияч на под, водопроводчик, електричар, дърводелец, чиновник, дневален, работник в пералнята, бояджия, градинар и учител. Смятам се за щастливец. Работата ми е една от най-хубавите и не ме задължава да чистя след другите. Понякога преподавам история на затворниците, които се опитват да вземат диплома за средно образование. За учителстването получавам по трийсет и пет цента на час, но по-високото заплащане не ме изкушава. Намирам заниманието за много потискащо предвид ниското ниво на грамотност на затворниците. Черни, бели, мургави – няма значение. Толкова голям брой от тези хора едва четат и пишат, че няма как да не се запиташ какво става в образователната ни система.

Моята работа обаче не е да оправям нито образователната, нито правната, нито съдебната, нито затворническата система. Тук съм, за да оцелявам ден след ден и да го правя възможно най-достойно. Ние сме измет, нищожества, най-обикновени престъпници, отделени от обществото, и това постоянно ни се напомня. Пазачите се наричат надзиратели. Никога не ги наричайте пазачи. Никога. Да си надзирател е къде-къде повече, почти титла. Повечето са бивши полицаи или военни, които не са се представили много добре на предишната си работа и сега са в затвора. Има и няколко свестни, но повечето са отрепки, които са твърде глупави, за да го съзнават. Пък и кои сме ние, та да им го кажем? Въпреки глупостта си те съществено ни превъзхождат и им е приятно да ни го напомнят.

Въртят надзирателите, за да не им позволят да се сближат твърде много със затворниците. Допускам, че се случва, но едно от основните правила за оцеляване в пандиза е максимално да избягваш надзирателя. Отнасяй се към него с уважение, прави точно каквото ти казва, не му създавай проблеми, но най-вече се старай да го избягваш.

Сегашният ми надзирател не е от добрите. Казва се Даръл Марвин, едър, бял, с шкембе, на не повече от трийсет години. Мъчи се да пристъпва наперено, но задникът му е твърде тежък. Даръл е невеж расист, който не ме харесва, понеже съм чернокож и имам две университетски дипломи, а той нито една. У мен се разгаря жестока вътрешна борба всеки път когато се окажа принуден да угоднича пред този тъпак, обаче нямам избор. В момента се нуждая от него.

– Добро утро, надзирател Марвин – поздравявам с изкуствена усмивка, когато го спирам пред столовата.

– Какво има, Банистър? – изръмжава той.

Подавам му лист хартия – официална молба. Той я оглежда и се преструва, че чете. Изкушавам се да му помогна с по-дългите думи, но си прехапвам езика.

– Налага се да се срещна с директора – пояснявам учтиво.

– Защо искаш да се видиш с директора? – пита той, продължавайки да се мъчи да прочете доста простичката молба.

Причината да искам среща с директора не е работа на надзирателя, нито на който и да било друг, но напомня ли го на Даръл, ще си навлека неприятности.

– Баба ми е на смъртно легло и бих искал да отида на погребението. Само на стотина километра е.

– Кога ще умре според теб? – пита умникът.

– Скоро. Моля ви, надзирател Марвин, не съм я виждал от години.

– Директорът не одобрява такива глупости, Банистър. Би трябвало вече да го знаеш.

– Знам, но директорът ми дължи услуга. Преди няколко месеца му дадох правен съвет. Моля ви, само му предайте молбата ми.

Той сгъва листа и го пъхва в джоба си.

– Хубаво, ама е загуба на време.

– Благодаря.

И двете ми баби починаха преди години.

Нищо в затвора не е направено за удобство на затворниците. Удовлетворяването или отхвърлянето на една проста молба би трябвало да отнеме няколко часа, но така ще е твърде лесно. Минават четири дни, преди Даръл да ме осведоми, че на следващия ден, осемнайсети февруари, в десет сутринта трябва да се явя в кабинета на директора. Благодаря му с поредната фалшива усмивка.

Директорът е царят на тази малка империя и егото му е такова, каквото може да се очаква от човек, който управлява с официални заповеди или поне смята, че така трябва. Тези типове постоянно се сменят и човек трудно може да проумее причината. Както казах, не е моя работа да реформирам системата на затворите, затова не ме интересува какво се случва в сградата на администрацията.

Сегашният директор, господин Робърт Ърл Уейд, е прекарал цялата си кариера по затворите. Изключително делови човек. Току-що е приключил вторият му развод и аз наистина му бях обяснил някои от основните тънкости по отношение на издръжката на бившата съпруга според законодателството на Мериланд. Влизам в кабинета му, а той не става, не ми подава ръка, нито прави друг учтив жест, с който да прояви уважение. Казва само:

– Здравей, Банистър – и махва към един стол.

– Здравейте, директор Уейд. Как сте?

– Свободен съм, Банистър. Съпруга номер две вече е в историята и повече никога няма да се женя.

– Радвам се да го чуя и се радвам, че помогнах.

Бързо приключваме с размяната на любезности, той побутва един бележник и казва:

– Не мога да ви пускам да си ходите за всяко погребение, Банистър, разбери ме.

– Не става дума за погребение. Нямам баба.

– Какви ги говориш, по дяволите?

– Запознат ли сте с разследването на убийството на съдия Фосет в Роуаноук?

