Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 19 страниц)

– Намерих го в Радфорд – колежанско градче с население около шестнайсет хиляди души. Преди няколко месеца излязъл от затвора, поживял с майка си, после се преместил. Говорих с майка му – кораво момиче е тя – и от нея научих, че Нейтън си купил бар в Радфорд.

Любопитен съм и питам:

– Как й развързахте езика?

Франк се смее и си пали още една цигара.

– Това е лесната част, Рийд. Когато си в този бизнес толкова отдавна като мен, винаги можеш да изръсиш някоя глупост и да накараш хората да говорят. Допуснах, че майка му все още изпитва здравословен страх от всеки, свързан със системата на затворите, затова й казах, че съм федерален агент по затворите и трябва да говоря със сина й.

– Това не означава ли неправомерно представяне като длъжностно лице?

– Не, няма федерални агенти по затворите. Тя не ми поиска визитна картичка – ако го беше направила, щях да й дам. Имам доста визитни картички. Мога да бъда всякакъв федерален агент. Няма да повярвате колко лесно е да заблудиш хората.

– Ходихте ли в бара?

– Да, но не влязох. Щях да се набивам на очи. Той е съвсем близо до кампуса на университета и посетителите му са много по-млади от мен. Казва се „Бомбай“ и работи от неотдавна. Според градските архиви новият собственик е във владение от десети май тази година. Продавачът е някой си Артър Стоун, а нашето момче Нейтън Кули е купувачът.

– Къде живее?

– Не знам. В документацията няма нищо. Подозирам, че е под наем, затова няма данни. По дяволите, може да спи над бара. Сградата е стара и двуетажна. Нали няма да ходите там?

– Няма.

– Добре. Понеже сте твърде възрастен и там няма чернокожи.

– Благодаря ви. Ще се срещна с него някъде другаде.

Плащам на Франк шестстотин долара в брой и на излизане питам:

– Франк, ако ми трябва фалшив паспорт, можете ли да ми подскажете нещо?

– Разбира се. Има един човек в Балтимор, когото съм използвал преди. Прави почти всичко. Но напоследък паспортите са опасна работа – с тази засилена вътрешна сигурност и така нататък. Пипнат ли ви, лошо ви се пише.

– Не е за мен – усмихвам се.

Той се засмива и казва:

– Боже, това за пръв път го чувам!

Колата ми е натоварена и аз напускам града. Четири часа по-късно съм в Маклийн, Вирджиния, и търся копирен център, който да предлага изключително качествени услуги. Намирам един в модерен търговски център, плащам нужната такса и свързвам лаптопа си с принтер. Бучкам и ръчкам десетина минути, но накрая проклетото нещо проработва и разпечатвам писмото до Нейтън Кули. На бланка на „Скелтър Филмс“, има адрес на Осмо Авеню в Маями и пълен набор номера на телефони и факсове. На плика пиша: „Г-н Нейтън Кули, Бар и грил «Бомбай», Ист Мартин Стрийт 914, Радфорд, Вирджиния 24141“. Отляво на адреса написвам с главни букви: „Поверително и лично“.

Когато всичко се получава безупречно, прекосявам река Потомак и поемам през центъра на Вашингтон, за да намеря пощенска кутия.

28

Куин Ракър се обърна с гръб, провря ръце между решетките и допря китките си отзад. Заместник-шерифът щракна белезниците, докато друг отваряше вратата на килията. Придружиха Куин до претъпкана чакалня, където го чакаха трима агенти на ФБР. От там го прекараха през стъклена врата и го качиха в черен джип със затъмнени прозорци, в който имаше още въоръжена охрана. Десет минути по-късно той пристигна с пълен ескорт пред задния вход на федерална сграда, където го вкараха светкавично и го качиха по стълбите до втория етаж.

Нито Виктор Уестлейк, нито Стенли Мъмфри, нито някой друг от адвокатите в стаята бяха участвали в подобна среща. Нямаше практика да водят обвиняемия на разговор. Ако се налагаше полицията да го разпитва, правеха го в затвора. Ако трябваше той да се яви в съда, съдията назначаваше изслушване.

