Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 19 страниц)

– Арестуван сте, господин Коули – отговори Фримонт. – Нарушаване на митническите закони, внос на забранени вещества и притежание на оръжие. Защо си въобразявахте, че можете да влезете в Ямайка с четири килограма чист кокаин и пистолет?

Нейтън зяпна, но от устата му излезе само топъл въздух. Примижа, намръщи се, отправи им умолителен поглед и се помъчи отново да продума. Нищичко. Накрая успя да измърмори немощно:

– Моля?

– Не се правете на глупак, господин Коули. За къде бяхте тръгнали? В някой от известните ни курорти за една седмица секс и наркотици? Всичко за лична консумация ли беше, или смятахте да продадете малко на богати американци?

– Това е някаква шега, нали? Къде е Рийд? Забавлението свърши. Ха-ха. А сега ме изведете от тук.

Фримонт се пресегна към широкия си колан и свали чифт белезници.

– Обърнете се, господине. Ръцете зад гърба.

Внезапно Нейтън кресна:

– Рийд! Знам, че си навън! Престани да се хилиш, задник такъв, и кажи на тези палячовци да престанат!

– Обърнете се, господине – повтори Фримонт, но Нейтън не се подчини.

Вместо това закрещя още по-силно:

– Рийд! Ще ти дам да се разбереш за този номер! Хубава шега! Чувам те как се смееш отвън!

Другите двама полицаи пристъпиха напред и го хванаха за ръцете. Нейтън мъдро проумя, че няма смисъл да се съпротивлява. Щракнаха му белезниците и го изведоха от стаята в коридора. Той се въртеше като обезумял, озъртайки се за Рийд или за някой друг, който да се намеси и да сложи край на цялото безумие. Минаха покрай стаи с отворени врати, малки стаи с две и три легла, почти долепени едно до друго. Минаха покрай пациенти в кома върху носилки покрай стените, покрай медицински сестри, които попълваха картони, и санитари, които гледаха телевизия. Нейтън забеляза, че всички са чернокожи. Наистина се намираше в Ямайка. Затътриха го надолу по стълбите и после през изхода. Когато се озова под яркото слънце и насред плътния въздух, Нейтън осъзна, че е на чужда почва и на неприятелска територия.

Такси откарва Ванеса до летището, където тя ще се качи на полета до Атланта в 9:40 ч. Трябва да пристигне в Роуаноук в 6:50 ч. вечерта. Ще отиде с кола до Радфорд и ще се настани в мотел. След няколко дни ще се присъединя към нея.

Вземам друго такси до центъра на Монтего Бей. За разлика от столицата Кингстън, която е на триста години, Монтего Бей е нов град, развил се, когато курортите, хотелите, вилите и търговските зони се разпрострели навътре, далече от океана, и накрая се слели с жилищните квартали. Няма главна улица, няма централен площад или внушителна съдебна сграда. Правителствените постройки са пръснати на голяма територия, както и повечето бизнес сгради. Шофьорът ми намира кантората на господин Рашфорд Уотли. Плащам му и бързо се качвам по стълбите до площадката на етажа, където няколко адвокати държат отделни малки офиси. Господин Уотли ми обясни по телефона, че рядко работи в събота, но за мен ще направи изключение. Рекламата му в справочника „Жълти страници“ изтъква трийсетгодишен опит в наказателните дела. Докато се ръкуваме, усещам, че той е приятно изненадан от факта, че и аз съм чернокож. Вероятно ме е мислел за поредния американски турист.

Сядаме в скромния му кабинет и след размяната на обичайните любезности минавам на въпроса. Почти. Той предлага да прескочим формалностите и да си говорим на малко име. Така че си говорим на Рийд и Рашфорд. Бързо му представям биографията си като автор на филми, запознавам го с настоящия си проект, в който участва човек, наречен Нейтън Коули, и така нататък, но не след дълго се отклонявам от темата. Съобщавам на Рашфорд, че двамата с Нейтън сме пристигнали в Ямайка да се позабавляваме. Той се е напил и е припаднал в самолета, поради което пристигането ни е било свързано със спешен случай. Не съм сигурен, но подозирам, че Нейтън се е опитал да пренесе тайно наркотици и е имал пистолет. Успял съм да се измъкна в бъркотията миналата вечер. Затова искам да наема Рашфорд по две причини: първата и по-важната е да представлява мен и да ме измъкне от кашата, в която току-виж съм се оказал замесен; втората – да звънне тук-там, да използва връзките си и да се осведоми за Нейтън и за обвиненията срещу него. Искам Рашфорд да го посети в затвора и да го увери, че правя всичко възможно да уредя освобождаването му.

Рашфорд ме уверява, че няма проблем. Уговаряме хонорара му и аз плащам в брой. Той веднага вдига телефона и се свързва със свои хора в митницата и в полицията. Не знам дали не ми устройва представление, но този човек май познава доста хора. След един час се извинявам и излизам навън да си взема нещо безалкохолно. Когато се връщам в кантората му, Рашфорд още говори по телефона и пише нещо в един бележник.

Чета списание във фоайето под шумен вентилатор на тавана, когато Рашфорд излиза и сяда на бюрото на секретарката си. Положението явно е сериозно и той клати глава.

– Приятелят ви здраво е загазил – осведомява ме той. – Първо, опитал се е да влезе в страната с фалшив паспорт.

Сериозно ли, Раш! Слушам го внимателно.

– Вие знаехте ли? – пита ме той.

– Не, разбира се – отговарям.

Допускам, че Рашфорд никога не е наемал частен самолет и няма представа какви документи са необходими.

– Но има и още по-лошо – продължава той. – Опитал се е да вкара незаконно пистолет и четири килограма кокаин.

– Четири килограма кокаин – повтарям с възможно най-шокирано изражение.

– Намерили праха в два найлонови комплекта за първа помощ в сака му заедно с малък пистолет. Какъв глупак!

Клатя невярващо глава.

– Спомена, че смята да си купува наркотици, когато пристигнем тук, но не каза нищо за контрабанда.

– Колко добре познавате този господин? – пита Рашфорд.

– Запознахме се преди няколко седмици. Не сме близки. Знам, че има проблеми, свързани с наркотиците, в Щатите, обаче не подозирах, че е идиот.

– Е, такъв е. И вероятно ще прекара следващите двайсет години в някой от нашите прекрасни затвори.

– Двайсет!?

– Пет за кокаина и петнайсет за пистолета.

– Това е възмутително! Трябва да направите нещо, Рашфорд!

– Възможностите ни са ограничени, но ще видим какво може да се направи.

– Ами аз? С мен как стоят нещата? Митничарите провериха багажа и всичко си беше наред. Не съм съучастник или виновен за нещо, нали?

– За момента не сте, но ви съветвам да си заминете възможно най-бързо.

– Не мога да тръгна, преди да видя Нейтън. Трябва да помогна на този човек, нали разбирате?

– Не можете да направите много, Рийд. Намерили са кокаин и пистолет в багажа му.

Започвам да крача из стаята, умислен и разтревожен донемайкъде. Рашфорд ме наблюдава известно време и казва:

– Вероятно ще ми позволят да се срещна с господин Коули. Познавам момчетата в затвора, постоянно се виждаме. Наели сте подходящия адвокат, Рийд, но пак ви повтарям, не знам какво може да се направи.

– Колко често се случва… да арестуват американски туристи за наркотици тук?

Той се замисля и отговаря:

– Непрекъснато, но не така. Залавят американците на излизане, а не докато вкарват стоката. Много е необичайно, но обвиненията, свързани с дрогата, не са толкова сериозни. Тук сме либерални към наркотиците, но строги към оръжията. Законите ни са много сурови, особено за пистолетите. Какво си е въобразявало това момче?

– Не знам.

– Позволете да отида да го видя и да осъществим контакт.

– И аз трябва да го видя, Рашфорд. На всяка цена го уредете. Свържете се с приятелите си в затвора и ги помолете.

– Може да потрябват малко пари.

– Колко?

– Немного – свива рамене той. – Двайсетина долара.

– Дадено.

– Да видим какво мога да направя.

