Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 19 страниц)

– Какво има вътре?

– Кутии от пури, залепени с тиксо. Мисля, че са осемнайсет.

– Скрил си пари в кутии от пури?

– Не са пари, Рийд – отговаря Нейтън и се навежда по-наблизо. – Злато е.

Преструвам се на толкова шашнат, че не мога да обеля и дума, а той продължава почти шепнешком:

– Малки кюлчета, всяко по десет унции, чисто злато. Колкото голямо блокче за домино. Красота, Рийд, истинска прелест.

Взирам се в него дълго и невярващо и казвам:

– Добре, колкото и да ми е трудно, няма да задам очевидните въпроси. Трябва да се върна у вас, да прогоня змиите, да взема златото от ковчега, да намеря на кого да продам кюлчетата и после да измисля как да вкарам половин милион в Ямайка и да го дам на продажните митничари и ченгета, които да те освободят. Горе-долу за това става дума, нали, Нейтън?

– Да. И побързай.

– Мисля, че си луд.

– Вече се ръкувахме, вече сме партньори, Рийд. Измисли как да го направиш и ще забогатееш.

– За колко блокчета домино става дума?

– Между петстотин и шестстотин.

– Колко струва златото сега?

– Преди два дни се продаваше за хиляда и петстотин долара на унция.

Пресмятам и казвам:

– Това прави между седем и половина и осем милиона долара.

Нейтън кимва. Прави тези сметки всеки ден от живота си, като следи колебанията в цената.

Разнася се силно почукване. На вратата зад мен се появява един от надзирателите.

– Времето свърши, човече – съобщава ни той и изчезва.

– Това сигурно е едно от най-глупавите неща, които ще направя през живота си – казвам.

– Или едно от най-умните – отговаря Нейтън. – Моля те, побързай, Рийд, няма да издържа дълго.

Ръкуваме се и се сбогуваме. Когато виждам Нейтън за последен път, той е едно съсипано дребно човече, което с болка се мъчи да се изправи на крака. С Рашфорд бързо се изнасяме. Той ме оставя в хотела, аз тичам в стаята си и се обаждам на Ванеса.

Тя е на тавана, където е петдесет градуса, и претърсва стари кашони и счупени мебели.

– Не са там – съобщавам й. – Навън са, в бараката.

– Чакай малко – казва тя и слиза по сгъваемата стълба. – Той ли ти каза? – пита задъхано.

– Да.

– Някой дойде – прошепва тя и по телефона чувам звънеца на входната врата. Ванеса прикляка ниско в коридора и се пресяга към пистолета. – После ще ти звънна. – Тя затваря.

Неделя сутрин е. Пикапът на Нейтън е на алеята. Ако приятелите му знаят, че той ще отсъства през уикенда, появата на пикапа ще предизвика въпроси. Звънецът отново дрънва и някой започва да блъска по входната врата. После се провиква:

– Нейтън, тук ли си? Отвори.

Ванеса е коленичила и не помръдва. Думкането продължава, после някой започва да блъска и по задната врата и да вика. Посетителите са поне двама, гласовете са на млади мъже, сигурно приятели на Нейтън, които са се отбили по някаква причина. И явно нямат намерение да си тръгват. Единият чука на прозореца на спалнята, но не може да надникне вътре. Ванеса се промъква тихо в банята и избърсва лицето си. Диша тежко и цялата трепери от страх.

Двамата блъскат и крещят и скоро ще стигнат до извода, че нещо не е наред с Нейтън. Ще разбият вратата. Ванеса инстинктивно се съблича по бикини, попива потта от тялото си, оставя пистолета до мивката в банята и тръгва към предната врата. Отваря я рязко и младият мъж на прага получава неочаквано пиршество за сетивата си. Кафявите й гърди са големи и стегнати, тялото й е атлетично. Погледът му се спуска от гърдите към бикините й, които показват възможно най-много плът, после той се овладява. Ванеса му се усмихва и казва:

– Може би Нейтън е малко зает в момента.

– О! Извинявай.

Гледат се през мрежестата врата, и двамата не бързат да се отдръпнат. Мъжът подмята през рамо:

– Ей, Томи, ела насам.

