Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 19 страниц)

– Ето каква е истината, Стенли – зае се да обяснява Уестлейк. – Агентите многократно са питали Ракър дали предпочита да спрат и да продължат по-късно. Той отказвал, понеже не искал да нощува в ареста. Проверихме и там наистина се оказа препълнено, имаше адски много задържани. Обяснили го на Ракър и той отказал да отиде.

На Стенли му звучеше напълно логично.

– Добре, следващите три точки също трябва да бъдат разгледани, но не мисля, че в отговора си ще ги коментираме подробно. Става дума за твърдението, че агентите на ФБР са разполагали с балистичен доклад, свързващ убийствата с онзи смит-и-уесън, конфискуван от обвиняемия. За нещастие, както вече стана ясно, балистиката изключи това оръжие.

– Лъжата е допустима, особено при разпит на толкова високо ниво, Стенли – заяви Уестлейк с тон на мъдър стар професор.

– Разбирам, но питам само от любопитство – агентите ви наистина ли са излъгали за това?

– Не, разбира се. Не, категорично не. Дванайсета страница от клетвените им показания.

– И аз така си мислех. А следващото твърдение – че агентите ви са излъгали за следа на местопрестъплението, която отговаря на ботушите, иззети от обвиняемия?

– Не е вярно, Стенли. Плод е на въображението на отчаян адвокат и на неговия виновен клиент.

– Имате ли следа от ботуш?

Уестлейк хвърли поглед към един от агентите си, като че ли току-виж се оказало, че има някаква следа, която той е забравил. Агентът поклати глава.

– Не – призна Уестлейк. – Няма такава.

– Стигаме до твърдението, че агентите ви са излъгали за няколко очевидци. Първият уж видял обвиняемия в град Рипълмийд приблизително по време на убийствата. Вярно ли е?

Уестлейк се размърда на стола, премести тежестта на тялото си и се усмихна снизходително.

– Виж, Стенли, изглежда, нямаш представа какво е нужно, за да пречупиш виновен заподозрян. Има някои номера и…

– Разбирам.

– Освен това трябва да го уплашиш, да го накараш да си мисли, че разполагаш с много повече доказателства, отколкото може би имаш в действителност.

– Не съм виждал показания от такъв свидетел.

– Няма и да видиш. Той не съществува.

– Всички сме от един отбор, Вик. Просто искам да разбера истината, за да можем да отговорим на искането за отхвърляне, разбираш ли?

– Разбирам.

– А вторият свидетел? Човекът от магазина близо до вилата? И той не съществува, нали?

– Не съществува.

– Агентите използвали ли са и други номера, за които не знам?

– Не – отговори Уестлейк, но никой в стаята не му повярва.

– И така, да обобщим обвинението срещу Куин Ракър: няма свидетели, няма балистичен доклад, няма следа от ботуш, няма пръстови отпечатъци, няма никакви веществени доказателства, нали така?

Уестлейк кимна бавно, но нищо не каза.

– Имаме само заподозрян, който е бил в района на Роуаноук след убийствата, но няма доказателства да е бил там преди това, нали?

Отново кимване.

– Освен това заподозреният е заловен с повече пари в брой, отколкото обикновено носи човек у себе си. Значително повече, бих казал.

Уестлейк се съгласи.

– Но Ракър сам признава, че е трафикант на наркотици от прословуто с тази дейност семейство, така че парите в брой надали са проблем. – Стенли избута бележника и разтри слепоочията си. – Господа, разполагаме със самопризнание и нищо повече. Ако самопризнанието отпадне, господин Ракър ще се измъкне и няма да има процес.

– Не може да няма самопризнание – каза Уестлейк. – Немислимо е.

– И да има, представям си колко скептично ще погледне съдията. Продължителността на разпита ме притеснява. Десет часа през нощта. Видимо изморен заподозрян, който е изпечен мошеник и най-вероятно би поискал адвокат. Двама опитни разпитващи, които владеят всякакви номера. Висим на косъм.

