Текст книги "Нощем с белите коне"

6

Не винаги денят се познава от сутринта. Днес утрото бе много сухо и топло, като в истински летен ден, целият квартал ухаеше на разцъфнали липи, обаждаха се гугутки, в кварталната градинка три бронзови момченца държаха някакъв грамаден шаран без опашка, който бълваше вода като луд, вместо да я гълта, както правят обикновено шараните. И небето бе съвсем ясно, непрозирно, с усещане за порцеланова хладина. Но колкото и да е чисто небето, ако изведнъж изчезнат мравките, това означава, че след няколко часа непременно ще завали дъжд. В апартамента, разбира се, нямаше ни мравки, ни мравуняци, така че Мария нямаше по какво да се ориентира. Пък и Криста шеташе из стаята в най-добро настроение, тъкмо прибираше багажа си. Вярно е, че се опитваше да изтананика нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, и все не успяваше. Точно тая подробност изпусна Мария, всъщност това бяха мравките. Криста сложи в четвъртитата чанта пижамата си, пантофките, някои тоалетни принадлежности. И три чифта гащички. Ето това бяха мравките, които Мария не видя.

– Майко, аз отивам! – обади се високо момичето.

Майка й беше в банята, тъкмо бе натопила в леген с хладка вода домашна прежда.

– Не си закусила! – отвърна тя.

– Ще закъснея, майко, много те моля.

– Дума да не става! – каза категорично тя.

Криста се омърлуши. Може ли да обясни, че са й казали да не закусва?

– Ами добре – отвърна момичето и потегли към кухнята.

Проблемът не беше много сложен, важно е всичко да стане незабелязано. Най-напред обели едното яйце, зави го в парче вестник и го пъхна в чантата си. След това постъпи така и с другото яйце. Колкото до чая – защо пък да не изпие половин чаша? За чай нищо не са й казали. Когато стана от масата, отново се появи майка й.

– Вземи си шлифера – каза тя.

– Защо ми е шлифер?

– Не бъди лекомислена – каза майка й. – Един шлифер няма да ти откъсне ръцете. А ако плисне някой дъжд?

Как да обясни на майка си, че и горещи камъни да падат от небето – все едно. През цялото време тя ще лежи във вилата, бяла като цвете, ранена, напоена с отвратителните миризми на дезинфекцията, които, дай боже, поне на другия ден да изветреят.

– Добре, майко – каза тя и откачи шлифера от закачалката в антрето. Беше доста износен шлифер, съвсем демодиран, тя изобщо не можеше да го гледа. След това целуна майка си, взе чантата и излезе.

– И да внимавате с тия ужасни коли! – обади се Мария, когато Криста вече слизаше по стълбите.

Часът беше девет и четвърт, точно навреме. Сашо я чакаше със своята дебелобуза кола на един от близките ъгли. Беше в тъмен костюм със светло поло, което отиваше много добре на малко мършавата му шия. Като че ли бяха тръгнали за гражданското, а не за тая отвратителна болница. Двамата едва доловимо въздъхнаха, Сашо каза:

– Остави чантата отзад.

На изтритата седалка имаше още една чанта и мрежа с провизии. Криста зърна зелените дръжчици на череши, които стърчаха от един плик. Много й се искаше да потегли една, даже повече. Беше чула за лакомията на бременните, но какъв смисъл да угажда на детето, което няма да го роди? Нека си яде сам тия глупави череши, тя няма да ги докосне. И тях, и всичко негово, та ако ще да й прилошее от глад. Остави чантичката, където й бяха казали, след това седна отпред. Колата бавно потегли.

– Как се чувствуваш? – попита той.

– А ти?

– Малко съм неспокоен. Макар че Димо е факир в тия работи.

Факир, който превръща едно живо същественце в разпокъсана и мъртва плът. Криста замълча. И на двамата не им се говореше. Сашо усещаше, че трябва да й каже нещо, да я окуражи, но просто не намираше сили. Нейният вид сякаш запечатваше устата му, макар че така хубаво се преструваше на спокойна. Слава богу, болницата не беше далече, след няколко минути колата спря пред входа й.

