Текст книги "Нощем с белите коне"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)

– Ама пък заведение! – измърмори Сашо. Пристига келнерът, на червената светлина на лампите лицето му приличаше на бифтек. Кишо поръча цяла бутилка уиски, лед и газирана вода. Така поне щяха да знаят какво пият. Иначе в тъмното можеха да им пробутат каквото си искат. Когато допиха втората бутилка, малкото Фифе сладко спеше на масата, а Донка танцуваше сама на дансинга под отегчения поглед на бармана. Най-сетне той спря магнетофона и каза решително:

– Край!… Повече нито капка!…

Макар да беше здравата пиян, Кишо си прибра рестото, ако не до стотинка, поне до левче. Едва събудиха Фифето, то се прозяваше и мляскаше така сладко, сякаш току-що бе похапнала в съня си. Както и да е, успяха да изнесат навън тленните си останки. На улицата беше много студено. Вятърът подсвирваше с най-тънките си зимни флейти. Само Сашо стоеше здраво на краката си, за пръв път през цялата вечер на лицето му се бе появила слаба усмивка. Двете Фифета помъкнаха подръка Кишо, краката на частника някак смешно изпреварваха мършавия му задник. Като го откри най-сетне в мрака, Донка здраво се вкопча в ръката му.

– Ще ме изпратиш ли?

– Ами какво да правя! – отвърна с досада младежът.

Той въздъхна и я помъкна по заледените тротоари. След всяка пресечка краката й омекваха все повече и повече, тя вече едва ли не лежеше върху него. Подхлъзнаха се на един ъгъл, главата на Донка дрънна яко на тротоара. Сашо успя с мъка да я изправи и в това боричкане – преструваше ли се, или не – но напълни ръцете му с бюста си. Когато пристигнаха най-сетне до дома й, той се бе загрял като термофорна възглавничка. Сашо я подпря на домофона, извади ключа от чантичката й и как да е успя да отвори външната врата.

– Няма ли да се качиш за малко горе? – попита тя направо.

– Какво да правя?

– Нищо, ще посвирим на пианото.

– Добре – каза той.

Сашо знаеше, че техните са на екскурзия, сега навярно корабът им цепеше водите на морето някъде към Сицилия.

– Имам много хубаво пиано – бърбореше тя. – Трябва само да го акордираме.

Акордираха го до пет часа. Бяха съвсем изтрезнели, чувствуваха се отвратително. Донка отиде да свари кафе, върна се оттам мрачна като Горгона.

– Слушай! – каза тя сърдито. – Ако научи нещо Криста, да знаеш, че ще ти избия зъбите.

– И аз твоите – отвърна Сашо злостно.

– За моите няма да стане нужда. Ти дрънкащ какво трябва и какво не трябва. Защо си й казал за първия път?

Сашо мълчеше намусен.

– Каза ли й?

– Казах й – измърмори той. – Аз не умея да лъжа.

– Ама пък обяснение! Не умеел да лъже! Значи, ако те попита утре – ти отново ще й кажеш?

– Няма да ме попита.

– Няма да те попита? Ти за теле ли я смяташ?… Сто пъти го е помислила тая нощ. И чакам всеки момент да ми звънне.

– Напразно чакаш!… Ако не друго – Криста има достойнство.

– А аз нямам ли?

– Поне никак не ти личеше – измърмори злорадо той.

– Виждаш ли какъв си нахал!… А твоето къде е?

– Все пак аз съм мъж! И не започнах пръв тая история!

– А ти много добре знаеше, че съм пияна!

– Ама пък приказки! – каза той искрено отвратен. – Това е обяснение за някой шофьор, не за момиче.

– Аз пък да пукна, ако седна друг път на твоя маса.

Дърляха се тъй още четвърт час, озлобени един към друг и настръхнали. Най-сетне той си отиде. Навън сякаш бе станало още по-студено, в предутринния мрак мъкнеха тежките си туловища тролейбуси с мътни недоспали очи и заскрежени чела. В студа бързаха наежени хора, трамваите профучаваха край тях с осветените си стъкла. Новият ден почваше с шумове, със сини мълнии от електрическите проводници, с тежък дъх на бензин. И така щеше да свърши, само че хората вместо да бързат, щяха да се клатят уморено към домовете си.

