Текст книги "Нощем с белите коне"

1

Беше едва краят на ноември, а вън валеше сняг, толкова едър и мокър, че се налепваше като каша по витринното стъкло. В ресторанта бе много светло, по празните маси блестяха излъсканите метални пепелници. Скупчени на една от крайните маси, келнерите нещо тихо, но оживено си говореха. Навярно удумваха някого, своя управител може би, защото от време на време се обръщаха и поглеждаха недоверчиво към Сашо. И напразно се тревожеха, той изобщо не ги забелязваше. Облегнат с лакти на пустата маса, младежът с досада поглеждаше навън. В мътната светлина на лампите минаваха улисани хора, повечето с шлифери, но имаше по сака и без шапки, с вдигнати яки и ръце в джобовете. До обед денят бе направо топъл, дори прашен, от няколко дни улиците воняха нетърпимо на бензин. След това небето започна постепенно да посинява, без да прииждат облаци, сякаш само се боядисваше. Стана още по-задушно. Но към два часа, тъкмо когато Сашо минаваше по „Раковски“, внезапно и остро духна вятър, едно старче се затича подир шапката си, под невъзмутимия профил на Вазов от барелефа на своя музей. Момичетата попритиснаха късите си полички, тия, които бяха с панталони, се чувствуваха по-удобно. Сашо повдигна изненадано нос към небето – безнадеждна и безрадостна сивота, макар че в сърцето му чуруликаше някакво канарче, малко пресипнало, но все пак канарче. Днеска за него беше хубав ден, искаше му се всички хора да се усмихват. Но, кажи-речи, никой не правеше това, особено след като вятърът се усили. Духа тъй няколко часа, след това спря така внезапно, както бе почнал.

Но едва привечер заваля студен дъждец, който скоро се превърна в сняг.

Тая изрядна бяла маса със сгънати салфетки и подредени прибори започна да го подтиска. Беше я ангажирал днес на обед и както е редно, сам бе пристигнал пет минути преди уреченото време. Но оттогава мина повече от половин час, а все още никой не пристигаше. В друг случай надали би обърнал особено внимание, но днес бе готов да се обиди. Тоя ден не бе като всички други, днес той бе защитил в университета дипломната си работа. Всъщност нямаше от кого да я защищава, всички я бяха харесали. Поискаха му само някои допълнителни обяснения, но точно тука той бе в стихията си. Прекъснаха го след няколко минути и го изпратиха с усмивка – благосклонни и съвсем мъничко завистливи, както винаги в подобни случаи. За талантливия човек на тоя свят няма прегради, както обичаше да казва Кишо. За талантливия човек са отворени всички врати освен една – тая, която му трябва. Сашо обичаше каламбурите, макар че не вярваше в тях. В края на краищата той знаеше, че ще отвори вратата, която му трябва. Тъкмо затова даваше тая вечеря, както е редно, когато човек поема нов път в живота си. Наистина беше поканил само няколко души, но ги беше поканил не къде да е, а в хубав и скъп ресторант. Нищо не им костваше на тия майни да бъдат поне малко по-възпитани. Решителните дни в живота на човека може би наистина се броят на пръсти.

Първа пристигна Донка. Изглеждаше като зашеметена и със своето ярко червено пончо и зелени панталони приличаше на голямо крачещо лале. Беше малко отслабнала през лятото, очите й блестяха като на гладна котка. Седнала-неседнала, тя се залови за газираната води и я изгълта направо от бутилката, без дори да мигне.

– Ти от Сахара ли идваш? – попита той.

– У Антоанета бях – отвърна тя и безцеремонно се уригна. – Нищо, прощавай… – Лицето й изведнъж просветля. – Знаеш ли, извадих кент флеш майорен от пики.

– И как стана това? – попита Сашо без особен интерес.

