Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 19 страниц)

– В момента съм под наем съвсем близо до града. От задния ми двор има хубава гледка към няколко възвишения.

– Да отидем да погледнем. Ще дойда в десет сутринта с малък снимачен екип и ще проверим светлината.

– Добре. Говорих с майка ми и тя категорично отказа.

– Може ли аз да поговоря с нея?

– Можеш да опиташ, обаче тя е много корава. Не й допада, че ти или който и да било ще снима филм за Джийн и за семейството ни. Смята, че ще ни представиш като невежи селяци.

– Обясни ли й, че имате право да следите заснетия материал в процеса на работата?

– Опитах се, но тя пиеше.

– Съжалявам.

– Ще се видим сутринта.

30

Нейтън живее в малка къща от червени тухли на тесен път, няколко километра западно от град Радфорд. Най-близкият му съсед обитава голяма каравана на по-малко от километър до щатската магистрала. Предната му морава е окосена, покрай тясната веранда има няколко храста. Когато пристигаме и паркираме зад лъскавия му нов пикап, го заварваме навън да играе с жълтия си лабрадор.

Първокласният ми екип се състои от новата ми асистентка Ванеса, която за целите на този проект ще наричаме Гуен, и двама свободно практикуващи от Роуаноук – впечатляващия Слейд и неговия асистент Коуди. Слейд се представя като видеограф и работи от гаража си. Притежава камера и оборудване и изглежда точно както се полага: вързана на опашка дълга коса, джинси с дупки на коленете, две златни верижки на врата. Коуди е по-млад и достатъчно мърляв. Хонорарът им е хиляда долара на ден плюс разходите. Част от уговорката е да правят каквото се иска от тях и да не говорят много-много. Обещавам да им платя в брой, без да споменавам „Скелтър Филмс“ или каквото и да било. Може да е документален филм, може да е всичко друго. От тях се иска да правят каквото им кажа и да не разкриват никакви подробности пред Нейтън Кули.

Ванеса пристигна в Радфорд снощи и двамата се затворихме в хубав хотел, където се регистрирахме на нейно име и използвахме предплатена кредитна карта. Тя каза на шефа си, че е пипнала грип и не бива да излиза от къщи няколко дни. Нищо не разбира от филмопроизводство, ама и аз не разбирам.

След неловко запознанство на алеята оглеждаме мястото. Задният двор на Нейтън е голямо открито пространство, което пълзи нагоре по склона. Стадо белоопашати елени прескачат оградата, когато ни виждат. Питам Нейтън колко време му отнема да коси тревата и той отговаря: три часа. Посочва ми един навес за трактори, където виждам модерна косачка „Джон Диър“. Изглежда нова. Той обяснява, че е момче от провинцията и предпочита да живее на открито, да ходи на лов или за риба и да пикае от задната веранда. Освен това понякога още си мислел за живота в затвора, където хиляди мъже били сгъчкани на прекалено тясно място. Не, той обичал простора. Докато се разхождаме и си говорим, Слейд и Коуди се мотаят безцелно и си говорят нещо, гледат слънцето и потриват брадички.

– Тук ми харесва – отбелязвам и поемам нещата в свои ръце, сочейки: – Искам онези възвишения в кадър.

Слейд явно не е съгласен, но Коуди въпреки това започва да пренася оборудването от колата. Цяла вечност подготвят снимачната площадка и за да проявя артистичния си темперамент, започвам да им се карам, че се туткат. Гуен е донесла малък набор гримове и Нейтън неохотно се съгласява да му сложи малко пудра и руж. Сигурен съм, че му е за пръв път, но трябва да се чувства като актьор. Гуен носи къса пола и блуза, която е доста разкопчана, а част от ролята й е да провери колко лесно ще успее да възбуди момчето. Преструвам се, че преглеждам бележките си, но всъщност наблюдавам Нейтън, който оглежда Гуен. Вниманието й и закачките са му приятни.

Когато камерата, прожекторите, мониторът и звукът са почти готови, дръпвам Нейтън настрани – само двамата, режисьор и звезда, – за да му обясня как виждам нещата.

