Текст книги "Нощем с белите коне"

7

След като реши, че трябва да вземе всичко в ръцете си, Мария се поуспокои. Нейните собствени несполуки в живота никак не бяха сломили силите й, особено ако трябваше да защити детето си. Бе го отгледала и възпитала съвсем сама, досега никой не бе успял да го одраска дори с нокът. Пък и кой ли би сторил зло на това дребно момиченце с плахи очи и две бледосини джувки на късите си плитчици. Учителите й лепяха шесторките дори без да я питат. Една малка усмивчица на признателност можеше да направи светъл най-сивия и безрадостен ден.

Мария не се съмняваше в силите си, съмняваше се само в смисъла на целите. Какво всъщност трябваше да постигне? Ето това не знаеше!… Щастието на дъщеря си? Но в какво се състоеше то? Беше безпомощна да отгатне. Нейните баби бяха съвсем на ясно по тия работи – щом забременее мома, трябва веднага да се ожени, тъй че детето да се роди горе-долу по сметките на съседите. Но дълбоко в себе си Мария не беше сигурна, че това е най-добрият изход. И може би недовиждаше в цялата тая история собствения си майчин егоизъм, единствения най-чист на света. Тя просто се страхуваше да не загуби дъщеря си, да не остане съвсем сама на тоя хладен и недружелюбен свят.

Още на другия ден потърси човека, който според всички заслужаваше най-голямо доверие – вуйчото на оня млад нечестивец. И на телефона наистина се обади приятен мъжки глас, малко тих, но много любезен. Тя се изненада в себе си, не го очакваше от един толкова важен и известен академик. Съвременните хора просто не умеят да бъдат любезни, поне колкото бащите си, самото време ги прави някак припрени и нетърпеливи.

– Господин професоре, на телефона е майката на Криста.

– На Криста? – попита професорът леко учуден. – Много се радвам.

Изглежда, че наистина се радваше, не заради самата нея, непознатата жена, а заради Криста навярно. Но и това бе много хубаво.

– Мога ли да дойда за малко при вас?

– Ами разбира се. Когато ви е удобно.

– Бих предпочела веднага – каза тя.

– Да не се е случило нещо неприятно?

– Не мога да ви обясня по телефона.

– Добре, заповядайте… Ще ви чакам – отвърна той.

И така, за пръв път след цяло десетилетие може би, в кабинета на академик Урумов влезе непозната жена, наистина немлада, дори в неговите собствени очи, но хубава и приятна. Седеше в по-далечното от двете кресла, коленете й бяха прибрани, краката леко скръстени на глезените. Нямаше нужда да казва, че е майката на Криста, той го бе разбрал от пръв поглед. Мария нямаше никаква представа колко печелеше с това в очите му. И може би по съвсем друг начин би я видял, ако не познаваше дъщерята. Много мила жена, деликатна и малко стеснителна. Това бе първото му впечатление. Навярно Мария би се учудила, ако можеше да надникне в мислите му. Бе свикнала да мисли за себе си, че е чисто и просто деловита и енергична жена. Несъмнено умна и интелигентна – бе прибавил към всичко друго след половин час. Но началото на самия разговор бе много остро и шокиращо.

– И с какво мога да ви услужа? – запита той.

Наистина бе готов да услужи с всичко, което бе по силите му.

– Точно вие – с нищо за съжаление. Исках само да ви кажа, че ни очакват приятни или неприятни събития, зависи как ще ги оцените.

– Във връзка с нашите деца? – попита той, без да очаква нищо особено.

– Да, във връзка с тях. От лекарски преглед се е оказало, че Криста е бременна. Но това никак не се е харесало на вашия племенник.

Академикът трепна едва забележимо и се облегна назад. Мисълта му усилено работеше, на една вълна при това, на която никога не се бе упражнявала.

– Само детето ли е проблемът? – запита той най-сетне.

