Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 19 страниц)

Надзирателите имат стая за почивка близо до столовата и точно там откривам надзирател Марвин. Ако прекрача прага на стаята им, сигурно ще ме застрелят или обесят. Металната врата обаче е отворена, така че надниквам вътре. Марвин се е проснал на един сгъваем стол с чаша кафе в едната ръка и мазен сладкиш в другата. Смее се заедно с още двама надзиратели. Ако ги провесиш с кука през вратовете и ги претеглиш заедно на кантар за месо, тримата ще минат петстотин килограма.

– Какво искаш, Банистър? – изръмжава Даръл, когато ме вижда.

– Само да ви благодаря. Директорът не ми позволи, но въпреки това благодаря.

– Няма защо, Банистър. Съжалявам за баба ти.

После надзирателят затваря вратата с ритник. Тя се затръшва в лицето ми, металът дрънчи и вибрира и за част от секундата ме разтърсва до основи. Чувал съм този звук и преди.

Арестът ми. Членовете на Даунтаун Сивик Клъб се събираха на обяд всяка сряда в историческия хотел „Джордж Уошингтън“ на пет минути от кантората ми. Бяха около седемдесет и пет човека и всички освен трима бяха бели. В онзи ден се оказах единственият присъстващ чернокож, не че имаше значение. Седях на дълга маса, с мъка преглъщах обичайното гумено пилешко и студен грах и си говорех празни приказки с кмета и с един застрахователен агент от „Стейт Фарм“. Бяхме засегнали обичайните теми – времето и футбола – и лекичко навлязохме в политиката, но това винаги правехме изключително предпазливо. Беше типичен обяд за Сивик Клъб – трийсет минути за хранене, после трийсет минути за лектора, чиято реч рядко беше вълнуваща.

През онзи паметен ден обаче нямаше да имам възможност да я чуя.

На входа настана някакво вълнение, после най-неочаквано в залата нахлу отряд от тежковъоръжени федерални агенти, готови да изтрепят всички ни. Спецчасти в пълно нинджа снаряжение – черни униформи, дебели бронежилетки, сериозно оръжие и онези германски бойни каски, прочули се заради войските на Хитлер.

– Малкълм Банистър! – ревна един от тях и аз инстинктивно се изправих и изломотих:

– Какво има?

Мигом към мен се насочиха най-малко пет автомата.

– Горе ръцете – кресна безстрашният командир и аз вдигнах ръце.

За броени секунди ги извиха зад гърба ми и за пръв път през живота си усетих неописуемото стягане на китките с белезници. Ужасно и незабравимо усещане. Избутаха ме по тясната пътека между масите и ме изтикаха извън стаята. Последното, което чух, беше кметът да се провиква:

– Това е безобразие!

Излишно е да споменавам, че след драматичното нахлуване срещата на клуба беше преустановена.

Палячовците в униформа ме обкръжиха и ме изведоха през фоайето на хотела и изхода. Някой беше проявил любезността да подшушне на местната телевизия и една камера засне как ме пъхнаха на задната седалка на черен шевролет тахо с по една горила от двете ми страни. На път за градския арест попитах:

– Наистина ли е необходимо всичко това?

Без да се обръща, здравенякът, който караше, ми нареди:

– Затваряй си устата!

– Всъщност не съм длъжен да си затварям устата. Можете да ме арестувате, но не можете да ме принудите да млъкна. Разбирате ли го?

– Затваряй си устата.

Горилата от дясната ми страна допря дулото на пушката си до коляното ми.

– Моля ви, махнете пушката, ако обичате – казах, но оръжието не помръдна.

Продължавахме да пътуваме.

– Сигурно здравата качвате адреналина, момчета! Вероятно е ужасно вълнуващо да връхлитате грубиянски и да тормозите невинни хора – същинско Гестапо!

– Казах ти да млъкнеш.

– А аз казах, че няма да млъкна. Имате ли заповед за ареста ми?

– Имам.

– Дайте да я видя.