– Добре, Нейтън, искам да бъдеш много сериозен. Мисли за Джийн, за това как федералните са го убили. Искам да бъдеш мрачен, никакви усмивки, никакво забавление, ясно?

– Ясно.

– Говори бавно, измъчено. Аз ще ти задавам въпросите, а ти само гледай в камерата и говори. Дръж се естествено. Ти си хубав мъж и според мен камерата ще те хареса, но е важно да бъдеш себе си.

– Ще се постарая – отговаря той и явно наистина чака с нетърпение да влезе в роля.

– И последно, може би трябваше да го спомена вчера. Ако филмът постигне желаната цел и разбули истинското лице на Агенцията, тогава ще има възмездие, ще има отплата. Нямам им капчица доверие – те са шайка негодници, способни на всичко. Затова е важно ти да си, как да го кажа, извън играта.

– Чист съм, човече – уверява ме той.

– Нали не търгуваш?

– Не, мамка му. Не искам да се връщам пак в затвора, Рийд. Това е една от причините да се преместя тук, далече от семейството си. Те още правят метамфетамини и ги продават, но аз не.

– Добре. Просто мисли за Джийн.

Коуди му поставя микрофона. Ние сядаме на сгъваеми столове, заобиколени от прожектори и кабели. Камерата е над рамото ми и за миг наистина се чувствам като безкомпромисен разследващ журналист. Поглеждам към Гуен и казвам:

– Забрави ли за снимките? Хайде, Гуен!

Тя скоква, когато я скастрям, и грабва един фотоапарат.

– Само няколко снимки, Нейтън, за да знаем как сме разположили осветлението. – Той отначало се цупи, но после се усмихва, докато Гуен го щрака.

Накрая, след като сме тук повече от час, започваме истинската работа. Държа химикалка в лявата си ръка и драскам нещо в бележник.

Малкълм Банистър беше десничар – просто в случай че Нейтън заподозре нещо. Но той не е такъв човек.

За да му помогна да се поотпусне, започвам от най-основното: име, възраст, професия, образование, криминално досие, деца, семейно положение и така нататък. Няколко пъти го уверявам да бъде спокоен, карам го да повтори нещо – просто си говорим. Детството му в различни домове, училища, животът му с по-големия му брат Джийн, без баща, трудните взаимоотношения с майка му. В този момент той казва:

– Виж, Рийд, няма да говоря лоши работи за майка ми, ясно?

– Не, разбира се, Нейтън. Изобщо не целях това.

И бързо сменям темата. Говорим за метамфетаминовия период в младостта му. След известно колебание той най-сетне се отваря и обрисува потискаща картина на трудното си юношество, изпълнено с наркотици, алкохол, секс и насилие. Петнайсетгодишен вече знаел как се приготвя наркотикът. Двама от братовчедите му изгорели живи, когато избухнала лаборатория, намираща се в каравана. Шестнайсетгодишен за пръв път се озовал в затворническа килия. Напуснал училище и животът му станал още по-безумен. Поне четирима от братовчедите му лежали в затвора за търговия с наркотици, двама още били зад решетките. Колкото и неприятно да било в затвора, там поне се откъснал от дрогата и алкохола. Останал трезвен през петте години и сега смятал да не докосва метамфетамини. Бирата била друго нещо.

На обед прекъсваме. Слънцето е точно над главите ни и Слейд се притеснява, че много ще блести. Двамата с Коуди обхождат двора и търсят друго място.

– Колко можеш да останеш днес, Нейтън? – питам.

– Аз съм шефът – самодоволно отговаря той, – мога да остана колкото си искам.

– Чудесно. Още един-два часа?

– Защо не? Как се справям?

– Страхотно. Трябваха ти няколко минути да се отпуснеш, но сега говориш много гладко, много искрено.

– Ти си страхотен разказвач, Нейтън – добавя Гуен.

Това му допада. Тя се е върнала с гримовете, попива потта от челото му, докосва го, четка го, флиртува. Той жадува за внимание.

Донесли сме си сандвичи и безалкохолно и се храним в сянката на дъба до работилницата му. Мястото допада на Слейд и решаваме да се преместим тук. Гуен пита шепнешком Нейтън може ли да отиде до тоалетната. На него му става неловко, но просто не може да откъсне очи от краката й. Аз се отдалечавам и се преструвам, че говоря по мобилния си, уж с важни клечки от Лос Анджелис.