Томи бързо цъфва до предната врата и не може да повярва на очите си.

– Хайде, момчета, оставете ни малко насаме, става ли? Нейтън е под душа, а и не сме си довършили работата. За кого да му предам?

В този момент тя разбира, че в бързината е забравила да свали гумените ръкавици. Червени бикини и яркосини ръкавици.

Двамата не могат да откъснат очи от гърдите й.

– Ами… Грег и Томи… Ние просто наминахме… – отговаря единият.

И двамата са омагьосани от голотата й и озадачени от ръкавиците. Какви ги върши това маце с приятелчето им?

– С удоволствие ще му предам – обещава тя със сладка усмивка и бавно затваря вратата.

През прозореца ги наблюдава как бавно отстъпват, все още зяпнали от изненада и объркани. Най-накрая стигат до пикапа си, качват се и избухват в смях, докато потеглят от алеята.

След като си тръгват, Ванеса си налива чаша ледена вода и сяда на масата в кухнята. Адски е уплашена и всеки момент ще рухне, но не може да си го позволи. До гуша й е дошло от тази къща и сериозно се съмнява в целия проект, но трябва да продължи.

На задната седалка на таксито съм и пътувам към летището, когато виждам, че тя ме търси. През последните петнайсет минути съм си представял най-различни сблъсъци и сцени в къщата на Нейтън. Всичките – с лош край.

– Добре ли си? – питам.

– Двама тъпаци, които търсеха Нейтън. Разкарах ги.

– Как?

– После ще ти кажа.

– Видяха ли те?

– О, да. Всичко е наред. Няма страшно. Къде е?

– В бараката отзад. Ще чакам на телефона.

– Добре.

Ванеса отново оглежда алеята, за да се увери, че няма други посетители, после бързо излиза отзад и тръгва към бараката. Кучето лае като обезумяло. Чувам го ясно в Ямайка.

Не мога да се накарам да я предупредя за змиите, затова безмълвно се моля просто да не се натъкне на тях. Достатъчно неприятно е, че ще ровичка из мръсната барака, а ако й кажа за змиите, може да се изплаши и да избяга. Тя влиза в бараката и ми описва вътрешността. Било като в пещ. Предавам й указанията на Нейтън и затваряме. Ще се нуждае и от двете си ръце.

Тя премества две празни кутии от боя, изритва един платнен чувал, избутва косачката колкото се може по-надалече, вдига парче шперплат и отдолу се показва въжена дръжка. Капакът е заял, затова тя дърпа силно няколко пъти, докато най-сетне го повдига. Няма панти, така че цялата тайна вратичка се отделя от пода и се удря в стената. Под нея, на земята, както се очаква, има мръсен бронзов ковчег, дълъг не повече от метър и двайсет. Ванеса зяпва ужасено, като че ли се е натъкнала на местопрестъпление и е намерила трупа на някое клето дете. Няма време обаче за страхове и съмнения, няма време да се запита: какво търся тук, по дяволите?

Опитва се да повдигне ковчега, но е твърде тежък. Намира резето, завърта и капакът се отваря. За щастие вътре няма труп. Ни най-малко. Ванеса се взира в малките дървени кутии от пури, залепени със сребристо тиксо и подредени в редици. От челото й капе пот и тя се опитва да я избърше с ръка. Внимателно изважда една от кутиите и излиза навън на сянка под дъба. Оглежда се, не вижда никого – само кучето, което ръмжи и лае, после разлепва тиксото, отваря кутията и бавно повдига пласт вестници.

Кюлчета. Като тухлички. Блокчета от домино. Целият ковчег е пълен с тях. С милиони, много милиони.

Изважда едното и го разглежда. Идеален правоъгълник с дебелина малко повече от сантиметър и с ръбче, което улеснява прецизната подредба и съхранение. Отпред има печат „10 унции“, а под него: „99,9%“. И нищо повече – нито име на банка, нито сведения откъде са или кой е отлял кюлчетата. Нито регистрационен номер.

