Текст книги "Нощем с белите коне"

3

Но сутринта Криста стана свежа и усмихната само с две едва забележими сенки под очите. И все пак не можа да заблуди съвсем майка си. Момичето дори се опита да изтананика нещо под носа си, нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, макар и не съвсем. После закуси прилежно чай и две рохки яйца, взе си чантичката и отиде на лекции.

Майка й се повъртя из кухнята, въздъхна я взе телефона. Насреща веднага й се обадиха.

– Ти ли си Донче?

– Аз съм, лельо Марийо.

– Донче, извинявай, но Тинка ми се вижда някак неспокойна и напрегната. Да не е станало нещо между тях?

– Не. Нищо.

– Сигурна ли си?

– Ами да, снощи бяхме тримата заедно. И всичко си беше съвсем нормално – лъжеше тя с малко напевен глас, по който нейната собствена майка винаги безпогрешно разпознаваше лъжите й. – Защо питаш, да не ти се е оплакала нещо?

– Е, не, разбира се. Само дето ми наговори посред нощ, че Офелия не е обичала Хамлет.

Донка се засмя на телефона съвсем искрено, както се стори на Мария.

– Сашо може да бъде всичко на този свят, само не Хамлет. Пък да не говорим за Тинчето.

– Защо за Тинчето?

– Ами какво е според тебе Офелия, лельо Марийо?… Всеки я навива, както си ще… А опитай с Тинчето, ако си нямаш работа.

Мария помълча един миг – може би тия чавки се познават по-добре една друга.

– И все пак има нещо! – каза тя.

– Какво нещо?… Сашо работи много усилено напоследък. Той си е малко маниак в тия неща, това го казвам за хубаво. Мисли си, че ще направи кой знае какво. Не знам прав ли е, не е ли, но работата доста го е улисала. Той е много амбициозен.

– И смяташ, че Криста не може да го разбере?

– Нищо не смятам. Защото нищо не съм забелязала.

– Може пък аз да се лъжа – каза Мария. – Прощавай за безпокойството.

И затвори телефона успокоена донякъде. Сега пък Донка стана от мястото си и започна да се разхожда нервно – сред хола, в спалнята. И за да не се губи напразно времето, току подритваше нещичко с крак – я сутиенче, я изхлузен чорап, все едно че ги хвърляше с ръка там, където трябваше да си бъдат. Надали бе научила това шетане от баба си, но й се виждаше много удобно. И когато напъха с крак чехлите под кревата, вече бе взела решение – трябва да говори със Сашо. Само дето не знаеше служебния му телефон, нито пък името на института. Няма как, трябва да отиде до Кишо.

Намери го там, където очакваше да го види – под трабанта. Тя го ритна по босия крак, Кишо се измъкна ухилен. Беше целият омацан в смазки, бялкаха се само очите му и зъбите донякъде. Не беше от хората, които се престарават с миенето на зъби.

– Всичко е готово! – каза той. – Довечера сме на „Щастливеца“.

– Само сме за „Щастливеца“ – измърмори момичето.

– Защо, какво е станало?

– Нищо не е станало. Но днеска нямам никакво желание да бутам кола.

– Няма да буташ – всичко е тип-топ. Само чистачките! – погледна я той виновно.

– Какво – чистачките?

– Свиха ми чистачките, това е! Нощес, по никое време.

– Ами чистачки тъй се крадат, бунак такъв! Защо не си ги свалил?

Ами отде да знаел, че има такива безсъвестни типове. Донка го погледна накриво, но нищо не каза – ще види друг път чистачки. Само взе номера на Сашо и се обади от един уличен телефон. Трябваше доста да почака, докато чуе гласа му – кой е?

– Аз съм, Донка – отвърна тя. – Как си?

– Екстра!

Тонът му беше наистина радостен, това я ядоса.

– Ами много хубаво. Искам да поговоря с тебе…

– Кога?

– Сега, ако можеш.

– Не, след малко съм при директора. Не може ли през обедната почивка?

– Добре, но тогава ще дойдеш у дома. През това време аз огладнявам.

– И аз. Но нищо – чакай ме към един часа.

Сашо затвори телефона и разговорът мигновено изчезна от мислите му. Други, много по-важни неща го занимаваха в тоя миг. Снощи неговият вуйчо наистина му бе подсказал една буква. И то най-важната – първата! Като знае човек две букви, всичко останало е въпрос на търпение и на справки. Просто гореше от желание да сподели всичко с Аврамов, но директорът имаше ведомствено съвещание тая сутрин. Няма значение, ще почака. Нищо не му бе казал досега за своето хрумване, нямаше кураж. Но снощи академикът му бе посадил крилца и сега той летеше с тях и се блъскаше от време на време в някоя стена като случайно влязла в лабораторията ластовица.

