Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 19 страниц)

Обаче през 2010 г. Законът за опазване на бойните полета и артефактите от Гражданската война се сдобил с още едно допълнение. В отговор на усилията на защитниците на културните ценности да ограничат строителството в близост до някогашните бойни полета в последния момент били направени някои добавки към заемащото цели сто страници изменение на закона. Вече било незаконно да копаеш за реликви „в радиус от три километра“ от границите на национален исторически обект, независимо чия собственост е земята, на която се намираш. Семейство Картър не знаели новите правила. Всъщност цитираната фраза е заровена толкова дълбоко в изменението на закона, че буквално никой не знаеше за нея.

През годините федерални агенти тормозели дядото на Отис и го обвинявали, че копае в защитена територия. От време на време се отбивали в дома му и настоявали да видят музея. След промяната на закона агентите изчакали търпеливо и заловили Отис и дядо му да обхождат една гориста местност в имота си с детектори за метал. Семейство Картър си наели адвокат, който ги посъветвал да се признаят за виновни. За много федерални престъпления вече не се изисква престъпно намерение. Незнанието не е оправдание.

Тъй като съм жертва на ЗРКО, Закона срещу рекета и корумпираните организации, често прилаган погрешно и известен с гъвкавостта си, аз живо се интересувам от набъбването на Федералния наказателен кодекс, който вече наброява двайсет и седем хиляди страници и продължава да расте. В Конституцията фигурират само три федерални престъпления: измяна, пиратство и фалшифициране. Днес федералните престъпления са повече от четири хиляди и петстотин и броят им продължава да расте, тъй като Конгресът става по-строг към престъпленията, а федералните прокурори по-изобретателно намират начини да прилагат всичките нови закони.

Отис би могъл да атакува конституционността на измененията в закона. Няколко години щяха да минат в съдебни спорове и делата щяха да се проточат много след като той бъдеше освободен под гаранция и се върнеше у дома при семейството си. Когато му го обясних на втората ни среща, той като че изгуби интерес. Защо да си прави труда, ако няма да излезе веднага? Но казусът ме заинтригува. Решихме да го обсъдим по-късно.

Ако големият ми план се провали, бих могъл да се заема със случая на Отис и да се боря чак до Върховния съд. Ще имам с какво да се занимавам през следващите пет години.

Върховният съд два пъти отказва да разглежда делото ми. Не можехме да го докажем, но имахме силното усещане, че моите обжалвания биват прокарвани набързо през системата заради нетърпението на правителството да тикне зад решетките Бари Рафко и неговите съучастници, включително мен.

Бях признат за виновен през ноември 2005-а и два месеца по-късно бях осъден на десет години. След прочитането на присъдата бях „задържан“, което означава, че ме върнаха в ареста. Малко са щастливците сред осъдените от федерален съд, на които е позволено да останат на свобода, докато не им бъде наредено да се явят в някой затвор. Така получават време да се приготвят, но малцина се радват на този лукс.

Адвокатът ми смяташе, че ще получа пет или шест години. Бари Подкупа, основният обвиняем, мишената, колоритният злодей, когото всички с удоволствие мразеха, получи двайсет години. Аз със сигурност заслужавах по-малко от половината присъда на този негодник. Дион, моята красива, любима и горещо подкрепяща ме съпруга, беше в залата и седеше гордо до унизения ми баща. Аз бях единственият от осемте обвиняеми, осъден този ден, и когато се изправих пред съдия Слейтър от лявата страна на адвоката, едва си поемах дъх. Не може да ми се случва, повтарях си отново и отново, докато оглеждах мътните образи край себе си. Не го заслужавам. Мога да обясня. Не съм виновен. Слейтър мъмреше, проповядваше и театралничеше пред пресата, а аз се чувствах като премазан от бой боксьор тежка категория в петнайсетия рунд, отпуснал се на въжетата и криещ лице в очакване на следващия удар. Коленете ми бяха омекнали. Плувах в пот.