С предплатена кредитна карта плащам триста долара за полет на „Еър Джамейка“ до Сан Хуан в Пуерто Рико. Той е след час, затова намирам пейка близо до изхода си и убивам времето, като се взирам в телефона си. Не след дълго той светва и започва да вибрира.

– Не лъже – осведомява ме Ванеса.

– Казвай.

– С удоволствие, скъпи. Притежаваме осемнайсет кутии от пури, пълни с прекрасни малки кюлчета, които още не съм преброила, но трябва да са към петстотин.

Поемам си дълбоко въздух и ми се доплаква. Подготвяме операцията от две години и нещо и през повечето време шансовете за сполучлив изход бяха поне едно на хиляда. Трябваше поредица от произволно свързани събития да се напаснат идеално. Още не сме на финала, но приближаваме. Надушвам го.

– Между петстотин и шестстотин според нашето момче – й съобщавам.

– Заслужил си е правото да му вярваме. Къде си?

– На летището. Купих си билет, минах граничен контрол и след час се качвам. Засега няма проблеми. А ти къде си?

– Тръгвам си от тази дупка. Натоварила съм каквото трябва и съм върнала всичко останало по местата. Къщата е заключена.

– Не се грижи за къщата. Той никога повече няма да я види.

– Знам. Оставих малко храна на кучето му. Може би някой ще мине да го нагледа.

– Махай се от там.

– Тръгвам.

– Действай по план и аз ще ти се обадя, когато мога.

37

Почти единайсет часът е, неделя сутринта, двайсет и четвърти юли, топъл ясен ден с ненатоварено движение около Радфорд. Ванеса иска да избегне нова среща с някой, който познава пикапа на Нейтън и може да стане подозрителен. Поема на север по магистралата, подминава Роуаноук и навлиза в сърцето на долината Шенандоа, като кара възможно най-внимателно. Заковала е на сто и десет километра в час и чинно пуска мигач при всяко престрояване. Поглежда в огледалото за обратно виждане, вече й е натрапчив навик, и наблюдава всички останали превозни средства, за да избегне евентуален сблъсък. На пода пред седалката до нея и върху самата седалка има буквално цяло състояние във вид на немаркирани и непроследими златни кюлчета, задигнати от един крадец, който ги е отмъкнал от един мошеник, който ги е прибрал от банда престъпници. Как би могла да го обясни на някой любопитен пътен полицай? Никак, затова шофира безупречно, докато от лявата й страна профучават огромни камиони.

Слиза от магистралата до някакво градче и обикаля, докато намери евтин магазин. Плакатът на витрината рекламира разнообразни училищни стоки. Ванеса паркира близо до входа и покрива кутиите за пури с мръсно одеяло, което е взела от къщата на Нейтън. Пъхва пистолета под единия ъгъл на одеялото откъм своята страна и оглежда паркинга. На практика е празен. Неделя сутрин е. Накрая си поема дълбоко въздух, заключва пикала и забързано влиза вътре. След по-малко от десет минути Ванеса купува десет детски ранички, всичките с камуфлажен мотив от операция „Пустинна буря“. Плаща в брой и не отговаря, когато касиерката избъбря:

– Явно имате доста деца, които започват училище.

Пъхва покупките си в кабината на пикапа и се отправя към магистралата. Час по-късно намира паркинг за камиони близо до Стонтън, Вирджиния, и спира до колонките за гориво. След като се уверява, че никой не гледа, започва бързо да пъха кутиите от пури в раничките. Две остават неизползвани.

Зарежда гориво, хапва нещо от гишето за коли на заведението за бързо хранене и убива време, като обикаля по междущатска магистрала 81 на север до Мериланд и на юг до Роуаноук. Часовете се влачат мъчително бавно. Не може да паркира и да остави джакпота. Трябва непрекъснато да го държи под око, затова се носи с потока на движението, докато изчаква да мръкне.

Крача във влажното и претъпкано крило на летището на Сан Хуан и чакам полета на „Делта“ до Атланта. Билетът ми е купен на името на Малкълм Банистър и старият му паспорт ми свърши чудесна работа. Изтича след шест месеца. За последен път го използвах, когато двамата с Дион отидохме на евтин круиз на Бахамите. В един друг живот.

