Текст книги "Нощем с белите коне"

5

В нощта срещу събранието от всички най-зле спа Ангелина. Сънува много лош сън. Лежеше си уж у дома на леглото и изведнъж отнякъде се появи нейната покойна снаха и започна да я тегли с все сила за крака… Беше много яка тая нещастница, успя дори да я смъкне от леглото. Ангелина гледаше с ужас бялото й като гасена вар лице и изведнъж й стана ясно накъде я тегли – в пъкъла. Но тя успя да се залови за железния крак на кревата, макар че нейният истински креват бе най-обикновен, дървен. И все пак Наталия навярно щеше да надделее, ако в най-опасния миг Ангелина не намери за благоразумно да се събуди. Беше цялата изпотена и разтреперана, повече не можа да заспи. Тъй прекара няколко часа до утрото. Навън нощта беше много светла, струваше й се, че скоро ще съмне, макар че все още не чуваше далечните предвестници. По-късно разбра, че тая нощна виделина е идвала от отражението на пресния сняг, тъй че доста се повъртя в леглото, докато наистина се разсъмна.

Все още беше кисела, дори малко уплашена. И без настроение се изправи пред гардероба си. Не й се искаше да облече японското кимоно, щеше да й бъде студено. Пък и кой знае дали мъртвата не си отмъщаваше за своите дрехи. Все пак не можа да се въздържи съвсем и намъкна един черен панталон от китайска коприна. Поколеба се малко и нахлузи над него зелен пуловер, вече доста износен, от най-старите, от моминските, които бе плела през войната. Така маскирана, тя походи насам-натам, все още обзета от лоши предчувствия. После не можа да се въздържи и събуди Сашо. Младежът стана мълчаливо, облече се, но като отиде в хола, зяпна учудено часовника.

– Защо си ме събудила толкова рано? – запита той ядосан.

– Защото днес имаш събрание – отвърна тя.

– Събранието е чак довечера, дървена главо! – кипна той.

– Трябва да се подготвиш.

– Какво има да се готвя? Събрание като събрание.

– Не е то така! – каза загрижено майка му. – Говори се, че вуйчо ти е в немилост. Щели да го пенсионират.

Едва сега младежът се обърна и я погледна втренчено.

Кой ти каза?

Ангелина се изви като уловена за опашката котка, но накрая си призна – Евдокия Логофетова. Сашо здравата се намръщи. Тая стара кукумявка, само с няколко яйченожълти къдрици на плешивата си глава, по цял ден скиташе из клюкарските сборища и понякога наистина налучкваше нещо.

– Къде я видя?

– Вчера дойде у нас да ме пита. Ама казват ли ми на мене!

– А пък аз се чудя защо целият хол снощи така вонеше! – измърмори той недоволно.

Не се шегуваше – снощи холът наистина вонеше на някакъв много тежък парфюм. Само тя в тоя град употребяваше такива ужасни старовремски парфюми.

– Ти ми кажи – вярно ли е? – запита майка му. Но той не я чу, представяше си отвратен как Логофетката възбудено крачи из хола с тънките си пачи крака и малка гърбица. На тая възраст зелените й очи все още блестяха като сапфири. Хората говореха, че където и да се появела, не може да не стане беля, макар и малка – ще се спъне човек, ще изпотроши мрежата с пресни яйца. А където имаше дребни деца, изобщо не я пускаха да влезе под предлог, че някой е заболял в къщата. Тя се боеше от болести като вещица от петли.

– Ама ще ми кажеш ли най-сетне? – избухна ядосана майка му. – Защо мълчиш?

– Измишльотини! – обади се презрително младежът. – Де да знам, вуйчо не е млад, може и да излезе в пенсия. Но всичко друго си го е измислила тая негодница! – И той прибави с отвращение: – Немилост, ама пък дума!

Майка му явно не остана доволна от отговора.

– Не ми харесва тая работа. Досега никой от Урумовците не се е пенсионирвал. Макар че е имало между тях и висши съдии.

Като отиде на работа, отначало Сашо не забеляза нищо особено. Всичко си вървеше както обикновено, никой не споменаваше за проклетото събрание довечера. И все пак имаше нещо. Скоро младежът усети, че неговите колеги просто избягват да го погледнат в очите. Да, всички, без изключение. Като че ли се чувствуваха виновни пред него, пред него – нищо, но може би пред вуйчо му. Много му се искаше да прескочи до кабинета му, но току-така не се отива при директор на институт. За негово щастие около обед академикът сам го навика при себе си. Сашо едва ли не изтича дотам, но спря пред вратата, огледа бялата си манта, после влезе. Вуйчо му седеше на мястото си съвсем спокоен, дори в добро настроение, както му се стори. Тук, в кабинета, като че ли наистина беше негов директор, а не негов вуйчо, това се усещаше в цялото му поведение. Дори му поднесе някакви луксозни шоколадени бонбони, които навярно пазеше за чужденци. И едва когато заговори, младежът разбра, че няма никаква грешка, вуйчото си беше вуйчо и нищо повече.

