Текст книги "Нощем с белите коне"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 28 страниц)

– Това е лорд Уелч – каза тихо Ирена.

– Кой Уелч, философът?

– Той същият… Казват, че пиел по половин бъчва на ден.

Тъкмо се готвеха да подминат масата, и от нея стана някакъв невзрачен млад човек с оредели зъби.

– Ако искате, заповядайте на нашата маса – покани ги той. – Тъкмо ще си правим компания.

Ирена погледна колебливо към академика – предложението явно не я въодушеви.

– Нямам нищо против – отвърна Урумов. Уелч си е Уелч…

Те тръгнаха към масата, Ирена запита тихо на унгарски:

– Вярно ли е, че налита?

– Като носорог – отвърна нехайно младежът с лошите зъби.

– Затова ли ме покани?… За да му завъртя тука някои плесник?

– Ако го направиш – роб ще ти стана! – заяви въодушевено младежът. – За цял живот!

Когато ги представиха, Уелч стана прав, леко изпъчил мощните си гърди. Изглеждаше напомпан като автомобилна гума, главно със самочувствие. Това не подхождаше много на титлата му, освен ако я бе получил съвсем наскоро. Другият от възрастните мъже се оказа някакъв световен нумизматик, швед по народност. Тая професия му подхождаше, мършавият му профил като че ли бе изрязан върху стара римска монета.

– Знаете ли, госпожо, че приличате ужасно на третата ми жена – каза Уелч, като оглеждаше доста безцеремонно Ирена.

– Чудесно! – отвърна Ирена. – Да се смятам ли в безопасност?

– Напълно! – каза философът с известна горчивина. – Тя беше испанка. И се разделихме, когато счупи в главата ми една китайска фарфорова ваза от деветия век.

– А главата ви? – полюбопитствува нумизматикът.

– Главата – нищо! Но вазата струваше няколко хиляди лири, честна дума ви казвам. А стана просто на прах.

– Това се казва глава! – измърмори с уважение нумизматикът.

– А вашият рекорд какъв е?

Нумизматикът се замисли.

– Преди двайсет години на киевската аерогара – каза той. – Пробих с главата си стъклената врата на бюфета.

– Никак не е лошо! – кимна съчувствено Уелч. – Руската водка е много опасно питие, особено ако не си свикнал с нея.

– Да, направо я подцених – съгласи се нумизматикът.

И за да не стане някаква грешка, двете светила сега смучеха „бича кръв“, силно, тъмно вино, малко сладко на вкус, като че ли специално създадено за студенокръвни северняци. Ядоха млади петлета с гарнитура от задушени картофи, поляха ги изобилно с виното, разговорът се повиши с цяла октава. След премеждието си с токайското вино академикът пиеше много внимателно, опитваше само по глътка. Но и това не се оказа съвсем безопасно, той неусетно се вмъкна в общия разговор.

– Господин Уелч, скоро четох вашата последна книга „Интуиция и познание“.

– Да, да! – засмя се философът. – Знам какво ще ми кажете – субективизъм!

– Ами няма да ви го кажа, щом си го знаете… Но книгата ви е интересна и остроумна.

– Приятно ми е да го чуя от вас… Вие марксист ли сте?

– Нямам нададен диплом… Но мисля, че…

– Да, ясно!… А какво не й харесвате?

– Как да ви кажа – запъна се леко академикът. – Вие май сте забравили да обясните какво всъщност е интуиция.

– Това никой не може да обясни – отвърна с достойнство философът. – Но, общо взето, означава усет към истина.

– А имахте ли тоя усет, когато се оженихте за испанката?

– Да, разбира се! И си бях застраховал вазата.

– Поздравявам ви! – каза академикът. – Тогава имате право да боравите с това понятие.

Към единайсет часа нумизматикът бе станал прав и държеше някакъв неразбран тост за монетите като средство за дружба и братство между народите. Уелч бе преминал на коняк и го гълташе на такива леки и спокойни глътки, сякаш все още пиеше вино. Някъде по залите свиреше оркестър, а цигареният дим бе станал толкова гъст, че дори свещите започнаха да мигат. Бичата кръв се бе оказала по-опасна от токайското, академикът усещаше, че трябва веднага да стане.