35

Пилотите звънят на мобилния ми телефон, но аз не вдигам. Девън ми оставя четири обезумели съобщения на гласовата поща все в един дух: полицията е задържала самолета и на пилотите е казано, че не могат да напуснат острова. Настанени са в „Хилтън“, но никак не им е забавно. От централата им в Роли вдигат врява и всички настояват за отговори. Пилотите ще операт пешкира, задето са представили фалшив паспорт, и вероятно ще си изгубят работата. Собственикът на самолета заплашвал и така нататък, и така нататък.

Нямам време да се притеснявам за тези хора. Сигурен съм, че човек, който притежава самолет за трийсет милиона долара, ще измисли начин да си го получи обратно.

В два часа следобед с Рашфорд излизаме от кантората и той шофира десет минути до полицейския участък. До него е градският арест. Паркира на препълнения паркинг и кимва към ниска сграда с плосък покрив, тесни като цепки прозорци и украса от бодлива тел. Тръгваме по тротоара и Рашфорд любезно поздравява пазачите и надзирателите.

Приближава се до една врата и си шушука с надзирател, когото явно познава. Наблюдавам, без да се набивам на очи, но не виждам да си предават пари. На някакво бюро разписваме лист хартия върху клипборд.

– Казах им, че си адвокат, който работи с мен – прошепва ми той, докато пиша имената си. – Просто се дръж като адвокат.

Само да знаеше.

Рашфорд чака в тясна и дълга стая, в която адвокатите се срещат с арестантите, ако полицията не я използва за нещо друго. Няма климатик и вътре е като в сауна. След няколко минути вратата се отваря и на прага се появява Нейтън Коули. Той измерва Рашфорд с обезумял поглед, после се обръща към надзирателя, който излиза и затваря вратата. Нейтън бавно сяда на металния стол и се вторачва с недоумение в Рашфорд, който плъзва към него визитката си и се представя:

– Аз съм Рашфорд Уотли, адвокат. Вашият приятел Рийд Болдуин ме нае да се справим с положението.

Нейтън взема визитката и се приближава мъничко. Лявото му око на практика е затворено, челюстта му е подута отляво. В ъгълчетата на устните му има засъхнала кръв.

– Къде е Рийд? – пита.

– Тук е. Много е разтревожен и иска да ви види. Добре ли сте, господин Коули? Защо челюстта ви е подута?

Нейтън се взира в едрото кръгло черно лице и се мъчи да проумее думите. Да, английски е, но със странен акцент. Иска му се да поправи този мъж и да му обясни, че се казва Кули, а не Коули, но може би той точно това се опитва да произнесе, само дето в Ямайка звучи различно.

– Добре ли сте, господин Коули? – повтаря адвокатът.

– За последните два часа се бих два пъти. И двата пъти ме победиха. Трябва да ме измъкнете от тук, господин… – Той поглежда към визитката, но не може да види ясно думите.

– Уотли. Господин Уотли.

– Добре, господин Уотли. Това е огромно недоразумение. Не знам какво се случи, какво се обърка, но нищо не съм направил. Не съм използвал фалшив паспорт и със сигурност не съм се опитвал да вкарам незаконно оръжие и наркотици. Някой е пъхнал тези неща в сака ми, разбирате ли? Това е истината, кълна се в колкото искате библии. Не вземам наркотици, не ги продавам и със сигурност не ги вкарвам незаконно. Искам да говоря с Рийд. – Той сякаш изплюва думите през стиснатите си устни и разтрива челюстта си, докато говори.

– Челюстта ви счупена ли е? – пита Рашфорд.

– Не съм лекар.

– Ще се постарая да доведа доктор и да уредя да ви преместят в друга килия.

– Всички килии са еднакви – горещи, претъпкани и мръсни. Трябва да направите нещо, господин Уотли. При това бързо. Няма да оцелея тук.

– Струва ми се, че не за пръв път сте в затвора.

– Бях няколко години във федерален, но това тук е несравнимо. А си мислех, че там е зле. Тук е ад! В килията ми има петнайсет човека, до един черни, освен мен, леглата са само две, а в ъгъла има дупка, в която да пикаем. Няма климатик, няма храна. Моля ви, господин Уотли, направете нещо. – Нейтън клюмва и въздиша тежко. – Няма да издържа и седмица.