Два пъти се обаждам на Ванеса. Говорим си кодирано. Стоката била при нея. Пакетирана добре. Тя обикаляла според плана. Ако ни слуша някой, сигурно се чеше неразбиращо по главата.

В три и половина най-сетне се качваме на борда и после седим един час в горещия салон, докато бурята връхлита летището. Пилотите мълчат. Зад мен врещят поне две бебета. Духовете се разбунват, а аз затварям очи и се опитвам да дремна, но толкова отдавна не съм спал, че съм неспособен да се унеса. Вместо това се замислям за Нейтън Кули и безнадеждното му положение, макар и без особено съчувствие. Мисля си за Ванеса и се усмихвам. Колко е силна, когато е под напрежение. Съвсем близо сме до финала, но все още има много възможности да се провалим. Имаме златото, но можем ли да го задържим?

Събуждам се, когато се люшваме напред и поемаме по пистата. Два часа по-късно се приземяваме в Атланта. На паспортния контрол успявам да избегна гишетата с чернокожи служители и си избирам пълен бял младеж, който ми се струва отегчен и равнодушен. Той взема паспорта ми, поглежда снимката отпреди девет години на Малкълм Банистър, бързо я сравнява с промененото лице на Макс Болдуин и не забелязва нищо необичайно. Ние всички му изглеждаме еднакво.

Допускам, че граничните власти вече са осведомили ФБР, че съм напуснал страната преди два дни с частен самолет за Ямайка. Не знам обаче дали ФБР все още следи евентуалните движения на Малкълм Банистър. Готов съм да се обзаложа, че не, и ми се иска ФБР да смята, че още съм някъде из островите и си прекарвам супер. Все пак действам бързо. Понеже Малкълм вече няма валидна шофьорска книжка, Макс наема кола от бюрото на „Авис“. Четирийсет и пет минути след кацането в Атланта аз бързо напускам града. Близо до Розуел, Джорджия, спирам в един „Уол-март“ и плащам в брой за два предплатени мобилни телефона. На излизане от магазина хвърлям предишните два в кофата.

Когато мръква, Ванеса паркира пикапа за последен път. Шофирала е почти дванайсет часа и няма търпение да се отърве от него. Спряла е до своята хонда акорд и сега наблюдава как един пътнически самолет се придвижва до терминала в Роуаноук. Малко след девет в неделя вечерта е и няма движение. Паркингът е почти празен. Тя отново си поема дълбоко въздух и излиза. Действа бързо, не спира да се оглежда и прехвърля раниците в багажника на колата си. Осем са, всяка й се струва по-тежка от предишната, но тя няма нищо против.

Заключва пикапа и напуска паркинга. Ако всичко върви по план, пикапът на Нейтън няма да бъде забелязан няколко дни. Когато приятелите му разберат, че е изчезнал, в крайна сметка ще съобщят в полицията, която ще открие пикапа и ще започне да сглобява историята. Нейтън със сигурност се е похвалил пред някого, че заминава за Маями с частен самолет, така че за известно време ченгетата ще бъдат изпратени за зелен хайвер.

Няма откъде да знам дали властите могат да свържат изчезналия Кули с клоуна Натаниъл Коули, неотдавна напуснал града с фалшив паспорт, четири килограма кокаин и пистолет. Надали. Може би няма да го открият, докато някой в Ямайка най-после не му позволи да се обади по телефона. Представа нямам на кого ще звънне и какво ще му каже. Най-вероятно ще брои дните и часовете, докато аз се върна с една камара пари и започна да раздавам подкупи наляво и надясно. След седмици, може би след месеци, ще разбере, че старият му приятел Рийд го е изпързалял, отмъкнал е парите и е избягал.

Почти ми дожалява за него.