Въведоха Куин в малка заседателна зала и му свалиха белезниците. Той се здрависа с адвоката си Дъсти Шивър, който, естествено, трябваше да присъства, но не беше сигурен каква е целта на срещата. Предупреди федералните, че клиентът му няма да им каже нищо, докато той, Дъсти, не му позволи да говори.

Куин беше в затвора четири месеца и не се справяше добре. По причини, известни само на тъмничарите му, го държаха в изолатора. Контактът му с надзирателите беше сведен до минимум. Храната беше отвратителна и той слабееше. Освен това вземаше антидепресанти и спеше по петнайсет часа дневно. Често отказваше да се среща със своите близки или с Дъсти. Веднъж молеше за правото да се признае за виновен в замяна на доживотна присъда, а на следващата седмица искаше процес. От време на време признаваше, че е убил съдия Фосет и приятелката му, но после се отмяташе и обвиняваше правителството, че слага дрога в храната му. Заплашваше надзирателите, че ще убие и тях, и децата им, после настроението му се променяше и той им се извиняваше през сълзи.

Виктор Уестлейк ръководеше срещата.

– Да минем направо на въпроса, господин Ракър. Разполагаме с убедителни сведения, че вие и ваш съучастник искате да убиете един от свидетелите ни.

Дъсти докосна ръката на Куин и го предупреди:

– Нито дума. Не говори, докато не ти разреша.

Куин се усмихна на Уестлейк, все едно убийството на правителствен свидетел щеше да му достави огромно удоволствие.

Уестлейк продължи:

– Целта на това малко събиране е да ви предупредим, господин Ракър, че ако наш свидетел пострада, ще ви бъдат отправени допълнителни обвинения, и не само на вас. Ще погнем всеки член на семейството ви.

Куин се ухили.

– Значи Банистър бяга, а?

– Млъквай, Куин – скастри го Дъсти.

– Не съм длъжен да мълча – отговори Куин. – Чух, че Банистър е избягал от топлото слънце на Флорида.

– Млъквай, Куин! – отново изръмжа Дъсти.

– Намерили са му ново място, вероятно и ново име, каквото трябва – продължи Куин.

– Куин, ако направиш нещо на някой от свидетелите ни, ще обвиним Ди Рей, Дългия, няколко твои братовчеди и всеки, до когото се докопаме – заяви Стенли Мъмфри.

– Нямате никакви свидетели – изстреля Куин от отсрещната страна на масата. – Само Банистър.

Дъсти вдигна безпомощно ръце и се отпусна тежко на стола си.

– Съветвам те да си затваряш устата, Куин.

– Чух те, чух те.

Уестлейк се мъчеше да запази намръщеното си изражение, докато се взираше в обвиняемия. Беше изумен. Срещата трябваше да сплаши Куин, а не правителството. Откъде, за бога, беше научил, че Банистър е във Флорида и че вече е избягал? Смразяващ момент за Уестлейк и помощниците му. Ако можеха да намерят информатора, незабавно щяха да го арестуват.

– Цялото ти семейство може да бъде обвинено в убийство – продължи Стенли в плах опит да звучи сурово.

Куин само се усмихваше. Престана да говори и скръсти ръце пред гърдите си.

Трябва да видя Ванеса Йънг. Срещата крие известен риск. Ако ни забележат заедно неподходящите хора, ще възникнат въпроси, на които не съм готов да отговарям. Но срещата ни е неизбежна, и то вече от няколко години.

Видях я във „Фростбърг“ един снежен ден, когато много посетители се бяха отказали да пътуват. Докато говорех с баща си Хенри, тя влезе и седна на съседната маса. Идваше да види брат си. Беше превъзходна. В началото на четирийсетте, с мека кафява кожа, красиви печални очи, дълги крака, тесни джинси. Всичко необходимо. Не можех да откъсна очи от нея и най-накрая Хенри попита:

– Искаш ли да си тръгвам?

Не, разбира се, понеже, ако си тръгнеше, часът ми за свиждане щеше да приключи. Колкото по-дълго останеше, толкова по-дълго щях да съзерцавам Ванеса. След малко тя също ме погледна и скоро се изпивахме с поглед. Привличането беше взаимно, от самото начало.

