Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 19 страниц)

– Мал, вече не си подчинен на никого. Ако решиш да се включиш в Програмата за защита на свидетелите, ние, щатските шерифи, ще се грижим за теб. Ще следим за твоята сигурност, безопасност и здраве. Ще ти дадем нова самоличност с истински документи, ще получиш финансова помощ за жилището, разноските по него и медицинските грижи. Ще ти намерим работа. Когато си стъпиш на краката, няма да сме край теб всекидневно, но ще бъдем наблизо при нужда.

Говори така, все едно чете брошура с инструкции, но думите му са музика за ушите ми. Хичкок му приглася:

– В Програмата има повече от осем хиляди свидетели и досега нито един не е пострадал.

– Къде ще живея? – задавам очевидния въпрос.

– Страната е голяма, Мал – отговаря Хичкок. – Местили сме свидетели на сто и петдесет и на три хиляди километра от домовете им. Разстоянието не е от съществено значение, но, общо взето, колкото по-далече, толкова по-добре. Топъл климат ли предпочиташ или сняг? Планини и езера или слънце и плажове? Големи или малки градове? Малките градове са проблематични, затова препоръчваме място с население най-малко сто хиляди.

– По-лесно се губиш сред хората – додава Сърхоф.

– И ще мога да избирам? – питам.

– В границите на разумното – отговаря Хичкок.

– Нека си помисля.

И наистина го правя през следващите петнайсетина километра, при това не за пръв път. Имам доста ясна представа къде отивам и по какви причини. Хвърлям поглед през рамо и виждам познат автомобил.

– Допускам, че ФБР ни следват по петите.

– Агент Хански заедно с още един колега.

– Докога ще ни следват?

– Допускам, че след няколко дни ще си тръгнат – отговаря Сърхоф и двамата с Хичкок се споглеждат.

Всъщност не знаят и аз няма да ги притискам.

– ФБР обикновено държи ли под око свидетели като мен? – питам.

– Зависи – отговаря Хичкок. – По принцип, когато свидетел влезе в Програмата, остават някои нерешени проблеми с човека или хората, които е издал. Затова може да се наложи свидетелят да се върне в съда и да даде показания. В такъв случай федералните предпочитат да държат свидетеля под око, но го правят чрез нас. Винаги чрез нас. Обаче колкото повече време минава, колкото повече години се навъртят, толкова по-лесно ФБР забравя за свидетелите.

Пат променя темата:

– Едно от първите неща, които трябва да направиш, е да си смениш името – законно, разбира се. Използваме един съдия в окръг Феърфакс, Северна Вирджиния, който държи досиетата под ключ. Съвсем рутинно е, но трябва да си избереш ново име. Най-добре е да запазиш същите инициали и да е нещо простичко.

– Например?

– Майк Барне. Мат Бут. Марк Бриджис. Мич Болдуин.

– Звучат като от бяло студентско братство.

– Така е. Но същото важи и за Малкълм Банистър.

– Благодаря.

Няколко километра обмисляме какво да бъде новото ми име. Сърхоф отваря лаптоп и започва да трака.

– Кое е най-популярното фамилно име в страната, което започва с Б? – пита той.

– Бейкър – предполага Хичкок.

– То е на второ място.

– Бейли – гласи моето предположение.

– Това е на трето място. Бел е на четвърто. Брукс е на пето. Победителят е Браун – два пъти повече потребители от тези на подгласника Бейкър.

– Един от любимите ми писатели афроамериканци е Джеймс Болдуин – заявявам. – Ще взема неговата фамилия.

– Добре – трака Сърхоф по клавиатурата. – А малкото име?

– Какво ще кажете за Макс?

Хичкок кимва одобрително и Сърхоф въвежда името Макс.

– Харесва ми – оповестява Хичкок, все едно помирисва хубаво вино.

Сърхоф вдига поглед и казва:

– В Съединените щати има около двайсет и пет души, които се казват Макс Болдуин, така че върши работа. Хубаво и стабилно име, не твърде разпространено, нито твърде екзотично и странно. Харесва ми. Да го поукрасим още малко. Презиме? Какво ще ти свърши работа, Макс?

