Текст книги "Нощем с белите коне"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 28 страниц)

– Уважаеми колеги и колежки, никак не ми се искаше да взимам пръв думата. Трябва да ви призная, че имам много сериозни възражения против съмнителната хипотеза на академик Урумов, както и против дейността на нашия институт. Просто не ми се искаше нашият уважаван директор да си помисли, че по тоя начин ще дам тон на останалите изказвания. Пък и да искам – това надали е възможно, защото много добре си давам сметка за неговия авторитет на учен. И все пак на мен ми се струва, че именно тоя авторитет се е проявявал като оръжие с две остриета. По-често той сковаваше хората и техните инициативи, тласкаше цялата дейност на института в руслото на неговите лични амбиции и търсения. Академик Урумов не правеше никакви усилия да поощрява и другите инициативи или пък да споделя своите планове, да търси помощта на своите колеги.

Дотук Азманов говори импровизирано, без да поглежда някакъв план или записка. След това смени очилата си с нови, още по-блестящи, и измъкна от джоба си цяла пачка хартийки, тесни и дълги по размер, невероятно ситно изписани.

– Всъщност в какво се състои хипотезата на нашия уважаван директор? – продължи той. – Прочетох много внимателно статията и още по-внимателно изслушах сегашното му изложение. Тоя път той беше много по-сдържан, но в основата си позициите му си останаха същите. Според него освен нормалния вирусен цикъл в размножението на вирусите съществува още един механизъм: притъкмявайки своята нуклеинова киселина към обмяната на клетките, те отклоняват тази обмяна към собственото си възпроизвеждане, което е добре известно за всички вируси. Но академик Урумов допуща, че при определени условия и биохимични състояния, използувайки аналогията на своята структура със структурата на клетката, вирусът не унищожава тая клетка, а само я принуждава да промени своята обменна верига в желаната от вируса насока. Това академик Урумов нарича с неудачния според мен термин „взаимозаместване“. По тоя начин клетката, образно казано, се отчуждава от своята общност за сметка на задачите и целите на самия вирус, в интереса на неговото съществуване и възпроизвеждане. Целта на дейността на академик Урумов е да създаде в организма преграда срещу този процес главно като се превъзмогнат условията, при които става възможно така нареченото „взаимозаместване“. На практика това означава да се повиши безмерно имунната реакция на клетките, да могат те безпогрешно да различават аналогичните структури, да не допускат вирусите да променят обменната верига.

Както виждате, колеги и колежки, на пръв поглед доста остроумно, но според мен лишено от сериозни научни доказателства. И нещо повече – оспорват се безспорни научни истини. Мнението на академик Урумов за антибиотиците е не само антинаучно, но и практически вредно. Оспорва се смисълът на почти цялата наша фармацевтична индустрия. Обезверяват се научните работници в тая област. Болните ще странят от спасителните за тях антибиотици от страх да не породят у себе си тия фатални мутации, които могат да сложат черта на целия човешки род.

Питам се, основателни ли са тия страхове, тия мрачни прогнози? Според мен съвършено неоснователни. Какво е това мистично „взаимозаместване“ на структурите? Като не взема предвид най-простите закони на диалектиката, академик Урумов откъсва напълно формата от съдържанието. Това наистина може да стане п някое стихотворенийце или разказче, но не в здравите и единни стойности на природата. Определена структура отговаря само на определено съдържание. Вирусите не са фантоми, които могат да приемат какъвто си искат вид, както вещиците от приказките – ту царкини, ту жаби. Биологията не е сборник от народни умотворения, а сериозна наука.

Това беше най-ефектната част от неговото слово. Но като започна да навлиза в същността на проблема, веднага пролича слабата му подготовка. Едва когато се зае със задачите на института, неговият глас отново укрепна.

– Ние бяхме призовани да се притечем на помощ на нашето селско стопанство! – заяви тържествено той. – От нас чакаха да открием и внедрим най-добрите средства за биологичната защита на растенията. Всички знаем какви щети нанася на природата безогледната и невежа химизация. Измъчената природа протегна към нас ръце за помощ. Подадохме ли и ние своята ръка?

