Текст книги "Рекетьорът"

Автор книги: Джон Гришем (Гришэм)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 19 страниц)

Бях дребен адвокат и нямах никакъв опит в превеждането на пари по номерирани банкови сметки, но след кратко и лесно проучване в „Гугъл“ установих, че се движа на сляпо в прословутия данъчен рай на света. Искаше ми се да не се бях съгласявал да работя за анонимен клиент въпреки парите.

Преводът до Панама се върна – три милиона и половина. Разкрещях се на състудента си, който на свой ред се разкрещя на някой друг. Парите останаха в банката два месеца, трупайки лихва, макар че етиката не ни позволяваше да задържим нищо. Етиката ме задължаваше също и да предприема стъпки за защита на тези нежелани пари. Не бяха мои, не можех да претендирам за тях, но въпреки това трябваше да ги пазя.

Наивно, или може би глупаво, бях позволил на мръсните пари на Бари Подкупа да останат под контрола на „Коупланд, Рийд и Банистър“.

* * *

След като се сдоби с ловната хижа, Бари направи бърз ремонт, постегна я малко, построи сауна и площадка за хеликоптери. Нае Сикорски Б-76, с който само за десетина минути десетина най-близки негови приятели от Вашингтон стигаха до нея. Обикновено в петък следобед се правеха няколко курса и после започваха купоните. На този етап от кариерата си Бари вече беше отхвърлил всякакви лобисти и бюрократи и се беше съсредоточил предимно върху конгресмени и началниците на кабинетите им. В хижата имаше всичко: страхотна храна и вино, кубински пури, наркотици, трийсетгодишен скоч и двайсетгодишни жени. От време на време организираха някой лов на яребици, но вниманието на гостите обикновено беше ангажирано с ослепителните високи блондинки, предоставени на тяхно разположение.

Момичето беше от Украйна. По време на процеса – на моя процес – сводникът й заяви със силен акцент, че са му платили сто хиляди долара в брой за нея. После тя била отведена в ловната хижа, където получила стая. Парите били предадени от един гангстер, който свидетелства за обвинението, че бил едно от многото момчета за поръчки на Бари.

Момичето починало. Аутопсията разкри, че украинката е взела свръхдоза след дълъг купон с Бари и приятелчетата му от Вашингтон. Носеха се слухове, че една сутрин просто не се събудила в леглото на американски конгресмен, но нямаше доказателства. Бари беше затегнал редиците много преди властите да пристигнат на местопрестъплението. Така и не се разбра с кого е спало момичето през последната си нощ на тази земя. Около Бари се разрази същинска медийна буря. Неговият бизнес, неговите приятели, неговите самолети, яхти и хеликоптери, ресторанти, курорти и мащабите на долнопробното му влияние бяха обсъждани в най-малки подробности. Пресата го обсади, а приятелчетата и клиентите му хукнаха да бягат. Възмутени членове на Конгреса издирваха репортери и изискваха изслушвания и разследвания.

Скандалът се разрасна още повече, когато намериха майката на момичето в Киев. Тя показа акт за раждане, според който дъщеря й беше само на шестнайсет години. Шестнайсетгодишна секс робиня, която купонясва с конгресмени в ловна хижа в планината Алегени на няма и два часа път от американската столица.

Първоначално обвинителният акт се състоеше от четиристотин страници и обвиняваше четиринайсет различни подсъдими в смайващ брой престъпления. Аз бях един от четиринайсетте и престъплението, в което ме уличаваха, беше така нареченото пране на пари. Тъй като бях позволил на една от анонимните компании на Бари Рафко да държи пари в сметката на кантората ни, аз следователно му бях помогнал да вземе мръсните пари, които бе отмъкнал от клиентите си, да ги поизпере в офшорните сметки и после да ги превърне в ценна придобивка – ловната хижа. Освен това ме обвиниха, че съм помогнал на Бари да скрие парите от ФБР, данъчните и кого ли не.