Уестлейк го изслуша с усмивка и след дълга пауза отговори:

– Да не забравяме за главния си свидетел, Стенли. Малкълм Банистър ще даде показания, че Куин Ракър многократно се е заканвал да убие съдия Ракър. Искал е да му отмъсти и да си върне парите.

– Така е и тези показания плюс самопризнанията ще ни издействат присъда. Единствено самопризнанията обаче не са достатъчни.

– Май не си много убеден, Стенли.

– Напротив. Става дума за убийство на федерален съдия. Не мога да си представя друг федерален съдия да прояви съчувствие към Куин Ракър. Ще разполагаме със самопризнанията и с Малкълм Банистър. Ще получим присъда.

– Така те искам.

– Между другото, какво става с нашето момче Банистър?

– Жив и здрав е, щатските шерифи са го прибрали на тайно място.

– Къде е?

– Съжалявам, Стенли, има неща, които не може да обсъждаме. Но не се тревожи. Ще бъде тук, когато ни потрябва.

23

Заместничката на Пат Сърхоф е Даяна Тайлър. Тримата се видяхме на обяд, след като прекарах дълга сутрин в болницата, където ме прегледаха и ми казаха да отида отново след месец. Госпожа Тайлър е висока и красива, около петдесетгодишна, с къса коса, лек грим, тъмносиньо сако и без венчална халка. Доста е приятна и докато хапваме салата, ми разказва за себе си. Живее „в района“ и работи с още няколко човека в моето положение. Ще бъде на мое разположение денонощно и иска да се чуваме по телефона поне веднъж седмично. Разбира какво преживявам и ме уверява, че е нормално все още да се озъртам през рамо. С течение на времето обаче тези страхове щели да отшумят и животът ми щял да се нормализира. Ако напусна града – а и двамата подчертават, че вече мога да го направя, когато си пожелая, – тя искала предварително да знае подробностите около пътуването ми. Ще ме държат под око доста след като дам показания срещу Куин Ракър, и настойчиво ми обрисуват безопасното и приятно бъдеще, което ме очаква един ден, след като бъдат премахнати всички първоначални препятствия.

Споменават двете интервюта за работа и аз ги изненадвам с твърдението, че не съм готов да работя. С толкова пари в банката и неограничена свобода не желая да започвам нова кариера. Иска ми се да попътувам, да покарам кола, може би да отида в Европа. Да, хубаво било да пътувам, съгласяват се двамата, но прикритието било най-ефективно, ако имам истинска работа. Решаваме да го обсъдим по-късно. Така стигаме до паспорта и новата шофьорска книжка. След още седмица лицето ми ще е готово за снимка и Даяна обещава да уреди нужните документи.

Докато пием кафе, давам на Пат писмо до баща ми. Адресът на подателя е федералният затвор във Форт Уейн, Индиана. Пат ще го изпрати до затвора там, а някой ще го изпрати на Хенри Банистър в Уинчестър, Индиана. В писмото обяснявам на стария Хенри, че съм се издънил във „Фростбърг“ и са ме върнали в обикновен затвор. Натикали са ме в изолатора и няма да имам право на посетители най-малко три месеца. Моля го да уведоми сестра ми Руби в Калифорния и брат ми Маркъс във Вашингтон. Казвам му да не се притеснява, че съм добре и възнамерявам да заслужа да ме върнат във „Фростбърг“.

Сбогувам се с Пат. Благодаря му за вниманието и за професионализма и той ми пожелава всичко хубаво. Уверява ме, че новият ми живот ще бъде безопасен и удовлетворяващ. Не съм сигурен, че му вярвам, защото продължавам да се озъртам през рамо. Силно подозирам, че ФБР ще ме следи известно време, поне докато Куин Ракър не бъде осъден и хвърлен в затвора.

Истината е, че не мога да си позволя да вярвам на никого, включително на Пат Сърхоф, Даяна Тайлър, щатските шерифи и ФБР. Много са сенките зад мен, да не говорим за лошите типове. Ако правителството иска да ме наблюдава, не мога да направя почти нищо. Могат да получат заповед за обиск, могат да душат в банковата ми сметка, да подслушват телефонните ми разговори, да следят плащанията по кредитните ми карти и да наблюдават онлайн всичко, което правя. Очаквам това и най-непосредственото предизвикателство пред мен ще бъде да ги мамя, без те да разбират, че го правя. Ако приема едно от двете предложения за работа, ще им дам поредната възможност да ме шпионират.