Аврамов му се обади едва към десет и половина. Младежът толкова се забърза, че дори забрави да почука. Новият директор стоеше прав пред отворения прозорец, якият му гръб почти закриваше гледката. Всъщност нищо не се бе променило навън. Само кулокранът бе изчезнал, но сградата си стоеше все тъй самотна в циментовата си голота, само с едни черчевета на прозорците в повече. След като Урумов го напусна, кабинетът цял месец стоя съвсем празен. Новият директор настояваше да си остане в стария кабинет. Но там бе тясно, а при него се устройваха съвещания, идваха гости. Урумов най-сетне се обиди – слушай, приятелю, аз не съм призрак, та се боиш от сянката ми? И Аврамов неохотно пренесе книжата си в просторния кабинет.

– Извинявай, че тъй нахълтах! – каза младежът. Аврамов се обърна, лицето му никога не бе изглеждало толкова сиво.

– Няма значение – измърмори той и се завърна зад бюрото. – Ужасно мразя тия глупави съвещания. Просто ме изтощават!…

Сашо не отвърна. Сам той обичаше съвещания, плуваше из тях като в топъл летен басейн. Винаги, когато разискваше и спореше, сякаш гълташе от кислороден апарат, дори пулсът му се усилваше.

– Сега се чудя как се е справял вуйчо ти – продължи унило Аврамов. – На тая възраст!

– Не съм го чул да се оплаква – отвърна младежът. – И досега си е работлив като катър.

– Виждал ли си го скоро?

– Снощи.

– И как е? – Лицето на Аврамов за пръв път се оживи.

– Много добре. И най-важното – изпълнен с надежда. Прочел нещо от Уитлоу, което му се вижда много синхронно. Сега се навива да му напише писмо. Интересуват го някои детайли, които всъщност са най-важното.

– Уитлоу ще му отговори, разбира се. Нищо че е Нобелов лауреат.

– Не е там въпросът, те се познават. Но вуйчо си мисли, че това, което не е казано, не е негово. В смисъл, че е известен секрет на института му.

– Какво му пречи да опита? – Аврамов съвсем се оживи.

– Така е! Аз четох статията му. Всъщност това не е статия, а изказване на някакъв техен симпозиум. Най-интересното е, че и неговото изказване е било посрещнато доста резервирано, да не кажа враждебно.

– Ами естествено! – кимна Аврамов. – Щом е синхронно с това на вуйчо ти.

– Просто не ми е понятна тая психика! – каза младежът озадачено. – Разумът да се плаши от истината.

– Зависи каква е истината! – усмихна се Аврамов. – Не е приятно да научиш, че се готви да те заколи собственият ти син. Изглежда, че тая мисъл е непоносима за хората. И точно това искаше да използува оня приятел.

И внезапно Аврамов се досети за нещо, бръкна в чекмеджето на бюрото и извади оттам някакъв лист.

– Прочети това! – каза той развеселен.

Беше заявление от доцент Азманов. Съвсем накратко той съобщаваше, че моли да приемат оставката му, тъй като имал желание да постъпи в института по фитопатология. Мотиви: тоя институт отговарял много повече на профила на неговата научна работа. Между впрочем това беше вярно донякъде. Веднага след злополучното събрание той се бе заел с проблема за някои вредни вируси по растенията.

– Ясно! – каза кратко младежът.

– Какво е ясно? – Аврамов отново се усмихна.

– Ами ние му подрязахме всички възможности. За бърз възход, искам да кажа.

– И все пак трябва да признаем, че работи много упорито и прилежно през последните пет-шест месеца.

– Постигна ли нещо?

– Нищо! – призна Аврамов. – Ама съвсем пък нищо!

– Така, си мислиш! Сега ще получи много хубава препоръка от тебе. Забелязал съм, че некадърниците получават най-хубавите препоръки. Защото всеки гледа да се отърве от тях по някакъв начин.

– Да, прав си! – каза с досада Аврамов. – Наистина ще му дам добра препоръка! И не защото искам да се отърва от тая гадина, това не е най-важното! И с него, и без него – все това… А просто не знам как да ти обясня…

– Аз пък знам. Вие го наричате великодушие или нещо от тоя род. А всъщност то си е слабохарактерност.

– Не е точно така – отвърна кисело Аврамов.

– Така е!… А паразитите са паразити! Защо трябва да бъдеш великодушен към тях? Няма разум в тая работа!

Аврамов го изгледа продължително. На младежа се стори, че така понякога го гледаше вуйчо му – изпитателно и с мъничко недоверие.