Гуен влиза през задната врата. По-късно ще ми докладва, че къщата има две спални, но само едната е мебелирана, че в хола има само канапе, стол и огромен плазмен телевизор, една баня, която се нуждае от здраво търкане, кухня с препълнена с мръсни съдове мивка и натъпкан с бира и полуфабрикати хладилник. Има таванско помещение със сгъваема стълба. Подовете са покрити с евтини килими. Три врати – предна, задна и към гаража, – и трите с големи резета, явно поставени наскоро. Изглежда, няма алармена система, не се виждат сензори над вратите и прозорците или панели. В килера до спалнята му има две ловджийски пушки и две винтовки. В този до другата спалня няма нищо освен чифт кални ловджийски ботуши.

Докато Гуен е вътре, продължавам престорения си телефонен разговор, а всъщност наблюдавам Нейтън иззад очилата си. Той не откъсва очи от задната врата на къщата, неспокоен, понеже тя е вътре самичка. Слейд и Коуди подготвят новата снимачна площадка. Когато Гуен се връща, Нейтън си отдъхвай се извинява за немарливото си домакинство. Тя гука и сресва косата му. Когато всичко е готово, започваме следобедните снимки.

Той споменава инцидент с мотоциклет, когато бил четиринайсетгодишен, и аз половин час анализирам случилото се. Разчепкваме разпокъсаната му професионална кариера – шефове, колеги, задължения, надници, уволнения. Връщаме се на темата за търговията с наркотици и на подробностите около приготвянето на метамфетамини, кой го е научил, основните съставки и така нататък. Връзки, гаджета? Той твърди, че някаква братовчедка забременяла от него, когато бил двайсетгодишен, но нямал представа какво е станало с майката и с детето. Имал сериозна приятелка, преди да влезе в затвора, но тя го зарязала. Ако съдя по начина, по който зяпа Гуен, момчето явно е доста възбудено.

На трийсет години е и най-забележителните събития в живота му са смъртта на брат му и затворническата му присъда. След като три часа го разпитвам, не успявам да изтръгна нищо интересно, ама нищичко. Заявява, че трябва да ходи на работа.

– Трябва да отидем на мястото, където е убит Джийн – казвам, докато Слейд изключва камерата и всички си отдъхват.

– До Блуфийлд е, на около час път от тук – отговаря той.

– Блуфийлд, Западна Вирджиния?

– Точно така.

– А ти защо беше там?

– Правехме доставка и купувачът се оказа информатор.

– Трябва да го видя, Нейтън, да го обиколим стъпка по стъпка, да уловим сцената, насилието, мига, мястото, където е бил прострелян и убит Джийн. Случило се е през нощта, нали?

– Да, много след полунощ.

Гуен потупва лицето му с кърпичка, отстранява грима.

– Наистина чудесно стоиш пред камерата – тихо казва тя и се усмихва.

– Кога можем да отидем? – питам.

– По всяко време – вдига рамене той. – Утре, ако искате.

Идеално. Решаваме да се срещнем в къщата му в девет и заедно да потеглим през планината към Западна Вирджиния, към далечната изоставена мина, където братята Кули попаднали в капан.

Денят ни с Нейтън мина добре. Двамата се разбирахме добре като автор на филми и актьор, а на моменти той и Гуен изглеждаха готови да си хвърлят дрехите и да се награбят. Късно следобед двамата с нея се запътваме към „Бомбай“ на главната улица в Радфорд, в съседство с кампуса на колежа, и сядаме до дъската за дартс. Твърде рано е за колежаните, на бара има само няколко хулиганчета, които се възползват от намалението в този час. Моля сервитьорката да съобщи на Нейтън Кули, че сме тук да пийнем по нещо, и след секунди той цъфва с огромна усмивка. Каним го да седне, той се възползва от поканата и започваме да се наливаме с бири. Гуен ближе чаша вино, докато ние с Нейтън пресушаваме по няколко халби. Колежаните нахълтват и мястото става по-шумно. Питам за специалитетите и виждам, че на черната дъска с тебешир пише сандвич със стриди. Поръчваме си два, Нейтън се отдалечава и се провиква нещо към готвача. Вечеряме и оставаме до късно. Не само сме единствените чернокожи в бара, но сме и единствените клиенти на повече от двайсет и две години. Нейтън се отбива при нас от време на време, но той е зает човек.