– Ирена, не е ли по-хубаво да си вървим? – запита той неуверено.

– Да, разбира се. Макар че тоя път, господин професоре, вие май добре се забавлявахте.

– Така ли ви се стори?

– Поне така ми се иска да бъде.

– Ами вие наистина сте прекалено добра – каза академикът. – Аз просто бях забравил, че има и такива хора по земята.

След малко те се измъкнаха почти незабелязано от развеселената компания. Но обратният път беше много по-труден – трябваше да изкачи няколко десетки стъпала едва ли не с обувки от скафандър – така тежеха краката му. Когато най-сетне излязоха на тъмната ветровита улица, той безпомощно се облегна на стената. Ирена го погледна загрижено.

– Лошо ли ви е?

– Не е от виното – отвърна той задъхано. – От старостта е…

– Може би малко прекалихме?

– Малко ли? Та аз тука съвършено се пропих.

– Мога ли да ви хвана под ръка? – запита Ирена. – Така по-лесно ще стигнем.

Тя го хвана подръка и го поведе като дете по тъмната улица. Все тъй духаше вятър, упорит н прохладен, но той не усещаше нищо, освен силната топла ръка и от време на време докосването на коравото й бедро до крака си. Това внезапно усещане като че ли го зашемети по-силно от виното. Съвсем, съвсем беше забравил какво значи докосването на топла женска ръка. Тоя спомен се бе заличил дори от паметта му – така дълго и така упорито го бе пъдил. Но сега виното сякаш бе разхлабило всички вътрешни връзки, той вече не можеше да се контролира. Чувствуваше се развълнуван и подтиснат в същото време, искаше да измъкне ръката си, а нямаше сили. След това се отпусна и се остави да бъде воден все тъй леко зашеметен от виното и вълнението, от горчивото усещане за безвъзвратност.

И той си мислеше – кога за последен път бе вървял така по някоя тъмна улица с жена до себе си, жена, която да го докосва с топлината си? Не помнеше, навярно преди десетилетия. Никога не бе ходил с нея подръка, дори и в дните и нощите, когато още не бяха женени. Тя го подтискаше с ръста си, с красотата си, с неподвижното си лице. С вродената си чувствителност той усещаше, че ще изглежда смешен, ако се долепи като полип до тая царствено крачеща лъвица. За него казваха, че е хубав, интелигентен, добре облечен млад мъж. Никоя жена в целия град нямаше да се стеснява да тръгне подръка с него – той имаше и много хубаво име на всичко отгоре. Никога никакъв Урумов не се бе излагал с нищо пред очите на хората. Те го търсеха, но той странеше от тях, без да влага в това никакъв умисъл. Но от жена си наистина се стесняваше дори когато бяха свикнали помежду си като стари приятели.

Дори не усети кога са пристигнали – толкова кратък му се стори пътят. Все още се чувствуваше леко зашеметен, кръвта едва доловимо пулсираше в слепите му очи. Бяха ли говорили нещо по пътя? Надали!… Не, не – май че се бе пошегувал нещо с философа. И се бе изплашил в тоя миг да не пусне ръката му и след това бе мълчал до края. И тя мълчеше, но го доведе като дете. И едва в хола пусна ръката му, той се запъти като замаян към стълбите.

– По-добре с асансьора, господин професоре – каза тя.

– Да, да – измънка той. Естествено, с асансьора. Те стояха един срещу друг в тясната овехтяла кабинка, тя все още го заливаше с нежната си и силна топлина, усмихваше му се с добра насърчителна усмивка. Макар да живееше два етажа по-горе, тя слезе на неговия.

– Благодаря ви, Ирена – каза той със съвсем трезвен и ясен глас. – Много съм ви признателен.

– Лека нощ, господин професоре – отвърна тя.

Той тръгна към стаята си, но не усети зад гърба си ни най-малко движение. Когато се обърна, тя все още стоеше права до вратата на асансьора.

– Защо не тръгвате?

Тя усети, че е прекалила, но отвърна непринудено:

– Аз отговарям за вас, господин професоре.

