Текст книги "Нощем с белите коне"

10

На другата сутрин Урумов се събуди в неочаквано хубаво настроение. Чувствуваше някаква необикновена вътрешна лекота и нито петънце върху съвестта си. Животът му изглеждаше точно такъв, какъвто трябваше да бъде може би преди двайсетина години. А навън бе прохладно утро, розово като разцепен нар, защото все още не бе изгряло слънцето. И в тая прозирна розовина, зеленикава като тюркоаз, блестеше зорницата. Той я гледаше с притаен дъх – като знамение. Не знаеше, никога не бе чул, че може да бъде и зеленикава тая блестяща красавица, най-бялата на всяко нощно небе. Гледа я ненаситно, докато го заболяха очите и розовината избледня до синкаво. Тогава звездата отново стана бяла и руса като Венера. Краката й бяха руси, коремът й беше рус, а най-руси бяха гърдите й, току-що родени от чистата морска пяна. Той се усмихна и се отдръпна назад. Трябваше може би да закуси, макар че се чувствуваше сит. И се упъти към кухнята, откъдето не идваше никакъв шум, защото в неделя Ангелина си оставаше у дома. От години не беше се чувствувал така спокоен и уверен в себе си.

Но към девет и половина часа започна да става неспокоен. Беше се уговорил със свой стар, пенсиониран шофьор да ги вземе тая сутрин и да ги отведе до язовира. В десет без четвърт все още го нямаше. В десет часа разбра, че изобщо няма да дойде. Но в замяна на това всеки миг можеше да пристигне Мария. И изведнъж го обзе истинска паника, нещо повече от паника – ужас, че това прекрасно утро може да се разруши и изчезне. Не, не бива да го допусне, трябва да се измисли нещо. Но нямаше много време за мислене, защото Мария дойде точно в десет – като на урок по английски, съвсем обикновена, дори малко делова и забързана. Беше облечена в спортна пола и жълтата австрийска блузка, която толкова й приличаше. И тя изглеждаше в добро настроение, с удоволствие огледа от прозореца цялата улица.

– Днеска ще имаме много хубаво време – каза тя. – И през целия ден.

– И аз тъй мисля – отвърна той и окончателно взе решение.

Докато слизаха по стълбите, той се мъчеше да си припомни как се палеше колата. И когато пъхна ключа точно на мястото му, трябваше да помисли как се включват скоростите. Не, не бива да се мисли, така непременно ще се обърка. Трябва да се действува по принципите на Уелч – по интуиция. И той включи като някакъв медиум, с отпуснато съзнание, и ужасно се изненада, когато колата бавно потегли напред. Тя вървеше, ами да, тя много хубаво си вървеше.

Но в залисията Урумов не забеляза как една жена на тротоара го гледа втрещено, даже уплашено. От нейното място и той изглеждаше не по-малко втрещен и уплашен, така здраво стискаше кормилото, сякаш беше единствената брънчица, която все още го свързваше с живота. Дори се беше опулил от напрежение. Луди ли бяха, къде се бяха запътили? Ако той е луд, тя си е напълно нормална, защо се е оставила на някакъв невменяем да я утрепе? Минаха край нея, искаше й се да им кресне, но в последния миг се опомни. Беше Ангелина, разбира се, с букет свежи цветя в ръцете. Отиваше на гробищата и се беше сетила, че трябва да вземе малко пари от брат си, за да сложи в ред изоставения самотен гроб. В края на краищата не може гробът на една Урумова да изглежда изоставен, та макар да е бивша Логофетова.

На края на малката уличка Урумов трябваше да свие надясно, по посока на движението, да мине по първия мост вляво и тогава т обратна посока да поеме към пловдивското шосе. Реката делеше техния булевард на две еднопосочни платна. Но той веднага сви наляво, забеляза грешката си, но беше вече късно.

Срещу него се зададе открит спортен фиат, зелен като гущер, младият човек в бяло поло караше право срещу него. Урумов успя да му свирне, оня се облещи и завъртя пръсти около сляпото си око. Академикът даде вдясно до първия мост, след това вляво и благополучно излезе на вярната посока. Ръцете му леко трепереха от преживяното вълнение, но бързо се съвзе. Днешният ден е негов, през днешния ден нищо няма да му се случи, та ако ще да управлява и самолет. И все му се струваше, че кормилото му не е съвсем наред, че го тегли наляво. След това се усети, че нищо не го тегли наляво, а просто инстинктивно се плаши от високия бордюр. На широкото централно шосе това усещане бавно изчезна. Сега се чувствуваше много по-сигурен, колата се носеше като бясна с четиридесет километра в час.