31

В девет часа следващата сутрин се връщаме в къщата на Нейтън и отново го заварваме да играе с кучето си в предния двор и да ни чака. Допускам, че ни посреща отвън, понеже не иска да влизаме вътре. Обяснявам, че малкото ми ауди страшно се нуждае от поправка, затова ще е по-добре да пътуваме с пикапа му. По един час в двете посоки ще ни осигури два часа насаме с Нейтън без никакво разсейване. Той свива рамене и се съгласява. Потегляме, а Слейд и Коуди ни следват с микробуса си. Аз съм на предната седалка, Гуен се е сгушила отзад. Днес е с джинси, понеже вчера Нейтън не откъсваше очи от краката й. Сега поведението й ще е малко по-резервирано, за да го държи в напрежение.

Пътуваме на запад към планините, а аз се възхищавам на вътрешността на пикапа и обяснявам, че рядко съм се возил в такова чудо. Седалките са кожени, има модерен джипиес и така нататък. Нейтън искрено се гордее с автомобила си и не спира да дърдори за него.

За да сменя темата, отново споменавам майка му и заявявам, че много ми се иска да се срещна с нея.

– Виж, Рийд – отговаря Нейтън, – опитай, щом настояваш, но на нея не й харесва какво правим. Снощи пак говорихме. Обясних й целия проект, колко е важен и колко много се нуждаеш от нея, но не постигнах нищо.

– Може ли поне да поговорим, да й се представя?

За малко да се обърна и да се усмихна на Гуен, понеже току-що сме разбрали, че Нейтън смята проекта за „важен“.

– Съмнявам се. Тя е корава жена, Рийд. Пие много, има ужасен характер. В момента не сме в добри отношения.

Понеже съм напорист разследващ журналист, решавам да задълбая в деликатни въпроси.

– Затова ли си изкарваш прехраната с бара? Понеже си се откъснал от семейния бизнес?

– Що за личен въпрос е това? – скастря ме Гуен от задната седалка.

Нейтън си поема дълбоко дъх и поглежда през страничния прозорец. Стисва волана с две ръце и казва:

– Дълга история, но мама обвинява мен за смъртта на Джийн, което си е чиста лудост. Той беше по-големият ми брат, водачът на бандата, шефът на лабораторията, освен това беше пристрастен. Аз не бях. Понякога вземах, но не се пристрастих. Джийн не се владееше. Веднъж седмично ходеше на мястото, където отиваме сега. Понякога го следвах. Не трябваше да съм там в нощта, когато го спипаха. Той имаше един човек, няма да споменавам имена, който въртеше една наша лаборатория, западно от Блуфийлд. Не знаехме, но го арестували, той се уплашил и издал на ченгетата времето и мястото. Бяха ни устроили капан, кълна се, че не можех да направя нищо, за да помогна на Джийн. Както ви казах, предадохме се и те ни арестуваха. После чух изстрели и Джийн беше мъртъв. Обясних го на майка ми стотици пъти, но не иска да чуе. Джийн беше любимецът й и тя обвинява мен за смъртта му.

– Ужасно – промърморвам.

– Тя посещаваше ли те в затвора? – невинно пита Гуен от задната седалка.

Поредната продължителна пауза.

– Два пъти.

Още три километра не продумваме. Вече сме на междущатската, пътуваме на югозапад и слушаме Кени Чесни. Нейтън кашля и казва:

– Честно казано, опитвам се да се откъсна от семейството си. От майка ми, от братовчедите, от племенниците. Вече се е разчуло, че имам хубав бар и се справям добре, така че скоро тия смешници ще започнат да ме молят за пари. Трябва да се махна от тук.

– Къде ще отидеш? – питам го състрадателно.

