Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 20 страниц)
Три
Вземам Камрин на ръце и я слагам в скута си. Седим тук заедно, обвил съм я с ръце, а брадичката ми се е настанила в извивката на шията ѝ. Знам, че нещо я тормози. Чувствам го, но част от мен се страхува да попита.
– Какво има? – питам все пак и затаявам дъх.
Тя се обръща да ме погледне в очите, те са изпълнени с тревога.
– Просто се страхувам.
– От какво се страхуваш?
Тя запазва мълчание за момент и очите ѝ шарят из стаята, а после отново гледа пред себе си.
– От всичко – казва Камрин.
Протягам ръка и обръщам брадичката ѝ към мен.
– Можеш всичко да ми кажеш, Камрин. Знаеш го, нали?
– Аз… не искам да я караме по този начин… като повечето хора.
О, знам къде ще ни отведе това. Хващам китката ѝ и завъртам тялото ѝ така, че да е срещу мен и да ме възседне.
– Погледни ме – казвам аз и хващам и двете ѝ ръце. – Няма да я караме като другите. Искаш да знаеш откъде знам ли?
Тя не отговаря, но и не е нужно. Знам, че иска да продължа. Една сълза се отронва и аз вдигам ръка да я изтрия с палеца си.
– С нас няма да е така, защото и двамата го съзнаваме – започвам аз. – Защото съдбата ни срещна в онзи автобус в Канзас и защото и двамата знаем какво искаме от живота. Може и да не сме наясно с подробностите, а и не ни е нужно, обаче и двамата знаем в коя посока не искаме да вървим.
Правя кратка пауза и после казвам:
– Пак може да пътуваме по света. Просто ще трябва да го отложим за известно време. Но междувременно ще живеем живота си така, както ние го искаме. Никакви монотонни глупости на ежедневието.
Успявам да я накарам леко да се усмихне.
– И как точно ще ги избегнем? – пита тя, скръства ръце и ме поглежда дяволито.
Сега Камрин се превръща в умницата, която познавам и обичам.
Разтривам ръце, поглаждам за малко бедрата ѝ и казвам:
– Ако искаш да работиш, работи. Не ми дреме дали ще обръщаш бургери, или ще ринеш тор в зоологическата градина, прави каквото искаш. Обаче в мига, в който това ти омръзне, или почувстваш, че става част от живота ти, веднага се махай. А ако искаш просто да си седиш и да не правиш нищо, както вече ти казах и преди, може и така. Знаеш, че независимо от всичко ще се грижа за теб.
Знам какво ще последва, затова се подготвям за него. И, разбира се, Камрин ми се озъбва и започва да спори.
– В никакъв случай няма да си седна на задника и да те оставя да се грижиш за мен.
Толкова е разгорещена, когато отстоява независимостта си.
– Ами, добре. Както искаш – казвам аз и вдигам ръце, за да покажа, че се предавам. – Обаче искам да разбереш, че не ми пука какво ще правиш, стига това да те прави щастлива.
– Ами ти, Андрю? Не можеш просто да ми казваш да не се тревожа за монотонността на живота, докато ти се хвърляш в него с главата напред само защото имаме бебе, за което да се грижим. Не е справедливо.
– Това донякъде ми прилича на думите, които каза в онази първа нощ, когато зарових глава между бедрата ти. Проблем ли беше това за мен тогава?
Тя силно се изчервява. Дори след толкова време и след всичко, което преживяхме заедно, пак успявам да я накарам да се изчерви.
Навеждам се напред, хващам с две ръце лицето ѝ и я придърпвам към себе си, за да я целуна.
– Докато имам теб, Лайли и музиката ми, нямам нужда от нищо друго.
По меката ѝ буза се търкулва още една сълза, но този път тя се усмихва под нея.
– Обещаваш ли? – пита Камрин.
– Да, обещавам – казвам решително и стискам силно ръцете ѝ. Вече преставам да съм толкова сериозен и отново ѝ се усмихвам.
– Съжалявам – казва тя и въздъхва примирена. – На знам какво ми има напоследък. Един ден съм усмихната и се чувствам чудесно, а после изведнъж ставам ужасно мрачна.
Аз тихо се засмивам.
– Типично за долна кучка рязката смяна на настроенията ѝ. Трябва да свикваш с това.
Устата ѝ застива леко отворена и тя също се засмива.
– Е, предполагам, че и така би могло да се обясни.
Изведнъж млъква.
– Чу ли това?
Присвива очи и извърта ухо към източника на звука, който и аз чувам, но се правя на разсеян.
– Е, страхотно – казвам аз. – Не ми казвай, че тази бременност причинява и шизофрения.
Тя ме плясва леко по гърдите и става от скута ми.
– Не, това е мобилният ти телефон – вика Камрин и заобикаля дивана. – Мислех, че батерията е изтощена.
Не.. Просто изключих звъненето и го скрих, за да си помислиш точно това. Поне съм си мислил, че съм го изключил.
– Мисля, че седиш върху мобифона си – казва тя.
Ставам и се правя на глупак, ровя под възглавницата. Накрая го изваждам и виждам снимката на Натали (всъщност това е снимка на хиена, която според мен я представя най-добре да ни гледа от екрана. По дяволите. Твърде неловко се получи.
Камрин протяга ръка към него, когато забелязва името на Натали.
Откога Натали е почнала да ти се обажда? – пита тя и грабна апарата от ръката ми.
Да, определено неловко, защото тя май изобщо не ревнува. Хили се!
Почесвам се припряно по тила, като избягвам да я гледам в очите, а носле се опитвам да ѝ го отнема.
– Охо. Няма начин – вика през смях и се отдръпва от дивана.
– Хайде де, дай ми телефона.
Тя ме дразни с него, когато прескачам облегалката на дивана, за да я достигна.
Насочва празната си ръка срещу мен.
– Внимавай, бременна съм, можеш да ме нараниш! – казва тя и дяволито се усмихва.
– О, сега пък си играем на колкото съм уязвима, толкова и зла.
Прекарва пръст по бутона за отговор и слага телефона до ухото си. Като през цялото време продължава да се хили.
Аз просто се предавам. Никак не ме бива в тези работи.
– Здравей Натали – казва Камрин и продължава да ме гледа .дяволито. – Срещаш се зад гърба ми с мъжа ми, така ли?
Клати глава на това, което ѝ отговаря Натали. Очевидно Камрин е наясно какво става или поне има известна представа, защото знае, че никога не бих ѝ изневерил, особено пък с най-добрата ѝ приятелка. Момичето е хубаво, но е като някой катастрофират влак, който дават по телевизията.
Камрин включва високоговорителя.
– Признайте си и двамата – настоява тя.
– Ама… аз… – успява да измънка Натали.
– За първи път Натали да не казва нищо. Шокирана съм! – Камрин ме поглежда в очакване аз да отговоря.
– Извинявай, Андрю! – вика Натали.
– Ти не си виновна – казвам. – Оставил съм телефона да звъни.
Камрин нетърпеливо се прокашля.
– Щеше да е изненада – казвам намръщен аз.
– Ами да! Кълна се, че той не ме чука!
При това твърдение на Натали направо се свивам и Камрин полага неимоверни усилия да не избухне в смях. Обаче няма да е Камрин, ако пропусне възможността да измъчи тези, които обича, макар и с напълно безобидни намерения.
– Не ти вярвам, Нат – казва сериозно тя.
– Хм? – Натали е направо изумена.
– Откога продължава това? – не спира убедително да се преструва Камрин. Заобикаля дивана, оставя телефона върху масичката за кафе и скръства ръце.
– Кам… кълна се в Бога, няма нищо такова. О, Господи, никога не бих, ама никога не бих ти сторила нещо подобно. Искам да кажа, че макар Андрю да е страхотен, признавам го напълно и вероятно бих правила секс с него като с Джоузеф Морган, ако двамата не бяхте заедно, но…
– Разбрах, Нат – прекъсва я Камрин.
И слава Богу, преди тя, както казва Камрин, да се е отплеснала напълно по допирателната.
– Наистина ли? – пита предпазливо Натали, все още объркана, което не ме изненадва.
Камрин отново вдига мобифона, показва ми екрана и пита само с устни: “Сериозно ли?” Явно има предвид снимката на хиената.
Аз свивам рамене.
– И така, какво всъщност става? – пита Камрин и двама ни, като оставя шегите настрана.
– Камрин – казвам аз и пристъпвам към нея, – знам, че тъгуваш по дома. Разбрах го от известно време, затова преди две седмици взех номера на Натали от телефона ти и реших да ѝ се обадя.
Камрин присвива очи. Водя я да седне на дивана заедно с мен.
– Ами да, той ми се обади, каза ми, че имаш насрочена дата за преглед с ултразвук, и ме попита дали бих искала да… – Натали млъкна, оставяйки ме аз да изплюя камъчето на изненадата.
– Предположих, че тя ще иска да ти организира бебешко парти. Когато разберем дали е момче или момиче… Опитах се първо да се обадя на майка ти, но тя ще трябва да е била в още Козумел.
Камрин кима.
– Да, вероятно ще да е била там по това време.
– Обаче сега майка ти участва най-активно в начинанието – гърми гласът на Натали в мъничкия ми микрофон. – Тя и у» планираме заедно всичко зад гърба ги. Не можех повече да чакам твоят жребец ла ми се обади днес с новините и затова аз му се обадих. Е, сега знаеш всичко и изненадата се провали!
– Не, не, Нат, изобщо не е провалена – казва Камрин, вдига телефона, приближава го до устата си и се обляга назад в дивана. – Всъщност дори е по-добре, че научих, защото отсега през цялото оставащо време ще се вълнувам, след като знам, че скоро ще се върна в Северна Каролина.
– Е, няма да се наложи да чакаш дълго – обаждам се аз до нея, защото заминаваме в петък следобед.
Очите на Камрин се разширяват, усмивката ѝ също.
Мисля, че тъкмо от това има нужда. Само за две секунди тя се преобразява и от тъгуваща по дома се превръща в щастливо момиче. Обичам да я виждам такава. Трябваше да го направя още по-рано.
– Макар че в четвъртия месец е малко рано за бебешко парти – казва Камрин. – Не че се оплаквам!
– Може и така да е – обажда се Натали. – Но кой го е грижа? Ти си идваш у дома!
– Ами да, помислихме защо пък да не ударим с един изстрел два заека – добавям аз.
– Наистина съм развълнувана. Благодаря и на двама ви – казва широко усмихната Камрин.
– И така… каква е голямата новина? – пита Натали.
Камрин изчаква няколко дълги, мъчителни секунди, защото знае, че съвсем ще изкара от търпение Натали, а после казва:
– Момиче е!
Натали пищи толкова силно в телефона, че аз премигвам и се свивам.
– Знаех си! – крещи тя.
Обикновено това би било достатъчна причина за мен да се оттегля от тази подходяща за моминско парти атмосфера и да отида да си направя сандвич, да взема душ или да се занимая с нещо друго, но не мога така бързо да се откача. Бях част от “голямата тайна” и затова предполагам, че трябва да остана до края на разговора.
– Толкова съм развълнувана, Кам. Наистина нямаш представа.
– Всъщност тя може би си има твърде добра представа – обаждам се аз.
Камрин ме поглежда предупредително.
– Благодаря ти, Нат. Аз също съм много развълнувана. А ние вече решихме как ще се казва. Всъщност Андрю го избра.
– Какво? – пита Натали и става напълно сериозна. – Искаш да кажеш, че той го е избрал, така ли?
Изрича тези думи, сякаш това е нещо много опасно. Защо повечето жени мислят, че мъжете не ги бива да измислят имена?
– Лайли Мерибет Париш – казва гордо Камрин.
Това ме кара да съм много по-добре: моето момиче всъщност харесва името колкото мен, а не се преструва, за да не накърни чувствата ми.
– О, Господи. Харесвам го, Кам. Андрю, добре си се справил!
Не че имам нужда от одобрението на Натали, но въпреки това то ме кара да се ухиля като малко момче – дори и тя го харесва.