– Всичко в ред ли е? – запита най-сетне Мария.

Гласът и му се стори малко глух и далечен – може би от шума на мотора. Дали бе забелязала неговото невероятно приключение? Едва ли?

– Напълно! – отвърна той с леко пресъхнало гърло. – Просто летим към целта.

Скоро свиха по отклонението за Самоков. И двамата никога не бяха ходили на язовир „Искър“. Но Урумов поне бе минавал с кола край него, Мария изобщо не го бе виждала. Сега всеки изминат километър той се чувствуваше все по-уверен в себе си. Завоите се увеличаваха, ставаха все по-остри, дефилето все по-тясно, но това не го плашеше. Неспокойната зелена стрелка на спидометъра отскачаше и до шейсетте километра. Но дори на тая шеметна скорост успяваше да размени по някоя дума със съседката си.

– Вие май не обичате да пътувате?

– Зависи – отвърна тя. – Наистина не обичам нови градове и хора. Може би не съм любопитна.

– Да, жените изобщо не са пътешественици – съгласи се Урумов. – Най-много да ги съблазниш с Париж или по-точно с парижките моди.

– Не съм и по модите.

– Имате напълно съвременен вид – каза той и заобиколи някакъв камък, паднал от стръмнините.

– Не говоря за дрехите, те не са най-важното. Но много обичам природата например. Стига да не е набъкана с хора естествено, хората развалят всичко. Когато Криста беше малка, всяка неделя я водех на Витоша. И зиме, и лете. И тя се научи да обича природата, може би повече и от мен.

– И досега ли ходите?

– Сега скучае с мен, разбира се. А не мога да тръгна сама. Тъй че доста отдавна не съм ходила. Днес за мен е един хубав празник.

– И за мен – каза той.

Можеше да си спести това глупаво откровение. Макар да не я гледаше, стори му се, че някаква сянка падна на лицето й. И побърза да каже:

– Изобщо имам слабост към реки и езера. Още от дете за мен езеро е била една от най-красивите думи… Може би защото нямаме езера около София.

– Да, наистина хубава дума – кимна тя. – „Видение край синьото езеро“. Как съм плакала на тоя блудкав филм.

– Значи, сте били малко сантиментална?

– Едва ли.

– И след тия видения да не дойдете нито веднъж на язовира – учуди се той. – Не е никак далече от София, някакви си четиридесет километра.

– Само заради автобусите – каза тя. – Никога не се качвам на трамваи и автобуси. Прилошава ми от теснотията, идва ми да закрещя. На Витоша винаги ходехме пеша – на отиване и на връщане. Христина просто е плакала в ръцете ми.

„Ето значи на кого прилича момичето. И защо е избягала панически от операционната зала. Просто не е имала нерви.“

– Аз знам какво си помислихте – каза тя.

– Какво? – запита той.

– Ами туй, че Тинка прилича на мене.

За пръв път, откакто бяха тръгнали, Урумов отмести поглед от пътя и я погледна учудено.

– Точно тъй! – призна си той. – Поразен съм наистина.

– А сега ще си помислите, че съм чувствителна като нея.

– Вече си го помислих!

– Не приличам на Христина – каза тя. – Нито съм толкова чувствителна, нито толкова слаба… Нито пък тя има моя – как да го нарека – моя усет за хората. Навярно тя никога не се замисля дълбоко за тях.

– А как си обяснявате това?

– Не знам, трудно е… Но аз малко съм общувала с хора, почти винаги съм живяла сама… И просто съм свикнала да се питам – какво мислят сега за мен?… От страх да не мислят нещо неприятно, разбира се. Сигурно съм била доста мнителна. Или честолюбива.

– Не приличате нито на едното, нито на другото.

– Може би. Жените от нашето поколение са възпитани в свободолюбив дух. Като момиче четях Стриндберг, Ибсен, Зудерман… Чели ли сте „Котешката пътека“?