И Сашо бързаше, макар че сам не знаеше за какво. Бързаше просто от нерви, от ярост към себе си. Дори не разбираше откъде идва тая ярост и защо. В крайна сметка Криста си го беше заслужила. Момиче, което предпочита майка си пред своя приятел, надали заслужава по-добра участ. И все пак не оттам идваха угризенията, а от някакъв друг, много по-тежък спомен. От нещо, което изведнъж бе раздвоило живота му, бе го направило сякаш някакъв друг човек.

Прибра се в къщи много тихичко, за да не събуди майка си. В спалнята, на възглавницата, тя му бе оставила бележка: „Вуйчо ти каза веднага да му се обадиш“. Какво го бе прихванало вуйчо му? Освен ако е прочел внимателно статията му в списанието. Той обърна хартийката и написа на обратната страна: „Събуди ме в осем.“ После обидено се пъхна в леглото си.

Може би това беше първата му любов. Или поне така пишеше в старите книги. Днес никой не говореше за първа любов, неща от тоя род обикновено потъваха в мъглата на неясните спомени. Сега трудно се помнеше последната, та камо ли първата. Криста навярно е имала първа любов – мислеше той. Тя е от тоя изчезващ вид на жалкото човешко млекопитаещо. Той старателно избягваше в спомените си своята първа любов, но все пак тя съществуваше. То се знае и преди това имаше в живота му някои дреболии, но каква любов е да се влюбиш в учителката по френски език? Или пък в някое от тия малки глупачета, които стоят опулени срещу празната черна дъска?

Тогава беше четиринайсетгодишен, много добре си спомняше това. Както всяка друга година, летуваха в Обзор, кой знае защо, майка му бе харесала това прашно село, където всяка сутрин се чудеха къде какво да закусят. Тя го мъкнеше там още от най-ранна възраст, за голямо удоволствие на видния столичен шивач, който през тия двайсетина дни спокойно и сито погуляваше, без да се стряска сутрин къде всъщност се е събудил. Той лично поощряваше нещастната майка да мъкне синчето на морски бани, където децата, според шивача, великолепно се калявали. Сигурно имаше нещо вярно в това, защото, макар и мършав, Сашо беше много здраво момче, никога не бе боледувал дори от сливици.

Отсядаха винаги в една и съща квартира при някаква мрачна, бездетна гагаузка, която ги гледаше така накриво, сякаш никога не си плащаха наема. Готвеха си на котлонче в двора, вечер ядяха неизменно диня със сирене, освен в събота вечер, когато го водеха на кебапчета. И точно тогава между дините и кебапчетата той се влюби в някакво мълчаливо и плахо момиче от интерната за даровити деца. Беше някак особено и странно на вид, личицето му беше слабичко и като че ли малко преждевременно застаряло, но имаше много хубави, умни очи, които го караха да се чувствува недодялан и глупав. Сузи свиреше на цигулка, но това никак не го впечатляваше. В ония години негов любим инструмент беше барабанът естествено, както впрочем на повечето момчета. Но тон, разбира се, не каза това на Сузи, пред нея се лигавеше, че едва не умира от любов към цигулките, особено към виолите. Те се разхождаха вечер край морето, което плискаше равнодушно в краката им, мълчаха или пък Сузи му задаваше мъчни въпроси:

– Чел ли си „Гьоста Берлинг“? Не си ли? А „Пер Гюнт“?

– Кои са тия писатели? – питаше неловко момчето.

– Това не са писатели, а книги – отвръщаше строго Сузи. – А Якоб Васерман?

– Да, разбира се, много хубав роман!

– Какъв роман, това е писател! Нима не си чел Кристиян Ваншафе? – запитваше тя с искрено учудване.

– А ти чела ли си „Мъглявините на Андромеда“? – опита се той да я затрудни.

– Да, но не ми хареса… По-хубава е „Соларис“, но и тя много не ми хареса. Аз не обичам фантастични книги, там любовта е измислена.

