Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 19 страниц)

Джон Гришам

Рекетьорът

1

Адвокат съм и съм в затвора. Дълга история.

Аз съм на четирийсет и три и вече съм излежал половината от десетгодишната присъда, произнесена от слабохарактерен и лицемерен федерален съдия във Вашингтон, окръг Колумбия. Подал съм всички възможни обжалвания и в напълно изчерпания ми арсенал не е останала нито една процедура, правен механизъм, малко известен законодателен акт, формалност, вратичка или молитва. Нищичко. Познавам закона, затова бих могъл да постъпя като някои затворници и да задръстя съдилищата с камари безполезни искания, молби или други безсмислени операции, но това няма да ми помогне. Нищо няма да ми помогне. Всъщност няма надежда да изляза на свобода още цели пет години, без няколко нищожни седмици, които ще ми опростят накрая за примерно поведение, а моето е образцово.

Не би трябвало да се наричам адвокат, защото формално не съм. Адвокатската асоциация на Вирджиния се намеси съкрушително и ми отне правата малко след като бях осъден. Пише го черно на бяло – присъда за углавно престъпление води до изключване. Отнеха ми правото да практикувам и дисциплинарните ми проблеми бяха надлежно отразени в Адвокатския регистър на Вирджиния. През онзи месец бяха изключени трима адвокати – средно по толкова изгарят.

В моя малък свят обаче съм известен като затворнически адвокат и в качеството на такъв по няколко часа всеки ден помагам на съкилийниците си да решават правните си проблеми. Проучвам обжалванията им и подавам искания и молби, изготвям простички завещания и по някой и друг нотариален акт. Преглеждам договорите на някои „нарушители с бели якички“. Съдил съм правителството за основателни оплаквания, но никога за такива, които намирам за лекомислени. Освен това има и много разводи.

Осем месеца и шест дни след началото на присъдата ми получих дебел плик. Затворниците с нетърпение очакват пощата, но аз преспокойно можех да мина без него. Беше от адвокатска кантора във Феърфакс, Вирджиния, представляваща съпругата ми, която – учудващо – искаше развод. За броени седмици Дион се превърна от подкрепящата ме съпруга, готова да понесе дългото изпитание, в жертва, която отчаяно искаше да избяга. Не можех да повярвам. Прочетох документите в абсолютен шок, с омекнали колене и влажни очи, а когато се уплаших, че току-виж съм ревнал, се прибрах в килията. Трябваше да остана сам. В затвора се проливат много сълзи, но винаги тайно от другите.

Когато напуснах дома ни, Бо беше на шест години. Беше единственото ни дете, но планирахме да имаме още. Сметките са лесна работа, правил съм ги милион пъти. Когато изляза, Бо ще е на шестнайсет, пораснал тийнейджър, а аз ще съм пропуснал десет от най-хубавите години за един баща. Преди да навършат двайсет, момчетата боготворят бащите си и са убедени, че те никога не грешат. Учих го на бейзбол и на футбол, а той ме следваше като пале. Ходехме за риба и на палатка, а понякога в събота сутрин Бо идваше в кантората ми, след като закусехме само по мъжки. Той беше целият ми свят, затова и двамата много страдахме, докато се мъчех да му обясня, че се налага да замина за дълго. Не позволих Бо да ме посещава в затвора. Колкото и да ми се искаше да го притисна в прегръдките си, не можех да понеса мисълта момченцето ми да види баща си зад решетките.

На практика е невъзможно да се бориш за каквото и да било в дело за развод, когато си в затвора и не ти предстои да излезеш скоро. Парите ни, и бездруго не особено много, се бяха стопили след осемнайсетмесечна тежка битка с федералното правителство. Изгубихме всичко освен детето и всеотдайността си един към друг. Синът ни беше като канара, но всеотдайността ни стана на пух и прах. Дион ми обеща, че ще е силна, че ще издържи и ще ме чака, ала след като заминах, действителността се оказала различна. Тя се чувствала нещастна и изолирана в нашето градче. „Хората си шушукат, като ме видят“ – написа ми в едно от първите си писма. „Толкова съм самотна“, проплака в друго. Не след дълго писмата й станаха чувствително по-къси и по-редки. Посещенията й също.

Дион е отраснала във Филаделфия и животът в провинцията така и не й понесе. Когато неин чичо й предложи работа, тя изведнъж се разбърза да се прибере. Преди две години се омъжи повторно и сега Бо, вече единайсетгодишен, тренира с втория си баща. Последните двайсет писма до сина ми останаха без отговор. Сигурен съм, че изобщо не са стигнали до него.

Често се чудя дали някога ще го видя отново. Мисля, че ще опитам, но се колебая. Как да утешиш дете, което обичаш болезнено силно, но което не би те познало? Никога няма да живеем отново заедно като баща и син. Честно ли ще е за Бо неговият отдавна изчезнал баща да изникне неочаквано и да настоява да стане част от живота му?

Разполагам с предостатъчно време да размишлявам върху това.

Аз съм затворник номер 44861–127 във Федералния затворнически лагер близо до Фростбърг, Мериланд.

„Лагер“ означава затвор с лек режим за онези от нас, които не са смятани за опасни и които са осъдени на по-малко от десет години. По причини, които така и не ми се изясниха, първите си двайсет и два месеца прекарах в затвор със средно строг режим близо до Луивил, Кентъки. В безкрайната каша от букви на бюрократичния жаргон това заведение е известно като ФИИ – Федерална изправителна институция – и е много по-различно от лагера ми във Фростбърг. ФИИ е за престъпници с изявена склонност към насилие, осъдени на повече от десет години затвор. Животът там беше много по-труден, макар да оцелях без нито едно физическо нападение. Неимоверно ми помогна фактът, че съм бивш морски пехотинец.

В системата на затворите лагерът си е направо курорт. Няма стени, огради, бодлива тел или наблюдателни кули. Въоръжените надзиратели са малко. „Фростбърг“ е относително нов, а условията са по-добри, отколкото в повечето държавни училища. И как не, след като Съединените щати харчат 40 000 долара годишно за издръжката на затворник, а 8000 за образованието на ученик от началното училище. Имаме психолози, мениджъри, социални работници, медицински сестри, секретарки, всякакви асистенти и десетки чиновници, които много трудно биха обяснили ясно с какво запълват осемчасовия си работен ден. Но в крайна сметка те са част от федералната система. Паркингът на служителите близо до главния вход е пълен с хубави коли и нови пикапи.

Във „Фростбърг“ има шестстотин затворници и с малки изключения всички се държим много прилично. Някогашните насилници са си научили урока и оценяват цивилизованата среда. Онези, които прекарват в затвора целия си живот, най-после откриват най-хубавия си дом. Много от тези момчета не искат да излизат. Напълно са се слели с институцията и не биха могли да функционират навън. Топло легло, храна три пъти дневно, здравни грижи – нима ще постигнат нещо по-добро на улицата?

Не твърдя, че мястото е приятно. Ни най-малко. Има мнозина като мен, които не са подозирали, че някой ден ще преживеят такова сериозно падение. Хора с професия, с кариера, с бизнес, хора с пари, хубави семейства и членство в кънтри клубовете. В Бялата банда са Карл, собственик на оптически магазин, който прекалил с надписването на суми от здравни осигуровки, и Кърмит, брокер на недвижими имоти, който залагал два и дори три пъти едни и същи къщи в различни банки, и Уесли, бивш сенатор от щата Пенсилвания, който взел подкуп, и Марк, който отпускал ипотеки в малко градче, като определено нарушавал доста изисквания.

Карл, Кърмит, Уесли и Марк. Бели, средна възраст петдесет и една. Всички се признават за виновни.

И аз. Малкълм Банистър, чернокож, на четирийсет и три години, осъден за престъпление, което нямах представа, че съм извършил.