Нищо не върши работа, когато отпред има Макс. Тогава се сещам за господата Рийд и Коупланд, бившите ми партньори, и малката им кантора на Брадък Стрийт в Уинчестър. Коупланд и Рийд, адвокати. В тяхна чест избирам Рийд.

– Макс Рийд Болдуин – произнася Сърхоф. – Ще свърши работа. Ами едно допълнение отзад, Макс? Младши, Трети, Четвърти?

Хичкок клати глава.

– Остави го така – казва едва чуто.

– Съгласен съм – обаждам се. – Нищо повече.

– Страхотно. Името е готово. Макс Р. Болдуин, нали, Макс?

– Май да. Нека да си помисля около час. Трябва да свикна.

– Разбира се.

Колкото и да е объркващо, изборът на ново име, което ще използвам до края на живота си, ще бъде едно от най-лесните ми решения. Съвсем скоро ще се изправя пред много по-труден избор – очи, нос, устни, брадичка, дом, работа, семейна история и измислено детство. В кой колеж съм учил и какво? Защо не съм семеен и бил ли съм някога? Деца?

Свят ми се завива.

18

Слизаме от магистралата няколко километра източно от Моргантаун и намираме паркинга на „Бест Уестърн“, един от по-старомодните мотели, където можеш да паркираш точно пред стаята си. Очакват ни някакви агенти, вероятно от ФБР, и докато слизам от микробуса с вълшебното усещане за липса на белезници, Хански се втурва и ме осведомява:

– Стая трийсет и осем е твоята.

Един от безименните агенти отключва вратата и ми подава ключа. Вътре има две големи легла и върху едното са оставени дрехи. Хански и Сърхоф затварят вратата.

– Взех размера ти от затвора – съобщава Хански и посочва новия ми гардероб. – Ако не ти харесват, не се тревожи. Може да отидем на пазар.

Има две бели ризи и една на синьо каре – и трите с яки с копчета, два панталона в цвят каки и един чифт изтъркани и избелели джинси, кафяв кожен колан, купчина старателно сгънати боксерки, две бели тениски, няколко чифта чорапи, все още в опаковките, кафяви мокасини, които изглеждат прилично, и най-грозните черни мокасини, които съм виждал. Като начало не е лошо.

– Благодаря – казвам.

– Четката и пастата за зъби – продължава Хански, – и принадлежностите за бръснене са в банята. Ето там има малък сак. Ако ти трябва още нещо, веднага ще изтичаме до магазина. Искаш ли да обядваш?

– Сега не. Искам просто да остана сам.

– Няма проблем, Мал.

– Вече съм Макс, ако нямаш против.

– Макс Болдуин – добавя Сърхоф.

Излизат и аз заключвам вратата. Бавно събличам затворническите дрехи – масленозелена риза и панталон, бели чорапи, черни обувки с връзки и дебели подметки, протрити и оръфани боксерки. Навличам чифт нови боксерки и тениска, пъхвам се под завивките и впервам поглед в тавана.

Отиваме да обядваме в близкото евтино ресторантче за морски дарове, което има и гише за коли. Можеш да си вземеш колкото искаш рачешки щипки за седем и деветдесет и девет. Само тримата сме – Хански, Сърхоф и аз – и се наслаждаваме на дълъг обяд с посредствена морска храна. Въпреки всичко ни е много вкусно. Сега, когато вече не са под напрежение, те дори се шегуват и коментират гардероба ми. Отвръщам на оскърбленията с напомнянето, че не съм бяло колежанче като тях и отсега нататък сам ще си купувам дрехите.

Следобедът напредва и те ми напомнят, че имаме работа. Очакват ни много решения. Връщаме се в мотела, в съседната стая, където едно от двете легла е отрупано с папки и документи. Хичкок се присъединява към нас и в стаята ставаме четирима, от които се очаква да работят заедно, колкото и да съм скептичен по въпроса. Непрекъснато си повтарям, че сега тези момчета са на моя страна, че правителството е мой закрилник и приятел, но не успявам да се убедя напълно. Може би с течение на времето ще спечелят доверието ми, но се съмнявам. Последния път, когато прекарах часове наред с правителствени агенти, ми обещаха, че няма да бъда подложен на съдебно преследване.