Когато съдия Слейтър каза „десет години“, чух как зад мен Дион изстена и избухна в сълзи. Докато ме отвеждаха, за последен път погледнах назад. Стотици пъти съм виждал този момент по филми, телевизионни предавания и действителни репортажи от съдилищата – последния обезумял поглед на осъдения. Сбогом! Какво си мислиш, когато напускаш залата, но не си отиваш у дома? Истината е, че нищо не ти е ясно. Връхлитат те твърде много объркани емоции, изпитваш твърде силен страх, гняв и безпомощност, за да проумееш какво се случва.

Дион беше закрила уста с две ръце, цялата обляна в сълзи. Баща ми я беше прегърнал и се мъчеше да я утеши. Това беше последното, което видях – красивата ми съпруга, разстроена и съсипана.

Сега тя е омъжена за друг.

Благодарение на федералното правителство.

Моите съдебни заседатели са от окръга. Неколцина изглеждаха умни и образовани, но повечето бяха, как да кажа, семпли. След тридневни дебати те осведомиха съдията, че почти не напредват. И кой да ги вини? Стоварвайки пред тях грамадна част от Федералния наказателен кодекс, прокурорите бяха възприели изпитаната с времето стратегия да хвърлят колкото се може повече кал по стената с надеждата част от нея да се задържи. Това престараване превърна иначе относително лесното дело срещу Бари Рафко и конгресмена в правно тресавище. Посветих безброй часове на защитата си и не успях да проумея всички теории на обвинението. Още от самото начало адвокатът ми предричаше враждебно настроено жури.

След четвъртия ден съдия Слейтър издаде така нареченото в съдебните среди „динамитно нареждане“. В основни линии се настоява съдебните заседатели да се върнат в залата с решение. На всяка цена. Няма да се прибирате у дома, докато не вземете единодушно решение! Подобно нареждане рядко върши работа, но аз нямах този късмет. Час по-късно изтощените и емоционално изчерпани съдебни заседатели се върнаха в залата с единодушни присъди срещу всички подсъдими по всички обвинения. За мен и за мнозина други беше очевидно, че те не разбираха повечето раздели на Наказателния кодекс и сложните теории на обвинението. По-късно единият от съдебните заседатели беше цитиран да казва: „Просто допуснахме, че са виновни, защото иначе изобщо нямаше да бъдат обвиняеми“. Използвах тези думи в обжалванията, но явно са останали нечути.

Наблюдавах съдебните заседатели внимателно по време на целия процес – бяха объркани още от встъпителните речи. А и как иначе? Девет адвокати представиха версиите си на случилото се. Наложи се съдебната зала да бъде преустроена и ремонтирана, за да има място за всички подсъдими и техните защитници.

Процесът беше спектакъл, фарс, нелепо представление. Истината, осъзнах аз, не беше важна. Може би в друга епоха един процес би представлявал излагане на фактите, търсене на истината и раздаване на справедливост. Сега процесът беше състезание, при което едната страна щеше да победи, а другата – да изгуби. Всяка от страните очакваше от другата да нарушава правилата или да мами, затова никой не играеше честно. Истината се изгуби в мелето.

Два месеца по-късно се върнах в съдебната зала за произнасяне на присъдата. Адвокатът ми помоли да ми бъде позволено да се явя сам в затвора, но съдия Слейтър не се впечатли от молбата ни. Даде ми десет години и разпореди да остана в ареста.

Наистина е забележително, че не разстрелват повече федерални съдии. Четири седмици по-късно кроях всевъзможни планове за бавната и мъчителна смърт на Слейтър.

Щатските шерифи ме отведоха първо в съдебната палата, а от там – в градския арест, където ме съблякоха, обискираха и натъпкаха в пренаселена килия с още шестима осъдени. Имаше само четири легла. Първата нощ седнах на бетонния под – сам с прокъсаното си тънко одеяло. Арестът приличаше на шумна зоологическа градина, пренаселен и с недостатъчно надзиратели, така че беше невъзможно да се спи. Бях твърде уплашен и стъписан, за да затворя очи, затова седях в ъгъла и слушах виковете, писъците и заплахите чак до зори. Останах там една седмица, хранех се оскъдно, почти не спях, уринирах в мръсна открита тоалетна без вода на няма и три метра от съкилийниците ми. По едно време в килията бяхме десет човека. Не се къпех. Раздвижат ли ти се червата, отправяш спешна молба да отидеш в „лайнарника“ малко по-надолу по коридора.

