Текст книги "Нощем с белите коне"

7

На другата сутрин Ирена го намери в ресторанта на хотела да закусва с добър апетит яйца с шунка. Утрото беше много ясно, всички метални части в ресторанта блестяха от слънцето. И като че ли повече от всичко блестеше усмивката й.

– Какво ще ме мъчите днеска? – запита той.

– Нищо особено… Ще минем най-напред през института. След това малък официален обед, а вечерта – балет.

– Какъв балет?

– Хубав, класически… „Лебедово езеро“. Трябва да видите нашия балет, тук идват от цял свят да го видят.

– Да ви кажа право – не горя от желание. Тоя път ще мине без мен. – Той глътна малко чай от красивата чашка и продължи: – Като бях по-млад, си мислех, че единствената утеха на старите хора може да бъде само изкуството. А ето че се излъгах. Старите хора не обичат изкуството, то ги изпълва с униние. Или с нещо по-лошо…

– Вие не сте стар! – някак разпалено му възрази Ирена. – Вие не сте стар, вие сте просто възрастен.

Докато пътуваха с такси към института, тя му разказа нещичко от живота си. Баща й бил емигрант в Аржентина. Като избухнала Балканската война, получил повиквателна заповед да се яви в полка си. Баща й събрал, каквото имал, пътувал най-напред с параход, след това с влак и едва успял да стигне до Будапеща. Тук го заварила Световната война, всички пътища към България вече били отрязани. Туй го спасило. Свързал се с български градинари, станал сам градинар, макар че имал хубав занаят – машинист.

– Жив ли е още? – попита Урумов.

– Почина преди десетина години.

– И от него ли научихте български?

– Да, разбира се. И не само аз – и майка ми. В къщи не даваше да се говори друг език. Но като отидох с тоя български език в Софийския университет, всички се слисаха. Професор Динеков ме караше да му говоря с часове, все нещо си записваше. Понякога ми казваше, че съм говорила като Бачо Киро, дори по-интересно от него.

– Жалко! – измърмори академикът. – А сега си говорите съвсем нормално.

След като завършила университета, отново се върнала в Унгария. Омъжила се за унгарец, имала дванайсетгодишна дъщеря. Работела в Министерството на външната търговия, но когато много закъсвали за преводачи – викали я да помага.

Като влязоха н института, академикът усети някакво спотаено възбуждение още при портиера. Дори чистачките, които сновяха като хлебарки по коридорите, се събираха две по две и бързо и оживено си шушукаха. Добози крачеше енергично из кабинета си и нещо опулено ломотеше на тримата си помощници, които го слушаха с удължени лица. Брадичката му бе порозовяла като гушка на пеликан, устните му бяха пресъхнали. Когато Урумов влезе, Добози хвана ръката му с двете си месести ръчички и я разтърси така, сякаш да пробва дали е закачена добре за ставата. Не беше закачена кой знае как, но издържа. Очите му блестяха. И без да съзнава с кого точно говори, зачурулика на унгарски.

– Добра новина, приятелю, голяма новина. Успяхме да направим снимка на вирусите па полиомиелита. Разкошна снимка!… – И Ирена още не бе успяла да преведе, когато той добави на немски: – Първи в света!… Разбирате ли – първи в света! Просто не мога да повярвам на очите си.

– Къде са снимките? – запита рязко академикът.

– Сега, приятелю, сега!…

Той отиде при бюрото си, взе оттам пет снимки и му ги показа на ветрило – „като истински кент флош роял“, както коментираха по-късно неговите помощници. Урумов просто ги грабна от ръцете му – не бяха кой знае колко ясни, във всеки случай не по-ясни, отколкото някоя снимка на Марс, но все пак бяха истински снимки, не можеше да се спори. Бяха цяла туфа вируси, приличаха на морски таралеж с остри, неравни бодли. Академикът с удовлетворение констатира, че точно това бе очаквал да види. Докато ги разглеждаше една по една, Добози стоеше срещу него, лицето му изразяваше неземна радост. Пък и академикът усещаше как сърцето му започна ускорено да бие, сякаш внезапно бе погледнал през ключалката в трезора, в който природата криеше своите най-съкровени тайни. А през това време доцентите тайно се проклинаха, че нямат фотоапарат на ръка. Можеха да направят снимка на двамата старци – както се изразяваха те, – която да направи по-голяма сензация от самото откритие.

– Поздравявам ви! – каза Урумов. – Това е огромна заслуга към науката!