В един часа след полунощ наближавам Ашвил в Северна Каролина и виждам табела за мотел на един разклон. Зад мотела, скрита от поглед, е паркирана малка синя хонда акорд, а скъпата ми Ванеса седи зад волана, с пистолет до себе си. Паркирам до нейната кола и двамата влизаме в стая на първия етаж. Целуваме се и се прегръщаме, но сме твърде изморени за любов. Безмълвно разтоварваме багажа й и нахвърляме раниците върху едното легло. Заключвам вратата, слагам верижката и пъхвам стол под бравата. Дръпвам плътно завесите, после окачвам хавлиите да затулят пролуките. Никой не трябва да вижда нищо в малкия ни трезор. През това време Ванеса си взема душ и излиза от банята само по късо хавлиено халатче, под което се показват километри от най-страхотните крака, които съм виждал. Дори не си го помисляй, предупреждава ме тя. Изтощена е. Може би утре.

Изпразваме раниците, слагаме гумени ръкавици и подреждаме осемнайсет кутии за пури, всяка старателно залепена с две ленти сребристо тиксо. Забелязваме, че две явно са били отваряни, понеже тиксото е срязано в горната част, и ги оставяме настрани. С малко джобно ножче разрязвам тиксото на една неотваряна кутия. Изваждаме малките кюлчета и ги преброяваме – трийсет, – после ги връщаме обратно вътре и отново залепваме капака. Ванеса записва количеството и двамата отваряме втора кутия. Има трийсет и две кюлчета, лъскави, напълно еднакви и сякаш недокоснати от човешка ръка.

– Красота, просто красота! – повтаря тя. – Ще стигне за векове.

– Завинаги – казвам, потривайки едно кюлче. – Не ти ли се иска да знаеш от коя част на света е?

Тя се смее. Никога няма да узнаем.

Отваряме всичките шестнайсет запечатани кутии, после преглеждаме и двете, които вече са били отваряни. В тях има приблизително два пъти по-малко кюлчета, отколкото в другите. Имаме общо петстотин и седемдесет кюлчета. При положение че цената на златото е около хиляда и петстотин долара на унция, джакпотът ни е на стойност към осем и половина милиона.

Лежим на леглото, натрупали златото помежду си, и не можем да сдържим усмивките си. Имаме нужда от бутилка шампанско, но в два часа през нощта в понеделник в евтин мотел в Северна Каролина няма такова чудо като шампанско. Толкова много неща има за проумяване тук, в този момент, но една от най-прекрасните страни на проекта ни е, че никой не търси нашето съкровище. Само Нейтън Кули знае за съществуването му. Отмъкнали сме го от крадец, който не е оставил следа.

Докато се любуваме, докосваме и броим състоянието си, усещаме прилив на енергия. Аз смъквам халата й и двамата се пъхваме под завивките на другото легло. Колкото и да се опитваме, не можем да се любим, без да поглеждаме към златото. Когато приключваме, рухваме изтощени и заспиваме като мъртви.

38

В шест и половина в понеделник сутринта агент Фокс влезе в просторния кабинет на Виктор Уестлейк и съобщи:

– Ямайците се моткат както винаги. Няма почти нищо ново. Болдуин е пристигнал в петък през нощта с частен самолет, нает от чартърна компания в Роли, който в момента е задържан в Ямайка и не може да се върне у дома. От Болдуин няма и следа. Приятелят му Натаниъл Коули се опитал да влезе с фалшив паспорт и в момента е задържан.

– В ареста ли е? – попита Уестлейк, дъвчейки нокътя на палеца си.

– Да, сър. Това е всичко, което успях да измъкна засега. Не знам кога ще го пуснат. Опитвам се да накарам полицията да провери хотелите за Болдуин, но те се колебаят. Той не е беглец, не искат да дразнят туристите, бяха почивни дни и така нататък.

– Намери Болдуин.

– Опитвам се, сър.

– Какво е намислил?

Фокс поклати глава.

– Няма логика. Защо ще прахосва толкова пари за частен самолет? Защо ще пътува с човек с фалшив паспорт? Кой е Натаниъл Коули, по дяволите? Претърсихме цяла Вирджиния и не се натъкнахме на нищо. Може би Коули е негов добър приятел, който не може да си извади паспорт, и двамата са се опитали да надхитрят ямайците и да се позабавляват на слънце няколко дни.

– Само предположения.

– Разбрах ви, сър.

– Продължете да ровите и ми докладвайте по имейла.

– Слушам, сър.