– Изглежда, че не – отвърна тя.

– Лошо, ако е така – каза той едва чуто.

Наистина не очакваше такава новина, тя бе извън мислите му. И в крайна сметка извън жизнената му практика. Само веднъж неговият покоен зет бе пристигнал у тях доста пиян, с дамаджана домашно вино и суджуци от дива свиня, за да извести, че му се е родил син. Самата бременност за него бе останала неизвестна.

– Аз съм виждал няколко пъти дъщеря ви – каза Урумов. – Тя е прекрасно момиче. И не мога да си представя, че някой може да бъде на друго мнение.

– И аз – като майка, разбира се.

– И според вас – какво се е случило?

Тогава Мария му разказа всичко, което знаеше. Мъчеше се да се придържа към фактите, да не му натрапва собственото си мнение. Но като се придържаше само към фактите, тя сама не разбираше в какво се състои вината на младежа и каква помощ всъщност търсеше от вуйчо му. Урумов я слушаше много внимателно. Когато най-сетне свърши, той стана и излезе на вратата на хола.

– Ангелина!

Сестра му сякаш изскочи безшумно като хлебарка изпод бюфета.

– Ангелина, направи, моля ти се, две кафета.

– Сега – каза сестра му.

– Нямаше нужда от кафе – обади се неловко Мария, когато той отново седна на мястото си. – Аз пия много рядко кафе.

– И аз. – Той погледна към вратата и добави с понижен глас: – Може би знаете, че е майка на Сашо. И ми помага на домакинството.

– Да, знам – кимна тя.

Той се усмихна едва забележимо.

– Тъй, че е редно да я видите. В края на краищата с нея ще ставате роднина, с мен – по-малко.

– А тя знае ли нещо? За връзката им, искам да кажа.

– Почти нищо.

– Така е по-добре.

– Мисля, че напразно се страхувате. Според мен Сашо е много почтено момче. Аз не допускам, че…

– Не бива да ме разберете криво! – прекъсна го малко нервно Мария. – Не става дума за почтеност. Тя е достатъчна, наистина, за да се роди дете. Но съвсем не е достатъчна за един истински брак.

– Да, разбирам! – каза академикът.

Той помисли малко, после добави:

– И все пак трябва да поговоря със Сашо. Струва ми се, че цялата тая история е някакво глупаво недоразумение.

В тоя момент влезе Ангелина с кафето. Носеше го в изящен японски сервиз, който покойната му жена вадеше в много редки случаи, главно пред чужденци. Бе влязла много тихо и макар че лицето й изглеждаше разсеяно и отпуснато, той много добре забеляза внимателния й поглед, с който набързо претърси непознатата. След това остави кафето на бюрото му, кимна неопределено и си излезе. Всичко дотук бе извършила сдържано и достойно, надали гостенката би могла да си помисли, че е прислужница. Като останаха сами, академикът й поднесе кафето, Мария го пое с леката си, малко суха ръка.

– Много красива чашка! – възкликна неволно тя, като не откъсваше поглед от изящния фарфор. – Струва ми се, че не съм виждала толкова хубава!

– Остава и кафето да е добро – каза той.

Много добре знаеше, че сестра му е майстор на кафетата, бе научила тоя занаят от мъжа си, от радомиреца, който пръв от цялата сиромашка фамилия бе вкусил кафе. Докато Мария го пиеше, Урумов смътно съзнаваше, че след това тя ще стане и ще си отиде. Тая мисъл го подтискаше, но той все още не си даваше ясна сметка за това. Като генерала и като всички нейни ученици, академикът бе завладян от чара на нейното присъствие, дълбок и силен като мириса на кафето.

И наистина, щом изпи кафето, тя стана. Изглеждаше много стройна в лилавата си рокля от трико, но цветът бе малко силен за бледото й лице. Това леко я състаряваше, пастелните тонове повече й приличаха.

– И тъй – до утре – каза академикът. – Най-добре привечер – към седем часа. За да има време да поговоря с момчето.

Изпрати я до антрето, любезно й подаде чадърчето. И тук за пръв път видя отблизо очите й – избледнял син цвят, почти гълъбов, никакво усещане за жизненост. Очите на собствената й дъщеря бяха много поживи и чувствителни. И никакъв дъх на парфюм, нищо освен слаб мирис на сапун може би. Все още можеше да разчита на своя патрициански нос, колкото и да бе изтънял. В хола срещна сестра си, тъкмо изнасяше сервиза.

– Много симпатична жена – каза тя подло. – И я познавам отнякъде. Как се казва?

– Обретенова, струва ми се.

– Ами да, разбира се, Мария Обретенова!… Жена с характер!

В нейната уста това прозвуча едва ли не заплашително. Може би наистина си го имаше, но всичко бе скрито под гланца на безукорно възпитание. Какво ли всъщност искаше да каже сестра му? Не, никога не би се изложил да я запита. И се свърза със Сашо едва когато тя си отиде. Гласът на младежа му се стори някак разсеян и отдалечен, сякаш не говореше с вуйчо си.

– Добре – ще дойда – отвърна той кратко и затвори телефона.

Може би ставаше нещо с това момче, не беше идвал от няколко дни. И преди това му се виждаше някак прекалено самовглъбен и разсеян. Смяташе, че се дължи на работата му, но дали това бе истинската причина? И неговата собствена работа днес не потръгна особено, макар че материалите бяха интересни. Световната биологична мисъл все още коментираше резултатите от йелския симпозиум. За пръв път тук-там се чуваха гласове, че опитите на Уитлоу заслужават повече доверие. Какво доверие и защо? – Никой не желаеше да се уточни. Само тоя непрокопсан прелъстител ли бе улучил така точно истината? Изобщо момчето не можеше да се оплаче от резултати – идваха си, когато ги чакаше и когато не ги чакаше. Но Криста беше още дете, майка й имаше право да се тревожи. Майка и!… Мъчеше се да я изпъди от ума си и не успяваше. Сякаш все още я виждаше в онова кресло; по-далечното, с кръстосани глезени като провинциална ученичка. Погледът й беше спокоен, но малко унил. Или малко безпомощен. Или малко примирен. С характер! Какъв характер? Все пак и това е характер – да умееш да понесеш. Спомняше си жените от противовъздушните скривалища, когато над тях минаваха с гъгнещ тътен американските „летящи крепости“. Такива бяха очите им. А мъжките бяха малко по-диви и по-уплашени, много по-ужасени и жалки. Това също си спомняше.

Към четири часа небето така се смрачи, като че ли всеки миг над града щеше да премине с тътен небивала буря. Някъде в далечината тежко и глухо бумтяха гръмотевици, сякаш от време на време удряше някаква гигантска камбана, задушена от гъстата пихтия на облаците. Замириса остро на колендро, но град не падна, градушката навярно бе ударила някъде в подножието на планината. Облаците се поиздигнаха, дъждът шибаше побеснял сухата земя с острите си камшици, безпомощен да изтръгне от нея дори най-малкия стон. През милионите години старата търпелива земя бе видяла много по-страшни неща. Най-сетне всичко се успокои, само вадите край тротоара все още шуртяха и заливаха каменния гръб на улицата. Урумов стоеше натъжен пред отворения прозорец, целият потопен в спомена, всъщност какъв спомен, само една обезцветена картина, мъртва и неподвижна. Беше още дете, живееха в голямата жълта къща. Валеше слаб дъжд, след като бе преминала бурята, водните мехури се пукаха в черните улични локви. Точно срещу тях бе спряла каруца, впрегната със стар кокалест кон. Именно тоя кон не можеше да забрави, връщаше се непрекъснато в спомените му, макар че бяха минали много десетилетия. Бе отпуснал ниско към земята тъмната си глава, от мършавия му гръб се вдигаше полупрозрачна пара. Стоеше тъй, неподвижен, унил и така отчаяно забравен, че момченцето дори не разбра как сълзите неусетно потекоха по лицето му. Когато отново се реши да погледне навън, дъждът бе спрял, товареха каруцата с овехтели мебели. Внезапно конят обърна глава и го погледна като човек – едното му око бе бяло и мъртво. Може би тихо му благодареше за пролетите сълзи, единствените сълзи в нерадостния конски живот. Последното, което запомни, бе котката, която се бе свила неподвижна на перваза на отворения прозорец. Каруцата и хората отдавна си бяха отишли. Изглеждаше много отчаяна, но не мяукаше, може би нарочно се бе скрила, за да не я отмъкнат със себе си. Беше жълта котка с малка тигрова главичка, след това я бе виждал много пъти из двора. Навярно новите стопани я бяха изпъдили, живееше изоставена, когато прекосяваше тичешком улицата, не поглеждаше никого и нищо. Момченцето често й оставаше храна край кофите за боклук, повечето от жал към врабчетата, които тя непрекъснато дебнеше по покривите на къщите.

Сашо дойде точно в седем, когато дъждът бе съвсем спрял. Не изглеждаше весел, макар че в погледа му прозираше едва-едва спотаеното любопитство. Винаги, когато го търсеше вуйчо му, ставаше нещо. И сега стана, разбира се, макар че тоя път всичко се стовари на гърба му.

– Знаеш ли къде е Криста? – запита академикът направо.

Младежът трепна, в погледа му се появи тревога.

– Не знам – отвърна той кратко.

– Заминала е в Казанлък, при леля си.

Малък лъч на облекчение и нищо повече. Радваше се, че не е тука? Или просто се бе успокоил след мъчителната неизвестност.

– Откъде знаеш? – попита той.

– Ще ти обясня, разбира се. Но ще ми разкажеш ли по-напред какво е станало между вас?

И Сашо му разказа подробно всичко, което се бе случило. Когато най-сетне свърши, вуйчо му стана и мълчаливо отиде до прозореца. Навън покривите на къщите все още тъмнееха от дъжда, над тях като зелен стъклен абажур светеше небето.

– Всичко разбрах – отвърна най-сетне вуйчо му. – Само едно не ми е ясно – обичаш или не обичаш това момиче?

– Според тебе това ли е най-важното? – запита намръщен младежът.

– А кое?

– Преди всичко човекът трябва да бъде човек. А другите неща все някак могат да се оправят.

И понеже вуйчо му нищо не отвърна, той добави нервно:

– Сега съм разколебан, разбира се. Как да живееш с човек, на който за нищо не можеш да разчиташ. Та той може да те остави насред пътя.

В себе си академикът съзнаваше, че е точно така.

– И все пак Криста е много мило момиче! – каза той. – А характерът с годините се калява.

– Или пък разрушава докрай.

– Не вярвам – каза вуйчо му. – Според мен тя изобщо не подлежи на ерозии – нито душевни, нито физически. Защото е направена от много благороден метал.

– Може би! – измърмори мрачно младежът. – То затова пък тоя метал се топи при минимални температури. Или направо сублимира. Както стана вече няколко пъти.

– А детето?

– Там е цялата работа. Тя не го иска това дете дори повече и от мене. Тогава на кого е притрябвало.

Урумов просто го зяпна – така жестоко и чуждо му прозвучаха тия неочаквани думи.

– Засрами се! – каза той строго. – За дете така не може да се говори.

И с това разговорът им някак естествено завърши. Те изобщо не се разбраха, може би за пръв път, откакто бяха започнали да разговарят сериозно помежду си. Скоро младежът си отиде тайно разярен, че в цялата тая история се бе намесила и нейната истерична майка. Може би от нея идваха всички беди, от нейното възпитание най-малко. Урумов остана сам, съвсем разстроен. Какво можеше да каже утре на майката, освен да разстрои и нея?

Тая нощ той трудно заспа. Когато от едно кълбо се подават много краища, никога не знаеш с кой да започнеш. Тогава той започна да опитва всички един по един, но до нищо не стигна. Кълбото все повече се оплиташе и объркваше, той го захвърли ядосан. Тъй и заспа, а на сутринта се събуди сърдит и на двамата, но като че ли на Криста повече. Това зайче се оказа всъщност една най-обикновена маймунка. И скачаше много височко на всичко отгоре, не можеше да я хване дори за хилавата, ръждива опашчица. В края на краищата, когато двама души са се събрали заедно, трябва да умеят да се търпят и изслушват. Чувствителността не е извинение за всички случаи.

Сутринта Урумов отново се зарови в материалите на симпозиума. Недоспал, той усещаше че те го дразнят. Нима е толкова трудно да се досети човек защо повечето от противовирусните ваксини са неефикасни. Ами организмът на човека не реагира срещу тях по същите причини, по които не реагират и срещу самите вируси. Той ги смята за част от себе си. За да се получи някаква реакция, освен всичко друго трябва да се появи и дразнителят, чиито антитела са сходни на вируса. Едва тогава вирусите се разграждат и стават уязвими за атаките на организма. Но неговите колеги подминаваха като слепи тая възможност, позоваваха се на успешните ваксини като тая срещу полиомиелита например. Да, но повечето от тях не бяха виждали снимките на академик Добози на живите и мъртви вируси на тая коварна болест… Сам той веднага бе разбрал, че…

В тоя момент телефонът звънна, обади му се секретарката на Спасов. Гласът й беше по-сладък от мед.

– Другарят Спасов ви моли да дойдете при него… Да, в академията, към единайсет часа.

– А той къде е?

– На доклад при председателя.

По гласа й позна, че го излъга. Спасов просто се страхуваше да се обади сам, от страх да не му откаже. Той се облече неохотно и се упъти към академията.

Точно в единайсет и десет беше в кабинета му. Спасов го посрещна едва ли не с разперени ръце.

– Ще пиете ли едно кафе?

– Да, ще пия! – отвърна троснато академикът.

– Чудесно! – Той позвъни. – Имам за вас хубави новини. Разговарях с много отговорен член на правителството, всичко се уреди. Към вашата лична покана до Уитлоу ще прибавим и нашата официална покана. Той ще бъде ваш гост, но и наш гост – това има значение.

Влезе секретарката.

– Две кафета, ако обичате! – каза забързан Спасов.

– Днес имаме кока-кола.

– Няма значение… всъщност донесете и двете… Разсъждавахме дали да му пратим и самолетен билет. Навярно няма да бъде тактично. Той е богат човек, пък може да си помисли, че се натискаме. Защо да се натискаме? С него или без него, ние в края на краищата ще си свършим нашата работа.

– Не е точно така, но нейсе… А за билета сте прави.

– Тук ще му бъде оказано най-подходящо официално внимание, както се полага на лауреат на Нобеловата награда и виден световен учен. Разбира се, не е нужно да му разказваме веднага всичко, което знаем. Но предложението за обща работа наистина е приемливо, трябва да се уточнят само някои детайли. Едва тогава ще си разкрием всички карти.

– А вашите какви са? – измърмори академикът.

– За кое става дума?

– Ами за картите… Които досега така успешно сте крили.

Но Спасов не се смути ни най-малко.

– Виждам, че още ми имате зъб. Но не сте прав. Въпросът е да се уверя веднъж, че работата е перспективна. И тогава й давам пълен ход.

Лицето му изведнъж се натъжи, съвсем искрено и непристорено, като на момченце, което не са пуснали да отиде на кино.

– И знаете ли как ме злепоставяте? Като не искате да си поемете директорския пост в института.

– Това вече не ми е достатъчно! – каза сериозно Урумов. – Сега поглеждам към вашия.

Спасов се опули срещу него от недоумение. Но мигновено се съвзе и оживено възкликна:

– Веднага! С удоволствие!

След като уговориха всички подробности, академикът бавно се прибра у дома си. Денят бе много горещ, слънцето немилостиво препичаше. Ако върви все тъй, следобед не е чудно отново да се разрази някоя буря. Дано поне дойде навреме, макар че по небето не се виждаше никакво облаче. Току виж, че дъждът се изсипал точно към седем часа. Не, не е толкова страшно, никой не може да спре една майка, когато дъщеря й се намира в бедствено положение.

Но дъждът не заваля и тя дойде малко по-рано, отколкото бе очаквал. Дойде точно в седем без пет. Като чу звънецът, Урумов усети, че лекичко се развълнува, това го ядоса. Защо трябва да подскача на стола, да не би да е забременял той? И се запъти нататък, но лицето, което гостенката видя, бе, разбира се, пределно любезно.

Както първия път, тя седна на далечното кресло, но сега не скръсти глезените си, може би се чувствуваше по-свободно.

– Поговорих със Сашо – започна академикът внимателно. – И не мога да го обвиня в некоректност. Той веднага е заявил на Криста, че е готов да приеме всяко нейно решение.

Мария не реагира видимо, но той усети как вътрешно трепна.

– Криста каза ли ви това? – запита той.

– Не! – отвърна тя тихо. – И все пак зависи как го е казал.

Да, наистина той я разбираше. За какво Криста ще подмине такова важно обещание, ако е било напълно искрено. Освен…

– Там е работата, че според него и Криста не желае детето. И то при никакви обстоятелства.

Като че ли зениците на Мария леко се разтвориха, сега погледът й стана по-плътен.

– И вие вярвате на това? – попита тя учудено.

– Видя ми се напълно искрен.

– Не смятам, че ви е излъгал, разбира се! – каза тя. – По-скоро се е подвел. Навярно тя чисто и просто се е преструвала. От наранена гордост може би, като е разбрала, че в никой случай не желае детето. Да иска да задържи детето, това означава да натрапва себе си. Защото в случая дете и брак е почти едно и също.

Урумов разкопча яката си. Права е, разбира се, Сашо чисто и просто не е разбрал момичето. И все пак… ако е искала истински да спаси детето, какво е пречело – обещанието си е обещание. Никой млад човек не подскача от радост, като узнае, че ще има дете. Това желание идва много по-късно.

– В края на краищата мъчно ще разберем истината – каза академикът колебливо. – Според него през последните два дни тя просто болезнено е форсирала събитията – колкото се може по-бързо, нито ден повече.

– Тогава защо е избягала оттам?

– Просто се е уплашила.

Сега пък Мария се замисли – а дали професорът не е прав? Дали вината не е в дъщеря й? Просто не можеше да го допусне, струваше й се невероятно – всичко освен бягството от операционната. Може би наистина се бе уплашила.

– Най-интересно е, че и двамата се обвиняват в едно и също нещо – в егоизъм и незачитане. Не искам да ви наскърбявам, но струва ми се, че и двамата имат сериозно основание да мислят така.

Мария не отговори, но Урумов ясно забеляза как погледът й внезапно угасна, сякаш бе превъртяла електрически ключ.

– Криста е много добра по сърце – проговори най-сетне тя с понижен тон. – Като дете се разплакваше, ако види куцо врабче например… А егоистите са душевно груби хора.

– Сашо не е душевно груб.

– Прощавайте… Сигурно не е, щом така или иначе го е харесала.

– Виждате ли, не ми се иска да ви говоря като някакъв старомоден учен. Но това са два мощни инстинкта – за съхранение на рода и за съхранение на индивида. У човека си противоречат понякога. У мъжа – почти винаги, у жената – в редки случаи. Но ако в тая вътрешна борба надделее инстинктът за самосъхранение, съгласете се, но това е много фин егоизъм.

– А представете си, че не е имало никаква вътрешна борба! – каза тя.

– Защо?

– Ами у нея тоя инстинкт, за продължение на рода, е, да речем, атрофиран. Или изобщо не съществува… Като в повечето от мъжете. Аз съм виждала такива хора. Бихте ли говорили и тогава за егоизъм?

Урумов естествено знаеше какво да отговори – да, при всички обстоятелства! За човека това е било винаги първата вътрешна победа на егоизма. И тая победа като че ли създаваше условия за всички други.

– Тоя разговор е малко безпредметен – отвърна той. – Хората се обичат не за това, което нямат, а за това, което имат. Въпросът е дали всъщност се обичат. И двамата се съмняват в това, т.е. всеки се съмнява в другия.

– И смятате, че оттам идват всички недоразумения?

– Смятам, че сте постъпили добре, като сте изпратили за известно време Криста при леля й… Като се разделят, те по-добре ще разберат какво представляват един за друг.

– А детето?

– И за мен това е второстепенен въпрос. Ако няма истинско щастливо семейство, по-добре да няма дете. Аз съм вече възрастен човек и навярно с поостарели възгледи. И все пак не мога да приема двама души да бъдат нещастни, за да бъде щастливо едно дете.

Погледът на Мария отново угасна.

– Според вас – да почакаме?

– Поне десетина дни… Да ви кажа право, аз съм оптимист в тая история. Тия двамата няма да могат един без друг…

Разговорът изглеждаше свършен. И изведнъж това го уплаши.

– Хареса ли ви вчера кафето?

– Чудесно беше! – отвърна Мария искрено.

– Ей сега ще направя две – каза зарадван академикът и стана от мястото си още преди да получи отговор.

Това не й се видя толкова странно. Какво като е академик – всеки може да свари едно кафе. Пък той е и вдовец на всичко отгоре, длъжен е да владее тия малки умения. Но тя би се смаяла естествено, ако знаеше, че това ще бъде неговото първо кафе в живота му. Той излезе с толкова лека стъпка от кабинета, сякаш варенето на кафета беше неговото любимо хоби. Колко му е на едно кафе, както би казал неговият племенник.

Мария остана сама в кабинета. И дори не усети как потъна в тая чудна синя картина зад бюрото му. Така човек влиза в хубав, прозрачен минерален басейн. Усещането за тихо блаженство те обхваща постепенно, докато те обгърне отвсякъде. Беше я забелязала още първия път, много й се искаше да я разгледа хубаво, но, разбира се, никак не беше любезно да зяпа по стените, докато й говорят за съдбоносни неща. Сега тя смътно чувствуваше, че истинският свят не може да бъде така красив като измисления. И че много по-богати и дълбоки са измислените от хората цветове. В тоя момент в кабинета влезе Урумов, изглеждаше много смутен.

– Знаете ли каква глупост, не мога да намеря кафето.

– Няма значение – отвърна тя бързо.

– Как така, като ви обещах – мънкаше той. – Има все пак изход, можем да го изпием в Руския клуб.

Предложението беше толкова неочаквано, че тя го погледна слисано. Но защо пък неочаквано, те са заговорници двамата, а може би и роднини някакви. И понеже Урумов усети, че се колебае, готова да му откаже всеки миг, побърза да добави:

– Та ние още не сме свършили нашия разговор… Фактически аз нищо не знам за Криста… Тогава как да съдя за същината на връзката им?

И те отидоха в Руския клуб. Ядоха Бьов Строганов и пиха лека и светла полска бира Окочим. Но колкото и да бе лека, тя веднага зашемети тая самотна жена тъкмо в разгара на своята зряла, златиста есен. И тя бавно и тихо му разказа за тъжното детство на своята единствена дъщеря. Така че нямаше как да не му разкаже за своя нещастен и разрушен живот. Нямаше никаква представа в тия минути, че върши зло, че и двамата като слепи вървят към нещастие. И не можеше да има никаква представа, защото не познаваше живота му. Смяташе го може би победоносен и щастлив, изпълнен с успехи, надарен на всичко отгоре с една от най-красивите жени в София, при всеки случай най-запазената. Едва като свърши, тя изведнъж разбра, че е разказала прекалено много. Наистина прекалено много за един почти непознат човек. И да се справи някак с неочакваното му мълчание, попита с неподходяща лекота:

– Може би е неделикатно, но вие защо нямате деца?

Наистина не беше деликатно. Той едва не се изчерви.

– Сега пък аз ще бъда неделикатен… Но щом питате – от ранен, несполучлив аборт на жена ми.

– Много съжалявам! – възкликна неловко тя.

– И ще ви кажа, че това не е било болезнен проблем в живота ни… Може би никакъв. Аз съм бил винаги изцяло отдаден на своята работа, смятал съм, че може да замени всичко… Докато има сили, човек може да вярва в каквото си ще. И винаги късно разбира, че е останал със самотата си.

Сега вече тя си даде ясно сметка за грешните стъпки, които неволно бе направила, та макар и по посока на един съвсем добронамерен човек. Разбираше, че трябва да стане веднага и да си отиде под какъвто и да е предлог. Но не го направи, нямаше сили, може би светлата като северен кехлибар полска бира бе натежала в краката й.

– По-добре да говорим за нещо друго.

– Да, разбира се – съгласи се веднага той.

– Разкажете ми откъде имате тая прекрасна картина?

И той започна с удоволствие своя разказ – още от четирилистната детелина и щастливото избавление от самолетната катастрофа. През това време „специално за господин професора“ им приготвиха руски блини със сметана. И завърши как пристигнал на вилата, където била Криста и как трудно купил картината от тоя смахнат, неотстъпчив художник.

През това време им донесоха блините, но Мария едва ги погледна.

– И какво стана с детелината?

– Ами какво – все още я пазя. И сега е у мен.

– Мога ли да я видя?

– Разбира се – отвърна Урумов, зарадван, че може да й направи някакво удоволствие.

Той извади тефтерчето си и то се разгъна точно на страницата, където от една година нежният лист неусетно вехнеше. Тя го гледаше така ненаситно, сякаш виждаше положено пред себе си истинското и живо човешко щастие – не четирилистно, а като разпънато накръст.

– За пръв път виждам! – каза Мария очарована. – А как изглеждаше тя?

– Коя тя?

– Тази, която ви намери детелината.

– О, наистина очарователна! – отвърна спонтанно и искрено той.

Мария замълча, ето как хората се подхлъзват. Такава мисъл естествено не съществуваше в главата й. До тях изпускаха вкусния си дъх на масло и каймак руските блини, но сега май че не им беше до блини. Мария по-скоро би посегнала към чашата с бира, но и чашата й бе съвсем празна, а тя се бе възпротивила, когато Урумов се опита да поръча втора. Тъй че изядоха с приличен апетит блините, засмяха се и след това той я изпрати само до първата тролейбусна спирка.

И тая нощ Урумов спа неспокойно, сънуваше бели коне, които препускаха по разлюляната като море степ, цялата осеяна с детелини. На другия ден към десет часа му се обади по телефона Мария.

– Получих писмо от Криста – каза тя леко възбудена. – Искате ли да ви го прочета?

– По телефона? Неее – провлече глас Урумов, – По-добре елате тук, искам да го чуя добре.

– Ами хубаво – отвърна тя.

И се уговориха да го донесе веднага. Тъй че академикът Урумов не успя да напише поканата до лауреата на Нобелова награда Харолд Уитлоу, както бе обещал на своя подпредседател.