– Сигурен съм, че ще ви издействам по-лека присъда, но въпреки това ще лежите дълго. При това не в градски арест като този. Ще ви изпратят в някой от областните затвори, където условията невинаги са толкова приятни.

– Тогава кажете какво да правим. Обяснете на съдията или на когото трябва, че е станала грешка. Аз не съм виновен, разбирате ли? Трябва да ги убедите.

– Ще се опитам, господин Коули, но се налага да се придържаме към процедурата, а за жалост нещата тук, в Ямайка, стават доста бавно. Съдът ще насрочи дата за първото ви явяване след няколко дни, когато официално ще ви бъдат отправени обвиненията.

– Ами освобождаване под гаранция? Може ли да внеса гаранция и да изляза от тук?

– Работя по въпроса с една агенция, но не съм оптимист. Съдът вероятно ще сметне, че има опасност да избягате. С колко пари разполагате?

Нейтън сумти и клати глава.

– Не знам. Имах хиляда долара в портфейла си, където и да е той сега. Сигурен съм, че парите вече ги няма. Носех и петстотин долара в джоба си, но са изчезнали. Обрали са ме до шушка. Имам някои неща у дома, но нищо ликвидно. Не съм богат, господин Уотли. Аз съм трийсетгодишен бивш затворник, който допреди шест месеца е бил в затвора. Семейството ми не притежава нищо.

– Е, съдът ще си помисли друго, съдейки по количеството кокаин и частния самолет.

– Кокаинът не е мой. Не съм го виждал, не съм го докосвал. Подхвърлили са ми го, разбирате ли, господин Уотли? Пистолетът също.

– Вярвам ви, господин Коули, обаче съдът сигурно ще е по-скептичен. Наслушал се е на такива истории.

Нейтън бавно отваря уста и разчовърква засъхналата кръв в ъгълчето. Очевидно го боли и е в шок.

Рашфорд се изправя и казва:

– Не тръгвайте. Рийд е тук. Ако някой ви попита, кажете, че е един от адвокатите ви.

Насиненото лице на Нейтън светва, когато влизам. Сядам на стола си на няма и метър от него. Иде му да кресне, но знае, че някой ни слуша.

– Какво става тук, по дяволите, Рийд? Говори!

В момента играя ролята на уплашен човек, който не знае какво го очаква утре.

– Не знам, Нейтън – отговарям притеснено. – Не съм арестуван, но нямам право да напускам острова. Днес сутринта намерих Рашфорд Уотли и се мъчим да разплетем историята. Помня само, че с теб се наквасихме здраво много бързо. Пълна глупост. Това е ясно. Ти се отнесе на дивана, аз едва останах в съзнание. По едно време единият от пилотите ме повика в кабината и ми обясни, че трафикът около Маями бил прекъснат заради времето. Имало предупреждения за торнадо, тропическа буря, кофти работа. Международното летище на Маями било затворено. Бурята се придвижвала на север, затова закръжихме на юг и ни отклониха към Карибите. Обикаляхме много дълго и наистина не помня всичко. Опитах се да те събудя, но ти здравата хъркаше.

– Не помня кога съм припаднал – отбелязва той, разтривайки натъртената си челюст.

– Кой пиян човек помни, че е припаднал? Никой. Беше се отрязал жестоко. Пил си още преди да излетим. Както и да е, по едно време започна да ни свършва горивото и се наложи да кацнем. Според пилотите ни насочили насам, към Монтего Бей, да заредим, после трябвало да отлетим за Маями, където времето се оправило. Изпих литри кафе, затова помня доста. Когато кацнахме, капитанът ни поръча да останем в самолета – щяло да отнеме само двайсет минути. После съобщи, че имиграционните и митничарите искали да погледнат. Наредиха ни да слезем, обаче ти все едно беше в кома и не помръдваше. Почти нямаше пулс. Повикаха линейка и всичко се обърка.

– Каква е тази простотия за фалшивия паспорт?

– Моя грешка. Много често летим до международното летище на Маями и много пъти искат паспорт дори за вътрешните полети, особено с частен самолет. Мисля, че е заради нарковойните през осемдесетте години, когато с частни самолети летели наркобароните и техните хора. Сега, с войната срещу тероризма, също искат паспорт. Не е задължително да имаш, но помага. Намерих един тип във Вашингтон, който срещу сто долара изработва фалшив паспорт за една нощ, и го помолих да ти направи, в случай че ти потрябва. Изобщо не подозирах, че ще стане проблем.

Клетият Нейтън не знае на какво да вярва. Имам предимството на няколкомесечната подготовка. Проблемите го връхлитат с бясна скорост и той е напълно зашеметен.

– Повярвай ми, Нейтън, фалшивият паспорт е най-малкият ти проблем.

– А откъде се взеха коката и пистолетът? – пита той.

– Полицията – подмятам небрежно, но уверено. – Не си бил ти, не съм бил и аз, това стеснява кръга на заподозрените. Според Рашфорд не е необичайно за острова. Частен джет от Америка пристига с двама богаташи на борда – няма как да не са богати, иначе щяха ли да бръмчат на хубав самолет! Един от богаташите толкова се е гипсирал, че не знае и задникът му къде е. Пиян до козирката. Смъкват трезвия от самолета и разсейват пилотите с бумащина, а в подходящия момент подхвърлят наркотика. Прах в пликче, проста работа. Няколко часа по-късно ямайското правителство официално задържа самолета, а трафикантът е арестуван. Всичко е за пари, пари в брой.

Нейтън поглъща информацията, забол поглед в босите си стъпала. По розово-оранжевата му хавайка има петна от кръв. Дланите и ръцете му са издрани.

– Може ли да ми намериш нещо за ядене, Рийд? Умирам от глад. Преди един час ни дадоха обяда – не можеш да си представиш каква гадост, обаче преди да хапна и залък, един от съкилийниците ми реши, че на него му е нужен повече, отколкото на мен.

– Съжалявам, Нейтън, ще видя дали Рашфорд няма да може да подкупи някой надзирател.

– Моля те – изломотва той.

– Искаш ли да се обадя на някого у дома? – питам.

Той клати глава.

– На кого? Единственият човек, на когото имам някакво доверие, е управителят на бара ми. Но подозирам, че краде. Откъснал съм се от семейството си, пък и те надали щяха да помогнат. Не могат. Дори не знаят къде е Ямайка. Не съм сигурен, че аз самият ще я намеря на картата.

– Рашфорд допуска, че може да ме обвинят като съучастник, така че току-виж съм дошъл да ти правя компания.

– Може би ще оцелееш, защото си черен и си в добра форма – клати глава Нейтън. – Кльощав бял няма никакъв шанс. Щом влязох в килията, някакъв едър мъжага заяви, че много харесва маратонките ми. И вече ги няма. Друг иска да му дам пари назаем, а когато обяснявам, че нямам, ме кара да му обещая, че скоро ще намеря. Така се стигна до първия бой, когато поне трима от тези боклуци направо ме премазаха. Помня, че чух надзирателят да се смее и да подмята, че белият не може да се бие. Мястото ми на пода е точно до тоалетната, а тя е просто дупка, все едно клозет в двора. Гърлото ми се стяга и ми се повдига от вонята. Помръдна ли няколко сантиметра, навлизам в нечия територия и се започва бой. Няма климатик и е като в пещ. Петнайсет мъже на тясно, всичките гладни, жадни и потни, никой не може да мигне. Не мога да си представя какво ще е довечера. Моля те, Рийд, измъкни ме оттук.

– Ще се опитам, Нейтън, но има вероятност тези типове да тикнат и мен зад решетките.

– Просто направи нещо, моля те.

– Виж, Нейтън, вината е изцяло моя. Това са само празни думи, но откъде можех да допусна, че ще попаднем на буря? Глупавите пилоти трябваше да ни кажат какво е времето, преди да отлетим, или да кацнат някъде в Америка, или да са заредили повече гориво. Ще съдим копелетата, когато се приберем у дома, нали?

– Както кажеш.

– Нейтън, ще направя всичко възможно да те измъкна от тук, но и на мен ми е пламнала главата. Ще се стигне до пари. Това е чисто и просто изнудване – няколко ченгета, които познават играта, искат да припечелят малко мангизи. Те са писали правилата. Според Рашфорд ще изцедят собственика на самолета и ще приберат солиден подкуп. И нас ще ни подмамят, за да видят колко пари ще успеем да съберем. Вече знаят, че имаме адвокат, и съвсем скоро ще се свържат с него. Предпочитат да въртят номерата си, преди случаите да стигнат до съда, понеже там съдията държи всичко под око. Нали разбираш, Нейтън?

– Май да. Просто не мога да повярвам, Рийд. По това време вчера си бях в бара, пиех си бира с готина мацка и се фуках, че заминавам за Маями за уикенда. А виж ме сега – тикнат в мръсен пандиз с шайка ямайци, които само чакат да ми разгонят фамилията. Прав си, Рийд, ти си виновен. Ти и тъпият ти филм. Изобщо не биваше да ти се връзвам.

– Съжалявам, Нейтън, повярвай ми, съжалявам.

– Има защо. Просто направи нещо, Рийд, и то бързо. Няма да издържа дълго тук.

36

Рашфорд ме откарва до хотела ми и в последния момент любезно ме кани на вечеря. Жена му готвела страхотно и те много щели да се радват да им гостува толкова изтъкнат автор на филми като мен. Изкушавам се да приема, най-вече защото няма какво да правя през следващите осемнайсет часа, но се измъквам с плоското извинение, че не ми е добре и имам нужда от сън. Живея в лъжа и последното, от което имам нужда, е дълъг разговор за живота ми, за работата и за миналото ми. Подозирам, че сериозни хора ще тръгнат по следите ми и ще душат, затова, ако изпусна някоя грешна дума, току-виж ми се върнало тъпкано.

Юли е, туристическият сезон е приключил и хотелът не е пълен. Има малък басейн с бар на сянка и аз прекарвам следобеда под чадъра, чета романа на Уолтър Мозли и пия „Ред Страйп“. Чудна бира!

Ванеса каца в Роуаноук в седем в събота вечерта. Изтощена е, но за почивка не може да става и дума. През последните четирийсет и осем часа е шофирала от Радфорд до Вашингтон и Роуаноук, летяла е от Роуаноук до Ямайка и обратно през Шарлът, Атланта и Маями. С изключение на неспокойните три часа почивка в леглото в Монтего Бей и няколко кратки дремвания в самолета изобщо не е спала.

Напуска терминала с малкия си сак и без да бърза, намира колата си. Както винаги, забелязва всичко и всеки наоколо. Надали някой я следи, но на този етап от проекта проверяваме всичко. Поема по магистралата от летището и си взема стая в „Холидей Ин“. Поръчва си вечеря в стаята и я изяжда на прозореца, докато слънцето залязва. В десет часа ми се обажда – разговаряме кратко и кодирано. Използваме третия или четвъртия си предплатен мобилен телефон и вероятността някой да ни подслушва е нищожна, но и в този случай не рискуваме. Завършвам с лаконичното:

– Продължаваме по план.

Ванеса се връща на летището и паркира до пикапа на Нейтън. Късно в събота вечерта е, няма частни полети и никакво движение по празния паркинг. Тя слага тънки кожени ръкавици, отваря вратата с ключовете на Нейтън и потегля. Ванеса за пръв път шофира такава кола и много внимава. Малко по-надолу по пътя спира на паркинга на ресторант за бързо хранене и наглася седалката и огледалата. През последните пет години кара малка японска кола, затова промяната е голяма и притеснителна. Изобщо не можем да си позволим хлътнал калник или преследване от кола с примигващи сини светлини. Накрая Ванеса стига до междущатска магистрала 81 и поема на юг, към Радфорд, Вирджиния.

Почти полунощ е, когато слиза от магистралата и завива по междуселския път към къщата на Нейтън. Подминава дългата каравана на съседа му с двайсетина километра в час, почти безшумно. Идвала е със собствената си кола десетина пъти и познава терена. Пътят се вие покрай къщата на Нейтън и прекосява някакви пасища, после минава покрай друга къща на почти три километра навътре. След това асфалтът става чакъл, а накрая пътят е черен. Няма движение, понеже местността е рядко населена. Странно е, че трийсетгодишен ерген е избрал да живее на толкова уединено място.

