355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Павел Вежинов » Нощем с белите коне » Текст книги (страница 16)
Нощем с белите коне
  • Текст добавлен: 15 сентября 2016, 02:02

Текст книги "Нощем с белите коне"


Автор книги: Павел Вежинов



сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 28 страниц)

Но го повикаха едва след една седмица. Прие го отново Спасов, макар че академикът очакваше да се срещне тоя път с председателя. В кабинета му имаше още двама хора, но Спасов му ги представи само по име. През целия разговор, който никак не мина гладко, и двамата не обелиха нито дума, сякаш изобщо не бяха в стаята.

– Ние размислихме, другарю Урумов – започна Спасов спокойно и меко. – И решихме да приемем оставката ви.

– Много ви благодаря! – каза Урумов. – Макар че вашето решение е без никакво значение за мене. Аз си бях подал оставката безвъзвратно.

Спасов го погледна обидено. Откакто бе влязъл в тоя кабинет, никой не си бе позволявал такъв тон с него.

– Защо? Ние имахме и друга възможност. Да ви пенсионираме например.

– Преувеличавате правата си, другарю подпредседател – каза насмешливо академикът. – Но и с това нямаше да ме уплашите. Вече втора година ме канят в Ленинград, там условията са много по-добри.

– Не се съмнявам… Макар че вашите идеи надали много ще ги заинтересуват.

– Вашите лични мнения не са компетентни за мен. Както и моите за вашата математика.

– Предполагам! – Гласът на Спасов ставаше все по-обиден. – Но мога да ви кажа, че това мнение се споделя и горе.

Академикът се намръщи.

– Какво е това „горе“? – запита той сухо. – Често хора като вас наричат „горе“ някоя най-обикновена канцелария. Дотам им стига достъпът.

Професор Спасов видимо се смути.

– Не е канцелария – каза той.

– И какви са възраженията? Като на Азманов?

– Не, просто вашите търсения им се виждат безперспективни.

– Слушайте, другарю Спасов, ако си скриете главата в пясъка, от това опасността няма да стане по-малка.

– Не искам да споря с вас! – каза недоволно Спасов. – Малко ли е, че ви оставяме да работите на спокойствие.

– Да, малко е! – отвърна твърдо академикът. – На мен ми е нужен нов електронен микроскоп. Иначе ще се принудя да го търся там, където го има.

Спасов го погледна втренчено.

– Вие заплашвате ли ме? – попита той раздразнено.

– Ни най-малко. Макар да ми е ясно, че рано или късно ще понесете последствията.

– Но аз ви обещах тоя микроскоп. Още през пролетта.

– Благодаря, но това не е достатъчно – каза академикът и стана от мястото си.

– Къде тръгнахте? – погледна го Спасов учудено. – Чакайте, аз съм поръчал кафе.

– Не пия кафе.

– Нищо, че не пиете. Ние още не сме завършили разговора.

Урумов отново седна, Спасов позвъни припряно, на вратата се появи секретарката.

– Какво стана с кафетата? – запита той нервно.

– Сега, другарю подпредседател.

– Освен това една кока-кола. Или някакъв плодов сок.

Секретарката обидено затвори вратата. Спасов отново впери поглед в академика.

– Имам още един въпрос. Кого смятате най-подходящ за ваш заместник.

– Безспорно старши научния сътрудник Кирил Аврамов.

– Мотивите?

– Изглежда, че дори не сте прочели моята докладна бележка. Но той е най-добрият специалист в нашия институт. И партиен член, ако това ви интересува.

По всичко изглеждаше, че Спасов не остана доволен от неговия отговор.

– Може и да сте прав… Но Аврамов също се занимава само с общи проблеми.

– В науката няма общи проблеми, другарю Спасов. В науката има по-големи и по-малки проблеми. Има проблеми с по-близка или с по-далечна цел. Ако Циолковски не се бе занимавал с ракети и нямаше ученици като Корольов, може би сега костите ни щяха да почиват под развалини. А ето, ние не само че оцеляхме, но първи изпратихме човек в Космоса.

Но Спасов не го слушаше, умът му явно бе зает с нещо друго.