– Ще ти я покажа в затвора. А сега млъквай.

– Защо ти не млъкнеш?

Виждах част от врата му под немската щурмова каска – почервеня от яд. Поех си дълбоко въздух и си наредих да се успокоя.

Каската. Носих същата през четирите години в морската пехота, четири години активна служба, включваща истински бойни действия през Първата война в Залива. Втори полк, осми батальон, втора дивизия на американската морска пехота. Ние бяхме първите американски военни части, влезли в сражение с иракчаните в Кувейт. Не беше сериозна битка, но видях достатъчно ранени и убити и от двете страни.

Сега бях заобиколен от шепа измислени войничета, които не бяха чували истински изстрел и не можеха да пробягат километър и половина, без да припаднат. И това бяха добрите.

Когато пристигнахме в ареста, там имаше фотограф от местния вестник. Горилите ме въведоха бавно, като се постараха да бъда сниман отвсякъде. Така си представяха работата с медиите.

Не след дълго щях да науча, че друг екип правителствени биячи са нахлули в кантората на „Коупланд, Рийд и Банистър“ почти по същото време, докато аз съм обядвал с колегите си в клуба. Благодарение на бляскавата си предвидливост и прецизното планиране смесеният щурмови екип изчакал до обед, когато единственият човек в кантората беше клетата госпожа Хендерсън. Тя разказа впоследствие, че федералните нахлули през входната врата с извадени оръжия, крясъци, ругатни и заплахи. Хвърлили върху бюрото й заповед за обиск, накарали я да седне на стол до прозореца и я уверили, че ще я арестуват само ако помръдне, после се заели да изтърбушат скромната ни кантора. Отмъкнали всички компютри, принтери и няколко десетки кашона с папки. По някое време господин Коупланд се върнал от обяд. Когато се възпротивил, насочили пистолет към него и той седнал до разплаканата госпожа Хендерсън.

Арестът ми несъмнено беше изненада. Вече повече от година се разправях с ФБР. Бях наел адвокат и той направи всичко възможно да им сътрудничи. Преминах през два теста с детектор на лъжата, проведени от експерти на ФБР. Предадохме им цялата документация, която като адвокат имах правото да покажа на някого, без да нарушавам професионалната етика. Скрих от Дион много от случващото се, но тя знаеше, че съм адски притеснен. Борех се с безсънието. Мъчех се да се храня, но нямах апетит. Най-накрая, след като почти дванайсет месеца живях в страх и се ужасявах от потропването на вратата, ФБР осведоми адвоката ми, че правителството вече не проявява интерес към мен.

Правителството излъга, и то не за пръв път.

В ареста, място, което посещавах най-малко два пъти седмично, имаше друг екип от агенти. Бяха облечени с тъмносини якета с яркожълт надпис „ФБР“ на гърба и щъкаха наоколо много делово, макар да не проумявах какво точно вършат. Местните ченгета, мнозина, от които познавах добре, ме гледаха озадачено и със съжаление.

Наистина ли беше необходимо да изпращат двайсетина федерални агенти да ме приберат и да конфискуват папките ми? Преди малко бях излязъл от кантората си и бях тръгнал към хотел „Джордж Уошингтън“. Всяко немарливо ченге в обедна почивка можеше да ме спре и да ме арестува. Обаче така щеше да развали удоволствието от работата на тези адски важни персони.

Тикнаха ме в тясна стаичка, настаниха ме на масата, свалиха белезниците и ми наредиха да чакам. Няколко минути по-късно влезе мъж в тъмен костюм и се представи:

– Специален агент Дон Конър от ФБР.

– За мен е истинско удоволствие.

Той подхвърли на масата някакви документи.

– Това е заповедта за арестуването ви. – После стовари дебела купчина прихванати с телбод листове. – Ето и обвинението. Давам ви няколко минути да го прочетете.

Обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата с всичка сила. Беше дебела, метална и когато се блъсна и потрепери, звукът кънтя няколко секунди в стаята.

Звук, който никога няма да забравя.

