Текст книги "Нощем с белите коне"

13

Всичко бе се развило така бързо, че Урумов не успя да го осъзнае. С мъка запази спокойствие, докато Сашо му обясняваше как се правят етюди. След това младежът излетя, като остави зад себе си нещо, което приличаше на напрежение пред електрическа буря. Както винаги, когато беше смутен или разстроен, академикът се изправи пред прозореца. Слънцето бе климнало силно на запад, по неравния гръб на Витоша едва забележимо проблясваха прозорците на планинските хижи. Само една-единствена мисъл го занимаваше сега – какво всъщност крие в себе си неочакваното събитие? Нещо много важно се бе случило, детето вече не съществуваше. При всички положения това означаваше край на нещо. Или начало на нещо, може би съвсем непредвидено. Но каквото и да беше то, чувствуваше, че още не е готов да го приеме.

А вчерашният ден бе все още толкова щастлив и спокоен. Просто я виждаше как идва срещу него с печурки в ръка, усмихната и ужасно горда от успеха си. После седнаха под рядката сянка на калината, която бе наронила по стръмния бряг белите си мъртви цветчета. Виждаха всичко като на длан – вира, младите тополи, водните лехи на рибарниците отсреща. Какъв хубав, безкраен ден, уморен да крачи задъхан в жегата. Сякаш бе приседнал до брега, водата, която идваше направо от върховете, миеше прашните му крака. Много му се искаше да задреме там, да заспи завинаги под ромона на реката. Да си остане един и същ във вечността. Наистина калината никога няма да върже своите червени гроздове и никога няма да узреят дребните ягодки. Но затова пък неговият ден ще бъде безкраен. Нямаше да има никакъв залез, никакво утре. Той се плашеше от всеки утрешен ден, от всяка стъпка в неизвестното. Не искаше нищо да се променя, всяка промяна му се струваше страшна.

Телефонът иззвъня, той трепна и се упъти към хола. Беше намразил тая черна слушалка, направена така, че да се държи колкото е възможно по-удобно и леко. Защо хората така глупаво се стремят да направят по-удобна всяка лоша вест, всяко нещастие, всяка смърт дори – електрическия стол или луксозното подземно скривалище. Все едно, нито лошата новина ще се разхубави, нито смъртта ще стане по-милостива. В мембраната бръмна малко дрезгав мъжки глас, той си отдъхна.

– Аз съм, професоре – Трифон. Обаждам ти се от уличния телефон.

Трифон се наричаше неговият стар, пенсионирай шофьор. Сега той бе дошъл със служебната кола на института.

– Добре, Трифоне, не си ли дошъл малко раничко?

– По-рано – по-сигурно… Докато прочета вестника, и…

Наистина, докато го прочете, може да съмне. Макар че четеше само „Новини“ и само малките обявления – от първото до последното. Особено покупко-продажбите – те най-живо го интересуваха. И над всяко от тях размишляваше дълго и с удоволствие – сякаш беше еднакво готов да купи и магнетофона, и рояла, и детската количка.

– А как са бъбреците? – попита за всеки случай Урумов.

– Кои бъбреци? А, бъбреците ли, болят ме малко.

Тая сутрин му се бе оплакал, че имал бъбречна криза в неделя, та затова не дошъл. Сега вече му стана съвсем ясно, че го беше излъгал. Нищо – хубава, благословена лъжа. Навярно беше препил предната нощ, какво друго. И какъвто си беше окаян самотник и вдовец, сигурно не е имало кой да го събуди сутринта. Снаха му никога не си правеше тоя труд, макар че живееха даром в апартамента му, построен с безброй дребни, шофьорски лъжи. Пък и защо да го буди, само да кашля и хърка в тоалетната.

– Добре, чакай ме, докато дойда – каза Урумов.

– Като топ съм! – отвърна усърдно Трифон.

Урумов затвори телефона и отново се върна при прозореца, Видът на близката планина винаги му действуваше успокоително, помагаше му да забрави времето. Но днес не особено. Много му се искаше да мисли за мъртвите бели мишки, но не успяваше. Да се разтревожи за тях, а нямаше сили. Днес всичко, което се отнасяше за утрешния ден, не го интересуваше.