Предшестващите процеса маневри елиминираха някои от обвиняемите, на неколцина други беше позволено или да спасят кожите си, като сътрудничат на правителството, или да се явят самостоятелно в отделни процеси. Двамата с адвоката ми подадохме двайсет молби и искания от деня, в който бях обвинен, до деня, в който се явих в съда, и само едно беше удовлетворено. Напълно безполезна победа.

Чрез ФБР и прокуратурата във Вашингтон Министерството на правосъдието хвърли всичките си сили срещу Бари Рафко и неговите съучастници, включително срещу един конгресмен и един от сътрудниците му. Нямаше значение, че някои от нас можеше и да са невинни, нямаше значение, че нашите версии на истината бяха изопачени от прокуратурата.

И ето ме, седнал в претъпканата съдебна зала заедно с още седмина обвиняеми, сред които и най-престъпният играч във Вашингтон от десетилетия. Виновен бях и още как. Виновен, че най-глупаво бях допуснал да попадна в тази бъркотия.

След избора на съдебните заседатели прокурорът ми предложи последна сделка. Да се призная за виновен в нарушаване на ЗРКО, да платя глоба от десет хиляди долара и да лежа две години.

Отново му казах да върви по дяволите. Бях невинен.

8

„МОЛЯ, ПРЕПРАТЕТЕ!

До: г-н Виктор Уестлейк,

заместник-директор на ФБР

Хувър Билдинг, Пенсилвания Авеню 935

Вашингтон, окръг Колумбия 20535

Уважаеми господин Уестлейк,

Казвам се Малкълм Банистър и съм затворник във Федералния затворнически лагер във Фростбърг, Мериланд. В понеделник, 21 февруари 2011 г., се срещнах с двама от агентите Ви, които разследват убийството на съдия Фосет – агенти Хански и Ирарди. Симпатични господа, но останах с усещането, че не се впечатлиха от мен и от историята ми.

Според днешните броеве на «Уошингтън Поуст», «Ню Йорк Таймс», «Уолстрийт Джърнъл» и «Роуаноук Таймс» Вие и екипът Ви се въртите в омагьосан кръг и не разполагате с никакви улики. Няма откъде да знам дали разполагате със списък на възможните заподозрени, но Ви уверявам, че истинският убиец не е в нито един списък, съставен от Вас ти от екипа Ви.

Както обясних на Хански и Ирарди, самоличността на убиеца ми е известна, известен ми е и мотивът му.

В случай че Хански и Ирарди объркат подробностите – между другото, не съм убеден, че си водеха бележки достатъчно внимателно, – ето как си представям сделката: аз Ви разкривам убиеца, а Вие (правителството) се съгласявате да бъда освободен от затвора. Няма да приема пробация и отлагане на присъдата ми. Няма да се съглася на освобождаване под гаранция. Излизам като свободен човек с нова самоличност и под Ваша закрила.

Очевидно такава сделка изисква намесата на Министерството на правосъдието и на прокуратурата в двата съдебни окръга на Вирджиния.

Освен това искам да получа парите от наградата, която ми се полага. Според вестник «Роуаноук Таймс» от тази сутрин сумата е увеличена на сто и петдесет хиляди долара.

Разбира се, можете свободно да продължите да се въртите в омагьосан кръг.

Наистина би трябвало да поговорим като двама бивши морски пехотинци.

Знаете къде да ме намерите.

Искрено Ваш,

Малкълм Банистър, номер 44861-127“

Съкилийник ми е деветнайсетгодишен младеж от Балтимор, осъден на осем години за продажба на крек. Джерард е като хиляди други момчета, които съм виждал през последните пет години – млади чернокожи от градските гета. Майка му била тийнейджърка, баща му ги изоставил. В десети клас Джерард напуснал училище и си намерил работа като мияч на чинии. Когато майка му влязла в затвора, се преместил при баба си, която отглеждала и цял орляк негови братовчеди. Започнал да се друса с крек, а после и да го продава. Въпреки живота си на улицата Джерард е добра и мила душа. Не е извършвал насилие и не е редно да пропилява живота си в затвора. Той е един от милионите чернокожи, прибрани на топло и издържани от данъкоплатците. В Съединените щати има два милиона и половина затворници – най-високият процент на хора зад решетките, в която и да е полуцивилизована страна.

Не е необичайно да ти се падне съкилийник, когото никак не харесваш. Аз имах един, който не се нуждаеше от много сън и оставяше айпода си да свири през нощта. Имаше слушалки, които са задължителни след десет часа вечерта, но толкова увеличаваше звука, че пак чувах музиката. Три месеца ми отне да си издействам преместване. Джерард обаче разбира правилата. Сподели, че веднъж седмици наред спал в изоставена кола и едва не умрял от студ. За него всичко друго е за предпочитане.

Двамата с Джерард ставаме в шест. Буди ни звънец. Бързо обличаме работните си дрехи, като се стараем да не си пречим. Килията е три на три и половина метра. Оправяме си леглата. Той спи на горното, а аз, като по-стар, на долното. В шест и половина отиваме на закуска.

В столовата има невидими прегради, които определят кой къде да седи и да се храни. Има сектор за черните, сектор за белите и сектор за латиносите. Смесването се приема неохотно и почти никога не се случва. Макар че се нарича изправителен лагер, „Фростбърг“ все пак е затвор и напрежението е голямо. Едно от най-важните правила за поведение е да уважаваш пространството на другите. Никога да не прекрачваш границата. Никога да не посягаш за нищо. Ако ти трябва солта или пиперът, помоли учтиво някой да ти ги подаде. В Луивил свиванията в трапезарията бяха често явление и обикновено започваха, когато някой нахалник с остри лакти навлезеше в чуждо пространство.

Тук обаче се храним бавно и с учудващо добри обноски за престъпници. След тесните си килии се радваме на по-широкото пространство. Има много закачки, грубовати шеги и приказки за жени. Познавам мъже, прекарали известно време в дупката, тоест в изолатора, които твърдят, че най-трудното е липсата на общуване. Малцина го понасят добре, но повечето започват да се огъват след първите няколко дни. Дори най-саможивите типове, а такива в затвора колкото щеш, се нуждаят от хора край себе си.

След закуска Джерард отива да мие подове. Аз разполагам с около час спокойствие, преди да тръгна към библиотеката. Обикновено сядам в кафенето и чета вестници.

Днес отново, изглежда, няма особен напредък в разследването на Фосет. Интересното е обаче, че най-големият му син се оплакал пред репортер на „Поуст“, че ФБР изобщо не държи семейството в течение. Никаква реакция от страна на Бюрото.

С всеки изминал ден натискът расте. Вчера един репортер писа, че ФБР се интересува от бившия съпруг на Наоми Клеъри. Разводът им преди три години бил бурен, тъй като страните взаимно се обвинявали в изневяра. Репортерът твърдеше, че от свои източници узнал поне за два разпита на бившия съпруг от агенти на ФБР.

Библиотеката се намира в пристройка, където се помещават малък параклис и лечебницата. Помещението е дълго точно дванайсет метра и широко девет. Има четири кабинки, осигуряващи уединение, пет настолни компютъра и три дълги маси, на които затворниците могат да четат, да пишат и да правят проучвания. Има също десет претъпкани стелажа с общо хиляда и петстотин книги, предимно с твърди корици. Във „Фростбърг“ имаме право да държим в килиите до десет книги с меки корици, но на практика всички имат повече. Затворниците могат да посещават библиотеката в извънработно време и правилата са относително гъвкави. Всеки може да заема две книги седмично, а аз отделям половината си време за издирване на закъснелите.

Една четвърт от времето си прекарвам като затворнически адвокат, а днес имам нов клиент. Роман идва при мен от малко градче в Северна Каролина, където е имал заложна къща, занимаваща се с крадени стоки – предимно оръжия. Доставчици му били няколко банди превъртели от кокаина идиоти, които обирали домове на богати хора посред бял ден. Напълно лишени от всякакви умения, крадците били заловени на местопрестъплението и след броени минути вече се издавали един друг. Не след дълго Роман бил арестуван и обвинен в нарушаването на какви ли не федерални закони. Твърдял, че не е знаел какво върши, но се оказало, че назначеният му от съда защитник несъмнено бил най-глупавият човек в залата.

Не претендирам да съм специалист по наказателно право, но дори неопитен първокурсник може да изреди грешките, допуснати от адвоката на Роман в първия процес. Роман бил признат за виновен и осъден на седем години. В момента обжалва. Той донася „правните си документи“ – купчината, която всеки затворник има право да държи в килията си – и двамата заедно ги преглеждаме в тясната кабинка, осеяна с мои вещи, до която друг затворник няма достъп. Роман не спира да обяснява колко лош юрист бил защитникът му и не след дълго аз се съгласявам. Неефективната адвокатска защита е често срещано оплакване от страна на осъдените, но рядко е причина за отмяна на присъдата, ако тя не е смъртно наказание.

Въодушевен съм от възможността да нападна професионалната некомпетентност на адвокат, който още е на свобода, още си изкарва прехраната с професията и претендира, че е много по-добър от мен. Отделям цял час на Роман и си уговаряме още една среща.

Един от моите клиенти ми разказа за съдия Фосет. Той отчаяно искаше да излезе от затвора и смяташе, че съм способен да направя чудеса. Знаеше точно какво е съдържанието на сейфа в сутерена на онази вила и се беше вманиачил да го докопа, преди то да изчезне.

9

Отново съм в кабинета на директора. Явно нещо става. Той е с тъмен костюм, колосана бяла риза, вратовръзка с индийски десен и обичайните си каубойски ботуши с остър връх, прясно намазани с вакса и лъснати до блясък. Самодоволен е както винаги, но и някак нервен.

– Не знам какво си им казал, Банистър, но са харесали историята ти. Мразя да се повтарям, обаче ако е някакъв номер, ще си платиш прескъпо.

– Не е номер, сър.

Подозирам, че директорът е подслушвал и прекрасно знае какво съм им казал.

– Преди два дни изпратиха тук четирима агенти, които душиха навсякъде, разпитваха с кого движиш, на кого предоставяш правни услуги, с кого играеш на дама, къде работиш, с кого се храниш, с кого се къпеш, с кого си в една килия и така нататък.

– Къпя се сам.

– Явно се опитват да разберат кои са ти приятелчетата, нали?

– Не знам, сър, но не съм изненадан. Подозирах, че така ще стане.

Знаех, че ФБР души из „Фростбърг“, макар да не забелязах никакви агенти. В затвора трудно можеш да запазиш нещо в тайна, особено ако се появят външни хора и започнат да задават въпроси. По мое мнение, а то се основава на известен опит, това е много несръчен начин да се разровят в миналото ми.

– Е, пак ще дойдат – осведомява ме директорът. – Ще бъдат тук в десет и казаха, че сигурно ще поостанат.

Десет без пет е. Същата остра болка отново пронизва стомаха ми и аз се опитвам да дишам дълбоко, без да е твърде очевидно. Свивам рамене, като че ли е дреболия.

– Кой ще дойде? – питам.

– Проклет да съм, ако знам.

След секунди телефонът му избръмчава и секретарката му предава някакво съобщение.

Намирам се в същата стая до кабинета на директора. Разбира се, той не присъства. Агенти Хански и Ирарди отново са тук заедно с наежен млад мъж на име Дънлийви, заместник-прокурор от Южния окръг на Вирджиния, управление Роуаноук.

Набирам скорост, печеля благонадеждност и предизвиквам любопитство. Малката група разпитващи е станала по-внушителна.

Дънлийви е най-младият от тримата, но е федерален прокурор, а другите двама са просто федерални ченгета. Затова за момента Дънлийви има старшинство и изглежда доста самодоволен, което не е необичайна поза за човек с неговото положение. Едва ли е завършил право преди повече от пет години и допускам, че през повечето време ще говори той.

– Очевидно, господин Банистър – подема заместник-прокурорът с противно снизхождение, – нямаше да сме тук, ако не проявявахме известен интерес към вашата историйка.

Историйка. Ама че негодник!

– Може ли да ви наричам Малкълм?

– Засега да се придържаме към господин Банистър и господин Дънлийви – отговарям. Аз съм затворник и от години никой не ме е наричал господин Банистър. Харесва ми как звучи.

– Дадено – рязко отговаря той и бързо бърка в джоба си. Изважда тъничък диктофон и го слага на масата по средата между мен от едната страна и тях тримата отсреща. – Бих искал да запиша разговора ни, ако нямате нищо против.

С тези думи моята кауза прави огромен скок напред. Преди седмица Хански и Ирарди не бяха склонни дори да си водят бележки. Сега правителството иска да запише всяка моя дума. Свивам рамене и отговарям:

– Пет пари не давам.

Той натиска едно копче и започва:

– Твърдите, че знаете кой е убил съдия Фосет, и желаете да размените тази информация срещу освобождаването си от затвора. А когато вече сте навън, искате закрила. Това ли е уговорката в основни линии?

– Точно така – потвърждавам сериозно аз.

– Защо да ви вярваме?

– Защото знам истината, а вие сте много далече от нея.

– Откъде сте толкова сигурен?

– Просто съм. Ако имахте сериозен заподозрян, нямаше да сте тук и да разговаряте с мен.

– Във връзка ли сте с убиеца?

– Няма да отговоря на този въпрос.

– Трябва да ни дадете нещо, господин Банистър, което ще ни настрои по-благосклонно към малката сделка с вас.

– Не бих я определил като малка.

– Тогава ще я наричаме както поискате. Защо не ни обясните? Как точно си представяте, че ще се осъществи тази голяма сделка?

– Добре. Трябва да бъде тайна, строго поверителна. Ще имаме писмено споразумение, одобрено от прокуратурата и в Северния окръг, където бях обвинен и осъден, и в Южния, където се провежда разследването. Съдия Слейтър, който ме осъди, ще трябва да подпише споразумението. След като се договорим, ще ви дам името на убиеца. Вие ще го заловите, ще го разследвате и когато голямото жури го подведе под отговорност за убийство, мен внезапно ще ме прехвърлят в друг затвор. Само дето вече няма да съм в затвора. Ще замина от тук, все едно ме прехвърлят другаде, но вместо това ще вляза в Програмата за защита на свидетелите. Присъдата ми ще бъде отменена, досието ми – изчистено, името ми – променено, и сигурно ще си направя пластична операция, за да моделирам външността си. Ще получа нови документи за самоличност, хубава федерална служба някъде и ще бъде подпомогнат с парите от наградата.

Срещу мен стоят три каменни физиономии.

– Това ли е всичко? – пита най-накрая Дънлийви.

– Да, и не подлежи на преговори.

– Охо! – възкликва Дънлийви, привидно изненадан. – Явно сте имали доста време да го обмислите.

– Много повече от вас.

– Ами ако грешите? Ако арестуваме не когото трябва, успеем някак да го подведем под отговорност, вие излезете на свобода, а ние не успеем да докажем нищо?

– Проблемът си е ваш. Ако объркате нещата с обвинението, сами ще сте си виновни.

– Добре де, но след като го заловим, с какви доказателства ще разполагаме?

– Всички федерални агенции са на ваше разположение. След като сте пипнали убиеца, със сигурност ще намерите предостатъчно доказателства. Не мога да свърша всичко вместо вас.

За да подсили драматичния ефект, Дънлийви се изправя, отива до другия край на стаята, уж притеснен и потънал в дълбок размисъл. После се връща, сяда и вперва в мен гневен поглед.

– Мисля, че си губим времето тук – заявява той.

Лош блъф, изигран от хлапе, което дори няма работа в тази стая. Ветеранът Хански леко накланя глава и премигва. Не може да повярва колко некадърен е този тип. Ирарди не откъсва поглед от мен и аз усещам отчаянието му. Усещам също и напрежението между ФБР и кабинета на прокурора, което изобщо не е необичайно.

Бавно се изправям.

– Имате право. Губим си времето. Няма да се срещам повече с вас, момчета, докато не ми изпратят някой без младежки мъх по бузите. Обясних ви какво искам и за следващия ни разговор настоявам господин Виктор Уестлейк да е на масата заедно с някой от началниците ви, господин Дънлийви. А ако вие сте в стаята, аз ще си тръгна.

Излизам. На вратата хвърлям поглед назад.

Хански разтрива слепоочията си.

Ще се върнат.

Срещата можеше да бъде проведена в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню във Вашингтон. Виктор Уестлейк щеше да се радва да се прибере у дома за малко, да се види с шефа си, да провери хората си, да вечеря спокойно със семейството си и така нататък. Обаче директорът искаше да попътува. Имаше нужда да излезе от сградата за няколко часа и затова натовари целия си антураж на лъскав частен реактивен самолет, един от четирите под контрола на ФБР. Четирийсетминутният полет до Роуаноук не беше проблем.

Казваше се Джон Мактейви. Беше на шейсет и една години, човек от кариерата, а не политическо назначение, макар че тъкмо заради политическите си възгледи в момента беше загазил пред президента. Според безмилостните клюки в столицата директорът едва се крепеше на поста си. Президентът искаше нов шеф на ФБР. След четиринайсет години беше време Мактейви да си тръгне. Според слуховете в Хувър Билдинг бяха доста оклюмали. През последните няколко месеца на Мактейви рядко му се удаваше възможност да напуска Вашингтон дори и само за няколко часа.

Беше почти освежаващо да се съсредоточи над такова старомодно престъпление като убийството. Вече десет години се бореше с тероризма, а все още нямаше и намек, че убийството на съдия Фосет е свързано с „Ал Кайда“ или с някоя местна клетка. Отминали бяха славните дни на борба с организираната престъпност и преследването на фалшификаторите на пари.

В Роуаноук черен джип чакаше в основата на стълбичката на самолета. Мактейви и екипът му бяха отведени светкавично, все едно наоколо дебнеха снайперисти. След минутка спряха пред Фризера и бързо влязоха вътре.

Посещението на място преследваше две цели. Първата беше да повдигне духа на спецчастите и да им покаже, че работата им има първостепенен приоритет, нищо че не напредват. Втората беше да засили натиска. След бърз преглед на полевите условия и здрависвания наред, които биха впечатлили някой политик, директор Мактейви беше отведен за брифинг в най-голямата заседателна зала.

Директорът седеше до стария си приятел Виктор Уестлейк и двамата дъвчеха понички, докато един старши следовател представяше многословно последните новини, а те не бяха много. Не се налагаше Мактейви да бъде информиран лично. След убийството той разговаряше с Уестлейк поне два пъти дневно.

– Да поговорим за този Банистър – каза Мактейви след половинчасов скучен доклад, който не водеше до никъде. Бързо раздадоха друга папка на седналите край масата.

– Това е най-новото – оповести Уестлейк. – Започнахме със съучениците му от гимназията, после се пренесохме в колежа и университета, но нямаме сериозни заподозрени. Няма данни за приятели или познати, всъщност за никой, чиито пътища да са се пресичали с тези на съдия Фосет. Никакви членове на банди, търговци на наркотици или сериозни престъпници. След това проследихме възможно най-много от бившите му клиенти, но не беше лесно, понеже нямаме достъп до голям брой от старите му дела. Отново нищо интересно. Десетина години се е занимавал с обичайните за малките градчета случаи заедно с още двама адвокати афроамериканци. Дейността им е чиста като сълза.

– Имал ли е дела, гледани в съда на Фосет? – попита Мактейви.

– Не открихме такива. Не е стигал често до федерален съд, освен това е бил в Северния окръг на Вирджиния. Може да се каже, че господин Банистър не е бил сред най-търсените адвокати в залата.

– Значи, смятате, че убиецът на съдия Фосет е човек, с когото Банистър се е запознал в затвора. Разбира се, ако допуснем, че той казва истината.