– Как стана ли? – едва ли не крякна възбудено тя. – Бате Фанчо Куклата беше блинд, аз имам кента до рига… Казвам тройно, разбира се. Бате Фанчо тегли две карти. Ами сега?… Нали знаеш какъв рефлекс вадя на покера. И аз тегля две карти. Имах пики рига, вале десятка, получих асо и дама. А той понеже е джентълмен с жените, си получава своята четвърта осмица. Първа заигравам аз – десет чипа. Той…

Сашо изключи за половин минута. Другите как да е, но Криста защо се бавеше? Тя не закъсняваше никога, обикновено идваше първа. Винаги я намираше там, където трябваше да го чака, спокойно си гризеше гевречето или ближеше сладолед. Това момиче като че ли не знаеше какво е скука. Толкова е интересно да се зяпа уличното движение, казваше тя. „Знаеш ли, мишенце, преди малко мина Калата, нямаш представа колко е посивял. Като видя как съм се опулила срещу него, той ми удари едно око и си отмина.“ Да, имаше много ведър характер неговото мишенце, освен когато работите се отнасяха до майка й. Беше му забранила дори да се обажда по телефона у тях, майка й се разстройвала, като я търсели разни момчета. Какви момчета? Защо момчета? Той не е момче, а кандидат за научен работник. Тая непозната майка вече от месеци му ходеше по нервите, но по тоя въпрос Криста не беше склонна да прави компромиси.

Когато включи отново, Донка тъкмо казваше:

– Ама ти не ме слушаш!

– Как да не те слушам? Само се чудя защо никой не идва.

– Ще ти кажа защо!… В тоя момент Криста тъкмо бърше сополите на майка си и рони сълзи заедно с нея… Ще ти почерни живота тая жена, ако ти стане тъща…

– Няма такава опасност! – каза Сашо хладно.

– Да ти стане тъща? – погледна го тя бързо.

– Не, да ми почерни живота.

– Ти си превъзходен егоист – отвърна Донка невъзмутимо. – Тебе даже не могат да те одраскат.

– Аз ли съм егоист? – погледна я той презрително. – Дето ви мъкна цяло лято с колата на вуйчо?… И ви поях с най-отбрано уиски?

– Сантори – каза тя. – Това изобщо не е уиски.

– Само веднъж беше сантори, маймуно такава.

– Е, добре де!… Да не си го правил заради мене? Знам ви аз какви сте баламурници, особено в размножителния период.

– Приличам ли на баламурник? – попита той малко високомерно.

– Е, не съвсем! – съгласи се внезапно тя. – Не се отказваш, ако ти падне и нещо допълнително…

Сашо стреснато замълча. За пръв път Донка му напомняше за тая тяхна единствена грешна нощ. Но сега го гледаше спокойно и малко насмешливо, очите й, полирани още през лятото, все тъй си блещукаха. Досега се бе държала така, сякаш нищо не се бе случило между тях, какво изведнъж я беше прихванало?

– Ето ги двете Фифета! – каза тя. – Басирам се, че Мими е била на козметичка, затова закъсняха.

Двамата Секеларови се настаниха мълчаливо на масата, не казаха дори здрасти. Малкото Фифе наистина бе ходило на козметичка, приличаше на одрана. Бяха й свалили хубавите мустачки, кажи-речи, до косъм, оскубаното бе намазала лекичко с крем, така че пак си имаше мустачки, макар и бели. Но в замяна на това брадата на голямото Фифе изглеждаше непипната от месеци. Кишо се бе пошегувал веднъж, че като влязла някаква муха в брадата му, излязла оттам след половин година. Много се измъчила в тоя лабиринт, горката, щяла да умре от глад, отчаяно бръмчала за помощ. Хари чувал, разбира се, че нещо бръмчи, но малкото Фифе го уверявало, че то е в главата му. Сега той се бе приближил до масата някак си дебнешком, криеше нещо зад тесния си гръб. После се разбра, че е картина.

Щом седнаха, лицето на малкото Фифе веднага потъна в пот. Жестокото дране на космите го бе изнервило, по лицето й от време на време пробягваха леки тикове. Хари, все тъй мълчалив и равнодушен, разопакова картината – само погледът го издаваше, че е спокоен горе-долу като Везувий. Когато я подпря на стената, се чу първото леко бучене – никой не изохка от възторг. Даже напротив, Сашо я гледаше малко резигнирано, най-сетне измърмори:

– Да, хуу-бава… Всъщност какво представлява? Кентаври пасат зеле?