6

Три дни след първата ми среща с директор Уейд ме викат отново в кабинета му. Заварвам го сам да води важен разговор по телефона. Заставам неловко до вратата и чакам. Когато приключва своето участие в разговора с едно грубо „Това е достатъчно“, той се изправя и ми нарежда:

– Ела с мен.

През страничната врата влизаме в съседната заседателна зала, боядисана в типичното за държавната администрация резедаво и снабдена с много повече метални столове, отколкото може някога да бъдат използвани.

Одит от предишната година е установил, че Управлението на затворите е закупило за „административна употреба“ четири хиляди стола на цена осемстотин долара всеки. Същият производител продава същия стол на цена на едро седемдесет и девет долара. Пет пари не давам, но сега, когато работя за трийсет цента на час, гледам на парите по различен начин.

– Седни – кани ме директорът и аз се настанявам на един от грозните и неуместно скъпи столове. Той решава да седне от другата страна на масата, понеже помежду ни винаги трябва да има преграда. Оглеждам се и преброявам двайсет и два стола. Както и да е. – Онзи ден, след като си тръгна, звъннах във Вашингтон – осведомява ме сериозно, все едно най-редовно звъни във Вашингтон. – Бюрото ме посъветва да действам по свое усмотрение. Мислих по въпроса известно време, после се свързах с ФБР в Роуаноук. Изпратиха ми двама агенти, които чакат в коридора.

Изражението ми остава непроницаемо, но вътрешно ликувам.

Той размахва пръст.

– Предупреждавам те, Банистър, ако се окаже измишльотина и се злепоставя, ще направя всичко по силите си да ти вгорча живота.

– Не е измишльотина, господин директор, кълна се.

– Не знам защо ти вярвам.

Директорът вади от джоба си очила за четене, намества ги по средата на носа си и се взира в някакъв лист.

– Говорих със заместник-директора Виктор Уестлейк, който отговаря за разследването. Изпратил е двама от хората си да си поприказват с теб: агент Хански и агент Ирарди. Не им казах името ти, така че те нищо не знаят.

– Благодаря ви, господин директор.

– Чакай тук – леко удря той по масата, става и излиза от стаята.

Докато чакам и слушам приближаващите стъпки, усещам остра болка в корема. Не се ли получи, ще остана тук още пет години, плюс всичко останало, което им хрумне да ми лепнат.

Специален агент Крис Хански е по-старшият, приблизително на моята възраст, със силно прошарена коса. Агент Алан Ирарди е по-младият му помощник. В един вестник прочетох, че в момента четирийсет агенти на ФБР работят по случая „Фосет“, затова допускам, че тези двамата са доста ниско в йерархията. Първата ни среща ще бъде важна, всъщност всички срещи ще бъдат важни, но явно са изпратили двама редници, колкото да ме проверят.

Директорът не е в стаята. Допускам, че се е върнал в кабинета си недалече от тук и е долепил ухо до вратата.

Започват, без да използват химикалки и бележници – явен признак, че са дошли да се позабавляват. Нищо сериозно. Изглежда, не са достатъчно умни и не си дават сметка, че часове наред съм седял срещу агенти от ФБР.

– Значи искаш да сключиш сделка – казва Хански.

– Знам кой е убил съдия Фосет, знам и защо. Ако тази информация има някаква стойност за ФБР, тогава, да, можем да сключим сделка.

– Допускаш, че още не знаем – казва Хански.

– Сигурен съм, че не знаете. Ако знаехте, какво търсите тук?

– Изпратиха ни, защото проверяваме всяка следа, но сериозно се съмняваме това да доведе до някъде.

– Защо не опитаме?

Двамата се споглеждат наперено. Игрички и забавление.

– Значи така – даваш ни име и какво получаваш в замяна?

– Излизам от затвора и получавам защита.

– Толкова ли е просто?

– Не, всъщност е доста сложно. Онзи тип има отвратителен характер, а приятелите му са още по-гадни. И не смятам да чакам две години да го осъдят. Ако ви дам името му, излизам сега. Веднага.

– Ами ако не го осъдят?

– Това е ваш проблем. Ако обвинението оплете конците, не се сърдете на мен.

В този момент Ирарди вади бележник, махва капачето на евтина химикалка и си записва нещо. Привлякъл съм вниманието им. Все още се стараят да си придават нехаен вид, но си личи, че са напрегнати. Малкият им спецекип е отчаян, защото според вестниците нямат надеждни улики. Хански продължава:

– Ами ако ни дадеш неправилното име? Да кажем, че погнем не когото трябва, а ти междувременно си свободен.

– Никога няма да съм свободен.

– Ще си извън затвора.

– И ще се озъртам през рамо до края на живота си.

– Не сме губили информатор в Програмата за защита на свидетелите. Имаме над осем хиляди и стават все повече.

– Така твърдите. Честно казано, не ме интересува особено колко престъпници сте заловили, нито какво се е случило с другите. Грижа ме е само за собствената ми кожа.

Настъпва пауза, когато Ирарди престава да пише и решава да се обади.

– Май става дума за член на някаква банда. Може би е наркопласьор. Какво още можеш да ни кажеш?

– Нищо, а и нищо не съм ви казал. Предполагайте каквото си искате.

Хански се усмихва, макар да няма нищо смешно.

– Надали шефът ни ще се впечатли от кроежите ти да се измъкнеш от затвора. Днес поне още двама затворници ни потърсиха с твърдението, че имат ценна информация. Разбира се, и те искат да излязат от затвора. Не е необичайно.

Няма откъде да знам дали е вярно, но звучи достоверно. Топката в корема ми не изчезва. Свивам рамене, лепвам си усмивка, мъча се да запазя спокойствие.

– Постъпете както искате. Вие командвате парада. Можете да продължите да си блъскате главата в стената. Можете да си губите времето с другите затворници. От вас зависи. Но ако ви трябва името на човека, убил съдия Фосет, само аз мога да ви го дам.

– В затвора ли се запозна с него? – пита Ирарди.

– А може би извън затвора. Няма да разберете, докато не сключим сделка.

Настава продължително мълчание, докато те се взират в мен и аз се взирам в тях. Накрая Ирарди затваря бележника си и пъхва химикалката обратно в джоба си.

– Добре, ще предадем на шефа – отсича Хански.

– Знаете къде да ме намерите.

Няколко пъти седмично се срещам с Бялата банда на пистата и обикалям в широки кръгове около игрището, което се използва за футбол и ръгби. Майсторът на очилата Карл излиза след няколко месеца. На Кърмит, брокера на недвижими имоти, му остават още две години. Сенатор Уесли трябва да излезе горе-долу по същото време като мен. Само Марк още чака резултата от обжалването. Тук е от осемнайсет месеца и твърди, че адвокатът му е оптимистично настроен, макар самият той свободно да признава, че е фалшифицирал ипотечни документи.

Не говорим много за престъпленията си, в затвора обикновено е така. Не е важно кой си или какво си направил навън, освен това е твърде болезнено да го обсъждаш.

Съпругата на Уесли току-що е подала молба за развод и той го приема тежко. Понеже и двамата с Кърмит вече сме го преживели, му даваме съвети и се опитваме да го ободрим. Много ми се иска да ги позабавлявам с подробности от визитата на двамата агенти, но трябва да си трая. Ако планът ми проработи, един ден ще излязат на разходка, но мен няма да ме има. Изненадващо ще са ме преместили на друго място по причини, които те никога няма да узнаят.