В залата избухна лек смях.

– Не се смейте, другари, въпросът е сериозен! – обади се Кънчев.

Но Азманов навярно усети, че е прекалил с метафорите, защото добави с твърд, почти мрачен глас:

– Да, вие сте прав, другарю Кънчев. Но това дори не е въпрос, това е важна държавна и партийна задача, за която отговаряме.

Беше изминал повече от половин час, а снопчето в ръката едва бе преполовено. Тогава някой от залата се обади:

– Та вие говорихте по-дълго от докладчика, другарю Азманов. Не може ли малко по-сбито?

– Много рядко ми се дава думата, другарю Кирилов! – оплака се тъжно доцентът. – Та сега съм длъжен…

Кънчев се намръщи грозно и го попита:

– Ще ми кажете ли, другарю Азманов, кой, кога и по какъв повод не ви е давал думата? Или ви е отнемал думата?

Азманов замълча видимо объркан.

– Кажете, кажете… Иначе ще си помисля, че сте клеветник.

– Добре, ще съкратя моето изложение! – успя да се извърти той. – Само с няколко думи ще кажа моето заключение.

Азманов пъхна бележките в джоба си и на младежа отново се стори, че през залата мина лек полъх, тоя път на облекчение.

– Другари и другарки, според мен в института цари апатия – продължи той загрижено. – Много повече хора виждам по коридорите, отколкото над работните маси и микроскопите. Някои служители отсъствуват от работа с месеци под предлог, че пишат научни трудове. Къде са тия научни трудове? Не ги виждам. За преписване съвсем не са нужни месеци, нужни са дни. Кой следи тяхната дейност? Никой. Изглежда, че хората се интересуват от всичко освен от своята работа. Ако другарите от телевизията обсъждаха така дълго и задълбочено своята програма, както се прави в нашия институт, тя навярно би надхвърлила ръста си. А ако слуша човек какво се говори из кабинетите и лабораториите, по-скоро би съчинил готварска книга или ръководство за отглеждане на бебета, отколкото научен труд.

В залата отново се засмяха.

– Защо, питам се аз. Не е трудно да се отгатне причината. Защото на служителите не се поставят реални задачи, които те да разбират и които да са от полза за социалистическото общество. Вместо това ние вече години наред сме принудени да гоним фантомите на вируса. Аз не вярвам на тия фантоми дори по простите закони на логиката. Ако те наистина съществуваха по такъв страшен и призрачен начин, досега хиляди пъти да са унищожили човешкото племе. Но както виждате, човечеството продължава да съществува въпреки мрачните прогнози на нашия директор.

Азманов се поклони леко и тръгна бавно по пътеката. Десетина души много оживено ръкопляскаха, но, общо взето, залата се спотайваше.

– Отвратително! – измърмори полугласно Сашо.

Но все пак неговият съсед го чу и го погледна укоризнено. Азманов се бе запътил към изхода, като бъркаше малко нервно в джоба си, за цигари навярно. Лицето му, обикновено гладко и безизразно, сега бе зачервено, възбудено и доволно. Сашо забеляза, че тъкмо когато излизаше, неколцина души някак трескаво и малко скришом му стиснаха ръката. Той вече ги бе фотография с погледа си, тая снимка никога нямаше да се изличи от паметта му.

След Азманов се изказаха още пет души. Часът минаваше осем, хората изглеждаха уморени. С гласуване бе прието предложение заседанието да продължи на другия ден по същото време. Хората бавно напускаха залата, без да се оглеждат, без да говорят помежду си. Това щеше да стане малко по-късно, когато се разпокъсат на доверени групички. Сашо не бързаше да излезе. Много му се искаше да остане поне за малко с вуйчо си, да поговори с него. Но академикът не остана нито за миг сам, бяха го заобиколили неколцина от най-близките му помощници, повечето усмихнати, малко насила наистина, както се полага на добрия тон в такива случаи. Само Аврамов изглеждаше много намръщен, лицето му бе добило никотиновия цвят на неговите мършави пръсти. Накрая някакъв непознат човек го отмъкна с луксозната си кола с държавен номер. Къде щеше да го отведе – у дома му? Или на консултация, както се казва понякога в такива случаи.