– Какво имате против Скорчев? – попита той.

– Абсолютно нищо. Скорчев е много полезен работник, винаги съм твърдял това. Но той няма големите качества на Аврамов. Ако не искаме да стоим на опашката на световната наука, трябва да подбираме хора, които най-добре си разбират от работата… Всичко друго е от лукаваго.

Секретарката донесе намусено кафетата и някакъв плодов сок, който навярно бе държала под радиатора – толкова му се стори топъл и вкиснат. Той отпи само една глътка, търпеливо дочака другите да си изпият кафетата и стана. Спасов го изпрати до входната врата, любезно се сбогува с него. И когато най-сетне Урумов си тръгна, той сякаш усети облекчителната въздишка зад гърба си. Навън се смрачаваше, тънка синя мъглица падаше над града. Отново бе станало много хлъзгаво, хората едва пристъпваха по жълтите излъскани плочки. Докато ситнеше заедно с тях, настигна го един от младите хора, които бе заварил в кабинета на Спасов.

– Аз съм напълно съгласен с вашите мотиви, другарю Урумов – каза той. – И ще се опитам дави помогна.

Но не каза с какви мотиви е съгласен, просто кимна с глава и се отдалечи. За щастие на академика – зададе се някакво празно такси, сухата му представителна фугура просто закова на място шофьора. Колата се потътрузи и спря съвсем до него. Шофьорът услужливо му отвори вратата.

– Хлъзгаво! – каза той.

– Няма значение – всичко на тоя свят е хлъзгаво – отвърна шеговито академикът.

В къщи той дълго не запали лампата. Кабинетът му беше доста топъл, той лежа на диванчето, докато стените просветляваха от слабото озарение на уличните светлини. Чувствуваше се много по-огорчен, отколкото бе очаквал. Това болезнено го засегна. Навярно не бе така силен и самостоятелен, както бе свикнал да мисли за себе си. Чувствуваше се обиден – остро и неприятно чувство, което никога не бе усещал с такава сила. Това не се случваше на Урумовци – някой да ги подцени или пренебрегне. Дори турските везири в Истанбул ги бяха приемали с уважение. А сега тия тук се бяха разделили с него, без да им мигне окото, сякаш беше някой второстепенен библиотекар. Дори от учтивост не го бяха поканили да остане на длъжността си. Не бяха проронили нито една дума на благодарност. Пък и за какво толкова да се престарават, като талантите бяха повече от поклонниците?

Но скоро тия чувства бавно отпаднаха, сякаш се разтопиха в жълтеникавото озарение на нощта, Чувствуваше как ръцете му изстиват, как изтръпват краката му, макар че кабинетът навярно си бе останал все така топъл. И точно в тоя миг сякаш го връхлетя като внезапна буря непоносимото усещане за самота. Като че ли бе останал сам на земята, на цялата тая огромна синя планета, непокътната, но обезлюдена, сам с безжизнените градове, с опустелите полета, с мъртвите улици. За да се спаси от това усещане, той започна да разтрива леко тънките си изстинали пръсти, но нямаше сили да стане, сякаш бе прикован от някакви неведоми сили към диванчето.

И друг път бе изпитвал това неочаквано чувство – преди много години, които в тоя миг му се струваха цяла вечност. Изведнъж се бе оказал съвсем сам в някаква полуразрушена и изоставена рибарска хижа до самото море. Стоеше сред нея и се оглеждаше със свито сърце. Кой е той, къде бе попаднал? Нещо страшно ли се бе случило в живота му? Всички врати и прозорци на хижата бяха изкъртени, подът отдавна прогнил, черни пукнатини зееха по олющените стени. Духаше зъл, влажен вятър, сякаш се готвеше да го отвее заедно с развалините. Стоеше и зъзнеше, безсилен да се помръдне. Искаше да тръгне към изхода, а краката му не се отлепяха от пода. Нещо страшно се бе случило със света, не биваше да го види. Светът бе загинал внезапно, той бе останал сам. Чувството бе толкова непоносимо, че притвори очи да не вижда.