В момента аз съм единственият чернокож във „Фростбърг“, който излежава присъда като „бяла якичка“. Голяма чест, няма що.

Мястото ми в Черната банда не е ясно определено. Повечето са хлапета от улиците на Вашингтон и Балтимор, арестувани за престъпления, свързани с наркотици. Когато ги пускат под гаранция, те се връщат на улицата и шансът им да избегнат втора присъда е едва двайсет процента. Как да успеят без образование, без никакви умения и с престъпно досие?

Всъщност във федералния лагер няма никакви банди и никакво насилие. Ако се сбиеш с някого или го заплашиш, те изхвърлят от тук и те изпращат на много по-лошо място. Има доста скандали, най-вече заради телевизията, но още не съм виждал някой да фрасне друг с юмрук. Част от момчетата са лежали в щатски затвори и разказват ужасии. Никой не би желал да замени това място с друг кафез.

Така че се държим прилично и броим дните. За хората с бели якички наказанието се изразява в унижение и в загуба на статута, на общественото положение, на начина на живот. За чернокожите животът в лагера е по-безопасен в сравнение с местата, откъдето идват или накъдето са се запътили. Наказанието им е само поредната проява в криминалното им досие, поредната стъпка към превръщането им в закоравели престъпници.

Поради което аз съм по-скоро бял, отколкото черен.

Във „Фростбърг“ има още двама бивши адвокати. Рон Наполи, някогашен специалист по наказателно право във Филаделфия, бил съсипан от кокаина. Бил цар на наркоделата и представлявал много от главните дилъри и трафиканти от Ню Джърси до двете Каролини. Предпочитал да му плащат в брой и в кокаин и накрая изгубил всичко. Данъчните го спипали за укриване на доходи. В момента е излежал половината от деветгодишната си присъда. Напоследък Рон не е много добре. Изглежда депресиран и отказва при каквито и да било обстоятелства да спортува или да се грижи за себе си. Става все по-пълен, по-муден, по-раздразнителен и по-болен. Преди разказваше увлекателни истории за клиентите си и за техните приключения в света на дрогата, но сега само седи на двора, тъпче се с царевичен чипс и изглежда абсолютно отчаян. Някой му изпраща пари и той харчи повечето за вредна храна.

Третият, Амос Кап, е типична вашингтонска акула. Благодарение на достъпа си до вътрешна информация хитрецът се бе въртял около всички големи политически скандали. С Кап ни съдиха и осъдиха заедно; всеки от нас получи по десет години от същия съдия. Имаше осем подсъдими – седем от Вашингтон и аз. Кап открай време си е бил виновен за нещо, със сигурност беше виновен и според нашите съдебни заседатели. Той обаче знаеше тогава, знае и сега, че аз нямам нищо общо със заговора, но е твърде голям страхливец и мошеник, за да обели и дума. Всякакви прояви на насилие са строго забранени във „Фростбърг“, но ако ме оставите пет минути насаме с Амос Кап, ще му строша врата. Той го знае и сигурно отдавна е казал на директора. Държат го в западното крило, възможно най-далече от мен.

Единствен аз от тримата адвокати съм склонен да помагам на другите затворници с правните им проблеми. Работата ми допада. Трудна е и ми запълва времето. А и така поддържам професионалните си умения, макар да се съмнявам, че имам бъдеще като адвокат. Когато изляза, мога да кандидатствам пред Асоциацията за възстановяване на правата ми, но процедурата ще бъде мъчителна. Истината е, че никога не съм печелил добре като адвокат. Практикувах в малко градче, при това съм чернокож, а и малцина от клиентите ми бяха в състояние да платят приличен хонорар. В канторите по Брадък Стрийт имаше десетки други адвокати, които се боричкаха за същите клиенти, и конкуренцията беше жестока. Не съм сигурен какво ще правя, когато това приключи, но сериозно се съмнявам, че ще се върна към кариера в правото.