– Не се втелявай! – каза мрачно художникът. – Това са берачки на лавандула. Ако не ти харесва, мога да си я взема обратно.

– Как пък не! – отвърна живо младежът. – Единственият художествен предмет в нашия скромен еснафски дом. Ако не се смята един ковьор на майка ми, нейна саморъчна изработка от пансиона.

Той продължи да гледа картината, след всеки миг тя все повече му харесваше.

– Ще я покажа на вуйчо, разбира се! Тоя подарък не е ли малко скъп?

– Аз не правя търговия с изкуството – отвърна художникът.

И навярно беше прав. Веднъж се беше изпуснал пред Кишо, че през целия си живот е продал всичко на всичко четири картини. А бил нарисувал около четиристотин. Кишо просто се чудеше къде може да е дянал другите. Художникът внимателно дебнеше израженията на лицата им.

– Защо трябва една картина да се разбира от пръв поглед? – запита той. – Това означава, че не съдържа нищо особено.

Сашо охотно се съгласи. Ковьорът на майка му представлявал „Грабването на сабинянките“. Като бил съвсем малък, той си мислил, че някакви мъже гъделичкат някакви жени. И да им бъде по-удобно на мъжете, жените малко се били разсъблекли. Не изглеждало, че това кой знае колко ги забавлява, някои дори се опитвали да побягнат. Едва когато поотраснал, той се решил да запита майка си: „Мамо ма, тия защо ги гъделичкат?“ „Не ги гъделичкат, а ги крадат“ – отвърнала майка му. Той си помислил, че се шегува. Кой е луд да краде жени? Жени, колкото щеш, не можеш да се разминеш от тях по улицата. Друго е, ако ги давеха, да речем, но наблизо не се виждало ни море, ни река. Хари го слушаше намусено, а всъщност даже не го слушаше. Както винаги, той бе ужасно гладен, чувствуваше се готов да изяде цяло прасе. А на всичко отгоре, преди да тръгнат, бе прочел в едно старо списание как се приготовлявало хоботче на много млад слон – като се заравяло в опалена в земята пещ. Ставало като мозък.

– Слушай, поръчай поне нещо за пиене – прекъсна го той нетърпеливо.

Сашо поръча водка и сайра – комбинацията беше много хубава. Докато чакаха, пристигна Кишо, по летни сандали на всичко отгоре. Краката му бяха съвсем мокри, но изглеждаше някак особено сгорещен и възбуден. Оказа се, че единствените свестни обувки в къщи взел брат му, тъй като трябвало да отиде на концерт на Ойстрах.

– Абсолютен кретен – оплака се той беззлобно. – Няма пари за обувки, а се мъкне по разни скъпи концерти. Това какво е?

– Сайра! – отвърна Донка.

Докато келнерът се обърна, ометоха сайрата. Кишо незабавно поръча още пет порции.

– Слушай, не се ли увличаш? – попита Сашо внимателно. – Не забравяй, че си дошъл по летни сандали!

– Тая поръчка аз плащам! – каза Кишо натъртено. – Пет порции, моля. И за какво пестите лимоните, донесете ни цял лимон.

Докато келнерът се оттегляше с достойнство, той добави доволно.

– Днеска съм сключил най-голямата сделка в живота си! Край на асистенската сиромашия!

Никой не му обърна внимание. Отдавна се беше прочул със своите сделки и трампи – обикновено кон за кокошка. Последният път бе заменил фотографически апарат за детска количка. И за какво му беше тази детска количка? Кишо мрачно мълчеше. Донка съвсем случайно беше узнала, че я подарил на малката си сестра по случай нейната първа рожба.

– Какво, не вярвате ли? – продължи той язвително. – Напускам с омерзение университета, отивам на частна практика.

– Каква частна практика? – попита скептично Донка. – Къде има сега частна практика?

– И все пак има! – заяви тържествено Кишо.