Това трая мигове, които му се сториха безкрайни. После с отмалели крака излезе от хижата. Едва сега си припомни, че бе построена на грамадна сива скала, по-сива от пепел, гладка, кръгла, изпъкнала като око, с черни ивици на ириса. Той седна едва ли не разтреперан върху това грамадно, сухо око, втренчено в небето. И небето бе сиво и ниско, облаците летяха с бясна скорост и се сливаха с грозното развълнувано море, което се люшкаше заедно с разбитото на пяна пространство.

Той седеше изтръпнал върху това живо каменно око. То не се интересуваше от облаците, от вятъра, от вълните, които се разбиваха в неговото подножие. То чакаше да се очисти небето, да падне нощта, да дойдат часовете на неговото истинско съществуване. Дори звездите не го интересуваха, те просто му помагаха да проникне в сърцевината. Там някъде, в самия център на ледената галактика, се намираше оная безкрайно малка точица, която дори бе безпомощно да се зърне. Но вече милиони години то гледаше с ненаситно любопитство кая от нея извира битието. Извираше бавно, на тежки плътни вълни, както се ражда от невидими пукнатини лавата. Бе още съвсем безформено, безжизнено, безцветно. Но съдържаше в себе си всичко, което можеше да съществува, дори времето, което бавно тръгваше по своя безкраен път. Никой не знае какво има зад тая невидима точка. И какво представлява то. И окото не знаеше, макар че бе гледало милиони години раждането на световете. То е видяло как са се създали много звезди и как много звезди са угаснали в нищото. То е видяло как много от тях отчаяно са пламвали, обезсърчени от своя безкраен път. Много неща е видяло то и сега какво го интересува, че една жива прашинка е кацнала върху него. То нито я усеща, нито се интересува от нея. То чака нощта.

И в тоя миг до смърт му се прииска да остане завинаги като клетчица върху това каменно око, по-голямо от всеки живот и всяко щастие. Върху окото, което гледаше ненаситно раждането на световете.

ТРЕТА ЧАСТ

1

За всяко момиче идва един ден тоя миг – горчив или страшен, – когато вижда себе си проснато на коравото тясно легло. Но поне чаршафът бе изрядно чист, по него все още съвсем отчетливо личеха сгъвките, изпъкнали или вдлъбнати, според както е бил сдиплен. Само най-долният край на леглото бе покрит с избеляла мушама в лимонов цвят, вече доста похабена. Криста лежеше по гръб, безсрамно разголена, подгънатите й колене от време на време нервно потръпваха. Точно срещу нея, в матираното стъкло на прозореца, като късче искряща плазма, блестеше слънцето.

Някъде зад гърба й слабо шуртеше чешма, навярно лекарят миеше ръцете си. Беше доста възрастен човек и въпреки снежнобялата си манта оставяше усещане за нечистоплътност, може би поради мръсносивата си коса или мустаците, които корави и неподстригани, съвсем закриваха горната му устна. Криста лежеше и чакаше, леко зашеметена от тая вечна миризма на лекарски кабинети, която няма име, но е по-противна и всепроникваща от най-силните упойки. Точно в тоя миг вратата се отвори, чуха се стъпки, мъжки навярно, да, мъжки. Гласът беше много млад и плътен, говореше отривисто за някакво събрание след работното време. Засрамена до смърт, Криста затвори очи, устните й побеляха.

– Добре, добре! – каза с досада старият лекар.

Но от тона му личеше, че няма да отиде на никакво събрание. Онзи нахалник си излезе, шумът на водата спря. Тогава лекарят отново изплава пред очите й, дясната му ръка бе облечена в плътна гумена ръкавица с телесен цвят, която я правеше едва ли не мъртвешка. С тая мъртвешка ръка той провери грубо и малко болезнено каквото му трябва, после се обади със своя слаб, сипкав глас:

– Е, няма какво. Честито!…

Криста просто замръзна на мястото си.

– Сигурен ли сте, докторе… Аз мислех… мислех, че…

– Знам какво сте мислили. И добре, че всичко, което мислите, не става, иначе нямаше да се раждат деца на тоя свят… Това е. Честито! Можете да се облечете.

Криста се скри така стремително зад параванчето, сякаш я гонеха дяволи. Там намъкна трескаво своите морскосини гащички с бели дантелки, облече и роклята. Когато се върна в кабинета, лицето й беше смъртно бледо. Лекарят я погледна бегло, после се понавъси:

– Вие да не се опитате нещо?… Предупреждавам ви. Имате извънредно деликатен организъм.

Криста не усети как се бе озовала в тъмния коридор, нисък и тесен като минна галерия. Пред тая врата и пред всички други чакаха опашки от хора, лицата им бяха съвсем обезсърчени, не си спомняше да е виждала в живота си по-безнадеждна и по-отчайваща гледка. И тежката миризма, която я преследваше по петите, и кухото чаткане на две патерици по мозайката, и уплашеният хленч на дете – това й стигаше за цяла седмица. А навън небето сякаш сияеше, слънцето блестеше но пресните листа на дърветата. Две деца удряха с пръчки по водата на плиткото кръгло басейнче, на всички посоки летяха слънчеви капки, лицата им имаха такъв вид, сякаш всеки миг някой щеше да ги потегли здраво за ушенцата. На улицата, почти скрита от оградата на живия плет, мина с трясък трамвай, плочникът потрепера.

Криста вървеше като зашеметена, изпълнена цялата с ярост, с ненавист, с усещане, че се е замърсила завинаги, че никога вече няма да върне момичешката си чистота. Тя мразеше всичко в тоя миг, а най-много себе си, не себе си, не, а това, което носеше в себе си. Тая ужасна жива пъпка, която все още не представляваше нищо, не й трябваше, тя просто я ненавиждаше, както се ненавижда цирей, който ти грози лицето. Криста просто се задъхваше, блъсна се в няколко минувачи, без да се извини, сякаш не беше същото момиче, а съвсем друго, излязло от някаква незнайна пукнатина. Но скоро хладният пролетен въздух я освежи, яростните чувства започнаха бавно да гаснат. И едва тогава се появи срамът, обля с топлина лицето и шията й. Не, не е на себе си, трябва да се съвземе! Навярно не е съвсем нормално момиче, може би е урод някакъв, щом не е способна да се радва като всички други жени, че може да създава живот в себе си, да го храни и да го закриля със собствената си плът, да го моделира тайно в тихите нощи по свой образ и свое подобие. Не, не се радваше, не го обичаше, усещаше го като някакъв позорен израстък.

Тя тръгна към университета, но скоро разбра, че няма никакви сили да слуша лекции или да се хили на тъпите шеги на своите колеги. Продължи бавно нататък, не усети как е стигнала в парка. Най-сетне се осъзна на някаква пейка край малкото езерце, чугунените жаби бълваха светла вода и там, където падаше, се събираха рибките, за да глътнат мъничко въздух. Чувствуваше се все така разстроена, празна, дори не искаше да мисли за него. И той й беше омразен сега, та нали в крайна сметка всички нещастия произлизаха от него. Тя можеше и без това, то не й трябваше, макар че в ония мигове я зашеметяваше до припадък. Беше твърде силно за нея, разтърсваше я цялата, след това се чувствуваше опустошена и самотна. Не, няма нищо по-хубаво на тоя свят от едно чисто и свободно момиче.

Тя стоя тъй близо час край тихото, успокоително шуртене на фонтаните. Червените гръбчета на рибите все тъй плаваха във водната пяна, лениво се провираха сред лилиите. Едно момиченце им хвърляше парченца от кифлата си, те ги побутваха с муцунките си и изчезваха с някоя трошичка в дълбочините. Най-сетне стана и се запъти бавно към дома си. Чувствуваше се тъй омаломощена, не виждаше цъфналите бели звездички на жасмина, който ухаеше край нея, косовете, които пърхаха в клонките му. Не виждаше нищо освен червения губер на лалетата, който се мъчеше отново да събуди заспалия гняв. В къщи намери майка си, която се въртеше из кухнята край тенджерата с леща и пускаше в нея цели слитъци чесън. Криста приседна край малката масичка, една и съща, откакто се помнеше, само дето от време на време сменяваха мушамата й. Много обичаше да стои там и като своите далечни прабаби, винаги да се вслушва с едно ухо какво къкре на огъня. Майка й я погледна веднъж, после втори път – малко по-продължително.

– Защо миришеш на болница? – попита внезапно тя.

Криста изпита чувство, че някой я удари през гърлото.

– Бях в поликлиниката – отвърна момичето.

– Какво си правила там?

– Нали ти казах вчера, че ме болят зъбите.

Наистина я боляха – почти цялата горна челюст. Но взе аналгин и скоро всичко мина.

– Какво ти казаха?

– Нищо, на нервна почва.

– Невралгия, искаш да кажеш?

– Точно така! – залови се тя като удавница за думата. – Невралгия.

– Това е съвсем друго – отвърна успокоена тя. – Ти не си нервна, само дето си малко по-чувствителна.

Но в погледа й все още се спотайваше нещо, някакво съмнение може би. Наистина не миришат така зъболекарските кабинети, съвсем друга е тяхната миризма. Криста чувствуваше, че ако внезапно й зададе истинския въпрос, нейният писък ще разцепи на две пространството.

– Мамо! – каза тя уплашено. – Мамо, аз имам ли баба? От баща си, искам да кажа!

Сега пък майка и изведнъж пребледня, сякаш внезапно бе видяла призрак.

– Защо питаш?

– Просто така! – отвърна момичето. – Искам да знам.

– Някой ти се е обадил?

– Не, майко… Но аз си спомням една жена. Като бях на пет-шест години.

Лицето на майка й бавно възвърна истинския си цвят.

– Ти имаш баба – отвърна тя. – Но ние отдавна сме скъсали с тях. Пък и тя е много стара, надали вече те помни.

Засега това й беше достатъчно, тя се беше спасила.

– Майко, ще отида да се окъпя.

– Добре, мойто момиче.

В тоя момент и двете ясно съзнаваха, че са се избавили една от друга. Криста побърза да се заключи в банята и веднага пусна крана с топлата вода. Беше отвратителна тясна баня, боядисана плътно с блажна боя, която отдавна се бе напукала и олющила от влагата. Тежка емайлирана вана с похабено ръждиво дъно заемаше почти цялото й пространство. Единственото нещо, което нейната майчица можеше да поддържа в приличен вид, като че ли бе самата себе си. Иначе цялата къща някак бавно и неумолимо се разрушаваше. Криста отдава бе престанала да го забелязва, но то като че ли невидимо рушеше нещо в нея.

Излезе от банята едва когато съвсем се успокои. Обядва заедно с майка си, тоя път и двете мълчаливи и затворени в себе си. После майка й отиде на своите курсове, Криста остана сама. Повъртя се безсмислено из стаята и се пъхна в леглото си. И едва когато се зави презглава с плътното одеяло, за пръв път сълзите свободно потекоха по лицето й. Но тя съзнаваше в себе си, че те няма да й помогнат, нищо нямаше да й помогне освен някакво чудо може би.

2

Точно в седем часа Криста влезе в сладкарницата. Сашо седеше с гръб към нея, на тяхната обикновена маса. Просто не повярва на очите си, през последните месеци редовно закъсняваше на срещите. Пред него имаше малка висока чашка с някакво зелено питие, ментовка навярно. Изглеждаше дълбоко замислен, цигарата димеше право в лицето му, без да я забелязва. Пушеше много напоследък, беше отслабнал, лицето му бе добило малко жълт оттенък, като лицето на вуйчо му.

– Здрасти – каза тя.

Той я погледна така, сякаш в първия миг не съзна кой е дошъл, после се усмихна слабо и я покани. Очите му бяха станали по-сиви и по-студени през последните месеци, сега тя усещаше, че леко зъзне под погледа му, който едва я различаваше от съседните гърбове.

– Как си? – попита той. – Искаш ли да та поръчам една ментовка?

– Не ми се пие алкохол – отвърна тя.

Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.

– Това не е алкохол – отвърна младежът. – То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.

Криста го погледна – тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.

– Добре – съгласи се тя.

Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:

– Нещо ми се виждаш умислен?

Погледът му внезапно се оживи.

– Знаеш ли – започна той, – днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.

– Прогледнал си? – попита тя недоверчиво.

Но той не усети тона й.

– След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.

Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.

– Днес бях в поликлиниката – каза тя.

– Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то – продължи младежът. – Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…

– Да – каза тя.

– Ти обичаш ли да решаваш ребуси?

– Не – каза тя. – Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.

– Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква – втората или третата по хоризонтала.

– Сигурен ли си поне в тая буква? – запита тя. Лицето му съвсем се промени – сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.

– Ето в това е цялата работа – възкликна той. – Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва – не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне – това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? – попита той оживено.

– Да – каза тя, макар че не разбра нищо.

– Мене ми е нужно да опровергая, така да се каже, известната истина. Но това означава безукорно да се реши хоризонтала. А това не е лесно, тъй като нещата прескачат и в някои други науки. Тежко и мъчително раждане… Като всяко раждане.

– Прав си – каза тя.

– Какво ти е?

– Какво да ми е? – вдигна тя тънките си веждички. – Знам ли? Виждаш ми се някак особена.

– И ти ми се виждаш някак особен.

– Моята работа е ясна. А ти защо? Какво си правила в поликлиниката?

– Преглеждах си зъбите… Но това не е важно.

– Че ти имаш най-идеалните зъби на тоя свят – учуди се той.

– Казах ти, че това не е важно! – повтори тя с леко раздразнение. – Много по-важно е другото. От кабинета се излиза направо в един коридор. Той е в сутерена и естествено няма никакви прозорци. В целия коридор свети само една-единствена лампа.

– Защо ми разправяш тия работи?

– Чакай, не бързай. Разни врати, доста похабени, край всяка врата опашка от хора. И в това е цялата работа – лицата на хората. Никога не съм виждала по-безнадеждни лица. Не е човешко да се събират на едно място толкова безнадеждни хора. Те просто си влияят един на друг и стават още по-безнадеждни. Ти изпитвал ли си някога това чувство?

– Кое чувство?

– На безнадеждност – каза тя търпеливо.

– Не, никога! – отвърна той. – Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.

– Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.

– Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки. В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.

– А няма ли слепи посоки? – запита тя.

– Как така слепи?

– Ами като моя коридор, да речем. От едната страна свършва с най-обикновена стена, дори без отдушник. От другата по десетина стълби се изкачваш в партера. Там има желязна решетъчна врата, която нощем се затваря с ключ и катинар. Освен това…

– Говориш тъй, сякаш си се приготвила да ограбиш тая поликлиника.

– Ако те заключат в тоя коридор – ето това е безнадеждност. Все едно, че си затворен в някакъв куб. Нищо освен безнадеждност и безсмислица.

– Виждаш ми се особена тая вечер.

Келнерката най-сетне донесе двете ментовки. Криста веднага изпи своята. Сашо погледна празната чаша, но нищо не каза. Може би изобщо не бе забелязал, че в нея са останали само няколко капки.

– Сега надеждата ми е във вуйчо! – каза той. – Не е възможно да не знае поне една буква, една-едничка.

– Ами тогава защо не го попиташ?

– Там е цялата работа. Защото ребусът си е ребус. Ако отговорът е напечатан на последната страница, това не е никакъв ребус.

– Ребусът… ребусът! – възкликна тя нетърпеливо. – А тия в подземния коридор? Те какво ще спечелят от вашия ребус?

Сашо я погледна внимателно.

– Слушай, ти преувеличаваш тая работа. Повечето от тях имат колит, газове, в най-лошия случай ишиас. Тях ги потискат не толкова техните болести, а дето висят като хайвани на опашката и се дразнят ужасно, ако ги пререди някой. Особено с привилегии. Първо, не бива да има в нашето общество привилегии. И, второ, трябва да се строят някакви приемни, да има номера, знам ли какво? Ти кога изпи ментовката?

– Просто я изпих.

– Да ти поръчам ли още една?

– Ако може съвсем мъничка.

– По-малка от тая не може. Предвидено е да се гълта само на определени порции.

– Добре – каза тя.

Той поръча още две ментовки.

– И изобщо няма нищо по-противно от това да висиш на опашка – каза той. – Дори за вестник…

– Да, прав си. В поликлиниката например…

– Ама остави най-сетне на мира тая поликлиника – каза младежът. – Аз никога не ходя по поликлиники. И за какво? Сега всичко се лекува с антибиотици, дори да имаш фистула на ануса…

Точно в тоя момент пристигна Донка. Беше обута в отвратителен керемиден панталон, с палтенце от изкуствен лутър. Даже си бе насинила клепките, доста нескопосано при това, сякаш някой я бе цапнал през двете очи. Донка седна малко запъхтяна при тях и моментално глътна чашата на младежа.

– Знаете ли, имах страхотна среща! – заяви тя възбудено. Бате Фанче Куклата е блинд. Аз имам кента до рига. Казвам, разбира се, тройно.

– А мога ли да продължа нататък? – попита Сашо много приветливо.

– Моля! – каза тя малко учудено.

– Бате Фанчо тегли две карти. Тогава ти разваляш кентата, като си запазваш три пики…

– и правя кент флеш мажорен. Ти откъде знаеш? – попита тя, като се пулеше с насинените си Очи.

– Не помниш ли, че ми разказа тая история миналата година. Интересно е, нямаш ли и някакви други мечти?

– Това не е никаква мечта! – каза Донка огорчено. – А чиста истина. Само че Фанчо направи кент флеша, а аз четири осмици… Направи ме дармадан.

– Ти сама си се направила! – каза младежът. – С тия панталони, искам да кажа!

– Ами какво да правя, сега това е модерно. Какво ти е, зайче, защо мълчиш? – обърна се тя към Криста.

– Нищо, поркам си. Какво става с тоя Кишо, не е минавал цяла седмица.

– Точно така! Вие знаете ли? – запита Донка възбудено.

Не знаеха, разбира се. Тогава тя разказа, че Кишо си купил трабант, Доста евтино при това. Дори направил с него една разходка, е, не чак до „Щастливеца“ – до „Кръста“. И там трабантът напълно капитулирал. Добре, че било нанадолно, къде по инерция, къде с бутане, успял да го откара до дома. Сега по цял ден лежи под него, нещо човърка.

– Най-лошото е, че няма резервни части! – завърши тя. – Просто – никакви. Кишо проспособявал от велосипеди, от моторетки, от шевни машини! Нали знаете, че е гениален в това отношение. Даже аз му свих едни чистачки от колите, дето ги паркират у нас, в задния двор. Крала съм ги посред нощ, като някакъв таласъм.

– Лошо си се научила – каза Сашо. – Кога успя да ми свиеш ментовката?

– Нищо, сега ще поръчам. Ако искате нещо друго?

– Ментовка! – каза твърдо младежът.

Криста само поднесе чашката към устните си. Изведнъж силно пребледня, измърмори нещо и бързо се запъти към тоалета. Струваше й се, че няма да издържи нито миг повече, ще се опозори, завинаги в тая малка сладкарничка, в която новините се предаваха по собствения й телетип. Щом влезе вътре, и зелената течност, смесена с малко леща, бликна като фонтан от устата й. Някаква жена, която тъкмо излизаше от кабинната, уплашено затвори вратата под носа си. След малко отново се показа, доста предпазливо, разбира се. Беше възрастна жена, доста елегантно облечена.

– Лошо ли ти е, мойто момиче?

– Нищо, мина ми – каза Криста задавено. – Изведнъж ми олекна.

– Ясно! – каза жената. – Повече не бива да пиеш.

Криста не забеляза никакви поражения по дрехите си. Дългобойният фонтан беше засегнал най-вече огледалото над мивката, така че не можа да се огледа като хората. Но за всеки случай поизми лицето си и побърза да се върне. Сашо вече бе платил сметката и нетърпеливо я чакаше.

– Аз ще вървя – каза той. – Двете май по-добре ще се забавлявате.

– Сигурно – каза Криста, без да го погледне. Страхуваше се да не се издаде с нещо.

– Утре, както обикновено. Чао.

Фигурата му изчезна така леко зад стъклената врата, сякаш бе свалил някакъв самар от гърба си. Двете момичета останаха сами, Криста посегна към чашката, но Донка веднага я дръпна от ръцете й.

– Нито капка повече! – каза тя. – Ти си повръщала.

– Не! – отвърна уплашено Криста.

– Да! – каза Донка. – Имаш няколко петна по обувките.

– Не зная какво ми стана.

– А аз зная!… Ти си бременна.

Криста усети как сълзи бликнаха от очите й. Тя извади кърпичката си и ги изтри с разтреперани пръсти.

– Сашо забеляза ли нещо?

– Ами – ще забележи, кретен такъв. Той само от себе си се интересува!

Мина келнерката, Донка й поръча две кафета, едното съвсем без захар.

– Как се стигна до тая беля? – запита Донка.

– Ами отде да знам… Аз си мислех, че…

Двете мълчаха, докато келнерката донесе кафетата.

– Трябва да му кажеш! – обади се отново Донка. – Колкото и неприятна да е тая работа.

– Никога! – отвърна решително момичето.

– Как така – никога? А какво ще стане с детето?

– Не знам.

– Ама пък отговор! Там е работата, че все трябва да стане нещо!

– Не мога да му кажа, не разбираш ли? – заплака отново момичето.

Донка я гледаше тъй, сякаш виждаше самата себе си.

– Разбирам – каза тя. – Като ходехме две години с Еди, аз нито веднъж не му казах: „Слушай бе, приятелче, къде си тръгнал?“ Нищо не му казах, мълчах си и в края на краищата той се измъкна.

– И по-добре. Защо трябва и да се унижаваме на всичко отгоре?

– Защото контрата остава у нас! – отвърна Донка ядосано. – Мене ми пука, ако ще се надуе Сашовия корем… Но ще се надуе твоя за съжаление. И няма как да го скриеш.

Криста отново започна да трие сълзите си. Двама от съседната маса се обърнаха да ги погледнат.

– Нещастна любов? – запита единият.

Имаше много ситни бели зъби, усмивката му бе противна.

– Като ти завъртя един… – отвърна му Донка и му показа едрия си плесник.

Това беше съвсем достатъчно, оня се обърна като кукла пред себе си. Донка помълча малко, после запита:

– Е добре де, досега съвсем нищо ли не сте си казали?

– Нищо, нито думичка.

– Значи, наистина е кретен! – каза тя убедено. – А аз си мислех, че е свястно момче.

– Не знам – каза тя. – Отначало всичко вървеше много добре. Но сега имам чувството, че ставам все по-прозрачна пред очите му. Ето тая вечер нищо не забеляза.

– Да, права си.

– Той изобщо не ме обича. И може би никога не ме е обичал.

– Не е вярно! – каза тя убедено. – Макар че на тия говеда не бива много-много да се разчита.

– Там е работата, че и аз не искам да имам дете! – каза Криста. – В никакъв случай.

– Ако той се съгласи – каза Донка, – само ще си хвърляме шапките.

– Не! – каза Криста решително.

Същата вечер, докато лежеше в тъмната стая, тя отчаяно си мислеше: „Не, в никакъв случай!“ Колкото и да е труден и ужасен един аборт, раждането е много по-ужасно. Усещаше с някаква необикновена яснота, почти прозрение, че не иска да има ни дете, ни мъж, ре иска отново да стане момиче, каквото е била доскоро, нищо друго освен момиче. Усещаше, че не го обича, че изпитва по-скоро ненавист към него за злото, което й бе причинил. През целия й живот никой не бе й причинявал по-голямо зло, дори баща й, И защо всичко това, защо наистина? В името на какво съмнително щастие? В името на какво заблуждение? Или изобщо в името на някакви функции на природата, които може би са безсмислени за човека. Сигурно са безсмислени. Тя бе обичала кученца, врабченца, до смърт бе обичала една съвсем мъничка и безпомощна костенурчица, но деца никога не бе обичала. Особено пък бебета, които…


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю