Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 20 страниц)
Четиринадесет
Когато влизам в тоалетната, там има опашка от жени, които чакат да се освободят кабини. Въздухът е тежък и мирише на алкохол, на дъх, на парфюми и на дрехи, пропити от цигарен дим. През няколко секунди малката врата ту се отваря, ту се затваря с ужасно неприятен трясък, когато хората влизат и излизат. Отивам първо да си измия ръцете и се налага да се напъхам между две пияни момичета, седнали върху плота от двете ми страни. Добре че са от симпатичните пияници, защото няма да мога да се справя с някоя настроена за бой грубиянка тази вечер. Извиняват се, че ми пречат, и се отместват, за да ми сторят място.
– Благодаря – казвам аз и посягам да пусна водата.
– Хей, ама вие сте онова момиче, което пя – казва това от лявата ми страна, сочи ме с пръст и се усмихва.
Поглежда приятелката си от другата ми страна, а после отново към мен.
– Ами, да, предполагам, че ще да съм аз.
Никак не съм настроена за разговори в тоалетна. Колкото по-дълго се мотая там, толкова по-безцеремонна ставам.
– Вие двамата сте страхотни – казва усмихната тя.
– Да, бе, съвсем сериозно ви казвам – добавя приятелката и. – За какъв дявол свирите по барове?
Само свивам рамене и изстисквам повече сапун в ръката си, като се опитвам да избегна продължаването на разговора колкото е възможно по-учтиво.
– Ами, да – добавя тази от лявата ми страна. – Аз бих платила, за да ви видя как пеете.
Е, не съм съвсем безразлична към комплименти. Усмихвам се и отново ѝ благодаря.
Когато се освобождават още две кабини, те се възползват от възможността и се затварят в тях. Скоро след това ми махат за довиждане и ми пожелават късмет в “музикалната ми кариера”. Когато оставам почти съвсем сама, се обръщам към огледалото, но не се оглеждам в него. Вместо това бъркам в джоба си и вадя едно хапче, което преглъщам с вода от чешмата.
Правя го просто за да се поотпусна.
После се поглеждам, като се старая заедно с хапчето да натикам колкото е възможно по-дълбоко виновното изражение, което придобивам всеки път, когато вземам едно. Измислям си извинения, за да се оправдая, че ги вземам, и почти успявам да се избудалкам. Обаче знам, че вината, която чувствам, си остава, и то с основание.
След по-малко от единадесет минути вече не ми дреме нито за вината, нито за извиненията, нито пък за напрежението, защото тази част от мозъка ми става безчувствена.
Прекарвам пръсти под очите си, за да изтрия всяка следа от размазал се грим за очи, а после попивам грима от лицето си с тоалетна хартия. Трябва да изглеждам добре, когато се върна обратно. Чувствам се страхотно, но трябва и да изглеждам също толкова добре, колкото се чувствам.
Пробивам си път през тълпата, намирам Ейдън и Мишел, застанали зад огромния бар, и се присъединявам към тях. После си спомням, че Андрю щеше да ми носи питие, но нямам намерение да се провирам обратно между толкова хора заради него.
– Вие сте фантастични! – казва Мишел, като се мъчи да надвика шумната клиентела. Прегръща ме и аз ѝ отвръщам със същото, като усещам как се усмихвам до уши под влияние на хапчето.
Обръщам се към Ейдън:
– Ти какво мислиш?
– Съгласен съм с Мишел – отвръща той. – Трябва да пишете своя музика и да пеете тук по-често – сочи стената, където са наредени голям брой снимки с автографи на различни музиканти и кинозвезди. – Започнете с нещо напълно ваше – продължава той. – Обзалагам се, че до една година двамата ще сте със сключен договор.
В момента съм така надрусана, че той би могъл да ми каже, че изобщо нямаме бъдеще в музиката, а аз ще продължа да се хиля и да не обръщам внимание на думите му.
