Текст книги "Рекетьорът"
Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 19 страниц)
Ди Рей:
Страхотна работа.
Съли:
И аз това казвам. Сега какво?
Ди Рей:
Изчакайте. Нека да помисля. Той за никъде не е тръгнал, нали?
Съли:
Не, засега просто се радва на живота.
Ди Рей:
Чудесно.
Уестлейк бавно се отпусна на стола. Беше пребледнял и за известно време прекалено изненадан, за да говори. После нареди:
– Доведете ми Туил.
Един от служителите послушно изчезна, а докато го чакаше, Уестлейк разтри очи и се зае да обмисля следващия си ход. Главният му асистент Туил пристегна запъхтян и двамата отново прослушаха записа. Вторият път се оказа още по-труден за Уестлейк.
– Как, за бога… – промърмори Туил.
Уестлейк вече се окопитваше.
– Обади се на Братън от Шерифската служба на САЩ.
– На Братън вчера са му направили операция – отговори Туил. – Сега отговаря Нюкъм.
– Тогава ме свържи с Нюкъм. Нямаме време за губене.
Записал съм се в една фитнес зала и всеки ден към обед прекарвам там по един час: бягам по пътеката и вдигам леки тежести. Ако ще прекарвам доста време на плажа, трябва да изглеждам добре.
Обличам се след кратка сауна и продължителен душ и точно в този момент телефонът звънва от горния рафт на шкафчето ми. Скъпата Даяна е, но се обажда по необичайно време.
– Ало? – казвам тихо, макар че в съблекалнята няма много хора.
– Трябва да поговорим – лаконично заявява тя, първият намек, че нещо не е наред.
– За какво?
– Не сега. На паркинга в един тъмен джип чероки до твоята кола те чакат двама федерални агенти. Те ще те откарат.
– Откъде знаеш къде съм в този момент, Даяна?
– Да го обсъдим по-късно.
Сядам на един сгъваем стол.
– Кажи ми, Даяна. Какво става?
– Макс, на десет минути път съм. Изпълни заповедта, качи се в джипа и ще ти разкажа всичко веднага щом се видим. Да не го правим по телефона.
– Добре.
Приключвам с обличането и се старая да изглеждам спокоен както винаги. Прекосявам залата, усмихвам се на инструкторката по йога, както правя вече цяла седмица, и поемам към изхода. Надниквам навън и виждам тъмния джип, паркиран до колата ми. Вече ми е ясно, че се е случило нещо ужасно, затова преглъщам мъчително и излизам на ослепителното обедно слънце. Шофьорът изскача навън и мълчаливо ми отваря задната врата. Пътуваме седем минути в пълна тишина, докато не паркираме на алеята до малка къща близнак с табела „Дава се под наем“ в предния двор. На една пресечка от океана. Щом двигателят угасва, двамата агенти изхвърчат навън и оглеждат района, като че ли може да ни дебнат снайперисти. Бучката в корема ми заприличва на топка за боулинг.
Влизаме, без да ни застрелят. Даяна ни очаква.
– Радвам се да те видя – казвам.
– Това е убежище – обяснява тя.
– А, добре. И защо се крием в убежище в такъв чудесен ден?
Мъж с прошарена коса влиза откъм кухнята и ми подава ръка.
– Макс, аз съм шериф Дан Рейнър. Отговарям за този район.
Ръкуваме се като стари приятели и той дори ми се усмихва, като че ли се каним да си спретнем дълъг обяд.
– За мен е удоволствие – казвам. – Какво става?
Четирима са – Рейнър, Даяна и двамата безименни агенти от ФБР. И за няколко секунди май не са сигурни как се действа в такъв случай. На чия територия сме?
Кой е включен? Кой трябва да остане и кой – да си тръгне? Вече съм наясно, че териториалните сблъсъци между агенциите може да бъдат много объркващи.
Рейнър взема думата:
– Макс, опасявам се, че имаме пробив. Казано направо – разкрит си. Пробив. Нямаме представа как се е случило.
Сядам и изтривам челото си.
– Кой какво знае? – питам.
– Не съм много наясно – отговаря Рейнър, – но в момента от Вашингтон насам летят хора. Би трябвало да пристигнат след около час. Изглежда, снощи ФБР са засекли някакъв разговор по телефона. Хора от семейство Ракър си говорели и агентите ги засекли.
– Знаят ли къде съм?
– Знаят. Знаят точно къде живееш.
– Много съжаляваме за това, Макс – казва Даяна, а аз измервам с гневен поглед нея и глупостта й, все едно ей сегичка ще я удуша.
– Божичко, това означава толкова много за мен – подмятам иронично. – Защо просто не млъкнеш?
– Съжалявам.
– Повтаряш се. Моля те, не го казвай пак, ясно? Нищо не означава. Напълно безполезно е.
Засегната е от остротата ми, но пет пари не давам. В момента ме е грижа само за собствената ми кожа. Четиримата ме гледат – виновни са за така наречения „пробив“ заедно с шефовете си и с цялото американско правителство.
– Искаш ли кафе? – пита смирено Даяна.
– Не, бих искал малко хероин – отговарям.
Намират отговора ми за смешен, но малко смях няма да ни навреди. Наливаме си кафе и една чиния със сладкиши обикаля масата. Чакаме. Колкото и да е невероятно, започвам да планирам какво да правя сега.
Рейнър ми обяснява, че ще приберат колата ми по тъмно. Чакат от Охайо да пристигне чернокож агент, който ще бъде мой дубльор през следващия ден. И дума не може да става да се върна да живея в апартамента си и известно време се разправяме как да вземем от там малкото ми вещи. Шерифите ще се погрижат за наема и ще изключат тока и останалите неща. Според Рейнър ще ми трябва друга кола, но аз отначало се дърпам.
Агентите от ФБР излизат и се връщат със сандвичи. Часовникът сякаш е спрял и стените ни притискат. Най-накрая, в три и половина, господин Виктор Уестлейк влиза през входната врата и казва:
– Извинявай, Макс.
Не ставам, не протягам ръка за поздрав. Канапето е изцяло на мое разположение. С Уестлейк влизат още трима мъже в тъмни костюми, които се настаняват по столовете в кухнята. След като всички са седнали, шефът започва:
– Това е много необичайно, Макс, и просто не знам какво да кажа. В момента нямаме представа как е станал пробивът и може никога да не разберем.
– Кажете ми само какво знаете – настоявам.
Уестлейк отваря някаква папка и изважда отвътре документи.
– Ето запис на телефонен разговор, който засякохме снощи между Ди Рей Ракър и някой си Съли. И двамата са говорили по мобилни телефони. Ди Рей бил във Вашингтон. Съли се обадил някъде от тук.
Прочитам записа, а другите чакат, притаили дъх. След няколко секунди оставям листа на ниската масичка.
– Как са го направили? – питам.
– Още работим по въпроса. Една от теориите е, че те следят чрез частна компания. Наблюдаваме няколко фирми, които се занимават с промишлен шпионаж, наблюдение, издирване на изчезнали хора, подслушване на частни лица и други подобни. Това са бивши военни, бивши шпиони и, срамувам се да го призная, доста бивши агенти на ФБР. Добри са и разполагат с техника. Срещу подходящо заплащане са в състояние да съберат значителна информация.
– Откъде? От вътрешен човек?
– Още не знаем, Макс.
– Дори да знаехте, нямаше да ми кажете. Никога няма да признаете, ако пробивът е по вина на някой от правителството – ФБР, Шерифската служба, прокуратурата, затворническата администрация. И един дявол знае още кой. Колко човека са посветени в малката ни тайна, господин Уестлейк? Може би няколко десетки. Дали семейство Ракър са ме открили, понеже са надушили следите ми, или просто са проследили ФБР, което пък следи мен?
– Уверявам те, че няма пробив отвътре.
– Но казахте, че още не знаете. На този етап уверенията ви не означават нищо. В момента единственото сигурно нещо е, че всички замесени ще си спасяват задниците и ще сочат другия за виновник. Вече се започна. Не вярвам на нито една ваша дума, господин Уестлейк. Нито на когото и да било друг.