Транспортирането на федералните затворници се осъществява от Шерифската служба на Съединените щати и е същински кошмар. Осъдени от всички нива на сигурност се събират на едно място, без да се вземат предвид видът на престъпленията и евентуалните рискове. Затова се отнасяха към всички ни като към зверове и убийци. За всяко придвижване ми слагаха белезници и оковаваха глезените ми, после ме привързваха към затворника отпред и към другия отзад. Настроението беше отвратително. Задачата на шерифите е една – да не допуснат бягства при преместването. Затворниците, много от тях новобранци като мен, са уплашени, отчаяни и стреснати.

Бяхме четиринайсет души. Напуснахме окръга с автобус без опознавателни знаци, който десетилетия по-рано беше превозвал ученици, и се отправихме на юг. Не ни свалиха белезниците и оковите. На предната седалка седеше шериф с пушка. Четири часа по-късно спряхме в окръжния затвор в Северна Каролина. Дадоха ни по един влажен сандвич и ни позволиха да уринираме зад автобуса, все още оковани и с белезници. Никога не ги сваляха. След два часа чакане взехме още трима и продължихме на запад. През следващите шест дни спирахме в местните затвори в Северна Каролина, Тенеси и Алабама, вземахме затворници, понякога оставяхме някого и всяка вечер спяхме в различни килии.

В местните затвори е най-зле: тесни и претъпкани килии без отопление, климатизация, слънчева светлина или нормална тоалетна, храна, която и кучета не биха яли, недостатъчно вода, необразовани примати за надзиратели, много по-голяма заплаха от насилие и местни, които ненавиждат „федералните бандюги“. Не можех да повярвам, че в страната съществуват толкова мизерни условия. Явно съм бил много наивен. Пътуването ни продължаваше, все повече се вкисвахме и отвратителните прояви в автобуса чувствително нараснаха. Те секнаха, когато един ветеран затворник ни обясни концепцията за „дизелова терапия“. Ако се оплакваш или създаваш проблеми, шерифите ще те държат в автобуса седмици наред и ще ти организират безплатна обиколка на десетки местни затвори.

Не бързаха. Щатските шерифи имат право да транспортират затворници само денем, затова разстоянията са къси. Пет пари не дават за нашето удобство или за нуждата ни от лично пространство.

Най-накрая пристигнахме в разпределителен център в Атланта – прословуто гадно място, където ме държаха в изолатора денонощно, докато документите ми бавничко се придвижваха по нечие бюро във Вашингтон. След три такива седмици започнах да губя разсъдъка си. Нямаше какво да чета и с кого да си говоря, храната беше ужасна, надзирателите – зли. Накрая отново ни оковаха и ни качиха на друг автобус, който ни откара на летището в Атланта, където ни наблъскаха в товарен самолет. Приковани за твърда пластмасова пейка и натъпкани коляно до коляно, отлетяхме за Маями, макар отначало да не го знаехме. Един от шерифите любезно ни осведоми. В Маями взехме още няколко човека, после отлетяхме за Ню Орлиънс, където седяхме в задушливата влага цял час, докато шерифите качваха още затворници.

В самолета ни позволиха да говорим. Подейства ни освежаващо. Повечето от нас бяха прекарали дълги дни в самота, затова охотно поведохме разговор. За някои от момчетата това пътуване не беше първото и те ни разказаха как ги транспортирали във вериги по любезното разпореждане на федералното правителство. Започнах да чувам всякакви описания на затворническия живот.