Поглеждам помещението и виждам, че Андрю е на сцената с китарата и се готви заедно с бандата на заведението да изпълни коронната си песен “Laugh, I Nearly Died”. Вероятно не може да ме види през тълпата, но знае, че го наблюдавам. Обичам да го гледам на сцената, когато е в стихията си. Знам, че колкото и да сме добри заедно в музикално отношение, той е много по-добър, когато пее сам. Може би само аз си мисля така, но обичам да мисля за него по начина, по който той се представи първия път, когато го видях да пее. Защото в онази нощ в Ню Орлиънс той пееше за мен и аз се почувствах най-щастливото момиче на света.
Бих направила всичко да се почувствам отново така. Всичко…
Само след секунди от началото на песента Андрю, както винаги, приковава вниманието на всички присъстващи. Двете момичета край онази маса сега са станали прави и танцуват предизвикателно заедно, но знам, че го правят заради Андрю. Виждала съм го и преди. Те го искат, а той ги кара да повярват само за една нощ, че и той ги желае. Абсолютно безобидно е. Двамата с Андрю гледаме на това като на начин да накараме други хора да се почувстват добре. Малко флирт тук и там, да направим някое момиче или мъж да се почувства център на внимание достатъчно дълго, за да го накараме да се изчерви и да се усмихне. Човек никога не знае какво става зад затворените врати на хората и малко флиртаджийска, положителна енергия никога няма да навреди.
Когато се връщаме обратно малко след полунощ у Ейдън и Мишел, отивам да си легна преди всички останали. Лежа там в продължение на един час, заслушана в гласовете им, които стигат до мен през коридора в стаята. Андрю се канеше да дойде с мен да си легнем заедно, но аз настоях да постои с брат си. Напоследък се тревожи прекалено за мен. Утре се връщаме обратно в Ралей и ми се иска той да прекара колкото може повече време с Ейдън.
Минава още един час, а аз съм още будна.
Ядосвам се, бъркам в чантичката и търся пипнешком бутилката с водата. Без дори да се усетя, са ми останали последни няколко хапчета.
Този път заспивам с три.
АНДРЮ
Петнадесет
– Камрин? Бейби, моля те, събуди се – стиснал съм я за рамото и я разтърсвам напред-назад.
В момента съм най-вече разтревожен. На второ място съм гневен и обиден. Но колкото и да е странно, чувството за несигурност потиска всички останали.
Отново я разтърсвам.
– Ставай.
Нямам представа колко от тези проклети хапчета е взела, но като съдя по почти празното шише, от мисълта, че е възможно да е взела повече, отколкото е безопасно, започва да ме обзема паника. Обаче тя диша равномерно и сърцето ѝ като че ли бие с нормален ритъм. Ако не се събуди…
Отваря едва-едва очи и аз с облекчение си поемам въздух.
– Камрин. Погледни ме.
Най-накрая успява да фокусира достатъчно погледа си и да ме погледне в очите.
– Какво? – охка леко тя и се опитва отново да затвори очи, но аз я сграбчвам за раменете и я принуждавам да седне в леглото.
– Казах да се събудиш. Дръж очите си отворени.
Тя седи отпусната, но в това няма нищо необикновено, след като са я накарали насила да се събуди и да се изправи.
– Колко взе?
Мишел стои на входа зад мен.
– Искаш ли да повикам линейка?
Изведнъж Камрин идва напълно на себе си. Не съм сигурен дали това се дължи на въпроса ми или на споменаването на линейката, но ме поглежда с широко отворени, уплашени очи.
– Колко от тези проклети хапчета взе?
Тя свежда очи и поглежда шишето върху нощното шкафче. Когато реших, че не е обичайно за нея да продължава да спи след два часа следобед, влязох тук да я видя и намерих шишето на пода.
– Камрин? – отново я разтърсвам и я карам да ми обърне внимание.
Тя само ме поглежда. В момента очите ѝ ми казват толкова много, че не мога да реша точно какво изпитва – унижение, съжаление, обида, гняв или примирение. После очите ѝ започват да се пълнят със сълзи. Чувствам, че тялото ѝ трепери под тежестта на ръцете ми. Сълзите ѝ рукват, отпуска се в ръцете ми и започва на ридае неудържимо, а това направо ми къса сърцето.
– Андрю? – обажда се Мишел от вратата.
Казвам, без да се обръщам към нея:
– Не, добре е – преглъщам собствените си сълзи и гняв и имам чувството, че се задушавам.
