Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 20 страниц)
Тридесет
Хващам лицето ѝ между дланите си.
– Не е нужно да мислим за това точно сега – казвам аз и я целувам по устните. – Мириша като кравешко лайно и имам нужда от душ. Надявам се, че за теб това няма да е много отблъскващо и ще се присъединиш към мен.
Замисленото изражение на Камрин се променя и на лицето ѝ се появява онази усмивка, към която се стремях.
Вдигам я, като подхващам задника ѝ с две ръце, а тя кръстосва крака върху кръста ми и обгръща с ръце раменете ми. В мига, в който усещам вкуса на топлия ѝ език в устата си, я отнасям при душа заедно с мен. Хвърляме ризите си на пода, преди да минем през вратата на банята.
Първото заведение, в което се отбиваме, е барът “Олд Пойнт”. Когато минаваме през входната врата, ни приветства развълнуваната Карла, която направо изблъска двама едри мъже от пътя си, за да стигне до мен, широко разтворила ръце. Прегръщаме се.
– Толкова се радвам да те видя отново! – казва Карла, надвиквайки музиката. – Я да те огледам! – отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите. – Все така красив, както винаги.
Сега се обръща към Камрин. Поглежда ме за миг, после отново гледа Камрин.
– Ами да, знаех си, че тя няма да те пусне – прегръща сърдечно Камрин и силно я притиска към себе си.
– След като си тръгнахте, казах на Еди, че тя не е за изпускане – продължава Карла и гледа ту мен, ту Камрин. – Разбира се, Еди се съгласи. Каза, че следващия път, когато дойдете тук, Камрин ще е с теб. Опита се да ме накара да заложа пари за това. – Сочи към мен и ми намигва: – Знаеш го какъв беше Еди.
За две секунди усещам как сърцето ми потъва чак до подметките на обувките.
– Беше? – питам предпазливо и се плаша от отговора.
Усмивката на Карла не изчезва напълно, само малко, и
през повечето време тя все още е усмихната.
– Съжалявам, Андрю, но Еди почина през март. Казват, че получил удар.
Дъхът ми спира и аз сядам на един от високите столове край бара. Усещам, че Камрин застава до мен. Виждам само пода.
– О, не прави това, чуваш ли ме? – казва Карла. – Познаваше Еди повече от всеки друг. Той не плака дори когато умря собственият му син. Не помниш ли? Свири на китарата през цялата нощ в памет на Робърт.
Ръката на Камрин стиска моята. Не вдигам глава, докато Карла не отива зад бара и взема две чаши и бутилка уиски от стъклената полица зад нея. Поставя чашите пред мен и започва да налива.
– Той винаги казваше – продължава тя, – че ако умре преди някого от нас, той би се радвал Оттам, ако хората танцуват върху гроба му, вместо да плачат. А сега пийте. Това беше любимото му уиски. Не би приел друг начин да почетете паметта му.
Карла е права. Но въпреки това знам, че Еди не би искал никой да скърби за него, и в този миг все още чувствам бездънната дупка в сърцето си. Поглеждам застаналата до мен Камрин и виждам, че се опитва да не заплаче, макар очите ѝ да са пълни със сълзи. Обаче се усмихва и усещам как леко стиска ръката ми. Протяга ръка към уискито, налято от Карла, и изчаква аз да взема другата чаша. Плъзгам ръка по барплота и я стискам с пръстите си.
– За Еди – казвам.
– За Еди – повтаря Камрин.
Докосваме чашите си, усмихваме се един на друг и ги изпиваме до дъно.
Сериозният момент бързо отминава, когато Камрин сваля ръката си и стоварва чашата с дъното нагоре върху бара. Прави такава отвратена физиономия, сякаш е получила ритник в зъбите, каквато никога не съм виждал момиче да прави, и издава такъв звук, като че ли дъхът ѝ се е подпалил.
Карла се смее, взема чашата ѝ и избърсва мястото под нея с парцал.
– Не казах, че е хубаво, а само, че беше любимото на Еди.
Дори аз трябва да призная, че това нещо е отвратително.
Долнопробна, отвратителна гадост. Не знам как Еди го е пил през всичките тези години.
– Още ли пеете заедно двамата? – пита Карла.
Камрин се покатерва на една от високите табуретки до мен и отговаря първа:
– Ами, да, пеем много заедно.
Карла поглежда и двама ни с подозрение, взема моята чаша и я слага някъде под бара.