Той положи огромни усилия да улучи още от първия път ключалката. И успя как да е на втория. Махна с ръка на Ирена и влезе в стаята си. Полюшнати от течението, тюлените завеси се разлюляха като криле и затихнаха. Трудно му беше да се съблече, но знаеше, че не бива да се предава. Никога за нищо не се бе предавал, винаги се бе съпротивявал докрай. Освен срещу нея, естествено, през тая врата той бе преминал като осъден.

Академикът лежеше в чистото бяло легло, с бели изстинали ръце, положени върху завивката. Завесите се бяха укротили съвсем, зад тях се виждаше само късче небе, пресечено от озарения ръб на някакъв стръмен покрив. Да, всичко, съвсем всичко в тия няколко щастливи месеца се бе оказало само една хладна, добре пресметната лъжа. И все пак не можеше да я обвини в нищо. Тя не бе го лъгала с думи и никога за нищо не му се бе натрапвала. Тя не бе поискала нищо от него, не му бе направила никакви намеци. Той можеше да си отиде, когато поиска, защото сам нищо не бе обещал. Беше сигурен, че няма да му каже нито думичка, ще си остане все тъй спокойно и далечно усмихната. Но той не си отиде.

Много добре си спомняше това навъсено ноемврийско утро, когато се венчаха. Предният ден бе топъл, с кристално ясен въздух. Витоша сякаш се бе надвесила над самия град със синия си гранитен корпус. Но като се събуди сутринта, небето бе ниско и сиво, по улиците бе навалял слаб сняг. Като тръгнаха към църквата, срещнаха коминочистач и всички се засмяха – щастие. Всички освен стария Урумов, който крачеше затворен в себе си, нахлупил ниско своята овехтяла касторена шапка. В църквата имаше малко хора, повечето нейни роднини – млади жени с бели ръкавици, няколко бабички с омачкани кадифени шапки, офицери в парадни мундири, които гледаха презрително слабичкия висок младоженец, доста бледен в черния си официален костюм. Но младоженката бе спокойна и сдържана, както винаги с бяло, гипсово лице, което не издаваше никакви чувства. „Да!“ – каза тя на свещеника с висок, ясен, безизразен глас. Те се целунаха – пръстите на ръцете й бяха много студени, но той с учудване усети нейния бърз, неспокоен пулс. Тя се вълнуваше с такава сила, с каквато се и владееше. И той никога през живота си не разбра кое е истина в нея и кое преструвка, коя страст бе жива, коя навеки угаснала. Само когато файтонът със звън ги понесе към техния дом, тя опря бузата си в рамото му и се усмихна – като че ли единствената топла и човешка усмивка през целия им живот. И едва тогава той разбра, че всъщност тя му е признателна и тая признателност няма да изветрее бързо и леко като чаша евтин коняк.

През първата брачна нощ тя се съблече пред него без никакъв трепет. Стаята бе тъмна, отвън светеха само меките отражения на снега от близките покриви. Целият дом бе потънал в мрак и глухота, сякаш в него от десетилетия не бяха живели никакви хора. Съблече се и остана съвсем гола пред него, неподвижна и безсрамна. Всичко бе очаквал да види той, но не и тая съвършена мраморна красота. И може би нямаше да повярва, че е жив човек, ако не блестяха очите й, ако не усещаше в мрака нейното бързо, нетърпеливо дишане.

Когато я докосна с пръсти, зъбите му едва не изчаткаха от вълнение. Трябваше дълго да лежат един до друг, докато се успокои. Но тя го разбра, тя не бързаше. Тя просто чакаше, едра и силна, мускулите й бяха като напрегнати пружини от жаждата. Но сега той не мислеше за нея, той мислеше за момичето от кабинета на баща си. Това го успокои, той протегна ръка към нея. Кожата й бе много по-гладка, отколкото бе очаквал, но тялото кораво и силно. И той просто сграбчи това силно тяло и се опита да го притисне до себе си без никакво чувство за притежание и победа. Това за миг едва ли не го охлади, но кожата й бе много спокойна и мека, пръстите ласкави. Той се поотпусна и тогава тя го погълна така, както змията поглъща жаба – бавно, конвулсивно, с малки сладострастни почивки.