– Харесваш ли пеперуди? – запита внезапно Аврамов.

– Пеперуди ли? Не съм се замислял по тоя въпрос.

– И все пак?

– Ами защо да не ги харесвам. Те са красиви.

– Да, но всъщност това са един вид летящи гъсеници. Би трябвало да ги избиваме.

– Без такива алюзии! – каза Сашо обидено. – Азманов не снася нищо освен лайна. За какво ти е такъв човек?

– Да върви по дяволите! – съгласи се Аврамов. – С препоръка или без препоръка – все едно. Ти всъщност за какво ме търсеше?

– Сега ще разбереш – каза младежът и лицето му светна и се оживи.

Така започна тоя разговор, а след един час атмосферата бе нажежена почти до бяло. Изолираха телефоните, заключиха входната врата. И се впуснаха като две яростни хрътки по следите на смаяната лисица. Не се чуваше никакъв лай, само удари с длан по бюрото, пискливи възклицания, охкане. И към един часа младежът едва не подскочи от мястото си.

– Господи, как забравих!… Ами аз имам среща.

– Сега? По обед? – попита недоверчиво Аврамов.

– Съвсем делова среща. Навярно кратка… Но трябва веднага да тръгвам.

След малко той вече тичаше към кабинета си. Свали в движение бялата манта, после вдигна слушалката и набра номера.

– Донче, ти ли си?

– Аз съм, говедо такова!

– Извинявай, бях на заседание. Веднага пристигам! – Той се засмя. – Да взема ли един душ за всеки случай?

– Няма нужда – каза тя. – Аз съм ти приготвила тук!

– Горещ или студен?

– Зависи как ще го възприемеш. Хайде, тръгвай.

Тая работа не беше съвсем редовна, мислеше той, докато слизаше по стълбите. Никога не е хубаво, като те търси жена. За щастие едно такси бе спряло случайно пред института, така че той долетя по-бързо и от Хермес. Докато се качваше с асансьора, изведнъж го връхлетя споменът за оная зимна нощ, когато с мъка я бе довлякъл до дома й. Дали наистина бе толкова пияна, или повече се преструваше? Май че второто бе по-вероятно. Той си припомни с какво усърдие бе запълвала вкочанените му ръце с едрия си топличък бюст. Изведнъж го обзе някакво странно възбуждане, дори преглътна, без да иска. Не, не бива да мисли никога за това, все едно че не се е случило.

Все едно, но май че не беше все едно. Това той разбра още като му отвори вратата, облечена в много тънка лилава блузка. Само дето лицето й не беше много приветливо. Въведе го в спалнята си, макар че и в холчето имаше няколко удобни кресла. Тоя път леглото й бе застлано, в ъгъла до стената бе седнало като малко човече жълто плюшено куче със сини очи. Беше се опулило право срещу него, едва не размърда уши. Донка го инсталира на своя инквизиторски стол, а самата тя седна на леглото си.

– Не ми е удобно тук – оплака се той. – Тоя стол е за педерасти.

– Няма значение.

– Има значение!

– Това са дреболии – каза тя. – Имам хубава новина за тебе, глупчо. Ще ставаш баща.

– Какъв баща? – не разбра той.

– Баща на отроче от неизвестен пол… Което твоята възлюбена вече носи в утробата си.

Известно време той я гледаше със замръзнало недоумение.

– Не може да бъде.

– Може! – каза тя. – Сега е в първия месец. Но няма значение и останалите ще отлетят като сън.

Хуморът й беше мрачен, а лицето студено като зимна арктическа нощ. Той все още не успяваше да събере изплашените си мисли.

– Защо, не се ли радваш? – попита тя малко подигравателно.

– Я не се занасяй!… Кой ти каза?

– Криста, разбира се… Но това е медицинският факт, няма защо да си правиш илюзии.

Не си правеше – гласът й бе съвсем сериозен. Той стана от идиотския стол и като зашеметен мина през стаята.

– Виждаш ми се много изплашен, малкият! – каза тя презрително. – В края на краищата то не е в твоя корем… А в нейния.

– А Криста защо мълчи пред мен?

– Защо!… Ами ясно защо!… Криста е чувствително момиче. И навярно е предчувствувала как ще се озъбиш от радост. Искаш ли глътка алкохол? Имам само допел корн.

– Добре – каза той.

Тя извади от нощното си шкафче солидна, четвъртита бутилка с прозрачно като водка питие.

– Карай с бутилката – измърмори момичето. – Че ме мързи сега да търся чаши.

Младежът пое много голяма глътка, която опари гърлото му.