Сашо погледна часовника си – беше предупредил, че може малко да закъснее. По-добре е да върви при тях, Кишо най-добре ще го разбере. И може би най-точно ще предскаже как ще свърши цялата тая неприятна история. Пък и не беше ходил никога у двете Фифета, любопитно му бе да види най-сетне бърлогата на оня космат звяр. И точно в тоя момент се досети, че не е взел никакъв подарък за рождения ден. Магазините бяха вече затворени, той затича по хлъзгавия тротоар към най-близкия цветарски магазин. Цветарката вече затваряше, с големи молби му отпусна една саксия опърпано индрише, останала по рафтовете. Така натоварен, той намери как да е адреса, но по-трудно бе да се намери ателието. Изкачи се най-сетне на някакъв таван, почука с юмрук на някаква най-обикновена дъсчена врата, която много повече би подхождала за барака. Отвори му малкото Фифи, облечено като за ски. Вътре бе доста хладничко, прочутият маслен радиатор, купен с чужда валута, трудно се справяше с непосилната си задача. Всички бяха вече пристигнали освен голямото Фифе. Криста подскочи като дете и радостно обви с тънките си ръчички шията му.

– Мислех, че няма да дойдеш! – каза тя, като залепи горещите си устни на бузата му. – Не си се бръснал!

– Бръснах се – отвърна той. – Но ми поникна брадата от напрежение.

– И как мина?

– Отвратително. Но чакай да се огледам по-напред.

Имаше какво да се гледа наистина. На една от стените бе окачено голямо корабно кормило. Стара, ръждясала котва, не по-малко от двеста-триста килограма, бе сложена край вратата. Имаше освен това компас, секстанти, развален барометър, който неизменно предсказваше бури.

– А къде е морският пътешественик? – запита Сашо.

– Преди час отиде за телешката глава – каза Донка. – Сигурно я яде по пътя.

– Запил се е някъде – обади се отегчено Кишо.

– А тая котва? Как я изкачихте?

Фифето се засмя:

– Двамата с Хари. Цяла седмица сме я тътрили по стълбите – стъпало по стъпало. Нямате представа колко е силен, най-малко колкото двама хамали.

Седнаха около софрата. Кишо отвори бутилката дюбоне, доста калпав аперитив, както Сашо немилостиво отбеляза. Но нямаше как, трябваше да го пият, тъй като му го бе донесъл белгиецът. Като глътнаха но чашка, Сашо подробно разказа какво се бе случило на събранието. Слушаше го само Кишо, разбира се, момичетата си говореха за някакъв нов естраден певец, който бил екстра, само че педераст за съжаление. Защо пък за съжаление – питаше Донка. Но Криста неочаквано се заслуша в разговора на мъжете, лицето й лекичко поруменя. Когато младежът най-сетне свърши, Кишо продължаваше да дъвче равнодушно жилавото резенче пастърма.

– Както очаквах – каза той кратко. – Азманов не е глупак.

Сашо пламна вътрешно, но не се издаде.

– А според мен – идеален глупак – отвърна той сдържано. – С тоя апломб той настрои против себе си цялото събрание.

– Много го интересува него събранието. Той се мери много по-високо, чака там да го чуят… И да го оценят.

Сашо враждебно мълчеше. Кишо беше прав, разбира се, и все пак не му се искаше да бъде прав.

– На всичко отгоре не разбира от биохимия.

– Това не е важно – отвърна с досада Кишо. – И тия, дето ще го чуят, не разбират нищо от биохимия. Но друго е, като се каже, че не се изпълняват държавни поръчения – това вече всички ще разберат.

– Предполагам, че и това не е вярно.

– А бе важното е да се направи диверсията, да се хвърли съмнението. Пък иди после се обяснявай, ако си нямаш работа.

