Текст книги "Нощем с белите коне"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 28 страниц)

Академикът го погледна внимателно. По свой път – това никак не беше лошо.

– По кой проблем?

– По въпроса за катализаторите при обмяната на веществата. На нивото на клетката и клетъчното ядро.

– Да, интересно… И докъде стигнахте?

– Аз се натъкнах на тоя проблем малко случайно, в хода на вашите опити. Но не се решавах да ви кажа, страхувах се да не избързам. Вие знаете, тия неща, докато не се докажат, могат да изглеждат и абсурдни.

– Много добре знам! – кимна Урумов, учуден от странното съвпадение на проблемите. – Разбира се, вие имате моралното право да завършите сам опитите си. Това се казва право на авторство, макар че, изглежда, у нас не му обръщат внимание.

– Не, не за това! – възкликна живо Аврамов. – Всъщност аз имах нужда от вашата помощ. Но се страхувах да не стана смешен. Както ще разберете, работата е малко особена.

Урумов имаше чувството, че ръцете на неговия помощник се изпотиха от притеснение, той пи обърса в бялата си манта и без туй не съвсем безукорно чиста.

– Ами разкажете тогава… Ще се опитам да помогна, без да застраша авторството ви.

И Аврамов започна, доста възбудено при това. Колкото повече говореше, толкова повече растеше това вътрешно възбуждение, двете панички на слепоочията му започнаха да пулсират като живи. Академикът слушаше мълчаливо, лицето му не изразяваше нищо. Но колкото повече слушаше, толкова повече растеше в сърцето му притеснението и мъката. Той знаеше много добре, че трябва да каже своето мнение. И точно от това се страхуваше. Най-сетне Аврамов свърши и го погледна с такава няма надежда, че академикът изтръпна.

– От колко време работите върху тоя проблем? – запита той меко.

– Около една година.

– Но това е колосална работа! Как сте успели?

– Да, разбирам ви – отвърна Аврамов малко унило. – Но аз вършех основната част от моите опити в извънработно време?

– Защо в извънработно време?

– За да не страда моята текуща работа… И вашите опити.

Урумов не отговори. Текущата работа бе пострадала очевидно. Но не в това се състоеше бедата. Откъде да почне, ето там е въпросът. Освен да му каже всичко направо, както си е.

– Съжалявам, колега, но трябва да ви разочаровам! – започна той най-сетне.

– Да ме разочаровате? – погледна го недоверчиво Аврамов.

– Там е цялата работа, че това, което с такъв труд сте открили, е вече открито. Вие не ползвате английски, това е бедата. А това научно съобщение бе направено в Щатите още преди половин година.

Аврамов силно пребледня.

– Не може да бъде! – каза той поразен.

– Неприятно наистина! – съгласи се Урумов. – И все пак това, до което сте стигнали, ви прави чест. Искрено ви казвам – просто съм смаян. Знаете ли къде са извършени тия опити? В Йелския университет. Той има може би най-великолепната лаборатория на света, с най-съвършената апаратура.

Но Аврамов сякаш не го чу.

– Толкова труд! – прошепна той едва доловимо. Това си беше наистина драма – академикът много добре го съзнаваше. Толкова труд, толкова усилия, толкова надежди! И накрая едно абсолютно нищо.

– Какво да се прави, и друг път са се случвали подобни работи. И все пак имате много сериозна утеха, честна дума ви казвам. Там с тоя проблем са се занимавали цял щаб световноизвестни учени. Похарчили са милиони долари. А вие сте извършили всичко сам.

– Или може би вие не ми вярвате? – трепна внезапно Аврамов.

– В какъв смисъл?

– Може би смятате, че съм си присвоил техните изводи?

– Глупости! – измърмори академикът. – За да направите смешен института и себе си?

Аврамов бръкна нервно в едно чекмедже и извади оттам куп тетрадки.

– Ето ви моите записки! – каза той. – Водил съм ги подробно по дати. Много ви моля да ги прегледате. Може да ви хрумне някаква полезна идея.

В гласа му се усещаха умолителни нотки, беше му навярно много мъчно да се помири с мисълта, че трудът му е отишъл съвсем напусто.