Мишел излиза от стаята и затваря предпазливо вратата.
Държа дълго Камрин в ръцете си и я оставям да плаче върху ризата ми. Не казвам и дума. Не още. Отчасти защото знам, че има нужда от това, просто да може да си поплаче и да изкара всичко от себе си. Същевременно съм толкова ядосан и обиден, че усещам необходимост да изчакам и да се успокоя, преди да съм казал погрешните думи. Продължавам да държа треперещото ѝ тяло в прегръдката си. Целувам косата ѝ и се опитвам да не заплача и аз. ‘
– Толкова съжалявам – проплаква тя и в тази част от секундата, когато чувам болката в гласа ѝ, почти забравям за гнева си и я притискам още по-силно към себе си.
– На мен ли се извиняваш? – питам озадачен. Отдръпвам я от себе си, като продължавам да я държа здраво за ръцете. Клатя енергично глава и казвам, като я гледам право в очите: – Първо искам да ми кажеш колко хапчета си взела.
– Снощи – отвръща тя. – Само три.
– Колко бяха първоначално в шишето?
– Не знам. Може би двадесет.
– И откога ги вземаш?
Тя се замисля за момент и отговаря:
– Само от вторник. На майка ми са Взех едно, когато имах главоболие, но после започнах да ги вземам…
Очите ѝ отново се навлажняват. Изтривам с ръка сълзите от лицето ѝ.
– По дяволите, Камрин – казвам аз и отново я притискам за малко до гърдите си, – къде ти е бил умът?!
– Не знам – вика тя. – Не знам какво ми е!
Притискам бузите ѝ с дланите си.
– Знаеш какво не ти е наред. Измъчваш се за загубата на Лайли и не знаеш как да се справиш с това. Иска ми се просто да беше поговорила с мен.
Въпреки че продължавам да държа лицето ѝ с ръце, тя отклонява погледа си от мен. Зловещото мълчание помежду ни ме кара да се чувствам много странно.
– Камрин? – опитвам се да я накарам отново да ме погледне, но тя отказва. – Говори ми. Трябва да ми говориш. Слушай, не си направила нищо лошо, нито би могла да направиш нещо, което да предотврати това, което се случи. Трябва да го знаеш. Трябва да разбе…
Тя рязко се дръпва назад и се освобождава от ръцете ми, а очите ѝ се впиват в моите, пълни с болка и… нещо друго.
– Вината е моя! – казва тя и се отдръпва от мен в леглото. Става от него от противоположната страна, скръства ръце и остава с гръб към мен.
– Вината не е твоя, Камрин – казвам аз и отивам при нея, но в мига, в който тя усеща, че се приближавам твърде много, рязко се обръща към мен.
– Не, Андрю, моя е! – вика тя и сълзите отново изпълват очите ѝ. – Не можах да спра да мисля как това, че съм бременна, ще обърка всичко! Яд ме беше, че след четири месеца продължавахме да живеем в Галвестън! Питах се как бихме могли да направим нещата, които искахме да сторим, с едно бебе! Така че вината е моя, че я загубихме, у аз се мразя ужасно за това!
Тя закрива лицето си с ръце.
Втурвам се към нея и отново я прегръщам.
– Господи, Камрин, вината не беше твоя!
Мисля, че никога преди не съм казвал с такова чувство нещо на някого. Гърдите ми треперят опрени в нейните.
– Погледни ме! – казвам аз и отново я притискам до себе си. – Тези неща са абсолютно нормални. А ако ти си виновна, също толкова съм виновен и аз. От време на време и на мен са ми минавали през ума такива неща, но също като теб не бих се отказал от нея доброволно, ако имах тази възможност.
Не е нужно и тя да го потвърди гласно, защото знам, че също не би го направила. И въпреки това тя го потвърждава.
– Изобщо не съм съжалявала, че бях забременяла с нея – казва тя. – И… искам тя да се върне.
– Знам. Знам – силно я прегръщам, отвеждам я до леглото и я карам да седне. Клякам между краката ѝ, опирам лакти върху бедрата ѝ и държа ръцете ѝ в моите. Вглеждам се в очите ѝ казвам още веднъж: – Вината не е твоя.