Той никога не бе чувал ни за такива книги, ни за такива писатели. Това го караше да се чувствува унизен, излагаше го пред собствените му очи. Нищо и никакво момиченце с остри плешки и костеливи колене, а знаеше дори за Норберт Винер и Федерико Фелини. Само на цигулката никога не свиреше, дори не говореше за нея, макар че бе видял една сутрин да я държи в ръцете си с някакво особено унесено изражение. Веднъж той все пак я запита защо не свири.

– Сега съм тук на почивка – отвърна тя малко неохотно.

– А тогава защо си я взела? Тя го погледна учудено.

– А как без нея?

Тогава за пръв път той разбра, че каквото и да става между тях, цигулката винаги ще бъде в душата й преди него, може би неизмеримо преди него. Това го изпълваше с ярост, той вървеше като сянка подире й, може би страдаше. И сигурно е страдал, макар че това бе изчезнало от паметта му. Скоро след това Сашо й се обясни горещо в любов, закле й се във вечна вярност. Каза й, че ще се ожени за нея, щом свършат гимназия, след това двамата ще работят и следват. Беше ужасно искрен в тия свои объркани и несвързани обещания, въпреки че вечният спокоен плисък на морето се опитваше мъничко да ги охлади. Не успя дотам, но все пак той смътно усещаше в дъното на тая непонятна дори за него история и мъничко безсилие, мъничко или много, сам не можеше да разбере. Тя го изслуша, без да каже нито думичка, нито веднъж не се обърна да го погледне. Най-сетне той запита уплашено:

– Ти не искаш ли?

– Искам! – отвърна тя тихо.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че се е зачервила като праскова – лека, прозирна руменинка, която може би за пръв път се появяваше по лицето й.

– Ще работя като келнерка! – добави тя поривисто.

– Защо? По-хубаво е да свириш!

– Да свиря? – тя го погледна смаяно. – Да свиря пред разни простаци?

Пет дни те живяха като в треска. Чувствуваха се малко стреснати от големите обещания, които си бяха направили, вече не говореха за тях. Но бяха щастливи. Разхождаха се заедно, плаваха заедно, макар и рядко, той чуваше нейния крехък, ронлив смях. Но вечер винаги ставаше мълчалива и сериозна, понякога трескаво хващаше ръката му със своите корави, студени пръсти. И все пак всички опити да я целуне оставаха безуспешни. „Друг път – казваше тя. – Моля ти се, друг път!“ Това го огорчаваше, но той се мъчеше да го забрави. В края на краищата истинската любов е много повече от някакви си целувки. Тогава той още не подозираше, че може да рухне само за една нощ, дори само за няколко мига.

В техния дом живееше още едно семейство – всъщност някаква млада жена с двете си момчета, едното на шест, другото на осем години. Беше тъмноока, малко сухичка, доста невзрачна и както му се струваше тогава, съвсем леля, макар че едва ли минаваше трийсет години. Момчето някак смътно усещаше от време на време нейния поглед, който сякаш минаваше като ръка през цялото му тяло, позагоряло, изящно стройно в юношеската си чистота. Но Сашо просто не си даваше сметка за това, той бе влюбен. Двете й момченца вървяха като сенки подире му, още рано сутрин подаваха стриганите си главички през отворения прозорец. Отначало те му досаждаха, но после свикна с тях, дори ги обикна. Учеше ги да плуват, да крадат плодове, да ловят отровно зелени лапинки на кея. За тях той беше неизчерпаем извор на детско щастие.

През тая вечер майка му отиде на гости у една своя приятелка – поканили я на белот и домашно винце. Сашо си легна към десет часа, но не заспа веднага, остана да послуша транзистора, който предаваше забавна музика. И тъкмо тогава вратата се отвори, в стаята влезе съседката им, от която всъщност ги делеше само една стена. Стори му се в тоя миг едва ли не уплашена, гласът й звучеше някак задавено, макар че се стараеше да го направи обикновен и ласкав.

– Сашо, може ли да послушам малко музика?

– Ами добре – отвърна той учудено.