7

Временният щаб на специалния екип по случая „Фосет“ се намираше в един склад в индустриалния парк близо до летището на Роуаноук. За последен път мястото било използвано от компания за внос на скариди от Централна Америка, а после било замразено за години. Оттам и прозвището – Фризера. Имаше предостатъчно място, уединение и откъснатост от пресата. Дърводелци бързо издигаха стени и отделяха помещения, кабинети, коридори и заседателни зали. Техници от Вашингтон работеха по двайсет и четири часа, за да инсталират оборудване последна дума на техниката и устройства, свързани с комуникацията, обмена на данни и сигурността. Камиони с наети офис мебели пристигаха непрекъснато, докато командният център не се напълни с повече бюра и маси, отколкото можеха да използват. Флотилия от наети джипове акостира на паркинга. Фирма за кетъринг осигуряваше три пъти дневно храна за екипа, който скоро набъбна до седемдесет човека – около четирийсет агенти плюс помощния персонал. Нямаха фиксиран бюджет, нямаха притеснения за разходите. В крайна сметка жертвата беше федерален съдия.

Подписан беше шестмесечен договор, но след като три седмици почти не напреднаха, федералните решиха да се задържат повечко. Не разполагаха с реални следи освен с кратък списък от произволно подбрани заподозрени, за които се знаеше, че са склонни към насилие и са се изправяли пред съдия Фосет в съда през последните осемнайсет години. Някой си Стакс му беше изпратил заплашително писмо от затвора през 2002 г. Намериха Стакс – работеше в магазин за алкохол в Панама Сити Бийч, Флорида, но имаше алиби за уикенда, когато бяха убити съдията и госпожа Клеъри. Стакс не беше стъпвал във Вирджиния поне от пет години. Наркотрафикант на име Руис беше проклел негова чест на испански, когато получил двайсет и пет годишна присъда през 1999 г. Руис все още се намираше в затвор със средно строг режим, но след като няколко дни рови в миналото му, ФБР заключи, че предишните му другарчета контрабандисти също са или в затвора, или мъртви.

Един екип методично прегледа всички случаи на съдия Фосет през последните осемнайсет години. Беше работил като вол, всяка година беше гледал по триста дела – и граждански, и наказателни, – при положение че средно на федерален съдия се падат по двеста двайсет и пет. Съдия Фосет беше осъдил и пратил в затвора приблизително три хиляди и сто мъже и жени. Действайки въз основа на несъмнено несигурното предположение, че убиецът му е някой от тях, екипът изразходва стотици часове да добавя имена на евентуални заподозрени към списъка и после да ги отхвърля. Друг екип проучи гражданските и наказателните дела, по които бе работил съдията. Трети екип посвети цялото си време на жалбата на „Албърта Майнс“, като отдели специално внимание на двама екоактивисти особняци, които не харесваха Фосет.

Фризера се превърна в жужащ от напрежение кошер от спешни срещи, обтегнати нерви, заложени на карта кариери и шефове от Вашингтон, които постоянно се караха. Журналистите звъняха непрекъснато. Блогърите подхранваха истерията с изобретателни и безочливо неверни слухове.

После в картинката се появи затворник на име Малкълм Банистър.

Спецекипът беше оглавяван от Виктор Уестлейк, агент с трийсет години стаж, който имаше хубав кабинет с чудесна гледка в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню във Вашингтон. От три седмици обаче той беше затворен в прясно боядисана кабинка без прозорци в средата на командния център. Не за пръв път работеше на терен. Още преди години Уестлейк се беше прочул като изключителен организатор, който отиваше на мястото, строяваше хората, оправяше се с хиляди подробности, планираше операцията и разкриваше престъплението. Веднъж прекара близо година в мотел близо до Бъфало, преследвайки някакъв гений, който си умирал от удоволствие да изпраща колети с бомби на федерални инспектори по месото. Накрая се оказа, че геният не е бомбаджията, но Уестлейк не допусна грешката да го арестува. Две години по-късно той пипна истинския престъпник.

Уестлейк беше в кабинета си и както винаги стоеше зад бюрото си, когато влязоха агентите Хански и Ирарди. Понеже шефът им беше прав, те също останаха на крака. Той беше убеден, че е нездравословно и дори смъртно опасно часове наред да се седи.

– Добре, слушам – изръмжа той и щракна с пръсти.