По тъмно пристигнахме в град Оклахома, където ни заведоха до един автобус и ни откараха в друг разпределителен център. Мястото не беше толкова неприятно, колкото онова в Атланта, но тогава вече ми минаваха мисли за самоубийство. След пет дни в изолатора отново ни оковаха и ни върнаха на летището. Отлетяхме за Тексас, световната столица на смъртоносната инжекция. Мечтаех си да видя как иглата се забива в ръката ми и аз се отнасям нанякъде. Осем здравеняци, всичките латиноси, се качиха на „въздушния конвой“ в Далас и от там отлетяхме за Литъл Рок, после за Мемфис и Синсинати, където за мен полетите приключиха. Прекарах шест нощи в строг градски арест, преди двама шерифи да ме откарат в затвора в Луивил, Кентъки.

Луивил се намира на осемстотин километра от родния ми град Уинчестър във Вирджиния. Ако ми беше позволено да се явя сам, двамата с баща ми щяхме да изминем разстоянието за няма и осем часа. Той щеше да ме остави пред портала и да се сбогува.

Четирийсет и четири дни, двайсет и шест от тях в изолатор, твърде много спирки, за да ги помня. Системата е лишена от логика, но всички нехаят. Никой не обръща внимание.

Истинската трагедия на федералната наказателна система не са абсурдите. А съсипаните и опропастени животи. Конгресът изисква дълги и сурови присъди и за проявилите насилие бандити те са оправдани. Закоравелите престъпници биват заключвани в „американските кошари“ – същински крепости, където бандите се вихрят необуздано и убийствата са нещо обикновено. Повечето федерални затворници обаче не са склонни към насилие и мнозина от тях са осъдени за престъпления, които едва ли представляват заплаха за обществото.

Ще ме смятат за престъпник до края на живота ми, но аз отказвам да го приема. Искам да живея свободен от миналото си и далече от пипалата на правителството.

11

Член 35 от Федералния наказателнопроцесуален кодекс осигурява единствения механизъм за отмяна на една присъда. Логиката му е блестяща и идеално подхожда на моето положение. Ако затворник успее да разреши друго престъпление, към което федералните власти проявяват интерес, тогава присъдата му може да бъде отменена. Разбира се, за целта е нужно съдействието на разследващите органи – ФБР, ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, Бюрото за контрол над алкохола, тютюнопушенето, огнестрелните оръжия и експлозивите и така нататък, – както и това на съда, осъдил затворника.

Ако всичко се развие по план, скоро може да имам привилегията да видя почитаемия съдия Слейтър, и то по моите правила.

Федералните се върнаха.

Напоследък директорът се държи много по-мило с мен. Въобразява си, че притежава трофей, който някои големи клечки желаят, и се налага да е във вихъра на събитията. Сядам пред бюрото му и той ме пита искам ли кафе. Предложението е невъобразимо – всемогъщият директор предлага кафе на затворник.

– Разбира се – отговарям. – Черно.

Той натиска едно копче и предава желанията ни на секретарката. Забелязвам, че носи копчета за ръкавели – добър знак.

– Днес тук ще пристигнат едрите риби, Мал – самодоволно ме осведомява директорът, като че ли координира всички действия по залавянето на убиеца. Понеже вече сме близки приятелчета, ми говори на малко име. Досега все беше „Банистър това, Банистър онова“.

– Кои? – питам.

– Шефът на спецекипа Виктор Уестлейк от Вашингтон и няколко адвокати. Май си им привлякъл вниманието.

Не мога да сдържа усмивката си, но само за секунда.

– Убиецът на съдия Фосет бил ли е тук, във „Фростбърг“? – пита ме той.

– Съжалявам, господин директор, не мога да отговоря на този въпрос.

– Или тук, или в Луивил, ясно ми е.

– Може би, а може би го познавам отпреди затвора.

Той се намръщва и потърква брадичка.

– Разбирам – промърморва.

Кафето пристига на поднос и за пръв път от години пия от чаша, която не е хартиена или пластмасова. Убиваме няколко минути с незначителни приказки. В единайсет и пет секретарката го осведомява по интеркома на бюрото му:

– Те са тук.