И това остана завинаги между тях – те не се любеха, тя чисто и просто го поглъщаше, когато той й бе нужен. Може би й бе нужен всеки ден и всеки час, но тя бе разумна, умееше да се владее. Тя не го насилваше, тя просто го чакаше като голяма спокойна котка пред дупчицата на пода и не си играеше с него, дори не си даваше труд да го сдъвче, чисто и просто го поглъщаше и оставаше след това просната, сита и самотна в грамадното си легло.

Скоро той разбра, че тя никога не го бе обичала. Навярно не беше виновна за това, може би изобщо не умееше да обича. Тя умееше само да гълта с невинността и естествеността на змията. И тя гълташе не само него, гълташе всичко негово, без да бърза и без да бъде нахална. И някак по своему бе признателна – грижеше се за него, както можеше, не му изневеряваше.

Тъй изминаха десетина години. Но след всяка година нейната равна неугасима страст започна да му става все по-ненавистна и противна. Поне в душата му, поне в спомените от нощите. Иначе се оставяше покорно да бъде завладян от това силно тяло, което ставаше все по-едро и по-алчно. Но докато неговото собствено тяло се задъхваше и чезнеше, душата му все повече се затваряше в яка черупка. И той търсеше спасение и почивка от нея чак в чужбина – там вече го познаваха и търсеха. А след това избухна войната, а той знаеше, че няма да отиде в Германия, каквото и да се случи. Така остана в собствения си капан, в големия стар дом, в който баща му тихо гаснеше. След неговия брак те се бяха отчуждили съвсем, сякаш живееха в различни къщи. Но все по-често до него пристигаха пристъпите на неосъзната вина, болезнена и натрапчива. Той знаеше, че не трябва да изоставя баща си, но не виждаше и пътищата, по които би могъл да се приближи до него.

И точно тогава Урумов разбра, че Наталия е започнала да му изневерява. Това той видя с очите си, макар и съвсем случайно. Беше обикновен делничен ден, той се качи на „четворката“, за да отиде в университетската библиотека. И там, от задната платформа на трамвая той ги видя. Те бяха на предната платформа на ремаркето, облегнати на самото стъкло, така вдадени в себе си, че дори да беше до тях, нямаше да го видят. Кой знае защо, особено го порази това, че мъжът беше немски офицер, почти момче, с красиво, русо, кукленско лице. Те не правеха нищо, те се гледаха, но погледите им говореха повече от всякакви думи. Той така се смути, че слезе от трамвая още на първата спирка. Не чувствуваше ревност, не чувствуваше ярост, не чувствуваше дори обида. Може би само малко болка и горчивина заедно с някакво непонятно и странно чувство на облекчение. Никога през общия им живот тя не бе го гледала с такива очи и никога така не се бе усмихвала. Никога, нито за миг. Може би беше влюбена – за пръв път в живота, и то в някакво червенобузесто момче с наперена униформа. Тоя избор като че ли никак не й отиваше. Още преди да се ожени, той бе зърнал, макар и само за миг, своя предшественик – турчина. Беше някакъв черен, космат гигант от кюрдски произход, целия от ръбове и възли, но властен и по своему хубав. А тоя надали представляваше нещо повече от чаша малинов сироп. Все пак тя го обичаше, може би както обичат бездетните жени, с чувство на закрила и покровителство. Поне това беше вън от всяко съмнение.

Два дни той се колеба между няколко крайни решения. Сега вече всички чувства бяха отминали освен засегнатото достойнство. На третия ден той я повика в кабинета си. Тя влезе спокойно, без никакво чувство на опасност. Само в погледа й се усещаше лека досада.

– Наталия, извиках те да ти кажа, че от днес нататък ние не сме вече мъж и жена!

Тя даже не трепна, само попита тихо и малко учудено:

– Защо?

– Много добре знаеш защо.

– Искаш да се разделим?

– Не съвсем… Но искам да прекратиш веднага тая отвратителна връзка.

– Защо отвратителна? – попита тя враждебно.