Името ми вече е възприето и решението е окончателно.

– Макс, утре сутринта заминаваме от тук и трябва да решим накъде – казва Хански. – Зависи какви промени във външния си вид имаш предвид. Ясно даде да се разбере, че искаш да промениш лицето си, а това не е лесно.

– Заради показанията ми ли? – питам.

– Да. Процесът на Ракър може да бъде след шест месеца или година.

– Или пък може да се признае за виновен и да не отиде на процес – отбелязвам.

– Така е. Но да допуснем, че не го направи. Да допуснем, че отиде на процес. Ако си направиш пластична операция сега, ще издадеш новото си лице, докато даваш показания. Много по-безопасно ще бъде, ако изчакаш след процеса.

– Тогава ще е по-безопасно, ами сега? – питам. – Ами следващите шест месеца? Бандата на Ракър ще ме погне, знаем го. Вече кроят как и колкото по-скоро го направят, толкова по-добре за тях. Ако ме докопат преди процеса, ще очистят ценен свидетел. Следващите шест месеца са най-опасните, затова искам да си направя операцията сега.

– Добре. Ами процесът?

– Стига, Крис, има начини да ме скриете, знаеш го. Мога да свидетелствам зад параван или завеса. Вече е правено. Не гледаш ли телевизия и филми?

Въпросът ми предизвиква лек смях, но настроението като цяло е доста сериозно. Мисълта да свидетелствам срещу Куин Ракър ме ужасява, но има начини да бъда защитен.

– Направихме го миналата година – осведомява ме Хичкок. – На голямо дело за наркотици в Ню Джърси. Информаторът изобщо не приличаше на себе си, а пред свидетелското място сложихме параван, така че само съдията и съдебните заседатели да виждат свидетеля. Използвахме устройство за промяна на гласа и обвиняемите нямаха представа кой е човекът, нито как изглежда.

– Мен със сигурност ще ме познаят – казвам. – Просто не искам да ме виждат.

– Добре – съгласява се Хански. – Решението е твое.

– Тогава го смятайте за окончателно.

Хански изважда мобилния си и тръгва към вратата.

– Нека се обадя тук-там.

Когато той излиза от стаята, Сърхоф казва:

– Добре, докато той действа, може ли да обсъдим къде ще отидем? Ориентирай ни, Макс, за да намерим добро място.

– Флорида – отговарям. – С изключение на службата си в морската пехота, винаги съм живял сред възвишения и планини. Искам промяна на пейзажа, плажове и гледки към океана, по-топъл климат. – Изстрелвам го, все едно часове наред съм го обмислял, и наистина е така. – Не Южна Флорида, много е горещо. Може би Пенсакола или Джаксънвил, по на север, където климатът е по-умерен.

Шерифите обмислят думите ми и виждам, че мислите им бясно препускат. Сърхоф започва да трака по клавишите на лаптопа и да ми търси ново място под слънцето. Отпускам се на стола, вдигам босите си крака върху леглото и не мога да не се насладя на новото си положение. Почти четири часът е. Неделните следобеди са най-неприятното време във „Фростбърг“. И аз като повечето затворници не работех в неделя и често се отегчавах. Правехме си импровизирани баскетболни мачове или дълги разходки по пистата за бягане, само и само да се занимаваме с нещо. По това време посещенията бяха приключили и онези, които се бяха видели със семействата си, обикновено бяха потиснати. Започваше поредната седмица, съвсем същата като предишната.

Животът в затвора бавно избледнява в съзнанието ми. Знам, че ще е невъзможно да забравя, но е време да започна да оставям всичко това зад гърба си. Малкълм Банистър все още е затворник някъде, но Макс Болдуин е свободен човек, който има да ходи на много места и да види много неща.