Точно в тоя миг се чу някакъв трясък, сякаш се къртеше входната врата. В стаята нахлу голямото Фифе с някаква огромна тава в ръцете си. Мазнина бе заляла реверите му, панталоните му бяха потънали в сняг и кал. Изглеждаше така покрусен, че всички се стреснаха.

– Какво ти е? – запита уплашено малкото Фифе.

– Изпуснах телешката глава!

И той разказа историята, като все още се задъхваше от изкачването по стълбите. Главата дали не в обикновена фурна, а в някакъв ресторант, за да я приготвят, както трябва. То се знае, в ресторанта го забавили, едва я дочакал. Веднага награбил тавата, както била гореща, парела го ужасно, но нямало как – търпял. Нали знаел, че в къщи го чакат цял куп гладници. Свалил си шалчето, прихванал я с пешовете на шлифера. Но понеже тавата му пречела да вижда добре къде стъпва, подхлъзнал се и…

– … Телешката глава се изтърколи чак на паважа. Аз лежа на земята, облят в мазнини, разни дураци се хилят, а на всичко отгоре един камион лети право срещу главата…

Тогава Хари се хвърлил и измъкнал проклетата телешка глава буквално изпод гумите на камиона. И докато я носел с две ръце отново към тавата, побеснелият шофьор използувал ситуацията и му загрял два такива плесника, че едва не му изскочили очите. Но нямало как, претърпял, още повече че се чувствувал виновен.

Кишо отиде да прегледа главата.

– Нищо й няма – каза той неуверено. – Само дето шкембето е малко изкаляно.

Настъпиха нови усложнения, когато трябваше да я разчупят. Голямото Фифе намери някаква тесла и нервно хласна главата по темето. Чу се хрускащ звук, парче месо се залепи върху бялата блузка на Донка. Тогава всички жени се скриха зад тоалетната преградка на малкото Фифе. Кишо намъкна някакъв стар женски пеньоар. И с общи усилия успяха да я сломят. Разцепиха черепа, изтръгнаха ченетата, измъкнаха езика, ядките, мозъка. Едно от очетата се залепи с угасналия си поглед върху някаква созополска къща. Най-сетне, отвратени от себе си, почти покрусени, те разделиха всичко по чиниите, но дълго време не можеха да хапнат нищо. Едва когато се понахраниха, Кишо се обади доволно:

– Заслужаваше си труда!

– Остави! – каза мрачно голямото Фифе. – Няма по-отвратителен звяр от човека.

Изпиха кафето и Криста предложи да си вървят. След първоначалното оживление, сега тя изглеждаше някак посърнала, беше се оттеглила мълчаливо на диванчето. Опитаха се да я спрат, но на нейна страна застана и Сашо. Вуйчо му си лягаше много късно, винаги след полунощ. Защо пък да не се отбие, да поговори малко с него? Когато излязоха вън, поледицата бе станала гладка като стъкло, едва пълзяха по студените улици. Криста, все тъй мълчалива, се бе заловила за него като катеричка. Най-сетне и Сашо разбра, че може би нещо не е съвсем наред.

– Не си в настроение – каза той. – Какво ти е?

– Нищо – отвърна Криста. – Мисля си.

– Какво си мислиш?

– Мисля си защо доцент Азманов е постъпил тъй.

– Ами ясно защо… Да си завоюва по-добри позиции.

– Искаш да кажеш – кариерист?

– Изглежда, че това е точната дума – отвърна младежът неохотно.

Криста още по-здраво се улови за ръката му и ги погледна тъй, сякаш искаше да зърне очите му.

– Сашенка, трябва да ти кажа нещо… Доцент Азманов е мой чичо.

– Какъв чичо? – не разбра младежът.

– Ами чичо – брат на баща ми.

В тоя миг и двамата се подхлъзнаха, едва не се проснаха на заледения тротоар. Но Сашо все пак успя да запази равновесие.

– Съжалявам! – каза той леко сконфузен. – Макар че за мен това е съвсем без значение.