– Така аз смятам! – отвърна той рязко. – Нямам никакво намерение да те следя и контролирам. Ние ще останем да живеем под един покрив, освен ако започнеш да ме правиш смешен в очите на хората. Само под един покрив – това е всичко.

Тя замълча. Сталинградската битка беше отдавна приключила, жените усещаха по-добре от своите тъпи мъже какъв ще бъде краят. Наталия стана от мястото си и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

– Ти използуваш това, че съм без никакви средства.

– Не използувам нищо! – крясна той, смаян от себе си. – Давам ти възможност да живееш, както си живяла досега.

Тогава той беше едва четиридесет и пет годишен. Не я докосна повече до края на живота й, нито пък тя се опита да се приближи отново към него. И все пак остави немския лейтенант със същата студена пресметливост, с която се бе омъжила за самия него. Но сега нещата се оказаха много по-болезнени. За няколко месеца Наталия отслабна като бездомна котка, погледът й ставаше все по-мрачен и по-зъл. Тя едва го поглеждаше, не му искаше пари за нищо – нито дори за домашни нужди. Не се обличаше, не ходеше никъде, с дни мълчеше. После постепенно се съвзе.

Тогава той дори не помисли, че се отказва завинаги от живота си като мъж. Но фактически стана точно това. Отначало често му се случваше да получи нещо, към което дори не се бе стремял. Но това ставаше все по-рядко. Той не съзнаваше, че след тая ослепителна и силна жена всички други му се струваха нищожни, блудкави и безвкусни като слама. Въпреки всичко в дъното на душата му бе останало нещо, което тя не бе успяла да изгълта, нещо от тая огромна и сляпа любов, която го бе зашеметила през първите месеци. Той без желание държеше в ръцете си тия невзрачни жени, които му бяха безкрайно чужди. А като че ли неговото вродено достойнство му пречеше повече, отколкото техните недостатъци. Той не можеше да се крие, да търси квартири, да лъже. Той не умееше да се преструва дори. Това не беше в кръга на неговите душевни сили и възможности. Но той смътно усещаше, че се предава, и то завинаги. И тогава с още по-голяма сила и страст се втурна в своята работа.

Колкото и да му се струваше странно, връзките с жена му постепенно се подобриха. И дори станаха по-естествени, отколкото преди раздялата. След години те изглеждаха в очите на хората едва ли не като идеална семейна двойка. Никой не подозираше какво се бе случило. Когато си построиха нов дом, спалнята, макар и по неволя, се оказа обща. Те спяха там, без да се виждат и без да се чувствуват – като приятели, които дори не подозират откога са приятели и защо. Той смътно усещаше нейните връзки – по-кратки и по-дълготрайни, но ги усещаше с облекчение. В очите му тя все още беше истинска и пълноценна жена, тя имаше право. Но мисълта да се докосне до нея го изпълваше с вътрешен потрес.

Навън старинните часовници на града започнаха да се обаждат един по един. Беше три часът, а все още лежеше с отворени будни очи, все още се давеше в горчивото минало. Отдавна, от десетилетия му се струваше, че сивата пепел на забравата е затрупала всичко. Беше свикнал така добре да се справя със старите спомени, с лошите мисли, с печалните равносметки, с глупавите илюзии. И с надеждите преди всичко друго, тях най-напред умъртви. Не беше толкова трудно, сам не разбираше защо. Беше уморен може би, беше отвратен и отчаян от всичко, което му се бе случило. И рядко, съвсем рядко в някоя топла нощ се появяваше отчаяният спомен – момичето в кабинета на баща му, скръстило смутено ръце пред гърдите си.

Заспа едва призори с ръце, положени върху завивката. Луната отдавна бе изчезнала, небето просветляло. На клона на близкото дърво с упоение пееше птичка – славей ли, синигер ли? Птичките отдавна бяха изчезнали от неговия живот.