КАМРИН
Четири
Вчера бе изтощителен, но добър ден. Хубавите новини като че ли валяха отвсякъде и аз все още съм като замаяна от всичко. Това само ще направи вечерта в любимия ни бар в Хюстън още по-вълнуваща.
Преди малко повече от месец Андрю и аз започнахме да пеем в няколко бара и на мен това много ми харесва. В живота си преди Андрю никога не съм си представяла, че мога да пея на живо в барове. Всъщност да пея на живо където и да е. Нито веднъж дори не ми е минавало през ума. Обаче това, което изпитах тогава в Ню Орлиънс, разкри пред мен нов свят. Фактът, че Андрю беше там с мен, изигра огромна роля за удоволствието, което изпитах, и това важи и до днес. Съмнявам се, че бих продължила да го правя, ако не беше заради него.
Най-много ми харесва не толкова фактът, че изпълняваме песни, а най-вече това, че заедно ги представяме.
Разговарях за малко с майка ми, казах ѝ, че след два дни ще си дойда у дома, и тя много се развълнува, че ще ме види. Двамата с Роджър се ожениха в Мексико! Това донякъде ме ядоса, защото не можах да присъствам, но сега, като се позамисля, вече не ме интересува толкова. Взели са решението спонтанно. Направили са това, което са почувствали със сърцата си, сторили са го. През времето, прекарано с Андрю, се научих да бъда импулсивна и да не се съобразявам с общоприетото за порядъчно. В края на краищата ние нямаше да сме заедно днес, ако аз самата не бях разбрала чрез собствения си опит какво значи да си импулсивен.
Колкото до датата на нашата сватба, все още не сме я определили. Разговаряхме за това една нощ и се съгласихме, че ще се оженим, когато и където решим, че трябва да го сторим. Никакви дати. Никаква подготовка. Никаква рокля за пет хиляди долара, която ще облека само веднъж. Никакво подбиране на цветя съобразно декора. Никакъв кум и никакви шаферки. Всички тези неща карат и двама ни да изпаднем в стрес само като си ги помислим.
Ще се оженим, когато сме готови. И двамата знаем, че изчакването няма нищо общо с това дали сме сигурни. Искаме го и двамата, по това няма спор.
Чувам Андрю да дрънка с ключовете пред вратата на апартамента и го посрещам там. Подскачам, стискам кръста му с бедрата си и страстно го целувам по устата. Той затръшва вратата с крак и ме прегръща, като продължава да държи устните си, впити в моите.
– Това пък за какво беше? – пита той и се отдръпва.
– Просто съм развълнувана.
Трапчинките му стават по-дълбоки.
Продължавам да се държа за него, обвила ръце около врата му, и той ме отнася през хола в кухнята.
Ще ми се по-скоро да те бях завел в дома ти – казва той и ме поставя върху плота.
Застава между разтворените ми крака и хвърля ключовете върху плота.
– Няма защо да се чувстваш виновен – казвам аз и отново го целувам леко по устните. – Ако остана твърде дълго в Северна Каролина, Тексас ще започне да ми липсва. Сигурна съм.
Той се усмихва, но не изглежда много убеден.
– Не е нужно да вземаш решение сега – казва той, – но аз наистина искам да решиш къде ще живеем и не ми се ще да избереш Тексас заради мен. Обичам майка си, но няма да изпитвам носталгия по дома като теб.
– Какво те кара да мислиш така?
– Защото съм живял известно време сам – отвръща той. – Ти никога не си имала време да го сториш, преди да напуснеш Ралей.
Андрю се усмихва, отстъпва леко назад и добавя:
– Освен това ти си пълна с хормони, лудост и какви ли не глупости, така че с удоволствие ще направя това, което кажеш, и няма да чуеш оплаквания от мен.
Игриво се опитвам да го ритна с крак, но нарочно не го уцелвам.
Той се навежда между краката ми, повдига края на фланелката ми и притиска топлите си устни в корема ми.
– Какво ще кажеш за Били Франк? – питам аз, когато той се изправя. – Ако пак го напуснеш, той може никога повече да не те вземе на работа.
Андрю се смее, заобикаля плота и се отправя към шкафовете. Аз се извръщам, седнала върху плота, за да го видя какво прави, и продължавам да клатя крака.
– Били Франк е бил с временни прекъсвания мой шеф още откакто бях на шестнадесет години – казва Андрю и изважда кутия със зърнена закуска. – С него по-скоро приличаме на семейство, така че не е твоя работа. Аз имам по-голяма нужда от него, отколкото той от мен.
– И защо продължаваш да го правиш? – питам аз.
– Какво, да работя под капаците на колите ли?
Аз кимам.
Той залива закуската с мляко и връща обратно бутилката в хладилника.
– Обичам да работя с коли – отвръща Андрю и лапва препълнена до горе лъжица. Продължава да говори с пълна уста. – Това ми е нещо като хоби, предполагам. Освен това ми харесва парите да продължават да текат в банковата ми сметка.
Чувствам се малко незначителна от това, че още нямам работа. Той го усеща, както усеща и всичко останало. Изгълтва храната и ме сочи с лъжицата:
– Недей.
Поглеждам го с любопитство и се нравя, че не знам за какво ми говори.
Той сяда на една табуретка край бара до мен и подпира обувките си върху релсата долу.
– Даваш ли си сметка, че ти работиш? – пита Андрю и ме поглежда. – Миналата седмица изкарахме четиристотин долара вечерта, когато пяхме у Диви. Четиристотин за една нощ никак не е малко.
– Знам – казвам аз. – Просто не го чувствам като работа.
Той леко се усмихва и клати глава.
– Не го чувстваш като работа, защото ти харесва. И защото не та се държи сметка в колко часа си се явила на работа.
Той е прав, но аз още не съм свършила с обяснението.
– Ако бяхме постоянно на път, нямахме да плащаме наем и такси за ток и вода, както и бебе, което предстои да се роди, щеше да е различно. – Поемам рязко въздух и направо казвам: – Искам да имам работа, която да ми е хоби. Като теб.
Той кима.
– Страхотно – казва Андрю и отново лапва пълна лъжица, като през цялото време продължава да седи, небрежно подпрял ръце върху бара с купата пред него. – Какво би ти харесало да правиш? – сочи ме с пръст. – Отбележи важната дума в този въпрос: харесва.
Свивам устни и се замислям за момент.
– Ами, обичам да чистя, така че бих могла да получа работа в хотел – започвам аз. – А може да е хубаво да работя и в кафетерия на “Старбъкс” или нещо подобно.
Той клати глава.
– Съмнявам се, че ще ти хареса да чистиш стаи – казва Андрю. Майка ми го правеше, преди баща ми да започне бизнеса си. Хората оставят отвратителни мръсотии в тези стаи.
Аз се свивам.
Е, ще измисля нещо друго. Веднага щом пристигнем в Ралей, ще си потърся работа.
Лъжицата на Андрю спира малко над купата.
– В такъв случай решението ти е да се върнеш обратно у дома, нали?
АНДРЮ
Пет
Нямах намерение да накарам лицето ѝ гака да се вцепени. Отмествам настрани купата и я притеглям към себе си, като я плъзгам по повърхността на плота. Слагам ръце върху голите ѝ крака и я гледам с най-искрената си усмивка.
– Момиче, наистина нямам нищо против това.
– Сигурен ли си?
– Да, определено – навеждам се и я целувам по лявото бедро, а после и по другото. – Този уикенд ще заминем за бебешкото парти, ела тук и започни да събираш багажа.
Тя хваща ръцете ми.
– Обаче след това със сигурност ще трябва да се върнем тук през февруари за партито, подготвяно от майка ти.
Усмивката ми става още по-широка.
– Прилича ми на планирано – казвам аз, макар да не съм изненадан, че тя се съобразява и с чувствата на майка ми. – В такъв случай да го считаме за решено. Ралей ще бъде нашият нов дом. Поне докато ни омръзне.
Сега Камрин е още по-щастлива, отколкото когато ме посрещна при вратата, протяга ръце и обгръща врата ми. Ставам и отново я вземам на ръце. Хубавият ѝ задник подскача в ръцете ми.
– Съжалявам за зърнената закуска – казва тя.
– Какво?
Свежда притеснена очи.
– Обзалагам се, че когато си се виждал женен, си си представял как жена ти специално за теб готви такива мъжки ястия, които биха накарали Гордън Рамзи[1] да се изправи на нокти.
Отмятам назад глава и избухвам в смях.
– Не, всъщност никога не мисля за подобни неща – казвам аз. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго. – Що се отнася до изправянето на нокти, теб много те бива в тази работа, повярвай ми.
Тя стяга бедра около кръста ми и лицето ѝ се изчервява. Целувам я по носа и се вглеждам в красивите ѝ сини очи. Затварям моите и усещам топлия дъх на мента да се приближава. Езикът ѝ нежно докосва долната ми устна и кара устата ми да се разтваря за нейната. Аз бързо се предавам и докосвам върха на езика ѝ с моя, преди да започна страстно да я целувам и да стискам тялото ѝ в ръцете си. Отнасям я в спалнята, без да откъсвам устата си от нейната, и през следващия един час правя с нея каквото ми хрумне, преди да се отправим към Хюстън за участието ни.
Пристигаме на летището в Северна Каролина в петък по обед и аз вече виждам искрата в очите на Камрин. Това е само второто ѝ завръщане тук за четири месеца. Вземаме саковете си и излизаме навън сред ярката слънчева светлина, където ни чакат Натали и Блейк. И – както първия път – се въоръжавам с цялото си търпение, за да застана лице в лице с хиената, която е най-добрата приятелка на Камрин.
– Толкова ми липсваше, Кам! – вика Натали и я прегръща.
Блейк, на когото мога да започна да викам Блонди просто си така. Без особена причина, сгърчи зад Натали с ръце. Мушнати дълбоко в джобовете, и широка, глуповата усмивка на загорялото лице. Мога да кажа кой от двамата командва в тяхното царство. Този човек здравата го пердашат с камшик.
Идва ми да се засмея, но се въздържам. Трябва да му се дадат повече права… По дяволите, нищо не мога да кажа…
– Андрю!
В следващия миг тя пристъпва към мен и аз вдигам невидимия си щит, докато отвръщам на нейната нежелана прегръдка.
Добре де, истината е, че не харесвам много Натали. Не я мразя, но тя е от онези момичета, с които не бих искал да си имам вземане-даване, ако не беше Камрин. А и онова, което беше сторила на Камрин, преди тя да се качи на онзи автобус, беше оставило горчив вкус. Аз съм напълно за това хората да си прощават, но фактът, че Натали все пак е могла да направи подобно нещо, е достатъчен, за да ме накара да бъда предпазлив с нея през цялото време. Беше ми много трудно да се реша да ѝ се обадя в онзи ден преди две седмици и да ѝ кажа за датата, на която Камрин ще се яви на прегледа с ултразвук и т.н. Но го направих заради Камрин и за мен това беше важното.
– Радвам се да те видя отново, Блейк – казва Камрин и приятелски го прегръща.
Знам всичко и за Блейк, за това как се е интересувал първо от Камрин, преди да се захване с Натали. И независимо че е харесвал Камрин, преди да се срещнем, за мен той е окей.
Двамата си стискаме ръцете.
– О, Господи, я да видя! – възкликва Натали.
Вдига ризата ѝ и внимателно поставя двете си ръце на корема ѝ, след което широко ѝ се усмихва. От гърлото на Натали се изтръгва нещо подобно на квичене и аз се чудя как е възможно човешко тяло да издава подобни звуци.
– Мога да бъда леля Натали или кръстница Натали!
Хм, ами ако не бъдеш?
Камрин, усмихната, бързо кима с глава и аз се старая да не излъчвам прекалено много негативна енергия, която тя би могла да усети. Последното нещо, което бих искал, е да помрача връщането ѝ у дома, като ѝ дам да разбере, че търпя най-добрата ѝ приятелка само заради нея.