– Заслугата не е наша! – отвърна скромно Добози. – Заслугата е на електронния микроскоп.

Те говориха цяла сутрин за тая снимка, за структурата на вирусите, за възможните научни последици. Говориха за това и на официалния обяд, без да разберат дори какво ядат. Само двамата доценти, които всъщност бяха направили снимката, си хапваха и пийваха хубавичко. Един до друг, приличаха едва ли не на две братчета, макар да бяха съвсем различни на вид – единият рус, другият навярно с далечни цигански примеси. Те се съветваха оживено за всяко блюдо, поръчаха си ги еднакви, очакваха ги с нетърпение и ги изяждаха до последното зрънце ориз. Пийнаха си добре. И докато двамата академици все още разискваха с пълни уста за коварния вирус, те се уговориха до най-големи подробности какво ядене да вземат жените им за утрешния уикенд.

Когато се върнаха в хотела, Ирена още един път се опита да проагитира академика за балета, разбира се, съвсем напразно.

– Ама какво да правя, господин професоре, вече съм взела билетите.

– Ами ще отидете с мъжа си. Той обича ли балет?

– Обожава го.

– Тогава не го водете!… Той трябва да обожава само вас.

– Тъй и ще направя! – засмя се Ирена. – Добре, господин професоре, починете си, че утре ни чака дълъг път.

Академикът прекара целия следобед в леко възбудено състояние. Неизмеримо малките морски таралежи стояха като живи пред очите му. Имаше нещо войнствено във вида им, нещо сурово и застрашително. Милиардни армии от бойци, всеки един от които приличаше поразително на своя подобен, въоръжен до зъби със своите многобройни копия, неустрашим. А той знаеше много добре, че на света няма по-съвършени организми от тях, съвършени не със своята сложност, а с простотата си. Те се носеха над цялата земя, може би над цялата вселена – всемогъщи и всепроникващи. Към тяхната абсолютна победа имаше само една мощна преграда – антителата, които се хвърляха като торпили срещу тях и безмилостно ги разрушаваха. Но докога ще издържат тая битка – тоя проблем го бе интересувал през делия му живот. На пръв поглед изглеждаше, че ресурсите са неизмерими, а принципът – железен закон на природата. И все пак нещата като че ли не бяха точно така. В неумолимата и безмилостна организация па човешкото тяло се бе появил опасен пробой – ракът. Пробивът бавно се разширяваше, хората бяха безпомощни да го спрат. И което беше най-лошо – не разбираха същността му. А двамата лакомници, доцентите, които бяха направили снимката, може би дори не подозираха, че са превзели изключително важно укрепление.

Академикът спа неспокойно, но все пак се събуди доста бодър и с добро настроение. Усещаше някаква тиха радост в себе си или някаква надежда, без да съзнава причината. Скоро пристигна Ирена с една нова служебна „Волга“, както винаги насърчително усмихната и оживена. Докато се настаняваха в хубавата удобна кола, тя каза:

– Аз често пътувам – повече служебно, разбира се. И винаги се радвам, когато напускам града. А вие, господин професоре?

– Аз ли?… А, не – аз съм един най-обикновен стаен фикус… Какъв фикус – кактус, исках да кажа. И то с изсушени бодли.

– Не бива да говорите лошо за себе си! – каза с укор Ирена. – Това ми е неприятно.

Скоро се измъкнаха от града. Денят бе свеж, сив и хладен, лятото все още се бавеше. Не се виждаше никакво небе, но като че ли то не бе покрито с облаци, а с полупрозирна пелена. Това придаваше някаква особена мекота и замисленост на ранния утринен пейзаж – тъмнозелени полета и още по-тъмни гребени на горички към хоризонта. Той усети как постепенно се натъжава – точно такава живееше природата и в най-далечните му спомени – тихи, умислени вечери, небе като синя, едва размътена вода на езеро, тъмни сенки, влажни далнини. И не само той – и Ирена беше някак необичайно мълчалива, не откъсваше поглед от страничното стъкло.

– Всъщност къде отиваме? – запита най-сетне академикът.

– В Хортобаги – каза тя. – Хортобаги е сърцето на унгарската пуста.

– А това какво е? – той посочи равнината.

– Това все още е нищо! А пустата е истинско зелено море.

– Виждате ми се малко тъжна.

– Тъжна ли? Не, в никакъв случай. Просто се наслаждавам на природата.

– Когато човек се наслаждава, никога не изглежда тъжен.