Тя седна на леглото му, дишаше тежко, мъчеше се да се съвземе. Той смътно усети нещо, дори прибра малко краката си. Но едва когато погледите им се срещнаха, той изведнъж разбра, че за пръв път ще му се случи това велико и тайнствено нещо, за което бе мислил безброй пъти. И до смърт силно пожела да му се случи. Тя продължаваше да го гледа, той лежеше като хипнотизиран, не помръдваше. Изведнъж времето изчезна, светлините изчезнаха, изчезна стаята, изчезна всичко. Най-сетне тя протегна ръка и я положи на корема му. Тя го галеше и където минеше дланта й, сякаш изгаряше кожата му. После стана, като залитна леко, и угаси лампата.

Когато тя си отиде, той лежа дълго като зашеметен. Сърцето му бе празно, никакви мисли нямаше в главата му, никакви спомени. И никакво чувство, че се е случило нещо особено в живота му. Искаше му се да заспи и наистина скоро заспа, макар че нощта беше необикновено топла и задушна. Едва когато, се събуди, той изведнъж разбра, че просто е убил любовта си, истинската си голяма любов, вечната като морето. И като че ли нямаше сили да съжалява за това или просто не искаше. Вечерта, когато се срещна със Сузи, сърцето му громко биеше. Но в него нямаше ни капка любов. Може би малко жалост, може би разкаяние, мъка дори, но любов нямаше, любовта сякаш се бе изпарила. „Сега най-важното е тя да не разбере нищо – мислеше уплашено той. – Сега само това е важно!“

Не беше никак лесно да се поддържа тая лъжа. Но на четвъртия ден Сузи замина малко неочаквано, без да разбере нищо. Вечерта преди раздялата тя плака край морето и му позволи да я целуне – толкова бърза целувка и толкова неловка, че той едва я усети. Уговориха се да се видят, щом той се върне, отново се заклеха във вечна любов. Но на сутринта, когато претъпканият автобус замина, като вдигаше след себе си облаци бял прахоляк, той се почувствува така облекчен, като никой друг път в живота си. Сега можеше отново да ходи, където си иска, и да прави, каквото си иска, без да се страхува от нищо. И да си спомня и мисли за това, без да се плаши от себе си. И може би щеше да намери начин да го направи поне още веднъж. Ставаше червен като рак при тая мисъл, усещаше как между плещите му се стича лепкава пот. И наистина го направи една късна нощ в нейната собствена стая, на собственото й легло, докато двете му малки приятелчета спяха полуголи на другото. Само за половин час той се бе превърнал, без да съзнава това, от чист юноша в най-обикновено прасе. И никога след това не го разбра.

Когато се върна в София, той дори не помисли да се обади на Сузи. Те нямаха телефон, но той имаше. Може би тя щеше да го потърси. И безобидният телефон се превърна за него в малко, хищно животно с отровни зъби. Винаги трепкаше, когато чуеше неговия припрян звън. Сам никога не се обаждаше, крещеше злобно на майка си: „Няма ме!“ Тя просто се чудеше какво е станало с момчето, защо напоследък е такъв нервен и зъл. Разбира се, нищо не подозираше. И отде можеше да знае, че след две такива остри преживявания той изведнъж е останал без нито едно. По нейно време подобни неща не се случваха на момчетата Но минаха месец-два и всичко започна да избледнява. Но той не знаеше, че не е изчезнало и че не може да изчезне.

Само се бе утаило някъде в длъбините. Водата се бе избистрила, но дъното вече не беше същото.

Сега у него бе останал само един дълбок, инстинктивен страх – да не я срещне някъде случайно по улиците. Той не разбираше, че тоя страх е хубав, всъщност съвестта му бе жива. Но вече никога не я срещна, макар и случайно, нито по улиците, нито по ресторантите. И само веднъж я видя, и то след много години.