Следобед си отварям нова текуща сметка в „Атлантик Тръст“ и премествам там петдесет хиляди долара от сметката в „Сън Коуст“. После правя същото в трета банка, „Джаксънвил Сейвингс“. След ден-два, когато чековете ми бъдат одобрени, ще започна да тегля пари в брой.

Докато се мотая из квартала с малкото си ауди, следя огледалото за обратно виждане почти толкова, колкото и пътя. Вече ми е навик. Докато се разхождам по плажа, се взирам в лицето на всеки срещнат. Вляза ли в магазин, незабавно си намирам прикритие и наблюдавам вратата, през която току-що съм влязъл. Никога не се храня два пъти в един и същ ресторант и сядам на маса, от която да виждам паркинга. Използвам мобилния си телефон само за рутинни дела и винаги допускам, че някой подслушва. Купувам си лаптоп в брой, отварям си три адреса в „Джимейл“ и влизам в интернет от кафенета, използвайки техните сървъри. Експериментирам с предплатени кредитни карти, които си купувам от „Уолгрийнс“. Поставям в апартамента си две скрити камери, в случай че някой се отбие, докато ме няма.

Май страдам от параноя. Убеден съм, че постоянно ме наблюдават и слушат, и с течение на времето пропадам все по-надълбоко в собствения си малък измислен свят. Обаждам се на Даяна през ден с последните новости от все по-обикновеното си ежедневие и тя не дава признаци да има подозрения. Но пък и не би го направила.

Адвокатът се казва Мъри Хъгинс и според малката му реклама в „Жълти страници“ той е специалист едва ли не по всичко. Разводи, недвижими имоти, фалити, наказателни дела и така нататък, почти като мешавицата, с която се занимавахме в скъпата стара кантора „Коупланд, Рийд и Банистър“. Фирмата му е недалече от апартамента ми и от пръв поглед разбирам, че става дума за лежерната крайбрежна практика на човек, който идва на работа в девет, а в три вече е на игрището за голф. По време на първата ни среща Мъри ми разказва живота си. Пожънал огромен успех в голяма адвокатска кантора в Тампа, но на петдесет вече изпушил и се опитал да се пенсионира. Преместил се в Атлантик Бийч, развел се, доскучало му и решил да си отвори кантора. Сега, на шейсет и няколко, е щастлив в малкия си кабинет, където поработва от време на време и внимателно подбира клиентите си.

След това говорим за мен и аз се придържам към сценария. Имам две бивши съпруги в Сиатъл и така нататък. Добавям новата подробност, че съм прохождащ сценарист, който в момента изглажда първата си творба. С малко късмет сценарият е бил избран от малка продуцентска къща, която прави документални филми. Различни делови съображения налагат да отворя скромен офис във Флорида.

Срещу две хиляди и петстотин долара Мъри може да ми осигури нужната благонадеждна процедура. Ще основе дружество с ограничена отговорност във Флорида, чийто единствен собственик ще бъде господин М. Р. Болдуин. После въпросното ООД ще учреди в Делауер корпорация, в която Мъри ще бъде единственият член, а аз – единственият собственик. Адресът по регистрация ще бъде на неговата кантора, а моето име няма да се появява в никой от корпоративните документи.

– Непрекъснато правя такива неща – обяснява ми той. – Флорида е привлекателно място за много хора, които искат да започнат на чисто.

Щом казваш, Мъри.

И сам мога да го направя онлайн, но е по-безопасно да пренасоча всичко през адвокат. Поверителността е важна. Мога да платя на Мъри да свърши неща, които агентите изобщо няма да заподозрат и няма да могат да проследят. Благодарение на компетентната му помощ се ражда компанията „Скелтър Филмс“.

Два и половина месеца след ареста на Куин Ракър и две седмици след като се премествам в апартамента си на брега, Даяна ме осведомява на чаша кафе една сутрин, че федералните искат да се срещнат с мен. Причините са няколко, а най-важната е да ме осведомят как се развива случаят и да поговорим за процеса. Искат да подготвим показанията ми. Не се съмнявам, че искат и хубаво да огледат Макс Болдуин, който, между другото, е подобрена версия на Малкълм Банистър.

Отоците вече спаднаха. Носът и брадичката ми са малко по-остри от преди. Очите ми изглеждат значително по-млади, а кръглите червени очилца с рогови рамки ми придават вид на доста готин и интелектуален автор на документални филми. Бръсна се веднъж седмично, така че винаги имам набола и съвсем леко прошарена брада. За да запазя темето си голо, трябва да се бръсна през ден. Бузите ми са по-плоски, най-вече защото се хранех малко, докато се възстановявах от операцията, и отслабнах. Смятам да продължавам така. Като цяло изобщо не приличам на предишното си аз и макар че нерядко е смущаващо, това ми действа и успокоително.

Предложението е да се върна в Роуаноук и да се срещна със Стенли Мъмфри и хората му. Категорично отказвам. Даяна ме уверява, че ФБР и прокуратурата не знаят къде се укривам, и аз се преструвам, че й вярвам. Не искам да се срещам с тях във Флорида. След кратък пазарлък се уговаряме да се видим в хотел в Чарлстън, Южна Каролина. Даяна резервира билети и двамата отлитаме от Джаксънвил с един и същ полет, но седнали далече един от друг.

Още щом прекрачвам прага на хотела, разбирам, че ме следят и най-вероятно ме снимат. ФБР няма търпение да види как изглеждам. Улавям един-два бързи погледа, но не спирам. Хапвам сандвич в стаята си, после с Даяна се срещаме в коридора и се качваме два етажа по-горе. Апартаментът се охранява добре от двама яки типове в черни костюми, които изглеждат готови да започнат да стрелят и при най-дребния повод. Даяна е щатски шериф и няма никаква роля в обвинението, затова остава навън при двата добермана, а аз влизам да се срещна с бандата.

Стенли Мъмфри е довел трима от заместниците си, но имената им потъват в общия шум. Приятелят ми Крис Хански отново е тук, несъмнено, за да ме огледа добре и да направи сравнение с преди. Има и помощник, чието име моментално забравям. Докато се настаняваме неловко край масата, няма как да не забележа сред купчината документи две еднакви снимки. На Малкълм Банистър, когото познаваха тези типове. А сега зяпат Макс Болдуин, Преобразяването ги впечатлява.

И понеже всъщност Хански е последният, който ме е виждал преди промяната, той започва пръв:

– Макс, трябва да призная, че изглеждаш по-млад и по-стегнат. Не съм сигурен дали си по-готин, но като цяло промяната никак не е лоша. – Държи се непринудено, което би трябвало да разчупи леда.

– Мнението ти означава много – отговарям с фалшива усмивка.

Стенли вдига копираната снимка и казва:

– Никаква прилика, Макс. Никой няма да заподозре, че с Малкълм сте един и същ човек. Направо забележително.

Сега сме в един отбор и си бъбрим като стари приятели. Обаче няма за какво, така че разговорът бързо замира.

– Насрочена ли е дата за процеса? – питам и въпросът ми променя настроението.

– Да – отговаря Стенли веднага, – десети октомври, в Роуаноук.

– Само след четири месеца – отговарям. – Струва ми се доста скоро.

– Действаме много експедитивно – самодоволно отбелязва Стенли. – Средно осем месеца от обвинителния акт до процеса. А в този случай натискът е малко по-голям.

– Кой е съдията?

– Сам Стилуотър, заеха ни го от Северния окръг. Всички колеги на Фосет от Южния се изпокриха.

– Разкажете ми за процеса – подканям ги.

Стенли се смръщва, другите от групичката му правят същото.

– Може да се окаже доста кратък, Макс. Няма много свидетели, няма много улики. Ще установим, че Ракър е бил в района по време на извършване на престъплението. Ще докажем, че е имал много пари в брой, когато сме го заловили. Ще представим делото на племенника му и издадената от съдия Фосет присъда, за да докажем, че вероятно има елемент на отмъщение.