Излизам след директора и отивам в същата заседателна зала.

Петима мъже с еднакви тъмни костюми, еднакви бели ризи с якички с копчета, еднакви скучни вратовръзки. Ако ги бях видял сред тълпа от хора от половин километър разстояние, пак щях да си кажа: „Аха, федералните!“.

Минаваме през обичайното сковано запознанство, после директорът неохотно се извинява и излиза. Сядам от едната страна на масата, а новите ми приятелчета се настаняват от другата. Виктор Уестлейк е в средата, отдясно е агент Хански и едно ново лице, агент Сасуотър. Нито един от тези двамата няма да обели и дума. Отляво на Уестлейк са двама заместник-прокурори – Мангръм от Южния окръг на Вирджиния и Крадок от Северния. Изгонили са новобранеца Дънлийви.

До след полунощ се извиваше гръмотевична буря и Уестлейк започва разговора с въпрос:

– Голяма буря беше снощи, нали?

Присвивам очи и впервам поглед в него.

– Сериозно? Искате да си бъбрим за времето ли?

Това наистина го вбесява, но той е професионалист.

Усмивка, изсумтяване, после казва:

– Не, господин Банистър, не съм дошъл да си бъбрим за времето. Шефът ми смята, че трябва да сключим сделка с вас, затова съм тук.

– Страхотно. Да, бурята си я биваше.

– Бихме искали да чуем изискванията ви.

– Мисля, че ги знаете. Ще се позовем на Член трийсет и пет. Ще подпишем споразумение, всички ние, да ви съобщя името на убиеца на съдия Фосет. Вие го арестувате, разследвате, вършите си работата и когато федерално голямо жури го подвежда под отговорност, аз излизам на свобода. Още същия ден. Извеждате ме от „Фростбърг“ и изчезвам в Програмата за защита на свидетелите. Не лежа повече, нямам криминално досие, Малкълм Банистър не съществува. Сделката е поверителна, заровена надълбоко и подписана от главния прокурор.

– От главния прокурор?

– Да, сър. Не вярвам нито на вас, нито на когото и да било в тази стая. Не вярвам на съдия Слейтър, нито на друг федерален съдия, прокурор, помощник-прокурор, агент на ФБР или на друг служител на федералното правителство. Документите трябва да бъдат идеално изпипани, сделката – неотменима. Щом бъде предявено обвинението срещу убиеца, аз излизам на свобода. Точка.

– Ще използвате ли адвокат?

– Не, сър. Мога сам да се справя.

– Има логика.

Неочаквано Мангръм изважда една папка и измъква от нея копия на някакъв документ. Плъзва едното по масата и то спира пред мен, на идеалното място. Поглеждам го и сърцето ми започва да блъска в гърдите. Заглавието е същото като на всички искания и заповеди по моето дело: „Американски окръжен съд, Вашингтон, окръг Колумбия; Съединените американски щати срещу Малкълм У. Банистър“. В средата на страницата с главни букви пише: ИСКАНЕ ЗА РЕШЕНИЕ ПО ЧЛЕН 35.

– Това е предложение за съдебна заповед – казва Мангръм. – Просто отправна точка, но я обмисляхме немалко време.

Два дни по-късно ме качват на задната седалка на джип форд и ме извеждат от „Фростбърг“ – първото ми излизане от лагера от деня, когато пристигнах тук преди три години. Днес глезените ми не са оковани, но ръцете ми са с белезници пред тялото. Двамата ми спътници са щатски шерифи – не им знам имената, но са доста мили. След като обсъждаме времето, единият ме пита дали съм чувал хубави вицове. Заключете на едно място шестстотин мъже, дайте им предостатъчно свободно време и ще ви залеят вълни от вицове.

– Прилични или мръсни? – питам, макар че в затвора почти няма прилични вицове.

– О, мръсни, разбира се! – казва шофьорът.