– Не, наистина.

– Няма значение… Не че е някакъв особен роман. Исках да ви кажа, че съм обичала силни и свободни женски образи. Тогава такава беше модата…

Тя млъкна уплашена, че е прекалила. Навярно през целил си живот само на него бе разказвала за себе си, дори не и на своя избягал мъж. И все още не знаеше, че това е най-голямата и дълбока радост на всяка дружба – да можеш да говориш свободно за себе си и да обсъждаш себе си. Пред друг. Най-хубавият начин да осъзнаеш себе си. Защото съвсем не е все едно да мислиш нещо и да го кажеш.

След малко излязоха на високото плато при язовирната стена. Пред тях спокоен и гладък се простираше язовирът, до най-далечните брегове, които едва се синееха е ранната лятна омара. По чистата му повърхност с пределна яснота се отразяваха небето, стръмните брегове, облаците, всяко дърво поотделно. Дори чайките летяха я два образа и когато се докосваха до водната повърхност, сякаш се целуваха. След това колата отмина и навлезе в рядка, белоствола гора, така свежо зелена, сякаш листата се разтваряха пред очите им. Урумов, очарован, намали хода. Една яребица прекоси пред очите им шосето, сподирена от своите пухкави бебета. Внезапно Урумов видя някакъв черен път, който свиваше вляво, и Тръгна по него. Сега пътуваха през ниска борова горичка, толкова гъста, че дари една коза трудно би се провряла. Когато и тя оредя, пъхна колата в някакво зелено тунелче и спря.

След десетина крачки излязоха съвсем на открито. Тук езерото не беше много широко и отново в гладката му повърхност се оглеждаха брегове и облаци. Струваше им се, че се намират в самата сърцевина на някакъв фантастичен свят, който се състоеше от две съвършено еднакви половини. Те приседнаха, Тревата бе суха, брегът много стръмен, така че не се виждаше дори водната линия. Дълго мълчаха, без да се чувствуват неудобно. Най-сетне Мария първа се обади:

– Както чух, били сте пред прага на много голямо откритие… На велико откритие, както скромно се изрази моята дъщеря.

– Не е вярно, за съжаление – каза Урумов. – Може да има недописани книги или недовършени симфонии. Но не може да има недооткрити открития. Или има откритие, или няма – средни положения в науката не се зачитат.

– Прекалено сте скромен.

– Надали… Пък и според моя племенник прекалената скромност в науката е порок.

– Предполагам, че не страда от такива пороци – каза Мария.

– Не, наистина… Като всеки прекалено здравомислещ човек. И трябва да ви кажа откровено, че той направи в тая област първата сериозна крачка.

Мария го изгледа недоверчиво.

– На тая възраст?

– Тъкмо сега идеите кипят най бурно! – отвърна той.

– Идеите са хубаво нещо! – каза тя. – А в какво се състоят вашите идеи? Ако не е някаква тайна, разбира се.

Урумов се замисли.

– Не е толкова лесно да се обясни с няколко думи – каза той. – Знаете ли какво е катализатор?

– Има си хас! – тя се засмя. – Ами аз съм била учителка. Катализаторите са химически вещества, които вземат участие в ускоряването и забавянето на химическите процеси, без да участвуват активно в тях.

– Е, това е вече друга работа! каза Урумов доволен. – И все пак по-добре е да си послужа с пример. Аз съм възрастен човек, живея сам. Моята сестра, да речем, си наумява, че тая работа не бива да продължава така. Сам човек трудно живее, пък защо трябва да ми слугува, като друг може да свърши тая работа. И решава да организира вечеря?

– Беше ли наистина организирана? – усмихна сетя.

– Това е пример, моля ви се. Той не се коментира, той се взима като основа на задачата, И тъй, на вечерята ще присъствува и една дама, разведена или вдовица, все едно, в умерена възраст, внимателно предупредена от сестра ми. Поканени са и още няколко души за камуфлаж. Сготвят се яребици задушени, да речем, купува се хубаво вино. Сестра ми много добре знае, че когато коремът е пълен, а главата леко зашеметена, всички цели стават много достъпни.

– И в тоя момент пристигате вие! – каза тя.