Стенли млъква и аз не се сдържам да го клъвна:

– Доста съкрушително. – Голям умник съм, няма що.

– Несъмнено. Освен това разполагаме със самопризнанията му, които защитата атакува. Следващата седмица се явяваме на изслушване при съдия Стилуотър и очакваме да запазим самопризнанията. А иначе, Макс, ти си основният ни свидетел.

– Всичко ви разказах. Знаете какви ще бъдат показанията ми.

– Да, така е, но искаме отново да ги прегледаме. Позапълнихме вече някои празнини, така че дай да бетонираме всичко.

– Разбира се. Как се държи приятелчето ми Куин?

– Куин не е много добре напоследък. Изолаторът не му понася, нито храната, надзирателите, правилата. Твърди, че е невинен – каква изненада! Според мен му липсва хубавият живот във федералния кънтри клуб.

– На мен също.

Един-двама се засмиват.

– Адвокатът му е убедил съдията, че Куин трябва да бъде освидетелстван от психиатър. Лекарят смята, че той ще издържи един процес, но трябва да взема антидепресанти. Настроенията му са много променливи и често дни наред не разговаря с никого.

– Такъв си беше и преди. Споменава ли ме?

– О, да. И не те харесва. Подозира, че ти си нашият информатор и че ще свидетелстваш срещу него на процеса.

– Кога трябва да предадете окончателния списък на свидетелите си?

– Шейсет дни преди процеса.

– Казали ли сте на адвоката на Куин, че ще свидетелствам?

– Не. Не даваме никаква информация, докато не ни принудят.

– И аз така помня, че се прави – отговарям.

Тези типове забравят, че някога бях от противниковата страна на федералното обвинение, че агентите на ФБР пресяваха всяка подробност от живота ми, а прокуратурата заплашваше да тикне в затвора не само мен, но и двамата ми невинни партньори. Сега си въобразяват, че сме приятелчета, един голям и щастлив отбор, който в стегнат строй уверено крачи към поредната справедлива присъда. Ако можех, щях да им забия нож в гърба и да им отровя случая.

Те – федералното правителство – отнеха пет години от живота ми, сина, съпругата и кариерата ми. Как се осмеляват да седят тук и да се държат като доверени партньори.

Накрая стигаме до моите показания и ги преглеждаме няколко часа. Вече сме ги обсъждали и на мен ми е досадно. Главният заместник на Мъмфри има сценарий, въпроси и отговори, които да науча, и трябва да призная, че е доста добър. Нищо не са пропуснали.

Мъча се да си представя сюрреалистичната картина. Ще ме въведат в съдебната зала с маска. Ще седна зад преграда или параван, който няма да позволява на адвокатите, на обвиняемия и на зрителите да виждат лицето ми, след като бъде свалена маската. Ще гледам съдебните заседатели. Адвокатите ще задават въпросите си през преградата, а аз ще отговарям през устройство, което ще променя гласа ми. Куин, семейството му и други престъпници ще бъдат там и ще се мъчат да ме познаят по нещо. Разбира се, ще знаят, че съм аз, но няма да виждат лицето ми.

Колкото и сигурно да изглежда, сериозно се съмнявам, че ще се случи някога.

24

Даяна ми се обажда с новината, че у нея вече са новата ми шофьорска книжка от щата Флорида и новият ми паспорт. Срещаме се на кафе в една сладкарница и тя ми предава документите. Аз й давам маршрут с много празнини.

– Значи, ще пътуваш, така ли? – пита тя и го разглежда внимателно.

– Аха. Нямам търпение да използвам новия си паспорт. Първите нощи ще съм в Маями, в Саут Бийч. Тръгвам с колата на юг веднага щом си изпия кафето. След това летя за Ямайка за около седмица, после за Антигуа и може би за Тринидад. Ще ти се обаждам от всяко място. Ще оставя колата си на летището в Маями, така че можеш да съобщиш на ФБР точно къде се намира. Така и така ще говориш с тях, помоли ги да ме оставят на мира, докато се мотая из Карибите.