– Недалече. Обичам планината, да ходя пеша, да ходя за риба. Аз съм планинец, Рийд, и това никога няма да се промени. Буун в Северна Каролина е хубаво място. Нещо такова. Някъде, където няма нито един Кули в телефонния указател – казва той през смях, тъжен смях. Няколко минути по-късно ни разтърсва със следното: – Знаеш ли, в затвора имах едно приятелче, което малко ми напомня на теб. Казваше се Малкълм Банистър, страхотен тип от Уинчестър, Вирджиния. Чернокож. Адвокат, който все повтаряше, че федералните са го прибрали без никаква причина.

Слушам и кимам, като че ли това няма абсолютно никакво значение. Усещам как Гуен настръхва на задната седалка.

– Какво стана с него? – успявам да попитам. Не помня устата ми да е била толкова суха.

– Мисля, че Мал още е в затвора. Май му остават няколко години. Изгубих им бройката. Има нещо, може би в гласа, в жестовете, нещо… не мога точно да го определя, но ми напомняш за Мал.

– Светът е голям, Нейтън – казвам по-гърлено и напълно безгрижно. – Не забравяй, че на белите ние винаги им изглеждаме еднакви.

Той се засмива и Гуен също успява да изхихика пискливо.

Докато се възстановявах във Форт Карсън, работех със специалист – часове наред ме снимаше с видеокамера и изготви списък на навиците и жестовете, които трябва да променя. Упражнявах се дълго, но след като се озовах във Флорида, престанах. Трудно можеш да се отърсиш от естествените си навици. Съзнанието ми е застинало и не мога да измисля как да продължа.

Гуен ми се притичва на помощ.

– Нейтън, преди малко спомена свои племенници. Колко ще продължи това според теб? Искам да кажа… бизнесът с метамфетамини се предава от поколение на поколение в много семейства.

Нейтън се свъсва и се замисля над думите й.

– Струва ми се доста безнадеждно. Няма работа, освен в мините, а много млади хора вече не искат да работят там. Освен това започват да се друсат на петнайсет, на шестнайсет вече са пристрастени. Момичетата забременяват на шестнайсет, деца раждат деца, бебета, които никой не иска. Започнеш ли да се дъниш, не спираш. Не виждам голямо бъдеще тук, не и за хора като мен.

Слушам, но не чувам. Вие ми се свят, питам се какво знае Нейтън. Доколко подозира? С какво съм се издал? Все още не ме е разкрил – сигурен съм, – обаче какво ли си мисли?

Блуфийлд в Западна Вирджиния е град с население единайсет хиляди души, разположен в южния край на щата, недалече от границата му. Заобикаляме го по шосе 52 и скоро поемаме по живописните пътища, които лъкатушат нагоре и надолу. Нейтън познава района добре, макар да не е идвал от години. Завиваме и навлизаме още по-навътре в някаква долина. Асфалтът свършва и ние започваме да се движим на зигзаг по чакълести и черни пътища, докато най-накрая спираме на брега на някаква рекичка. Над главите ни са надвиснали клоните на старите бели дъбове и закриват слънцето. Плевелите са високи до коленете ни.

– Пристигнахме – обявява Нейтън и изключва двигателя.

Слизаме и аз нареждам на Слейд и на Коуди да извадят оборудването. Няма да използваме прожектори, искам само малка камера. Двамата се суетят наоколо и изваждат екипировката.

Нейтън се приближава до рекичката и се усмихва на бълбукащата вода.

– Колко често идваш тук? – питам го.

– Немного. Имахме няколко места за доставка край Блуфийлд, но това беше главното. Джийн продаваше стока тук десет години, но аз не. Истината е, че не участвах в бизнеса толкова активно, колкото му се искаше. Надушвах неприятностите. Опитах се да си намеря друга работа, нали разбирате. Исках да се измъкна. А Джийн искаше да ме набърка още повече.

– Къде бяхте паркирали?

Той се обръща и ми показва, а аз решавам да преместим пикапа му и микробуса на Слейд, за да са извън кадър. Опирайки се на мащабния си режисьорски опит, решавам да заснема екшън материал, в който Нейтън се приближава към мястото на действието пеша, а камерата го следва по петите. Репетираме няколко минути, после започваме да снимаме. Нейтън разказва.