– Все пак трябва да знаеш – каза Криста. – Главно с какъв човек ще си имаш в бъдеще работа.

– Няма опасност да ми стане директор – отвърна младежът с едва прикрито раздразнение. – Само на мене – не!

Тъкмо минаваха край някакъв ресторант, мощният му вентилатор бълваше отвътре тежка воня на тютюн и лоши напитки.

6

На второто заседание академик Урумов отиде без никакво желание, с неясното чувство за някакво вътрешно омерзение. Макар че всички карти все още не бяха раздадени, тенденциите на играта вече се очертаха. Групата на доцент Азманов бе повела атаката не само срещу него, но срещу цялото ръководство на института. Азманов, разбира се, не можеше да очаква, че ще го направят директор, липсваше му преди всичко научна квалификация. Но до мястото на Скорчев спокойно можеше да се добере.

И тоя път салонът беше препълнен. Сега бяха отворили двукрилата задна врата и бяха наредили няколко редици столове, така че повече хора можеха да седнат. За негово учудване Сашо отново се бе разположил на първия ред. Снощи академикът добре бе забелязал неговите маневри в желанието да заеме по-задно място. А сега доброволно бе седнал отпред. Да, хубаво, нека свиква с мисълта, че ще играе важна роля в бъдещия живот на института.

Най-напред се изказаха двама души, навярно от окръжението на Скорчев. Тяхната теза беше, че досега институтът е изпълнявал най-стриктно утвърдения държавен план, два пъти е бил провъзгласяван за отличник. Тъй че напъните на доцент Азманов са безпочвени и злонамерени. И човек би могъл сериозно да се усъмни за неговите морални подбуди.

При второто изказване Азманов стана зачервен на мястото си.

– Аз говоря не само за формални планове! – каза той нервно. – Аз говоря за истинските, реални задачи, които са напълно по нашите сили и възможности.

– Не извъртай, Азманов! – каза навъсено Кънчев. – Ти каза черно на бяло, че не изпълняваме правителствените поръчения. Кажи точно, кое правителствено поръчение не сме изпълнили?

– Най-важното! – отвърна Азманов. – Да свържем нашата работа с конкретните нужди на производството.

След това се изказа самият Скорчев. Изглеждаше доста неспокоен, говореше малко объркано. В цялото му слово личеше неговото желание да се дистанцира по най-деликатен и вежлив начин от своя патрон, от отговорността за неговите изследвания.

– Несъмнено академик Урумов е световен учен – заяви той. – Неговите трудове се превеждат непрекъснато в чужбина. Наистина той работи в чужда за мене област, така че аз няма да ви натрапвам моето некомпетентно мнение. Съгласете се, откъде-накъде ще се съмнявам в едно научно дело, което досега не е било оспорвано от световната научна мисъл? При всички положения на академик Урумов трябва да се създават най-добри условия да доведе докрай своята научна работа. Това е естествено. И все пак аз смятам, че статията в „Простори“ беше прибързана. Не могат да се изказват такива мрачни предположения без достатъчно научни доказателства. Светът има над главата си прекалено много страхове и кошмари, за да му прибавяме още един.

И Скорчев отдели много време, за да докаже, че институтът е изпълнявал успешно своя държавен план. Тъй че намеците на доцент Азманов са съвсем недобросъвестни. Ако има да се оплаква от задачите, нека се обърне към тия висши държавни институти, които, преценявайки своите нужди, са ги възлагали на института.

Скорчев слезе от трибуната леко изпотен, но доволен. Изпратиха го с оживени ръкопляскания. Думата бе дадена от старши научния сътрудник Аврамов. Той излезе намръщен, като че ли се готвеше да кихне. Първите му думи прозвучаха доста свадливо.

– С чувство на истински срам изслушах някои от другарите. За пръв път в живота си виждам да се аплодира невежество и дилетантство. И то в един научен институт. Става дума за изказването на доцент Азманов. Изглежда че тия, които го аплодираха, не стоят по-високо от него. Или пък си правеха някакви други сметки, което не ми се иска да вярвам.