– Да те оставят на мира ли? – преструва се тя, че не разбира.

– Чу ме. Хайде да не си играем игрички, Даяна. Може и да не съм най-защитеният свидетел в страната, но вероятно съм в челната тройка. Някой постоянно ме наблюдава. Има един тип, кръстил съм го Къса подстрижка, когото забелязах пет пъти през последните две седмици. Не го бива много, така че предай и това на федералните, когато докладваш. Висок е метър и осемдесет, тежи към деветдесет килограма, с очила „Рейбан“ и руса брадичка, кара „Купър“ и е много късо подстриган. Наистина е страшно немарлив, изненадан съм.

Тя също. Но не откъсва очи от маршрута ми и не може да измисли какво да отговори. Сразих я.

Плащам кафетата и поемам по междущатска 95. Триста и петдесет километра право на юг. Времето е горещо и задушно, движението е натоварено и бавно, наслаждавам се на всеки километър от пътя. Често спирам да заредя, да си протегна краката и да проверя какво става зад мен. Не очаквам нищо. ФБР знае къде ще бъда, така че няма да ми лепнат опашка. Освен това подозирам, че някъде в колата ми има умело скрит джипиес. След седем часа спирам пред „Блу Муун“, едно от многобройните реновирани бутикови хотелчета в сърцето на квартала в стил ар деко на Саут Бийч. Изваждам от багажника куфарчето си и малък сак, подавам ключовете на пиколото и влизам сякаш в сцена от „Маями Вайс“. Вентилаторите на тавана бавно се въртят над главите на гости, седнали да си бъбрят в бели ракитови кресла.

– За настаняване ли, господине?

– Да. Макс Болдуин.

По някаква причина това е горд момент за мен. Аз, Могъщия Макс, се опиянявам от свободата, и то повече, отколкото съм в състояние да понеса в момента. Много пари, чисто нови законни документи, кабриолет, който може да ме отведе навсякъде – направо поразително.

Сепнато се връщам към действителността, когато висока брюнетка със страхотен тен прекосява фоайето с предизвикателна походка. Оскъдното горнище на банския й не скрива почти нищо, а прозрачната пола скрива дори по-малко.

Подавам карта „Виза“, за да платя. Мога да използвам също дебитна или предплатена карта, но понеже федералните знаят къде съм отседнал, няма защо да мамя.

Сигурен съм, че са уведомили представителството си в Маями и че вероятно нечии очи вече ме следят. Ако наистина страдах от параноя, щях да повярвам, че от ФБР вече са влизали в стаята ми и са поставили няколко бръмбара. Качвам се горе, не забелязвам никакви бръмбари или привидения, вземам си душ набързо и обувам шорти и сандали. Отивам в бара, за да се огледам. Хапвам сам в кафенето на хотела и привличам погледа на четирийсетгодишна жена, която обядва, изглежда, със своя приятелка. По-късно в бара я виждам отново и се запознаваме. Ева от Пуерто Рико. Когато оркестърът започва да свири, ние вече пийваме по едно. Ева иска да танцува и макар да не съм го правил от години, се развихрям на дансинга с цялата си енергия.

Към полунощ с Ева се качваме в стаята ми, където веднага се събличаме и скачаме в леглото. Почти се надявам ФБР да е сложило в стаята подслушватели, които улавят и най-тихия звук. Ако е така, двамата с Ева им предлагаме пиршество за слуха.

Слизам от таксито на тротоара на Осмо Авеню в центъра на Маями. Часът е девет и половина сутринта, вече е горещо и след няколко минути стегната крачка ризата е залепнала за гърба ми. Мисля, че не ме следят, но въпреки това бързо хвърлям поглед наоколо. Четириетажната четвъртита сграда прилича на кутия – толкова е грозна, направо е невероятно, че някой е платил на архитект да я проектира. Но пък надали и повечето наематели са проспериращи модерни компании. Една от тях е „Корпоративни регистрационни услуги“, толкова скучно и невзрачно име, че никой не би познал с какво се занимава компанията. А повечето хора и не биха искали да знаят.