– Трябва да ни имаш доверие, Макс. Положението е извънредно, може би дори смъртно опасно.
– Вярвах ви до днес сутринта и вижте докъде стигнах. Вече никакво доверие. Нула.
– Трябва да те пазим до процеса, Макс. Разбираш го, нали? След това губим интерес към теб. Но дотогава трябва да бъдем сигурни, че си в безопасност. Затова подслушвахме телефоните. Следихме и семейство Ракър и ни провървя. На твоя страна сме, Макс. Да, някъде има издънка и ще установим какво се е случило. Но всъщност сега си тук невредим благодарение на нашата работа.
– Поздравления – казвам и отивам в тоалетната.
Истинската битка започва, когато ги осведомявам, че ще напусна Програмата за защита на свидетелите. Дан Рейнър започва да обяснява колко опасен ще стане животът ми, ако не им позволя да ме откарат поне на хиляда и петстотин километра от тук под ново име. Толкова по-зле. Ще рискувам и ще се крия сам. Уестлейк ме умолява да остана при тях. Показанията ми са от решаващо значение за процеса, без тях няма да има осъдителна присъда. Няколко пъти му напомням, че разполагат със самопризнание, което никой федерален съдия няма да отхвърли. Обещавам да се появя за процеса. Твърдя, че ще съм в по-голяма безопасност, ако никой не знае къде се крия. Прекалено много агенти се стараят да ме закрилят. Рейнър ми напомня неведнъж, че шерифите никога не са губили свидетел, който им е поверен, а имат повече от осем хиляди случая. Аз пък няколко пъти му повтарям, че все някой ще е първата жертва. Но няма да съм аз.
Разговорът често е разгорещен, но не отстъпвам. А те могат само да спорят. Нямат власт над мен. Присъдата ми е отменена, не съм освободен условно. Съгласих се да свидетелствам и наистина възнамерявам да го направя. В споразумението ми ясно е казано, че мога да напусна Програмата за защита на свидетелите когато си пожелая.
– Напускам – заявявам и се изправям. – Ще бъдете ли така добри да ме върнете до колата ми?
Никой не помръдва.
– Какво смяташ да правиш? – пита Рейнър.
– И защо да споделям плановете си с вас?
– Ами апартаментът?
– Ще замина след няколко дни, после е ваш.
– Значи, заминаваш далече? – пита Даяна.
– Не съм го казал. Казах, че напускам апартамента. – Поглеждам към Уестлейк. – И моля ви, престанете да ме следите. Има голяма вероятност някой да следи вас, докато вие следите мен. Оставете ме на мира, ясно?
– Не е вярно, Макс.
– Не знаете кое е вярно. Просто престанете да ме следите.
Разбира се, той не обещава. Бузите му са червени и наистина е ядосан, защото обикновено става каквото каже. Отивам до вратата, отварям я рязко и заявявам:
– Ако никой не ме закара, ще отида пеша.
– Върнете го – нарежда Уестлейк.
– Благодаря – подмятам през рамо и излизам от къщата.
Последното, което чувам, е Рейнър да се провиква:
– Допускаш огромна грешка, Макс.
Пътувам на задната седалка. Двамата агенти мълчат. На паркинга пред фитнес залата слизам, без да обеля и дума. Те потеглят, но надали отиват далече. Качвам се в малкото си ауди, свалям гюрука и отивам да покарам покрай океана по магистрала А1. Отказвам да поглеждам в огледалото за обратно виждане.
Виктор Уестлейк се върна във Вашингтон с правителствения самолет. Когато влезе в кабинета си по тъмно, му съобщиха новината, че съдия Сам Стилуотър не е удовлетворил искането на защитата за недопускане на самопризнанията на Куин Ракър. Не беше изненада, но все пак бе облекчение. Уестлейк се обади на Стенли Мъмфри в Роуаноук и го поздрави. Не осведоми прокурора, че основният им свидетел се кани да напусне Програмата за защита на свидетелите и да потъне в мрака.
26
Спя с пистолет „Берета“, деветмилиметров, закупен законно от мен с разрешително, издадено от щата Флорида. Не съм стрелял от двайсет години, откакто напуснах морската пехота, и нямам желание тепърва да стрелям. Пистолетът е в картонена кутия, която ми служи за нощно шкафче. Друга кутия на пода е пълна с необходимите ми лични вещи – лаптоп, айпад, няколко книги, комплект за бръснене, плик с пари, няколко папки с лични документи и предплатен мобилен телефон с неограничен брой минути и с номер от Маями. Гардеробът ми вече е прибран в евтин куфар, който се побира във възтесния багажник на аудито, и е готов за пътуването. Повечето вещи – пистолета, мобилния телефон, куфара – съм купил неотдавна, в случай че ми се наложи бързо да офейкам.
Е, наложи ми се. Преди зазоряване натоварвам багажа в колата и чакам. За последен път сядам на терасата, пия кафе и съзерцавам как океанът изсветлява до розово и после става оранжев, когато слънцето надниква над хоризонта. Наблюдавал съм го много пъти и никога не ми омръзва. Когато времето е ясно, идеалното кълбо се издига от водата и поздравява: „Добро утро, очаква ни още един прекрасен ден“.
Не съм сигурен накъде съм се запътил и къде ще се озова, но планирам да съм близо до брега, за да може всеки мой ден да започва с това безмълвно съвършенство.
В осем и половина излизам от апартамента и оставям хладилника наполовина пълен с храна и напитки, разнородни чинии и съдове, хубава кафеварка, няколко списания на дивана и малко хляб и крекери в килера. Живях тук четирийсет и шест дни, това беше първият ми истински дом след затвора и ми е мъчно, че си тръгвам. Мислех, че ще се задържа по-дълго. Оставям лампите светнати, заключвам вратата и се питам колко ли още временни скривалища ме чакат, преди да отпадне нуждата да се крия. Подкарвам колата и не след дълго потъвам в натовареното движение на запад към Джаксънвил. Знам, че са там, отзад, но може би не за дълго.
Два часа по-късно навлизам в неравномерно застроения северен край на Орландо и спирам да закуся с палачинки в едно кафене. Храня се бавно, чета вестник и наблюдавам посетителите. Настанявам се в евтин мотел в съседство и плащам в брой за една нощ. Служителката ми иска някакъв документ за самоличност със снимка и аз обяснявам, че предишната вечер в бара съм си изгубил портфейла. Това не й харесва, но пък й харесва да платя в брой, така че защо да се инати. Дава ми ключа и аз отивам в стаята си. С помощта на „Жълти страници“ и на предплатения си мобилен телефон намирам ръчна автомивка, която може да ме вмести за три следобед. Срещу сто деветдесет и девет долара хлапето отсреща обещава колата ми да стане като нова.
„Бъкс Про Шайн“ е на гърба на голяма конвейерна автомивка, която се пръска по шевовете. Колата и аз сме възложени на кльощав хлапак на име Дени, което се отнася сериозно към работата си. В големи подробности ми описва как възнамерява да измие и да излъска колата и се учудва, когато заявявам, че ще почакам.
– Може да отнеме два часа – пояснява.
– За никъде не бързам – отговарям.
Той свива рамене и премества аудито върху стойката за миене. Сядам на пейката под някаква тента и се зачитам в роман на Уолтър Мозли. Трийсет минути по-късно Дени приключва с външното измиване и започва да действа с прахосмукачката. Отваря и двете врати и аз се приближавам да си бъбрим. Обяснявам, че заминавам от града, затова куфарът ми е на задната седалка, а кашонът в багажника не бива да се пипа. Той отново свива рамене – щом искам. По-малко работа за него. Приближавам с още една крачка и разказвам на Дени, че преживявам тежък развод и имам причина да смятам, че адвокатите на съпругата ми наблюдават всеки мой ход. Подозирам, че някъде по колата има скрит джипиес, и обещавам на Дени, че ако го намери, ще му платя още сто долара. Отначало той се колебае, но го уверявам, че колата си е моя и че няма нищо незаконно в премахването на проследяващото устройство. Всъщност подлите адвокати на жена ми престъпват закона. Накрая в очите му светва пламъче и той се съгласява. Вдигам капака и двамата заедно започваме да оглеждаме колата. Междувременно обяснявам, че има десетки различни устройства с всякаква форма и големина, но повечето се прикрепват с помощта на силен магнит. В зависимост от модела батерията може да издържи седмици или пък устройството може да е свързано с електрическата система на колата. Някои имат вътрешни, а други – външни антени.
– Откъде знаете всичко това? – пита Дени, легнал по гръб и пъхнал глава под колата. Човърка нещо по шасито.
– Понеже скрих едно в колата на жена ми – отговарям и това го разсмива.
– Защо не потърсихте сам? – пита той.
– Наблюдават ме.
Цял час търсим и не откриваме нищо. Започвам да си мисля, че в колата ми няма бръмбари, но в този момент Дени сваля малък панел зад десния фар. Лежи по гръб, притиснал рамо към дясната предна гума. Освобождава нещо и ми го подава. Водоустойчивата кутия е с размера на мобилен телефон и е направена от твърда пластмаса. Вземам я и възкликвам:
– Бинго!
Разглеждал съм стотици устройства онлайн, но никога не съм виждал точно такова, така че най-вероятно е специално изработено за правителството. Няма марка, никакви номера или букви.
– Добра работа, Дени – хваля го аз и му подавам стодоларова банкнота.
– Вече може ли да приключвам с миенето? – пита той.
– Разбира се.
Отдръпвам се и го оставям да си върши работата. До автомивката има малък търговски център с десетина евтини магазинчета. Купувам си чаша старо кафе без кофеин и сядам до витрината на кафенето, за да наблюдавам паркинга. Възрастни съпрузи влизат с кадилака си, слизат и тръгват към китайския бюфет.
Излизам от кафенето и прекосявам паркинга, все едно отивам при колата си. Зад кадилака бързо се навеждам и лепвам проследяващото устройство на дъното на резервоара. Регистрационните номера са от Онтарио. Идеално.
Дени мие прозорците, плувнал в пот. Потупвам го по рамото, стряскам го и казвам:
– Виж, Дени, свърши страхотна работа, обаче нещо изникна. Трябва да потеглям.
Отделям от пачката три банкноти по сто долара. Объркан е, но не давам и пет пари.
– Както кажеш, човече – промърморва той, вперил поглед в парите.
– Трябва да тръгвам.
Той дръпва една кърпа от тавана на колата.
– Късмет с развода, човече.
– Благодаря.
Западно от Орландо поемам на север по междущатска магистрала 75 през Окала, после Гейнсвил и накрая влизам в Джорджия. Спирам да пренощувам във Валдоста.
През следващите пет дни скиталчествата ми ме отвеждат на юг чак до Ню Орлиънс, на запад до Уичита Фолс в Тексас и на север до Канзас Сити. Придвижвам се по междущатски магистрали, щатски шосета и черни пътища. Всичките си разходи плащам в брой, така че, доколкото ми е известно, не оставям следа. Няколко пъти се връщам, за да се уверя, че нямам опашка. Пътуването ми свършва в Линчбърг, Вирджиния, където пристигам след полунощ и отново плащам в брой за стая в мотел. Засега само на едно място са отказали да ме обслужат, защото нямам документ за самоличност. Но пък не отсядам в „Мариот“ или в „Хилтън“. Омръзнало ми е да пътувам и нямам търпение да се заловя за работа.
На следващата сутрин спя до късно, после карам един час до Роуаноук – последното място, където някой познат на Макс Болдуин би си помислил да го търси. Убеден в това и с нова физиономия, аз съм сигурен, че мога да се придвижвам анонимно в град с население от двеста хиляди човека. Единственият проблем са регистрационните номера на колата ми от Флорида, затова обмислям да наема друг автомобил. Отказвам се, тъй като ще се попълват документи. Освен това връзката с Флорида ще ми се отплати по-късно.
Известно време обикалям града и оглеждам центъра, старите квартали, новите предградия. Малкълм Банистър бе идвал в Роуаноук няколко пъти, включително веднъж като седемнайсетгодишен играч от гимназиалния футболен отбор. Уинчестър е само на три часа на север по междущатска магистрала 81. Като млад адвокат, Малкълм дойде тук два пъти, за да вземе показания. Град Салем е близо до Роуаноук и в него Малкълм прекара един уикенд на сватбата на приятел.
Този брак приключи с развод, точно като брака на Малкълм. Откакто Малкълм влезе в затвора, от него нямаше ни вест, ни кост.
Районът донякъде ми е познат. Първият мотел, където се опитвам да се настаня, е част от верига и има доста строга политика по отношение на регистрациите. Изпитаният номер със загубата на портфейла не върши работа и ми отказват стая, ако не представя документ за самоличност. Няма проблем – наоколо има колкото щеш евтини мотели. Тръгвам на юг и се озовавам в не особено богата част на Салем. Тук забелязвам мотел, който най-вероятно дава стаи на час. С радост ще приемат плащане в брой. Договарям се за по четирийсет долара на нощ и осведомявам възрастната жена на рецепцията, че ще остана за няколко дни. Не е много дружелюбна и ми хрумва, че може да е притежавала това място още в доброто старо време, когато тук не са допускали чернокожи. Навън е трийсет и два градуса и аз питам дали климатикът работи. Климатиците били чисто нови, гордо ми съобщава тя. Паркирам отзад, точно пред стаята си и далече от улицата. Спалното бельо и подът са чисти. Банята направо блести. Новият климатик бръмчи приятно и докато разтоваря колата, в стаята вече е под двайсет и един градуса. Изтягам се на леглото и се питам колко ли извънбрачни контакти е имало тук. Мисля си за Ева от Пуерто Рико и за това колко хубаво би било да я прегърна отново. Мисля си и за Ванеса Йънг и какво ли ще е усещането най-накрая да я докосна.
По тъмно тръгвам надолу по улицата и изяждам една салата в заведение за бързо хранене. Отслабнал съм с десет килограма, откакто съм напуснал „Фростбърг“ и съм решен да продължа да отслабвам, поне засега. На излизане от ресторанта забелязвам светлините на стадион и решавам да изгледам един мач. Отивам с колата до Мемориал Стейдиъм, където домакини са „Салем Ред Сокс“ – доста добър второкласен отбор, който захранва с играчи бостънския „Ред Сокс“. Играят с „Хилкетс“ от Линчбърг пред доста голяма публика. Срещу шест долара получавам сравнително прилично място. Купувам си бира от един продавач и започвам да попивам гледките и звуците на мача.
Недалече седи млад баща с двамата си синове. Вероятно тренират в детския отбор, нямат повече от шест години и са с фланелки и шапки на „Ред Сокс“. Мисля си за Бо, как си подавахме топката зад къщата, а Дион седеше в двора и пиеше студен чай. Като че ли вчера бяхме заедно – малко семейство с големи мечти и с бъдеще. Бо беше толкова сладък, а баща му беше герой. Опитвах се още петгодишен да го науча да хвърля със завъртане, но федералните нахлуха в живота ми и развалиха всичко. Каква огромна загуба!
Пък и вече само на мен ми пука. Предполагам, че баща ми, брат ми и сестра ми биха искали отново да живея пълноценно, но не това е най-важното. Те си имат свой живот. Влезеш ли в затвора, светът предполага, че си го заслужаваш, и престава да те съжалява. Ако попитате някогашните ми познати и приятели в родния ми град, сигурен съм, че ще ви кажат нещо от сорта на: „Горкият Малкълм, просто се свърза с неподходящите хора. Заобиколи някои закони. Полакоми се. Каква трагедия!“. Всички бързат да забравят, защото всички желаят да забравят. Войната с престъпността иска жертви, а горкият Малкълм е позволил да го заловят.
Затова съм сам – Макс Рийд Болдуин, свободен, но беглец, планиращ как да отмъсти, докато потъва с колата си в залеза.
27
Вече шести пореден ден Виктор Уестлейк отпиваше от сутрешното си кафе, докато преглеждаше кратките сведения за господин Макс Болдуин. Информаторът беше изчезнал. Проследяващият джипиес в крайна сметка беше свален от някакъв кадилак севил, собственост на възрастни съпрузи, докато те обядвали в Савана, Джорджия. Те никога нямаше да узнаят, че са били следени виртуално от ФБР в продължение на близо петстотин километра.
Уестлейк беше наказал тримата местни агенти, на които бе възложено да следят колата на Болдуин. Бяха го изгубили в Орландо и бяха поели по погрешна следа, когато кадилакът тръгнал на север.
Болдуин не използваше айфона, кредитните си карти и първоначалния си доставчик на интернет. Разрешеното от съда проследяване по тези линии изтичаше след седмица и нямаше почти никакъв шанс да бъде обновено. Той не беше нито заподозрян, нито беглец и съдът надали би позволил толкова повсеместно подслушване на един примерен гражданин. В сметката му в „Сън Коуст“ имаше четири хиляди и петстотин долара. Проследиха парите от наградата: оказаха се разделени и пръснати из щата Флорида, но накрая ФБР им изгуби следите. Болдуин местеше парите толкова бързо, че адвокатите на ФБР не смогваха с молбите до съда. Бяха осъществени поне осем тегления на обща стойност шейсет и пет хиляди долара в брой. Имаше данни за един превод на четирийсет хиляди долара до сметка в Панама и Уестлейк допускаше, че останалата част от парите са в офшорни сметки. Неохотно започна да уважава Болдуин и способността му да изчезва. Ако ФБР не можеше да го открие, може би в крайна сметка той беше в безопасност.
След като Болдуин можеше да избегне кредитните карти, айфона, паспорта и ареста, значи можеше да се крие дълго време. Не бяха засекли други разговори на семейство Ракър и Уестлейк все още беше озадачен от факта, че банда наркотрафиканти от Вашингтон бяха успели да открият Болдуин близо до Джаксънвил. Разследванията вървяха с пълна сила, но засега нямаше никакви следи.
Уестлейк пъхна доклада в една папка и си допи кафето.
Откривам седалището на „Бийб Секюрити“ в професионална офис сграда, недалече от мотела ми. В рекламата в „Жълти страници“ фирмата гордо изтъкваше двайсетгодишната си дейност, опита си в правозащитната сфера, модерната технология и така нататък. Почти всички обяви в раздела „Частно разследване“ използваха еднакви думи и докато паркирах, не можех да си спомня кое точно привлече вниманието ми към „Бийб“. Може би името. Ако не ми допаднеха, щях да отида в следващата фирма от списъка си.
Ако бях срещнал Франк Бийб на улицата, щях да си кажа: „Ето този е частен детектив“. Мъж на петдесет години, с едри гърди и корем, който напираше под копчетата на ризата му, панталон от изкуствен плат, каубойски ботуши с остър връх, гъста прошарена коса, задължителния мустак и наперената походка на човек, който е въоръжен и не се страхува. Той затваря вратата на тесния си кабинет и пита:
– Какво мога да направя за вас, господин Болдуин?
– Трябва да открия един човек.
– Какъв е случаят? – интересува се той и се стоварва тежко във възголемия си президентски стол. Стената зад гърба му е цялата в снимки и свидетелства от разни семинари.
– Не е точно случай. Просто трябва да намеря този човек.
– Какво ще направите, след като го намерите?
– Ще говоря с него. Само толкова. Не става дума за неверен съпруг или нередовен длъжник. Не търся пари, отмъщение или нещо лошо. Просто трябва да се срещна с този човек и да науча повече за него.
– Разбирам. – Франк сваля капачето на химикалката и се подготвя да си води бележки. – Разкажете ми за него.
– Името му е Нейтън Кули. Мисля, че му викат и Нат. На трийсет години, неженен, струва ми се. От малко градче, което се казва Уилоу Гап.
– Минавал съм през Уилоу Гап.
– Доколкото ми е известно, майка му още живее там, но не съм сигурен къде е Кули сега. Преди няколко години го пипнаха при акция за метамфетамини…
– Каква изненада.
– И няколко години лежа във федерален затвор. По-големият му брат Джийн беше убит в престрелка с полицията.
Франк си записва.
– А вие откъде познавате този човек?
– Да кажем, че се познаваме отдавна.
– Добре. – Знае кога да зададе въпрос и кога да си затрае. – Какво се иска от мен?