Тоя другар наистина няма дори минимална представа за усилията и търсенията на академик Урумов. Нима не е ясно поне това, че задачата, която той си е поставил, е изключителна, бих казал, на най-високо световно ниво. Нима не разбирате, че ако академик Урумов успее, ще открие нова ера във вирусологията? Практическите резултата от такова откритие биха били неизмерими. А да не говорим за това, че ще издигне престижа на нашата наука, на нашата страна, както никой друг учен досега, както никой друг българин. Живеем в епоха на велики открития, достатъчно сме се напъвали да се гордеем със сопрани и фолклорни ансамбли.

А какво се получава? Вместо да се постараем да подпомогнем академик Урумов ако не със своя труд, то поне с активната си морална подкрепа, ние се опитваме да му прехвърлим собствените си недостатъци. Нима той е виновен, че някои дами предпочитат плетивата си пред науката? И кой пречеше на доцент Азманов да се залови за своята любима биологична защита на растенията, вместо да ни подхвърля нескопосани обвинения. Щяхме да го подкрепим, макар че това не е в профила на нашата научна дейност. И може би щеше да успее, ако не губеше цялото си свободно време с гюдерията и пастата за лъскане, вместо да прочете някоя и друга книжка. Но, разбира се, много по-лесно е да си пробиваш път с лакти, вместо да се занимаваш със сериозна наука.

– Протестирам! – извика високо Азманов.

– Можеш да протестираш, колкото си искаш! – отвърна с досада Аврамов. – Над нас има, колкото си щеш, инстанции, готов съм да отговарям за думите си пред всяка от тях. И с това свършвам. Просто не ми се иска да похабявам аргументите на академик Урумов, той ще се защити много по-добре, отколкото това бих направил аз.

На дъното на салона се чуха оживени ръкопляскания. И точно в тоя момент вдигна ръка Сашо. Урумов изтръпна – само тоя неприятен сюрприз не бе очаквал той от своя племенник. Младежът излезе на трибуната външно спокоен, но щом заговори, академикът усети скрито вълнение в гласа му.

– Уважаеми колеги – започна той, – снощи тържествено обещах на академик Урумов да не се изказвам на това събрание. Той беше прав, разбира се, не е признак на добро възпитание, когато роднини или приятели почнат да се защищават един друг. И без това никой няма да им повярва, само дето ще се изложат. Тъй че аз няма да кажа нито дума за академик Урумов, нито за неговата научна работа.

Но след изказването на другаря Аврамов, струва ми се, че нямам право и да мълча. Все пак истината трябва да стои над всякакви скрупули и предразсъдъци. Както са ни учили в университета, самата тя е висш етичен закон. Тук мнозина другари според мен справедливо се усъмниха в подбудите на доцент Азманов, в тяхната добросъвестност и обективност. Винаги е малко подозрително, когато някой прекалено много се бие в гърдите, когато се престарава, когато иска да се покаже по-голям папа и от самия папа. И в тоя смисъл, струва ми се, че нямам право да скрия от вас това, което знам за доцент Азманов. Косъмът му наистина не е много чист. Той се оказа брат на Продан Дражев, невъзвръщенец, един от активните сътрудници на Радио „Свободна Европа“.

– Не ми е никакъв брат! – обади се от мястото си Азманов.

– В известен смисъл Азманов е прав – продължи младежът. – Той се е отказал официално от брат си, тъй че има някакво формално право да не го споменава в служебната си биография. Но и в това отношение според мен се е престарал. Какво е виновен баща му, та да се откаже от неговото име и да приеме фамилията на майка си? Разбира се, всеки човек отговаря за своите дела, не би трябвало да го държим отговорен и за чуждите грехове. Тъй че бих подминал тая страничка от неговата биография, ако не бе подкрепена от други факти. В университета доцент Азманов се е замесил в груповски борби и е бил просто принуден да напусне своята работа. Аз знам кой му е помогнал да постъпи в нашия институт, макар че нямаме никаква нужда от специалист по хистология. Той сам си плати греха, Азманов съвсем не го пожали в своите нападки срещу института. Хора от тоя тип са винаги безогледни, те спокойно могат да ухапят ръката, която си му дал за помощ.