– Добре, разкажи какво знаеш – отвърна той с половин дъх.

И тя му разказа подробно какво се бе случило снощи след неговото излизане. Лицето му съвсем помръкна.

– Неприятно! – въздъхна той, когато най-сетне Донка свърши.

– Ама на всичко отгоре си ужасно невъзпитан! – каза тя ядосано. – Така ли се посреща първородното? И моят баща навярно е скърцал със зъби, когато е чул новината. Но благоприлично се е ухилил.

– Аз не съм лицемер.

– Ти си едно лайно! – каза тя сериозно. – Едва сега те разбрах.

– Нищо не си разбрала.

– Или имаш нещо против самата Криста? – запита тя подозрително.

– Хайде, не се прави толкова голяма приятелка! – каза той ядосано.

Но тя продължаваше да го зяпа тъй, сякаш го виждаше за пръв път. На лицето му се бе появила някаква странна гримаса на мизантропия.

– Аз те попитах нещо! – каза тя строго. – Всъщност това е важното. Всичко друго може да се поправи.

Сашо мълча дълго, все тъй намръщено. Донка дори си помисли, че не е чул добре, когато той внезапно отвори уста:

– Ако ме попиташ вярвам ли в любовта, или не вярвам – просто не знам какво да ти кажа. Но в едно съм сигурен – такова сериозно нещо като брака не може да лежи само на една гола любов.

– Там е цялата работа! – отвърна тя. – Защото точно оттук започват истинските предимства на Тинка. В сравнение с нея ние двамата с тебе сме като прасета.

– И тъй да е!… Но прасето може да живее само с друго прасе, не с лебед. Искрено ти казвам – понякога съм си мислил: не сбърках ли след оная нощ, когато за пръв път бяхме на вилата?

Един миг те се гледаха в упор – очи в очи, – дъхът им сякаш бе спрял. И тя изведнъж си представи с изсъхнало гърло как започват да хвърчат из стаичката блузки, полички, сутиенчета. В стаичката й, в празния апартамент, на високия етаж, на широкото като игрище ниско легло, на което току-що бе сменила бельото. Но това трая само мигове, тя успя да размаже с едрата си лапа неочакваното видение.

– Не те разбирам много добре! – отвърна тя. – Искаш да кажеш може би, че Криста не ти е достатъчна?

– Да, май че това е точната дума! – призна той унило. – Ние сме приятели с тебе и ще си останем приятели. Затова ще ти кажа точната истина. Аз съм, изглежда, от тоя… от рационалния тип да го наречем. В тия работи не мога да се самонавивам… И да се паля сам като някакъв гимназист. Може би не ми стига въображение. С нея се чувствувам по-слаб, отколкото съм в действителност… А в теб например всичко ме предизвиква.

Отново нещо хвръкна пред очите й, но тя го улови още във въздуха. Сашо все тъй седеше на своя неудобен стол, с леко приведена глава, съвсем омърлушен. Изведнъж като че ли й стана малко жал за него, никога не бе го виждала така безпомощен и объркан.

– Не знам! – въздъхна тя. – Светът стана съвсем евтин и жалък. Всеки гледа да налапа нещо по едро.

– Може и да си права – отвърна той.

– А на всичко отгоре тя те обича… Не разбираш ли поне това?

– Не разбирам – отвърна той тихо.

Донка го погледна изненадано:

– Как така не разбираш? Криста и да иска, не може да бъде друга. Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат!

Сашо въздъхна унило:

– Може би!… Но не мога да го усетя истински. Честна дума ти казвам! Навярно ми липсват сетива или нерви, или органи, не знам какво да кажа.

– Глупости! – отвърна тя.

– А може би изобщо не ме обича. Това е пък най-вероятното. Само си въобразява, че ме обича, за да не обиди себе си.

Кой знае защо, в тоя миг Донка усети някаква несигурност. Разговорът изведнъж й стана неприятен.

– Не искам да те уча какво да правиш! – каза тя неохотно. – Само те моля да не наскърбяваш момичето. В никакъв случай! И при никакви обстоятелства! Ти знаеш, че поради разни причини тя е просто болезнено чувствителна. Не зная как би могла да го понесе.

Донка млъкна. Гласът й беше толкова сериозен, че Сашо изведнъж се почувствува като мишка в капак. От тия телени капани, конто след това се пъхат в съд с вода, докато всичко свърши. Изпитваше някакво неприятно чувство на безпомощност или обреченост. Струваше му се, че не го е изпитвал друг път. Или само веднъж. Но от това никак не му стана по-лека, И след като излезе на улицата, той си поотдъхна, но тежкото чувство остана да го гнети през целия ден.