– Да, прав сте – каза тя. – Наслаждение не е вярната дума. Разбира се, че не се наслаждавам. Това дори е малко вулгарно. Може би се зареждам с нея, както се зареждат акумулаторите. Само че аз не се зареждам с енергия, а със спокойствие. Защото точно това ни липсва в града.

– Спокойствие? Та вие сте толкова жизнена, Ирена. Вашата истинска природа е движението, а не покоят.

– Може би – отвърна тихо младата жена. – И все пак животът в града е толкова уморителен. Може би защото не е естествен.

– Да, точно така! – отвърна академикът.

Те мълчаха и си почиваха до Хортобаги. И когато колата съвсем се загуби сред необятната зелена пустош, тя каза:

– Спрете, моля!…

Шофьорът извади колата на банкета, те слязоха. Тънката пелена на небето се бе разпокъсала, сега ниско над пустата се носеха едва-едва прозирни космати валма от облаци с провиснали краища, които в далечината едва докосваха повърхността. Духаше поривист вятър, който като че ли се усилваше от своя собствен бяг, тъй като по пътя му нямаше нищо, което да го спре и забави – ни възвишение, ни дърво, ни дори нищожно храстче, само безкрайна зелена равнина, опряна в далечния ръб на небето. Така, заобиколени от облаци и сенки, духани от ветровете, те приличаха на две едва забележими човечета, загубени сред сиви крачещи исполини. Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра:

– Харесва ли ви?

– Малко е страшно! – отвърна удивен академикът.

– Да, но пък хубаво – каза тя. – Всичко хубаво е малко страшно. И вижте каква трева, господин професоре. Всъщност това не е трева, а детелина, истинска детелина, каквато са пасли и конете на Атила.

Но академикът все тъй не сваляше носа си към бедната земя.

– Да, тука не бива да живеят хора!… Тука трябва да препускат само могъщи коне.

Наистина те бяха нагазили в море от детелина със сладкия дъх на мед, който дори ветровете не можеха да отнесат. Току-що бе нацъфтяла и всичко наоколо бе посипано с малки розови петънца като капчици от зората.

– Господин професоре, искате ли да ви намеря четирилистна детелина?

– За какво ми е?

– За щастие – отвърна тя. – Не може да няма поне една сред тоя океан. А вие се разходете малко, господин професоре, това е полезно за вас.

Академикът тръгна бавно през пустата, с все същото чувство на страх от бездна. Вървеше бавно, едва ли не опитваше всяка крачка с върха на обувките си, сякаш се движеше по слаб лед. Усещането за нереалност стана още по-силно, имаше чувство, че се е върнал с хиляди години назад в далечното време, когато светът е бил пресен като росата, която сега влажнеше жалките му обуща. Вятърът все тъй свистеше, облаците бавно крачеха. Той вървя много дълго и най-сетне се обърна, малко изплашен, като плувец, който иска да види колко далече е останала сушата. Нищо не се бе изменило, всичко изглеждаше все тъй гигантско и пусто, само роклята на Ирена бе цъфнала като един-единствен мак в далечината. По-нататък се виждаше лъскавият гръб на колата – като глупава консервена кутия в рая, помисли обидено той. Стига му толкова – да се връща. Дробовете му бяха пълни с въздух, ставите с приятна умора. Стига толкова.

Беше изминал половината път, когато макът изведнъж оживя. Тя се бе изправила, махаше ръце и нещо оживено викаше:

– Господин професоре… господин професоре!

Нямаше никакъв страх в гласа й. Навярно бе видяла някакъв охлюв или нещо от тоя род, тука друго животно нямаше къде да се скрие. Но като наближи още малко, той ясно дочу:

– Намерих!… Детелина намерих!

Отначало помисли, че се шегува, но после действително видя, че държи в ръката си стръкче четирилистна детелина. Нежните листенца трептяха на вятъра, той дори ги подръпна едно по едно, сякаш се страхуваше от измама. За пръв път в живота си виждаше истинска четирилистна детелина, дори му беше трудно да повярва на очите си.

– Това е щастието, господин професоре! – говореше младата жена. – Вас ви чака голямо щастие!

– Глупости, щастието е ваше, вие намерихте детелината! – отвърна едва ли не обидено академикът.

– Не е вярно! – възкликна тя. – Аз го търсих заради вас, значи късметът е ваш.

Тоя се усмихна неволно:

– Много лесно се отказвате от щастието, мила Ирена. Вие сте млада, то ви е…

– Не, не, господин професоре, аз имам всичко, което ми е необходимо.

– А пък аз съм по-добре и от вас – каза професорът. – На мен вече нищо не ми е необходимо.

– Не бива да говорите така, господин професоре. Дори да е истина! – отвърна тя огорчена. – Много ви моля, вземете тая детелина. Имам лошо предчувствие, ако не я вземете.

В крайна сметка той се принуди да вземе детелината. Положи я грижливо между листовете на джобното си тефтерче, пъхна тефтерчето в джоба си. Ирена едва сега се успокои.

– Ето това е! – каза доволно тя. – Дори да не е вярно, какво пречи да си я вземете?… Поне ще имате един спомен от Унгария.

– Ще имам спомен от вас – отвърна той. – Невероятен спомен. Защото за пръв път виждам жена да се отказва от своето щастие. И то заради някакъв си стар, уморен човек.

– Ами вие не разбирате! – възкликна тя умолително. – Щастието наистина беше ваше. Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.

Скоро те тръгнаха. Вятърът все тъй нагъваше безкрайното зелено море и там, където се образуваха невидимите вълни, тревата изведнъж добиваше много по-ясен цвят. Бе все така пусто, разпокъсаните облаци пред тях сега се вдигаха като изпарения към небето. И в един миг сякаш всичко се разруши – срещу тях се зададе раздрънкан и неугледен камион, като бляскаше със стъклата си.

Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше – тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.

– Господин професоре, вие май че не вярвате в чудеса – каза тя. – И затова не вярвате и на детелината!

– А според вас какво значи чудо – запита той. – Нещо невероятно и свръхестествено?

– А защо не? Нима природата не е свръхестествена?

– Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.

– Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.

– А аз мога и без надежди, и без чудеса.

– Не, не вярвам! – отвърна тя. – Кажете ми, твърдо и безпрекословно ли вярвате, че някой ден ще умрете?

– А как иначе? – учуди се той.

– Съмнявам се! Вие естествено знаете, че ще умрете… И все пак не вярвате, в дъното на душата си, искам да кажа. Никой не вярва. Пък и аз не вярвам. Как така изведнъж светът ще остане без мен? Това абсолютно не е възможно! – завърши тя със съвсем сериозен глас.

Той едва забележимо се усмихна.

– Що се отнася до вас – непременно сте права. И на мен ми е трудно да си представя светът без вас.

– Аз не се шегувам.

– Знам – каза той.

В тоя миг дойде келнерът и им поднесе листа. Ирена веднага пъхна носа си в неговите гланцирани страници, може би беше мъничко късогледа.

– Наистина ли имате това – попита тя едва ли не възбудено. – Супа от опашки на раци?

– Да, госпожо! – отвърна с достойнство келнерът.

– По холандски?

– Да, госпожо.

– И вие твърдите, че на света не стават чудеса? – обърна се тя към академика. – Има чудеса, разбира се!

Късно следобед те разгледаха старините на града. Но оживлението на Ирена да му разкаже хубавите стари легенди, свързани още с борбата срещу турските нашественици, не срещна кой знае какво съчувствие. Академикът слушаше невнимателно, погледът му се рееше в далечината, където нямаше нищо освен няколко бели крави на едри черни петна. Кравите си пасяха спокойно и делово и това му се струваше много по-интересно от крепостните стени, по които преди много векове бе дрънчало оръжието. Доста отдавна тон бе загубил всякакъв интерес към вещите, които, го окръжаваха, дори към красивите и изящни вещи. Топа бяха вече неща от друг свят, от който бавно се оттегляше. Той инстинктивно чувствуваше, че трябва Да скъса всички връзки с тях, ако иска да изчезне без болка.

– На вас май че не ви е интересно – обади се най-сетне огорчено Ирена.

– Не ми е интересно! – призна си той.

– Ами тогава да отидем да вечеряме.

Вечеряха в една от старинните винарски изби па града. Вътре беше много хладно, миришеше силно на бъчви, оцет и стеаринови свещи, които мигаха с бледа светлина в полумрака на помещението. Първото нещо, което видяха, бе някакъв исполин с бял колосан нагръдник под коприната на реверите и с още по-бяла коса. Както трябваше да се очаква, в ръката си държеше голям стакан с тъмно вино, което тъкмо оглеждаше на слабата светлина. Още трима души имаше на масата, старинна и яка като самия него, но те просто не се забелязваха.