Ще бъда на четирийсет и осем, неженен и, надявам се, в добро здраве.

Пет години са цяла вечност. Всеки ден си правя дълга разходка по черния път, който обикаля лагера. Често го използват за джогинг. Върви по границата – „линията“, както е известна. Престъпиш ли линията, те смятат за беглец. Околността е прекрасна и гледката е невероятна. Докато крача и се любувам на вълнистите възвишения в далечината, едва сдържам порива си просто да продължа да ходя, да прекрача линията. Няма ограда, която да ме спира, няма надзирател, който да ми кресне. Ще потъна в гъстите горски дебри и ще изчезна завинаги.

Иска ми се да имаше стена, триметров здрав тухлен зид с лъскави кълбета бодлива тел отгоре, която да препречва гледката ми към възвишенията и да възпира мечтите ми за свобода. Това е затвор, по дяволите! Не можем да си тръгнем. Сложете стена и престанете да ни изкушавате!

Изкушението обаче неизменно си е тук и колкото и да се боря с него, кълна се, че то се засилва с всеки изминал ден.

2

„Фростбърг“ се намира няколко километра западно от Къмбърланд, Мериланд, насред отрязък земя, врязан между Пенсилвания на север и Западна Вирджиния на запад и на юг. От картата се вижда, че тази изолирана територия на щата е резултат от лоша земемерска работа и изобщо не би трябвало да бъде част от Мериланд, макар да не е ясно чия би следвало да бъде. Работя в библиотеката и на стената над бюрцето ми виси карта на Америка. Непрекъснато се взирам в нея и мечтая и все се питам как стигнах до затвора, как се озовах в този далечен край.

Близо стотина километра от тук, в щата Вирджиния, се намира град Уинчестър с население двайсет и пет хиляди човека. Това е мястото, където съм се родил, където получих образованието си, градих кариерата си и накрая се провалих с гръм и трясък. Говорят, че откакто съм заминал, почти нищо не се е променило. Адвокатската фирма „Коупланд и Рийд“ още въртяла дейността си в същата сграда с изглед към улицата, където и аз работех някога. Намира се на Брадък Стрийт, в Стария град, до едно ресторантче. Името, изписано с черни букви на витрината, преди време беше „Коупланд, Рийд и Банистър“, а ние бяхме единствената кантора с чернокожи адвокати в радиус от сто и петдесет километра. Доколкото знам, господин Коупланд и господин Рийд се справят добре, не благоденстват и не забогатяват, но имат достатъчно работа да плащат на двете си секретарки и наема. Горе-долу това правехме и когато аз бях партньор – успявахме да свържем двата края. Когато настъпи Големият провал, вече сериозно се съмнявах дали ще успеем да оцелеем в това малко градче.

Чувам, че господин Коупланд и господин Рийд отказват да обсъждат мен и проблемите ми. Те се разминаха на косъм с опасността също да се окажат обвиняеми и репутацията им да бъде очернена. Прокурорът, който ме изобличи, стреляше с мощни откоси към всички дори далечно свързани с неговия грандиозен заговор и едва не унищожи цялата фирма. Престъплението ми беше, че взех неподходящ клиент. Двамата ми бивши партньори не са извършили никакво нарушение. Изпитвам многобройни и най-различни съжаления за случилото се, но клеветите, петнящи доброто им име, още не ми позволяват да спя спокойно. И двамата наближават седемдесетте и като млади юристи се бяха борили не само с трудностите, свързани с усилието да запазят кантората си, но бяха водили и някои от последните битки от времената на законите за расовата сегрегация. Понякога съдиите ги пренебрегвали в съда и отсъждали против тях без основателна причина. Другите адвокати нерядко се държали грубо и непрофесионално. Окръжната адвокатска асоциация не ги поканила за свои членове. Понякога чиновниците губели преписките им. Белите съдии не им вярвали. И най-лошото, не идвали клиенти. Дори черни клиенти. Нито един бял не би наел чернокож адвокат през седемдесетте години, поне не в южните щати, а положението и досега не е много по-различно. А „Коупланд и Рийд“ едва не потънали още в началото, понеже чернокожите смятали, че белите адвокати са по-добри. Усърдната им работа и всеотдайният професионализъм променили нещата, но бавно, наистина мъчително бавно.