– Пеете много от колко време? И защо не дойдохте по-рано тук?
Аз въздъхвам тежко, скръствам ръце на бара и се облягам по-удобно върху него.
– Ами, след като си тръгнахме оттук, отидохме в Галвестън и аз се озовах в болницата с тумор.
– Бил си в болница? – казва Карла и аз се чудя дали тя няма нещо общо с онова досетливо ченге във Флорида.
Сочи строго към мен, но се обръща към Камрин:
– Казах му да отиде на доктор, но той не искаше да слуша.
– И ти ли си знаела? – пита Камрин.
Карла кима.
– Да, знаех. Ама твоето момче е упорито като муле.
– Тук съм съгласна с теб – казва Камрин и се засмива.
Клатя глава и се отдръпвам леко назад в стола.
– Преди да продължите да ме одумвате, все пак трябва да ви напомня, че съм жив. По-късно на нас двамата с Камрин ни се случиха някои наистина много лоши неща, но и двамата ги преодоляхме, нали така? – казвам аз и топло ѝ се усмихвам.
– Очевидно сте направили един пълен кръг – казва Карла и насочва вниманието ни в друга посока. – Надявам се, че ще пеете тази вечер. На Еди много би му харесало да е там горе с вас още един път.
Камрин и аз се споглеждаме за миг.
– Аз съм за – казва тя.
– Аз също.
Карла пляска с ръце.
– Ами, добре тогава! Можете да пеете толкова дълго, колкото си искате. Единствената банда, която щеше да пее тази вечер, се отказа.
Оставаме край бара заедно с Карла около час, преди най-накрая да се отправим към сцената. И макар барът да е само наполовина пълен тази вечер, пеем пред екзалтирана публика. Започваме с коронния ни дует “Бартън Холоу”. Струва ни се най-подходящо той да е пръв, защото тъкмо в “Олд Пойнт” го изпяхме за първи път. Изпяхме още няколко песни, преди накрая да стигнем до “Laugh, I Nearly Died”. Предварително обявявам, че песента е в памет на Еди Джонсън. Изпълнявам я без Камрин и със заместител на Еди, един симпатичен креол на име Алфред.,
Малко след полунощ двамата с Камрин се сбогуваме с Карла и бар “Олд Пойнт”. Обаче, верни на обичая в Ню Орлиънс, не си лягаме рано и оставаме навън да обиколим по-известните барове. Първо се отбиваме в клуба за музика на живо, а после се отправяме към бара, където Камрин ми даде урок по билярд онази вечер. Измина почти година, откакто бяхме тук за последен път и бяхме изритани навън след боя в бара. Надявам се, че не са ме запомнили. Към два часа сутрин-
та, след няколко игри билярд и няколко питиета, точно както миналия път помагам на Камрин да влезе в асансьора на хотела, защото едва се държи на крака.
– Добре ли си, момиче? – питам я засмян и я държа здраво през кръста.
Главата ѝ се люшка насам-натам.
– Не. Не съм добре. А ти се смееш.
– Ау, съжалявам – казвам аз, но това е само отчасти вярно. – Не се смея на теб, а само се питам дали този път ще спиш до тоалетната.
Тя охка, макар да мисля, че това е нейният начин да спори с мен, вместо да каже колко зле се чувства. Подхващам я по-здраво през кръста, когато вратата на асансьора се отваря, и вървя заедно с нея по коридора до стаята ни. Слагам я на леглото, свалям от нея всичко с изключение на пликчетата и ѝ помагам да намъкне фланелката си. Тя отпуска глава върху възглавницата и аз се опитвам да я покрия с чаршафа. Обаче се сещам, че след като е толкова пияна, ако има нещо повече от фланелката и пликчетата върху себе си, ще започне обилно да се поти и така ще изхвърли всичкия алкохол, който е изпила тази нощ.
За всеки случай примъквам малката пластмасова кофа за боклук и я поставям на пода до леглото. После отивам в банята, намокрям една кърпа със студена вода и я изстисквам над умивалника. Но докато се върна обратно при леглото, за да избърша лицето и челото на Камрин, тя вече е заспала.
Когато се събуждам на другата сутрин, с изненада виждам, че тя се е събудила преди мен.
– Добро утро, момиче – казвам почти шепнешком.
Отварям очи и я виждам да лежи на една страна, с лице, притиснало възглавницата. Сините ѝ очи гледат топло и са оживени, а не уморени като при махмурлук, както очаквах.