Той не знаеше, че е осъден. Всеки човек е осъден, но името на неговата смърт бе точно определено. Той сам я бе срещнал преди повече от четиридесет години, без да я различи и познае. Беше я срещнал в същия тоя „Алказар“ с руските балалайки, с певачките, с овехтялото кадифе, с книжните фенери, с гирляндите, които скриваха опушения таван; в същия тоя ден, в който бе влязъл там, за да вечеря набързо; пред очите й, в самите й очи, в самата нея; там на масата с рубинените отражения на виното; с роклята от имитация на змийска кожа, с чревцата, с отровата. Отровата, която бе изпил с чаша шампанско. Никой не знае кога всъщност я вижда за пръв път – толкова много са лицата й и толкова невинни нейните страшни преображения.

Най-важното сега е да не мисли и спокойно да чака. Но това страшно чакане като че ли похабяваше нервите му, изпълваше с полумрак дългите слънчеви дни. Цялата сутрин бе прекарал в някаква тъжна унесеност. Не искаше да мисли за утрешния ден, макар че с радост си спомняше за вчерашния. Защо? Той знаеше много добре, че това, което свързва човека с миналото, по нищо не се различава от това, което го свързва с бъдещето. И двете връзки са еднакво яки и сигурни и най-важното – еднакво реални. Само слепият вярва, че истински ден е само днешният. Нека се успокои и отпусне. И той наистина се отпусна, отново го обхвана тая сънлива нежност, с която неотлъчно живееше през последните дни; с усещане за края на пръсти, които едва докосват лицето; с безсънни утрини в часовете, когато изгрява зеленикавата звезда. Не, не бялата, която се ражда от пяната на морето – неговата собствена, на бледия ален фон.

Кога го часовникът удари седем и половина, той седна зад бюрото си. Но напразно се опита да прелисти бюлетините, тънките брошурки на оризова хартия, известията. Чисто и просто нищо не виждаше – ни думи, но дори букви. Сега идваха най-трудните минути – тия, които се мъкнеха бавно и пълзешком като същински стоножки, колкото и да се стараеха с многобройните си крачета. Тя трябваше да дойде в седем и половина, обикновено закъсняваше няколко минути, не повече. Но сега изминаха десет, и тя все още не идваше. Изведнъж го обзе луда момчешка паника – да не се е случило нещо? Дали някой не се е обадил у тях за катастрофата на Криста? И тя да е полетяла като луда към Карлово? Но като помисли малко, той разбра, ч е това надали е възможно. Жена с нейното възпитание няма да тръгне, без да му се обади. Тя го уважаваше много повече, отколкото му се искаше. Защото все пак всяко уважение е известна дистанция.

Мария дойде в осем без четвърт. Изведнъж кабинетът сякаш се озари, всичко стана обикновено и просто. Беше много добре облечена, но му се стори малко умислена и тъжна. Защо пък, това не беше толкова лошо, при истинската радост човек винаги отива малко тъжен. Ако не за друго, поне от страх, че може да я загуби. Тя седна на далечното кресло и веднага му се усмихна.

– Знаете ли – каза Мария, – вчера толкова малко ходихме, а се чувствувам цялата разглобена.

– Тъй ли? – учуди се той. – Мене ми няма нищо!

– Ето видите ли? – каза тя зарадвана, сякаш очакваше точно това да чуе.

– И това не е от ходенето, разбира се. А дето висяхте половин час на опашката.

Тя се засмя, тоя път съвсем непринудено.

– Да, но пък кюфтетата бяха много хубави. И днеска си мислех за тях. И просто се чувствувам сита, честна дума ви казвам.

– Да не сте вечеряли? – попита той подозрително.

– Как тъй – като сте ме поканили на вечеря.

– Може да сте забравили.

Тя го погледна някак особено.

– Никога нищо не забравям. Може би това ми е най-лошото.

Да, трябваше да му го каже, беше си го заслужил. Най-добре да се промени веднага темата.

– Всъщност вие къде се храните? На стол ли?

– Как така на стол, нали трябва да готвя и на Христина.

– Ами например днеска какво си сготвихте? За обед, искам да кажа?

Тя се усмихна.

– Картофи на фурна.

Може би трябваше да каже – постни картофи на фурна. И да добави, че ги е отнесла сама на кварталната фурничка, тъй като нямаха електрическа печка.

– Надявам се, че всичко това се е смляло порядъчно – усмихна се за пръв път академикът.

– Защо? Къде ще ме водите?

– В едно хубаво ханче. Но не е много далече, почти в София.

Лицето й внезапно потъмня, ситни бръчици покриха челото, което досега бе виждал винаги гладко.

– Не биваше – каза тя. – Прекалено е.

– Защо да е прекалено?

– Сам разбирате защо?

– Но там наистина по-малко рискувате! – каза той убедено. – Там ходят главно разни директори със секретарките си. И някой и друг чужденец за камуфлаж.

– Толкова по-лошо! – каза тя. – Предпочитам някъде другаде. Където всъщност ходят по-скромни хора.

– Но аз съм ангажирал масата!

Мария се замисли за миг.

– Е, по дяволите – каза тя с някакъв нов глас, неочакван и чужд, сякаш не беше нейният. – Ами да вървим тогава.

И стана веднага, лека и пъргава, в малко клошираната си корава синя рокля. Колата ги чакаше, разбира се. Зад прашното стъкло Трифон все още сричаше полугласно своите малки обявления. И тъкмо размишляваше за някакъв сешоар – за какво всъщност би могъл да му послужи, като имаше само няколко косъма по плоската си като дъно на тиган професорска глава. Когато двамата наближиха, Трифон доста нахално се зазяпа в дамата му. По всичко изглеждаше, че напълно я одобри. Те се настаниха отзад, Урумов каза:

– В ханчето!

Там бяха още по светло. Урумов освободи колата до единайсет часа, после влязоха в прочутото ханче на грешниците. Стори им се, че вътре е по-тъмно, отколкото вън, макар че бяха запалили светлините си, повечето цветни и засенчени. Както се следва, бяха запазили за академика добра маса, доста уединена. Цялото заведение бе в битов стил, неизвестно какъв, грамадни свещи ронеха мътни стеаринови сълзи по железните свещници. Веднага пристигна келнерът, препоръча им морски лефер, печен на керемида. Урумов го погледна недоверчиво.

– Истински, пресен лефер? – попита той.

– Господин професоре, нямаме точни сведения кога е починал – пошегува се доста успешно келнерът. – Но вие знаете, леферът е царят на рибите… Не го сервираме всякога и всекиму.

– А имате ли и някакво подобно вино?… Дето не всякога и всекиму?

Келнерът го погледна колебливо, явно се страхуваше да обещае.

– Имаме нещо подобно… Бял станимашки мавруд. Но не ви обещавам.

Когато келнерът си отиде, Мария каза:

– Имайте предвид, че аз не пия вино.

– И аз не пия – усмихна се академикът. – Но белият мавруд се среща по-рядко от бялата врана. Почти колкото бялата лястовица.

– Да, бива ви за рекламен агент – каза тя. – Но ще ви призная, че не съм пила капка вино от сватбата си. И не просто от добродетелност. Алкохолът ме прави тъжна, винаги се разплаквам. Като между впрочем на сватбата.

– Това е било само лошо предчувствие – пошегува се академикът. – Но ще трябва все пак малко да ми помогнете. Ще се изложа пред Трифон, ако изпия тая бутилка сам.

И Мария наистина изпълни заканата си. Като изпи как да е една чашка от силното бяло вино, ароматно и малко сладко на вкус, очите й веднага се напълниха със сълзи. Тя ги изтри едва ли не уплашено, опита се да се засмее.

– Ето, виждате ли!

– Няма нищо страшно – отвърна академикът. – Тука е доста тъмно, можете спокойно да си поплачете.

И в тоя миг се случи нещо съвсем неочаквано – над тях внезапно се изсипа порой от звуци, толкова чисти и ясни, че и двамата трепнаха. Без да погледне, Урумов знаеше, че цимбалистът опитва инструмента си. И наистина циганите оркестранти бяха вече заели местата си. Паетите на диригента блестяха меко на слабата светлина, косите им лъщяха като намазани. Точно в тоя миг пуснаха разноцветните рефлектори, сега белите им ръкави изведнъж станаха фосфорнозеленикави. Урумов внезапно си припомни отдавна забравеното ресторантче в Буда, високия мършав цимбалист, влюбената двойка на съседната маса, която му се бе видяла толкова жалка в своята закъсняла нежност. Той усети, че изтръпва, хвърли бърз поглед около себе си. Не, никой не ги гледаше – ни насмешливо, ни дори подозрително. А при това оня унил унгарец, с кривия нос, е бил навярно с пет-шест години по-млад от него. Защо му се е видял толкова безпомощен и смешен? Защо сега не можеше да се познае, дори да си представи себе си в оня вид?

– Какво ви стана? – попита Мария учудено. – Като че ли ви мина нещо много неприятно през ума.

– Да, има такова нещо… Макар че не се отнася до вас.

Оркестърът гръмна някак изведнъж, дружно, с всичките си инструменти, които му се сториха много повече, отколкото бяха в действителност. Свиреха хора на циганите от „Трубадур“ – силно, тържествено, почти ликуващо. И изведнъж усети как напрегнатите му нерви бавно омекнаха, светлината на заведението като че ли стана златиста от свещите, цялото му същество се изпълни с тиха радост. Когато келнерът най-сетне донесе рибата, той тихо запита:

– А мога ли да поръчам на оркестъра една песен? В тоя миг не подозираше, че това е най-лошото, което може да стори през тая вечер. Но просто се поддаде на някакъв импулс, който сам не разбираше.

– Ами естествено! – отвърна с готовност келнерът. – Стига да не е „Лили Марлен“.

– Не е – отвърна Урумов. – Доста по-стара, „Солвейг“.

– „Солвейг“?… Да, знаят я, много хубава песен – съгласи се охотно келнерът.

„Свирят я! – помисли той тъжно. – Винаги ще я свирят. И след хиляди години навярно, ако все още има хора на тоя свят.“

– Някакъв спомен? – попита шеговито Мария.

– Почти! – отвърна той неохотно.

– Като ви гледам – надали е много приятен.

Той я погледна учуден – отново бе улучила много точно. Винаги улучваше, сякаш имаше някакво прозорче на челото си, през което виждаше само тя.

– Как да ви обясня!… Може така да се каже. Но може да се каже и точно обратното.

– Много ви моля!

Урумов я погледна колебливо – всъщност как да й го разкаже? Може би ще бъде неделикатно и глупаво. Да, сигурно ще е така.

– Много ви моля! – повтори тя.

За пръв път го молеше. И навярно най-безсъвестно би я излъгал, ако имаше някаква лъжа на ума си. И тръгна като сляп по фаталната наклонена плоскост.

– Знаете ли – започна той неохотно, – точно преди една година стоех сам в един ресторант… В Унгария, в старата Буда. Много хубав ресторант, по-точно локал, с токайско и задушени фазани.

– Не започва лошо – усмихна се тя.

– Имаше цигански оркестър, свиреха „Солвейг“. На съседната маса седяха двама възрастни хора, явно не съпрузи. Бяха много влюбени и навярно много нещастни… Но тогава не разбрах това, тогава ми се видяха просто смешни. Да не кажа – абсурдни.

– И сега искате да провокирате спомена?

Той едва не заекна – толкова бе смутен вътрешно:

– Да, нещо подобно. Просто исках да разбера дали песента не е причина. Или пък самият аз някак поразително съм се изменил.

Мария мълчеше, лицето й бе в сянка, съвсем слабо осветена от една виолетова крушка точно над главата й.

– Песента не е виновна! – каза тя глухо. Изпи нервно глътка вино и добави: – Това, което сте видели, наистина е било абсурдно. Както и сега ние двамата с вас.

– Та вие съвсем не ме разбрахте! – каза той със свито сърце. – Не може да става и дума за някакво сравнение, вие сте толкова млада.

– О, не говоря за това! – възкликна Мария и сълзи бликнаха от очите й. – По-скоро за самата ситуация.

– Каква ситуация? – каза той. – Какво, толкова – двама души да вечерят заедно.

Тя изтри едва забележимо със сгъвката на малкия пръст сълзите от очите си. И гласът й изведнъж прозвуча съвсем хладно:

– Вие много добре знаете какво. Кажете, за какво се срещнахме ние двамата. Срещнахме се просто като родители, макар че самата аз съм в много по-неизгодно положение. Искахме да оправим двама глупави младежи, които не разбират себе си… Да им дадем уж някаква надежда и някакъв път в живота. Така ли е, господин професоре?

– Нищо, продължавайте! – измърмори той.

– А какво направихме ние? Просто забравихме с каква цел се бяхме събрали. И ето, екскурзии до язовири, ханчета… Това се нарича на прост език срещи, господин професоре. И не само, че е абсурдно… Нещо повече – то е безнравствено!…

– Тогава защо идвате? – запита той.

– Защото съм човек! – възкликна тя. – Защото искам!

И внезапно заплака. Навярно сълзите бяха облели лицето й, но той не ги виждаше, тъй като веднага бе обърнала глава към стената. Само раменете й едва забележимо потрепваха.

– Успокойте се! – помоли я той тихичко.

– Прощавайте, аз не обвинявам вас – заговори тя отново, след като избърса сълзите си. – Преди всичко Сашо е момче. И в края на краищата не ви е син. Но аз съм майка! Разбирате ли какво значи майка?

– Разбирам – отвърна той, макар че не разбираше.

– Тъй че много ви моля, не бива да ме търсите повече… В никакъв случай. Защото, ако ме поканите – навярно аз пак ще дойда… Не ме карайте да се чувствувам престъпница… Трябва истински да ме разберете.

Урумов не отвърна. Не знаеше какво да отвърне. Чувствуваше се безпомощен и объркан, чувствуваше се слаб. Знаеше само, че нищо не трябва да обещава, не биваше. Помогна му и келнерът, който точно в тоя момент се изправи край тях.

– Не ви ли хареса рибата?

Леферите наистина едва бяха докоснати.

– Оказа се, че и двамата не сме рибари – отвърна той и се учуди колко естествено прозвуча гласът му. – Донесете ни нещо по-простичко.

– Домашни наденички, например?… Тука си ги приготвяме.

– Добре – кимна той.

Не, не приличаше на оня нещастен унгарец, колкото и да се чувствуваше безпомощен в тоя миг. Безпомощен, но не безнадежден. Слаб, но не и безсилен. В края на краищата като че ли победата беше много по-голяма от поражението. Той бе погледнал в нея – за пръв път, откакто се познаваха. И бе видял там достатъчно.

И точно в тоя миг засвириха „Солвейг“. Диригентът се бе обърнал към него и му се поклони заедно с цигулката си. Сега лицето му бе зелено и паетите просветваха като зелени звезди. И веднага след това видя стреснат певицата. Беше едра, малко кокалеста, по нещо неуловимо напомняше покойната му жена. Може би по очите си, гримирани и неподвижни като очи от паунова опашка – кръгли и атлазенозеленикави. Може би поради отражението на рефлектора, който бе направил лицето й почти мъртвешко. Тя изчака такта, после отвори красивите си устни и запя. Кога го свърши, само те двамата не ръкопляскаха, макар че именно той бе поръчал песента.

Едва сега академикът забеляза, че ресторантът е пълен – не само с хора, но и с цигарен дим, който свещите бяха безпомощни да изгълтат. Приличаше горе-долу на това, което Сашо му бе подсказал: някакви мъже с набити вратове и тлъсти плешки, някакви западни кастрати, които го отвращаваха с меките си подпухнали лица; най-притеснени му се виждаха преводачките, които се чудеха как да смекчават грубите шеги и двусмислици на шефовете си. Той вдигна малко отвратен погледа си от тая гледка. Келнерът им донесе наденичките. Като събра в шепа всичките си налични сили, Урумов отново проговори:

– Знаете ли какво ще ви кажа?… Нарежете наденичките на по-дребни парчета. След това аз ще ги завия във вестника и ще ги пъхна в джоба си.

– Защо, куче ли имате?

Гласът я издаваше, че е съвършено разстроена много повече от самия него.

– Нямам куче… Но не искам да ставаме за смях пред келнера с нашето недокоснато ядене.

– Добре, ще се помъча да го изям – каза тя тихо.

Наистина се насили. Яденето й вървеше много трудно, едва преглъщаше хапките с пресъхналото си гърло. Размениха много малко думи до края на вечерта. Накрая Урумов щедро се разплати с келнера и оркестъра и те излязоха. Навън бе излязъл слаб, доста хладничък вятър, който изведнъж бе обърнал времето. Въздухът му се стори кристален, планината сякаш бе наедряла пред очите им, гирляндите от светлини в нейното подножие сега блестяха като съзвездия. Трифон бе дошъл и ги чакаше. И по пътя не проговориха нищо освен безлични, нищо не означаващи думи. Урумов нито ги чакаше, нито ги искаше. Защото му бяха съвсем достатъчни тия, които му бе казала в ресторанта: „Защото съм човек! Защото искам!“ Тая вечер нищо повече не му бе нужно. А утре или след месец, или след година и другите неща може би щяха да се поправят. Защото той знаеше това, което тя не знаеше. И което нямаше право да й каже: детето, което ги свързваше, и разделяше, нероденото дете бе мъртво.