Тя изтрива няколко сълзи от лицето си и оставаме да стоим безкрайно дълго така. Мисля, че ми вярва… или е така, или просто избягва да говори. После поглежда към стената зад мен и тихо казва:
– Това прави ли ме наркоманка?
Искам да се засмея, но се сдържам. Само клатя глава и се усмихвам, като притискам леко с пръсти ръцете ѝ.
– Било е момент на слабост. Дори и най-силният човек има такива моменти, Камрин. С шише болкоуспокояващи в продължение на четири дни не се става наркоман. Наречи го лоша преценка, но не и пристрастяване.
Тя ме поглежда отново и казва:
– Мишел и Ейдън ще си го помислят.
Клатя глава.
– Не, няма. Както няма да си го помисли и никой друг – изправям се и сядам до нея. – А и на никого не му влиза в работата. Това само ти и аз трябва да знаем и да се справим с него.
– Никога преди не съм правила нещо подобно – казва тя и гледа пред себе си. – Не мога да повярвам…
– Ти не беше на себе си – викам аз. – Не си, откакто умря Лайли.
В стаята отново настъпва странна тишина. Поглеждам я, но не казвам нищо. Изглежда дълбоко замислена.
После казва:
– Андрю, може би не трябва да сме заедно – думите ѝ ме удрят така неочаквано и толкова силно, че направо оставам без дъх.
Толкова съм изумен, че имам чувството, че думите ѝ ми отнеха абсолютно всичко. Сърцето ми бясно препуска.
Най-накрая, след като тя не продължава, успявам да кажа:
– Защо казваш това? – и очаквам със страх отговора ѝ.
Тя продължава да гледа пред себе си, а сълзите ѝ бавно се стичат по бузите. После ме поглежда и аз виждам в очите ѝ същата болка, която знам, че тя вижда в моите.
– Защото всеки, когото обичам, или ме напуска, или умира.
Усещам облекчение, но то е притъпено от мъката в очите ѝ.
Точно в този момент си давам сметка, че Камрин за първи път говори за това пред мен или пред когото и да било друг. Замислям се за нещата, които ми каза Натали, и за разговора, който Камрин и аз водихме по време на пътуването, както и за това, че тъкмо сега тя признава за дълбочината на мъката си не само пред някой друг, но, което е по-важно, пред самата себе си.
– Чувствам се такава егоистка, като го казвам – продължава тя, а аз я оставям да говори и не я прекъсвам. – Баща ми ни напусна. Майка ми се промени. Баба ми, която беше единственият човек, който приличаше на мен и винаги беше насреща, когато имах нужда от нея, почина. Иън умря. Коул отиде в затвора. Натали ми заби нож в гърба. Лайли… – накрая ме поглежда и мъката ѝ става още по-очевидна. – И ти.
– Аз ли? – приклякам отново пред нея. – Ама аз съм тук, Камрин. И винаги ще бъда – вземам ръцете ѝ в моите. – Не ме интересува какво правиш и какво става между нас. Никога няма да те изоставя. Винаги ще бъда с теб – дръпвам силно ръцете ѝ. – Помниш ли, когато ти казах, че ти си моят свят? Ти ме помоли да ти напомня, ако някога забравиш. Е, сега ти го напомням.
Тялото ѝ се разтърсва от ридания.
– Но ти можеше да умреш – казва тя и сълзите задавят гласа ѝ. – Всеки божи ден, в който бях в болницата, си мислех, че ще бъде последният ти. А когато това не стана и ти оцеля, продължавам да чета писмото ти седмици и месеци по-късно, защото част от мен чувства необходимостта да свикне с възможността теб да те няма. Някой ден. Защото просто знаех, че ще си отидеш по един или по друг начин. Също като всеки друг.
– Но не си отидох – казвам нетърпеливо и дори леко се усмихвам. Сядам на пода и я придърпвам при себе си. – Не умрях. Не умрях, защото знаех, че през цялото време ти беше там с мен. Защото знаех, че ние бяхме предопределени да бъдем заедно и че щом като ти щеше да живееш, аз също щях да остана жив.
– Ами ако все пак умреш? – пита тя.
Не очаквах това.
– Ако туморът се върне?