Когато се стъмва, отиваме с колата до Моргантаун и търсим къде да хапнем. Минаваме покрай някакъв стриптийз клуб. Нищо не казвам, но съм адски изкушен. Не съм виждал гола жена от пет години, а съм си мечтал. Не съм сигурен обаче, че в този момент ще изпитам някакво удовлетворение, ако позяпам стриптийзьорките. Намираме ресторанта, който са ни препоръчали, и се настаняваме на масата – трима стари приятели, излезли на вечеря. Хански, Сърхоф и аз си поръчваме най-големите филета в менюто и докато изям своето, изпивам три наливни бири. Те двамата остават на студен чай, но си личи, че ми завиждат. Прибираме се преди десет, но не мога да заспя. Гледам телевизия около час, а почти не го правех във „Фростбърг“.

В полунощ вземам копието от обвинителния акт, което Хански е оставил в стаята ми, и го прочитам дума по дума. Изобщо не се споменава за балистичен доклад или за свидетел. Има подробно описание на местопрестъплението, на раните от куршумите, причините за смъртта, следите от изгаряния по тялото на Наоми Клеъри и празния сейф, обаче не са описани никакви веществени доказателства. Засега разполагат единствено с признанието на Куин. С него и с подозрителната сума пари в брой, която има той. Прокурорът може да допълни обвинителния акт по всяко време, а този наистина се нуждае от работа. Изглежда като скалъпен набързо, колкото да намали напрежението.

Не че съм критичен – това е един превъзходен документ.

19

За Стенли Мъмфри от Южния окръг събитието щеше да е върховият момент във все още кратката му кариера на федерален прокурор. Назначен бе на поста от президента преди две години. Намираше работата си за доста рутинна и макар тя да бе прекрасно допълнение към професионалната му биография, не го удовлетворяваше. Разбира се, допреди убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри. С тях кариерата на Стенли тутакси доби нов смисъл. Негов беше най-важният случай в страната и като повечето прокурори Мъмфри планираше да извлече възможно най-голяма полза.

Събитието беше оповестено като пресконференция, но никой представител на властта не възнамеряваше да отговаря на въпроси. Беше просто шоу и толкова, нищо повече. Старателно режисирано представление, което целеше да подхрани егото на някои хора и да осведоми обществото и най-вече евентуалните съдебни заседатели, че федералните са пипнали човека и че той се казва Куин Ал Ракър.

В девет сутринта подиумът беше задръстен от микрофони с логото на всевъзможни телевизии и радиостанции. Съдебната зала беше пълна с репортери. Мъже с обемисти камери се настъпваха взаимно, докато се бореха да заемат хубава позиция под бдителния поглед на съдебните пристави.

В сборниците с разпоредби и решения, които ръководят практиката и процедурите на наказателното право както на щатско, така и на федерално ниво, никъде не пише, че „оповестяването“, „връчването“ или „издаването“ на обвинителния акт трябва да бъде извършено публично. Всъщност почти никога обвинителният акт не става публично достояние. Съдебният секретар го завежда, след като голямото жури вземе решение, и после той бива връчен на обвиняемия. Обвинителният акт съдържа само тезата на прокурора. Нищо в него не е доказателство и по време на процеса съдебните заседатели не го виждат. Голямото жури, което издава този обвинителен акт, изслушва само едната страна по делото – тази на държавата.

Понякога обаче този акт е твърде важен и твърде сензационен, по дяволите, за да бъде просто пуснат любезно през системата. Хората, които са положили огромни усилия за залавянето на престъпника и които ще го изправят пред съда, просто не могат да се сдържат да не направят обвиненията публично достояние. Стенли Мъмфри не беше допринесъл с нищо за залавянето на Куин Ракър, но определено беше човекът, който щеше да го изправи пред съда. Във федералната служебна йерархия прокурорът е много по-висшестоящ от обикновения агент на ФБР, затова събитието беше на Стенли. По традиция той щеше да сподели (неохотно) светлината на прожекторите с ФБР.

В 9:10 ч. се отвори вратичка встрани от съдийското място и в дъното на подиума се струпаха взвод мъже с тъмни костюми и упорити лица. Посбутаха се, за да се наместят, всички сключили длани отпред. Много беше важно как ще се подредят, тъй като мястото не беше много голямо. Един до друг стояха Стенли Мъмфри и Виктор Уестлейк – строг прокурор и топ ченге. Зад тях бяха федералните агенти и помощник-прокурорите, притиснати един до друг в опит да заемат подходящо място, та бъдат хванати от камерите. Късметлиите щяха да слушат внимателно господин Мъмфри и господин Уестлейк, щяха да стоят смръщени и да се държат така, все едно не подозираха за присъствието на журналисти в съдебната зала. Жалко поведение, доведено до съвършенство от членовете на Конгреса.

– Тази сутрин вече имаме обвинителен акт по случая с убийствата на съдия Реймънд Фосет и госпожа Наоми Клеъри – бавно съобщи Мъмфри с нервен глас, поне две октави по-висок от нормалното.

Мъчеше се в съдебната зала, губеше уж сигурните случаи, които сам си възлагаше, и най-често го критикуваха, защото изглеждаше нервен и притеснен. Според някои това се дължеше на твърде рядкото му присъствие в зала през десетгодишната му кариера.

Стенли вдигна високо обвинителния акт, като че ли от зрителите се очакваше да прочетат напечатания текст.

– Документът съдържа две обвинения в убийство. Обвиняемият е Куин Ал Ракър. Да, основателно очаквам по случая да бъде поискана смъртна присъда.

Последното изречение трябваше да предизвика драматично вълнение след публиката, но Стенли не беше преценил момента. Драматизмът обаче се усети скоро, когато един от помощниците му показа на екрана голяма черно-бяла снимка на Куин. Светът най-сетне зърна човека, убил съдията и неговата секретарка. Виновен!

Четейки неуверено от бележките си, Стенли представи житейската история на Куин и успя да създаде впечатлението, че той е избягал от затвора единствено за да отмъсти на съдията. По едно време Виктор Уестлейк, застанал като страж до рамото на прокурора, се намръщи и погледна надолу към бележките му. Стенли обаче продължи и едва не се разрида за скъпия си приятел и наставник Реймънд Фосет – колко много означавал съдията за него и тъй нататък. Гласът му наистина потрепери, когато се постара да обясни колко е поласкан, че на него се е паднала огромната отговорност да потърси справедливост за извършването на тези „отвратителни“ престъпления. Би могъл за две минути да прочете обвинителния акт и после всички да се разотидат. Но не. Пред такава публика и с милиони зрители пред екраните Стенли сметна, че трябва да продължи да дърдори и да дръпне реч за справедливостта и борбата с престъпността. След няколко мъчителни отклонения той отново се върна на темата някъде към края. Беше време да приключва. Похвали Виктор Уестлейк и цялото Федерално бюро за разследване за работата му, която била „свръх-човешка, неуморна и блестяща“.

Когато най-накрая млъкна, Уестлейк му благодари, макар да не стана ясно дали е, задето си е затворил устата, или за многобройните комплименти. Уестлейк беше много по-опитен в тези изяви от младия Стенли и говори пет минути, без да каже нищо. Благодари на хората си, изтъкна увереността си, че престъплението е разкрито, и пожела на прокуратурата успешна работа. Когато приключи и отстъпи назад, един репортер се провикна с въпрос.

– Без коментар – рязко отговори Уестлейк и даде знак, че е време да приключват.

Стенли обаче не беше готов да излезе от обектива на камерите. Секунда-две се усмихва глупаво на тълпата, сякаш искаше да каже: „Ето ме“. После Уестлейк му прошепна нещо.

– Благодаря ви – каза Стенли и се отдръпна.

Пресконференцията приключи.

Гледам я в стаята си в „Бест Уестърн“. Минава ми през ума, че след като всичко е в ръцете на Стенли, Куин може и да има някакъв шанс. Ако се стигне до процес обаче, Стенли най-вероятно ще се отдръпне и ще остави някой от опитните си помощници да свърши работата.

Със сигурност ще продължи да обработва медиите и да подготвя кандидатурата си за по-висок пост, но сериозната работа по процеса ще свършат професионалистите. В зависимост от това колко се забавят нещата, Мъмфри току-виж останал без работа. Мандатът му е четиригодишен, като на президента. Когато новоизбраният кандидат влезе в Белия дом, федералните прокурори се сменят.

След като пресконференцията приключва и коментаторите по Си Ен Ен се разбъбрят, превключвам каналите, но не намирам нищо интересно. Въоръжен с дистанционното, притежавам пълен контрол над телевизията. Приспособявам се към свободата с удивителна лекота. Мога да спя, докато сам не се събудя. Мога да се обличам както си пожелая, макар изборът ми да е ограничен. И най-важното – нямам съкилийник, не деля с никого помещение от десет квадрата. Два пъти измерих мотелската стая – широка е приблизително пет метра и е дълга девет заедно с банята. Истински палат.

В късната сутрин вече сме на път и се движим на юг по междущатска магистрала 79. Три часа по-късно пристигаме на летището в Чарлстън, Западна Вирджиния, където се сбогуваме с агент Хански. Той ми пожелава всичко хубаво и аз му благодаря за съдействието. Двамата с Пат Сърхоф вземаме вътрешен полет до Шарлът в Северна Каролина. Нямам документи, но Шерифската служба на САЩ и авиолинията се разбират на кодиран език. Само следвам Пат и си признавам, че се качвам развълнуван на борда на малкия самолет.

Летището на Шарлът е голямо, открито и модерно. Прекарвам два часа на мецанина и наблюдавам хората, които пристигат и заминават. Вече съм един от тях, свободен човек, и не след дълго ще мога да отида на гишето и да си купя билет за където поискам.

Нашият директен полет до Денвър е в шест и десет. Кодираният език ни е издействал по-добри места и двамата с Пат седим един до друг в първа класа благодарение на данъкоплатците. Аз пия бира, а той – джинджифилова лимонада. За вечеря ни поднасят печено пиле със сос и вероятно повечето пътници го ядат, колкото да не прегладнеят. За мен си е вкусна храна. Изпивам чаша пино ноар – първата ми глътка вино от много години.

Виктор Уестлейк и антуражът му си тръгнаха от пресконференцията и поеха с колите си към правната кантора на Джими Лий Арнолд в центъра на града, на четири пресечки от съда. Служителката на рецепцията ги очакваше. След броени минути ги поведе по тесен коридор към просторна заседателна зала и поръча кафе. Отказаха учтиво.

Джими Лий беше стожер на наказателното право в Роуаноук, ветеран с двайсет и две години стаж във войната срещу наркотиците и порока. Четири години по-рано беше представлявал Джакийл Стейли, племенника на Куин Ракър. Подобно на мнозина други самотни бойци, които действат на границата с престъпния свят, Джими Лий беше колоритен образ. Дълга прошарена коса, каубойски ботуши, многобройни пръстени, кацнали на носа очила с червени рамки. Отнасяше се подозрително към ФБР, но ги посрещна любезно във владенията си. Не за пръв път го посещаваха агенти – беше виждал мнозина през годините.

– Значи имате обвинителен акт – каза той веднага щом церемонията по запознанството приключи.

Виктор Уестлейк го информира накратко за основното развитие по делото срещу Куин Ракър.

– Представлявали сте племенника му Джакийл Стейли преди няколко години, нали?

– Точно така – отговори Джими Лий. – Но никога не съм се срещал с Куин Ракър.

– Предполагам, че семейството или бандата са ви наели да представлявате хлапето.

– Нещо такова. Беше частен контакт, не ми беше възложено от съда.

– С кого от семейството общувахте?

Настроението на Джими Лий се промени. Той бръкна в джоба на сакото си и извади малък диктофон.

– За всеки случай – каза адвокатът и натисна копчето. – Нека да запишем разговора си. Вие сте трима, аз съм сам. Искам да бъда сигурен, че няма да има недоразумение във връзка с казаното. Нещо против?

– Не – отговори Уестлейк.