А тя ставаше все по-известна и по-известна, за нея говореха като за някакво чудо. Печелеше международни конкурси, на момичешка възраст получи Димитровска награда. Виждаше често нейните портрети по витрини и по списания. Струваше му се, че си остава все същата, че нищо в нея не се променя. А всъщност не виждаше промените, образът от портретите бе само символ, зад който съзираше спомена от момчешките години. Пък и избягваше да се заглежда в портретите й, не четеше никога критиките и бележките за нейните концерти. Чувството за вина не бе намаляло нито с една трошица, нито с едно зрънце. То само се бе скрило някъде под утайките. Но понякога, макар и за мигове, в тъмни, пияни нощи в него се появяваше страшното усещане, че някога, много отдавна, е убил дете – убил го е, без да разбере и без да усети, съвсем неволно и несъзнателно, а след това е убил и спомена, убил е всичко, което може да породи тоя спомен. Ето защо той просто не разбра как е купил билет за един от концертите й. Не изпитваше ни вълнение, ни любопитство, просто чувствуваше, че трябва да отиде. Бяха изминали седем години от последната им среща, сега всичко му се струваше като сън.

Сузи излезе на сцената с малко твърда, неграциозна походка. И изведнъж дъхът му спря, той не помръдваше от мястото си. А като че ли нямаше причини да се вълнува, по-скоро би трябвало да се чувствува облекчен. Тя изглеждаше направо грозна в тоя миг под силната светлина на лампите. Шията и бе суха, бузите малко увехнали, гърдите й изглеждаха съвсем плоски под коравата брокатена рокля. И самата рокля му се стори зле ушита или просто не стоеше добре на несиметричната й фигура. Не му хареса и жестът, с който нагласи цигулката под брадичката си. Тя като че ли не обичаше вече своята цигулка, тя просто я експлоатираше, доста безцеремонно при това, тъй като не й остави никаква надежда, че може да помръдне в ръцете й. След това засвири.

Нейната музика го порази. Той не ходеше на концерти, това изкуство не го вълнуваше особено. Порази го преди всичко съвършенството на изпълнението, необикновената сила и увереност във всеки жест на ръката й, на всеки звук, който изтръгваше от тия невероятни струни. Но самата музика не стигаше до сърцето му, той не я усещаше. Или може би просто така му се струваше. Но той наблюдаваше очите й – в тях като че ли нямаше никакво вълнение, само някаква особена, нечовешка съсредоточеност. Когато най-сетне свърши, в залата избухнаха френетични аплодисменти. Непознатото момиче до него бе пребледняло, по лицето му пробягваха нервни тръпки. Той ли бе безчувствен, или тия около него бяха от някакъв друг свят? Дори не остана на втората част на концерта, страхуваше се от повече изпитания. Завърна се в къщи смутен и объркан, с чувство, че се е разминал с нещо в живота си, което вече никога няма да се повтори.

Само едно не разбираше той – че наистина е убил дете. Беше го убил през онова горещо лято край хладното море, което си остана докрай равнодушно към любовта им, към всяка човешка любов. Вместо сърце и обич на света се бе появило някакво странно чудовище на изкуството, което стряскаше всички. На пясъчния бряг, все тъй заливан от хладните води на морето, не бе останало нищо освен красиви, но мъртви мидени черупки.

2

Сутринта майка му едва го събуди. Когато най-сетне с мъка отвори очи, те си останаха тъй – стреснати и ококорени, – сякаш бе видял привидение. Тя се бе появила пред него в дълга лилава нощница, толкова прозирна, че се виждаше дори пъпа й. И сякаш не съзнаваше какво всъщност представлява, защото продължаваше да виси над него.

– Слушай, ти какво си навлякла? – попита той объркано.

– Ами нощница! – сопна се тя. – Какво се пулиш, не си ли виждал нощница?

Бедната му майка, наистина се беше побъркала. От няколко месеца се разхождаше из апартамента с парцалите на вуйна му, постоянно го стряскаше ту с някое мършаво деколте, ту с голия си костелив гръб. И не се съобразяваше ни най-малко със сезоните, обличаше, каквото и падне, въртеше се с часове пред старото шивашко огледало, отегчено и без това до смърт от човешки пози и суети. Но да се яви пред него в толкова прозрачна нощница – това и насън не бе очаквал.

– Ставай де – подканяше го тя сърдито. – Ставай, че вуйчо ти се обади още в седем. За какво те търси? – попита тя подозрително.

– Знам ли!

– Не ми се видя много радостен… Кой знае какво си забъркал! От тебе всичко може да се очаква.

„И от тебе!“ – помисли той, но прибави гласно:

– Отмести се де, как да стана, като ми висиш над главата.

Тя се отмести. На няколко крачки разстояние изглеждаше още по-смешна, дори жалка. Нощницата беше много широка за мършавата й фигура, тъй че се бе препасала с нещо като електрически шнур, не се виждаше добре от гънките. Когато тръгна към вратата, той едва не изплака след нея:

– Майчице мила, не ти ли е студено нощем?

– Не, защо?

– Ами ти си съвсем гола.

– Какво, като съм гола, ти си ми син! – отвърна тя възмутено.

– Добре де… и все пак… тая нощница е носена от умрял човек. За това не си ли помислила?

– Тогава е била жива! – каза нехайно майка му. – Хайде, ела да закусиш.

И отмъкна навън чамовия си задник заедно с тежката миризма на ориенталски парфюм. Вуйна му наистина имаше лошия навик да употребява много силни и тежки парфюми, предимно мускусни, така че едва се стоеше около нея. Сега майка му ли трябваше да възроди тая традиция? Няма как, ще я търпи поне докато си свърши запасите. Сашо се надигна мрачно, с натежала глава. Мъчеше се да си представи и вуйна си в тая нощница и чувствуваше, че го обзема страх. Може би тая изискана столична дама с римско лице не се е различавала по вкусовете си от обикновените истанбулски гювендии, както някога се изразяваше, пийнал, тейко му.

Той се облече и отиде в кухнята, изрядно чиста, както всичко в тоя дом, макар и доста поовехтяла. Майка му току-що бе избърсала линолеума, така че той проблясваше влажен на слабата виделина на утрото. Закуската беше готова и го чакаше. Сашо се добра до нея на пръсти, удобно се разположи на стола си. Той обичаше да закусва, това беше едно от малките удоволствия на деня. Сложи контакта на тостера, наряза две тънки филийки и ги пъхна в скаричката. Замириса приятно на загорял хляб и заличи съвсем спомена от парфюма. Внимателно, почти с любов, намаза върху парещото хлебче масло, прибави към всичко това и малко шунка. Тъкмо бе изхрускал първия сандвич и влезе майка му, тоя път в бяло японско кимоно.

– Днеска няма да готвя – каза тя, – тъй че си прави сметката.

– Добре – отвърна той.

– И кажи на вуйчо си, че ще дойда малко късно. Имам час.

– Какъв час? – не разбра той. – При козметичната.

По лицето му мина слаб гърч като при лека стомашна колика.

– Надявам се, че няма да излезеш с тоя тоалет – каза той.

– Защо, не ти ли харесва?

– Харесва ми, но ще изплашиш вуйчо.

– Прав си – отвърна тя разочарована и се понесе към препълнените си гардероби.

Сашо захапа без желание сандвича. Напоследък майка му наистина готвеше рядко, една тенджера зрял фасул с пушени ребра му стигаше за половин седмица. Той смътно усещаше, че губи всеки ден нещо от грижите и любовта на майка си. Като че ли всичко това прехвърляше на своя брат. Сашо просто се радваше, че се е отървал от нейното прекалено внимание. Освен удобства то носеше, разбира се, и досада. Сега се чувствуваше много по-свободен, това му беше достатъчно.

Пък и вуйчо му очевидно имаше нужда от повече грижи, поне докато свикне със самотата си. Но по-късно нейното поведение започна да го озадачава. Смътно усещаше, че им! нещо нередно в цялата тая история. Не се дразнеше и все пак не можеше да разбере как е възможно една майка да забрави собствения си син. И не за нещо друго, а заради брат си, който я бе забравил за цели десетилетия.