И разказа подробно. Някакъв белгийски менажер внесъл в България японски електронни устройства за забавни игри. Инсталирал ги в „Луна парк“ и започнал да ги експлоатира. Автоматите били нещо удивително и като техническо устройство, и като ефект. Имало там стрелба по бойни самолети, футболни мачове, изкусно кормуване. Минала седмица, минали две, и автоматите започнали да се развалят. Устройството им било наистина извънредно фино и сложно, дори сам менажерът нямал ясна представа за тях.

– Изобщо у нас никой не е в състояние да ги поправи. Никой освен мен, разбира се! – Той се удари така силно в гърдите, че две-три грахчета от руската салата излетяха като куршум от устата му. – Та дори и за мен това не беше чак толкова лесно, тоя кретен изобщо не е донесъл схемите. Сега – все едно, че ще ги измислям аз.

Най-сетне някой упътил менажера към Станислав Кишев, дипломиран инженер, асистент в университета. Богатият менажер се държал робско като католически прелат в двора на папата. Донесъл му бутилка Балантай и кутия виенски шоколадови бонбони. Докато опитвали бонбоните и уискито, менажерът му изложил патилата си. Макар да изглеждал крайно смирен, все пак бил добре информиран.

– Слушайте, господин Кишев, аз ви предлагам много изгодна сделка! – заявил той. – Вие получавате в университета сто и петдесет лева. Аз ще ви дам четиристотин… И дори няма да имате работно време – само ще поправяте автоматите, когато се повредят.

Всички го зяпнаха, предложението наистина не беше за пренебрегване.

– И ти съгласи ли се? – попита Донка.

– А как? – погледна я враждебно Кишо. – Ти на мое място ще откажеш ли?

– Разбира се, че няма да откажа… Но ще поискам поне шестотин… Ти с тия сандали ли беше?

– Ами с кои?

– Той те е взел за пълен бунак – каза тя убедено. – Щом ти е предложил четиристотин, значи е бил готов да даде поне двойно.

Кишо остана със зяпнали уста, черните пуканки по лицето му лекичко избледняха.

– Знаеш ли, че си права! – каза сломено той. – Ами, разбира се!… След туй аз си направих сметката – той губи по сто лева на ден от развалените машини.

– Видиш ли? – каза Донка.

– Добре де – намеси се Сашо, – но защо трябва да напускаш университета?

– А как? – Кишо се понамръщи. – Да служа едновременно на бога и на мамона?

– Дума да не става! – каза решително младежът. – Да си оставиш университета заради някакви си детски играчки! Тая няма да я бъде!

– Как няма, като е факт!… Аз подписах договор – днес в шест часа в кафе „България“. При това с неговия паркер, тъй като нямах на ръка нещо по-подходящо. – Кишо се засмя. – Дори взех триста лева аванс, искаш ли да ти ги покажа?

Не стана нужда, тъй като извикаха Сашо на телефона. Беше Криста, гласът й звучеше доста унило.

– Няма да дойда – каза тя. – Колкото и да ми е неприятно.

– Защо?

– Не мога да ти кажа сега – обаждам ти се от уличен телефон. – Утре ще ти обясня, като се видим.

Той се опита да протестира, но, разбира се, съвсем напразно. Тя отговаряше едносложно, гласът й ставаше все по-хладен.

– Моля ти се – да прекъснем тоя разговор. Хората слушат какво говоря.

– Добре – каза той и тръсна телефона, без да каже дори „довиждане“.

Като се върна на масата, Донка го гледаше изпитателно.

– Познах ли? – каза тя шеговито.

Сашо махна с ръка, но нищо не й отвърна. Чувствуваше се разстроен, това нелепо съперничество с тая непозната, капризна майка съвсем го изнервяше. Но, разбира се, много повече го дразнеше поведението на Криста. В края на краищата никое съвременно момиче не би предпочело майка си пред един истински сериозен приятел.

– Още по една голяма водка! – кимна той на келнера, макар че това не беше предвидено в предварителната му сметка.