Е, имаше някои трудности. Първо, фактът, че съм в затвора, и второ, нейният брак, който, както се оказа впоследствие, беше пълен провал. Опитах се да изкопча информация от брат й, но той не искаше да се замесва. Разменихме си няколко писма, но тя се тревожеше да не я спипа съпругът й. Опита се да идва по-често и да посещава и брат си, и мен, но имаше две деца тийнейджъри, които й вгорчаваха живота. След като приключи с развода си, излизаше с други мъже, но не се получи. Умолявах Ванеса да ме чака, но седем години са много време, когато си на четирийсет и една. Децата й пораснаха и напуснаха дома, тя се премести в Ричмънд, Вирджиния, и връзката ни от разстояние охладня. Ванеса е от такова семейство, че е изключително предпазлива и едното й око винаги е в огледалото за обратно виждане. Май това е общото помежду ни. С кодирани имейли успяваме да си уговорим място и време за среща. Предупреждавам я, че изглеждам съвсем различно от Малкълм Банистър, когото е срещнала в затвора. Тя отговаря, че ще рискува. Няма търпение да види подобрената ми версия.

Докато паркирам пред ресторанта в едно предградие на Ричмънд, коремът ми болезнено се свива. Кълбо от нерви съм, защото най-сетне ще докосна жената, за която мечтая почти три години. Знам, че и тя иска да я докосна, но мъжът, към когото е изпитвала влечение тогава, сега изглежда съвсем различно. Ами ако не ме хареса? Ако предпочита Малкълм пред Макс? Освен това се притеснявам, че ще прекарам известно време с единствения човек освен федералните, който познава и двамата.

Изтривам потта от челото си и си чудя дали да не се откажа. Все пак излизам и тръгвам към вратата.

Тя е на масата и се усмихва, когато едва не се спъвам.

Харесва ме. Целувам я нежно по бузата, сядам и двамата дълго се взираме един в друг. Накрая се решавам да попитам:

– Е, какво ще кажеш?

Ванеса клати глава и отговаря:

– Направо удивително. Никога нямаше да те позная. Ще ми покажеш ли лична карта?

Двамата се засмиваме и аз отговарям:

– Разбира се, но е фалшива. Според нея сега съм Макс, а не Малкълм.

– Отслабнал си, Макс.

– Благодаря, ти също.

Мярвам краката й под масата. Къса пола. Готини обувки с висок ток. Облякла се е за случая.

– Кой от двамата предпочиташ?

– Е, май вече нямам избор, нали? Мисля, че си сладък, Макс. Харесва ми новото ти аз, целият комплект. Чия идея бяха марковите очила?

– На консултанта ми, който предложи голата глава и наболата брада.

– Колкото повече те гледам, толкова повече ми харесваш.

– Слава богу. Умирам от притеснение.

– Спокойно, скъпи. Чака ни дълга нощ.

Поръчваме питиета на келнера – мартини за мен, диетична кола за нея. Много са нещата, които не искам да обсъждам, например внезапното си излизане от затвора и Програмата за защита на свидетелите. Брат й, когото тя посещаваше, също е излязъл, но вече пак се е озовал зад решетките, така че не обсъждаме и него. Питам за децата й: дъщеря й е на двайсет и учи в колеж, синът й е на осемнайсет и не прави нищо.

Докато говоря, тя ме спира и отбелязва:

– Дори звучиш различно.

– Добре. Нова дикция, която упражнявам от месеци. Говоря по-бавно и по-гърлено. Естествено ли звучи?

– Да, струва ми се. Получава се.

Пита ме къде живея и аз й обяснявам, че още не съм си намерил жилище. Местя се, за да не ме следят федералните и други хора, спя в евтини мотели. Не съм беглец, но не съм и съвсем на чисто. Поднасят ни вечерята, но ние почти не забелязваме.

– Изглеждаш много по-млад – отбелязва тя. – Може би трябва да отида при пластичния ти хирург.

– Моля те, не променяй нищо.

Разказвам й за промените – предимно очите, носа и брадичката. Забавлявам я, като описвам срещите с екипа от хирурзи и усилията ни да създадем новото лице. Освен това съм отслабнал с десет килограма и тя смята, че трябва малко да понапълнея. Когато нервността отминава и се поуспокояваме, заговаряме като стари приятели. Келнерът пита дали храната ни харесва, понеже не сме я докоснали. Приказваме си за най-различни неща, но всъщност и двамата мислим за едно. Най-накрая предлагам:

– Хайде да се махаме от тук.

Едва изговарям думите, и тя посяга към чантата си. Плащам в брой за вечерята и излизаме на паркинга. Не ми се иска да отидем в апартамента й и Ванеса се съгласява. Обяснява, че е доста мъничък и гол. Вземаме си стая в хотел, който съм забелязал по-надолу по улицата, и поръчваме бутилка шампанско. Две хлапета в първата си брачна нощ не биха могли да вложат повече енергия от нас двамата. Толкова много неща имаме да правим, толкова много имаме да наваксваме.

29

Докато Ванеса е на работа, свършвам някои неща в Ричмънд. В един магазин давам седемдесет долара за евтин предплатен мобилен телефон със сто минути за разговор, в друг купувам същия телефон и абонаментен план за шейсет и осем долара. Ще дам единия телефон на Ванеса и ще задържа другия. В някаква дрогерия се зареждам с предплатени кредитни карти. Имам среща със собственика на магазин за камери, който се нарича „видеограф“, но иска твърде много пари. Ако ми провърви и получа от Кули съгласие за интервю, ще ми трябват двама човека – оператор и момче за всичко. Този тип ми заявява, че работи с пълен екип или изобщо не се хваща.

С Ванеса хапваме по един сандвич в деликатесен магазин, недалече от службата й. Вечерта отиваме в някакво бистро в „Керитаун“. Заниманията ни след вечеря са забележително и прелестно сходни с тези от предишната нощ и са в същата хотелска стая. Може да ни стане навик. Плановете ни за третата нощ обаче се провалят от обаждане на сина й. Минавал през града и имал нужда да отседне някъде. Тя допуска, че той ще има нужда и от пари.

Тъкмо приключваме с вечерята, когато мобилният в джоба ми започва да вибрира. На дисплея пише „Неизвестен“, но пък за този телефон всички обаждания са такива. Очаквам важни новини, затова се извинявам на Ванеса и ставам от масата. Във фоайето на ресторанта вдигам.

Смътно познат глас казва:

– Господин Рийд Болдуин, обажда се Нейтън Кули. Получих писмото ви.

Нареждам си да говоря бавно и гърлено.

– Да, господин Кули, благодаря за обаждането. – Разбира се, че е получил писмото ми, иначе откъде ще има телефонния ми номер?

– Кога искате да поговорим? – пита.

– По всяко време. В момента съм във Вашингтон, днес приключихме със снимките. Очаквам кратко затишие, така че в момента е идеално. А при вас?

– Никъде няма да ходя. Как ме намерихте?

– Чрез интернет. В наше време трудно можеш да се скриеш.

– Да, сигурно. Обикновено спя до късно, после работя в бара докъм два след полунощ.

– Какво ще кажете да обядваме утре? – питам го май прекалено нетърпеливо. – Само ние двамата, никакви камери, никакви диктофони, нищо такова. Аз черпя.

Мълчание. Притаявам дъх.

– Ами добре. Къде?

– Това е ваша територия, господин Кули. Вие изберете времето и мястото. Аз ще дойда.

– Добре, на изхода за Радфорд от магистрала Осемдесет и едно има ресторантче, казва се „Спънкис“. Ще ви чакам утре в дванайсет.

– Ще дойда.

– Как ще ви позная? – пита той и аз едва не изпускам телефона.

Проблемът с разпознаването е много по-сериозен, отколкото си дава сметка Кули. Подложил съм се на операция, която изцяло е променила лицето ми. Бръсна главата си през ден, а брадата – веднъж седмично. Отслабнал съм с десет килограма. Нося очила с червени рогови рамки, черни фланелки, имитации на спортни сака на „Армани“ и платнени обувки, каквито ще намериш само в Маями или в Лос Анджелис. Имам различно име, различен глас и дикция.

Цялата тази шарада е старателно сглобена не за да подвежда хората, които искат да ме следят или да ме убият, а за да скрия истинската си самоличност от вас, господин Нейтън Кули.

– Висок съм метър и осемдесет, чернокож, слаб, с гола глава и ще нося бяла панамена шапка – отговарям му.

– Чернокож ли сте? – изломотва той.

– Да. Проблем ли е?

– Не. Ще се видим утре.

Връщам се на масата, където Ванеса ме чака притеснено.

– Беше Кули – казвам. – Ще се срещнем утре.

– Давай – усмихва се тя.

Довършваме вечерята си и неохотно се сбогуваме. Целуваме се пред ресторанта и се държим като тийнейджъри. Мисля си за нея през целия път до Роуаноук.

Пристигам петнайсет минути по-рано и паркирам така, че да наблюдавам колите, които завиват към „Спънкис“. Най-напред ще видя колата или пикапа му и от това ще разбера много. Допреди шест месеца е бил в затвора, където е лежал малко повече от пет години. Няма баща, майка му е алкохоличка и е завършил само десети клас, така че ще ми е интересно каква кола си е избрал. Възнамерявам, докато разговаряме, да наблюдавам всякакви неща – облекло, бижута, часовник, мобилен телефон.

Движението става по-натоварено с наближаването на обед. В дванайсет и три минути пристига лъскав и чисто нов шевролет силвърадо. Сериозен пикап. Подозирам, че това е Нейтън Кули. Наистина е той и спира от другата страна на паркинга. Озърта се неспокойно, докато върви към входа.

Не съм го виждал от четири години и, изглежда, почти не се е променил. Същото тегло, същата чорлава руса коса, макар че веднъж в затвора си обръсна главата. Поглежда два пъти номерата на колата ми от Флорида, после влиза в ресторанта. Поемам си дълбоко въздух, нахлупвам шапката и тръгвам към вратата. Спокойно, идиот такъв, промърморвам си, понеже вътрешностите ми се преобръщат. Нужни са спокойна ръка и стоманени нерви за онова, което предстои.

Срещаме се във фоайето и си разменяме любезности. Свалям шапката, докато салонната управителка ни води към сепаре в дъното. Сядаме един срещу друг и подемаме разговор за времето. За миг направо съм във възторг от хитростта си. Нейтън разговаря с непознат, а аз разговарям с хлапе, което някога познавах доста добре. Изобщо не подозира: не се взира в очите или в носа ми, не примижава, не повдига вежди, не ми мята озадачени погледи, докато слуша гласа ми. И за щастие не казва: „Напомняте ми за един човек, когото познавах преди време“. Засега нищо.

Казвам на келнерката, че адски ми се пие бира, голяма наливна, а Нейтън се поколебава, преди да каже:

– И за мен същото.

Успехът на тази доста несигурна мисия би могъл да зависи от алкохола. Нейтън е отраснал сред пияници и хора, които се друсат с метамфетамини. След това е прекарал пет години в затвора – чист и трезвен. Подозирам, че сега, когато е навън, се е върнал към старите си навици. Фактът, че има собствен бар, е показателен.

Изглежда добре за селяк, когото никой не е учил как да се облича. Избелени джинси, фланелка с якичка и логото на „Корс Лайт“, оставена от някой търговец в бара му, военни ботуши. Не носи бижута и часовник, но има невероятно грозна затворническа татуировка от вътрешната страна на лявата си ръка. С две думи, Нейтън не се перчи с пари чрез външността си.

Носят ни бирата и ние се чукваме.

– Разкажете ми за филма – подканя ме той.

По навик кимвам, правя пауза и си нареждам да говоря бавно, ясно и възможно най-гърлено.

– Правя документални филми вече десет години, а това е най-вълнуващият ми проект.

– Господин Болдуин, какво точно е документален филм? Така де, гледал съм филми, ама май не съм гледал много документални.