Но и това не е достатъчна причина да взимам тук думата и да изнасям тия факти, които, така да се каже, не се отнасят до същината на повдигнатите въпроси. Но мен ме раздразни до крайна степен нещо друго. Старши научният сътрудник Аврамов много добре го характеризира – невежество и дилетантство. Азманов може и да разбира от хистология, но в областта на нашата наука е наистина пълен дилетант. И същия тоя човек се занимава с перспективите на нашия институт, чертае бъдещите му задачи. Извинете, но това е нахалство. Бих му простил кариеризмът, това е съвременна болест, доста добре развита в научните институти, но не мога да му простя невежеството и посредствеността. Той говори за апатия в института, а сам не се е отчел с нито едно що-годе значително дело. И на какво се дължи тая апатия?… Дали на липса на интерес към нашата работа? Или на най-обикновена некадърност? Аз съм отскоро тук, но ми се струва, че втората причина е много по-вероятна. Няма нищо по-трудно от това да се издигне преграда за посредствеността. Като вирусите нея не я ловят никакви филтри, не й действуват никакви имунни системи, не я поразяват никакви антитела. Защото тя не е наш враг, а наш приятел. Ние й ходатайствуваме, пробутваме я на роднини и приятели, караме се с тях, ужасно им се сърдим, ако не ни послушат и отблъснат кандидата ни.

– А тебе кой те пробута тук? – обади се някой враждебно.

– Моята диплома! – отвърна ядосано младежът. – Завърших като първенец на курса, моята дипломна работа ще излезе в годишника на БАН. Има ли други въпроси?

Нямаше други въпроси. Изобщо нямаше кой друг да вземе думата, макар че се бяха записали още неколцина. Тогава Кънчев се поокашля внушително и излезе на трибуната. Тихо и малко неохотно той съобщи на събранието, че са били повдигнати интересни и принципни въпроси. Партийното бюро в най-скоро време ще ги обсъди и ще излезе със становище по проблемите.

– А сега има думата за отговор академик Урумов! – приключи той.

Но академикът не реагира, сякаш изобщо не чу. Той седя известно време неподвижен на мястото си, загледан в някаква бездънна празнина. Най-сетне стана неохотно и бавно отиде до катедрата. Видът му беше такъв, като че ли бе готов да я подмине и като привидение да изчезне от залата. Но все пак спря и заговори така тихо, че в залата едва го чуваха.

– Да ви кажа право, изказването на моя племенник ме лиши от всяко желание да споря с доцент Азманов. Младежът не е прав, разбира се. Истината и особено научната истина се доказва само с аргументи, а не с биографични справки. Ние нямаме право да пренебрегваме никаква критика, независимо от какви подбуди е направена тя. Ние само можем да кажем дали тя е вярна, или невярна.

Тъй или иначе, аз разбрах от вашите бележки, че съм направил сериозни пропуски в своята работа. Неизбежно е, никой не може да носи две дини под една мишница, особено пък възрастен човек като мене. Нека друг заеме моето място – по-принципен и главно по-енергичен, нека изгони търговците от храма господен. Аз ще се опитам да продължа своята работа. Надявам се, че нашата власт няма да обърне внимание на фантомите, с които ги плаши доцент Азманов. Тъй че от тая вечер ви казвам „сбогом“ като ваш директор и „добър ден“ като ваш колега.