– Този тип се казва Малкълм Банистър – побърза да докладва Хански, – чернокож, на четирийсет и три, осъден на десет години за нарушение на Закона срещу рекета и корумпираните организации от федерален съд във Вашингтон. Сам той е бивш адвокат от Уинчестър, Вирджиния. Твърди, че може да ни даде името на убиеца и мотива му, но, естествено, иска да бъде освободен от затвора.

– Незабавно, а също и да получи закрила – добави Ирарди.

– Голяма изненада! Престъпник иска да излезе навън. Благонадежден ли е?

– За престъпник, да, струва ми се – сви рамене Хански. – Според директора не върти номера, досието му е чисто, така че ни съветва да го послушаме.

– Какво ви даде?

– Абсолютно нищо. Много е умен. Всъщност възможно е наистина да знае нещо, а ако е така, това може да се окаже единственият му шанс да излезе на свобода.

Уестлейк закрачи зад бюрото си по гладкия бетонен под към една стена, до която бяха разпилени пресни стърготини. Върна се до бюрото.

– С какво се е занимавал? Наказателни дела? Наркотици?

– Адвокат от малко градче – отговори Хански. – Общопрактикуващ, има известен опит с наказателни дела, но не се е явявал често в съдебна зала. Бивш морски пехотинец.

Тази факт допадна на Уестлейк – и той беше бивш пехотинец.

– Военното му досие?

– Служил четири години, уволнен с почести, сражавал се в Първата война в Залива. Баща му също е бил пехотинец и полицай във Вирджиния.

– Кой го е завлякъл?

– Няма да повярваш. Бари Подкупа.

Уестлейк едновременно се намръщи и се усмихна.

– Стига бе!

– Сериозно. Сключвал сделки с недвижими имоти за Бари и лавината помела и него. Сигурно помниш, че съдебните заседатели ги осъдиха по обвинения в заговор и нарушаване на ЗРКО. Мисля, че подсъдимите бяха осем. Банистър е дребна риба, попаднала в мрежата случайно.

– Някаква връзка с Фосет?

– Още не. Получихме името му само преди три часа.

– Имате ли план?

– Донякъде – отговори Хански. – Ако допуснем, че Банистър знае кой е убиецът, значи най-вероятно са се запознали в затвора. Надали го е срещнал по улиците на Уинчестър, по-вероятно е пътищата им да са се пресекли зад решетките. Банистър лежи от пет години, като първите дванайсет месеца е бил в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди човека. След това е преместен във „Фростбърг“, където има шестстотин затворници.

– Доста хора, освен това съставът се променя – отбеляза Уестлейк.

– Така е, но да подходим логично. Да вземем досието му, имената на съкилийниците му, може би дори на всички затворници от неговото крило. Ще посетим двата затвора, ще поговорим с директорите, със заместниците им, с надзирателите, с всеки, който може да знае нещо за него и за приятелите му. Ще започнем да събираме имена и ще видим пътищата на колко от тези хора са се пресичали с пътя на Фосет.

– Банистър твърди, че убиецът има противни приятелчета – намеси се Ирарди, – затова иска закрила. Изглежда, е някаква банда. Когато започнем да събираме имена, ще се съсредоточим над онези, които са свързани с банди.

Мълчание, после Уестлейк попита:

– Това ли е?

– Засега да.

Уестлейк тракна с пети, изви гръб, сключи ръце зад главата си и пое дълбоко въздух. Протегна се, издиша, отново се протегна и каза:

– Добре. Вземете досиетата от затвора и се залавяйте. Колко човека ви трябват?

– Може ли да ни отпуснеш двама?

– Не мога, но ги вземете. Вървете. Действайте.

* * *

Бари Подкупа. Клиентът, с когото не се бях срещал, докато една сива сутрин не ни отведоха във федералния съд и не прочетоха целия обвинителен акт.