– Аз ти разказах за Аврамов – започна той. – Въпреки всичко за мене той си остава учен от най-голям ранг. Сега Аврамов се готви да продължи своята работа. Там има нещо, което според мен и американците не са забелязали. И е много надеждно като перспектива.

„Защо ли му разказваше тая паешка история – помисли младежът – в навечерието на такива важни събития?“

– Ще се радвам много, ако успее – измърмори той с лека досада.

Но вуйчото забеляза това.

– Подценяваш го, мойто момче. И при това глупаво и наивно го подценяваш.

– Но какво ме засяга тая работа? Нека си я работи… Ако успее, ще бъде добре за всички.

– Там е работата, че те засяга. Той предлага да продължите заедно.

– Как така заедно? – попита учудено младежът.

– Просто заедно. На общо основание, както работят колективи от учени. Макар че той е старши научен сътрудник, а ти най-обикновен посран асистент! – вуйчо му се усмихна.

Намерил време да си прави шеги. Но той разбираше много добре, че при всички положения това предложение е за него и признание, и комплимент.

– Вуйчо, ти знаеш много добре, че моите интереси са отправени другаде – каза най-сетне младежът. – Аз бих желал да продължа твоите опити.

– Да продължиш моите опити? – усмихна се академикът. – Та аз съм все още жив. И съвсем не съм се отказал от тях.

Младежът се изчерви така, както никога не се беше изчервявал в живота си.

– Прощавай, вуйчо, аз просто лошо се изразих… И все пак струва ми се, че бих могъл да ти помогна.

– Никога не съм се съмнявал. Но при мен резултати няма да има толкова скоро. А на всичко отгоре рискуваме и да не постигнем нищо.

– Ще постигнем! – каза младежът уверено.

– Дори да постигнем. Всички ще кажат, че съм го постигнал аз. И дори да се опитам да те лансирам, ще си помислят, че го правя от чисто роднински съображения.

Младежът се понамръщи.

– Това не ме интересува! – каза той рязко.

Но чувствуваше, че не е съвсем искрен. Да даде всичко от себе си и да не получи нищо – това не беше съвсем в характера му. Това просто противоречеше на здравия смисъл.

– Вярвам ти! – каза меко академикът. – И все пак иска ми се да дойдеш при мен с известно име. Тъй че след това да ти вярват хората. Аз съм сигурен, че с Аврамов ще постигнете бърз и сериозен успех. А ако не ме лъже предчувствието, може да бъде иии… зашеметителен.

Младежът го погледна малко стреснат. И отново сякаш това не беше вуйчо му, а някакъв друг човек, непознат и силен, който стоеше над всичко.

– Вуйчо, мога ли да си помисля?

– Разбира се, мойто момче.

– Искам да видя преди това как ще свърши събранието.

– Както и да свърши, то няма отношение към нашата пряка работа. Хайде, върви сега да обядваш.

Сашо никога не се хранеше в стола. Човек, който се готви да покори света, не може да се храни в някакъв вмирисан на олио служебен стол заедно с разни дребни некадърници и мижитурки. Затова той с достойнство отнесе празния си стомах до най-близката шкембеджийница. Една чорба от свински крачета с повече оцет и чесън е напълно достатъчна. Довечера двете Фифета ги бяха поканили на рожден ден – на чий точно, не можа да се разбере. Но Хари се беше похвалил, че ще ги нагости с телешка глава в шкембе – старовремски деликатес, който никога не бе опитвал. Тъй че нека си остави повечко място за голямото изпитание.

Събранието бе обявено като открито партийно и трябваше да почне половин час след работното време. Салончето беше доста тясно и на всичко отгоре голо и скучно като празна кутия за моливи. Най-добре е да седне на последния ред, това е, разбира се, най-хубавата позиция за един току-що назначен асистент. А освен това от задния ред най-добре се наблюдава как реагират хората – кой ръкопляска и на кого. Трябва да ги знае тия работи, може да му потрябват.