– Знаеш къде ще те чакам – каза младежът. – Докато дойдеш.

– А ако не дойда? – запита тя едва чуто.

– Глупости! – отвърна той. – За толкова години не е имал нито един нещастен случай. Нито един! – повтори той твърдо.

Кой знае дали беше вярно, изобщо не беше го питал.

– Страх ме е – каза тя.

– Всички се страхуват – отвърна той. – Пък после забравят. Тони е направила досега десетина.

– Тони! – каза тя с отвращение. – Знаеш ли как ме успокои?

И тръгна внезапно към болницата, като зъзнеше. Младежът остана на мястото си леко объркан, може би бе забравил да й каже нещо важно? Не, нищо не бе забравил, освен дето не я целуна. И как да я целуне, като тя бе потеглила така внезапно. Той продължи с колата и сви на първата пряка. Сега трябваше да се въоръжи с търпение и да чака. Това е всичко, другото ще остане лош спомен. Имаше някакъв вестник в джоба си, но му се струваше някак скверно да го чете сега, докато тя там ще си дере гърлото, от страх главно. И нека му бъде за урок тоя кошмар. Всичко се плаща на тоя свят и е глупаво човек да купува на цена, която нито може, нито желае да плати.

А наоколо животът си течеше все тъй делнично и обикновено. Някаква жена мъкнеше мрежа със спанак, деца от близкото училище се биеха с чанти по главите, мълчаливо и яростно, без да гъкнат. Между другото доста добре се прицелваха, само от време на време се чуваше – пух, пух! Малко черно котенце, което се бе покатерило на оградата, ги наблюдаваше със спокойно злорадство – така им се пада на тия теглячи на опашчици. Някакъв старик с бастун изскочи от близкия двор и разгони малките зверове.

Струваше му се, че не е минал и четвърт час, когато Криста внезапно се появи. Изглеждаше смъртно бледа, очите й бяха като подивели. Той побърза да отвори вратата.

– Свърши ли?

– Свърши! – възкликна тя с ненавист. – Просто избягах.

– Как тъй – избяга?

– Ами тъй!… Те искаха да ме обръснат!

Надали друг път би казала тая грозна дума, но сега бе възмутена от дъното на душата. Сашо просто не можеше да повярва на ушите си.

– Та какво от това?

– Как – какво? Аз да не съм проститутка?

Той усети как за миг просто се задави от ярост. Но успя да се овладее все пак.

– А ти какво чакаше? Под прозореца да свири военна музика?

Те се ненавиждаха и двамата в тоя миг, макар че до вчера се бяха обичали или поне се бяха лъгали, че се обичат.

– Засрами се! – изшептя тя.

– Аз мисля, че ти трябва да се засрамиш! – отговори той сухо. – Ангажирах човека, той обеща да се погрижи за тебе като за никой друг.

Май че нищо подобно не бе обещал. Само бе измърморил с пълни уста във „Видинска среща“: „Не бой се, аз изгрибам по десетина тенджери на ден. Ще калайдисам и твоята, хич няма и да усети!“

– А защо не ми каза, че е толкова млад?… Как тъй ще ме бръснат пред него?

Това беше вярно, наистина. Но нито за това, нито за другото бе изскочила като вятър от операционната. Просто се бе изплашила. Просто бе побеляла от ужас, като бе видяла изварените във ваната инструменти. Дори насън не подозираше, че е толкова слаба и малодушна, че толкова малко кураж има в сърчицето й, за което винаги бе смятала, че е голямо като море.

– Ти си ужасно безотговорна! – каза той, като все още не вярваше съвсем, че всичко това наистина се бе случило. – На тебе човек за нищо не би могъл да разчита.

– А ти си просто нахален егоист! – отвърна тя.