Но той не знаеше нищо за тях, нищо от тия малки неща, които се бяха случили преди половин век. Малката Ангелинка бе израсла самотна като котенце в големия пуст дом. Никой за нищо не я поглеждаше – с дни, та дори със седмици. Една от лелите й идваше да я навести от време на време, галеше тънката й косица, поплакваше. Това бе всичката й любов. А тя просто обожаваше своя мълчалив, разсеян брат, толкова висок и хубав и толкова мрачен. И не можеше да разбере защо я гледа така намусено. Много по-късно узна страшната причина – бе погубила майка си. Това неказано обвинение така я покруси, че тя изведнъж изстина към брат си, изстина към всички. Неговата женитба още повече ги раздалечи. И ето че сега отново се връщаше към него, към неизживяната чиста детска любов по пътища, които нейният син никога нямаше да проумее. „Никога! – мислеше го дори и самата тя. – Какво могат тия днешни момчетии, освен да гледат накриво майките си и да плюскат горчивия им вдовишки хляб.“ И много добре си го плюскаха. Тя бе забелязала преди малко с какви точни пестеливи движения настъргваше кашкавал върху горещия хляб. И как хубаво си го хрускаше. На кого всъщност приличаше това наслуки произведено семейно чудо? На баща си, на вуйчо си? Никой от тях не би си помръднал пръста, за да си приготви сандвич. Нейният нещастен брат, ако не му набута като на коте муцуната в яденето, тъй ще си остане гладен. Тя се преоблече и седна пред овалното огледало на снаха си – нейният брат й го бе преотстъпил, без да гъкне. Да, суха кожа, съвършено избелял синчец на очите – нищо, Данчето днеска ще я оправи. Но за всеки случай бръкна с костеливия си показалец в порцелановото бурканче „Ярдлей“ и мацна три бели петна – на върха на носа си и двете бузи. Слава богу, покойната не бе успяла да го измаже докрай. Точно в тоя момент външната врата хлопна, нейният син бе излязъл.

Сега той крачеше по улицата, загърнат в шлифера. Вече не бе така студено, около белите ивици на снега се бяха образували разлати тъмни петна – след час-два навярно всичко щеше да се стопи. И все пак нещо от флейтичките бе останало, тяхната тънка песен се чуваше по-ясно на ъглите. Макар да бе похапнал така хубавичко, не се чувствуваше много добре. Оттук-оттам се обаждаше по някой спомен, но той бързаше да го пропъди. Критичният момент щеше да бъде срещата с Криста. Жените са си жени, не е толкова лесно да ги излъжеш. И имат великолепно обоняние на всичко отгоре. Не е възможно да се докоснеш до една жена без никоя друга да разбере.

Така улисан в мисли и страхове, той дори не усети как се е отзовал пред прага на вуйчо си. Позвъни малко неуверено – не една и две вини носеше тая сутрин със себе си. Но тука е прав, тука не бива да отстъпва. Като го видя, вуйчо му се усмихна едва забележимо и го покани вътре. Обикновено го посрещаше малко разсеяно, измърморваше нещо неразбрано под носа си. Да, ситуацията е ясна, няма да има сериозен конфликт. Щом влезе в кабинета, и погледът му се изпълни докрай с белите коне на Хари, леко размити в синилката на нощта. Откакто академикът бе окачил картината в кабинета си, сякаш всичко вътре се бе преобразило, сякаш в дома бе влязла нежна млада жена.

– Е, и какво? – запита вуйчо му.

– Нищо – отвърна младежът.

– Ти се сещаш, разбира се, за какво те извиках.

– Да, сещам се.

– Там е работата, че едва снощи прочетох твоята статия.

– Защо моята? – усмихна се младежът. – Там е написано твоето име.

– И толкова по-зле! – каза сърдито вуйчо му. – Защото от мое име твърдиш неща, които никога и никъде не съм писал.

Сашо замълча. В последна сметка това наистина беше така. Академикът стана нетърпеливо от мястото си, нервно мина през стаята.

– Вуйчо, нека играем с открити карти – каза младежът. – При твоята научна работа, при всички опити не си ли имал предвид именно тая хипотеза?

– Това не е хипотеза. А само едно предположение, една възможност, която трябва да се провери.

– Значи, правилно съм те разбрал! – отвърна младежът удовлетворено.

– Не, не си ме разбрал правилно! – каза рязко академикът. – А не се ли запита защо сам аз никъде не съм писал подобно нещо?

– Разбира се, че съм се питал… Но не можах да намеря никакъв разумен отговор.

