Текст книги "Нощем с белите коне"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 28 страниц)

Криста се наведе до ухото на майка си:

– Майко – каза тя, – много се уморих!

– Трябва да търпиш, мойто момиче.

– Нали търпях досега?

– Трябва да търпиш докрай – каза майка й. – Навярно това ще бъде твоят дом. Трябва да свикваш с удобствата и несгодите му.

– Искам само да си полегна – за половин час… Още съм изтощена…

– Добре – каза майка й.

Тя се посъветва с Ангелина, после я заведоха в спалнята на Урумови. Но като видя леглото, тя изведнъж се досети:

– Майко, тук е лежал той!

– Кой? – трепна Мария.

– Вуйчо му!… Мене ме е страх!

Избелелият синчец в очите й сякаш се вледени.

– Засрами се! – каза тя. – Ако знаеш какво е срам изобщо!

– Прощавай, майко! – каза объркано момичето.

– Почивай сега! – добави сухо майка й. – И бъди спокойна, той изобщо не е бил пренасян мъртъв на това легло.

Тя излезе бързо, без да я погледне повече и се върна на мястото си. Сега всяка минута за нея беше мъчение, но тя чакаше. Беше длъжна да чака, тоя кошмар все трябваше някак да свърши. Някои от гостите наистина си отидоха. Опразниха се места, на които веднага се настаниха бившите съученички на Наталия. За една година нищо не се бе променило в тях, освен дето сега по-често пресягаха към чашките, отколкото към яденето. Навярно се бяха опиянчили по сватби и погребения, пиеха жадно като от извор, безцветните им лица леко порозовяха. Най-сетне младежът стана и неспокойно мина през апартамента. И Мария се беше оттеглила от масичката, сега седеше на канапето и мълчаливо гледаше навън. Вече се свечеряваше, гърбът на Витоша бе потънал в дълбока сянка. Младежът се страхуваше да я погледне, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Въпреки всички грижи по погребението майка му го бе почистила почти основно, всичко светеше от чистота. Но сега бюрото му бе съвсем голо, нямаше никаква негова вещ там освен пепелникът и една изящна кристална вазичка, стройна като фигурка на голо момиче, само за единично цвете. През последната година майка му никога не бе я оставяла без някакво цвете, и сега в него бе сложен един съвсем свеж бял карамфил, оцветен с розово само около тичинките. Докато младежът го гледаше с натежало сърце, вратата зад гърба му се отвори и някой влезе вътре.

Той се обърна бавно и видя, че е Мария. Точно това очакваше. Тя стоеше до прага край затворената врата, видът й беше и смутен, и решителен едновременно. Навярно се бе издал с нещо, тя бе разбрала. Това личеше и по очите й. Не знаеше какво друго може да направи, освен да чака. И наистина тя първа му заговори:

– Прощавайте, че влязох тъй – без да почукам.

– В тая къща вие не бива да чукате – отвърна той.

Не искаше да вложи никаква скрита мисъл, но като че ли така излезе. Тя го погледна внимателно.

– Чувствувам, че някой ви е казал нещо – навярно майка ви.

Първата му мисъл беше да откаже панически. Но като събра всичките си сили, той каза тихо и малко неуверено:

– Да, може би има такова нещо.

– А сигурен ли сте, че е наистина вярно? – попита тя и гласът едва забележимо потрепера.

– Сега вече съм сигурен! – отвърна той.

– Защо?

– Защото ми е мъчно да си представя по-достойни хора от вас! – каза той храбро, макар че гласът се опитваше да му изневери.

Тия думи навярно я отчаяха, тя поднесе слабичката си ръка към сърцето, без да посмее да го докосне.

– Не искам да споря с вас! – каза тя. – Сега всяка дума би обидила паметта му… Но да се надявам ли поне, че Криста няма да узнае нищо?

Едва сега той посмя да погледне очите й. Така както очакваше – отчаяние и пустота. И нищо друго. Какво да й отвърне? Да увеличи болката? Той съзнаваше, че сега вече няма никакъв друг изход.

– Простете, но… не мога да обещая.

– Защо? – попита тя глухо. – И какъв смисъл?

– Питате какъв смисъл? – трепна той. – Та всичко друго би било безсмислено и… и ужасно!

– Ужасното е само това, че той е мъртъв!

– Тъй е! – каза той. – Но не бива да бъде безсмислено!… И не е!… Иначе не би се случило!

– Сега вече е късно – отвърна тя и сълзите със страшна сила бликнаха от очите й.

– Не говорете така! – отвърна той отчаяно. – Не е късно… Имам само една истинска надежда в живота си – че някога ще ни простите. А как ще ни простите, ако тя не знае какво се е случило…

Мария все още плачеше.

– Късно е… – каза тя сломена – вече за всичко е ужасно късно…

– Не е! – каза той.

Изведнъж някаква жестока гримаса изкриви лицето му. Струваше му се в тоя миг, че та ще си остане тъй завинаги. След това сълзите го задавиха – той скри това ужасно лице зад ръцете си, искаше му се да се превърне в червей, в жалък зародиш, какъвто е бил някога. И в тоя миг съвсем слабо го докоснаха върховете на нейните пръсти. Това чувство сякаш го разтърси целия, из самите основи, из дъното на уплашената му душа, раздра я внезапно и остро като с удар на сабя. Тогава гърдите му сякаш се разтвориха и на пода с трясък падна проклетата куха кутия, алуминиева, похабена, воняща. Той усети как изведнъж му олекна, сякаш я бе изтръгнал оттам със собствените си пръсти. Изпълнен с безсмъртна благодарност, той поиска да вземе ръката й, да я поднесе към устните си, но нямаше сили, успя само да се наведе и да я допре до мокрото си лице.

Точно в тоя миг, сънена и неспокойна, в кабинета влезе Криста. И спря като закована на прага.