КРУ би могла да е напълно законна, но има много клиенти, които не са. Това е само адрес, пощенска кутия, фасада, телефонен секретар, които дадена фирма наема, за да постигне известна автентичност. Тъй като не съм се обадил предварително, налага се около час да изчакам служител, който се занимава с регистрациите. Той се казва Лойд и най-накрая ме повежда към малък задушен кабинет и ме кани да седна срещу подобното на сметище бюро. Разговаряме няколко минути, докато той преглежда попълнения от мен въпросник.

– С какво се занимава „Скелтър Филмс“? – пита най-накрая.

– С производството на документални филми.

– Кой е собственикът?

– Аз. Регистрирах я в Делауер.

– Колко филма сте заснели?

– Нито един. Сега започвам.

– Какви са шансовете „Скелтър Филмс“ да съществува и след две години?

– Нищожни.

Постоянно се натъква на такава уклончивост и тя изобщо не го смущава.

– Звучи ми като фасада.

– Доста точно казано.

– Нужна ни е декларация, в която да заявите недвусмислено, че компанията ви няма да участва в престъпна дейност.

– Кълна се, че няма.

И преди го е чувал.

– Добре, ето как процедираме. Ще дадем на „Скелтър“ пощенски адрес тук, в тази сграда. Получим ли поща, ще ви я препращаме където кажете. Осигуряваме ви телефонен номер и всички входящи обаждания ще бъдат поемани от служителка, която ще казва каквото искате. „Добро утро, «Скелтър Филмс», към кого да насоча обаждането ви?“ Или нещо друго. Имате ли съдружници?

– Не.

– Служители – фиктивни или истински?

– Ще ви дам няколко имена, всичките фиктивни.

– Няма проблем. Ако този, който се обажда, помоли да бъде свързан с някои от призраците, момичето ни ще казва каквото искате вие. „Съжалявам, той е на снимки“ или каквото и да е друго. Вие измисляте сценария, ние го изпълняваме. Осведомяваме ви веднага щом получим обаждане. Искате ли уебстраница?

Не съм сигурен, затова отговарям:

– Още не. Какви са предимствата?

Лойд се размърдва и се обляга на лакти.

– Така, да кажем, че „Скелтър“ е законна компания, която снима много документални филми. Ако е така, ще ви трябва уебсайт по обичайните причини – маркетинг, информация, имидж. От друга страна, да си представим, че „Скелтър“ е истинска корпорация, но не е истинска филмова компания. Може би по някаква причина просто се старае да създаде такова впечатление. Уебсайтът е чудесен начин за затвърждаване на този имидж, така да се каже, да се скалъпи някаква действителност. Обърнете внимание – нищо незаконно. Можем да направим уебстраницата с налични снимки, с биографиите на персонала ви, вашите филми, награди и текущи проекти, каквото поискате.

– Колко ще струва?

– Десет хиляди.

Не съм сигурен дали искам и дали се налага да похарча толкова пари, поне на този етап.

– Нека си помисля – казвам и Лойд свива рамене. – Колко струват основните ви услуги по регистрацията?

– Адрес, телефон, факс и всичко в тази връзка струва по петстотин долара месечно, като шест месеца се заплащат авансово.

– Приемате ли пари в брой?

– О, да, дори предпочитаме плащане кеш – усмихва се Лойд.

И нищо чудно. Плащам парите, подписвам договор, подписвам и декларацията, с която обещавам дейността ми да бъде законна. Тръгвам си от кабинета му. КРУ се хвали с деветстотин доволни клиенти и докато прекосявам фоайето, не мога да се отърся от чувството, че съм се присъединил към нелегален свят, населен от компании без реална дейност, безлики мошеници и чужденци, които избягват данъци. Какво пък толкова!