– Разбирам. Обикновено са кратки независими продукции, които не се прожектират в големите кина. Не са касови. Това са филми за истински личности, истински проблеми, истински събития, без участието на големи звезди и такива неща. Наистина сериозни филми. Най-добрите печелят награди на разни фестивали и привличат известно внимание, но никога не носят много пари. Моята компания специализира във филми, които се занимават със злоупотребата с власт, най-вече от страна на федералното правителство, но също и от страна на големите корпорации. – Отпивам от бирата и си напомням да карам бавно. – Повечето са дълги около час. Конкретно този може да стане около деветдесет минути, но това ще решим по-късно.

Келнерката се връща. Поръчвам си сандвич с пилешко, а Нейтън иска голяма порция пилешки крилца.

– Как започнахте с бара? – питам го.

Той отпива, усмихва се и отговаря:

– Заради един приятел. Собственикът затъваше. Не заради бара, с някакви други имоти. Сигурно заради рецесията. Затова се опитваше да се отърве от „Бомбай“. Търсеше някой глупак, който да го купи и да поеме дълговете, и аз си казах: какво пък. Само на трийсет съм, нямам работа, нямам перспективи, защо да не рискувам? Засега обаче печеля. Забавно е. Навъртат се много колежанки.

– Женен ли сте?

– Не. Не знам какво ви е известно за мен, господин Банистър, обаче аз лежах в затвора пет години и току-що излязох. Заради федералното правителство не съм имал много срещи напоследък, сега се връщам в играта, ако ме разбирате.

– Естествено. Присъдата ви се дължи на същия инцидент, при който загина брат ви, нали?

– Точно така. Признах се за виновен и ме затвориха за пет години. Братовчед ми още е в затвора. „Биг Санди“ в Кентъки, гадно място. Повечето ми братовчеди или са зад решетките, или са мъртви. Това е една от причините да се преместя в Радфорд, господин Болдуин – за да се измъкна от търговията с наркотици.

– Разбирам. Моля те, наричай ме Рийд. Баща ми е господин Болдуин.

– Добре. Аз съм Нейтън. Или Нейт.

Отново се чукваме с чашите, като че ли най-неочаквано сме си станали много близки. В затвора му викахме Нати.

– Разкажете ми за филмовата си компания – подканя ме той.

Очаквах въпроса, но почвата е несигурна. Отпивам от бирата и бавно преглъщам.

– „Скелтър“ е нова компания със седалище в Маями, в нея съм само аз с двама партньори, плюс служителите. Години наред работих за по-голяма продуцентска фирма в Ел Ей. Казваше се „Коув Крийк Филмс“, може да си я чувал. – Не е. Просто поглежда към задника на една добре сложена млада келнерка. – Както и да е, „Коув Крийк“ спечели една камара награди и правеше добри пари в бизнеса, но миналата година всичко се разпадна. Скараха се жестоко за актьори, пари и над кой проект да работят. Все още водим неприятни дела, които сигурно ще се влачат с години. Федералният съд в Ел Ей дори издаде съдебна заповед, с която ми забранява да говоря за „Коув Крик“ или за делото. Шантава работа, а?

За мое облекчение Нейтън бързо губи интерес към филмовата ми компания и нейните проблеми.

– Защо седалището ти е в Маями?

– Заминах там преди три години, за да работя над филм за фалшиви военни доставки за правителството, и се влюбих в това място. Живея в Саут Бийч. Ходил ли си там?

– Не.

Освен пътуванията, които са му уреждали щатските шерифи, Нейтън не се е отдалечавал на повече от триста километра от Уилоу Гап.

– Мястото е вълнуващо. Красиви плажове, прекрасни момичета, бурен нощен живот. Преди четири години се разведох и сега отново ергенувам. Прекарвам там половината година. Другата половина съм на път и снимам.

– Как се прави документален филм? – пита Нейт и отпива голяма глътка бира.

– Много по-различно е от игрален филм. Обикновено сме само аз и операторът, може би и един-двама техници. Сценарият е важната част, не пейзажът или лицето на изпълнителя на ролята.

– И искаш да снимаш мен?