Той седна обратно на мястото си. Залата остана като втрещена. Макар че събранието беше свършило, всички продължаваха да седят по местата си, сякаш академикът можеше да се върне обратно на катедрата и да им каже нещо по-добро и по-успокоително. Но академикът не помръдваше, само нещо тихичко разговаряше с партийния секретар. Значи – край! Все още не се чуваше никакъв звук, никакъв възглас, никакво движение. Полуобърнат, Сашо ги гледаше със скрито злорадство. Много ясно виждаше безпокойството по лицата им, загрижените им погледи. Всъщност тесният гръб на техния директор им бе създавал досега много солиден завет. Отсега нататък ги чакаше несигурност, а може би изпитания. Не завърши добре това събрание, макар да започна забавно и интересно. Само такъв неочакван финал не бяха предвидили.

Сашо отново се обърна към трибунката – Аврамов нещо оживено говореше с вуйчо му. Най-сетне хората се размърдаха, чу се скърцане на столове, тропот на стъпки. Академикът се усмихна малко посърнало, махна с ръка и тръгна към него.

– Може би трябваше да вземеш колата – каза той.

– Взех я – отвърна младежът.

Старата добра кола, която палеше като кибрит. Но вътре беше много студено, младежът усещаше, че вуйчо му зъзне. От студ навярно, но може би и от нервно напрежение. Нищо, след няколко минути ще се стопли.

– Ти постъпи грозно тая вечер – каза академикът.

– Може би… Но постигнах целта си.

– Каква цел?

– Той няма да стигне там, където се бе запътил. И сега, и никога… Аз просто отрязах главата на това влечуго.

– Така си мислиш. Ако не успее при нас, може би ще успее другаде. Но ти изцапа себе си безвъзвратно.

Сашо включи на скорост, колата бавно потегли.

– Не се чувствувам ни най-малко замърсен или изцапан! – каза той сухо. – Аз просто наказах един подлец. Като си послужих при това с неговите собствени средства.

– Да, наистина с неговите собствени средства! – кимна академикът. – Защото ти не взе думата, за да го обвиниш в невежество, както доста ловко се престори пред самото събрание. А за да кажеш тия думи за брат му.

– Точно така! – съгласи се нервно младежът. – Аз не мога да си позволя лукса да подбирам средствата, когато той не ги подбира. Това значи да загубим битката.

– По-добре, отколкото да си загубиш достойнството.

– Нямам подобно усещане! – каза младежът. – Даже напротив.

– Значи, нямаш никаква съвест!

– Може би наистина нямам – отвърна Сашо.

Колата леко се подхлъзна на завоя, той намали скоростта. Трябва непременно да се сменят гумите, с тия гуми е вече опасно.

– Вуйчо – каза младежът, – даваш ли си сметка какво значи съвест?

Академикът го погледна насмешливо:

– А може би наистина трябва да ти се обясни – каза той. – Съвестта е вътрешен съдия, който ти дава възможност да различаваш доброто от злото. И по тоя начин да контролираш себе си.

– Но аз нямам никаква нужда от такъв мистичен съдия. Затова ми е съвсем достатъчен разумът.

– Изглежда, че не е достатъчен – каза академикът. – Иначе не би постъпил по тоя грозен начин. Съвестта не е само разум, тя е и усещане за света.

Двамата дълго мълчаха, после младежът малко неуверено каза:

– Изглежда, че нямам такова усещане… Аз съм свикнал да преценявам. И после за какво ми е съвест, вуйчо, аз не нося злото в себе си, както навярно не нося и доброто. Но струва ми се, че добре ги различавам, когато ги срещна по пътя си.

Вуйчо му нищо не отговори. Може би не знаеше в тоя миг какво да отговори, изглеждаше намръщен и подтиснат. Най-сетне колата спря пред дома на академика, но той не побърза да слезе.

– Какво реши за Аврамов?

– Вуйчо, точно сега не ми се иска да те оставя сам.

– А това какво е според тебе? – каза намръщен вуйчо му. – Съвест ли?

– Може би чувство на самосъхранение.

– Аз искам ти да почнеш работа с Аврамов! – каза твърдо академикът. – Това ми е нужно!

– Добре, вуйчо… Утре ще… ще излизаш ли?

– Изобщо няма да ходя никъде, докато не ми приемат оставката. Предполагам, че утре ще ме извикат.

Назад к карточке книги "Нощем с белите коне"