– Именно. Първите двайсет и два месеца от присъдата си е излежал в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди затворници. Имал е трима различни съкилийници и е работил в пералнята и в кухнята. Освен това е развил уменията си като адвокат и всъщност е помогнал на поне пет души да излязат от затвора. Разполагаме със списък на петдесет човека, които вероятно е познавал относително добре, но, честно казано, няма как да се доберем до всички, с които е контактувал в Луивил. Същото е и във „Фростбърг“. Там е през последните три години, което значи, че се е засякъл с хиляда затворници.

– Колко е дълъг този списък? – попита Мактейви.

– Имаме около сто и десет имена, но не сме напълно сигурни за повечето.

– Колко са осъдените от Фосет?

– Шестима.

– Значи нямаме явен заподозрян, свързан с пребиваването на Банистър в затвора?

– Още не, но продължаваме да търсим. Имайте предвид, че това е втората ни теория – убиецът на съдията му е имал зъб поради неочакван развой на делото си в съда. Първата ни е, че става дума за класически обир и убийство.

– Имате ли и трета теория? – попита Мактейви.

– Ревнивият бивш съпруг на мъртвата секретарка – отговори Уестлейк.

– Това не е правдоподобно, нали?

– Не е.

– Имате ли четвърта теория?

– За момента не.

Директор Мактейви отпи от чашата си и заяви:

– Това кафе е отвратително.

Двама агенти в дъното на залата моментално изхвърчаха да търсят нещо по-добро.

– Съжалявам – извини се Уестлейк.

Всеизвестен факт беше, че директорът е сериозен почитател на кафето и да му поднесеш недостойна напитка си беше наистина голям гаф.

– Припомнете ми пак историята на Банистър – помоли директорът.

– Десет години за нарушаване на ЗРКО, замесен в някаква бъркотия с Бари Рафко преди няколко години, но не е бил голям играч. Обслужвал е сделки с имоти за Бари и така стигнал до затвора.

– Значи, не си е лягал с шестнайсетгодишни момичета?

– Той не, само нашите конгресмени. Банистър изглежда свестен тип, бивш морски пехотинец и така нататък. Просто е попаднал на неподходящ клиент.

– Е, бил ли е виновен?

– Така решили заседателите. Съдията също. Не ти лепват десет години, ако си напълно чист.

Поставиха нова чаша кафе пред директора, той я помириса, отпи и всички притаиха дъх. Шефът отпи отново и присъстващите си отдъхнаха.

– Защо вярваме на Банистър? – попита Мактейви.

Уестлейк побърза да предаде щафетата.

– Хански.

Агент Хански беше готов. Прокашля се и поде:

– Е, не съм сигурен, че вярваме на Банистър, но той прави добро впечатление. Разпитвах го два пъти, наблюдавах го внимателно и не открих признаци на измама. Умен е, проницателен и нищо няма да спечели, ако ни излъже. След пет години в затвора е напълно възможно да е попаднал на някого, който да е искал да убие съдия Фосет и да го обере.

– Наистина нямаме представа кой може да е този човек, така ли?

Хански погледна към Виктор Уестлейк, който каза:

– Засега нямаме. Продължаваме да търсим.

– Не ми харесват шансовете ни да открием самоличността на убиеца въз основа на познанствата на Банистър в затвора – заяви Мактейви напълно логично. – Можем още десет години да се оказваме в задънени улици. Какви са недостатъците на една сделка с Банистър? Вижте, човекът е образован мошеник, вече излежал пет години за престъпна дейност, която изглежда доста безобидна на фона на големите неща. Не си ли съгласен, Вик?

Вик кимна мрачно.

Мактейви продължи:

– Да допуснем, че Банистър излиза от затвора. Не освобождаваме сериен убиец или сексуален насилник. Ако той е прав и разрешим случая, си отиваме у дома. Ако ни будалка, нищо не губим!

В този момент никой на масата не си представяше, че може да загубят нещо.

– Кой би възразил? – попита Мактейви.

– Прокуратурата се дърпа – каза Уестлейк.