– Вижте, господин Бийб…
– Франк.
– Добре, Франк, надали в и около Уилоу Гап има много чернокожи. Освен това съм от Маями, а регистрационните номера на малкия ми немски автомобил са от Флорида. Ако се появя там и започна да ровя и да задавам въпроси, няма да стигна далече.
– Сигурно ще ви застрелят.
– А бих искал да го избегна. Затова си помислих, че вие можете да свършите работата, без да предизвиквате подозрение. Просто ми трябват адресът и телефонният номер на този човек, ако е възможно. Всичко друго би било добре дошло.
– Търсили ли сте го в указателя?
– Да, но в Уилоу Гап има няколко човека на име Кули. Нито един от тях не е Нейтън. Не стигнах далече след едно-две безполезни телефонни обаждания.
– Добре. Нещо друго?
– Това е. Проста работа.
– Добре. Вземам по сто долара на час, плюс разноските. Днес следобед ще отида в Уилоу Гап. На около час път от тук е, в затънтената провинция.
– Така съм чувал и аз.
Първата чернова на писмото ми гласи:
„Скъпи господин Кули,
Казвам се Рийд Болдуин и съм автор на документални филми от Маями. Заедно с двама свои партньори съм собственик на продуцентската фирма «Скелтър Филмс». Правим предимно документални филми за злоупотребата с власт от страна на федералното правителство.
Сегашният ми проект се занимава с поредица от хладнокръвни убийства, извършени от служители на Агенцията за борба с наркотиците. Темата ми е много близка, защото преди три години седемнайсетгодишният ми племенник беше застрелян от двама агенти в Трентън, Ню Джърси. Беше невъоръжен и нямаше криминално досие. Разбира се, вътрешното разследване не откри нищо нередно от страна на АБН. Съдебното дело, което започна семейството ми, беше прекратено.
Мисля, че докато правех проучванията си за този филм, се натъкнах на заговор, който обхваща най-високите нива на службата. Убеден съм, че някои агенти биват насърчавани просто да убиват търговците на наркотици ши заподозрените в търговия с дрога. Агенцията убива хора, вместо да ги арестува.
До този момент съм се натъкнал на десетина от тези подозрителни убийства. Разговарял съм с няколко семейства и всички те са убедени, че близките им са ликвидирани. Така стигам до Вас: известни сами основните факти, свързани със смъртта на брат Ви Джийн през 2004 г. Най-малко трима агенти са участвали в престрелката и както обикновено твърдят, че са действали при самозащита. Мисля, че сте били там по време на случилото се.
Моля Ви за възможността да се срещнем, да Ви поканя на обяд и да обсъдим този проект. В момента се намирам във Вашингтон, окръг Колумбия, но мога да зарежа всичко тук и да дойда в Югозападна Вирджиния, когато Ви е удобно. Номерът на мобилния ми телефон е 305-806-1921.
Благодаря Ви за отделеното време.
Искрено Ваш,
М. Рийд Болдуин“
Часовникът значително забавя ход с течение на времето. Поемам на дълго пътуване на юг по междущатска магистрала 81 и минавам покрай Блексбърг, седалището на „Вирджиния Тек“, после покрай Крисчънсбърг, Радфорд, Марион и Пуласки. Местността е планинска и красива, но аз не се наслаждавам на пейзажа. Възможно е някой от тези градове да ми потрябва в близко бъдеще, затова си записвам сервизите, мотелите и заведенията за бързо хранене покрай магистралата. Има много камиони и автомобили от десетина щата, така че никой не ми обръща внимание. От време на време напускам четирилентовата магистрала и навлизам по-дълбоко в планината, като минавам през малките градчета, без да спирам. Намирам Рипълмийд с население от петстотин човека – най-близкото населено място до вилата край езерото, където са убити съдия Фосет и Наоми Клеъри. Накрая се връщам в Роуаноук. Прожекторите светят, „Ред Сокс“ отново играят. Купувам си билет и вечерям с хотдог и бира.
Франк Бийб ми се обажда в осем на следващата сутрин и час по-късно съм в кабинета му. Налива си кафе и заявява делово: