Текст книги "Нощем с белите коне"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 28 страниц)
Младежът се замисли дълбоко.
– Добре, вуйчо, все едно, че не сме говорили нищо – каза той сухо.
В бюфета на ректората беше много задушно, тежко миришеше на влага и канална вода. Група хлапаци бяха застанали точно на входа, разчесваха брадите си в някакъв празен спор. („И все пак Ретфорд не е Нюман – дочу той. – Нюман си е Нюман, Нюман е мъж.“) Нюман може да е мъж, но те какви мъже са с тия пилешки плешки и гуреливи очи? Брандо! – изкряка друг, докато той си пробиваше път с лакти. Вътре Сашо се огледа – над раменете, над невчесаните коси – и най-сетне я зърна. Разговаряше с някакъв пелтек и го подръпваше разсеяно за копчето на ямурлука, като го гледаше внимателно в устата, сякаш ронеше оттам не думи, а бисери. Но щом го видя, Криста мигновено заряза кавалера си.
– Малко закъсня – каза тя.
Не беше толкова малко – повече от половин час. Сега пък Сашо започна да пелтечи от гняв и възмущение, докато й разказваше за вуйчо си. Всичко можел да очаква от него, но не и това убийствено равнодушие. Но за негово учудване и Криста не му се видя чак толкова възмутена или развълнувана. Ами такива са те академиците, подхвърли тя, като го помъкна навън. Тъй де, не е щъркел, та да глътне веднага жабата! Има да я почуква с клюна си по главата най-малко половин месец. Важно е веднъж да свикне с тая мисъл, после всичко е лесно. И защо му е тръснал изведнъж тоя сюрприз, трябвало е малко да го подготви.
– Откъде да знам, че е такъв мухльо! – каза мрачно младежът. – Винаги ми е правил впечатление на човек, който стои над дребните скрупули.
– Защо се чудиш? – вдигна рамене момичето. – Ти майка ми не си видял. Веднъж, като ни дойде леля на гости, взе от съседите половин хляб. И цяла нощ не мигна от притеснение. Сутринта става в тъмни зори да търси хляб по фурните.
– Кретени! – каза младежът обидено.
Криста се опита да ги защити. По-добре да са кретени, отколкото нахалници и дураци. И без това светът е заприщен от тях. Тя му говореше кротичко, но Сашо смътно усещаше, че умът й е някъде другаде. И най-сетне изплю своето малко камъче:
– Я по-добре ми разкажи как прекарахте снощи?
– Ами как! – измърмори неохотно Сашо. – Напихме се като говеда.
– Разкажи, разкажи, рицарю на печалния образ… Най-подробно ми разкажи…
И докато се измъкваха навън, той все тъй неохотно започна да й разказва какво се бе случило. Нарочно отдели най-много време за Кишо и неговото белгийско приключение. От време на време Криста му задаваше по някое въпросче, той усещаше скритото коварство в гласа й. Като стигна до това, как излезли от бара, той се увлече да обяснява колко било хлъзгаво и как двете Фифета едва отмъкнали Кишо.
– Ти ли изпрати Донка? – прекъсна го тя.
– Ами как? Няма да я оставя на улицата! – отвърна той с колкото се може по-естествен глас.
– Знаеш ли какво си прасе! – каза тя.
Но в гласа й нямаше ни кавга, ни укор – може би само малко съмнение.
– И докъде я изпрати?
– Докъде – до мъжката баня! – измърмори той недоволно. – Ами естествено, изпратих я до тях – аз бях най-трезвен.
– Спасителят в ръжта! – каза тя презрително. – Квалифициран изпращач. На такива като теб може ли да има човек доверие!
– Ами да си дошла снощи! – отвърна той сърдито. – А не да ми мрънкаш сега. Не се ли чувствуваш длъжна да ми дадеш поне някакво обяснение?
Той усети как лицето й изведнъж помръкна. Ако беше започнал с това – щеше да се спаси от целия разпит. Само майка й можеше с нещо да я отвлече и развълнува.
– Аз съм ти казвала – отвърна тя с горчивина. – Нещо става с майка ми през последните две-три години. Току тъй изведнъж, без никакъв повод, започва да плаче. Вчера ми е плакала от шест до осем.