Но като влезе в залата едва пет минути след определения час, както подобаваше на асистентското му достойнство, той видя, че, кажи-речи, всички места бяха заети. От последния ред се кокореха към него най-големите дяволи в института и сякаш тайно му се присмиваха. Той се огледа нерешително – имаше само пет-шест свободни места на първия ред, но там се бяха инсталирали неколцина важни люде, повечето от конто виждаше за пръв път. Може би бяха наблюдатели на академията и комитета, а може би и на района. На три-бунката вече биха седнали вуйчо му и партийният секретар Кънчев, червендалест мъж, с много къси ръце, които едва му стигаха да подпре с тях едрата си глава. За нещастие погледите им се срещнаха, Кънчев каза добродушно:

– Другарю Урумов, ето има празни места. Седнете на първия ред, никой няма да ви ухапе.

Гласът му беше доста пресипнал, като на хората, които предпочитат стипчивите северни вина пред топлите южни.

– Не се казвам Урумов! – сухо, но спокойно отвърна Сашо. – Академик Урумов не ми е чичо, а вуйчо.

В залата избухна лек смях. И вуйчо му се усмихна едва забележимо.

– Чичо, вуйчо – все тая! – измърмори партийният секретар леко сконфузен.

Събранието започваше с гаф – как ли щеше да свърши? Салончето се препълни съвсем, не останаха празни места и край стените. До отворената врата се натрупаха хора, някои се повдигаха на пръсти, за да погледнат какво става в залата. Бяха служители от филиала, от втората категория, както на шега ги наричаха. Сашо се пообърна – и те, и тези, които бяха вече успели да заемат места в салона, имаха твърде особени изражения на лицата си. Не приличаха на хора, които са дошли на важно научно съвещание – по-скоро на боксов мач или на закрита прожекция. На катедрата се изправи Кънчев.

– Другари и другарки, в нашето съобщение ние ви обърнахме внимание да прочетете статията, която нашият уважаван директор, академик Урумов, напечата в „Простори“. Няма да скрия от вас, че тая статия възбуди в нашия институт сериозни спорове и съмнения, известна тревога, бих казал. Доколко тая тревога е сериозна и основателна, ще разберем от доклада на академик Урумов. Аз съм сигурен, че той ще внесе в нашия колектив ако не пълно успокоение, то поне яснота. То знаем, науката винаги се е отличавала с категоричност и ясни позиции.

– Посредствената наука – обади се едва ли не под носа си академикът.

Все пак Кънчев го чу, но намери за по-благоразумно да се престори, че не го е чул.

– Заповядайте, другарю Урумов! – каза той.

Урумов излезе на катедрата. Посрещнаха го с ръкопляскания, доста спонтанни, както се стори на Сашо, макар и не много продължителни. Академикът извади от джоба на жилетката си хубав часовник, златен навярно, който Сашо виждаше за пръв път. Движенията му бяха много отмерени, лицето спокойно, само в погледа му личеше едва забележимо вълнение. От време на време той поглеждаше към часовника без нито за миг да загуби яснотата или връзката на мислите си. И говори точно половин час, нито минута повече или по-малко. През цялото време салонът не шукна, само тия, които бяха отвън, от време на време скърцаха с някакви столове, върху които се покатерваха да гледат.

– Уважаеми колеги! – започна той. – Целта на моята научна дейност през последното десетилетие е била да изследвам същността и структурата на антителата, както и на някои катализатори при биохимичните процеси на обмяна на веществата. Всичко това ме е интересувало не изобщо, а във връзка с активността на някои вируси в човешкия организъм и с патологичните изменения, които те предизвикват. Както виждате, това са на пръв поглед проблеми на медицината, но те могат да бъдат решени главно от нас, с възможностите и средствата на нашата наука. Ако се държим в някакви точни и обособени граници на своите науки, ние ще бъдем слепи, както е сляпа къртицата, която смята за единствен реален свят подземния. Ето тук се крие една от най-важните методологически проблеми – докъде стигат фактите и докъде може да се простре въображението, интуицията, логичната постройка в издирването на сложните истини на битието. И може би на тая почва са възникнали недоразуменията, за които преди малко стана дума.

След това Урумов изложи доста подробно същността на проблема и резултатите, до които бе стигнал. Макар че съкрати чувствително своите хипотетични възгледи, които всъщност неговият племенник бе довел до техния краен логичен завършек, той не скри опасностите, които заплашват човешкото съществуване.

