Текст книги "Нощем с белите коне"

4

Сутрин майка й често я будеше по един пренеприя-тен начин – като я ощипваше лекичко по носа. Криста се понамръщи в съня си и без да отвори очи, каза обидено:

– Майко, много те моля!… Сега цял ден ще бъда нервна.

Майка й се усмихна и пусна електрическата печка. В стаята се понесе леко, приятно бръмчене, което сякаш само топлеше. След това дръпна пердетата, които изшумяха на своите металически ролки, и излезе. Едва сега Криста отвори очи. През прозореца се виждаше съвсем малко небе, белезникаво и студено като парче лед. Навярно духаше силничък вятър, някакво пране се премяташе във въздуха на опънатия между сградите найлонов кабел. Зимното пране е много хубаво, става кораво и нагънато като смачкана ламарина и така приятно съска под нагорещената ютия. Тя се измъкна изпод завивките, прозя се докрай като коте, после направи десетина движения, които можеха да минат и за гимнастика. Бялата бархетна пижама с розови цветчета я правеше малко по-едричка. Като се препъна в електрическата печка, Криста се изправи пред прозореца. Денят бе съвсем ясен, но небето приличаше на замръзнала река, толкова белезникаво и кораво. Духаше остричък вятър, прането тракаше върху заледеното въже, ръкавите на ризите й махаха нервно, сякаш нещо ги беше обидила.

Криста им намигна и започна лениво да се облича. Толкова хубава кожа, толкова гладка – така нескромно мислеше тя за себе си. Но кой ли разбира на тоя свят от хубави работи, никой. Сега изобщо не са на мода дребните момичета, особено ако и нослетата им са малки. Сега са на мода такива като оная патка, като Дончето, високи и гъвкави като маркучи, без никакъв задник, но ако може – с малко по-едричък бюст. Пфу!… Пъхна краката в чехлите си и ги потътра навън. Холът беше тесен и тъмен, тъй като по-хубавата му част, заедно с френския прозорец, бе останала на квартирантите. От тях ги отделяше само тънка дъсчена стена, облепена отсам с тапети, а оттатък с вестници. Беше дадена на някакъв артилерийски офицер, с две момиченца, които, оставени сами, по цял ден се сражаваха с някакви тенджери, може би с нощните си гърнета. Сега двете ревяха в хор, чуваше се слаб женски глас, изпълнен с досада, без нито капка обич или майчино снизхождение. Защо ли ги бе произвела, като не можеше дори да ги обича? Криста знаеше, че е разпоредители в едно от столичните кина, веднъж страшно се смути, като й дръпна безцеремонно билетите от ръката и я поведе с късогледите си очи към местата им. Това й беше цялата благодарност, задето се бяха настанили в дома им, без да ги питат. Отначало просто не можеше да се живее в апартамента, но след това артилерийският офицер, кротичък и плах като агне пред смръщения образ на жена си, сам скова дъсчената преграда и работите се пооправиха.

В кухнята я чакаше закуската – чай и топли кренвирши. Докато закусваше, майка й готвеше нещо на котлона, тъй като нямаха електрическа печка. Не беше никаква готвачка тая майчица, ядяха, колкото да не умрат от глад. И двете не бяха ящни, едва се докосваха до яденето. Докато пълнеше постни зелеви сарми, майка й няколко пъти се обърна да я погледне.

– Защо не ядеш хляб? – запита тя. – Ти си младо момиче, за тебе не е опасно.

– Да, че да заприличам на торта!

– Няма такава опасност – каза майка й. – В нашия род никога не е имало дебели жени. Твоята прабаба е била толкова малка и слаба, че никой в селото не е искал да я вземе. Най-сетне я откраднал турският бей, но и той не прокопсал, след няколко дни я изпъдил.

– Толкова ли е била проклета? – попита Криста.

– Не, толкова е била с характер.

– А после кой се е оженил за нея?

– Кой – дядо ти. Той е бил налбант и вдовец, черен като арапин. Взел я веднъж под мишница и я отнесъл в къщи.

Това вече беше интересно, Криста тъй си остана известно време с кренвирши в уста. И си представяше как рита в ръцете му с тънките си крачка, обути в шарени селски чорапи.

– И после как са живели?

– Като два гълъба.

Криста най-сетне схруска кренвирша.

– Като два гълъба, единият от които с изкълвано око – каза тя. – Майко, да ти кажа право никак не обичам постни сарми.

– Та какво ли обичаш? – отвърна майка й.

Нейната храна, като на всички лястовички, се състоеше главно от въздух. Те тъй си летяха в синевата с отворени човчици, опиянени от блясъка на реките и дъжда. Ако им се напъха някоя мушица в устата – хубаво, ако не се напъха, още по-хубаво. И въздухът е храна. Самата тя бе забелязала, че като отиде на кино, след това никак, ама никак не е гладна и може спокойно да не вечеря.

След малко Криста си взе чантата и отиде на лекции. Майка й сложи тенджерата на котлона и завъртя ключа. Към единайсет, преди да отиде на урок при генерала, ще мине отново тук, за да я вдигне. Не е толкова страшно, ако една или две от сармите са загорели, ще ги изхвърли. После мина в хола, лицето й беше малко обезсърчено. Никой не обича да върши неприятни работи, но тая работа трябваше да се свърши. Тя вдигна слушалката и набра номера. В ушите й изведнъж нахлу плътният глас на момичето:

– Кой е?

– Донче, леля ти Мария е на телефона. Искам да дойда за малко при тебе.

Отговорът оттатък се позабави, наистина само с няколко мига:

– Лельо Марийо, можеш ли да дойдеш до половин час. Защото имам лекции след това.

– Добре, Донче, след двайсет минути съм при теб! – и затвори слушалката.

Не беше от ония жени, които ще си изгубят времето пред тоалетното огледало, макар че видът й бе винаги много спретнат. След малко тя вече бързаше по улицата със своите ситни, но енергични стъпки. Токчетата й, както винаги, отчетливо и рязко чаткаха по тротоара, макар че се чувствуваше вътрешно малко подтисната и разколебана. Вървеше право пред себе си, никога не се обръщаше да погледне встрани – нито хора, нито витрини, нито какво и да е било друго по улицата. И това си беше стара семейна черта – всички Обретенови бяха малко фудули, както казваше баба й, не се навеждаха и за пендара.

Донка я чакаше, облечена за излизане. Усмихна й се сърдечно, помогна й да си съблече палтото в антрето. Беше й много симпатична тая грот– или фокмачта, вече сама не помнеше думата. Винаги се бе радвала, че Христина дружи с нея. Не приличаше на ония загубени женски патки, които не могат да изчоплят нищо от мозъка си освен някое момче или някоя среща. Особено след победата си в телевизионната викторина се беше издигнала много в очите и.

– Има ли някой у вас? – попита Мария.

– Никой – отвърна Донка. – Нашите са на работа.

– И по-добре – тъкмо ще си поговорим на спокойствие.

Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.

– Седни тук, лельо Марийо.

В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.

– Нали е много хубава? – запита тя.

– Това ли е твоят идеал?

В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.

– Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.

– Чак пък толкова! – усмихна се Мария. – Какво ти е?

– Ами стърча с цяла глава над другите.

– Не е вярно – каза тя. – По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.

– Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.

– А приятелят на Христина? – запита внезапно майката. – Според теб той какъв формат е?

Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.

– Ти за това ли си дошла? – попита Донка сдържано. – Аз пък се чудех…

Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.

– Слушай, мойто момиче – започна тя спокойно, – не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам – свястно момче ли е?

– Дали е свястно? – Донка едва не подскочи от мястото си. – Ужасно свястно, честна дума ти казвам.

– Да не ти е братовчед нещо? – усъмни се за миг Мария. – Та си толкова сигурна в него.

– Не ми е никакъв! – отвърна Донка. – Но е момче и половина.

– А според теб обича ли я?

Тоя въпрос я намери малко неподготвена.

– Сигурно я обича! Защо да не я обича? Ами аз я обичам, та какво остава за момчетата.

– Значи, не я обича! – каза майката. Донка я погледна втренчено.

– Лельо Марийо, трябва да си избиеш тия глупави мисли от главата. Пък и тая дума – обичаш, не обичаш. Ние, кажи-речи, вече не я употребяваме. И няма смисъл.

– Няма смисъл?

– Разбира се, че няма смисъл. Любовта е като някаква пеперудка – каца, отлита. Не можеш дори да я уловиш, без да й смъкнеш глупавия прашец. А като й смъкнеш прашеца, какво остава от нея? Нищо!… Заприличва на най-обикновена муха. Ние вече не делим момчетата на влюбени и невлюбени. Ние ги делим на лъжливи и истински. И Сашо е момче, като всяко друго момче, но поне е истинско.

– Разкажи ми нещо за него – каза майката.

– Какво да ти кажа? – измърмори неохотно Донка. – Завърши биология. Сега е асистент в института на академик Урумов. Но там е работата, че академикът му е вуйчо. Тъй че ще напредне и в службата, ако това те интересува.

– Когато бях студентка – каза Мария, – всички мои колежки бяха влюбени в Урумов. Но аз не съм го виждала.

– Страшен сладур е – каза Донка оживено. – Представителен, възпитан. И вдовец на всичко отгоре. Ако беше поне петнайсет години по-млад, щях да си го взема като нищо.

– Ти откъде го познаваш? – попита Мария подозрително.

– Бяхме му веднъж на гости… На вилата – има вила като бонбон.

– Значи, работата е доста напреднала! – каза Мария замислено:

Тя помълча известно време, после се усмихна – доста естествено при това.

– Благодаря, мойто момиче… И нека всичко си остане между нас. Ако съм питала нещо – то е за нейно добро.

– Честна пионерска, лельо Марийо.

Като излезе навън, смръщеният декемврийски ден й се стори някак по-светъл и ясен. Облекчението, смесено с малко тъга, я караше едва ли не да подхвърква по пустата улица. Друг път ще мисли за неизбежното, то може и да не се случи толкова рано. В крайна сметка тя е още дете. Мъчно можеше да си представи, че ще остане сама в празния, унил апартамент, без нейната усмивка сутрин и без нейния лъчист поглед, който можеше да пробие и най-гъстата мъгла. В края на краищата всяка майка някой ден остава сама. Но тя щеше да остане съвсем, съвсем сама, без нищичко друго на тоя свят. Освен ако се окаже, че имат нужда от нея, разбира се.

Може би трябва да отличи с нещо днешния ден, Много хубав ден, макар и тъжен. А дали няма да по-разсее тъгата, ако си направи някой подарък? Вече две години се кани да свали от гърба си това износено палто. Преди няколко дни бе зърнала на витрината на „Тексим“ някакво хубаво кафяво каре, но тогава дори не й мина през ум, че може да го купи. Никога нищо не си бе купувала от тоя скъп магазин.

Тя влезе в „Тексим“ и излезе оттам с хубава, жълта австрийска блузка. Карето й се бе видяло безбожно скъпо. В края на краищата една учителка по английски език, която дори не е на щатна работа, а води някакви курсове, трябва да бъде много по-скромна. Сега ще остави покупката у дома, ще вдигне сармите от котлона, след това ще отиде при генерала. Има достатъчно време за всичко. Но в къщи сармите не бяха съвсем наред. Ако ги вдигне от котлона, щяха да Останат малко сурови. Ако ги остави, докато трае урокът при генерала, ще загорят. И тъкмо се чудеше коя от двете злини да предпочете, навън настойчиво се позвъни.

Пред прага чакаше млад мъж, облечен в шлифер, с кафеникава спортна шапка на главата. Някакво неясно чувство за опасност я накара да го огледа внимателно, но поне външно човекът изглеждаше повече от порядъчен.

– Другарката Мария Обретенова? Гласът му беше малко твърд, но любезен.

– Аз съм.

– Мога ли да поговоря с вас?

Мария се поколеба, после каза сдържано:

– Но аз не ви познавам. Пък няма друг човек в къщи.

– Няма от какво да се плашите – каза мъжът. – Ето, вижте.

Той бръкна във вътрешния си джоб и й показа служебната си карта.

– Влезте! – каза тя.

В антрето тя сдържано го покани да си свали шлифера, но той измърмори, че няма смисъл, ще остане само няколко минути. Мария го въведе в хола, едва-едва затоплен от слабото парно отопление. Младият мъж седна свободно, сега погледът му беше много по-жив, тя бе готова да се закълне, че в него личеше скрита симпатия.

– Ето в какво се състои моята молба! – започна той направо. – Имаме нужда от някаква снимка на вашия бивш съпруг.

Сърцето й изведнъж се вледени. Може би цяло десетилетие никой не си бе позволявал да спомене пред нея нещо за съпруга и.

– Съжалявам! – каза тя хладно. – Но нямам никаква снимка.

Приветливото изражение на мъжа мигновено угасна, лицето му отново стана далечно и отчуждено.

– Искате да кажете, че вашата дъщеря никога не е виждала лика на своя баща?… Така ли?

– Да, точно така.

– Мъчно ми е да повярвам – каза той.

– Това зависи от манталитета на човека – отвърна тя сухо. – Ако вашият баща постъпеше като моя бивш мъж, вие бихте ли стискали снимката му до сърцето си?

Мъжът навярно разбра, че е сбъркал.

– Моля да ме извините, ако съм ви обидил – каза той. – Но ние винаги сме ви отделяли от вашия мъж. Както знаете, вашата дъщеря не срещна никакви спънки в университета. И получава стипендия. Ние я третираме като ваша дъщеря, а не като дъщеря на предател.

– Аз наистина нямам негова снимка! – каза тя и гласът й потрепера като пред плач.

– Вярвам ви, напълно ви вярвам! – каза мъжът едва ли не уплашено. – И все пак не бихте ли могла да ме упътите? Може би сте имали семеен фотограф. Понякога те пазят негативите.

– Не, той не обичаше да се снима… Може би брат му.

– Може би – измърмори той. Но как да я поискаме?

На Мария й се искаше да зададе само един-единствен последен въпрос, но знаеше, че след това ще се презира до смърт. Особено пък ако не й отговорят.

– А къде е той сега? – попита тя с някакъв чужд глас.

– В Австралия! – отвърна той неохотно.

Мъжът помълча един миг.

– В Австралия? – трепна тя. – Та той не знае английски.

– Точно това ни озадачава. И искаме да идентифицираме името с личността.

– И според вас с какво се занимава там?

– С професията си. Но там е работата, че в щата Виктория не признават на чужденците дипломите за юридическо образование.

– Искате да кажете, че всъщност не се занимава със своята професия? А само се маскира с нея?

– Знаем положително, че се занимава с политически интриги – отвърна все така неохотно мъжът. – Нищо, прощавайте за безпокойството – той наложи кафявата си шапка още в хола. – Съжалявам много, че разрових неприятния спомен.

След като си излезе, Мария се върна като зашеметена в хола. Той не бе изровил само спомена, той сякаш бе изровил мъртвец. Образът, който понякога се мяркаше в паметта и, приличаше съвсем на восъчна маска. Тя мигновено го изпъждаше, макар че не беше толкова лесно. Маска на смъртник – обезцветена и без капчица кръв. Восъчно лице, плътно стиснати клепачи и устни, сякаш бе заспал насила в небитието. Мъртва вена, която разрязва на две гладкото чело. Изострен, полупрозрачен нос, дълбока цепка на брадичката. Усещане за мъртвешка хладина. Едва сега си даваше сметка, че такъв е бил и през живота им – нереален, непроницаем. Никога не бе успяла да проникне по-дълбоко от пигмента на кожата му. А понякога бе пиян, понякога весел, понякога изпълнен с ненавист, за която много по-късно разбра какво всъщност е означавала. За какво се бе оженил за нея – можеше да си представи. Но за какво бе създал дете?… Това душевно уродство й се струваше съвсем непонятно – толкова непонятно, че тя изобщо не смяташе Криста за негова дъщеря.

– Виждате ми се уморена днес! – каза съчувствено генералът.

Тоя грамаден генерал с бича глава, без никакъв врат, с яки плещи, които биха могли да понесат десетки бандилероси и пробои, с болнични туфли в миши цвят, сякаш ги бе задигнал от някакъв военен санаториум. Много странен генерал. Погледът му бе едновременно и благ, и малко неспокоен, и подозрителен като при наивните хора, които вечно се боят някой да не им се присмее. Пред него имаше цял куп идеално подострени моливи, макар че пишеше на машина. А на машината пишеше тъй, сякаш бъхтеше някому главата в пода. По тоя безподобен начин бе написал дебел том партизански мемоари, а сега довършваше втория. Мария бе прочела книгата му преди няколко месеца, смаяна до немай-къде. Доста тромав език, епитети като билярдни топки, които мигновено отскачат при докосване, опити за метафори. Но образите на хората бяха така живи и осезаеми, сякаш изскачаха като мишки изпод ударите на машинката.

– Не съм – отвърна тя. – Но имах днес доста неприятна среща.

– Вие сте прекалено чувствителна – каза генералът. – Не смея дори да се изкашлям пред вас. Вие веднага подскачате.

Това беше вярно – кашлицата му трясваше като батарея и винаги я намираше неподготвена.

– Не е хубаво човек да бъде толкова чувствителен – добави той.

– Хубаво е! – каза тя.

Той напъха пръсти в косата си, яка като телена четка. Неговото несломимо, упорито изражение тоя път беше доста омекнало.

– Пък може и да сте права! – каза той. Само фашистките главорези бяха по-безчувствени от табани. Когато те ни избиваха, разбира се. А когато започнахме ние – плачеха като деца… Надке! – каза той не много високо.

– Какво? – обади се ясен женски глас някъде през две стаи.

Какво стана с кафето?

– Аууу! – каза гласът, от което се разбра, че кафето навярно отдавна е прекипяло. В апартамента се усети мощен бяг, витринното стъкло на библиотеката леко звънна.

– Да продължим ли? – попита той колебливо.

И на нея не й се искаше. Когато не беше готов, генералът я гледаше виновно като някакво грамадно глупаво куче, което току-що е изяло котето на стопанина.

– Трябва да продължим! – каза тя.

– А защо трябва?

– Вижте, това и аз се питам – за какво всъщност ви е тоя английски език?

Генералът се понацупи:

– Защото само с това моят син стърчи една глава над мене. И стига ми е натривал нос с тия свои езици. Да не мисли, че не мога да науча един чужд език? Да има да взима… Аз лежах три дни в един лещак с рана, колкото плоча, и пак се справих. Та сега с един език…

Тъй че урокът продължи. Когато най-сетне свърши, генералът имаше такъв вид, сякаш е взел финландска баня. Мария дори не допи до края кафето, загрижена за сармите си. Намери ги, разбира се, прегорели, миризмата се носеше из цялата къща, но Криста само търкаше късото си носле, без да разбира какво става.

– Много сте загубени днешните момичета! – каза майката възмутено. – Не виждаш ли, че яденето е прегоряло? Трябваше да го махнеш.

– Не разбрах! – отвърна виновно момичето.

– Ако се подпали къщата – пак няма да разбереш. Сега ще ядеш прегорели сарми, та да ти дойде умът в главата!

Но не изпълни заканата, опържи й яйца на очи. За себе си запази сармите от най-горния ред на тенджерата, които, макар че не бяха загорели, твърде малко се различаваха от тия на дъното. Но майката бе посвикнала на тоя вид ядене, дъвчеше го автоматично, вдадена в мислите си. Така наистина е безкрайно трудно да напълнее човек. Най-после тя вдигна глава от чинията.

– Тинче, искаш ли да отидем на кино довечера?

– Маминко, много те моля. Няма нито един хубав филм тая седмица.

– – Я се засрами!… А „Сатирикон“?

– За него няма билети.

Майка й я погледна продължително, наистина изглеждаше доста сърдита в тоя миг.

– Научи се вече и да ме лъжеш. Спокойно можеше да ми кажеш, че имаш среща довечера.

Тия думи дойдоха така внезапно, че Криста се вледени от страх.

– И изобщо престани с тая комедия! – продължи майка й нервно. – Аз не съм троглодит, знам, че имаш нужда от някаква дружба.

– Майко, но аз…

– Нямам нужда от самопризнания! – прекъсна я майка й. – Но не бива и да ме лъжеш. Нито да лъжеш себе си. Ако си разумна – това ми е съвсем достатъчно.

Тя бодна с отвращение една от сармите. И повече не повдигна поглед към дъщеря си, само усещаше, че и тя бе престанала да яде.

– Маминко! – започна Криста и внезапно спря.

– Какво – маминко?

– Маминко, мила моя, аз просто не исках да те огорча.

– Много познаваш ти майка си. За какво да ме огорчаваш? Но то може да стане отсега нататък, разбира се!

– Няма да стане! – отвърна горещо Криста.

– Добре, все едно че не сме водили тоя разговор. А пък утре, обещавам, ще ти направя шницели.

Това беше най-хубавото, което можеше да прави, и Криста го знаеше.

Но вечерта двамата със Сашо най-безцеремонно отидоха на кино, и то на „Сатирикон“, който бедната й майчица щеше да пропусне завинаги. Салонът беше много студен, така че излязоха оттам с посинели носове и хремави. Тичаха до „Варшава“, за да стоплят поне вкочанените си крака. Поръчаха си горещ чай с ром и така бързо го изгълтаха, че на Криста й пламнаха чак ушичките. И може би точно ромът стана причина да се изтърве най-внезапно.

– Знаеш ли, Цуце, майка ми е разбрала нещо за нас.

Младежът се намръщи:

– Какво, като е разбрала?

– Нищо – отвърна Криста.

– И изобщо не мога да разбера какво изкопаемо е твоята майка?… Ив кой век живее?

– Не бива да говориш така за нея! – каза Криста обидено.

– Бях се зарекъл изобщо да не я споменавам.

– Може би аз ти я представям по някакъв глупав начин. Но тя наистина е добра жена.

– Напълно ти вярвам! – отвърна младежът с досада.

Криста се замисли, лицето й стана напрегнато и комай уплашено.

– Трябва да ти разкажа нещо за нея.

– Не е нужно! – каза младежът.

– Нужно е. – Гласът й трепна така отчаяно, че той я погледна изненадан. Видът й беше съвсем разстроен, нещо умолително и уплашено се бе появило в погледа й, – – Просто съм длъжна! – добави тя.

– Добре, добре – каза той бързо. – Само не се разстройвай.

– Не – защо? Но ще ми поръчаш ли още един чай с ром. А може и само ром.

Той поръча чай с ром. Докато го донесат, тя нито продума, нито дори го погледна. Никога досега не бе виждал лицето й така отчуждено и хладно. Като донесоха поръчката, тя неспокойно преля рома в чашата с чай и едва доловимо въздъхна. Чакаше я ужасен път, стръмен и осеян с остри като ножове камъни.

– Ти никога не си ме питал къде е баща ми – започна тя толкова тихо, че той едва я чу.

Бе питал много пъти себе си, макар и съвсем напразно.

– Знам, че вашите са разведени – каза той. – И какво повече?

– Хиляди хора са разведени. И все пак майката си е майка и бащата – баща.

– Не винаги. Ти сама не говориш за него.

– Да, прав си. Но какво мога да кажа, като изобщо не го помня.

Сашо я погледна стреснат.

– Нямаш баща?

– Имам, разбира се! – отвърна ти намръщено. – Но той е избягал от нас, когато съм била малко повече от една година. Можеш ли да си го представиш? И е избягал не в друга квартира или в друг град… Избягал е от България.

Сашо я Гледаше поразен, само това не очакваше да чуе. Всичко в това малко семейство внушаваше такова силно усещане за патриархална почтеност.

– И как е станало това? – измърмори той.

– Ще ти разкажа как е станало. Разбира се, тия неща не съм чула от майка си. Тя изобщо никога не е споменавала за баща ми, сякаш не е съществувал такъв човек.

– Но това не е майка! – каза младежът възмутено. – По-скоро някакъв психопат.

– Помисли си добре дали ти не си психопат – каза момичето враждебно. – Как може да каже на едно дете истината? И при това такава истина. А да си служи с лъжи, тя не умее. Винаги е смятала, че лъжата е по-опасна и от най-лошата истина.

Младежът се намръщи:

– Нищо, карай нататък.

– Истината научих от леля си, когато бях вече ученичка в гимназията. Това е станало със съгласието на майка ми, както разбрах, тя е преценила, че ще ми бъде по-лесно да го чуя от устата на друг човек. Но не е преценила, че леля ще ми разкаже много повече, отколкото е могла да очаква. – Криста млъкна за момент, лицето й изглеждаше затворено и посърнало, сякаш говореше на някакъв чужд човек, който няма да я разбере. И продължи вече съвсем неохотно: – Като момиче майка ми е била много красива. И в същото време много деликатна и стеснителна. Тя се е омъжила за баща ми сравнително късно. Но като младо момиче е имала друг не по-малко трагичен случай. Това е станало през годините на войната. На един бал тя се запознала с някакъв летец-изтребител, който й направил впечатление главно със своята скромност. Съвсем не приличал на обикновените царски офицери, които, както казва леля, са били най-празноглавата част от тогавашното добро общество. Сватбата била определена светкавично – за следната седмица. Нямало нищо за чудене в тая история, то отговаряло на характера и на двамата. Нещастието се случило в деня на самата сватба, един час преди да му изтече дежурството. Годеникът излетял с изтребителя си срещу американско ято бомбардировачи и повече не се върнал. – Криста отпи от чая и продължи с много по-спокоен и уверен глас: – Но и в самата му смърт е имало нещо трагично. Неговият самолет е бил засегнат, но летецът е имал шанс да се спаси, като се хвърли с парашут например. Но той връхлетял с изтребителя си върху една от американските летящи крепости и двата самолета паднали в пламъци. Дядо ми, който е бил много прогресивен човек, не е искал да й съобщи тая ужасна подробност. Но все едно, тя го научила от пресата. Плакала ужасно безутешно и повтаряла само една дума: „Защо? Защо?“

– Как така – защо? – попита младежът озадачен.

– Виждаш ли колко си… – започна Криста едва ли не ядосано, но внезапно млъкна. И продължи със същия равен, успокоен глас: – Думичката „защо“ не се отнася, разбира се, за самото нещастие. А за неговия вътрешен смисъл. Защо всъщност той не е останал верен на любовта си, на своето мъжко обещание? Защо е загинал по своя воля от такава глупава и безсмислена смърт? Ето това тя не е могла да му прости.

– Ами да, разбира се – обади се той с едва спотаена враждебност. – Какво друго може да се очаква от женския егоизъм.

– А ти не разбираш ли, че той е постъпил като ахмак?

– Не разбирам! – каза младежът хладно. – Не всеки може да пожертвува живота си за нещо, което е над него.

– Как така? Та той се е сражавал на страната на немците.

– А може би не е мислил така… Може би е смятал, че брани българските жени и деца. Или собствената си годеница.

– Ти не искаш да я разбереш! – каза момичето.

– Имаш грешка! А как е попаднала след това на баща ти?

– Всъщност двете неща са тясно свързани – продължи неохотно Криста, – След смъртта на летеца майка ми нито е сложила траур, нито е споменала повече името му. Но изглежда, че е била много покрусена. Десетина години е живяла съвсем сама, както казва леля ми – като икона. Едва след това се е омъжила за баща ми. Според леля ми той е бил много хубав, представителен мъж, интелигентен и занимателен. По професия бил адвокат, при това доста способен. И под протекцията на своя тъст, който по това време е бил подпредседател на Народното събрание, скоро станал юрисконсулт на едно министерство. Година и нещо след моето раждане заминал в командировка в чужбина и повече не се върнал. Ако се разчетат всички факти, ще се види, че той се е омъжил за майка ми само с една цел – да се измъкне по някакъв начин от България. И хладнокръвно е изпълнил плана си, независимо че съм била все още бебе.

Сашо направи злополучен опит да се пошегува.

– Може би е избягал точно от тебе. Ако си ревяла по цяла нощ.

– Била съм много кротко бебе – отвърна скръбно момичето. – За което сега съжалявам. Но както и да тълкуваш тия два случая, едно е ясно – тя не може да гледа на живота като съвсем обикновена жена. Защото преди всичко не е обикновена жена.

Сашо разбираше, че това е съвсем вярно. И все пак като че ли беше безпомощен да изтръгне някакво съчувствие от сърцето си. Може би имаше лошо сърце?… Такава мисъл никога не бе минавала през ума му. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, а не знаеше какво. И най-сетне се понасили.

– В човешкия живот има всичко – каза той. – Даже когато на пръв поглед като че ли няма нищо особено.

– А в твоя какво е имало?

– Сигурно е имало нещо…

Двамата дълго мълчаха.

– Като бях малка, мама веднъж ми каза, че наистина има и рай, и ад – обади се най-сетне момичето. – Но не в природата, вътре в човека – каза тя. – Сигурно е така…

Сашо изпрати Криста само до тролея, тъй като беше обещал да мине край вуйчо си. И без това бе позакъснял – наближаваше десет часът. Докато крачеше натам, все още се чувствуваше малко разстроен и подтиснат. И сам не разбираше какво означава това. Дали не усещаше тая чужда изповед като някакво посегателство на свободата си, като някакъв ангажимент, който все още не е готов да поеме. Това той не разбираше. Но от мислите като че ли му стана по-студено, Сашо вдигна яката на палтото си. Беше започнал да вали слаб сняг, сух и студен, вятърът го разстилаше на дълги перести ивици там, където имаше гънки по тротоара. Да, така все пак е по-добре, отколкото времето да омекне, да навали дебел сняг. Снегът в тоя град не е никакъв сняг, скоро се превръща в отвратителна кафява каша, мокра и хлъзгава, в която боксуват автомобилите и пълнят въздуха с отровен дим.

Като се изкачи на четвъртия етаж, пред входа завари вуйчо си с някакъв човек, когото не може изведнъж да познае. Да, разбира се, това е Аврамов, но защо лицето му е така посивяло? Началникът на лабораторията само му кимна и тръгна мрачно надолу по стълбите. Малко объркан от тая среща, академикът внезапно му подаде ръка. Макар и така неловко, това неочаквано ръкостискане му се видя много приятно. Старият имаше хубава, малко мършава, но силна ръка. Да, все още много живот имаше в ръката му, това като че ли го изненада. И понеже веднъж бе направил грешката, вуйчо му продължи в същия тон:

– Вечерял ли си?

– Не съм гладен – отвърна младежът.

– Ела да ми помогнеш, Майка ти ми е задушила някакви пъдпъдъци.

Той го заведе в кухнята и отвори капака на голямата емайлирана тенджера. Беше ги задушила съвсем цели, заедно с главичките, птиците лежаха на тъжна купчина, като в някаква газова камера. Слабите им краченца, прерязани през коленете, като че ли го сочеха укоризнено с пръст.