– Добре. И така, попитахте ме с кого от семейството съм общувал, когато бях нает да представлявам Джакийл Стейли, нали?

– Да.

– Ами не съм сигурен, че мога да ви отговоря. Поверителност между адвокат и клиент. Вие ми кажете защо се интересувате.

– Разбира се. Куин Ракър направи признание. Каза, че е убил съдия Фосет, защото съдията не изпълнил обещанието си. Твърди, че бандата е платила петстотин хиляди долара в брой на Фосет, за да удовлетвори искането за недопускане резултатите от обиска, при който е намерена пратката кокаин в микробуса.

Уестлейк замълча и внимателно се вгледа в Джими Лий. Очите на адвоката не издаваха нищо. Най-накрая той сви рамене и попита:

– Е, и?

– Знаехте ли за този подкуп?

– Ако знаех, щеше да е престъпление, нали? Да не ме мислите за толкова глупав, че да призная престъпление? Оскърбявате ме.

– О, не се обиждайте, господин Арнолд. В нищо не ви обвинявам.

– Куин Ракър замеси ли ме в подкупа?

– Засега се изразява неясно и твърди само, че посредникът бил адвокат.

– Сигурен съм, че точно тази банда негодници има връзка с много адвокати.

– Разбира се. Изненадахте ли се, когато съдия Фосет не удовлетвори искането за отхвърляне на обиска?

Джими Лий се усмихна и завъртя очи.

– Вече нищо не ме изненадва. Ако се придържате към Конституцията, обискът е бил незаконен и доказателствата, сто и петдесет килограма чист кокаин, не би трябвало да се допускат. За такова нещо е нужен здрав гръбнак, което напоследък не се среща често, особено при залавянето на голямо количество дрога. Нужна е смелост, за да може съдията, щатски или федерален, да отхвърли такива прекрасни доказателства, независимо как ченгетата са се докопали до тях. Не, не бях учуден.

– Откога се явявате в залата на съдия Фосет?

– Откакто го назначиха преди двайсет години. Познавах го добре.

– Смятате ли, че би взел подкуп?

– Пари в брой, за да отсъди в полза на някого?

– И за по-лека присъда.

Джими Лий кръстоса крака, вдигна единия си ботуш от щраусова кожа върху коляното и сключи ръце точно под корема си. Замисли се за миг и каза:

– Виждал съм съдии да вземат възмутителни решения, но обикновено е от глупост или от мързел. Не, господин Уестлейк, не смятам, че съдия Фосет или който и да било друг съдия в щата Вирджиния ще приеме подкуп – пари в брой или нещо друго. Казах, че нищо не ме учудва, но сгреших. Такъв подкуп би ме шокирал.

– Бихте ли казали, че съдия Фосет има репутация на много почтен човек?

– Не, не бих казал. През първите няколко години на поста си се държеше добре, но после се промени и освирепя. Всичките ми клиенти са били обвинени в престъпления, но не всички са престъпници. Фосет не възприемаше нещата така. С удоволствие би тикнал някого зад решетките за двайсет години. Винаги вземаше страната на обвинението и на ченгетата, а аз не го намирам за почтено.

– Но не е вземал пари?

– Доколкото ми е известно, не.

– Ето какво ни озадачава, господин Арнолд. Ако Куин Ракър казва истината, как изобщо е успял да предаде парите на Фосет? Той е просто уличен бандит от Вашингтон и не познава съдията. Би трябвало да е замесен посредник. Не казвам, че сте вие, и не намеквам, че имате някакво участие. Но познавате системата. Как може да бъде предаден половин милион долара?

– Ако в системата има подкупи, аз не знам как се случва това, ясно? Намекът не ми допада. Не говорите с когото трябва.

– Не намеквам и не ви обвинявам в нищо.

– Но сте на крачка да го направите. – Джими Лий се изправи и се пресегна към диктофона. – Да кажем, че срещата ни приключи.

– Няма нужда от това, господин Арнолд.

Джими Лий взе диктофона и го прибра в джоба си.

– Беше истинско удоволствие – каза той, отвори със замах вратата и се изгуби надолу по коридора.