– По-силно, Нейтън. Трябва да говориш по-силно – крещя аз.

Нейтън крачи към мястото на действието и говори:

– Пристигнахме тук към два часа след полунощ, двамата с Джийн. Бяхме с неговия пикап, аз карах. Спряхме точно тук и видяхме другата кола ей там, между дърветата, където би трябвало да бъде. – Продължава да се движи и да сочи. – Всичко изглеждаше нормално. Паркирахме наблизо и нашият човек, да го наречем Джо, излезе и ни поздрави. Отговорихме на поздрава и тръгнахме към каросерията. В една заключена кутия за инструменти имаше около четири и половина килограма метамфетамини, добра стока, повечето приготвена лично от Джийн, а под лист шперплат бяхме скрили малка хладилна чанта с още четири килограма и половина. Общо към девет килограма, а цената му на едро беше около двеста хиляди. Извадихме стоката и я пренесохме в багажника на Джо, но щом го затворихме, настана истински ад. Заобиколиха ни най-малко десетима агенти. Не знам откъде се взеха, но бяха бързи. Джо изчезна и повече не го видяхме. Ченгетата замъкнаха Джийн до пикапа. Той проклинаше Джо и ръсеше всякакви заплахи. Бях толкова уплашен, че едва дишах. Бяха ни спипали на местопрестъплението и аз знаех, че отивам право в затвора. Щракнаха ми белезниците, преровиха портфейла и джобовете ми и ме помъкнаха по пътеката. Докато се отдалечавах, погледнах през рамо и видях Джийн на земята, с ръце, извити зад гърба. Беше ядосан и не спираше да ругае. След секунди чух изстрелите и Джийн изкрещя, когато го улучиха.

– Стоп – провиквам се и обикалям известно време в кръг. – Да го повторим – казвам и се връщаме на старта.

На третия дубъл оставам доволен и се вкопчвам в следващата идея. Моля Нейтън да застане на мястото, където е лежал Джийн, когато го е видял за последен път. Слагаме там един сгъваем стол и Нейтън сяда. Когато камерата вече работи, го питам:

– А сега, Нейтън, каква беше първоначалната ти реакция, когато чу стрелбата?

– Не можах да повярвам. Събориха Джийн на земята и най-малко четирима агенти се надвесиха над него. Ръцете му бяха извити зад гърба, но без белезници. Не беше въоръжен. В пикапа имаше пушка и два деветмилиметрови пистолета, ама не ги бяхме извадили. Пет пари не давам какво твърдяха агентите после. Джийн не беше въоръжен.

– Но кога чу изстрелите?

– Заковах се на място и извиках нещо от сорта на: „Какво е това? Какво става?“. Извиках Джийн, но агентите ме изблъскаха напред по пътеката. Не виждах какво става отзад – бях твърде далече. Казах им: „Искам да видя брат си“, а те се изсмяха и продължиха да ме бутат в мрака. Най-накрая стигнахме до един микробус и ме натъпкаха вътре. Откараха ме в ареста в Блуфийлд, а аз непрекъснато питах: „Какво става с брат ми? Къде е Джийн? Какво сте направили с Джийн?“.

– Да прекъснем за минутка – казвам на Слейд. Поглеждам Нейтън. – Няма да е зле да покажеш изблик на чувства, Нейтън. Помисли за хората, които ще гледат филма. Какво искаш да почувстват, докато слушат тази зловеща история? Гняв? Горчивина? Печал? От теб зависи да предадеш тези чувства, така че нека опитаме отново, но този път по-емоционално. Можеш ли да го направиш?

– Ще опитам.

– Давай, Слейд. Нейтън, кога научи, че брат ти е мъртъв?

– На следващата сутрин в ареста дойде един полицай, за да подпиша някакви документи. Попитах го за Джийн и той отговори: „Брат ти е мъртъв. Опитал се да избяга и агентите го застреляли“. Просто ей така. Без никакво съчувствие, никаква загриженост, нищичко. – Нейтън млъква и преглъща мъчително. Устните му потреперват, очите му се навлажняват. Зад камерата му правя знак с вирнати палци. Той продължава: – Не знаех какво да кажа. Бях шокиран. Джийн не се е опитвал да избяга. Джийн беше убит. – Изтрива сълза с опакото на ръката си. – Съжалявам – прошепва тихо и наистина страда. Не се преструва, емоцията е неподправена.

– Стоп – провиквам се и правим почивка.

Гуен се спуска с кърпичка и четка.

– Прекрасно, прекрасно – казва тя.

Нейтън става и се отправя към рекичката, потънал в мисли. Казвам на Слейд да пусне камерата отново.

Прекарваме на мястото три часа, снимаме и преснимаме сцените, които създавам в движение, и към един следобед вече сме гладни и изморени. Намираме си заведение за бързо хранене до Блуфийлд и се тъпчем с бургери и пържени картофки. На връщане към Радфорд и тримата мълчим, докато не казвам на Гуен да се обади на Тад Карлслоф, един от партньорите ми в Маями. Името на Карлслоф е споменала и секретарката на КРУ, когато Нейтън е набрал номера на офиса ни два дни по-рано.

Гуен се преструва, че води истински разговор.

– Здравей, Тад, Гуен се обажда. Страхотно. А ти? Връщаме се в Радфорд с Нейтън. Сутринта снимахме на мястото, където е убит брат му – много силен материал. Нейтън е страхотен разказвач. Не му трябва сценарий, удава му се естествено.

Крадешком поглеждам към Нейтън зад волана – той не може да овладее една тъничка самодоволна усмивка.

Гуен продължава монолога си:

– Майка му ли? – Пауза. – Още не се е съгласила. Нейтън казва, че не искала да участва във филма и не одобрявала. Рийд иска да опита отново утре. – Пауза. – Смята да отиде в родния им град да снима гроба, да поговори със стари приятели, може би с някои от хората, с които е работил, такива неща, знаеш… – Пауза, докато тя уж слуша съсредоточено. – Да, тук всичко е наред. Рийд е много доволен от първите два дни, а с Нейтън се работи просто чудесно. Много силен материал. Рийд иска да ти предам, че ще ти звънне днес следобед. Чао.

Пътуваме мълчаливо известно време, докато Нейтън асимилира похвалите. Накрая той се обажда:

– Значи утре ще ходим в Уилоу Гап?

– Да, но не е нужно да идваш, ако не искаш – отговарям. – Сигурно след два дни вече ти е дошло до гуша.

– Значи приключихте с мен, така ли? – тъжно пита той.

– О, не. След утрешния ден ще се върна в Маями и няколко дни ще гледам материала. Ще започнем да монтираме, ще се опитаме да поизгладим нещата. А после, след няколко седмици, когато можеш да поработиш с нас, ще се върнем и ще снимаме още.

– Каза ли на Нейтън за идеята на Тад? – пита Гуен от задната седалка.

– Не, още не.

– Според мен е блестяща – казва тя.

– Каква е? – пита Нейтън.

– Тад е най-добрият монтажист в компанията и с него си сътрудничим за всичко. Понеже във филма участват три-четири отделни семейства и става дума за различни убийства, той предложи да ви съберем на едно място по едно и също време и просто да оставим камерите да работят. Ще ви настаним в едно помещение, на много удобно място, и ще оставим разговорът да потръгне. Без сценарий, без режисура, само фактите в цялата им жестокост. Както ти казах, ние сме проучили пет-шест случая и всички удивително си приличат. Ще изберем най-добрите три-четири…

– Твоят определено е най-интересният – вметва Гуен.

– И ще оставим вас, жертвите, да сравните историите си. Тад смята, че това ще е адски въздействащо.

– Има право – припява Гуен. – Много бих искала да го видя.

– Склонен съм да се съглася – казвам.

– Къде ще се срещнем? – пита Нейтън, на практика вече съгласен.

– Още не сме се уточнили чак дотам, но вероятно в Маями.

– Ходил ли си в Саут Бийч, Нейтън? – пита Гуен.

– Не.

– О, човече! Трийсетгодишен, ерген, няма да ти се тръгва от там. Купонът е нонстоп, а момичетата са… Ти как би ги описал, Рийд?

– Не съм обърнал внимание – отговарям по сценарий.

– Добре. Да кажем просто, че са красиви и секси.

– Не отиваме на купон – скастрям асистентката си. – Можем да го направим и във Вашингтон, където сигурно ще е по-удобно за семействата.

Нейтън не казва нищо, но знам, че мислено гласува за Саут Бийч.

С Ванеса прекарваме следобеда в хотелска стая в Пуласки, Вирджиния, на половин час път от Радфорд. Преглеждаме бележките ми от Форт Карсън и се опитваме да открием какво е предизвикало подозренията на Нейтън. Доста смразяващо беше, че той изрече името на Малкълм Банистър. Сега трябва да разберем защо. Малкълм се щипеше за носа, когато размишляваше. Потупваше върховете на пръстите на двете си ръце, докато слушаше. Леко накланяше глава надясно, когато беше развеселен. Прибираше брадичката си към шията, когато беше скептичен. Забучваше десния си показалец в дясното слепоочие, когато разговорът го отегчаваше.

– Не движи ръцете си и ги дръпни от лицето си – съветва ме Ванеса. – И говори по-тихо.

– Силно ли говорех?

– Когато говориш дълго, дикцията ти става като преди. Бъди по-кратък. Не с толкова много думи.

Спорим относно това колко сериозно е подозрението. Ванеса е убедена, че Нейтън е навит и с нетърпение очаква пътуването до Маями. Сигурна е, че никой от миналото ми вече не може да ме познае. Склонен съм да се съглася, но все още съм стреснат от факта, че Нейтън изрече старото ми име. Почти съм убеден, че забелязах искра в очите му, когато го направи. Като че искаше да каже: „Знам кой си и защо си тук“.

32

Нейтън настоява да дойде с нас в родния си Уилоу Гап, затова втора сутрин се катерим в планината. Той шофира, а Гуен се превъзнася за отзивите от Маями. Осведомява Нейтън, че Тад Карлслоф и други важни клечки в офиса ни снощи са гледали заснетия материал и са направо възхитени. Обожавали поведението на Нейтън пред камера и били убедени, че той е повратната точка в продукцията ни. И което е още по-важно, един от главните ни инвеститори бил на посещение в Маями и гледал записа от Вирджиния. Толкова се впечатлил от Нейтън и от всичко заснето досега, че смятал да удвои инвестицията си. Гуен обяснява, че този човек има доста пари и по негово мнение филмът трябва да е най-малко деветдесет минути. В резултат на него разни хора от АБН щели да бъдат изправени на съд. Можело да избухне скандал, какъвто Вашингтон никога не е виждал.

Докато слушам този разговор, уж говоря по телефона с офиса ни, но всъщност отсреща няма никого. От време на време изсумтявам и казвам нещо адски мъдро, но предимно слушам, размишлявам и се държа така, като че ли творческият процес е адски натоварващ. Понякога поглеждам към Нейтън. Момчето е вътре с двата крака.

На закуска Гуен бе подчертала, че трябва да говоря колкото се може по-малко, гърлено и бавно и да държа ръцете си далече от лицето. С удоволствие я оставям тя да дърдори – оказа се, че много я бива.

Джийн Кули е погребан зад изоставена църква в малко буренясало гробище с около сто гроба. Казвам на Слейд и Коуди, че искам няколко кадъра на гроба и околността, после се отдръпвам назад за поредния важен телефонен разговор.

Нейтън, вече опитен и харесван актьор, предлага да коленичи до гроба, докато камерата работи, и идеята страшно допада на Гуен. Кимвам от разстояние, притиснал мобилния към челюстта си. Нейтън дори успява да изцеди още няколко сълзи, а Слейд го заснема в много близък план.

За протокола: Уилоу Гап има петстотин жители, но никога няма да ги намерите. Истинският център представлява обрасла с бурени уличка с четири порутени сгради и магазин с пристроена към него поща. Навън се мотаят няколко човека и Нейтън се напряга. Познава тези хора и не иска да го виждат със снимачен екип. Обяснява, че повечето жители, включително неговите близки и приятели, живеят извън града, встрани от тесните междуселски пътища и навътре в долините. Били подозрителни по природа и вече разбирам защо той настоя да ни придружи.