Уинчестър не беше първият ми избор за място, където да градя кариера. Учих право в „Джордж Мейсън“, във вирджинските западни предградия на Вашингтон. През лятото след втори курс ми провървя и започнах като стажант в голяма компания на Пенсилвания Авеню, близо до Капитолия. Беше една от фирмите с хиляди адвокати, с кантори по цял свят, с имената на бивши сенатори върху бланката, с доходоносни клиенти и неистов ритъм на работа, който адски ми допадаше. В основни линии бях момче за всичко в процеса срещу бивш конгресмен (наш клиент), обвинен в заговор заедно със своя брат престъпник за получаването на подкуп от предприемач в сферата на отбраната. Процесът беше цирк, а аз бях на седмото небе, че съм толкова близо до арената.

Единайсет години по-късно влязох в същата съдебна зала в сградата „Е. Барет Притиман“ в центъра на Вашингтон за собствения си процес.

През онова лято бях един от седемнайсетте секретари. Останалите шестнайсет, идващи от десетте най-добри колежа по право, получиха предложения за работа. Понеже бях заложил всичко на една карта, третата си година като студент по право прекарах в обикаляне на Вашингтон и тропане по вратите, които неизменно се оказваха заключени. Вероятно във всеки един момент няколко хиляди безработни адвокати кръстосват Вашингтон, а човек лесно се поддава на отчаяние. Накрая претърсих и предградията, където правните фирми са по-малки, а работните места – още по-оскъдни.

После се прибрах у дома съкрушен. Мечтите ми за слава във Висшата лига бяха смазани. Господин Коупланд и господин Рийд нямаха достатъчно работа и със сигурност не можеха да си позволят нов сътрудник, но ме съжалиха и разчистиха за мен стар склад на горния етаж. Вложих цялото си усърдие, макар понякога да не беше лесно да трупам много работни часове с толкова малко клиенти. Разбирахме се добре и пет години по-късно двамата великодушно добавиха и моето име към съдружието. Доходите ми почти не нараснаха.

Докато бях обвиняем, мъчително наблюдавах как безчувствено петнят доброто име на съдружниците ми. Когато се озовах в безизходно положение, главният агент от ФБР ме осведоми, че господата Коупланд и Рийд също ще бъдат обвинени, ако не се призная за виновен и не сътруднича на прокурора. Помислих, че блъфира, но не можех да бъда сигурен. Казах му да върви по дяволите.

За щастие, блъфираше.

Написах на двамата писма, дълги и прочувствени извинителни писма. Не ми отговориха. Помолих ги да дойдат да ме посетят, за да поговорим лице в лице, но не отвърнаха. Родният ми град е само на стотина километра, но редовният ми посетител е само един.

Баща ми е от първите чернокожи моторизирани полицаи в щата Вирджиния. Цели трийсет години Хенри патрулираше по пътищата и магистралите около Уинчестър и обожаваше всяка минута, в която беше на шосето. Обичаше самата работа, усещането за авторитет и история, властта да прилага закона и състраданието да помага на хора в нужда. Обичаше униформата, полицейската кола, всичко освен пистолета на колана си. Няколко пъти се беше оказвал принуден да го вади, но нито веднъж – да стреля. Очакваше белите да се държат оскърбено, а чернокожите – да се надяват на снизходително отношение, но той твърдо беше решил да е напълно безпристрастен. Беше строг полицай, за когото нямаше средно положение в закона. Ако дадено действие беше незаконно, значи беше незаконно и толкова, никакво шикалкавене, никакви формалности.

