Текст книги "Нощем с белите коне"

2

Точно в седем часа Криста влезе в сладкарницата. Сашо седеше с гръб към нея, на тяхната обикновена маса. Просто не повярва на очите си, през последните месеци редовно закъсняваше на срещите. Пред него имаше малка висока чашка с някакво зелено питие, ментовка навярно. Изглеждаше дълбоко замислен, цигарата димеше право в лицето му, без да я забелязва. Пушеше много напоследък, беше отслабнал, лицето му бе добило малко жълт оттенък, като лицето на вуйчо му.

– Здрасти – каза тя.

Той я погледна така, сякаш в първия миг не съзна кой е дошъл, после се усмихна слабо и я покани. Очите му бяха станали по-сиви и по-студени през последните месеци, сега тя усещаше, че леко зъзне под погледа му, който едва я различаваше от съседните гърбове.

– Как си? – попита той. – Искаш ли да та поръчам една ментовка?

– Не ми се пие алкохол – отвърна тя.

Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.

– Това не е алкохол – отвърна младежът. – То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.

Криста го погледна – тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.

– Добре – съгласи се тя.

Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:

– Нещо ми се виждаш умислен?

Погледът му внезапно се оживи.

– Знаеш ли – започна той, – днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.

– Прогледнал си? – попита тя недоверчиво.

Но той не усети тона й.

– След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.

Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.

– Днес бях в поликлиниката – каза тя.

– Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то – продължи младежът. – Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…

– Да – каза тя.

– Ти обичаш ли да решаваш ребуси?

– Не – каза тя. – Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.

– Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква – втората или третата по хоризонтала.

– Сигурен ли си поне в тая буква? – запита тя. Лицето му съвсем се промени – сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.

– Ето в това е цялата работа – възкликна той. – Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва – не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне – това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? – попита той оживено.

– Да – каза тя, макар че не разбра нищо.

– Мене ми е нужно да опровергая, така да се каже, известната истина. Но това означава безукорно да се реши хоризонтала. А това не е лесно, тъй като нещата прескачат и в някои други науки. Тежко и мъчително раждане… Като всяко раждане.

– Прав си – каза тя.

– Какво ти е?

– Какво да ми е? – вдигна тя тънките си веждички. – Знам ли? Виждаш ми се някак особена.

– И ти ми се виждаш някак особен.

– Моята работа е ясна. А ти защо? Какво си правила в поликлиниката?

– Преглеждах си зъбите… Но това не е важно.

– Че ти имаш най-идеалните зъби на тоя свят – учуди се той.

– Казах ти, че това не е важно! – повтори тя с леко раздразнение. – Много по-важно е другото. От кабинета се излиза направо в един коридор. Той е в сутерена и естествено няма никакви прозорци. В целия коридор свети само една-единствена лампа.

– Защо ми разправяш тия работи?

– Чакай, не бързай. Разни врати, доста похабени, край всяка врата опашка от хора. И в това е цялата работа – лицата на хората. Никога не съм виждала по-безнадеждни лица. Не е човешко да се събират на едно място толкова безнадеждни хора. Те просто си влияят един на друг и стават още по-безнадеждни. Ти изпитвал ли си някога това чувство?

– Кое чувство?

– На безнадеждност – каза тя търпеливо.

– Не, никога! – отвърна той. – Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.

– Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.

– Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки. В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.

– А няма ли слепи посоки? – запита тя.

– Как така слепи?

– Ами като моя коридор, да речем. От едната страна свършва с най-обикновена стена, дори без отдушник. От другата по десетина стълби се изкачваш в партера. Там има желязна решетъчна врата, която нощем се затваря с ключ и катинар. Освен това…

– Говориш тъй, сякаш си се приготвила да ограбиш тая поликлиника.

– Ако те заключат в тоя коридор – ето това е безнадеждност. Все едно, че си затворен в някакъв куб. Нищо освен безнадеждност и безсмислица.

– Виждаш ми се особена тая вечер.

Келнерката най-сетне донесе двете ментовки. Криста веднага изпи своята. Сашо погледна празната чаша, но нищо не каза. Може би изобщо не бе забелязал, че в нея са останали само няколко капки.

– Сега надеждата ми е във вуйчо! – каза той. – Не е възможно да не знае поне една буква, една-едничка.

– Ами тогава защо не го попиташ?

– Там е цялата работа. Защото ребусът си е ребус. Ако отговорът е напечатан на последната страница, това не е никакъв ребус.