– Няма да се върне – казвам аз. – А и дори да го стори, пак ще го победя. По дяволите, изкарах осем месеца, без да отида нито веднъж при доктора, и пак оцелях. С теб в живота ми, когато не ме оставяш на мира, за да ходя редовно на прегледи, няма начин скоро да умра.
Тя като че ли не е много убедена, обаче виждам тънък лъч надежда да озарява лицето ѝ, а тъкмо това искам да видя.
– Наистина съжалявам – казва тя, но вместо да ѝ кажа да не го прави, я оставям да почувства още по-осезателно момента без намеса от моя страна. – Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ум, че ще се натовариш с такова налудничаво бреме.
Прекарва пръсти под очите си.
В опит да я поразведря разтривам с ръце голите ѝ колене и казвам:
– Бих продължавал да те обичам, дори и ако беше някое от онези момичета, които тичат в банята, за да повръщат след ядене, или ако тайно имаш за секс-кумир някой чукундур.
Тя се засмива леко през сълзи и това ме кара да се усмихна.
Повдигам с пръст брадичката ѝ и отново ставам сериозен, като се взирам в красивите ѝ бледосини очи.
– Камрин – казвам, – Лайли просто не беше готова. Не знам защо, но не можеш да се обвиняваш заради нея или заради когото и да било. И трябва да разбереш, че в тази работа ние сме заедно. В цялата тази работа. Вярваш ли го?
Тя кима.
– Да.
Навеждам се и я целувам по челото, а после по устните. Настъпва тишина, но атмосферата в стаята е различна. По-ведра. Знам, че Камрин няма да се оправи напълно за една нощ, но виждам, че сега се чувства по-малко потисната, след като се разтовари от доста неща, които е държала в главата си. Тя има нужда от някого, който да ѝ помогне да се оправи. Не някой безразличен и някой, който има готови отговори за всичко.
Тя имаше нужда от мен.
Ставам и поемам ръката ѝ.
– Ела тук.
Тя се подчинява. Вземам шишето с хапчетата от масичката край леглото и я водя в банята. Вдигам капака на тоалетната чиния и ѝ подавам шишето. Преди да съм казал и дума, Камрин без колебание изсипва останалите няколко хапчета в тоалетната и пуска водата.
– Още не мога да повярвам, че съм била толкова слаба – взира се във водата, в която хапчетата се въртят, преди да бъдат всмукани в тръбите. Поглежда ме и казва: – Андрю, можех лесно да се пристрастя към тях. Не мога да си представя…
– По не го направи – прекъсвам я аз, преди да се е замислила по-дълбоко върху стореното. – А и ти се полага да проявиш моментна слабост. Достатъчно говорихме за това.
Излизам от банята и ходя напред-назад из стаята. Тя ме следва, застава по средата и ме наблюдава.
– Андрю.
Спирам, обръщам се към нея и казвам:
– Дай ми една седмица.
Изглежда леко объркана.
– Една седмица за какво?
Леко се усмихвам.
– Просто се съгласи. Остани тук с мен една седмица.
С всяка изминала секунда става по-объркана и казва:
– Хм, добре. Ще остана тук с теб една седмица – макар да се вижда по изражението на лицето ѝ, че няма представа за какво се съгласява.
Обаче ми се доверява, а това означава всичко за мен. Ще дам и на двама ни това, от което имаме нужда, независимо дали го иска или не.
КАМРИН
Шестнадесет
Ден трети
Нито за миг не съм си и помисляла, че мога да направя това, което сторих. Андрю го нарича момент на слабост и може да е прав, но ще ми е нужно ужасно много време, за да си го простя.
Мишел даде ясно да разбера, че не ме осъжда, и макар това да ме кара да се чувствам по-добре, винаги ми е неловко, когато съм в една стая с нея и Ейдън. Може би причината да се чувствам така е, че проявяват такова разбиране.
Една седмица. Нямам представа какво имаше предвид Андрю, но съм му обещала да не задавам въпроси и да го оставя да направи това, което е запланувал. През последните няколко дни е много потаен и често разговаря в други стаи по телефона, за да не мога да го чуя, Опитах се да подслушвам само веднъж, просто като си стоях тихо на дивана, когато той влезе в кухнята, за да говори с Ашър. Обаче това ме накара да се почувствам гузна и затова пуснах телевизора, за да не мога да чувам.
Може да съм вземала хапчетата само в продължение на седмица, но очевидно това е било достатъчно дълго, за да продължавам да се чувствам странно три дни, след като глътнах последните. Не съм на себе си, не мога да спя дори повече, отколкото преди да започна да ги вземам, но поне леките главоболия започнаха да отминават. Не мога да си представя как бих се чувствала, ако бях пристрастена към тях в продължение на месеци или години. Съжалявам хората, които са…
Ден четвърти
Ейдън влиза с малка купчина писма в ръка, които преглежда, докато минава през гостната.
Вглежда се с недоумение за миг в един бял плик и го вдига нагоре, като първо ме поглежда, а в това време Андрю влиза в стаята.
– Това като че ли е за теб? – пак ме поглежда, но подава плика на Андрю.
Чувствам се много странно от това, затова инстинктивно ставам от шезлонга и отивам при Андрю, за да проверя.
Миг преди Андрю да скрие плика от погледа ми и да си спусне ръката надолу заедно с плика в нея, забелязвам името на Натали, изписано отпред.
Той също разбира, че съм го видяла.
– Не – казва Андрю, – ще ти го дам да го видиш някой друг път – после слага плика в джоба на дънките си.
Имам му пълно доверие, но съм човешко същество и малко се изнервям от цялата ситуация. Защо Натали ще праща писма на Андрю? С доверие или не, първото нещо, което винаги ти идва наум, независимо кой си, е да се запиташ дали между тях наистина има нещо. Обаче това е абсурдно и аз изхвърлям тази мисъл от главата си също толкова бързо, колкото се е появила.
Те заговорничат против мен.
Просто ми се иска да знам какво става.
Ден пети
Днес разговарях по телефона с Натали, с майка ми и после с Марна. Тя се опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило с бебето, и се справя също толкова добре, колкото Мишел в първия ден от пристигането ми в Чикаго. Толкова е любезна и внимателна. Майка ми пък, обратното, като че ли не може да говори за друго освен за мен и за връзката ми с Андрю. Възползва се от всяка възможност, която ѝ се предостави, за да разбере кога ще се оженим и е категорична, че трябва да го направим така, както го правят всички. Опитвам се да ѝ кажа, че не искам да съм облечена в някаква феерична рокля, да се венчаем в църква и да похарчим хиляди долари за цветя, които ще увехнат след седмица, но тя май изобщо не ме чува. Просто иска да се оженим. Може би това ще я накара да се почувства по-спокойна, че той спи в стаята ми. Нямам представа какво става в главата на майка ми, а и се съмнявам, че през повечето време и тя го знае.
Днес Андрю отива на доктор за преглед тук, в Чикаго. И както всеки път, когато отива, стомахът ми се свива, докато не се върне. Благодарна съм, че се върна с добри новини.
Ден шести
Отново разговарям с Натали по телефона, но все още не споменавам нищо за плика. Тя също не се справя много добре. Очевидно се опитва с цената на големи усилия да не издаде някоя от тайните на Андрю, което само изпълва разговорите ни с неловки паузи. Иска ми се да ѝ се изсмея за старанието ѝ да се държи нормално, когато единственото ѝ желание е да ми разкаже всичко и да се успокои.
Ден седми
Тази една седмица беше от най-дългите в живота ми. Излежавам се в леглото, защото започва да става по-студено, обаче съм нервна и просто не мога да си наложа да правя нещо друго. Андрю стана преди час и го видях само веднъж да влиза обратно в стаята, и то само за да си намери обувките. Целуна ме, усмихна ми се така, като че ли да скрие вълнението си, и излезе, без да каже и дума.
Обръщам се на другата страна, присвивам колене под одеялото и гледам в прозореца. Днес слънцето е ярко, а небето е синьо и безоблачно.
Чувам как тримата ходят насам-натам из къщата.
Обувките на Андрю скърцат по паркета пред стаята. Той отваря вратата на спалнята, застава на входа и се взира в мен.
– Стани и се облечи – казва и продължава да държи ръката си върху дръжката на вратата.
Поглеждам го за миг, като си мисля, че може би ще ми обясни защо, но той само посочва обувките ми на пода, сякаш ми казва обуй ги, след това затваря вратата и ме оставя тук.
Правя точно каквото ми е казал. Ставам, навличам любимите си дънки и твърде големия за мен плетен пуловер с дълги ръкави, после чифт чорапи и мокасините. Когато излизам от стаята, в хола Мишел седи с подвити колене на края на дивана, покрила краката си с одеяло, и гледа телевизия. Обръща глава да ме погледне и така топло ми се усмихва, сякаш да покаже, че знае нещо, което аз не знам. И сигурно е така.
– Той е навън с Ейдън – казва тя и кима по посока на входната врата.
Изнервям се още повече, отивам бавно към вратата и я отварям.
Излизам на предната веранда и виждам Андрю и Ейдън да стоят на пътя пред къщата заедно с Ашър. И тримата стоят подпрени на шевролета.
За момент си мисля: Е, добре, значи всичко това е било за гостуването на Ашър, така ли? Не че не се радвам да го видя, но, да си кажа право, това не може да оправдае цялата тайнственост, при която Андрю го планираше.
Колата ще да е, казвам си аз, но това заключение е единственото, до което мога да стигна самостоятелно. Имам теория защо той е тук с нея, но на този етап просто ще се опитам, доколкото мога, да не мисля за това.
Слизам бързо по каменните стъпала и прегръщам силно Ашър.
– Изглеждаш страхотно, момиче – казва той.
Има почти същите трапчинки и искрящи зелени очи като Андрю. После ме притиска силно до себе си и леко ме повдига.
– Много се радвам да те видя – викам широко усмихната.
Продължавам да гледам ту него, ту Андрю, който се е ухилил така, че се съмнявам, че ще продължи да пази още дълго в тайна каквото е намислил.
Пак поглеждам шевролета, а после Ашър. После още веднъж.
– И ти си карал колата през целия път от…
Ама това е малко по-объркващо, отколкото първоначално очаквах. Колата беше в Тексас, а доколкото знам, Ашър беше в Уайоминг. Накрая продължавам:
– Какво става?
Ашър поглежда към Андрю и той пристъпва напред.
– Накарах Ашър да докара колата тук – казва той.
– Но защо?
Ашър скръства ръце и се обляга на задната врата на колата.
– Защото е побъркан – казва той и избухва в смях. – И защото няма доверие на никоя транспортна фирма да му я докара тук.
Отново се обръщам към Андрю и чакам обяснението му. Студеният вятър прониква през плетения ми пуловер и скривам ръце в ръкавите.
– Имаш пет минути да си събереш нещата в сака – казва той и сърцето ми започва да бие неравномерно, преди да е свършил изречението. Потупва китката си, на която няма часовник. – Нито секунда повече.
– Андрю…
– Няма да спорим – казва той. – Вземи си нещата.
Поглеждам го, но лицето му не изразява нищо. Не искам да тръгна на пътешествие… Всъщност искам… но не е редно. Просто не е редно.
– Вече ти останаха само четири минути – казва Андрю.
– Ама не можем да тръгнем просто така – възразявам аз. – Няма да е учтиво – посочвам Ашър. – Ашър току-що пристигна. Не искаш ли да погостуваш на…
– Мога да гостувам на големия си брат по всяко време – възразява той. – В момента мисля, че ще е по-добре да направиш това. Което той ти казва, защото можеш да се озовеш на пътя само с чифт гащи за цяла седмица.
Минават още няколко секунди, но аз не се помръдвам. Предполагам, че съм леко шокирана.
Три минути, момиче – казва Андрю и ме гледа със сериозно изражение на лицето. – Не се шегувам. Иди горе, нахвърляй си нещата в сака и влизай в проклетата кола.
По дяволите, той отново е такъв, какъвто беше…
Когато започвам пак да споря, Андрю ме поглежда с абсолютно див поглед и казва:
– Побързай. Времето изтича! – и сочи къщата.
Накрая свалям гарда, но преди да тръгна, го поглеждам гневно и казвам:
– Добре.
Съгласявам се с това само защото знам, че той се опитва да оправи нещата. Обаче се чувствам ужасно виновна.
Без да обръщам внимание на неговия петминутен ултиматум, аз се обръщам и вървя много бавно към къщата, като нарочно се бавя, за да покажа мълчаливо несъгласието си.
– Ти си знаела за това, нали Мишел? – питам аз, когато минавам покрай нея в коридора.
– Ама, разбира се! – вика след мен тя.
По гласа ѝ усещам, че се усмихва.
Отварям рязко вратата на спалнята, слагам сака си на леглото и започвам да хвърлям всичко в него. После отивам в банята, грабвам четките ни за зъби и разните тоалетни принадлежности. Дръпвам кабелите на зарядните устройства от стената, вземам мобифона си от нощното шкафче и го пускам в чантичката. Вървя из стаята и се оглеждам с надеждата, че не съм пропуснала нещо.
Изглежда, че по някое време Андрю вече си е събрал нещата, а аз не съм забелязала.
После просто заставам по средата на стаята и оглеждам всеки сантиметър от нея, без да виждам нищо. Не искам да правя това, но може би то е най-правилното.
Чувам клаксонът да изсвирва три пъти и това прекъсва мислите ми. Грабвам сака, мятам го през рамо и вземам чантичката от леглото.
– Скоро пак ще се видим! – казва Мишел от дивана.
Спирам миг, преди да мина покрай нея, и се навеждам да я прегърна, но ми е неудобно от сака на рамото.
– Приятно прекарване – добавя тя.
– Благодаря, че ни поканихте – казвам аз.
Тя се усмихва широко и ми маха с ръка, а аз излизам през входната врата.
Когато слизам по стълбите, Андрю отваря багажника на шевролета и хвърля сака ми вътре. Минали са доста повече от петте минути, които ми даде, но не смее да ми каже нещо за това.
– Готова ли си? – пита той и затваря багажника.
Поемам дълбоко въздух, поглеждам към Ашър и Ейдън и преди да отговоря, отивам да прегърна и двамата.
– Радвам се, че дойде – казва Ейдън.
– Дръж брат ми изкъсо – казва Ашър.
Усмихвам им се и сядам на предната седалка, а Андрю затваря вратата.
Те също ни казват довиждане. Минута по-късно Андрю сяда в колата и заедно с него вътре нахлува струя студен въздух.
Поглежда ме, слага ръце на волана и казва:
– Ето как ще го направим. Ще се отправим на югоизток към брега…
– Чакай – прекъсвам го аз, – планирал ли си го?
Това е толкова нетипично за него, че се учудвам.
Андрю се усмихва и казва:
– Само част от него, но се налага.
– Каква част се налага?
Той ме поглежда и като че ли иска да каже: Ще ме оставиш ли да довърша?
Млъквам и го оставям да продължи, а той се пресяга през мен и отваря жабката.
– Ще се отправим на югоизток и ще се държим по крайбрежието за през зимата – казва той.
Сега пък единственото нещо, за което се замислям, е колко дълго възнамерява да пътуваме. През зимата? Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, е намислил. Той изважда една карта и я разгръща върху кормилото. Гледам го с подозрение.
– Мразя проклетия студ. Ако се държим по крайбрежието и пътуваме все на юг през по-голямата част, можем да избегнем снега.
Планът е добър, признавам аз. И аз не мога да понасям студеното време, така че наистина е наложително. Кимам и го оставям да продължи.
Андрю сочи в огромната карта и прекарва пръст по маршрута ни.
– Ще започнем от крайбрежието на Вирджиния и ще пътуваме оттам на юг, като преминем през родния ти щат, но няма да спираме – сочи ме с пръст. – Просто минаваме оттам, става ли? – изчаква отговора ми.
Отново кимам и казвам:
– Добре – защото очевидно в тази лудост има някаква последователност и аз чувствам, че трябва да се съобразявам с нея.
Андрю отново гледа картата и пръстът му продължава да се плъзга по нея.
– После през Южна Каролина до Джорджия и след това ще пътуваме през цялото протежение на крайбрежието на Флорида от Фернандина Бийч – пръстът му прави широк завой по картата – чак до Пенсакола.