В една обикновена кантора усвояваш основните правила, свързани с решаването на рутинни правни проблеми, но трудно можеш да се специализираш в нещо. Опитвах се да избягвам разводите и фалитите и никога не съм харесвал сделките с недвижими имоти, но за да оцелея, често се налагаше да поема който и каквото се появеше. По ирония на съдбата тъкмо недвижимите имоти предизвикаха Големия провал.

Клиентът ми беше изпратен от мой състудент, който работеше за средно голяма кантора в центъра на Вашингтон. Фирмата имала клиент, който искал да купи ловна хижа в Шенандоа, в подножието на планината Алегени, на около час път югоизточно от Уинчестър. Клиентът изискваше анонимност и държеше на строга поверителност, което трябваше да е първият предупредителен сигнал. Цената на покупката беше четири милиона долара и след известно пазарене успях да договоря твърд хонорар от сто хиляди за „Коупланд, Рийд и Банистър“. С партньорите ми никога не бяхме виждали толкова пари и първоначално бяхме доста въодушевени. Зарязах другите си дела и се заех да проучвам поземлените регистри в Шенандоа.

Хижата беше построена преди двайсет години от лекари, запалени по лова на яребици. Но както често се случва в подобни общи начинания, между партньорите възникнало разногласие. Сериозно разногласие, включващо адвокати, дела и дори един-два фалита. Няколко седмици по-късно обаче си бях изяснил нещата и представих на все още анонимния си клиент експертно становище, че няма да има проблеми. Определихме дата за осъществяване на сделката и аз подготвих всички документи, необходими за договорите и нотариалния акт. Имаше много писане, но пък щяхме да спечели доста тлъста сума.

Сключването на сделката беше отложено с един месец и аз помолих колегата си от университета за петдесет хиляди долара, половината от адвокатския хонорар. Не беше необичайна практика и понеже бях вложил сто часа работа до този момент, исках да ми се плати. Той ми звънна и ми съобщи, че клиентът не е съгласен. Голяма работа, помислих си тогава. В повечето случаи при сделките с недвижими имоти адвокатът получава хонорара си, след като всичко е свършило. Осведомиха ме, че клиентът – някаква корпорация – е променил името си. Преработих документите и продължих да чакам. Приключването на сделката отново беше отложено и продавачите заплашиха, че ще се откажат.

По онова време бях смътно запознат с името и репутацията на Бари Рафко, известен повече като Бари Подкупа. Беше около петдесетгодишен и бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот във Вашингтон в търсене на лесни начини за печалба. Беше работил като консултант, анализатор, автор на стратегии, организатор на набиране на средства и говорител. Освен това беше съдействал на най-ниско ниво за няколко избирателни кампании на конгресмени и сенатори – и демократи, и републиканци. Бари не подбираше. Ако му плащаха, той беше в състояние да подготвя анализи и стратегии и за двете страни. Направил най-големия си удар обаче, когато двамата с партньора му отворили заведение близо до Капитолия. Бари наел проститутки с къси поли да обслужват бара и почти мигновено мястото се превърнало в любимо сборище за легионите държавни служители. Млади конгресмени и бюрократи от средните нива открили мястото и Бари се появил на картата. Напълнил си джобовете с пари и след това отворил изискан ресторант на две преки от бара. Обслужвал лобисти, на които поднасял прекрасни бифтеци и вина на разумни цени и не след дълго куп сенатори вече имали любими маси в заведението. Бари обичал спорта и купувал много билети – за „Редскинс“, „Кепиталс“, „Уизардс“, „Джорджтаун Хояс“, – които раздавал на приятели. По това време вече бил изградил своя фирма за „връзки с правителството“, която се разраствала бързо. Двамата с партньора му се скарали и Бари откупил дела му в холдингите им. Сам, богат и тласкан от амбиции, Бари решил да достигне върха в професията. Тъй като не страдал от етични съображения, той се превърнал в един от най-агресивните търговци на влияние във Вашингтон. Ако богат клиент се нуждаел от нова вратичка в данъчните закони, Бари можел да наеме някой да напише текста, да го вмъкне и да убеди приятелите си да го подкрепят, а после майсторски да прикрие следите. Ако важен клиент искал да разшири завода в родния си щат, Бари можел да уреди сделка, при която съответният конгресмен осигурявал нужното разрешение, парите били изпращани в завода, а политикът прибирал тлъст чек за кампанията по преизбирането си. Всички били на седмото небе.