– Предполагам, че е оставил колата си на летището в Роуаноук.

– Да, на паркинга. Със същите номера от Флорида. Намерихме я в събота сутринта и сега я наблюдаваме.

– Добре. Просто го намерете, ясно?

– И като го намерим?

– Проследете го и проверете какво прави.

На кафе и злато планираме деня си, но не се мотаем. В девет часа Ванеса връща ключа на рецепцията и напуска мотела. Целуваме се за довиждане и аз карам след нея на излизане от паркинга, като се старая да не ударя задния калник на хондата й. В нея, скрито навътре в багажника, е половината злато. Другата половина е в багажника на наетия от мен шевролет импала. Разделяме се на разклона: тя потегля на север, аз – на юг. Махва ми в огледалото за обратно виждане и аз се питам дали ще я видя отново.

Докато се приготвям за дългото шофиране с голяма чаша кафе в ръка, си напомням, че трябва да прекарам времето умно. Никакви глупави мечти, никакви отнесени мисли, никакви фантазии какво да правя с всичките тези пари. Толкова много проблеми се съревновават за палмата на първенството. Кога полицията ще открие пикапа на Нейтън? Кога да се обадя на Рашфорд Уотли и да го инструктирам да предаде на Нейтън съобщението, че нещата се развиват по план? Колко от тези кутии за пури ще се съберат в банковите сейфове, които съм наел преди месец? Каква част от златото да се опитам да продам по-евтино, за да разполагам с пари в брой? Как да привлека вниманието на Виктор Уестлейк и на Стенли Мъмфри, прокурора от Роуаноук? И най-важното, как ще изнесем златото от страната и колко време ще ни отнеме?

Вместо това се замислям за баща си, стария Хенри, който повече от четири месеца няма връзка с по-малкия си син. Сигурен съм, че е възмутен, задето съм допуснал да ме изгонят от „Фростбърг“ и да ме изпратят във Форт Уейн. Сигурен съм също, че е озадачен от липсата на кореспонденция. Вероятно звъни на брат ми Маркъс във Вашингтон и на сестра ми Руби в Калифорния, за да провери дали те имат вести. Дали Хенри вече е станал прадядо благодарение на малоумния син на Маркъс и четиринайсетгодишната му приятелка. Може пък тя да е направила аборт.

Като се замисля обаче, май семейството не ми липсва толкова, колкото ми се струва понякога. Приятно ще ми е да се срещна с баща ми все пак, макар да подозирам, че няма да одобри променената ми външност. Истината е, че най-вероятно никога повече няма да видя, когото и да било от близките си. В зависимост от прищевките и машинациите на федералното правителство мога да остана на свобода или да прекарам остатъка от живота си като беглец. Въпреки това ще притежавам златото.

Навъртам километри, старая се да спазвам ограниченията на скоростта и гледам да не ме удари някой огромен камион, а мислите ми неизбежно се насочват към Бо. Вече четири месеца съм извън затвора и всеки ден се боря с желанието да мисля за сина си. Твърде болезнено е да се примиря, че може повече да не го видя, но след седмици започнах да приемам тази вероятност като съвсем реална. Възстановяването на връзката с него под някаква форма би било първата огромна крачка към нормализиране на нещата, но оттук нататък животът ми изобщо няма да бъде нормален. Не бихме могли отново да живеем под един покрив като баща и син, затова не виждам полза Бо най-неочаквано да разбере, че аз съм наблизо и двамата можем да се черпим със сладолед два пъти месечно. Сигурен съм, че той ме помни, но споменът несъмнено избледнява. Дион е умна и прекрасна жена и двамата с новия й съпруг със сигурност ще осигурят щастлив живот на Бо. Защо аз, на практика непознат и с непозната външност, да се появявам изневиделица в техния свят и да ги разстройвам? След като успея да убедя Бо, че съм истинският му баща, как ще възродя взаимоотношение, умряло преди повече от пет години?

За да прекратя това мъчение, се опитвам да се съсредоточа над следващите няколко часа, после над следващите няколко дни. Предстоят изключително важни стъпки, а един гаф ще ми струва цяло състояние и най-вероятно ще ме изпрати обратно в затвора.