– Ако вземем предвид еволюцията на видовете – продължи той, – ще останем с впечатлението, че тя върви от по-простото към по-сложното, от амебата към човека със съвършеното устройство на неговия мозък. Но това е само едната страна на въпроса. Всъщност дори в тоя процес простото винаги е побеждавало по-сложното, приспособимото – неприспособимото, бързо изменящото се – трайното и консервативното. Каквото и живо същество да погледнем – то ще ни порази със своята простота и хармония, с целесъобразността на всяка своя функция. В тоя смисъл няма по-опасен враг за човека от вируса, който според мен притежава всички качества, които вече споменах. Неговата приспособимост е изключителна и много често се проявява по фатален за човешкото съществуване начин. Търсейки оръжия срещу тях, ние всъщност увеличаваме своята уязвимост, като ги правим по-устойчиви и приспособими и – главно – непрекъснато изменящи се. Така например никой сериозен учен не може да ви гарантира, че всемерната разработка на нови антибиотици например няма да доведе възникването на такива мутации на вирусите, които да поставят под въпрос не само съществуването на човека, но и на другите видове… Нещо повече, ние не отхвърляме възможността подобни мутации да са възникнали вече на земята или в безкрайния Космос. На вас ли да напомням тяхната необикновена пластичност и приспособимост. Съвсем не е изключено тяхното разпространение да е довело вече веднъж планетата до биологична катастрофа, каквато е например тайнственото изчезване на влечугите през плеоцена. Ние не можем да си отговорим дали космическото мълчание около нас не се дължи именно на победата на по-простото над по-сложното. Защото диалектиката ни подсказва, че най-простото всъщност е най-съвършено, че то не е начало, а краен резултат на някои еволюционни процеси.

Така че, изхождайки от тия мисли, не е трудно човек да стигне до заключението, че досегашният метод за борба с вирусите е твърде опасен. Ние трябва да тръгнем по принципно нов път – не да ги унищожаваме с външни средства, както унищожаваме мухите или тигрите, а да ги разрушим отвътре в тяхната структура. Ние трябва да унищожим възможностите за тяхното възпроизвеждане. Това ще бъде тежка, но не непосилна задача, защото, както видяхме, тяхното съществуване е като че ли обратно и противоречиво на основните принципи на съществуването на организмите, то е, така да се каже, суперпаразитно антисъществуване. В това отношение най-страшен пример е, както сами се досещате, вирусът на рака. Като използува изключителните трансформиращи качества на своята нуклеинова киселина, тоя вирус при всички положения успява да създаде оная среда за своето възпроизвеждане, която ние наричаме ракова тъкан, без да го е грижа, че по тоя начин унищожава – бих казал, сляпо, като хората – единствената възможна среда за своето съществуване. Колкото тия вируси да са вездесъщи и по принципа на своето паразитно съществуване – безсмъртни, в крайна сметка те са обречени ако не на смърт, на фактическо несъществуване, ако унищожат докрай така наречените висши организми. Тогава навярно ще трябва да чакат еволюцията отново да ги породи, което не винаги и не при всички условия се случва. Или пък като Демонът на Лермонтов да скитат безнадеждно из Космоса, докато попаднат на планета, която още не е била посещавана от такива кошмарни гости. Казвам тия страшнички думи не да ви плаша, както вече успях да изплаша мнозина, а да ви обърна внимание на сериозността на проблема. В това виждам аз и смисъла на нашата работа, огромното значение на нашите усилия.

С това академикът завърши и се върна на мястото си. Без да става, Кънчев покани присъствуващите да вземат думата, да се изкажат по доклада на своя директор. Отвърна му пълно мълчание. Той дори проточи колкото се може своя къс врат, но напразно – никой не вдигаше ръка.

Това тягостно и неприятно мълчание продължи близо десетина минути, макар че партийният секретар ги подкани още няколко пъти. Най-сетне изглежда, че това го нервира, защото стана нетърпеливо от мястото си.

– Ако няма желаещи, тогава да одобрим изложението на нашия директор и да закрием събранието.

Изглеждаше доста наежен, готов мигновено да изпълни заканата си. Именно тогава се вдигна беличка ръка и един неочаквано тънък глас каза:

– Моля!

Беше Азманов. Докато се отправяше към трибуната, таванът сякаш стана по-светъл от бляскавото отражение на голия му череп. Зад височката катедра, той се стори на младежа много по-нисък, отколкото бе свикнал да го вижда, изглежда, че само широките плещи му придаваха известна внушителност. Сега блестеше не само черепът му, сега блеснаха златните рамки на очилата му, блестяха кристалните им стъкла, дори зъбите му някак страшничко проблеснаха, когато най-сетне отвори красиво изрязаните си устни.