Разказвам им няколко и те се смеят от сърце, докато километрите летят. Намираме се на междущатска магистрала 68, прехвърчаме през Хейгърстаун и усещането за свобода е опияняващо. Въпреки белезниците почти вкусвам живота навън. Наблюдавам движението и си мечтая отново да притежавам и да карам кола, да пътувам. На отбивките виждам заведения за бързо хранене и устата ми се пълни със слюнка при мисълта за бургери и картофки. Виждам как мъж и жена влизат в магазин, хванати за ръце, и почти усещам допира на нейната плът. Ожаднявам от нарисуваната на витрината на някакъв бар халба бира. Билборд, рекламиращ круиз по Карибите, събужда у мен копнеж по друг свят. Имам чувството, че съм бил в затвора цял век.

Завиваме на юг по междущатска магистрала 70 и не след дълго сме между Вашингтон и Болтимор. Три часа след като сме напуснали „Фростбърг“, пристигаме във федералния съд в центъра на Вашингтон. Вътре в сградата ми свалят белезниците. Продължавам между двамата шерифи: един отпред и един отзад.

Срещата се провежда в кабинета на съдия Слейтър, който е раздразнителен както винаги. За последните пет години сякаш се е състарил с двайсет. Смята ме за престъпник и почти не забелязва присъствието ми. Добре, не ме интересува. Явно са били проведени доста разговори между него, окръжната прокуратура, ФБР и главния прокурор. По едно време преброявам единайсет човека около масата. Искането за решение по Член 35 и прикрепеното към него споразумение вече се състоят от двайсет и две страници. Прочел съм всяка дума по пет пъти. Дори настоях на някои свои формулировки.

С две думи, споразумението ми дава всичко, което искам. Свобода, нова самоличност, закрила от страна на правителството и парична награда от сто и петдесет хиляди долара.

След обичайното прокашляне съдия Слейтър поема нещата в свои ръце.

– Сега ще започнем да протоколираме – оповестява той и стенографката се залавя за работа. – Макар че въпросът е поверителен и съдебната заповед няма да бъде публично оповестена, искам да протоколираме това изслушване. – Пауза, по време на която той размества някакви документи. – Това е искане от страна на Съединените щати за освобождаване по силата на Член трийсет и пет. Банистър, прочели ли сте цялото искане и предложението за проектозаповедта?

– Да, ваша чест.

– Доколкото знам, вие сте адвокат, или по-точно – били сте адвокат.

– Точно така, ваша чест.

– Искането, споразумението и заповедта получават ли одобрението ви?

И още как, старче.

– Да, сър.

Той задава същите въпроси на всички присъстващи. Просто формалност, тъй като всички вече са дали съгласието си. И най-важното, главният прокурор е подписал споразумението.

Слейтър ме поглежда и казва:

– Нали разбирате, господин Банистър, че ако името, което ни дадете, не доведе до предявяване на обвинителен акт, споразумението става нищожно след дванайсет месеца, присъдата ви няма да бъде отменена и вие ще излежите изцяло оставащото ви време?

– Да, сър.

– И че докато не бъде предявено обвинение, вие ще останете под разпореждането на Управлението на затворите?

– Да, сър.

След известно обсъждане на условията в споразумението съдия Слейтър подписва заповедта и срещата приключва. Той не се сбогува, а аз не го проклинам, както ми се иска. Ама наистина е чудо, че не очистват повече федерални съдии!

Антуражът ми ме обгражда и ме повежда надолу по стълбите към стая, където ме очакват още тъмни костюми. Заради мен е поставена видеокамера и господин Виктор Уестлейк крачи напред-назад. Казват ми да седна от едната страна на масата с лице към камерата и ми предлагат нещо за пиене. Присъстващите са много напрегнати и отчаяно искат да ме чуят да произнасям името.