– Нищо чудно – каза Мактейви. – Утре следобед имам среща с главния прокурор. Мога да неутрализирам хората му. Други проблеми?

Хански отново се прокашля.

– Сър, Банистър заяви, че няма да ни даде името, преди федерален съдия да подпише заповед за отмяна на присъдата му. Не съм сигурен как ще стане това, но отмяната ще бъде факт, когато голямото жури обвини нашия тайнствен извършител.

Мактейви отхвърли това съображение.

– Имаме адвокати за тази цел. Банистър има ли?

– Не ми е известно.

– А трябва ли му?

– С радост ще го попитам – отговори Хански.

– Нека да сключим тази сделка – нетърпеливо заяви Мактейви. – Има едно голямо предимство и един малък недостатък. Съдейки по напредъка ни досега, длъжни сме да направим пробив.

10

Мина един месец от убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри. Новинарските репортажи за разследването станаха по-кратки и по-редки. ФБР не коментираше. След цял месец напрегната работа не можеха да се похвалят с нищо, а спецекипът като че ли изчезна. Земетресение в Боливия, престрелка в двора на училище в Канзас, свръхдозата на рап звезда и дезинтоксикацията на друга отклониха вниманието на обществеността от по-съществените проблеми.

За мен това са все добри новини. Може и да изглежда, че разследването се е поуспокоило, но всъщност вътрешното напрежение расте. Най-лошият ми кошмар са заглавия с едри букви, оповестяващи нечий арест, но това ми се струва все по-слабо вероятно. Дните се нижат и аз търпеливо чакам.

Приемам клиенти само по предварителна уговорка. Срещам се с тях в библиотеката. Те носят купища жалби, заповеди, искания и съдебни решения, които е разрешено да държим в килиите си. Надзирателите нямат право да докосват правните ни документи.

За повечето ми клиенти две срещи са достатъчни, за да ги убедя, че нищо повече не може да се направи по делото им. На първата среща се спираме на основното и аз разглеждам материалите. След това правя няколкочасово проучване. На втората среща обикновено поднасям лошата новина, че нямаме късмет. Че няма вратичка, която да ги спаси.

За пет години съм помогнал на петима затворници да бъдат освободени предсрочно. Излишно е да отбелязвам, че този факт затвърждава репутацията ми на опитен адвокат. Но винаги предупреждавам всеки нов клиент, че шансовете изобщо не са в негова полза.

Точно това обяснявам на Отис Картър, двайсет и три годишен баща на две деца, който ще прекара следващите четиринайсет месеца тук за нещо, което изобщо не би трябвало да е престъпление. Отис е селско момче, дълбоко религиозен баптист, щастливо женен електротехник, който още не може да повярва, че е във федерален затвор. Той и дядо му били подведени под отговорност и обвинени в нарушаване на Закона за опазване на бойните полета и артефактите от Гражданската война от 1979 г. (с изменения от 1983, 1989, 1997, 2002, 2008 и 2010 г.). Дядо му, който е на седемдесет и четири години и страда от емфизема, е във Федералния медицински център в Тенеси, където също излежава четиринайсет месеца. Поради здравословното си състояние той ще струва на данъкоплатците около двайсет и пет хиляди долара месечно.

Семейство Картър издирвали артефакти във фермата си, простираща се на осемдесет хектара в съседство с щатския исторически парк „Бойното поле в Ню Маркет“ в долината Шенандоа, на по-малко от час път от родния ми град Уинчестър. Фермата принадлежала на семейството повече от сто години и още откакто проходил, Отис придружавал дядо си, когато „отивал да копае“ за реликви и сувенири от Гражданската война. През течение на десетилетията семейството събрало внушителна колекция от куршуми, гюлета, манерки, месингови копчета, части от униформи, две бойни знамена и няколко десетки най-различни оръжия. Всичко било законно. Незаконно е да вземаш реликви и артефакти от националните исторически обекти, които са федерална територия, и семейство Картър прекрасно познавали този закон. Техният малък частен музей в една преустроена плевня бил пълен с предмети, намерени в собствения им имот.