Докато Виктор Уестлейк и агентите му си тръгваха от кантората на Джими Лий, точно от отсрещната страна на улицата Ди Рей Ракър влизаше в друга такава.

Куин беше арестуван предишната сряда през нощта и беше прекарал първите десет часа от ареста си в стаята за разпити. След като направи признанията си пред камера, най-накрая беше отведен в градския арест на Норфък и беше изпратен в изолатора, където спа непробудно дванайсет часа. Не му позволиха да се обади по телефона до събота сутринта. После почти през целия ден той търси някой свой близък, който да е склонен да говори. В събота привечер го преместиха от Норфък в Роуаноук – пътуване, което продължи четири часа и половина.

Когато Ди Рей разбра, че по-големият му брат е в затвора заради убийството на федерален съдия, той се разтича да търси адвокат, склонен да поеме случая. Няколко юристи във Вашингтон и Вирджиния отказаха. Късно в неделя следобед Дъсти Шивър от Роуаноук се съгласи да представлява Куин на началните етапи от съдебните процедури, но си запази правото да се оттегли, ако се стигне до процес. По разбираеми причини местните адвокати много се притесняваха да представляват човек, убил толкова важен магистрат.

Преди време Дъсти Шивър беше практикувал право заедно с Джими Лий Арнолд и двамата бяха замесени от едно тесто. В правото повечето партньорства, малки и големи, обикновено се развалят заради пари. Джими Лий бе измамен с някакъв хонорар, обвини партньорите си и се премести от отсрещната страна на улицата.

Дъсти успя да прекара един час с Куин в затвора рано в понеделник сутринта преди прочитането на обвинителния акт. Учуди се, когато разбра, че клиентът му вече си е признал. Куин упорито настояваше, че е бил принуден, измамен, притиснат и заплашен и че признанията му са фалшиви. Твърдеше, че е невинен. След като си тръгна от затвора, Дъсти се отби в прокуратурата и взе копие от обвинителния акт. Тъкмо го четеше задълбочено, когато секретарката му съобщи по интеркома, че Ди Рей е дошъл.

С дългата си прошарена коса, избелели джинси и червен кожен елек Дъсти приличаше на наркотрафикант повече от Ди Рей, издокаран с костюм на „Дзеня“ досущ като адвокат. Поздравиха се предпазливо в разхвърляния кабинет. Най-напред обсъдиха хонорара. Ди Рей отвори чантата си „Прада“ и извади отвътре петдесет хиляди долара, които Дъсти преброи и пъхна в едно чекмедже.

– Знаете ли, че той вече си е признал? – попита Дъсти, докато прибираше парите.

– Какво е направил? – смая се Ди Рей.

– Да, признал си е. Каза ми, че е подписал писмено изявление, с което признава за убийствата, а, изглежда, има и видеозапис. Моля ви, кажете ми, че е достатъчно умен, за да не направи подобно нещо.

– Да, достатъчно умен е. Никога не говори пред ченгетата, никога. Куин не би признал доброволно нищо, дори да е адски виновен. Ние не постъпваме така. Появи ли се ченге, веднага звъним на адвокат.

– Твърди, че разпитът продължил цяла нощ, че се отказал от правата си, че няколко пъти помолил за адвокат, но двамата агенти на ФБР продължили да го притискат. Обърквали го, препъвали го и той започнал да халюцинира. Не можел да млъкне. Обяснили му, че го очакват две обвинения в предумишлено убийство и че цялото семейство също ще бъде обвинено, понеже убийствата били свързани с престъпната им дейност. Излъгали го и го увещавали, че ако им сътрудничи, ще му помогнат, че семейството на съдия Фосет е против смъртното наказание и така нататък. Това продължило часове наред, накрая го пречупили и той им дал каквото искали. Твърди, че не помни напълно случилото се – бил твърде изморен. Когато се събудил и се помъчил да си припомни, всичко му се струвало като насън, като в кошмар. Минали няколко часа, преди да осъзнае какво е направил, но дори тогава не можел да си спомни всичко.