12

– Той се казва Куин Ракър, чернокож, на трийсет и осем години, от Югозападен Вашингтон, преди две години осъден на седем години затвор за разпространение на наркотици. Запознах се с него във „Фростбърг“. Избяга преди три месеца и оттогава не съм го виждал. Произлиза от многолюдно семейство на наркодилъри, които действат успешно от много години. Изобщо не става дума за улични търговци. Те са бизнесмени с контакти по цялото Източно крайбрежие. Стараят се да не прибягват до насилие, но не се боят от него. Дисциплинирани, сурови и изобретателни. Няколко от тях са лежали в затвора. Няколко са убити. Възприемат го като част от производствените разходи.

Спирам, поемам си дъх. Стаята е притихнала.

Най-малко петима от костюмарите си водят бележки. Един има лаптоп и вече е извадил досието на Куин Ракър, който е намушкал няколко човека и е попаднал сред първите петдесет заподозрени от списъка на ФБР най-вече заради престоя му във „Фростбърг“ заедно с мен и бягството му от тук.

– Както казах, запознах се с Куин във „Фростбърг“ и се сприятелихме. И той като повечето затворници беше убеден, че мога да подам някаква магическа жалба и да го измъкна, но в неговия случай не беше възможно. Не се справяше добре, защото му беше за пръв път. Случва се с някои от новаците, които не са били в други затвори. Атмосферата в лагера не им харесва. Както и да е, колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Куин. Не можеше да си представи как ще издържи още пет години. Имаше съпруга и две деца, пари от семейния бизнес и много несигурно положение. Беше убеден, че братовчедите му ще се намесят, ще поемат неговата роля и ще му откраднат дяла. Наслушах се на какво ли не, но не повярвах на всичко. Такива бандити обикновено дрънкат измишльотини и обичат да преувеличават, особено ако е свързано с пари и насилие. Куин обаче ми допадна. Той е може би най-добрият ми приятел от затвора. Не сме били в една килия, но се сближихме.

– Знаете ли защо избяга? – пита Виктор Уестлейк.

– Да, струва ми се. Куин продаваше марихуана и се справяше добре. Освен това и доста пушеше. Както знаете, най-бързият начин да се махнеш от федерален лагер е да те хванат с наркотици или алкохол. Строго са забранени. Куин научи от един доносник, че надзирателите знаят за бизнеса му и се готвят да го пипнат. Той е изключително умен и съобразителен и никога не държи дрога в килията си. Пази запасите си в общите помещения, както правят повечето търговци на черно. Стана напечено и той прекрасно съзнаваше, че хванат ли го, ще го изпратят в по-строг затвор. Затова избяга. Сигурен съм, че не е отишъл далече. Може би някой го е чакал отвън.

– Знаете ли къде е сега?

Кимвам, но изчаквам, преди да отговоря.

– Има братовчед, не му знам името, но е собственик на няколко стриптийз клуба в Норфък, Вирджиния, близо до военноморската база. Намерете братовчеда и ще намерите Куин.

– Под какво име?

– Не знам, но няма да е Куин Ракър.

– Откъде знаете?

– Извинете, но това не е ваша работа.

В този момент Уестлейк кимва на един агент до вратата и той изчезва. Издирването започва.

– Да поговорим за съдия Фосет – подканя ме Уестлейк.

– Добре – отговарям.

Безброй пъти съм си представял този момент. Репетирал съм го в тъмното в килията си, когато не можех да спя. Описвал съм го на хартия, после съм унищожавал текста. Изричал съм думите гласно по време на дългите си самотни разходки. Трудно ми е да повярвам, че най-после се случва.