8

Те слизаха по пътеката между хвойните. Криста бързаше напред, почти момиченце с басмената рокличка и леки сандалки на босите си крака, малко слабички и така бели, сякаш ги бе съхранявала досега в калъф за цигулка. Тя не се обръщаше, не го поглеждаше, малкото й носле бе вирнато към небето. А тук, високо в планината, това небе не приличаше на тяхното избеляло градско небе, то бе хладно и пусто, по него не летяха птици, не преминаваха самолети, а малките самотни облаци висяха като кандила.

Тя вървеше така бързо и леко, че Сашо едва я следваше. Изпитваше в тоя миг някакво непонятно замайване, сякаш само тук, над облаците, се усещаше, че земята наистина се върти около своята досадна ос. Не бе свикнал на такива екскурзии, струваха му се напразно и безсмислено бъхтене на пътя. Стъпваше доста несигурно и проклинаше острите камъни, които като криви зъби стърчеха в изсечената червеникава пръст. Но за щастие пътеката скоро стана тревиста и не така изморително нанадолна. Бяха излезли на открито и пред тях се показа полегата поляна, покрита с жълти цветя. Тук тя се обърна само за миг, погледна го и се затича. Тичаше много бързо по стръмнината, като махаше ръце, за да запази равновесие. И едва сега разбра колко далече е всъщност поляната, защото Криста ставаше все по-малка и по-малка, докато долетя там като пеперуда. И изведнъж сякаш се сля с поляната. Сашо имаше чувството, че се е разтопила като зелено облаче.

Когато стигна долу, тя седеше край някакво малко поточе, което едва забележимо се провираше между тревата. Водата му бе много бистра, на дъното се виждаха бели плоски камъчета, измити от вековете. Криста държеше няколко от тях в шепата си и ги гледаше така, сякаш бе намерила диаманти.

– Ама нали са много хубави! – възкликна тя без никаква превземка. – Виж ги! – и му ги показа на дланта си.

– Хубави са – отвърна той без въодушевление. Мозъкът му сякаш се бе размътил от дългото тръскане, коленете му се подгъваха.

– Май че не ти харесаха.

– Ами! – Той едва намери сили да се усмихне. – Ще ми ги подариш ли?

Тя сама му ги пъхна в джоба.

– Като ги загубиш – да ме загубиш и мене.

– Не се ли оценяваш малко евтино? – запита той.

– Много скъпо! – каза тя. – Ти не знаеш, тия камъни са вълшебни.

– Все пак рискуваш! Колкото и да са вълшебни, могат да ми омръзнат някой ден.

Криста се засмя.

– Почини си – отвърна тя. – А пък аз ще набера малко цветенца.

– Докато препускахме насам – каза той, като някакви побеснели кентаври, прочетох най-малко двеста надписа – „Късането на цветя забранено!“

– Нека е забранено. Аз ще си набера няколко.

– Не съм видял жена, която да уважава законите.

– А пък аз не съм видяла мъж, който да е създал свестни закони.

Той седна край поточето, много му се искаше да потопи в тях пламналите си крака. Каквато и да е, но наистина е гражданясал без мярка, трябва май мъничко да потренира. Мъничко, но не наведнъж, утре навярно ще страда от мускулна треска. Докато се излежаваше блажено край поточето, което приятелски шумолеше край него, Криста бродеше из поляната. Тя се навеждаше от време на време над нещо, което той не виждаше. Наистина береше цветя, след малко се появи пред него с пъстро букетче.

– Слушай, дори няма къде да ги скрием… Да ги пъхна ли в джоба си?

– Всички мъже сте ужасно страхливи – каза тя. – Ако се появи пазачът, ще се разправям аз.

Видът й беше доста войнствен. Той си помисли, че на тоя пазач няма да му бъде чак толкова лесно. Криста седна до него и веднага ги пъхна под носа му, за да ги помиришел. Младежът кихна и обърса старателно носа си от жълтите тичинки.

– Аз съм си откъснала по едничко от всеки вид – каза тя. – Искаш ли да ги видиш? Това, червеничкото, е омайниче. Как хубаво са го измислили, нали? Омайниче, омайниче, омайниче! – тя го гледаше и се усмихваше. – Да те омае, да те омае, да те омае.

– Ти омагьосваш ли мс?