– Климактериум – измърмори враждебно младежът.
– Какъв климактериум, тя е на петдесет и шест години – отвърна обидено Криста.
– Както и да е, но не съм виждал момиче толкова заплеснато по майка си. Един съвременен човек трябва да бъде малко по-обективен.
– Обективен не значи безсърдечен.
– А сърдечен не значи да не виждаш по-далече от собствения си нос.
Мълчаха сърдити, докато прекосиха Градската градина. Беше съвсем пуста, студът бе прогонил старците и провинциалните ученици, които се събираха тук като ята бездомни врабци. Слабото слънце бе разтопило скрежа по клоните на дърветата, сега те блестяха като антрацитови. Водата бавно се оцеждаше по тях и капеше на едри капки по голите бронзови бебета. Но след това имаше доста много витрини по „Стамболийски“, повечето с цветни фотоси, така че докато зяпаха, и сръднята им мина. И тъкмо пресичаха „Леге“, Криста изведнъж се закова уплашено на мястото си.
– Ето я! – опули се тя.
– Коя! – стресна се той.
– Майка ми!… Тая с кафявото палто!
Криста започна да отстъпва заднешком, и то така стремително, че Сашо едва я измъкна изпод гумите на едно такси.
– Пфу, ще те погуби тая хурия! – възкликна той ядосано.
И потърси с поглед хурията. Тая с кафявото палто му се видя стройна елегантна женица почти с момичешка фигура. Стъпваше много напето, имаше нещо жизнерадостно в походката й като в походката на собствената и дъщеря. За пръв път му се случваше да види такава гиздава плачеща върба, тя си беше чисто и просто тополка.
– Почакай ме тук!… Ей там – при килимите!
Криста се отправи робко към килимарския магазин.
Не беше никак трудно за Сашо да я заобиколи и тръгне насреща й. И я зазяпа така любопитно, че едва не му се откачи ченето. Сега, разбира се, годинките й личаха повече. Отпред раменете бяха малко превити, бузите леко хлътнали, косата отдавна бе загубила своята лъскавина. Но лицето и беше много приятно, кожата доста запазена, с изключение на торбичките под очите. Ясно от какво – да се плаче е предимство за всяка жена, но и лукс в същото време. Като че ли цялото й лице беше малко обезцветено от сълзите й. Но с това се свършваха всички беди, всичко друго си беше на място. Натрупваната с месеци враждебност се превърна в миг едва ли не в ярост. Като се разминаваха, тя като че ли усети погледа му. По чувствителното й лице мина мъничка неприятна тръпка, тя бегло го погледна. Очите й толкова много приличаха на очите на Криста, че той изтръпна. Но това като че ли още повече го вбеси.
– Как ти се видя? – посрещна го нетърпеливо Криста.
– Екстра! – отвърна той ядосано. – Ако не бях така добре възпитан, само с една дума щях да кажа, за какво плаче майка ти.
– Как не те е срам! Гамен! – избухна тя.
И побягна от него така стремително, че просто се разлепи върху една шопкиня, която излизаше от магазина, прегърнала като гигантско бебе някакъв свит на руло килим. Тоя път Сашо дори не я последва, толкова много беше ядосан. Да върви, да се пръждосва!… Ще му хаби нервите заради тоя женски октопод. Това не е никаква Ниобея, това си е жив Кронос, който лапа за десерт собствените си деца. Чувствуваше се така разстроен, че не знаеше какво да прави. Сега вече не му се разговаряше с оня подвижен кактус – Кишо. Да се прибере в къщи – още по-зле. Най-добре е да фрасне два големи коняка във „Варшава“. Но самата мисъл за алкохол му се стори отвратителна. Стига вече с тия гуляи, трябва да си седне на задника. Още повече че неговият вуйчо навярно ще престане да му дава поръчки.