И побягна по улицата. Той я настигна бързо с колата, но маневрата не успя. Тя се обърна и побягна в обратната посока. Той паркира бързо и затича след нея. Но точно на ъгъла на главната улица тя повърна, неочаквано и спонтанно като в сладкарницата преди няколко дни. Сашо спря нерешително. Тя скри лице в шепите си и изтича като сляпа, изчезна мигновено зад ъгъла. Сашо разбра, че е безсмислено да я гони повече, това означаваше да я засрами до смърт. Стоеше прав, с празна глава, не знаеше дори накъде да поеме. Котето на стобора го гледаше с примижали безучастни очи. Тия глупаци, хората, са такива, никога не знаеш какво могат да направят на тоя свят. Току виж, че запратил някой камък по него. Сашо най-сетне тръгна към колата си, котето се успокои. Никога не се бе чувствувал така зле, даже и при смъртта на баща си. Знаеше, разбира се, че в живота ще му се случат много беди и нещастия. Но не знаеше, че могат да бъдат толкова грозни и безсмислени. Влезе бавно в колата и именно тогава забеляза, че е забравила чантата си. Някак несъзнателно я отвори, може би от желание да се докосне до нещо нейно. Бяха пижамка на розови цветчета, пантофки, одеколон, четка за зъби. И три чифта гащички – бели и сини. Всичко му се стори наредено много прилежно, с някаква мила надежда може би, с увереност, че, ще прескочат тоя фатален праг. Но ето че нищо не прескочиха и даже напротив. Седна съкрушен на мястото си, потегли на задна скорост вместо на предна, но повече бели не станаха.

Криста се върна у дома си, без да разбере по какви улици е минала. Дори не плачеше, само хапеше до болка посинелите си уста. Майка й излезе да й отвори с позеленели пръсти, защото тъкмо боядисваше преждата. Видът на момичето не подсказваше нищо хубаво.

– Какво стана? – запита тя. – Защо се върна?

– Скарахме се…

Скарали се – явно при тях нещата вървяха зле. Като влязоха вътре, Мария запита колкото се може по-безразлично:

– И за какво се скарахте?

– За нищо – отвърна тя. – Просто се скарахме.

Беше ужасно бледа на всичко отгоре, погледът й бе едва ли не трескав. Седеше неподвижно на мястото си, дори не мигаше. Изглежда, че не е било съвсем обикновено скарване, може би се бяха разделили. Тая мисъл като че ли й донесе някакво смътно облекчение. По-добре да мълчи и да не пита повече. В тоя миг Криста стана и се затича към банята. Когато се върна, майка й каза:

– Май че не е само скарването…

– Не е – отвърна момичето с някакъв неузнаваем глас.

И подробно й разказа всичко, което се бе случило напоследък. Не гледаше в майка си, говореше тихо и монотонно, от време на време си поемаше дъх, сякаш изкачваше някаква безкрайна стръмнина. Тоя път не скри нищо. Но го разказа така, както сама го разбираше и чувствуваше. Сашо не беше представен като Синята брада, в разказа й прозираше по-скоро някакъв безсърдечен и студенокръвен тип, който не се интересува от нищо друго освен от себе си.

Мария дълго мълча, макар че нищо от нейния външен вид не издаваше чувствата й. Сега тя разбираше, че от всичко най-важно е да запази спокойствие – поне пред дъщеря си. И заради нея.

– Нищо страшно не е станало! – каза тя най-сетне. – Важното сега е да се съвземеш. И да не извършиш нещо непоправимо.

– Маминко, не искам да остана тук!… Нека отида някъде. Искам да съм сама, да поразмисля.

– Не е проблем… Най-малкото – ще те пратя при леля ти.

– Добре – каза тя.

Но не беше чак толкова добре – там в никой случай нямаше да бъде самичка. Леля й се забавляваше с нея като с коте.

– Една седмица, да речем, докато се съвземеш. При твоето положение една седмица не е нищо.

– Да, майко.

– А сега иди да поспиш.

– Не ми се спи.

– Нищо, че не ти се спи, трябва да си починеш. Вземи от моите приспивателни. Половин хапче.

Криста отиде в спалнята. И без това нямаше друг изход. Нима можеше да чете нещо или да отиде на кино? Все пак много й олекна, като разказа всичко на майка си, чувствуваше се съвсем друг човек. Животът не й се виждаше вече така безизходен и трагичен. Само майка й можеше да бъде така истински добра, така благородна. А ако успее и да заспи – какво по-хубаво!

Щом остана сама, Мария се залови за телефона. Юлияна щеше да дотича веднага, не се съмняваше в това. Сестра й като че ли обичаше своята племенница повече от собствената си дъщеря. Може би защото Криста и физически приличаше повече на нея. И Мими не беше едра, но имаше мъжки характер, мъжки уши и още по-мъжка професия – главен технолог на една от винарските изби в окръга. Мария просто не разбираше как сестра й се бе съгласила да завърши такава шантава специалност. Не беше работа детето ти да се връща всеки ден, вмирисано като някой каруцар от сточната гара.

И успя да се свърже с Юлияна едва към обед. Поговориха няколко минути, сестра й обеща да тръгне веднага. Имаха обща кола с Мими, но по-често я караше майката. По професия беше архитект-реставратор, ходеше из целия край, без кола не можеше да диша. А Мими имаше непрекъснато неприятности с КАТ, химикалът в балончето позеленяваше още преди да го е помирисала.

– Довечера към осем съм при тебе – каза Юлияна. – Ти само внимавай да не ни отлети пилето.

– И да иска – не може горкичкото – отвърна Мария. – Оскубали са му всички перца.

– Не вярвам! – засмя се Юлияна. – Не сме дип за скубане.

Права беше, поне за себе си. Юлияна най-безцеремонно бе изпъдила мъжа си, някакъв бивш царски офицер, който ставаше нощем да й пребърква чантичката. Играеше лошо покер, не плащаше, бяха го изолирали от всички карета в града, едва успяваше да се вреди за белот със старците в кафенето. Но когато една но Велизар й задигна семейните пендари, тя кипна и изпъди, без да му иска обяснение. Тогава Мими беше още дете, скоро го забрави, единственото, което й остана от бащата, бяха месестите му уши, заради които не смееше да се погледне в огледалото като момиче, сега май й беше все едно, на тоя свят я интересува, само нейните винени сортове.

Но Юлияна пристигна в шест вместо в осем час сякаш се бе надбягвала със самолетите. Мария бей още на своите курсове, отвори й Криста. Леля й се беше ухилила тъй, сякаш идваше на кръщавка.

– Ела да ми помогнеш! – каза тя все още задъха на от стълбището.

– Какво да ти помогна?

– Ела, не питай!

Беше донесла подарък на гладната си софийска фамилия половин печено агне и две стъкла вино в еднолитрови стъкла от олио, така яко запушени, че вечерта едва ги отвориха.

– Агнето беше горещо, като го взех – говореше леля й оживено. – А виното ти го изпраща Мими. Казва, че такова вино не пиели и министрите. Искаш ли да го опиташ?

Не искаше. Леля й се разположи свойски. Понеже много пътуваше, навсякъде се чувствуваше като у дома си. Пък и наистина не беше разтревожена, не се преструваше. Енергичната й природа, най-енергична между Обретеновите, винаги се радваше, когато нещата се усложняваха и потърсеха нейната помощ. Приличаше съвсем на майка й, макар че беше две години по-млада. Но лицето и имаше много по-властен израз, изобщо представляваше истинска издънка на стария възрожденски род.

– Тогава пък да закусим! – каза тя. Това не е агне, това е мляко. Тъй хубаво ми миришеше, докато препусках насам, че едва не ми прилоша.

– Не съм гладна – отвърна момичето.

– Е, тогава седни да погледаш.

Юлияна се зае с апетит за агнето и както го почна, имаше вид, че ще го довърши сама. И то за някакъв си половин час.

– Според мен агне трябва да се яде студено – говореше тя. – Особено кожичката, дето е била потопена в соса… Ето виждаш ли, това желираното. Който разбира естествено.

След няколко минути Криста вече гризеше препечено кокалче, добре оваляно в соса. Леля й беше права, наистина бе дяволски вкусно, не приличаше никак на тия дръгливи агнешки плешки, които майка й понякога печеше на кварталната фурна. От време на време леля й я стрелваше незабележимо с поглед, но не продума нищо за девическите й грехове.

– Хич не усетих кога пристигнах – каза тя. – Чудесен път. Ти ходила ли си в Розовата долина?

– Ами, разбира се, с теб при това.

– Искам да кажа – когато цъфтят розите?

– Не, никога.

– Оооо, чудно е! – проточи тя едно „о“, дълго, розово и сладко като цариградски локум. – Заслужава си да седнем още в тъмно и да бъдем там на разсъмване. Такава гледка не се забравя.

– Ами да станем! – каза Криста възбудено. – Аз съм готова!

– Добре, но ако се събудиш сама. Нашата баба казваше, че е грехота да се будят деца.

– Ами разбира се, че ще се събудя.

Тъй че на другия ден тръгнаха едва в шест. Мария ги изпрати до колата, една съвсем новичка лада. Изглеждаше много спокойна, но Юлияна познаваше добре сестра си. Нещо в нея сякаш се късаше в тоя миг, устните й бяха съвсем побелели.

– Много внимавай по пътя! – каза Мария тихо.

– Бъди спокойна. И както виждаш, на детето му няма нищо.

А през това време детето грижливо пъхаше куфара си в багажника. Изглеждаше възбудена и оживена, сякаш треската на пътуването бе заличила всичко друго. „Дали пък не е лекомислена?“ – помисли Мария с недоумение. Като че ли само това не би могла да очаква от нея. Така или иначе, но Криста си бе спала спокойно цялата нощ, докато тя позадрема едва към четири. И сега не даваше вид, че й е мъчно за раздялата с майка й. Разположи се удобно на предното място, видът й издаваше нетърпение. Тия млади хора, като седнат в кола, като че ли забравят себе си. Леля й запали мотора, всички размахаха ръце, колата тръгна. Все пак момичето пусна една сълзица, макар и в последния миг – толкова малка сълзица и толкова огромна надежда за майката. Само след четвърт час ще забрави всички лоши мисли, всички тежки предчувствия. Глупаво малко коте, може би не съзнава какво точно се е случило. След миг ладата изчезна от очите й. Въпреки ранния час шосето, което излизаше от града, беше много претрупано главно от тежки машини, които бълваха непоносимо задушлив дим. Но като минаха разклона за варненското! шосе, пътят изведнъж се изчисти, утрото блесна през стъклата с цялото си сияние. Сега Криста изведнъж се умълча, израз на безпокойство и загриженост легна върху лицето й, то като че ли съвсем се смали, заприлича на муцунка на уплашено коте. Това малко и глупавичко семейно съкровище! – мислеше Юлияна с нежност. Тая последна деликатна издънка на толкова дълъг род от силни и храбри жени. Какво ли не бяха видели нейните малки прабаби: кървави брадви, глави, които се търкаляха от дръвниците – глави на мъжете им, на братята им, на бащите им. Какво знаеха тия деца, нищо не знаеха! Каква мъка и какво нещастие бяха видели?

– Хей, момиче, горе главата! – обади се леля й.

– Нищо ми няма! – отвърна обидено тя.

– Мене не можеш да ме излъжеш… Забрави тая София, няма смисъл сега да мислиш за нея.

– Мъча се! – каза тихо момичето.

– Слушай какво ще ти каже леля ти. Ако разбереш, че си виновна поне наполовината колкото него, ще ти олекне изведнъж!

– Аз да съм виновна? – попита учудено момичето.

– Хайде, да речем, че не си… Но просто помисли си го, тебе несправедливостта те измъчва!

– Той е чисто и просто един егоист! – каза тя мрачно.

– И тъй да е, не е чак толкова страшно. Има и несъзнателни егоисти, просто не знаят какви са.

Колата вече свистеше с гумите си по острите сер-пантини на Гълъбец. Тука пролетната зеленина бе съвсем прясна, сякаш току-що разлистена, отвсякъде цър-цореше вода, миеше оголените светли корени на буките.

– Ще ти разкажа една история! – проговори леля й. – Сигурно си чула за своята прабаба Тина, тая, дето пристанала на Ковача.

– Знам нещичко – отвърна момичето.

– Като избухнало въстанието, дядо ти, разбира се, отишъл с комитите. Оставил жена с три дребни деца. И сам загинал някъде около Клисура, ще минем след малко оттам. Като разгромили въстанието, турските орди плъпнали по селата. И всичко българско – под брадвите! Късно се сетила баба ти, нямало вече къде да бяга. И тогава се скрила не другаде, а при турския бей – той бил господар на селото, всички хубави имоти били негови. Но имал някаква слабост към нашата прабаба.

– Знам – каза кратко момичето.

– Избягала при него с трите деца, помолила го за милост. Беят бил добър и умен човек, решил да я опази. Но в такова смутно време ордите и бейовете не признавали. Нахлули и в неговите сараи. Беят разбрал, че няма как да я оварди, зверовете щели да обърнат всичко, но ще я намерят. Изглежда, че някой я бил наклеветил.

– Българин – каза тихо момичето.

– Може и българин да е бил. В последния миг на бея му хрумнало как да я скрие. Понеже била съвсем дребна, завил я в един месал, сложил я като възглавница зад гърба си на миндерлъците. Башибозуците нахлули, всичко наопаки обърнали, но да погледнат зад гърба на бея – не се досетили. Тогава извели трите й невръстни деца на двора и едно по едно ги посекли. Тина слушала как децата пищят, как тъпо удрят брадвите по крехките детски шии. Но мълчала, не се обаждала.

И Юлияна замълча, с опитна ръка водеше колата по завоите.

– Боже, как е възможно! – промълви поразена Криста. – Тя е била… тя е била…

– Не бързай! – каза сухо леля й. – Нарочно ти разказах тая история… Човек е била нашата прабаба, това е истина… Защото е носела дете в себе си. И е знаела, че ако гъкне, ще отиде и то… И сега ние с теб нямаше да се возим с тая хубава кола по тоя път.

Криста мълчеше, леля й малко нервно натискаше газта. Скоро излязоха на превала. И като започнаха да слизат, сякаш попаднаха в някакъв друг свят. От дясната им страна се диплеха безкрайните синьо-зелени гънки на Средна гора, така притихнали и спокойни, сякаш на тоя свят никога не е имало ни беди, ни нещастия.

– Хайде, да не мислим днес за тъжни неща! – каза Юлияна като че ли самата тя малко разкаяна. – Нали е много хубаво?

– Да, лельо…

Минаха Козница, колата се надвеси над долината. Някъде около Розино Юлияна зави по тесен коларски път, ладата плавно се залюля върху ресорите си. Изглежда, че беше идвала и друг път, караше много уверено, сякаш знаеше точно къде отиваха. Скоро потънаха в розовата пяна на градините и спряха. Криста гледаше и не смееше да помръдне. Тя не обичаше розите, както обичаше малките планински цветенца в нежни, размити тонове като дивите теменужки, незабравки, лютичета. Розите й се виждаха някак прекалено разкошни, натруфени като богата, пищна жена, твърде ароматни за чувствителното й обоняние. Сега тя гледаше това море от цветя, без да мигне, по-скоро потресена, отколкото очарована. Над тях се издигаше малък скат, целият в гюлови градини, приличаше на гигантска цветна вълна, която заплашваше да връхлети върху тях и с масата си, и с гъстия като съсирек аромат.

– Нали е знаменито? – попита с искрено въодушевление леля й.

Но момичето все тъй мълчеше и гледаше като несвястно.

– Много са! – каза то тихо. – Ужасно много…

Струваше й се, че се намира в някаква грамадна танцова зала, набъкана човек до човек и плът до плът с едри, породисти жени, до една проститутки. Мирисът на тяхната розова плът просто я зашеметяваше. Малко озадачена от мълчанието й, Юлияна най-сетне откъсна поглед от гледката. И веднага възкликна:

– Какво ти е?

– Какво да ми е?

– Ами ти си червена като лале… Прилоша ли ти?

Криста неволно се пипна по бузата – беше съвсем хладна и гладка.

– Не знам – каза тя. – Мъничко ми се гади.

– Да нямаш алергия към цветята?

– Мисля, че не…

– А може би е някакво отражение. Аз как ти се виждам?

– Съвсем обикновено.

– Я да вървим! – каза леля й разтревожено. – Тука не е за тебе.

Тя ловко обърна колата и скоро двете жени излязоха от розовия облак. Но силната миризма все още ги преследваше, въпреки че ауспухът обидено бълваше дим. Леля й се обърна да я погледне. Отново бе станала такава, каквато си беше – бяла, дори малко бледичка, като че ли уморена и посърнала в тоя миг.

– Вече нищо ти няма! – каза тя учудено. – Ами ти си била ужасно чувствителна. Я ми обясни какво ти стана?

– Не знам – каза момичето. – Само си помислих за миг дали не съм омагьосана.

– Може пък да си омагьосана – каза загрижено леля й. – Но нервите ти май не са за тоя свят.

Колата отново излезе на шосето и така стремително полетя по него, сякаш бягаха от дяволи. Да, наистина и розите могат да бъдат страшни на тоя свят, когато са много. Скоро влязоха в Карлово и се отбиха на бензиностанцията. И докато чакаха ред, леля й измърмори неохотно:

– Питала си за баба си… А тя живее тук, в Карлово.

Момичето едва не се изплаши.

– А защо тук?… Не е ли софиянка?

– Софиянка е, разбира се… Даже има малък апартамент към Зоологическата градина. Но в него се настани синът й. Тука имат стара къща, господинът казва, че тоя климат е много по-добър за нейното здраве. И за неговото здраве не е лош, но той предпочита да си живее в София.

Криста замълча, но когато излязоха от града, тя отново запита:

– Сигурно е много самотна. Ако няма никакви други роднини.

– Изглежда, че няма… Пък и кой се интересува от стари жени.

– А от какво живее?

Била учителка. И, слава богу, получава някаква малка пенсия. Къщата им била голямка и доста запазена, така че можела да даде стая-две под наем, да си подсили дохода. Но била много саможива…

– Нещастна, искаш да кажеш! – прекъсна я с горчивина момичето. – Май че трябваше да я посетим.

– Не сега! – отвърна мрачно леля й. – Пък и не знам дали изобщо трябва… Старите хора, като потънат в някаква забрава, по-добре да не ги подсещаш, че има и друг свят.

„Нещастна, много нещастна! – мислеше момичето. Може би най-нещастният човек в нейния род, най-самотният, най-изоставеният.“ Ако събере кураж, може би ще отиде, ще я види. Но надали би събрала кураж. Лицето й сигурно е заприличало на стара паяжина, очите – на угаснали въглени. Колата леко бягаше по стръмните завои към Калофер. Още никой не знаеше, че в това малко, притиснато в гънките на планината градче след десетина дни ще се реши съдбата на всички. Отминаха го, без да спрат. И защо да спират, като нямаха там никакъв близък, дори никакъв познат човек.