При първия си сблъсък със закона Бари бил обвинен, че е дал пари в брой на старши съветник на американски сенатор. Обвинението не издържало, но на човека му останал прякорът – Бари Подкупа.

Тъй като действал от по-съмнителната страна на един често съмнителен бизнес, Бари познавал силата на парите и на секса. Яхтата му на река Потомак станала известно любовно свърталище, където се вихрели бурни купони с млади жени. Той притежавал голф игрище в Южна Каролина, където водел конгресмени на дълги уикенди, обикновено без съпругите им.

Колкото по-влиятелен ставал Бари, толкова по-големи рискове бил склонен да поема. Старите му приятели се отдръпнали, притеснени от неприятностите, които им се стрували неизбежни. Името му се споменавало в разследване на етичните правила в Камарата. Вестник „Уошингтън Поуст“ надушил следата и Бари Рафко, неизменно жаден за внимание, получил дори повече от желаното.

Нямах представа и нямаше как да разбера, че ловната хижа е един от неговите проекти.

Името на компанията отново се промени, документите отново бяха преправени. Приключването на сделката се отложи за пореден път, последва ново предложение: клиентът ми искаше да наеме хижата за една година за двеста хиляди долара месечно, а всички наеми да бъдат приспаднати от продажната цена. Това предизвика седмица на напрегнати преговори, но най-накрая постигнахме споразумение. Преработих договорите за пореден път и настоях фирмата ни да получи половината от хонорара си. Това стана и господата Коупланд и Рийд си отдъхнаха.

Когато договорите най-сетне бяха подписани, клиентът ми се оказа офшорна компания, която действаше от малкия остров Сейнт Китс, и аз все още нямах представа кой стои зад нея. Документите бяха подписани от невидим представител на компанията на Карибите и през нощта бяха изпратени до кантората ми. Съгласно споразумението ни клиентът ми трябваше да преведе по сметката на кантората сумата от четиристотин и петдесет хиляди долара и нещо, която трябваше да покрие двумесечния наем, остатъка от нашия хонорар и някои други разходи. Аз на свой ред трябваше да напиша на продавачите чек за двеста хиляди долара за всеки от първите два месеца, а после клиентът ми щеше отново да изпрати пари по сметката. След една година такава практика наемните отношения щяха да бъдат преустановени, щеше да бъде извършена продажба и нашата малка кантора щеше да получи още един значителен хонорар.

Когато изпратените пари пристигнаха в сметката ни, банкерът ми се обади, за да ме осведоми, че са постъпили не очакваните четиристотин и петдесет хиляди, а четири и половина милиона долара. Реших, че някой се е поувлякъл с нулите, пък и може да ти се случат и по-лоши неща от това да имаш твърде много пари в банката. Нещо обаче не се връзваше. Опитах се да се свържа с офшорната компания на остров Сейнт Китс, която формално ми беше клиент, но не стигнах доникъде. Обадих се на състудента си, който ми беше препратил клиента, и той обеща да поразрови. Изпратих наема за първия месец, изтеглих адвокатския хонорар за кантората ни и зачаках инструкции къде да изпратя излишните пари. Минаха дни, после седмици. Месец по-късно банкерът ми звънна, че по сметката на кантората ни току-що са постъпили още три милиона.

На този етап господата Коупланд и Рийд вече бяха сериозно разтревожени. Инструктирах банкера да се освободи от парите – да ги изпрати обратно там, откъдето са дошли, и то бързо. Той се забави ден-два и после установи, че сметката на Сейнт Китс е закрита. Най-накрая моят състудент ми изпрати инструкция да преведа половината от парите по сметка на Големия Кайманов остров, а другата половина – по сметка в Панама.