И той отново се потътра към Луна парк, вече съвсем вкиснат, готов да се скара с когото и да е. Но за свой късмет Кишо не беше в Луна парк. Само една набъбнала като козунак касиерка седеше до входа и продаваше мрачно жетони за автоматите. Погледна го така недружелюбно, че той едва не се върна назад. Може би имаше право – вътре беше пълно с момчетии, нито един възрастен човек. Повечето от тях не играеха, просто се трупаха да зяпат завистливо тия, които все още имаха някой и друг лев. Помещението беше много студено, неприветливо, стените му изглеждаха немазани и небоядисани от времето на бомбардировките. Навярно е било някакъв склад, който набързо бяха приспособили като зала за забавления. Децата не са много придирчиви, готови са да сдъвчат и парче керемида, ако им кажеш, че е шоколад. На всичко отгоре японските автомати бяха така безвкусно вапцани и изрисувани, че той едва ги погледна.
И все пак остана да позяпа, привлечен главно от рекламата, която им бе направил Кишо. Най-съвременна електроника – да видим поне каква е. Всъщност не беше толкова зле – на стереоекрана самолетите летяха съвсем като истински на фона на изпъстреното с облаци небе. Бяха пъргави и подвижни като оси, нито за секунда не се задържаха на едно място. През това време играчът държеше лост с оптически мерник, проектиран върху екрана. Щом кръстачката попаднеше върху някой от самолетите, той мигновено изчезваше, сякаш се превръщаше във въздух. Но това не беше толкова лесно.
Скоро интересът на Сашо се прехвърли върху самия играч. Беше доста дебело момче, късите му панталонки бяха набити с превъзходно крехко месо. И лицето му бе бяло, масивно и спокойно. Нито едно мускулче не трепваше върху него, когато улучваше някой от самолетите. И ни най-малка гънчица на радост или задоволство по здраво стегнатите устни. Само за кратко мигновение в погледа му се появяваше някаква мътна студенина и отново угасваше. „Хладнокръвен убиец – помисли Сашо респектирай. – Опитен, добре трениран убиец с лоена топка в гърдите вместо сърце.“ Като свали и последния самолет, момчето бръкна в джоба си за нов жетон. И едва напъха ръката си в цепката, така всичко бе опънато от месо. Доста добре го бяха угоили неговите родители, навярно като в приказките режеха месо изпод петите си, за да хранят своето орле.
Сашо дори не усети как отиде да купи жетони от мрачната особа край вратата. И се залепи за първия свободен автомат. След половин час Кишо го намери там с възбудени очи и прехапан език.
– Роден съм за летец-изтребител! – каза той гордо. – Свалям ги като круши…
Отидоха да обядват в една шкембеджийница, така добре вмирисана, че Сашо едва не се върна от входа. Но Кишо го бутна грубо с длан по гърба, сърдито измърмори:
– Влизай, влизай, буржоазна отрепка такава!… Влизай да видиш какво яде народът.
Оказа се, че яде поне евтино. За един лев получиха и храна, и бира, а оцетът и червеният пипер бяха съвсем безплатни. Кишо си насипа толкова много от тях, че младежът го погледна уплашено.
– Ще се отровиш бе, човек!
– Гледай ти да не се отровиш! – изръмжа Кишо. – Аз съм от Простолюдието, моят стомах е свикнал. Дядо ми е бил биволар, а баща ми правеше лед в халите. Тъй си и умря – премръзнал. Беше в началото на юни, той ни помоли да запалим печката, усмихна се радостно и си замина.
Докато гълташе огнената чорба, Кишо му разказа туй-онуй за детството си. Голям глад изкарали, особено през войната. Баща му бил педя човек, а ядял като ламя. А нали тогава всичко било с купони. Изпояждал и храната на децата си, а веднъж изял цяла варена тиква, заедно с дръжката. Не им дал дори да я помиришат. Децата растели слабички, залитали от глад по улиците на Банишора. И напук на неграмотния си баща всички били отлични ученици.
– Ако не беше умрял – тъй щяхме да си отидем! – завърши той, прегракнал от лютевината. – На края щеше да изгълта и нас.
– И от какво умря?
– Знам ли? Баба рече – развил му се пъпът! Пъп ли бе, чудо ли бе! – Кишо се усмихна скръбно. – Помня само, че имаше ужасна памет. Макар че беше съвсем неграмотен, знаеше наизуст цялото свето писание. На него съм се метнал.
– Не ти личи! – каза скептично Сашо. – Помниш ли снощи кой те отведе в къщи?
– Наистина не помня… Но се събудих в седем часа, дойдох тук и само за час и половина поправих и трите апарата… Някой друг би се моткал с тях три седмици.
– А всъщност не си ли даваш сметка, че тая работа тук е временна.
– Защо да е временна?
– Ами утре белгиецът ще си отиде и ти ще си останеш с пръст в устата.
– Нали ти казах, че апаратите остават тук… И все някой трябва да ги поправя.
– Не ставай наивен! – каза мрачно младежът. – Току-виж, че назначили на твоето място някой водопроводчик. Особено ако е баджанак на директора.
– Все ми е едно! – отвърна ядосано Кишо. – Аз съм специалист. Имам златни ръце. По два цветни телевизора да поправям на ден, пак ще печеля повече от твоя вуйчо.
Наистина работите стояха точно така – Сашо много добре го знаеше. Нямаше нужда ни от фирма, ни от разрешително. Дори данъци нямаше да плаща на държавата. И всички щяха да го крият най-старателно зад гърба си – така лесно ли се намира техник за цветни телевизори? А тоя готов: звъннеш – идва. Любезен, възпитан, ще ти разкаже виц, а може да попълни и карето за бридж или за покер. На ръце ще го носят, ще подадат петиция в Държавния съвет, ако му се случи нещо.
– И все пак университетът си е университет! – каза неохотно младежът. – Само с хляб не се живее.
Кишо хвърли сърдито лъжицата на масата. Лицето му бе станало мътночервено – от пипера ли, от яда ли?
– Слушай бе, глупак, ти готов ли си цял живот да я караш с една асистентска заплата?
– Защо цял живот?
– И аз се питам – защо?… Глупав ли съм, неук ли съм, бездарен ли съм? Защо всички трябва да минават по гърба ми?
С това разговорът им приключи. Кишо се сърна обратно да си наобиколи владението, младежът се прибра у дома си. Нямаше никой у тях и толкова по-добре. Но в замяна на това парното отопление бе спряло – все същите номера. През май работеше като бясно, беше си изработило и за ноември. Той затвори завесите, зави се с две одеяла – и край! Като човек с чиста съвест заспа само за половин минута.
Когато най-сетне се събуди, в стаята бе студено и здрачно. Не можеше да разбере – сутрин ли е, вечер ли е? Чувствуваше се съвсем изпразнен, малко тъжен, неприятно усещане за безсмислица свиваше сърцето му. Прозя се огорчено, почеса се разсеяно между плешките и пусна телевизора. Белият екран се отвори и когато образът изплува от небитието, той видя смаян на едър план главата на Донка. Изглеждаше си съвсем същата, само с нова фризура на дълги масурчета, приличаше с нея на лорд мер на тържествено заседание. И говореше нещо – ясно, прилежно, с тон, който не търпеше никакви възражения. Когато камерата се изтегли, той видя журито, беше навярно някаква телевизионна викторина. Всички вдигнаха ентусиазирано петици. А когато показаха и голямото табло, той се убеди, че води убедително в точките. Как няма да води – седеше между останалите запъртъци висока и представителна като черногорска княгиня. Нито мускул не трепваше по лицето й, гледаше право в него, сякаш искаше да му каже: „Видя ли, глупако, само Криста ли е Криста на тоя свят!“ Сашо въздъхна и затвори телевизора.
Той отиде без настроение в кухнята. Майка му я нямаше, навярно показваше в някой съседски апартамент своите вмирисани на нафталин тоалети. И хладилникът беше съвсем празен, пък и защо да е пълен, нима внасяше нещо в него. Майка му добре си похапваше при вуйчо му, можеше да издържи и без вечеря. Той въздъхна отново – това вече не е живот. Нямаше ни пари, ни служба, ни храна, ни приятелка. Дори с любовницата се бе изпокарал. Какво да прави – да пропие и последните си левчета? Или пък да се отмъкне до „Варшава“ – може би на онова глупаче ще му дойде умът в главата.
След половин час той вече седеше във „Варшава“ пред висока чашка сироп и весело се кискаше. Срещу него се бе разположила Криста в най-добро разположение на духа.
3
Като погледна сутринта от прозореца на кабинета си, денят бе безнадеждно сив, без капчица жива светлинка. И улиците бяха пусти, само някакъв човек в широкопола омачкана шапка газеше до пояс в рядката мъгла, сякаш се готвеше да се гмурне в нея, като е басейн. И все пак академикът не се чувствуваше ни най-малко унил. Чувствуваше се чисто и просто гузен, да, гузен, и то пред момчето, пред своя племенник. Всичко, което бе казало вчера…
– Михале! – обади се някъде от апартамента сестра му!
– Какво има? – измънка той под носа си.
– Ела да закусиш!
Нещо тиранично бе започнало да се появява в гласа й, все още неукрепнали нотки, които, макар и далечно, напомняха гласа на баща му. Тоя властен урумовски глас все още живееше в него, в неговите спомени по-скоро и никъде другаде по света, мислеше той. И би се смаял, ако знаеше, че прозвучава понякога и в собствения му глас, макар и рядко, студен и изострен като лезвие. В своите очи той бе чисто и просто някакъв търпелив и кротък човечец, макар и нелишен от вътрешно достойнство. Точно в такъв вид потегли към кухнята, но в хола го посрещна сестра му.
– Пантофите! – каза тя строго.
Докато беше жива жена му, ходеше из целия апартамент с обувки, а когато си бе в кабинета – просто по чорапи. Академикът въздъхна и се върна покорно назад. От два-три месеца сестра му лъскаше като бясна червеникавият буков паркет, озлобена, че е безпомощна да го победи. Но все още не се предаваше. За да го пази в приличен вид, купи на брат си пантофи, а за себе си измъкна отнякъде плъстени туфли, толкова широки и неудобни, че ходеше в тях като патица. След малко академикът се настани край кафето си, край филийките препечен хляб, край маслините и маргарина, до които тя снизходително го бе допуснала.
„…което бе казало момчето вчера, си е чиста истина!“ – мислеше той. – Момчето си е момче и половина, няма за какво да се лъже. Може ли да го сравни с някой от най-близките си помощници? С никой, разбира се.
– Уж си учен човек – каза сестра му, – а не внимаваш какво ядеш.
– Няма значение – измънка той.
– Има значение!… Заприличал си на светец.
Ако трябваше да бъде съвсем точна – бе заприличал на маларичен светец на всичко отгоре. Това впечатление се усилваше от трескавия блясък на очите му през последните месеци, но тя не разбираше, че това не е признак ни на болест, ни на глад. В нейния брат се бяха запалили някакви нови огньове, потайни и непонятни и за самия него.
След половин час той вече крачеше към института с носна кърпичка до устата. Мъглата се беше вдигнала малко и сега висеше по голите клони на дърветата мръсна и сива, като бедняшко пране. Каквото и да е, но не бива да се мъкне повече с тая кола освен в краен случай, разбира се. Движение, движение – това е всичко. Движението е повече и от целите, които умират, щом ги постигнем. Но колко движение е останало, зародено в неговата собствена човешка машина? Да, трябва да уреди някак момчето. Ала толкова много държи на принципите – и за това има цяр. Ще го назначим, а след това Ще си подаде оставката. Както е започнал, Сашо ще свърши по-добре от него цялата работа.
Като стигна до Полиграфическия комбинат, той разбра с досада, че трябва да се връща назад. От една година институтът се бе пренесъл в нова сграда, но той като престарял цирков кон продължаваше да кръжи около стария манеж. Не можеше да свикне с тая нова сграда, е, линолеума и кънтящите стени, с тия проклети стенещи асансьори, които така често спираха между етажите. Не харесваше дори кабинета си, макар да беше доста просторен. Старата сграда бе строена, кажи-речи, като крепост, прозорците й бяха тесни и неудобни. Но през тия прозорци с грамадни чугунени дръжки и намаджунени стъкла от три десетилетия нахлуваше с клоните си грамаден стар бряст, та ставаше нужда всяка есен да ги подкастрят. Но в замяна на това пролетите бяха омайни, слънчевата светлина, прецедена през листака, изпълваше кабинета с рехава зеленикава виделина, като дъно на речен вир. И някакви птици пееха в ранните утрини из клоните, невидими, но сладкогласни – от ранна пролет, до късно лято. От време на време подхвъркваха леко жълтеникави, гълъбови, пъстри, но кои от тях пееха – никой не знаеше. От време на време запитваше някой доцент, някой старши научен сътрудник, някой младши: „Кажете за бога, какво е това пиле, което така неуморно от все сърце ни пее?“ Вдигаха рамене, гледаха го учудено. Дори не бяха го чули. Най-сетне започна да се дразни – какви са тия учени, дето не знаят едно най-обикновено пиле? Един ден му хрумна да попита чистачката, тя се ослуша само за миг и каза:
– Дрозд.
– Ами, разбира се! – възкликна зарадван академикът. – Естествено, дрозд. Покажи ми го да го видя.
Но едва след четвърт час успя да зърне малкия певец, притаен между клоните. А сега вместо бряст, от прозореца му се виждаше някакъв ръждив кулокран, насочил клюна към най-горния етаж на новостроящата се сграда. Приличаше на огромен щъркел, който се готвеше да клъвне някой от човешките скакалци, които сновяха там със своите жълти пластмасови каски.
В кабинета му го чакаха вестниците и няколко бюлетина. Но той ги прегледа едва-едва, обзет отново от колебания. Веднага ли да извика Скорчев, или да посъбере малко сили? Колкото повече минаваха годините, толкова повече се улавяше, че предпочита да отлага неприятните работи – за след час, за след два дни, докато ги забрави. Не, тоя път незабавно, докато съвсем не се е отказал.
– Ти ли си, Скорчев, можеш ли да дойдеш при мен?
– Да, разбира се. Да взема ли и отчета?
– Какъв отчет?
– Как какъв? За тримесечието.
– Добре, донеси го! – отвърна неохотно академикът.
След малко неговият заместник седеше на неудобния фотьойл, тапициран с изкуствена кожа, която кой знае защо, миришеше на мишовина. Тая миризма отначало го подтискаше и дразнеше, докато най-сетне свикна с нея и престана да я усеща. Но другите, особено случайни посетители, се чувствуваха неспокойни, подръпваха предпазливо въздух през ноздрите си, дискретно се оглеждаха. Това винаги развеселяваше Урумов, който като всеки възрастен човек мразеше и канени, и неканени гости.
Само Скорчев като че ли беше лишен от всякакво обоняние, спокойно седеше на мястото си. Беше съвсем плешив, с лице на сива, гумена кукла, леко изтрита по всички издатини и ръбове. Урумов отдавна страдаше от неприятното чувство, че ако го натисне по черепа, ще се чуе звук като от стар автомобилен клаксон.
– Скорчев, имаме ли свободен щат за асистент? Много добре знаеше, че има, но все пак чакаше нетърпеливо отговора.
– Имаме две свободни щатни единици, другарю Урумов.
– Е, това е чудесно! – каза академикът. – Имам пред вид една много сериозна кандидатура.
– Нямам нищо против, другарю Урумов.
– И аз нямам нищо против – усмихна се едва забележимо академикът. – Има само едно дребно неудобство – той ми е племенник.
– Мисля, че го познавам – отвърна Скорчев, но гуменото му лице не изразяваше нищо; ни протест, ни съгласие. Седеше все тъй отпуснат, само краката му, малко навити, като корени на мощно дърво, неспокойно помръднаха.
– Той завърши тая година като първенец на курса! – продължи Урумов. – И дипломната му работа е отлична, аз я прегледах много внимателно.
„Втора лъжа в разстояние само на една минута. Така е, като стъпи веднъж човек по наклонената плоскост“ – помисли той. Настана кратко, неловко мълчание.
– И все пак не ви съветвам, другарю Урумов – каза Скорчев сдържано.
Кой знае защо Урумов усети внезапно облекчение при тоя отговор.
– Защо, Скорчев? – попита той спокойно.
– Ще ви приказват, другарю Урумов… А вие винаги сте били човек с безукорна репутация.
– Надали е толкова безукорна, щом така лесно може да се компрометира. И не е това най-важно. Кажете ми с ръка на сърцето, Скорчев, какво право имам аз да запушвам пътя на един талантлив младеж само защото за нещастие съм му вуйчо.
– Да, разбирам ви много добре. И все пак не е ли по-разумно да го назначим някъде другаде? В университета например… Аз мога да се заема с тая работа.
– Но той се интересува именно от нашата наука. И по-специално от моите опити. Аз съм вече стар, Скорчев, надали ще издържа повече от няколко години. Все някой трябва да поеме моето дело.
– Вашето дело… – започна Скорчев. Внезапно на Урумов му хрумна един отчаян ход.
– Четохте ли моята статия в „Простори“?
– Разбира се – отвърна Скорчев.
Беше готов да каже: „Ето – тая статия не е моя. Тая статия я написа всъщност моят племенник“. Но думите така си и замряха на устата му. Той усети нещо особено в гласа на своя заместник, нещо, което го накара да го погледне внимателно.
– И какво ви е мнението за нея?
Урумов едва не притаи дъх, за да не смути своя събеседник. Гуменото лице така се обезкръви от притеснение, че започна да прилича на целулоидно.
– Прочетох я много внимателно – проговори най-сетне Скорчев. – И да ви кажа направо… – не знам дали ще ме разберете! – просто като че ли нямам желание да вникна в нейната същност.
– Защо, Скорчев?
Академикът усети, че гласът му прозвуча много строго, само с една нотка по-строго, отколкото му се искаше. В никой случай не биваше да стресне своя заместник.
– Аз, разбирам, това не е научен труд – продължи неохотно Скорчев. – Статията би трябвало да се разглежда по-скоро като… такова… като есе. Точно така я приех. Иначе просто бих се страхувал да погледна в същността на тоя проблем.
Урумов в първия миг не повярва на ушите си.
– В такъв смисъл бихте се страхували? – попита той търпеливо.
– Ами как да ви кажа – първо, това не е в кръга на моите занимания. И, второ, подобни изводи са, най-меко казано, доста песимистични. Те са в състояние да внесат униние, дори паника в нашето общество.
Урумов се понамръщи. И въпреки всичко той бе благодарен на заместника си, че му бе казал искрено своето мнение.
– Вижте какво, Скорчев, според мен най-важно е да се установи истината. А след това вече ще се преценява нейната стойност.
– Но това не може да бъде истина! – някак уплашено възкликна Скорчев. – Та вие сам я лансирате като предположение.
– Да, разбира се. Но то се подкрепя от доста факти…
– Другарю Урумов, аз не мога да споря с вас! – някак уморено се обади Скорчев. – Твърде много Ви уважавам, за да смятам, че сте постъпили лекомислени. Но ще ви кажа истината, че в института има сериозно брожение. Срещу вашата статия, искам да кажа.
– Така ли? – трепна Урумов.
– Така е, за съжаление. В крайна сметка вие ръководите един отговорен институт. И внезапно изненадвате своите собствени помощници с идеи, които никога не сте споделяли с тях. А ние вършим общо дело и трябва да го вършим заедно. За да можем и да отговаряме заедно.
Академикът го гледаше поразен. Досега самата проста мисъл не бе минавала през главата му.
– Да, вие сте напълно прав! – каза той тихо. – Там е работата, че понякога и учените не вярват в своите открития. Дори ако са съвсем безспорни, защото най-спорни са именно безспорните истини.
Тоя път заместникът му замълча. Мълчаха доста дълго, после академикът каза:
– Добре, помислете с партийния секретар, насрочете събрание. Там аз ще дам подробни разяснения за моята работа. И ще се извиня, ако е нужно.
– Не, не бива да се извинявате! – някак уплашено възкликна Скорчев. – Трябва разумно да се защитите, и то с полезните изводи на вашата… ъъъ… хипотеза! – Той едва не си изкълчи езика с последната дума.
Академикът стана от бюрото и отиде замислен до прозореца. Слънцето бе пробило тук-там мъглата и блестеше по влажните покриви на колите, паркирани във вътрешния двор на института. Тая с цвят на доматена салца е на доцент Азманов. Хубава кола, винаги много добре почистена. Отиваше идеално на знаменитото му сако от шотландски туид с цвят на увяхнали моркови; И Уелч е прав в крайна сметка. Интуицията е наистина усет за истина, независимо как се поражда.
– Доцент Азманов ли води тая кампания? – попит академикът внезапно.
Доцент Азманов – той си представи внезапно плешивата му глава, кръгла и лъскава като кестен. И имаше чувството, че зад гърба му настана някаква суматоха, която го изпълни с удовлетворение. Най-сетне се бе докопал до тромбата му, но не я беше стиснал достатъчно силно, за да се чуе звук.
– На събранието ще се разбере кой какво мисли – отвърна Скорчев.
Да, ясно, Уелч излезе прав.
– А по въпроса за асистентското място?
– Нека вашият племенник си подаде документите. И колкото по-рано, толкова по-добре.
– Да, естествено, докато съм все още директор! – засмя се неочаквано Урумов.
Скорчев нищо не отвърна – може би и тоя път бе улучил. Пък и сигурно е прав да мисли така, веднъж като се завърти шайбата, всичко може да се случи. Когато той се върна на мястото си, заместникът му смутено стана.
– Довиждане, другарю Урумов. Страхувам се, че излишно ви разтревожих.
– Ни най-малко! – усмихна се Урумов. – На тая възраст какво повече може да загуби човек?
Скорчев кимна и излезе, панталоните се усукваха около кривите му крака. Академикът тръгна отново из кабинета си. Брожение! Само тая дума не бе очаквал да чуе! Не се чувствуваше ни обиден, ни огорчен, само учуден. През десетилетията, които бяха изминали, никой не бе оспорил неговата власт. Нито се бе усъмнил в нея. И старшинството, и авторитетът му бяха неоспорими, делото – повече от внушително. Справедливо или не – ползуваше се с името на световен учен, беше действителен член на няколко академии. И изведнъж при първия малък повод – брожение! Дали Скорчев не преувеличаваше цялата работа?
Урумов се опита да попрегледа отчета, но работата му не спореше. И все пак напредваше бавно. Както винаги, всичко беше наред освен лабораторията може би. Това му се видя странно. Началникът на лабораторията беше един от най-спокойните и най-работливите в института. Ако неговата работа изостава – каква друга можеше да бъде наред? И изведнъж си даде сметка, че всъщност не познава своите хора. За него те по-скоро бяха символи на работата, която вършеха. Ето – затова се получават изненади. Чувства, страсти, амбиции – всичко това навярно мъждукаше или дори искреше под покрива на института, без да го подозира. Той пъхна ръце в джобовете на сакото си и потегли към лабораторията.
Като чу тихите стъпки по линолеума, Аврамов малко учудено го погледна. Изглеждаше доста невзрачен. Сухото, аскетично лице не подхождаше никак на мускулестата му фигура. Но затова пък главата му бе отлично скулптирана, особено дълбоко вдлъбнатите плоскости на двете му слепоочия. Той се обърна на кръглото си винтово столче, лицето му не изглеждаше никак гузно.
– Как е? – попита Урумов и приседна близо до него.
– Добре – отговори той кратко.
На всичко отгоре в гласа му като че ли се усещаха нотки на самочувствие.
– Не се съмнявам, че е добре – отвърна Урумов, – но не личи от отчета.
– От отчета ли? – попита разсеяно Аврамов. Явно, че умът му беше някъде другаде. – Да, разбира се. Но това е една формалност, тия отчети никой не ги чете.
– И аз ли? – усмихна се Урумов.
– А на вас най-малко би ви подхождало. Важното е какво всъщност се върши в тая лаборатория. Той се замисли за момент, после добави без тон на съжаление: – И все пак аз съм малко виновен пред вае.
– Тъй ли?
– Може би трябваше да ви кажа по-рано! – продължи Аврамов и академикът съвсем ясно усета скритото вълнение в гласа му, – Но на мен ми се струва, че стигнах до нещо важно, другарю Урумов. По свой самостоятелен път и то до нещо, което ще бъде от полза за вашата работа.