– Вече те омагьосах… Това, жълтичкото, е лютиче, искаш ли да го близнеш? А това е незабравчица.

Той я гледаше разочарован.

– Това ли е незабравка?… Ама пък невзрачно цвете!

– Цветенце – каза тя. – Много е хубаво.

– За теб всичко е хубаво.

– Всичко, което расте, е хубаво… Можеш ли да си представиш свят без цветя?

Можеше да си го представи, разбира се, но не посмя да и го каже. Никога през живота си не бе купил стръкче цвете.

– И без трева? – питаше тя.

– Виж – за тревата си права – отвърна той. – Не е въпросът какво ще пасат кравите, а къде ще се играят футболните мачове.

– Да пукнат тия типове – каза тя, – които използуват тревата, за да се ритат по нея. Изобщо не ми разваляй настроението. Ето виж – това е иглика. А пък това носи смешното име силиврек… Ти например си силиврек.

– Мерси – каза той.

– Защо?… Та то е доста интересно и рядко растение. Дори не знаех, че вирее из Витоша.

– Ами ти си цяла ботаническа енциклопедия – каза той учуден. – А не литературна, както си мислех. Знаеш ли случайно какво е анапест?

– Аз знам, но ти не знаеш. Ами аз просто обичам цветята, това е всичко.

– От цялата флора най-много обичам леща – каза той. – И донякъде млада бакла.

Тя стана и отново забърза по пътечката. И той тръгна след нея, като гледаше зелените петна на коленете си. Как ги бе сътворил, като не си спомняше да е коленичил пред нея. Бяха разменили досега само няколко целувки, доста кратки и малко уплашени от нейна страна. Това бързоного момиче май че нямаше някакъв особен вкус към целувките. Като че ли всичко му беше на шега. Не я бе видял ни веднъж умислена или замечтана. А той се притесняваше вътрешно, все му се струваше, че е влюбен. Доста отдавна не го бяха сполитали такива особени състояния.

И сега не разбираше как точно е станало това. И главно – кога се е случило. Може би в оная паметна утрин, когато четиримата закусваха шкембе чорба в „Шумако“. Но в ресторанта не се бе случило нищо особено. Тя просто си кусаше от чорбата, леко посолена с червен пипер, ядеше мълчаливо, дори не го поглеждаше. Но тогава това нито го дразнеше, нито му бе неприятно. И той можеше свободно да си я гледа, все едно че бе нарисувана. Лицето й бе необикновено свежо и чисто, кожата малко бледа, тъмните тънки вежди придаваха някакво особено изящество на целия му овал. Той смътно усещаше, че в нея има скрит някакъв особен чар, нещо повече от обикновената видимост. След това си отидоха всеки по своята работа – тя у дома си, той в университетската библиотека. Но през целия ден тя стоя скрита зад мислите му, понякога я допускаше неохотно да се настани в натежалата му глава. И колко беше трудно да я върне обратно в това тайнствено и мистично нещо, което някои – според него глупци – наричат подсъзнание. Всъщност всичко е съзнание и всичко е подсъзнание, зависи каква врата ще отвориш. Той се опита да я заключи зад една от тях, тъй както трябваше да попрочете нещо за оная проклета статия. Но тя вдигаше досаден шум зад тая врата, дращеше там с нокти или си тананикаше, подритваше някакви вещи. Нищо не излезе от четенето, той си отиде по никое време, пи бира с един приятел при „Шапките“, после обядва и се прибра у дома. Спеше му се, бе спал само няколко часа през нощта.

Когато се събуди, тя безцеремонно се бе настанила в мислите му. Кой знае как, си бе отворила сама заключената врата. Това никак не му харесваше, защото имаше да пише важна статия. А влюбеният е неспособен за каквато и да е сериозна работа, кажи-речи, като пияния. Но пияният поне гълта ром, вино или ментовка, а влюбеният какво? Вежди, брадички, кичурче коса над челото – всякакви глупости. И защо изведнъж започва да си въобразява, че това момиче е съвсем различно? Та нали и то като всички други си купува хигиенни превръзки от аптеката? Мъчеше се да се залъже с някакви подобни аргументи, но напразно.