– Ребусът… ребусът! – възкликна тя нетърпеливо. – А тия в подземния коридор? Те какво ще спечелят от вашия ребус?

Сашо я погледна внимателно.

– Слушай, ти преувеличаваш тая работа. Повечето от тях имат колит, газове, в най-лошия случай ишиас. Тях ги потискат не толкова техните болести, а дето висят като хайвани на опашката и се дразнят ужасно, ако ги пререди някой. Особено с привилегии. Първо, не бива да има в нашето общество привилегии. И, второ, трябва да се строят някакви приемни, да има номера, знам ли какво? Ти кога изпи ментовката?

– Просто я изпих.

– Да ти поръчам ли още една?

– Ако може съвсем мъничка.

– По-малка от тая не може. Предвидено е да се гълта само на определени порции.

– Добре – каза тя.

Той поръча още две ментовки.

– И изобщо няма нищо по-противно от това да висиш на опашка – каза той. – Дори за вестник…

– Да, прав си. В поликлиниката например…

– Ама остави най-сетне на мира тая поликлиника – каза младежът. – Аз никога не ходя по поликлиники. И за какво? Сега всичко се лекува с антибиотици, дори да имаш фистула на ануса…

Точно в тоя момент пристигна Донка. Беше обута в отвратителен керемиден панталон, с палтенце от изкуствен лутър. Даже си бе насинила клепките, доста нескопосано при това, сякаш някой я бе цапнал през двете очи. Донка седна малко запъхтяна при тях и моментално глътна чашата на младежа.

– Знаете ли, имах страхотна среща! – заяви тя възбудено. Бате Фанче Куклата е блинд. Аз имам кента до рига. Казвам, разбира се, тройно.

– А мога ли да продължа нататък? – попита Сашо много приветливо.

– Моля! – каза тя малко учудено.

– Бате Фанчо тегли две карти. Тогава ти разваляш кентата, като си запазваш три пики…

– и правя кент флеш мажорен. Ти откъде знаеш? – попита тя, като се пулеше с насинените си Очи.

– Не помниш ли, че ми разказа тая история миналата година. Интересно е, нямаш ли и някакви други мечти?

– Това не е никаква мечта! – каза Донка огорчено. – А чиста истина. Само че Фанчо направи кент флеша, а аз четири осмици… Направи ме дармадан.

– Ти сама си се направила! – каза младежът. – С тия панталони, искам да кажа!

– Ами какво да правя, сега това е модерно. Какво ти е, зайче, защо мълчиш? – обърна се тя към Криста.

– Нищо, поркам си. Какво става с тоя Кишо, не е минавал цяла седмица.

– Точно така! Вие знаете ли? – запита Донка възбудено.

Не знаеха, разбира се. Тогава тя разказа, че Кишо си купил трабант, Доста евтино при това. Дори направил с него една разходка, е, не чак до „Щастливеца“ – до „Кръста“. И там трабантът напълно капитулирал. Добре, че било нанадолно, къде по инерция, къде с бутане, успял да го откара до дома. Сега по цял ден лежи под него, нещо човърка.

– Най-лошото е, че няма резервни части! – завърши тя. – Просто – никакви. Кишо проспособявал от велосипеди, от моторетки, от шевни машини! Нали знаете, че е гениален в това отношение. Даже аз му свих едни чистачки от колите, дето ги паркират у нас, в задния двор. Крала съм ги посред нощ, като някакъв таласъм.

– Лошо си се научила – каза Сашо. – Кога успя да ми свиеш ментовката?

– Нищо, сега ще поръчам. Ако искате нещо друго?

– Ментовка! – каза твърдо младежът.

Криста само поднесе чашката към устните си. Изведнъж силно пребледня, измърмори нещо и бързо се запъти към тоалета. Струваше й се, че няма да издържи нито миг повече, ще се опозори, завинаги в тая малка сладкарничка, в която новините се предаваха по собствения й телетип. Щом влезе вътре, и зелената течност, смесена с малко леща, бликна като фонтан от устата й. Някаква жена, която тъкмо излизаше от кабинната, уплашено затвори вратата под носа си. След малко отново се показа, доста предпазливо, разбира се. Беше възрастна жена, доста елегантно облечена.

– Лошо ли ти е, мойто момиче?

– Нищо, мина ми – каза Криста задавено. – Изведнъж ми олекна.

– Ясно! – каза жената. – Повече не бива да пиеш.

Криста не забеляза никакви поражения по дрехите си. Дългобойният фонтан беше засегнал най-вече огледалото над мивката, така че не можа да се огледа като хората. Но за всеки случай поизми лицето си и побърза да се върне. Сашо вече бе платил сметката и нетърпеливо я чакаше.

– Аз ще вървя – каза той. – Двете май по-добре ще се забавлявате.

– Сигурно – каза Криста, без да го погледне. Страхуваше се да не се издаде с нещо.

– Утре, както обикновено. Чао.

Фигурата му изчезна така леко зад стъклената врата, сякаш бе свалил някакъв самар от гърба си. Двете момичета останаха сами, Криста посегна към чашката, но Донка веднага я дръпна от ръцете й.

– Нито капка повече! – каза тя. – Ти си повръщала.

– Не! – отвърна уплашено Криста.

– Да! – каза Донка. – Имаш няколко петна по обувките.

– Не зная какво ми стана.

– А аз зная!… Ти си бременна.

Криста усети как сълзи бликнаха от очите й. Тя извади кърпичката си и ги изтри с разтреперани пръсти.

– Сашо забеляза ли нещо?

– Ами – ще забележи, кретен такъв. Той само от себе си се интересува!

Мина келнерката, Донка й поръча две кафета, едното съвсем без захар.

– Как се стигна до тая беля? – запита Донка.

– Ами отде да знам… Аз си мислех, че…

Двете мълчаха, докато келнерката донесе кафетата.

– Трябва да му кажеш! – обади се отново Донка. – Колкото и неприятна да е тая работа.

– Никога! – отвърна решително момичето.

– Как така – никога? А какво ще стане с детето?

– Не знам.

– Ама пък отговор! Там е работата, че все трябва да стане нещо!

– Не мога да му кажа, не разбираш ли? – заплака отново момичето.

Донка я гледаше тъй, сякаш виждаше самата себе си.

– Разбирам – каза тя. – Като ходехме две години с Еди, аз нито веднъж не му казах: „Слушай бе, приятелче, къде си тръгнал?“ Нищо не му казах, мълчах си и в края на краищата той се измъкна.

– И по-добре. Защо трябва и да се унижаваме на всичко отгоре?

– Защото контрата остава у нас! – отвърна Донка ядосано. – Мене ми пука, ако ще се надуе Сашовия корем… Но ще се надуе твоя за съжаление. И няма как да го скриеш.

Криста отново започна да трие сълзите си. Двама от съседната маса се обърнаха да ги погледнат.

– Нещастна любов? – запита единият.

Имаше много ситни бели зъби, усмивката му бе противна.

– Като ти завъртя един… – отвърна му Донка и му показа едрия си плесник.

Това беше съвсем достатъчно, оня се обърна като кукла пред себе си. Донка помълча малко, после запита:

– Е добре де, досега съвсем нищо ли не сте си казали?

– Нищо, нито думичка.

– Значи, наистина е кретен! – каза тя убедено. – А аз си мислех, че е свястно момче.

– Не знам – каза тя. – Отначало всичко вървеше много добре. Но сега имам чувството, че ставам все по-прозрачна пред очите му. Ето тая вечер нищо не забеляза.

– Да, права си.

– Той изобщо не ме обича. И може би никога не ме е обичал.

– Не е вярно! – каза тя убедено. – Макар че на тия говеда не бива много-много да се разчита.

– Там е работата, че и аз не искам да имам дете! – каза Криста. – В никакъв случай.

– Ако той се съгласи – каза Донка, – само ще си хвърляме шапките.

– Не! – каза Криста решително.

Същата вечер, докато лежеше в тъмната стая, тя отчаяно си мислеше: „Не, в никакъв случай!“ Колкото и да е труден и ужасен един аборт, раждането е много по-ужасно. Усещаше с някаква необикновена яснота, почти прозрение, че не иска да има ни дете, ни мъж, ре иска отново да стане момиче, каквото е била доскоро, нищо друго освен момиче. Усещаше, че не го обича, че изпитва по-скоро ненавист към него за злото, което й бе причинил. През целия й живот никой не бе й причинявал по-голямо зло, дори баща й, И защо всичко това, защо наистина? В името на какво съмнително щастие? В името на какво заблуждение? Или изобщо в името на някакви функции на природата, които може би са безсмислени за човека. Сигурно са безсмислени. Тя бе обичала кученца, врабченца, до смърт бе обичала една съвсем мъничка и безпомощна костенурчица, но деца никога не бе обичала. Особено пък бебета, които…