От мига, в който станах обвиняем, баща ми реши, че съм виновен… за нещо. Въпреки презумпцията за невинност. Въпреки обясненията ми, че нищо не съм направил. Мозъкът му на горд служител на закона беше напълно промит, след като цял живот беше преследвал нарушители. Според него, щом федералните с всичките си ресурси и огромната си мъдрост ме бяха удостоили с дълъг сто страници обвинителен акт, значи те бяха прави, а аз грешах. Сигурен съм, че татко ми съчувстваше, сигурен съм и че се молеше някак да се измъкна от тази каша, но не успя да ми предаде тези чувства. Чувстваше се унизен и ми го показа. Как така синът му адвокат се беше забъркал с някаква противна шайка мошеници?

Хиляди пъти съм си задавал същия въпрос. Нямам добър отговор.

Хенри Банистър едва успял да завърши гимназия и след няколко дребни провинения пред закона на деветнайсет години се записал при морските пехотинци. Там бързо го вкарали в пътя, направили го войник, който цени дисциплината и много се гордее с униформата. Три пъти го изпращали във Виетнам, където бил ранен, получил изгаряне и за кратко попаднал в плен. Медалите висят на стената в кабинета му в малката къща, където съм отгледан. Баща ми живее там сам. Майка ми беше убита от пиян шофьор две години преди да ме осъдят.

Хенри идва във „Фростбърг“ веднъж месечно на едночасово посещение. Пенсионер е и няма никаква работа, така че би могъл да идва и всяка седмица, ако иска. Но не иска.

Дългата присъда в затвора има много жестоки особености. Едната е усещането, че светът и хората, които обичаш и от които се нуждаеш, бавничко те забравят. Купищата писма, които пристигат през първите месеци, постепенно оредяват до едно-две седмично. Приятели и близки, отначало уж решени да те посещават, не се появяват с години. По-големият ми брат Маркъс се отбива два пъти годишно и цял час ме занимава с личните си проблеми. Има трима тийнейджъри на различни етапи на младежката престъпност, плюс ненормална съпруга. Моите проблеми май са нищо. Посещенията му са ми приятни въпреки хаоса в живота му. Маркъс постоянно имитира Ричард Прайър и всяка дума, излязла от устата му, е смешна. Обикновено се смеем през цялото време, докато той се оплаква от децата си. По-малката ми сестра Руби живее на Западното крайбрежие и я виждам веднъж годишно. Тя добросъвестно ми пише по едно писмо седмично и аз много ценя кореспонденцията ни. Имам далечен братовчед, излежал седемгодишна присъда за въоръжен грабеж – бях му адвокат, – който също ме посещава два пъти годишно, защото и аз го посещавах в затвора.

След първите ми три години тук често минават месеци, през които нямам друг посетител, освен баща ми. Управлението на затворите се старае да разпределя осъдените на около осемстотин километра от дома. Късметлия съм, че Уинчестър е толкова близо, но всъщност все едно е на хиляди километри. Имам няколко приятели от детството, които така и не се качиха на колите си да дойдат, и един-двама други, от които нямам вест вече две години. Повечето от предишните ми познати адвокати са твърде заети. Приятелят ми от колежа, с когото тичахме заедно, ми пише през месец, но не мога да го накарам да дойде. Живее във Вашингтон, на двеста и четирийсет километра на изток, където работел уж без почивен ден в голяма адвокатска кантора. Най-близкият ми приятел от морските пехотинци живее в Питсбърг, на два часа път, а е идвал във „Фростбърг“ само веднъж.

Вероятно трябва да съм признателен, че баща ми си прави труда.

Както винаги, той седи сам в малката зала за посещения с кафяв хартиен плик на масата пред него. Вътре има или бисквити, или кексчета от леля Расин, сестра му. Ръкуваме се, но не се прегръщаме – Хенри Банистър никога през живота си не е прегръщал друг мъж. Оглежда ме, за да се увери, че не съм напълнял, и както винаги ме разпитва за дневния ми режим. За четирийсет години не е наддал нито килограм и униформата на морски пехотинец още му става. Убеден е, че ако се храниш по-малко, ще живееш повече, а Хенри се страхува да не умре млад. Баща му и дядо му са починали, преди да навършат шейсет. Той изминава пеша осем километра дневно и смята, че и аз трябва да правя същото. Примирил съм се, че никога няма да престане да ме напътства как да живея живота си, независимо дали съм в затвора или навън.