Преди няколко дни бе излязла статията в „Простори“. Неговият акуратен вуйчо веднага бе взел остатъка от хонорара и му го бе връчил с шеговита усмивка: „На тая възраст добре ти плащат, мойто момче.“ Сумата наистина беше прилична. Тогава какво има да му мисли? Щом парите ще стигнат за сметката – всичко друго е без значение. Не, не вярваше, че е егоист, както преди малко го бе обвинила Донка. Не беше ни най-малко стиснат, макар че като всеки разумен човек не обичаше да пилее напразно пари. В това отношение никак не приличаше на баща си, по-скоро на своя дядо, когото бе виждал само от старите семейни фотографии.

Тоя път малко бързичко се напиха. Всеки си имаше своите тревоги и вълнения, дори малкото Фифе, което се бе посъвзело от козметичния шок и от време на време страдалчески им се усмихваше. Пиха алиготе с киевския котлет, след това, както бяха вътрешно поразклатени, всички изведнъж го обърнаха на коняк. Това вече им дойде множко, Кишо, който през цялото време бе мълчал, унесен в своите нови проекти, изведнъж поиска да вдигне тост.

– Може! – съгласи се снизходително Сашо. – Но ако го измърмориш под носа си.

Отначало Кишо наистина говореше под носа си, дори малко пелтечеше, но постепенно гласът му укрепна:

– Това Копеле е по-младо от нас, но никак не е загубено – започна той. – И все пак хич да не си мисли, че като е завършил с отличие, е хванал дядо боже за каламбаците. Тая диплома вече никой няма да я погледне. За живота не са нужни никакви дипломи, дори много ум не е нужен. За живота са нужни преди всичко здрави лакти. И да умееш да работиш с тях.

– Ти умееш ли? – засмя се Донка.

– Ако умеех, нямаше да стоя десет години асистент… – измърмори той мрачно. – И какво още е нужно?… Та това е известно още от класиката, да не кажа от гръцката митология. Гъвкав гръбнак, разбира се! И ловкост! Не е достатъчно просто да се подмазваш. Трябва преди всичко да умееш да се подмазваш – с мярка, дори с известно достойнство. Нашият декан, да речем, никак не обича грубите и вулгарни подмазвачи. Нека да бъда справедлив, може би изобщо не обича подмазвачите. Но сам не разбира колко тъпичко и ловко си го пързалят. А той си въобразява на всичко отгоре, че е честен и независим. И какво друго исках да кажа – той се запъна – наистина, може би то беше най-важното…

– Ще си го спомниш утре – каза Сашо.

– Е, тогава благодаря за вниманието! – завърши обидено Кишо. – Както се изразяват някои стари, възпитани хора по телевизията.

И навярно всичко щеше да свърши с тоя малък тост, ако Кишо не бе се заинатил да ги води на бар. В края на краищата и той имал право да почерпи веднъж, макар и с аванса на белгийския капиталист. Всички се съгласиха охотно освен Сашо.

– Там няма да те пуснат с тия брадавици! – каза решително той. – И с тия летни сандали на всичко отгоре.

За сандалите беше съвсем прав – портиерите щяха да го изхвърлят като парцал още на входа. За беля Донка успя да намери компромисно разрешение.

– Ами да отидем в барчето на ресторанта – предложи тя. – Толкова е тъмно, че може да влезеш бос.

– Аз искам истински бар… С програма.

– С програма – като си купиш обувки, – отвърна безжалостно Донка.

Кишо се примири. Слязоха един етаж по-долу и всичко беше готово. Барчето наистина беше необикновено тъмно и едва-едва осветено от противните червени абажури на лампите. Имаше само пет-шест маси и малко повече фикуси и филодендрони край стените и по ъглите, които стояха там като недохранени привидения с протегнати шии, сякаш надзъртаха какво има по масите. Настаниха се край една от тях с пукнато черно стъкло, недоверчиво се огледаха. Имаше само още една компания в барчето, някави мустакати чужденци, твърде вулгарни на вид, единият с някаква съмнителна пришка на бузата, залепена на кръстче с лейкопласт. Както е редно, забавляваха ги две проскубани момичета с кръгло изрисувани кукумявчи очи и толкова къси поли, че не ставаха и за престилчици. Навярно не бяха вечеряли, защото усилено зобеха фъстъци.