– Голяма част от бизнеса на бандата му е транспортирането на кокаин от Маями до главните градове по Източното крайбрежие, предимно в южната му част – Атланта, Чарлстън, Роли, Шарлът, Ричмънд и така нататък. Междущатска магистрала деветдесет и пет била предпочитан маршрут, понеже движението по нея е натоварено, но бандата използвала всеки път и всяко шосе на картата. В повечето случаи прибягвали до мулета. Плащали на шофьора пет хиляди долара да наеме кола и да пренесе един багажник с кока до разпределителен център в някой град. Мулето правело доставката, после се връщало обратно в Южна Флорида. Според Куин деветдесет процента от коката, която смъркат в Манхатън, пристига там с кола, наета от муле в Маями и закарана на север. На практика е невъзможно да бъдат засечени. Можеш да заловиш муле само ако някой пропее. Както и да е, Куин имал племенник, който се издигал по стълбицата на семейния бизнес. Хлапето пренасяло стока и го спрели за превишена скорост на междущатска осемдесет и едно точно до Роуаноук. Карал микробус под наем и обяснил, че доставя старинни мебели за някакъв магазин в Джорджтаун. Разбира се, в микробуса имало мебели, но истинският товар бил кокаинът, който на улицата би струвал пет милиона. Полицаят заподозрял нещо и повикал подкрепление. Племенникът знаел правилата и не позволил обиск на микробуса. Вторият полицай бил новобранец, прекалено усърден, и започнал да рови из стоката в колата. Нямал заповед за обиск, нямал основателна причина, нямал разрешение. Когато намерил кокаина, направо откачил и всичко се объркало. Голяма каша.

Млъквам и отпивам глътка вода. Агентът с лаптопа продължава да трака – несъмнено изпраща заповеди по цялото Източно крайбрежие.

– Как се казва племенникът? – пита Уестлейк.

– Не знам, но не мисля, че фамилията му е Ракър. В това семейство има няколко фамилни имена и доста псевдоними.

– И делото на племенника попада при съдия Фосет, така ли? – пита Уестлейк, подканяйки ме да продължа, макар че явно никой не бърза. Попиват всяка дума и изгарят от желание да заловят Куин Ракър, но искат да чуят цялата история.

– Да, и Куин наел известен адвокат от Роуаноук, който го уверил, че обискът на микробуса е извършен в крещящо нарушение на Конституцията. Ако съдия Фосет отхвърлел резултатите от обиска, уликите също щели да бъдат отхвърлени. Няма ли улики, няма процес, няма присъда, нищо. Междувременно Куин научил, че съдия Фосет може би ще погледне по-благосклонно на делото на племенника му, ако получи някаква сума. Сериозна сума. Според Куин адвокатът им бил посредник в сделката. Не, не знам името на адвоката.

– Каква сума? – пита Уестлейк.

– Половин милион. – Посрещат това ми твърдение доста скептично и нищо чудно. – И на мен ми беше трудно да повярвам. Федерален съдия да взема подкуп. Но се шокирах и когато пипнаха федерален агент да шпионира за руснаците. Явно при определени обстоятелства човек е способен на всичко.

– Да не се отклоняваме от темата – раздразнено ме прекъсва Уестлейк.

– Разбира се. Куин и семейството му платили подкупа. Фосет го взел. Делото се движело по реда си и дошъл денят на изслушването за отхвърляне на уликите, придобити по време на незаконния обиск. За огромна изненада на всички съдията отсъдил против племенника, в полза на правителството, и наредил да започне процес. При липсата на защита съдебните заседатели признали хлапето за виновно, но адвокатът смятал, че имат добри шансове да обжалват. Делото още се мъкне по инстанциите, а междувременно племенникът излежава осемнайсет години в Алабама.

– Хубава история, господин Банистър – казва Уестлейк, – но откъде знаете, че Куин Ракър е убил съдията?

– Защото той сам ми каза, че ще го направи за отмъщение и за да си върне парите. Често говореше за това. Знаеше точно къде живее съдията, къде работи и къде обича да прекарва уикендите. Подозираше, че парите са скрити някъде във вилата му, и беше твърдо убеден, че не е единственият изигран от Фосет. И защото, господин Уестлейк, той ме предупреди, че ще ме набележи в мига, в който го арестуват. Можело да изляза на свобода, но винаги съм щял да се озъртам през рамо. Тези хора са много умни – вижте какво установи собственото ви разследване. Нищо. Нищичко. Когато имат зъб на някого, те са много търпеливи. Куин е чакал почти три години, преди да убие съдията. Като нищо ще изчака двайсет, за да убие и мен.