Той се мръщи и отмята шава назад, все едно е оскърбен. Тук съм под фалшив претекст и сигурно според някоя точка от безбройните федерални наръчници това е нарушение. Докато се чуди как да реагира, той клати глава и си повтаря тихичко:

– Какво, по дяволите…

– Убийството на федералния съдия. Цялата преса гърми.

Трудно ми е да повярвам, че е пропуснал новината за убийството, но е напълно възможно. Само защото аз чета по няколко вестника дневно, не означава, че всички го правят.

– Федералния съдия ли? – пита той.

– Точно така. Намерили са го заедно с приятелката му в неговата вила край езерото в Югозападна Вирджиния, и двамата простреляни…

– Да, да, четох за това. Какво общо има с теб?

Дразни се, понеже съм го излъгал, и се опитва да измисли подходящо наказание. Високопоставен и могъщ човек като един директор на затвор не може да си позволи да бъде използван от някой от поверениците си. Очите на Робърт Ърл се стрелкат, докато той обмисля как да реагира на измамата ми.

Старая се да звуча колкото се може по-драматично, понеже Уейд сигурно ще се разсмее, когато отговоря на въпроса му. Затворниците разполагат с предостатъчно свободно време да съчиняват заплетени твърдения за своята невинност или да скалъпват теории за заговори, включващи неразрешени престъпления, или да събират тайни, срещу които може внезапно да се окажат освободени под гаранция. С две думи, затворниците все кроят как да се измъкнат, затова не се съмнявам, че Робърт Ърл е чувал и виждал какво ли не.

– Знам кой е убил съдията – заявявам възможно най-сериозно.

За мое облекчение той дори не се усмихва. Навежда стола си назад, потърква брадичка и започва да кима.

– И как се сдоби с тази информация? – пита ме.

– Запознах се с убиеца.

– Тук или навън?

– Не мога да ви кажа, господин директор. Но не ви баламосвам. Съдейки по онова, което чета в пресата, разследването е в задънена улица. И така ще си остане.

Поведението ми в затвора е безукорно. Не съм казвал и дума накриво на някой надзирател. Никога не съм се оплаквал. В килията ми няма контрабандни стоки, няма дори допълнително пакетче захар от трапезарията. Не играя комар и не вземам пари назаем. Помагал съм на десетки затворници, а също и на неколцина цивилни, включително на директора, за решаването на правни проблеми. В библиотеката ми цари безупречен ред. Изводът – доколкото е възможно за затворник, аз съм благонадежден.

Той се навежда напред, обляга се на лакти и оголва пожълтелите си зъби. Има тъмни кръгове под очите, които все са влажни. Очи на пияница.

– Нека да позная, Банистър. Искаш да споделиш тази информация с ФБР, да сключиш сделка и да се измъкнеш от затвора, нали?

– Абсолютно, сър. Такъв е планът.

Най-накрая се разнася и смехът. Дълъг и пронизителен кикот, който сам по себе си би могъл да предизвика доста хумористични забележки.

– Кога излизаш? – пита директорът, след като се успокоява.

– След пет години.

– О, сделката си я бива! Даваш им едно име и си тръгваш от тук пет години по-рано, а?

– Не е толкова просто.

– Какво искаш да направя, Банистър? – изръмжава той. Смехът отдавна вече е история. – Да звънна на ФБР и да им кажа, че един от моите подопечни знае кой е убиецът и е готов да сключи сделка? Сигурно получават по сто обаждания дневно, предимно от откачалки, които душат около парите за наградата. Защо да рискувам благонадеждността си с твоята игра?

– Защото аз знам истината, а вие знаете, че не съм луд и не говоря глупости.

– А защо просто не им напишеш писмо, без да ме замесваш?

– Ще го направя, ако искате. Но в даден момент ще се замесите, защото, кълна се, ще убедя ФБР. Ще се споразумеем и аз ще се сбогувам с това място. А вие ще организирате логистиката.

Той се обляга тежко назад, сякаш напрежението на поста му идва в повече. Бърка си в носа с палец.

– Знаеш ли, Банистър, днес сутринта тук, във „Фростбърг“, имам шестстотин и двама човека, а ти си последният, от когото очаквах да се появи в кабинета ми с такава откачена идея. Последният.

– Благодаря ви.

– За нищо.

Привеждам се напред и впервам поглед в очите му.

– Вижте, директоре, знам какво говоря. Разбирам, че не можете да се доверите на затворник, но ме изслушайте. Разполагам с изключително ценна информация, до която ФБР отчаяно би желало да се добере. Моля ви, обадете им се.

– Не знам, Банистър. И двамата ще изглеждаме като глупаци.

– Моля ви.

– Ще си помисля. А сега изчезвай и кажи на надзирател Марвин, че не съм удовлетворил молбата ти да отидеш на погребението.

– Да, сър, и благодаря.

Предчувствам, че директорът няма да устои на изкушението за малко вълнение. Управлението на слабоохраняван лагер с послушни затворници е скучна работа. Защо да не се замеси в най-прочутото разследване на убийство в страната?

Излизам от административната сграда и поемам през вътрешния двор – централна зона на лагера ни. От западната страна са двете сгради за по сто и петдесет човека всяка, а от източната страна на двора има още две такива. Източният кампус и западният кампус – все едно се разхождаш в приятен малък колеж.