Хенри потупва кафявия плик и ме осведомява:

– Расин ти ги изпраща.

– Благодари й от мое име.

Ако толкова се притеснява за килограмите ми, защо при всяко посещение ми носи плик с мазни десертчета? Изяждам едно-две, а останалите раздавам.

– Скоро да си говорил с Маркъс? – пита баща ми.

– От месец не съм. Защо?

– Големи неприятности. Някакво момиче забременяло от Делмън. Той е на петнайсет, тя – на четиринайсет.

Клати глава и се мръщи. Делмън още десетгодишен си беше престъпник и семейството винаги се е опасявало, че животът му ще продължи извън закона.

– Първото ти внуче – опитвам се да го разсмея аз.

– Голяма гордост! Петнайсетгодишен идиот, който носи името Банистър, надува корема на четиринайсетгодишно бяло момиче.

Двамата се замисляме над думите му. Срещите ни често се определят не от казаното, а от онова, което остава дълбоко скрито и неизречено. Баща ми е вече на шейсет и девет и вместо да се наслаждава на златните си години, през повечето време ближе рани и се самосъжалява. Не че го виня. След четирийсет и две години брак скъпата му съпруга му бе отнета за част от секундата. Потънал в скръб, той узна, че ФБР проявява интерес към мен, а разследването се разрасна лавинообразно. Процесът ми продължи три седмици и баща ми не пропусна нито ден в залата. Беше съкрушен, докато гледаше как ме изправят пред съда и ме осъждат на десет години затвор. После ни отнеха Бо, и на двамата. А вече и децата на Маркъс пораснаха достатъчно, че да създават сериозни тревоги на родителите си и на всичките си близки.

На цялото ни семейство се полага малко късмет, но надали ще ни споходи.

– Снощи говорих с Руби – осведомява ме баща ми. – Тя е добре, изпраща ти поздрави и ми каза, че последното ти писмо било много забавно.

– Моля те, предай й, че писмата й означават много за мен. Не е пропуснала нито седмица за пет години.

Руби е светъл лъч в нашето разпадащо се семейство. Тя е брачен консултант, а съпругът й е педиатър. Имат три съвършени деца, които не пускат да припарят до своя опозорен чичо Мал.

След дълго мълчание казвам:

– Благодаря ти за чека, както винаги.

– Радвам се да помогна – свива рамене той.

Всеки месец ми изпраща сто долара и аз съм му много признателен. Отиват в сметката ми и ми дават възможност да си купувам неща от първа необходимост като химикалки, листове за писане, книги и прилична храна. Повечето хора от Бялата банда получават чекове от близките си. Буквално никой от Черната не получава нито цент. В затвора винаги разбираш кой има пари.

– Мина почти половината – отбелязва баща ми.

– Още две седмици и ще станат пет години – пояснявам.

– Времето лети.

– Навън може би. Уверявам те, че от тази страна на стената часовникът върви много по-бавно.

– Въпреки това трудно може да повярва човек, че си тук вече пет години.

Така е наистина. Как оцеляваш години наред в затвора? Като не мислиш за времето, за месеците или седмиците. Мислиш за днешния ден – как ще го преживееш, какво ще правиш. Утре, като се събудиш, още един ден ще бъде зад гърба ти. Дните се трупат, седмиците отминават, месеците стават години. И ти осъзнаваш, че си силен, че можеш да функционираш и да оцеляваш, понеже нямаш избор.

– Решил ли си какво ще правиш? – пита ме Хенри.