– Защото си млад и нахален. А отговорът е съвсем ясен. Ако това е вярно, ще предизвика истинска революция в биологията…

– Ами точно така! – съгласи се доволно младежът.

– А не е така!… Не може да се говори за толкова сериозни неща без достатъчно доказателства.

– Но, вуйчо, аз съм ги взел от твоите собствени научни трудове. Макар че толкова си се пазил да не наречеш нещата директно.

Тук младежът внезапно се разпали. Всъщност само неговата хипотеза може да обясни какво означава понятието канцерогенно вещество. И какво общо има то с вируса? Разберем ли тая механика на отношения между жива и мъртва природа, тогава ще разберем всичко. Тука структурата вече не е форма, а друго лице на същината.

– Браво – измърмори вуйчо му.

Сашо го погледна внимателно – не, не се шегуваше. Тогава не му оставаше нищо, освен да кове докрай желязото. В крайна сметка „Простори“ е литературно, а не научно списание. В литературно списание човек може да фантазира, колкото си иска, стига в основата да лежат действителни или възможни факти. Та нали сам той го бе посъветвал да погледне по-широко, по-писателски на темата.

– Всъщност само това те оправдава – съгласи се неохотно академикът. – Но представи си, че някой мой колега прочете статията. Нали ще ме попита на какво основание съм стигнал до такива крайни възгледи? Аз какво да му кажа? Че се занимавам с научна фантастика?

– Ще му кажеш, че това е обикновена работна хипотеза.

– Слушай, мойто момче, в съвременната наука вече никой не си служи с хипотези. Сега се борави само със строго доказани научни факти.

– Толкова по-зле… Не можеш да събираш фактите по всички възможни посоки, все нещо трябва да имаш предвид… Та макар да е измишльотина.

Вуйчо му се понамръщи.

– Един учен не може да бръщолеви измишльотини.

– А защо пък трябва да се държи като сляп само във фактите? Понякога и въображението помага… Според мен най-големият изобретател от миналия век не е Едисон… а Жул Верн.

Тоя аргумент подействува много по-силно, отколкото Сашо очакваше. Академикът махна с ръка.

– Е, разбира се, нищо страшно не е станало. Дума повече, дума по-малко – не е от особено значение. Къде е майка ти?

– Ето че забравих да ти кажа… Ще закъснее днес.

– Значи, трябва да се справяме сами с кафето… Ти можеш ли?

– Разбира се! – отвърна учудено младежът. – Колко му е на едно кафе…

Академикът много хареса кафето. Докато го пиеха бавно, Сашо внимателно се похвали, че е защитил успешно дипломната си работа. Вуйчо му прие това като нещо съвсем естествено, дори не полюбопитствува за подробности.

– А сега какво мислиш да правиш? – попита той.

И с това сам влезе в клопката.

– Ами да работя като твой помощник.

Каза го малко шеговито, но погледът му беше съвсем сериозен. И имаше усещането, че вуйчо му едва забележимо трепна, след това го изгледа от главата до петите, сякаш не бе го виждал от месеци.

– Не ти ли се струва, че е малко неудобно – запита той.

– Кое му е неудобното?

– Ами директорът да назначи при себе си своя племенник.

– Аз съм първенец на випуска, вуйчо… И имам право на избор. – Той се усмихна. – Ти трябва май да се чувствуваш поласкан, че избрах именно тебе…

– Разбира се, че съм поласкан… – измърмори вуйчо му. – И все пак не е ли по-добре да те пратя в института на Лазаров?

– Вуйчо, аз не се интересувам от морфология. Аз се интересувам от твоите проблеми.

– Това е така… И все пак…

Вуйчо му неохотно млъкна, виждаше се, че тоя разговор му е крайно неприятен.

– Не разбирам защо са тия скрупули! – каза Сашо обидено. – Работата трябва да се гледа по същина… Ако съм подходящ за тая работа, какво значение има кой ми е вуйчо?

– Все пак става дума за сериозни принципи, мойто момче… Ако не се спазват – всички учреждения и институти ще се задръстят с бездарници.

Назад к карточке книги "Нощем с белите коне"