Два дни Сашо ходи из града с объркана глава, сякаш му бяха откраднали форд таунуса. На втората вечер се отби във „Варшава“, но там нямаше никой. Ходи още две вечери, но едва на третата ги намери двечките с Донка да си пият кафето и да се хилят на някакъв тъп виц. Сашо седна при тях, но Криста ни го погледна, нито му се зарадва. На всичко отгоре Донка съвсем го размаза.

– А ти защо не ми се обади по телефона? – запита тя, безцеремонно. – Нали обеща?

– Изгубих ти номера.

За щастие скоро Донка си отиде – имала бридж-парти. Но Криста остана, макар все тъй равнодушна и далечна. Така започнаха работите, а ето че сега тя бързаше пред него с босите си крачка. Дълбоко в себе си той го бе очаквал. Но не бе очаквал, разбира се, още през първите дни да го помъкне по Витоша. Имаха си такава хубава вила на разположение, какво повече им трябваше? Беше странно момиче, наистина не приличаше на другите. Ето че спря и след малко му домъкна с възбудено лице някакъв огромен бръмбар, който настървено го заплашваше с яките си рачешки щипци. Такива работи другите момичета не вършеха. Другите да му донесат най-много някоя грамофонна плоча или тенекиена кутия с английски бонбони.

– Това е бръмбар рогач! – каза тя.

– Мерси – каза той, – точно такъв ми трябваше.

Избухна кратък спор – как да се върнат, с лифта или пеша. А както е известно, в тия първи схватки винаги побеждава жената. Тя му разказа как една вечер лифтът се повредил и спрял. В една от кабинките имало някаква двойка младоженци. Цялата нощ те се карали кой е виновен за тая неприятна авантюра, а на другия ден и двамата подали заявление за развод. Но слизането по преките пътеки му се стори цяла вечност. Когато най-сетне се смъкнаха как да е до „Бялата вода“, той я гледаше едва ли не кръвожадно. Ризата бе залепена за гърба му, цялата любов бе отлетяла.

– Имаш късмет, че не сме младоженци! – заяви той със спотаена ярост. – Иначе още утре щях да подам две заявления за развод.

– Много важно! – вдигна тя безразлично раменете си.

„Ах, момиченце, момиченце, ще патиш някой ден за тия хватки!“ – помнели той ядосано.

Но след като изпи една хубава чашка бира, той съвсем се успокои. Беше така приятно край голата олющена маса без покривка, под сянката на дърветата. Почивката май че е по-приятна и от любовта, няма нищо по-хубаво от почивката – мислеше той. Да, но за да има почивка, все пак трябва да има умора. Знае си работата малката. Всичко очакваше той от Криста, само не да бъде почитателка на природата. Май че вече нямаме такива момичета по света. И хипитата, дето са хипита, и те предпочитат да се излежават на Пикадили съркъс или по коравите стъпала на Пиаца ди Венеция.

– Имам една интересна идея – каза той. – Да хапнем ли по едни кюфтета?

– Това не са никакви кюфтета – отвърна тя. – Това са препечени ластици.

– Тук друго няма… Кюфтето си е кюфте.

В края на краищата всички кюфтета са еднакви – мислеше той. Казват, че ги правели в някакви си тражорни, както се правят всички други боклуци. Това е съвременният свят. Гастрономията надали е признак на висока духовна култура, днешният човек не живее със стомаха си. Пък и не е възможно. Не може за всички да има шарени селски пилета, щеш не щеш, трябва да се тъпчеш с бройлери.

– Знаеш ли какво? – каза тя оживено. – Ще си направим шишове.

– Тая работа не е толкова проста – отвърна той колебливо.

– Много е проста – каза тя. – Парчетата месо се нанизват на една клечка – искам да кажа на една пръчка – и се пекат. Това е всичко.

– Но за тая цел трябва да се напали огън.

– Да, на двора.

– Ти си луда! – каза той. – А как да обясня на вуйчо защо съм палил огън на двора му.

– Ами ще му кажеш, че сме си играли на човекоядци.

– Дума да не става! – отвърна решително той.

Назад к карточке книги "Нощем с белите коне"