След още две нощи с Ева тя иска да замина с нея в Пуерто Рико. Обещавам й да си помисля, после се измъквам от „Блу Муун“ и отивам до международното летище на Маями, където оставям колата на паркинга за дълъг престой и се придвижвам с вътрешното влакче до терминалите. Изваждам кредитната карта и новия паспорт и си купувам еднопосочен билет до Монтего Бей с „Еър Джамейка“. Самолетът е претъпкан: половината пътници са тъмнокожи местни жители, половината са бели туристи, които отиват на слънце. Преди да отлетим, прелестните стюардеси ни поднасят пунш с ром. Полетът трае четирийсет и пет минути. На земята служителят прекалено дълго оглежда паспорта ми и аз започвам да се паникьосвам, но той най-сетне махва да мина. Намирам автобуса за курорта Рам Бей – доста прочута част от крайбрежието, където жените се пекат без горнища, хотелите са „ол инклузив“, а гостите са дошли все сами. Три дни седя на сянка край басейна и размишлявам над смисъла на живота.

От Ямайка отлитам за Антигуа на Подветрените острови. Островът е прекрасен, площта му е двеста и осемдесет квадратни километра, има планини, бели плажове и десетки курорти. Известен е и като данъчен рай, един от най-дружелюбните в света днес, и това е сред причините за посещението ми. Ако исках само да се позабавлявам хубаво, щях да си остана в Ямайка. Столицата е Сейнт Джонс – оживен град с население от трийсет хиляди, разположен в дълбоко пристанище, което привлича круизните кораби.

Настанявам се в стаята си в малък хотел в покрайнините с красива гледка към водата, лодките и яхтите. Юни е, извън сезона, и за триста долара на вечер ще се храня царски, ще спя до обед и ще се наслаждавам на факта, че никой не знае къде се намирам, откъде съм и какво е миналото ми.

25

Фризера беше демонтиран преди един месец и Виктор Уестлейк се върна към ежедневието и кабинета си на четвъртия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. Убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри на практика бяха разкрити, но оставаха много съмнения и въпроси. Разбира се, най-спешният от тях бяха самопризнанията на Куин Ракър. Ако съдията не ги допуснеше, правителството щеше да остане без почти никакво доказателство, с което да продължи. Убийствата бяха разкрити, но случаят не беше приключен, поне по мнението на Уестлейк. Той все още прекарваше по два часа дневно в работа по него. Преглеждаше ежедневния доклад за заниманията на Макс Болдуин: движението му, срещите, телефонните обаждания, интернет активността му и така нататък.

Засега Макс не правеше нищо учудващо. На Уестлейк не му харесваше пътуването до Ямайка, но нищо не можеше да направи. Държаха го под око, доколкото можеха. Уестлейк получаваше и ежедневни доклади за семейство Ракър. ФБР беше получило съдебно разрешение да следи телефонните разговори на Ди Рей Ракър, Сами (Дългия), сестра им Лусинда и четирима роднини, участващи в наркотрафика във Вашингтон.

В сряда, петнайсети юни, повикаха Уестлейк на телефона, докато беше на заседание. Оказа се спешно и след броени минути той вече бе в заседателната зала заедно с техниците, които бързо му подготвяха аудио записа. Един от тях обясни:

– Обаждането е до мобилния телефон на Ди Рей от единайсет и деветнайсет снощи, не съм сигурен откъде е, но ето го. Първият глас е на Ди Рей, вторият е на Съли. Още не сме идентифицирали Съли.

– Ето – обади се вторият техник.

Ди Рей:

Да?

Съли:

Ди Рей, обажда се Съли.

Ди Рей:

Какво научи?

Съли:

Разкрих доносника, човече. Банистър.

Ди Рей:

Сериозно ли, човече?

Съли:

Сериозно, Ди Рей.

Ди Рей:

Добре, не ми казвай как, само ми кажи къде.

Съли:

Сега се излежава на плажа във Флорида. Казва се Макс Болдуин, живее в малък апартамент на Нептюн Бийч, източно от Джаксънвил. Май разполага с пари, не се напъва. Живот си живее.

Ди Рей:

Как изглежда?

Съли:

Различен. С доста операции. Ръстът е същият, свалил е няколко килограма. Същата походка. Освен това имаме пръстов отпечатък и съвпада.

Ди Рей:

Пръстов отпечатък ли?

Съли:

Фирмата ни е добра. Проследили го до брега и го видели да изхвърля бутилка от вода в кошчето. Извадили я и снели отпечатък.