Ванеса паркира на алеята пред къщата и се ослушва. Жълтият лабрадор на Нейтън лае някъде в задния двор – голямо оградено място, където може да си тича и да се подслони в симпатична колибка. Чува се само кучето, нищо друго. Жълтеникавата крушка на верандата леко разпръсква мрака. Ванеса е пъхнала в джоба си деветмилиметров глок и смята, че знае как да го използва. Обикаля къщата, като внимава къде стъпва, и се ослушва. Кучето лае още по-силно, но никой освен Ванеса не го чува. Тя започва да пробва ключовете на задната врата. Първите три не пасват нито в бравата, нито в резето, но четвъртият и петият вършат работа. Тя си поема въздух и отваря вратата. Няма сирени, няма неистов вой на аларма. Влизала е през същата врата само преди пет дни, по време на първите снимки, и е забелязала резетата и липсата на аларма.

Вътре Ванеса сваля кожените си ръкавици и надява чифт гумени. Ще претърси всеки сантиметър от къщата и не бива да оставя отпечатъци. Движи се бързо, светва лампите, смъква щорите и надува климатика. Това е евтина къща под наем, обитавана от простоват ерген, прекарал последните пет години в затвора, така че обзавеждането е оскъдно. Има малко мебели, задължителният огромен телевизор и чаршафи на някои от прозорците. А също купчина съдове в мивката в кухнята и мръсни дрехи на пода в банята. Стаята за гости се използва като склад за всякакви боклуци. Две мъртви мишки лежат напълно неподвижно с пречупени вратове в два капана.

Ванеса започва от спалнята на Нейтън, където претърсва малък скрин. Нищо. Надниква под леглото и между матрака и пружината. Преглежда всеки сантиметър от разхвърляния му килер. Къщата има обичайното разположение, няма бетонна плоча, а дъсченият под поддава леко при всяка стъпка. Ванеса почуква по пода, ослушвайки се за по-глух звук, признак за скривалище.

Подозирам, че Нейтън е скрил плячката някъде в къщата, но вероятно не в основните стаи. Въпреки това трябва да претърсим навсякъде. Ако е умен, което е малко пресилено, би трябвало да е разделил всичко на части и да използва няколко скривалища.

След спалнята му Ванеса оглежда стаята за гости, като заобикаля отдалече мъртвите мишки. В дванайсет и половина започва да гаси лампите, все едно Нейтън си ляга. Проверява стая след стая, оглежда всеки ъгъл, всяка дъска, всяка ниша. Нищо не остава недокоснато, непроверено. Може да е в стените, в подовете, в зида над таваните, да е заровено в задния двор или пъхнато в сейф в бар „Бомбай“.

Тясното мазе има нисък таван, няма климатик и небоядисаните му стени са от тухли от газобетон. Ванеса прекарва там цял час и накрая е вир-вода и твърде изморена да продължи. В два през нощта ляга на канапето в хола и заспива с ръка върху кобура на пистолета.

Рашфорд не обича да работи в събота, а в неделя става направо нетърпим, но аз не му оставям почти никакъв избор. Умолявам го да ме придружи до затвора и да използва същите връзки като предишния ден. Давам му банкнота от сто долара, която да улесни преговорите.

Пристигаме в затвора малко преди девет сутринта и петнайсет минути по-късно отново съм насаме с Нейтън в същата стаичка като вчера. Шокиран съм от вида му. Пострадал е видимо и сериозно и се питам докога надзирателите ще търпят това насилие. Лицето му е цялото в дълбоки отворени рани и засъхнала кръв. Горната му устна е подута и стърчи гротескно. Лявото му око е напълно затворено, а дясното е зачервено и подуто. Един от предните му зъби го няма. Няма ги и отрязаните джинси и хавайската риза – заменени са с мръсен бял гащеризон, осеян с петна засъхнала кръв.

И двамата се навеждаме напред, лицата ни са на сантиметри едно от друго.

– Помогни ми – успява да прошепне той почти разплакан.

– Ето какви са последните новини, Нейтън – подемам. – Мошениците искат един милион от собственика на самолета и той се е съгласил да плати, така че боклуците ще си получат парите. Няма обвинения към мен, това стана ясно сутринта. За теб искат половин милион долара. Накарах Рашфорд да им набие в главите, че нито един от двама ни няма толкова пари. Обяснихме, че сме само пътници в чужд самолет, че не сме богати и така нататък. Ямайците обаче не вярват. Ето така стоят нещата в момента.