– Добре – кимна академикът.

След малко те излязоха заедно за обедната почивка. Като свали мантата, академикът видя костюма му може би за пръв път през последните няколко години. Беше съвсем износен костюм и ризата, и вратовръзката му отдавна бяха загубили истинския си цвят. Целият му вид беше доста ергенски, всичко в него изглеждаше износено и похабено, включително и обувките, които, кой знае откога, не бяха видели ни боя, ни четка. Дали пък наистина не е ерген? Виждаше му се невероятно. Колкото и да беше странно, никога не се беше запитвал женен ли е, или не един от най-близките му помощници. Никога не беше седял с него край маса. Може би това беше чисто урумовска черта – да живеят затворени в кръга на своята работа, да не смесват никога работата с дружбата или приятелството. И неговият собствен баща нямаше никакви приятели между лекарите и дори странеше упорито от тях.

– Извинете – каза предпазливо Урумов, имате ли деца?

Така въпросът му имаше много по-приличен вид, отколкото ако го запита направо – женен ли сте, приятелю?

– Разбира се – отвърна Аврамов учудено. – Имам две големи деца.

– На колко години?

– Синът ми е първа година студент… А дъщерята…

Той някак неловко прекъсна фразата си, лицето му съвсем посивя.

– Някакви неприятности ли имате?

– Доста големи – отвърна неохотно той. – Страда от глаукома, в много тежка форма при това. Не знам дали ще успеем да я спасим от ослепяване.

– Колко годишна е?

– Едва дванайсет… Много нещастен случай, както виждате. Направих всичко, каквото може да се направи, водихме я къде ли не в чужбина. В момента е във Виена с майка си…

Това наистина беше тежко нещастие – дванайсетгодишно момиче, застрашено от пълна слепота. Всеки човек и всяко семейство като че ли имат по някакво свое нещастие, понякога съвсем скрито и невидимо, понякога пред очите на хората. И той изведнъж разбра цялата му беднотия, увехналия му вид. Сигурно не беше никак лесно за неговите скромни средства да праща жена си и дъщеря си по чуждите столици.

– Трябваше да ми се обадите – каза е едва доловим укор академикът. – Бих могъл да помогна нещо в министерството.

– Те правят, каквото могат – отвърна някак уморено Аврамов. – Не могат всичко.

– Защо да не могат?

– Ами чужбина е това… Пък и детето не може да пътува само.

– Може би все пак има някакви вратички. И някакви фондове.

– Не знам! – въздъхна помощникът му. – Но законът си е закон, не можеш да го разтягаш, както си искаш.

Урумов едва ли не каза – можеш! – но благоразумно замълча. Защо да му създаде излишни надежди? И едва сега разбра, че Аврамов навярно е разчитал на своето откритие. Колкото и да беше неприложимо в обикновената практика, пак би му донесло нещо. Навярно е задлъжнял до гуша на приятели и роднини и не е виждал никакъв начин как да се разплати.

Те вървяха мълчаливо до пресечката, на която трябваше да се разделят. Урумов му подаде ръка.

– Ще прегледам още днес вашите записки – каза той. – В случая е много важно как сте стигнали до това откритие. Нали знаете, ако една теорема има две доказателства – и двете са законни. Но винаги се предпочита по-ефектното и по-краткото.

Някаква надежда блесна за миг в погледа на Аврамов, но бързо угасна.

– Вие искате да ме утешите – каза той. – Това не е теорема, за съжаление. Какъв смисъл има да откриеш втори път велосипеда?

– Има, разбира се. И без това е откриван няколко пъти. Както знаете, първият е бил ужасно смешен.

– Нищо, прочетете, после ще поговорим.

Урумов обядва умислен под укоризнения поглед на сестра си. Бе му сварила неговата любима леща чорба. Рядко я правеше да не би да свикне с нея, но той я гълташе, без да й обръща внимание. Като че ли я изливаше на земята – така се свиваше сърцето на нещастната му сестра. Най-после не издържа и се обади троснато зад гърба му:

– Това е леща!

– Да, виждам! – отвърна учудено брат й. – Чудесна е!

– Чудесна е – мърмореше огорчено тя. – Много виждаш какво ядеш.

И излезе от кухнята. Като че ли е много лесно в тоя идиотски модерен свят да се намери леща и чубрица. По-добре да си върви в къщи, там нейният непрокопсаник вече трети ден нагъва някаква залоена попска яхния. Така внезапно захапана за съвестта, тя изрита плъстените си туфли и яростно нахлупи своята любима зелена шапка с изкуствени черешки.

– Довиждане! – каза тя сухо от прага на кухнята.

Академикът тъкмо изсмукваше разсеяно един по един слитък чесънчета, сварени в лещата.

– Довиждане!… И кажи на Сашо да мине към мен привечер.

– Ще му кажа! – отвърна тя. – Но утре ще ти сготвя налъми с праз. Ти и без това не гледаш какво ядеш.

Урумов прекара целия следобед над записките. Когато най-сетне свърши, той се чувствуваше подтиснат и раздвоен. За съжаление Аврамов бе използувал същия метод като американските си колеги. Но той бе вървял по-много по-преки пътища, които го изумяваха със своето остроумие и ефикасност. Пред него се разкриваше все повече и повече наистина блестящ учен с огромна рутина и находчивост. И все пак никой нямаше да даде и пет пари за неговото откритие, малцина щяха да оценят истинската му същност.

Той гледаше с тъга вехтите износени тетрадки. Повечето от тях бяха с откъснати листа – навярно бе използвал стари тетрадки на децата си. Всичко беше грижливо и точно изписано, почеркът му бе ясен и категоричен. Може би такъв беше и характерът му, само житейските беди го бяха подтиснали и сломили.

Към седем часа навън се позвъни, доста свободно, както обикновено звънят свои хора. Беше Сашо, разбира се, съвсем го бе забравил тоя следобед. На слабата светлина на антренцето лицето му не показваше нищо особено – ни сръдня, ни благоволение. Но като че ли не беше същият Сашо, нещо сдържано, може би нещо притаено враждебно се усещаше в цялото му поведение. И като седна на обикновеното си място, не се облегна назад, както винаги, остана си там с изправен гръбнак.

– Хайде, без фасони, мойто момче! – засмя се вуйчо му. – Утре можеш да си подадеш документите.

– Много важно! – вдигна рамене младежът. – Ако искам, мога да плета и пуловери.

– Не се сърди, ами води някъде да почерпиш!

– Къде да те заведа?

– Знам ли? Според теб в кой ресторант е модерно сега да се ходи?

– Сега е модерно да се ходи по разни ханчета – отвърна младежът. – Със служебна кола и със секретарка. А за маскировка се взима един какъв да е чужденец. Тогава всичко върви на държавни разноски.

– Има ли сепаренца? – полюбопитствува Урумов.

– Какво е това сепаренца?

– Какво знаете вие! – измърмори снизходително вуйчото. – Сепаренце е уединено място, където се скрива дамата, за да не я компрометирате?

– Или където трябва ние да се скрием, за да не ни компрометира дамата. Но за съжаление аз нямам такива връзки.

– Тогава защо да ходим по тия ханчета?

– Прав си! Като е толкова по-лесно в Руския клуб.

Отидоха пеша до Руския клуб, за да се поразтъпчат. Духаше тънък, вечерен ветрец, из въздуха се премятаха самотни снежинки. Но нямаше да вали, небето се бе изяснило. Ниско над хоризонта жълтата луна се бе разцепила като тиква между тънките пера на облаците. Двамата я гледаха респектирани, сякаш парчетата наистина можеха да се изтърсят над старата грешна земя. Академикът се стараеше да върви в крак с младежа, стъпките им кънтяха приятно в студения въздух.

Големият салон на клуба бе доста хладен, почти студен. В тоя ранен час имаше само една заета маса, келнерите висяха зиморничаво по ъглите. Взеха удобно място, далече от прозорците, младежът енергично по-три ръце.

– Знаеш ли, вуйчо – каза той зарадван, – за да се стоплим, ще си поръчаме греяно вино. В хубава порцеланова кана с нарязани ябълки и джинджифил.

– Готово! – съгласи се охотно академикът.

Точно в тоя момент приближи келнерът, доста възрастен, с къса яка коса, толкова бяла, сякаш цял ден я бе търкал с четка. Сашо веднага забеляза, че лицето му излъчваше някакво особено почитание.

– Ще го приготвим специално за господин професора – каза любезно келнерът.

Едва сега академикът вдигна глава и го погледна. – Вашето лице ми е познато – каза той.

– От Юнион клуб – поясни все така любезно келнерът. – Вие идвахте там с баща си преди Девети.

– Да, да – сега си спомних.

– Десет години работих там! – продължи с едва прикрито достойнство келнерът. – Поверяваха ми най-отговорните маси… Обслужвал съм и регентите.

И като рече тая крилата фраза, достолепно се упъти към кухнята. Младежът едва скри усмивката си.

– Вуйчо, тоя страшно ти се израдва. Сигурен съм, че те взе за някоя буржоазна реликва.

– Защо, не приличам ли?

– Как не – много повече! Според мен приличаш на маркиз Ексетър. Или той би трябвало да прилича на тебе, ако държи на титлата си.

Греяното вино има много интересни и скрити свойства, които го отличават от обикновеното. Още след първата чаша ушите на Ексетърския маркиз добиха цвят на вишнев сироп. След втората той подробно разказа за срещата си със Скорчев. През цялото време разбираше, че не бива да го прави, но езикът, вследствие на джинджифила може би, упорито го сърбеше. Но Сашо и след третата чаша изглеждаше доста загрижен.

– Прибързал си! – каза той след кратко размишление.

– С кое съм прибързал?

– Ей туй – със събранието си прибързал. Науката си е наука, нейните проблеми не се решават с гласуване. Това още Аристотел си го е знаел.

– И според теб какво може да стане на събранието?

– Ами да те бламират.

– Глупости! – каза небрежно академикът. – В науката тия работи не стават така лесно. Или си направил нещо, или не си направил – всичко е налице.

След греяно вино нищо друго не върви освен ново греяно вино. След като изпиха и втората каничка, вуйчо му изяде прилежно своя рамстек с лук и го погледна сънливо. Явно, че трябваше да си вървят. Навън луната бе събрала своите жълти парчета, сега образът й изглеждаше избистрен и помъдрял. Някакви неясни мисли се въртяха в ума на академика, докато зяпаше към небето. Каквото и събрание да устроят, все едно – сега наистина все едно. Момчето ще продължи неговата работа и навярно ще стигне много по-далече. Въпросът е на него да не попречат. Но той е упорит, ще надделее, тъй че благословен да е денят, в който бе погазил своите скрупули.

– Вуйчо, все ми се иска да те питам нещо – обади се внезапно младежът. – И все не ми е удобно.

– И на мен не ми е удобно, като те слушам. Питай каквото искаш!

– Вуйчо, защо не си станал партиен член?

– Според теб това важно ли е?

– Разбира се, че е важно. Сега щеше да имаш много по-здрави позиции като директор на института.

Академикът усети, че му стана неприятно. Аз не държа ни най-малко на своята длъжност – каза той сухо.

– Не е въпрос за длъжността, а за позициите. Нима не държиш на своите научни идеи?

– А не ти ли минава през ума, че трябва да е заслужил с нещо човек.

– Зер не си? Аз съм чувал, че всички Урумовци са били по традиция републиканци и русофили.

– Това е вярно, мойто момче… И все пак надали е достатъчно.

– Ами какво повече? Непременно ли трябва да си се сражавал на барикадите?

– Поне да си носил вода!

– Явно, че не искаш да ми отговориш – измърмори младежът. – Аз пък си мисля, че нарочно те държат тъй… Да има авторитетен човек, който да представлява и безпартийните. В тия там… м-м-м… форума, както им казват.

Академикът замълча. Все още никой не знаеше какво се бе случило в оная страшна нощ. Никой не го бе питал, на никого нищо не бе разказвал. То не бе премерено на никакви везни, не бе го споменал в служебната си биография. Опитваше се да го забрави и бе успял донякъде.

През последните месеци на войната се беше евакуирал в Банкя. Живееше сам в бяла таванска стаичка на една вила, претъпкана с бежанци. Жена му бе избягала на още по-сигурно място – при една приятелка в Чамкория. Бомбардировките бяха престанали, но американските самолети бучеха денем и нощем над тихо го курортно селище. Те си имаха друга работа сега, бомбардираха непрекъснато петролните рафинерии в Плоещ. Често ги гледаше от малкото дървено балконче на вилата как летяха бавно, белезникаво прозрачни в чистото лятно небе. Никакви изтребители не ги преследваха, не ги обстрелваха даже противовъздушните батареи, скрити в предхълмията на Люлин. Навярно се плашеха да не би „въздушните крепости“, раздразнени, да си хвърлят над тях страшния товар.

Големият ден дойде някак неочаквано, не така, както си го бе представял. Нямаше ни стрелба, ни барикади, ни намръщени работници, препасани с патрондаши, каквито бе видял из някои съветски филми. Просто някакви прежълтели момчета с червени ленти на ръката тичаха възбудени насам-натам и видимо като че ли нищо не вършеха. Но не беше точно така, защото заеха без бой всички официални учреждения и установиха властта. Наистина около Банкя квартируваха няколко силни войскови части и можеха да ги смажат с един удар. Но не го сториха. Самите войскови части бяха, изглежда, в ръцете на въстаниците, все още нищо не можеше да се разбере. Но сега момчетата с лентите изглеждаха по-уверени, всички бяха въоръжени с нови немски шмайзери. Говореше се, че Червената армия всеки момент може да влезе в София.

Но нощите бяха неспокойни. Щом малкото селище потънеше в тъмнина, и започваха престрелките. Стреляше се навсякъде – из покрайнините, по обраслите с гори възвишения, из самото градче. Може би стреляха войнишките постове, за да се обаждат един на друг. Може би стреляше нощният обход, за да си дава кураж. Може би наистина ставаха и престрелки, защото по цяла нощ се извършваха обиски по квартирите. Как успяваха да свършат толкова работа един участък хора – никак не му беше ясно. Навярно не спяха ни денем, ни нощем. Той минаваше понякога край тая крепост на свободата – едно цивилно момче пред вратата, въоръжено с шмайзер и няколко бомби, това бе всичко.

Измина около една седмица, а съветските войски не пристигаха. Понякога идваха леки коли от София, натъпкани с въоръжени хора, по улиците наставаше оживление. Състоя се дори митинг, но професорът не отиде, макар че беше любопитен какво могат да му кажат момчетата. Хората с червени ленти станаха повече от обикновените граждани, той усещаше, че революцията набира скорост.

Една нощ към десет часа вечерта някой потропа на вратата му. Той усети как сърцето му се сви – кой може да бъде по това време? Обзет от някакво лошо предчувствие, професорът стана и отвори вратата.

На прага стоеше непознат човек, облечен в нова спортна винтяга. Ниско прихлупеният каскет почти прикриваше очите му. Но това, което Урумов видя преди всичко друго, бе червената лента на лявата му ръка с двете букви ОФ. Но в тоя миг дори не можа да си даде сметка какво може да бъде това – надежда или смъртна опасност.

– Здравейте, професоре! – каза мъжът и леко открехна каскета си.

Едва сега Урумов го позна – беше Кисьов, същият онзи полицейски началник от времето на Блока, който го бе запознал с жена му.

– Ти ли си? – попита Урумов изненадан.

Кисьов само кимна, направи си път с ръка и влезе. После затвори внимателно вратата и свали каскета си.

– Не бой се, не съм компрометиран! – каза той спокойно. – А това тук е за маскировка – показа той лентата си.

– Няма от кого да се боя! – сухо му отговори Урумов.

Кисьов огледа стаята, видът му бе леко разочарован.

– Мислех, че имаш две легла. Къде спи жена ти, като идва насам?

– Тя не идва – отвърна сдържано Урумов. – Сега човек трябва да лети, за да отиде някъде.

Но Кисьов сякаш не го чу, очите му все тъй шареха по обстановката, най-после спряха на малката вратичка до прозорчето.

– Това за балкончето ли е?

– Да, малко декоративно балконче. Доскоро само гълъби кацаха по него, но сега и те изчезнаха.

– Как няма да изчезнат – каза Кисьов и чистите му зъби леко проблеснаха. – Сега всеки има оръжие и стреля с него.

Той мина през стаята, после каза спокойно:

– Слушай, Урумов, налага се да преспя тая нощ у тебе.

Само това не бе очаквал да чуе.

– Защо? – попита той учудено. – Нали не си компрометиран?

– За сигурност – отвърна Кисьов. – Не бой се, ще прекарам на тоя стол. Нямаш ли поне едно излишно одеяло?

– Нямам – отвърна Урумов.

Сега му беше съвсем ясно, че Кисьов се укрива от властта. Иначе за какво ще се маскира с тая лента? Но виновен или невинен – той знаеше много добре, че няма да му откаже убежище. Това беше в кръвта на Урумовци – никога не бяха отказвали помощ на човек в нужда. Дори неговите богати предшественици, цариградски търговци, които живееха главно от милостите на хазната, бяха укривали, както говореха семейните предания, Раковски и още мнозина революционери.

Кисьов седна, без да го поканят – и не на стола, а на леглото. И едва сега започна да разкопчава винтягата си. Много хубава спортна риза, кожено коланче със златна тока. Фигурата му бе добре запазена, кръглото му лице – гладко, бяло и чисто. На Урумов се стори, че двамата мълчаха цяла вечност. Най-сетне Кисьов прекара плътно ръка през косата си, сякаш пробваше какво е останало, и каза?

– Видя ли докъде я докарахме?

– Във всеки случай – не аз! – каза сухо Урумов. – Никога не съм имал нищо общо с немците.

Някакъв инстинкт сякаш му подсказваше да бъде по-внимателен с Кисьов.

– Не си единствен. Както знаеш, аз съм демократ, Урумов, нашата партия има представители е Отечествения фронт. Но лично аз не одобрявам това.

– Защо? – попита късо Урумов.

– Как така защо? Аз знам, че и ти си демократ, макар и в по-широкия смисъл на тая дума. Кажи ми, Урумов, какъв смисъл да отхвърлим една диктатура, за да си нахлузим на врата нова, още по-кървава и кошмарна. Да се спасим от една тирания и да я сменим с друга. Фашисткото варварство ни беше съвсем достатъчно, за какво ни е сега азиатско. Ние сме цивилизовани хора и слава богу живеем е цивилизована страна.

Сега вече Урумов много добре разбра, че трябва да бъде крайно внимателен. Тоя мек, добре гледан човек на леглото не беше ли смъртта? Никой не може да каже как точно изглежда смъртта, понякога лапичките й са бархетни.

– Не знам дали не преувеличаваш… Ако съдя по радиото, комунистите са малцинство в кабинета.

– Малцинство? – погледна го презрително Кисьов. – А по улиците на Банкя видял ли си други освен комунисти?

– Това още нищо не значи. И ти имаш червена лента.

– Значи, Урумов, значи? Те са организирана сила, държат се здраво един за друг. А при нас всеки се е уловил за своята дръжка в трамвая.

Кисьов бръкна в джоба си и извади оттам кутия „Томасян“ дубъл екстра, каквито отдавна не продаваха. Нежният шум на станиоловата хартия изведнъж му припомни хубавите спокойни години.

– Ти от коя партия си? – запита внезапно Кисьов. – Доколкото знам – от радикалната.

– Ние, Урумовци, сме потомствени радикали – кимна той.

Това беше истина – след Освобождението търговският им род беше бързо западнал, повечето от потомците бяха преминали към свободни интелектуални професии. Имаше учители, лекари, адвокати, висши съдебни магистрати. Тогава защо да не бъдат и радикали? Урумов неволно се засмя.

– Не е толкова важно – измърмори снизходително Кисьов. – Радикали и всички други – все едно. Сега трябва да бъдем заедно – като юмрук.

– Няма ли да бъде малко мекичък нашия юмрук, Кисьов. Червената армия се разхожда свободно из България.

– И какво от това? – попита рязко Кисьов. – Ти мислиш, че зад гърба на Червената армия ще се установят само болшевишки правителства? Няма такива аванти… В Ялта съюзниците категорично са се разбрали – навсякъде свободни избори под контрола на съюзнически комисии. И освен това, ако руснаците са в България, англичаните са в Гърция.

– За пръв път чувам! – погледна го изненадан Урумов.

– Не си чул, защото нашите вестници мълчат. Така е дошла работата, Урумов, че който превари. Ако успеем да установим демократично правителство – целият свят ще бъде с нас.

Кисьов говореше с равен глас, но Урумов усещаше как в него всичко се вълнува и трепере. И говореше въпреки това много разумно и логично, не приличаше на оня вятърничав гимназист.

– Сега на нас са ни нужни умни, прогресивни хора! – говореше той. – Некомпрометирани. При едно ново положение аз те виждам на върха на пирамидата, драги Урумов. Вашата партия не е чак толкова многобройна.

– А как виждаш себе си? – попита шеговито Урумов. – Министър на вътрешните работи?

– А защо не? – отвърна малко троснато гостът. – По традиция това министерство е било винаги на демократите. Името на Мушанов е символ на ред и демокрация. Нашата партия е единствената, която при всички обстоятелства е държала за Търновската конституция.

И точно в тоя миг някъде в близките околности избухна стихийна стрелба. Кисьов трепна и се ослуша, лицето му за пръв път придоби някакво остро и напрегнато изражение. Но след минута-две стрелбата стихна така внезапно, както бе започнала, Урумов усети, че гостът му въздъхна с облекчение.

– И според тебе кой ще ти даде това министерство? – запита внимателно Урумов.

– Има кой!… Но не ти, разбира се. Ние с тебе сме мирни граждани, а не хлапаци, които размахват по улиците шмайзери. Политиката не може да се прави по улиците. Тя се прави и ще се прави по кабинетите на големите умове на нацията.

Отново избухна стрелба, но тоя път съвсем наблизо. Стреляха с автомати, от време на време изплющяваше револверен изстрел.

– Хлапаците! – каза Кисьов с ненавист. – Плашат гаргите. Но и това няма да им помогне. Ти служил ли си?

– Слава богу – не.

– И наистина – слава богу. Но ако беше служил, щеше да знаеш, че няма по-боеспособна и по-патриотична бойна единица от Школата за запасни офицери, Това са среднисти, все уми и отракани момчета. И от най-здравите слоеве на народа, няма между тях мамини синчета.

Изведнъж нещо екзалтирано блесна е погледа на бившия полицай.

– Ето – те ще свършат тая работа. Тая нощ яли утре най-късно ще влязат в София и ще заемат властта. Пак ще има правителство на Отечествения фронт, но без комунисти. С комунисти в правителството ни не можем да разчитаме на щедрата помощ на западните страни. А без тях как ще се изправим из развалините?

Кисьов сякаш се стресна от думите си, предпазлива погледна към вратата. Но цялата вила бе потънала в тишина, навярно всички отдавна спяха. И все пак някой го бе пуснал да влезе при него, навярно някой негов съратник. Урумов много добре усети момента – очевидно Кисьов бе казал повече, отколкото трябва. И волно или неволно го бе направил свой съучастник. Не му оставаше никакъв изход, освен бързо да смени темата.

– А ти с какво се занимаваше през последните години?

Кисьов измърмори, че е бил председател на някакво командитно дружество и че се занимавал с износ в Германия.

– И есе пак си подхвърлял нещичко на ламята! – усмихна се Урумов, но тонът му беше дружелюбен.

– Вкиснати пулпове – каза Кисьов. – И мармалади от дренки.

А припечелвал ли е нещичко от тая работа? Да, добре бил, имал хубав апартамент на улица „Априлов“, лека кола „Бенц“. Но колата му реквизирали другарчетата, дали му разписка. Той дори я показа, написана на ръка с едър женски почерк. Урумов бързо съобрази – очевидно не е търсен от властта, щом е бил в милицията, без да го задържат. Но какво означаваше всичко това? Защо трябва да се крие, ако е извън подозрение?

– Знаеш ли, ние не можем да спим тук двамата, няма място – каза Урумов. – Аз ще отида при Грозев, той има вила тук, ще преспя в кухнята.

– Кой е тоя Грозев?

– Професор Грозев, не може да не го знаеш.

– Май че го знам – измърмори Кисьов неуверено. – И какво ще му кажеш?

– Ще му кажа, че внезапно е дошла жена ми. Или ако искаш, да те заведа тебе у професора?

Кисьов погледна колебливо стола, на който му предстоеше да прекара нощта.

– По-добре иди ти!… И донеси сутринта нещичко за закуска.

Когато излезе навън, Урумов усети краката си така натежали, сякаш през целия ден бе стоял прав. Пристъпваше бавно, чувствуваше, че му се вие свят. По улицата не светеха никакви лампи, той едва улучваше пътя. Но и да спре е опасно, току виж, че свирнал отнякъде някакъв куршум. А чувствуваше непреодолима нужда да опре, да поразмисли. Наистина се движеше към вилата на Грозев. А може би не съвсем точно бе избрал посоката.

Урумов не знаеше какво е революция. Но много добре помнеше какво е контрареволюция. По време на Септемврийското въстание бе студент последна година, при баща му идваха непрекъснато уплашени и ужасени хора, с часове разказваха за масовите убийства и репресии из въстаналите краища. Но още по-силно впечатление му направиха събитията през 1925 година – атентатът и убийствата след това, и то под носа им, в сърцето на града. Десетки и стотици избити – народни представители, адвокати, лекари, поети. Той познаваше лично Гео Милев, трудно му беше да си представи, че тая ярка и силна личност е загинала като говедо в скотобойна. А за трагичната смърт на Коста Янков се говореше като за някакъв изключителен подвиг. Той не знаеше какво точно означава величие, но за пръв път усети, че е проникнал донякъде в тая най-свята и най-трагична проява на човешкия дух, която се нарича саможертва. Бе го виждал веднъж в кабинета на баща си – изискан мъж с изразително и силно лице, много елегантно облечен. Всеки жест у него, всяко движение подсказваше за желязно самообладание и съвършенство. Тоя образ не се покриваше никак с представата му за светците и мъчениците на християнството. Тоя беше като баща му и все пак съвсем различен – неизмеримо по-силен и уверен в себе си и своето дело.

Но сега той не мислеше за това. Той мислеше за себе си и своята неопетнена съвест. Какво е съвест и какво трябва да направи в тоя непонятен и страшен случай? Към какво го задължава човешката чест. Може би Кисьов чисто и просто блъфира, а може би школниците наистина са готови за поход. И какво значи това? Можеше много добре да си го представи. Тия уплашени момчета с пребледнели лица, които бяха завзели без бой властта, щяха да я изгубят жестоко и кърваво. Щяха да бъдат избити, избесени, размазани като насекоми от танковете и ботушите. Но тогава какво?

Да отиде в комендантството и да съобщи какво се готви? Никога никакъв Урумов не бе извършвал предателство. Особено на гост, на човек, който е потърсил от тях убежище и закрила. Това беше извън ума му, извън всяко негово усещане за почтеност и нравственост. Да отидеш и с хладен глас да предадеш един човек. Да го изправиш сам с ръцете си на разстрел край надупчената от изстрели стена на кладбището на революцията. Негова работа ли е това? Бяха ли го питали, когато бяха започнали тая жестока борба на живот и смърт помежду си? Защо сега вмъкваха и него в тая кървава история?

Но наистина ли беше невинен тоя, който бе останал под покрива му. Ако се смяташе извън играта, кой му беше дал право да го намеси в нея. Защо бе дал подслон на човека, който готвеше погроми и смърт?

Той спря. В далечината вече се виждаше светналия прозорец на Грозеви. Професорът още не спеше.