– Категорично. Теб, може би майка ти или други членове на семейството. Искам да отида на мястото, където е бил убит брат ти. Целта ми е да открия истината, Нейтън. Заел съм се с нещо, което може да се окаже наистина голямо. Ако успея да докажа, че Агенцията за борба с наркотиците системно избива наркодилъри, че най-хладнокръвно ги убиват, тогава може и да успеем да спипаме тези кучи синове. Племенникът ми сериозно затъна, замеси се в търговията с крек, но не беше закоравял дилър. Да, беше глупав, но безобиден. Беше на седемнайсет, не носеше оръжие, а го простреляха три пъти от упор. На местопрестъплението оставиха откраднат пистолет и от Агенцията твърдят, че е негов. Банда лъжци.

Лицето на Нейтън бавно се разкривява от гняв и сякаш му се иска да се изплюе. Продължавам:

– Филмът ще разказва историята на три, може би четири такива убийства. Не съм сигурен дали ще включа племенника си, понеже все пак аз съм авторът. Приемам смъртта му твърде лично. Вече съм заснел историята на Хосе Алварес от Амарило, Тексас, деветнайсетгодишен работник, прострелян четиринайсет пъти от агентите на АБН. Проблемът е, че никой от семейството му не говори английски, а хората не съчувстват особено на незаконните имигранти. Заснех историята на Тайлър Маршак, колежанин от Калифорния, който търгувал с марихуана. От Агенцията нахлули в стаята му като гестаповци и го застреляли в леглото му. Сигурно си чел за случая.

Не е. Нейтън Кули, когото познавах, часове наред играеше видеоигри и не отваряше вестник или списание. Нито пък притежаваше природното любопитство да провери „Скелтър Филмс“ или „Коув Крийк“.

– Както и да е, имам прекрасен материал от стаята му, от аутопсията и изявления на близките му, но в момента те водят дело срещу Агенцията. Може би няма да ми позволят да използвам този материал.

Поднасят ни обяда и ние си поръчваме още бира. Нейтън къса пилешкото от костите и трие устата си със салфетка.

– Защо толкова се интересуваш от случая на брат ми?

– Да кажем, че съм любопитен. Още не знам всички факти. Бих желал да чуя твоята версия за случилото се и да ми опишеш ареста на място. Адвокатите ми са се позовали на Закона за достъп до информацията и са поискали документацията от Агенцията, а също и съдебното досие. Ще прегледаме внимателно документите, но най-вероятно агентите ще са покрили всичко. Обикновено така правят. Постепенно ще навържем нещата, но през това време ще видим как ти и близките ти стоите пред камера. Тя не харесва всички, Нейтън.

– Съмнявам се, че камерата ще хареса майка ми – отбелязва той.

– Ще видим.

– Не съм сигурен. Тя вероятно няма да се съгласи. Само някой да спомене за смъртта на Джийн, и тя рухва.

Нейтън облизва пръстите си и си взема още едно крилце.

– Идеално. Точно това искам да уловя във филма.

– За колко време става въпрос? Какво се очаква?

Отхапвам от сандвича си и дъвча известно време, докато размишлявам.

– Може би една година. Искам да приключа със заснемането на целия материал през следващите шест месеца, после ми трябва още толкова време за монтаж и евентуално за преснемане на част от кадрите. Цяла вечност можеш да се мотаеш с тези неща и трудно слагаш точка. Що се отнася до теб, искам да заснемем първоначален материал, може би три-четири часа, и да го изпратим на продуцентите и редакторите ми в Маями. Да те видят, да те чуят, да добият впечатление от историята ти и от способността ти да я разкажеш. Ако всички го харесаме, ще продължим да снимаме.

– Аз какво ще спечеля?

– Нищо друго, освен истината и това, че ще разобличиш хората, убили брат ти. Помисли си, Нейтън. Няма ли да ти е приятно да видиш тези копелета обвинени в убийство и тикнати зад решетките?

– Адски ще ми е приятно.

Разгорещено го притискам, очите ми горят.

– Тогава го направи, Нейтън. Разкажи ми историята си. Нямаш нищо за губене, а ще спечелиш много. Разкажи ми за търговията с наркотици, как е съсипала семейството ти, как Джийн се е забъркал в нея, как по тези места това е просто начин на живот, защото щората нямат работа. Не е нужно да споменаваш имена – не искам да навличам неприятности на никого. – Допивам втората си бира. – Къде видя Джийн за последен път?