Нейтън се мръщи, все едно му е трудно дори да диша. Съдейки по ужасния вид на лицето му, не искам да си представям какво е станало с тялото му. Допускам най-лошото, затова не питам какво се е случило.

– Можеш ли да ни върнеш обратно в Щатите, Рийд? – изсумтява Нейтън. Говори немощно и дрезгаво, дори гласът му е пострадал.

– Да, струва ми се. Рашфорд смята така. Но нямам много пари, Нейтън.

Той се навъсва и отново простенва, все едно или ще припадне, или ще се разреве.

– Чуй ме, Рийд. Аз имам малко пари. Всъщност доста пари.

Гледам го право в очите – или поне в дясното око, понеже лявото е затворено. Това е съдбовният миг, заради който сме направили всичко. Без него целият проект щеше да е огромна катастрофа, страховита и отвратителна спекулация.

– Колко? – питам в паузата.

Той не иска да продължи, но няма избор.

– Достатъчно, за да се измъкна.

– Половин милион долара ли, Нейтън?

– И повече. Трябва да станем партньори, Рийд. Аз ще ти кажа къде са парите, ти ще ги вземеш, ще ме измъкнеш от тук и ще станем партньори. Но трябва да ти имам доверие, ясно?

– Чакай малко, Нейтън – дръпвам се назад и вдигам ръце. – Искаш да замина, да се върна вкъщи и после пак да дойда с една торба пари, за да подкупя ямайската полиция? Сериозно ли говориш?

– Моля те, Рийд, няма кой друг. Не мога да се обадя на никого вкъщи. Никой не разбира какво се случва тук, само ти. Трябва да го направиш, Рийд. Животът ми зависи от това. Няма да оцелея тук. Погледни ме. Моля те, Рийд! Ако изпълниш молбата ми и ме измъкнеш навън, ще станеш богат човек.

Отдръпвам се още по-назад, все едно е болен от заразна болест.

– Хайде, Рийд, ти ме забърка в тази каша, сега трябва да ме измъкнеш – моли ме Нейтън.

– Няма да е зле да ми обясниш как си спечелил парите.

– Не съм ги спечелил, откраднах ги.

Нищо чудно.

– От наркотици ли са? – питам, но знам отговора.

– Не, не, не. Партньори ли сме, Рийд?

– Не знам, Нейтън, не съм сигурен, че искам да подкупвам ямайската полиция. Ами ако ме арестуват? Ще свърша като теб.

– Тогава не се връщай. Изпрати парите на Рашфорд и нека той да им ги даде. Ще измислиш нещо, Рийд, ти си умен човек.

Кимвам, все едно одобрявам предложението му.

– Къде са парите, Нейтън?

– Партньори ли сме, Рийд? Ще делим наполовина, само ние двамата, човече.

– Добре, добре, но няма да рискувам да попадна в затвора заради това, ясно?

– Ясно.

Млъкваме и се гледаме изпитателно. Той диша трудно и изрича мъчително всяка дума. Бавно протяга дясната си ръка – подута и издрана.

– Партньори ли сме, Рийд? – пита умолително.

Бавно разклащам ръката му и той се смръщва. Сигурно е счупена.

– Къде са парите? – питам.

– В къщата – казва той бавно и неохотно издава най-скъпоценната тайна в живота си. – Ходил си там. В задния двор има барака с всякакви боклуци. Има дървен под, а отдясно, под стара развалена косачка има тайна вратичка. Не се вижда, ако не преместиш косачката и част от боклуците. Внимавай, има две кралски змии, които си живеят там. Отвори тайната вратичка и ще видиш бронзов ковчег.

Задъхва се и е плувнал в пот. Физическата болка е очевидна, но освен това се измъчва и от огромното разкритие, което прави.

– Ковчег ли? – питам невярващо.

– Да, детски. Запечатан, херметически затворен и непромокаем. От тясната страна, откъм краката има тайно резе – като го вдигнеш, ключалките се освобождават и можеш да отвориш ковчега.