Всеки месец ми задава същия въпрос, все едно ей сега ще ме освободят. Търпение, напомням си. Той ми е баща. И е тук! А това е много.

– Всъщност не. Има още много време.

– На твое място щях да започна да се замислям – отбелязва той, убеден, че в моето положение щеше прекрасно да знае как да постъпи.

– Току-що завърших трето ниво по испански – казвам с известна гордост.

В Кафявата банда имам добър приятел, Марко, който е отличен преподавател по чужди езици. Лежи за трафик на дрога.

– Май не след дълго всички ще заговорим на испански. Завладяват ни.

Хенри не понася имигранти, не понася никой с акцент, хора от Ню Йорк или от Ню Джърси, безработни или живеещи от социални помощи и смята, че бездомните трябва да бъдат арестувани и заселени в лагери, които в неговите представи ще бъдат по-лоша версия на „Гуантанамо“.

Преди няколко години си разменихме остри думи и той ме заплаши, че ще престане да ме посещава. Загуба на време е да се караме. Няма да го променя. Достатъчно добър е да идва да ме вижда, затова най-малкото, което мога да направя, е да се държа прилично. Аз съм осъден престъпник, той не е. Той е победител, аз съм загубеняк. Това, изглежда, е важно за Хенри, макар да не знам защо. Може би защото съм завършил колеж и после право – непостижима мечта за него.

– Сигурно ще напусна страната – казвам. – Ще отида някъде, където мога да използвам испанския си, например в Панама или в Коста Рика. Топло време, плажове, хора с тъмна кожа. Там не се интересуват дали имаш криминално досие и дали си лежал в затвора.

– Изглежда за предпочитане, нали?

– Да, татко, когато си в затвора, всяко друго място е за предпочитане. Какво да направя? Да се върна у дома, да стана нечий помощник без право да практикувам професията си и да правя проучвания за малка кантора, която не може да си позволи да ме наеме? Да се занимавам с освобождаване на хора под гаранция? Или да стана частен детектив? Възможностите не са много.

Той кима. Бяхме водили този разговор поне десетина пъти.

– Освен това мразиш властите – казва баща ми.

– О, да. Мразя федералните власти, ФБР, прокурорите, федералните съдии, глупаците, които управляват затвора. Много неща ненавиждам в тях. Лежа тук десет години за престъпление, което не съм извършил, защото някой наперен прокурор трябва да си повиши коефициента на успеваемост. А след като правителството може да осъди жалкия ми задник без никакви улики, представи си неизброимите възможности, които ме очакват сега, когато на челото ми ще пише „осъден престъпник“. Ще се махна от тук, татко, само да изляза.

Той кимва и се усмихва. Разбира се, Мал.

3

Предвид важността на онова, което правят, противоречията, които нерядко ги заобикалят, и насилниците, които понякога се изправят пред тях, е направо забележително, че в тази страна са убити само четирима федерални съдии.

Почитаемият Реймънд Фосет току-що бе станал номер пет.

Тялото му било намерено във вилата край езерото, която си построил и която често посещавал през уикендите. Когато не се явил за делото си в понеделник сутринта, правните му асистенти изпаднали в паника и се обадили на ФБР. Скоро агентите открили местопрестъплението. Вилата се намирала сред гъстите гори в Югозападна Вирджиния, на планински склон над малък и девствен водоем, известен като езерото Хигинс. Няма да го намерите на повечето пътни карти.

Нямало признаци за нахлуване с взлом, за борба или съпротива, нищо освен две мъртви тела с дупки от куршуми в главата и един празен метален сейф в сутерена. Съдия Фосет бил намерен близо до сейфа, застрелян два пъти в тила – определено било екзекуция, и край него на пода имало голяма локва засъхнала кръв. Първият експерт на местопрестъплението предположил, че съдията е мъртъв поне от два дни. Според един от асистентите му той напуснал кабинета към три часа в петък следобед. Смятал да тръгне с колата си право към вилата и да работи там усилено през целия уикенд.