– Да, точно така, със сивото английско бомбе, нищо неподозиращ. Другите вече са изпили по две-три чаши евксиноградска гроздова, така че настроението е вече леко повишено. И веднага разбирам, че съм попаднал в чужда или неподходяща за мене среда. Фамилиарниченето ме дразни, ласкателствата – ядосват. Сядам, хапвам няколко залъка и изведнъж се досещам, че трябва да присъствувам на някакво гласуване в академичния съвет. И съм забравил, това всички могат да очакват от мене. Взимам си сивото бомбе и си заминавам дори без да разбера каква опасност е минала през главата ми!… Според вас какво ще направи непознатата дама?

– Амиии… ще се огорчи!

– Добре, След това?

– След това ще се наяде хубавичко с яребицата или със задушеното телешко, зависи колко са блюдата…

– …и ще изпие няколко чашки вино. И едва тогава ще забележи, че господинът срещу нея не е съвсем за изхвърляне. Макар че е порядъчно плешив, в крайна сметка той има същите външни белези, каквито имам и аз, т.е. и той е мъж като мене. И веднага отправя към него своите прояснени взори. Увлечена, тя не забелязва нито намиганията, нито гримасите на сестра ми. Не забелязва дори, че на вечерята присъствува и съпругата на въпросния господин. Така че вместо ускорена реакция се получава първокачествен гаф… Разбрахте ли нещо от цялата история?

– Да, разбира се, че сестра ви е намислила да ви жени.

– Тъй е по женската логика. А но научната нещата стоят малко по-иначе. Катализаторът пристига в клетката. А в самата клетка поради неизяснени причини той намира силно изменена биохимическа среда, която не отговаря на целта, за която е пристигнал. И своевременно се оттегля. Тогава клетката решава все пак да свърши своята работа, без която нейното съществуване не е възможно. Погледът й попада на друг господин, който очевидно има същата структура като капризния катализатор. Тоя господин се нарича за съжаление Канцерогенно Вещество. Или вирус, все едно какъв! Гафът, който се получава, се нарича рак.

Мария дълго мълча, лицето й бе потънало в размисъл.

– Наистина интересно! – каза тя. – Ами ако вие харесате самотната дама? Тогава какво ще стане?

– Може и нищо да не стане – усмихна се той.

– Хайде, хайде, пак скромност… Ами унгарката?

– Коя унгарка?

– Тая същата – полубългарка-иолуунгарка. С четирилистната детелина.

– Тя беше клетка от съвършено друг организъм – отвърна той. – Там действуват други катализатори.

Точно в тоя момент пред тях изникна милиционерски сержант. Беше облечен в новичка, добре изгладена униформа, само обувките му бяха доста вехти и очукани. Имаше такъв вид, сякаш ги е спипал на местопрестъплението, лицето му издаваше едва спотайван гняв.

– Дайте си документите? – каза той вежливо, макар че гласът му неуловимо потреперваше.

– За какво да си дам документите? – погледна го учудено Урумов.

– Вие не знаете ли, че това е вододайна зона! – избухва внезапно милиционерът. – И че влизането на коли и хора е строго забранено?

– Откъде мога да знам? – отвърна невъзмутимо Урумов.

– Как откъде? – брадичката му яростно потрепера. – Ами що надписи има край пътя – на всички езици. По нарушителите се стреля без предупреждение – излъга той като разтърси сърдито ютията си.

– Ами стреляйте тогава!

– Стреляйте, стреляйте! Засрамете се, възрастни хора сте… А сте се кукнали като два гълъба… Точно в най-забраненото! Ами не видяхте ли, че край черния път има толчав надпис – влизането на външни лица строго забранено.

– А защо да гледам край пътя, аз си гледам в пътя, за да не сгазя някого. Една яребица мина например.

– Добре де, ако вие гледате все в пътя, другарката къде гледа? Вие не видяхте ли надписа?

– Видях го – призна си смутено Мария. – Но си помислих, че професорът не е външно лице.

– Може и да не съм – измърмори Урумов.

– Я си дайде документите! – каза отново припряно сержантът.

Урумов му пъхна своята внушителна карта от Националния съвет за мир. Милиционерът дълго я чете, образът му съвсем се смекчи.

– Ами добре – каза той. – Можете да останете още малко.

Козирува и си отиде. Но двата гълъба вече се чувствуваха неудобно, сигурно онзи няма да се успокои, докато не си отидат. Поседяха все пак малко, колкото да не го обидят, после отидоха при колата. Урумов трябваше да я върне малко на заден ход, за да излезе на пътя. Но къде беше задният ход? Малко назад и встрани! Но всички опити да включи излязоха безуспешни. Като пъшка тъй пет-шест минути, най-сетне, без сам да разбере как, успя да я намери, колата нервно подскочи назад и угасна. Запали отново и как да е излезе на черния път.

– Измъчихте се! – каза Мария съчувствено.

– Не разбирам защо! – отвърна той смутено. – Скоростта си беше съвсем на място. Но нещо заяжда може би.

– Сигурно! – каза тя. – Откога не сте я карали?

Академикът се усмихна неловко:

– Ами трябва да има десетина години… Защо, личеше ли?

– Само в началото! – излъга тя хладнокръвно.

Урумов благоразумно премълча, че дори и документи нямаше. Оставаше само да ги спрат някъде – и край. Скоро излязоха па шосето, тоя път се огледа внимателно и сви вляво. Спомняше си, че някъде наблизо има ресторант, макар че никога не бе спирал в него. Беше на мястото си, слава богу, но отпред бяха паркирани толкова много коли, че той веднага разбра – няма да я бъде тая работа. Наистина партерното помещение бе заето до последно място. Управителят ги упъти към нещо, което нарече бирхале. Слязоха в доста тясно, задимено помещение, като се изправиха на прага, всички се обърнаха да ги погледнат. Не знаеха, разбира се, че точно тука се събираха всички грешни души, които естествено се страхуваха от изненади. На една от масите наистина имаше две-три свободни места, но Мария усети как грешниците просто се наежиха под погледа им.

– Много ви моля да отидем другаде – каза тя тихо.

Побързаха да се измъкнат. Качиха се отново на колата и потеглиха напред, докато стигнаха павилиона при „Мечката“. Там имаше достатъчно свободни маси, всички на слънце, разбира се, но павилионът беше па самообслужване и пред бюфетчика се бе наредила дълга опашка. Почти всички бяха автотуристи, няколко месести жени, няколко нетърпеливи деца, космати мъже в смешни къси панталони, които отсега преглъщаха. Миришеше вкусно на скара, а така, както бяха огладнели, и две скари нямаше да им стигнат. Урумов покорно се запъти към опашката.

– Не вие! – каза решително Мария.

– Защо не аз?

– Не може академик да се реди на опашката! Хората ви познават!

– И какво от това?… Няма нищо обидно.

Но Мария беше непреклонна. Настани го на една току-що освободена маса, в сянката на самия павилион, и кротко се нареди на опашката. От мястото се виждаше как седи невъзмутимо, заливан от време на време от синкави облачета, вмирисан на кюфтенца дим. Поне да имаше как да му отнесе една студеничка лимонада. Но изстудена нямаше, затова пък кюфтетата така пареха през хартията, че едва ги отнесе. Намери го доста омърлушен, дори апетитната миризма не можа да ги съживи. И едва сега разбра, че е сбъркала. Урумов неохотно захапа първото кюфте, дори не усети вкуса му.

– Чудесни са! – каза тя искрено, като опита своето.

– Вярно е…

– Павилионът е самоковски… Бюфетчикът каза, че специално си подготвяли месото.

Едва сега Урумов му обърна внимание. Стори му се малко по-кисело и по-жилаво от обикновените софийски кюфтета. Навярно бе забравил, че доброто прясно месо трябва да изглежда точно така.

– Да, вкусно е! – излъга той.

– Вие май още ми се сърдите?

– Ни най-малко… И все пак като му отнемете на един мъж правото да бъде кавалер – тогава какво му остава?

– А защо да ми се отнема моето женско право?

– Защото не е женско, а мъжко.

– Слушайте, професоре, вие знаете, че съм от средногорски род… Много стар и известен на всичко отгоре. Ние тъй сме възпитани – от най-далечните прабаби, та досега. Мъж не може да шета на жена – това е противно и на бога, и на хората! – Тя се засмя.

– И аз съм от средногорски род – каза Урумов.

– Ами тогава?… Да сте виждал дядо ви да е принасял нещо на софрата? Или баща ви?

– Сигурно е така! – измърмори той. – Ние, възрастните хора, изглежда, че сме прекалено чувствителни.

– И не сте възрастен! – добави тя ядосано. – Човек, който работи поне колкото двеста млади научни негодници, не може да бъде възрастен, той е точно в разцвета на силите си. Нали знаете, на шейсетгодишна възраст Сократ е казал, че се намира по средата на жизнения си път.

Не го знаеше, но не биваше и да му вярва. Данте доста по-рано се бе оплакал по същия повод.

– Кюфтетата са наистина хубави – каза той след малко. – Просто си имат вкус на месо.

– Нали ви казах? – кимна Мария зарадвана, сякаш ги бе приготвила самата тя.

И изобщо обедът излезе доста сполучлив, независимо че коминът на скарата все тъй бълваше от време на време миризлив дим върху тях. Но лекият ветрец го подемаше и отново им докарваше дъх на полски цветя. Дори притоплената лимонада им се стори много по-вкусна от софийската. И нямаше никаква опасност да преядат, така че с леки стъпки се отправиха към реката, където се носеше човешка глъч и ек на тупалки. Но дори и тая нещастна разходчица не можа да им развали съвсем настроението. Човешката врява стана непоносима, крещяха деца, жени тупаха черги в бистрите струи на реката – тая същата софийска вода, която по-долу милиционерът така ревниво пазеше. Някакъв дебелак със запретнати крачоли дори се опита да поизмие в нея колата си, но тук рибарите се намесиха с викове и ругатни, размениха се обиди и закани, докато най-сетне прогониха нахалника. Някакъв жълтокос старик унило въртеше шишове, очите му бяха станали кървави от дима. Двамата му сина, с две големи черни волги, които шляпаха белот край него, от време на време нервно му подвикваха да върти. Бабичката, седнала върху износеното ковьорче, гледаше с пусти очи човешката суетня около себе си. И на всичко отгоре в цялото това човешко стълпотворение Мария намери три великолепни печурки.

– Подарявам ви ги! – каза тя. – Вярно е, че не са четирилистни. Но затова пък са ужасно вкусни.

Урумов измърмори, че ще му бъде доста трудно да ги пъхне в тефтерчето си.

– Защо в тефтерчето? Професоре, прекалявате с женските сувенири. Тия ще ги посолите, може да им сложите съвсем малко масълце в чашките – и във фурната!… Ще си изядете пръстите!

Седнаха и те под едно усамотено дърво, но към четири часа Мария първа предложи:

– Време е да си вървим!

– Защо? – каза той със свито сърце. – Още е съвсем рано.

Наистина беше рано, реката пред тях блестеше като разплавена под яркото слънце. Но поречието бе доста утихнало, рибарите бяха прибрали отчаяни пръчките си, пияните шофьори изтрезняваха под дебелите сенки.

– Криста обикновено се обажда към шест часа… Ще се разтревожи, ако не ме намери.

Пътят до София премина като някакъв сън. Вече караше съвсем спокойно колата. Облегнат назад, сухите му ръце небрежно държаха волана. Много му се искаше да си подаде левия лакът навън, както бе виждал, че правят някои млади фукни, но усещаше, че ще прекали. Тясното дефиле бе усойничаво и прохладно, но от време на време в очите му блясваше силното следобедно слънце, той намаляваше малко скоростта, докато отново се гмурне в прохладната сянка. В София отведе Мария до дома и, после се прибра с колата. Но като се опита да паркира до самия бордюр, джантата н капакът иззвънтяха злокобно. Той излезе загрижен навън, всъщност белегът бе съвсем незначителен. Така или иначе никой няма да разбере, че колата е местена, Чувствуваше се като момче, което е откраднало за половин час велосипеда на баща си, без никой да го разбере. С това лукаво чувство той се изкачи съвсем неусетно до своя етаж. И с някаква тъга затвори вратата зад себе си, сякаш бе прехвърлил най-увлекателната страница в книгата на своя живот. Наближаваше шест часът, слънцето бе огряло силно източната стена на кабинета му, белите коне светеха като живи. Това беше неговият истински ден и тоя ден трябваше да остане вечен.