– Лежеше проснат на земята, с ръце зад гърба, докато му слагаха белезниците. Никой не беше стрелял. Сделката беше провалена, бяха ги арестували. На мен също ми сложиха белезници и ме отведоха и едва тогава чух изстрели. Казват, че Джийн спънал някакъв агент и хукнал към гората. Глупости. Убили са го най-хладнокръвно.

– Трябва да ми разкажеш тази история, Нейтън. Трябва да ме заведеш на местопрестъплението и да я възстановим. Светът трябва да узнае как правителството води борбата срещу наркотиците. То не вкарва хората в затвора, а ги изтребва.

Нейтън си поема дълбоко въздух и оставя мига да отмине. Говоря твърде бързо, твърде много, затова отделям няколко минути на сандвича си. Келнерката пита дали искаме по още една бира.

– За мен, да, ако обичате – казвам и Нейтън бързо следва примера ми.

Дояжда едно крилце, облизва пръстите си и казва:

– В момента семейството ми създава проблеми. Затова се преместих в Радфорд.

Свивам рамене, за да покажа, че проблемът е негов, не мой, но не съм изненадан.

– Ако ми сътрудничиш, а другите ти близки откажат, това ще ти създаде ли още проблеми? – питам го.

– Проблемите са нещо обикновено при семейство Кули – смее се Нейтън. – Ние сме прочути с караниците си.

– Да направим така. Да подпишем споразумение от една страница, което адвокатите ми вече са подготвили и е на толкова простичък език, че не се налага ти да си наемаш адвокати, освен ако не ти е приятно да харчиш пари. В споразумението се казва, че ти, Нейтън Кули, ще ни сътрудничиш изцяло за изработването на този документален филм. Срещу това ще получиш хонорар от осем хиляди долара, минималното, което се полага за актьор в такива проекти. От време на време или когато искаш, можеш да преглеждаш готовия материал и ако – обърни внимание – заснетото не ти харесва, можеш да се откажеш, а аз няма да имам правото да използвам кадрите с теб. Сделката е съвсем справедлива, Нейтън.

Той кимва, докато мислено търси капанчета, но Нейтън не е човек, на когото се удава бързо да анализира нещата. Освен това алкохолът го прави нетърпелив. Подозирам, че са му потекли лигите от думата „актьор“.

– Осем хиляди долара? – повтаря той.

– Да, както ти казах, това са нискобюджетни филми. Никой няма да спечели много пари.

Интересното в случая е, че споменах парите преди него. Правя сделката още по-примамлива, като добавям:

– Освен това ще ти пусна още нещичко.

Ще ти пусна още нещичко. Нейтън сигурно си представя нещо различно.

– Искам да кажа, че ще ти дам още малко пари, ако филмът привлече някакви зрители, но не се надявай – казвам. – Не го правиш заради парите, Нейтън. Правиш го заради брат си.

Чинията пред него е пълна с кости. Келнерката ни носи третата бира и раздига остатъците. Важно е да го накарам да продължи да говори, защото не искам да мисли.

– Какъв човек беше Джийн? – питам.

Той клати глава и като че ли ей сега ще ревне.

– По-големият ми брат. Баща ни изчезна, когато бяхме съвсем малки. Бяхме само двамата с Джийн.

Разказва ми няколко случки от детството си, забавни случки за две хлапета, които се мъчат да оцелеят. Допиваме третата си бира и си поръчваме четвърта, но си обещаваме да е последната.

В десет часа на следващата сутрин с Нейтън се срещаме в кафене в Радфорд. Той преглежда договора, задава няколко въпроса и го подписва. Аз се подписвам като вицепрезидент на „Скелтър Филмс“ и му подавам чек за осем хиляди долара. От банковата сметка на компанията в Маями.

– Кога започваме? – пита той.

– Нейтън, аз съм тук и няма да заминавам. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Какво ще кажеш за утре сутрин?

– Дадено. Къде?

– Мислих по този въпрос. Намираме се в Югозападна Вирджиния, където планината е много важно нещо. Всъщност местният пейзаж е тясно свързан с историята. Откъснатостта на планините и така нататък. Мисля, че поне отначало бих искал да сме на открито. Винаги можем да се преместим. В провинцията ли живееш или в града?