Спирам да заредя бензин и да си взема сандвич от един автомат близо до Савана и два часа и половина по-късно съм в Нептюн Бийч – моето предишно временно убежище. В един магазин за канцеларски материали си купувам солидно дебело куфарче, после потеглям към паркинга на плажа. Няма охранителни камери, няма пешеходци, затова бързо отварям багажника, изваждам две кутии от пури и ги пъхвам в куфарчето. Става почти двайсет килограма и докато заобикалям колата, си давам сметка, че е твърде тежко. Вадя едната кутия и я връщам в багажника.

Четири пресечки по-надолу паркирам пред „Фърст Коустал Тръст“ и небрежно поемам към входа. Дигиталният термометър на въртящия се билборд на банката показва трийсет и пет градуса. Куфарчето ми натежава все повече с всяка крачка и аз се старая да се преструвам, че вътре има само важни документи. Десет килограма не е бог знае какво, но е прекалено за едно куфарче. Сега всяка моя стъпка се заснема и хич не ми се иска да ме щракнат как влизам в банката, залитайки под тежестта му. Тревожа се за Ванеса и за това как тя ще отиде до сейфа си в Ричмънд с такъв товар на рамо.

Независимо от това не мога да сдържа усмивката си. Колко само тежи чистото злато!

Вътре чакам търпеливо служителката да приключи с друг клиент. Когато идва моят ред, подавам шофьорската си книжка от Флорида и се подписвам. Жената проверява лицето и почерка ми, одобрява и ме придружава до трезора в задната част на банката. Пъхва ключа на банката в ключалката на сейфа ми, а аз пъхвам своя. Двата щракват в идеално съзвучие, кутията е извадена и аз я отнасям до тясна уединена кабинка и затварям вратата. Служителката чака навън, в средата на трезора.

Кутията на сейфа е широка петнайсет сантиметра, висока петнайсет и дълга четирийсет и шест – най-голямата, която можах да намеря преди месец, когато наех сейфа за една година срещу триста долара. Поставям вътре кутията от пури. С Ванеса сме написали върху всяка точния брой на кюлчетата. В тази има трийсет и три, тоест триста и трийсет унции, приблизително петстотин хиляди долара. Затварям кутията, любувам й се, изчаквам няколко минути, после отварям вратата и повиквам служителката. Част от работата й е да остане равнодушна, без да проявява никакво подозрение, и тя го прави добре. Сигурно е виждала какво ли не.

Двайсет минути по-късно съм в трезора на клон на Джаксънвил Сейвингс Банк. Подземието е по-голямо, сейфовете – по-малки, служителите – по-подозрителни, но иначе всичко си е същото. Зад заключената врата внимателно поставям друга порция златни кюлчета в кутията. Трийсет и две прелестни кюлчета на стойност още половин милион долара.

В третата и последна банка, на няма и осемстотин метра от първата, правя последния депозит за деня, после около един час търся мотел, където мога да паркирам пред стаята си.

В един мол в западния край на Ричмънд Ванеса обикаля скъпарски магазин, търсейки щанда за дамски аксесоари. Опитва се да изглежда спокойна, но се притеснява, защото хондата й е без надзор на паркинга и току-виж някой я откраднал или разбил багажника. Избира си елегантна червена кожена чанта, достатъчно голяма да послужи за сак. Марката е популярна и сигурно ще бъде забелязана от банковите служителки. Плаща в брой и бързо се връща в колата си.

Две седмици преди това Макс – когото тя открай време познава като Малкълм, но харесва повече новото му име – я е инструктирал да наеме три сейфа. Тя старателно е подбрала банките край Ричмънд, подала е заявления, минала е през проверките и е платила таксите. След това съгласно указанията му е посетила всеки от сейфовете два пъти и е оставила вътре непотребни документи и други подобни неща. Служителките в трезора вече я познават, имат й доверие и изобщо не проявяват подозрения, когато госпожа Ванеса Йънг се появява с убийствена нова чанта и иска достъп до трезора.

За по-малко от деветдесет минути Ванеса прибира на сигурно място почти милион и половина долара в златни кюлчета.

Връща се в апартамента си за пръв път след повече от седмица и паркира на място, което вижда от прозореца си на втория етаж. Комплексът е в хубав квартал на града, близо до Ричмъндския университет, и е относително сигурен. Живее тук от две години и не помни да е имало откраднат автомобил или обир на жилище. Въпреки това не иска да рискува. Преглежда вратите и прозорците, за да провери, да не би да е влизал някой, но не установява нищо подобно. Взема си душ, преоблича се и излиза.

Връща се четири часа по-късно и в тъмното бавно и методично пренася съкровището в апартамента си и го скрива под леглото. Спи над него, пистолетът е върху нощното й шкафче, всички врати са заключени, залостени и подпрени със столове.

Ту се унася, ту се събужда и на зазоряване вече пие кафе на канапето в хола и гледа прогнозата за времето по местния канал. Часовникът като че ли е спрял. Иска й се да поспи още малко, но умът не позволява на тялото да се отпусне. Апетитът й също се е изпарил, макар да се опитва да преглътне малко прясно бяло сирене. През десетина минути отива до прозореца и поглежда към паркинга. Хората потеглят за работа на групи – в седем и половина, в осем без петнайсет и в осем. Банката ще отвори чак в девет. Ванеса си взема дълъг душ, облича се, все едно отива в съда, приготвя си една чанта с багаж и я отнася в колата. През следващите двайсет минути изважда три кутии от пури изпод леглото и ги пренася в колата. Ще ги занесе в трите сейфа, които е посетила предишния ден.

Големият въпрос в съзнанието й е дали останалите три кутии ще са на по-сигурно място в багажника на колата й или в апартамента под леглото й. Решава да разиграе и двата варианта и оставя две кутии у дома, а една взема със себе си.

Ванеса ми се обажда с новината, че е направила третата и последна доставка за сутринта и тръгва за Роуаноук да се срещне с адвоката. Аз я водя с една-две стъпки. Посетил съм трите си банки малко по-рано, занесъл съм каквото трябва и сега шофирам към Маями. Прибрали сме на сигурно място триста и осемдесет от петстотин и седемдесетте кюлчета злато. Усещането е приятно, но напрежението остава. Федералните могат и сигурно ще конфискуват всичките ни авоари при подходящи обстоятелства, а дори и при неподходящи, затова не можем да рискуваме. Трябва да извадя златото от страната.

Вероятно федералните не знаят, че с Ванеса действаме заедно. Освен това допускам, че тепърва ще трябва да свържат Нейтън Кули с мен. Толкова много предположения – и няма как да разбера дали са верни.

39

Близо до Форт Лодърдейл попадам в задръстване заради някакъв ремонт и набирам номера на мобилния телефон на господин Рашфорд Уотли в Монтего Бей. Той се радва на обаждането ми, все едно сме приятели от десетилетия. Обяснявам му, че съм се прибрал благополучно в Щатите и че животът е прекрасен. Преди четирийсет и осем часа напуснах Ямайка, след като се бях сбогувал с Нейтън и с Рашфорд, ужасен, че мъже с униформи току-виж ме спрели, преди да се кача на самолета за Пуерто Рико. Смаян съм колко бързо се развиват събитията. Непрекъснато си повтарям да не се разсейвам и да мисля за следващия си ход.

Рашфорд не е ходил в затвора след неделя. Обяснявам му, че Натаниъл е измислил план да започне да подкупва разни хора и си представя налудничаво, че аз се връщам там с една камара пари. Звъннал съм тук-там и се оказва, че момчето отдавна се е забъркало с кокаина. Още не мога да повярвам, че глупакът се е опитал да внесе четири килограма. А пистолетът направо не ми се побира в главата. Малоумник.

Рашфорд се съгласява и казва, че предишния ден, в понеделник, е говорил с прокурора. Ако успее да направи чудо, нашето момче го очакват „около“ двайсет години в ямайски затвор. Рашфорд споделя откровените си съмнения, че Натаниъл надали ще оцелее дълго там. Ако се съди по побоя, който са му нанасяли през първите две нощи, щял да има късмет, ако оцелее цяла седмица.