– Какво правиш толкова рано? – питам и протягам ръка, за да я погаля по бузата.
– Не съм сигурна – казва тя. – И аз самата съм малко изненадана.
– Как се чувстваш?
– Добре.
Прегръщам я през кръста и придръпвам тялото ѝ до себе си, босите ни крака се преплитат. Тя прекарва пръст по очертанията на гръдните ми мускули. От докосването ѝ по кожата ми преминават студени тръпки.
Вглеждам се в очите и устните ѝ и оставям пръстите си да следват посоката на погледа ми. Толкова е красива. Ужасно красива. Тя протяга ръка и гали пръстите ми, а после ги целува един по един и притиска тялото си още по-плътно в моето. В нея има нещо различно.
– Сигурна ли си, че си добре? – питам аз.
Леко ми се усмихва с очи и кима. После докосва с устни моите, като притиска гърдите си в гръдния ми кош. Зърната ѝ са твърди. Аз съм твърд дълго преди тя да го хване с ръка. Лизва върха на езика ми, преди да впие устни в моите, а аз обгръщам тялото ѝ с ръце. Тя се притиска отдолу в мен и усе-: щам мекотата на кожата ѝ, влагата ѝ през тънките, памучни пликчета. Без да прекъсвам страстната целувка, спускам ръката си надолу, плъзвам пръсти под тях и ги смъквам. Притискам бедрата си в нея и натискам издутия си член в топлината ѝ.
Лягам върху нея и се вглеждам в очите ѝ. Обаче не казвам нищо. Не ѝ казвам колко влажна е отдолу, нито я карам да ме гледа в очите. Не изразявам господството си над нея с думи, жестове или искания. Само я гледам в очите и знам, че това е момент, в който думите не са нужни.
Отново целувам леко устните ѝ, ъгълчетата на устата ѝ, очертанията на скулите. Разтварям устните ѝ с езика си, много нежно я целувам и свалям ръка, за да хвана члена си и го търкам в нея. Усещам как бедрата ѝ се изпъват напред към мен и ми подсказват колко силно иска да вляза в нея. Този път не
искам да я дразня, нито да ѝ отказвам това, което иска, затова го вкарвам само малко и наблюдавам как тя вече не може да контролира погледа си, миглите ѝ потрепват, а устните ѝ се разтварят. Натискам го по-навътре и чувствам как краката ѝ треперят около мен. Тя изохква леко и прехапва устна. Отново я целувам и най-накрая прониквам колкото е възможно по-дълбоко в нея. Държа го там и се наслаждавам на треперенето на бедрата ѝ и на ръцете ѝ, докато ме държат, а пръстите ѝ се забиват в гърба ми.
Блъскам се по-силно в нея, като извивам бедрата си. Телата ни започват да се покриват със ситни капчици пот. Иска ми се да я оближа от нея, но не спирам. Не мога да спра…
Повдигам леко тялото си, за да не могат гърдите ни да се докосват, сграбчвам под коляното единия ѝ крак, който е увила около мен, и го избутвам назад, за да мога да проникна още по-дълбоко. Чукам я още по-здраво, като притискам бедрото ѝ върху леглото. Тя вика името ми, двете ѝ ръце са се вкопчили в кръста ми, но тя ги отдръпва назад и сграбчва дюшека зад главата ѝ. Гледам жадно как гърдите ѝ се надигат и се спускат върху гръдния ѝ кош и продължавам да я чукам все по-силно, като се навеждам, за да лапам зърната ѝ и да ги държа между зъбите си.
Погледът ми се замъглява. Тя охка още по-силно, а после започва да стене. Това направо ме побърква. Пускам бедрото ѝ и чувствам как тялото ми отново се прилепва плътно към нея. Гръдният ми кош мачка гърдите ѝ, а ръцете са обгърнали плътно гърба ми. Чувствам как пръстите ѝ се забиват болезнено в плътта ми. Тя блъска бедрата си в моите, а устата ми се впива в нейната. Когато започвам да се празня, целувката ми става още по-ненаситна. Тялото ми трепери и аз стена в устата ѝ, а тласъците ми постепенно отслабват. Камрин държи долната ми устна между зъбите си, а аз нежно я целувам, като продължавам да се клатя напред-назад, докато свършвам.
Отпускам се върху гърдите ѝ. Сърцето ми се опитва да намери отново обичайния си ритъм. Чувствам как кръвта напира в пръстите на ръцете и на краката ми, както и пулсирането на вената близо до слепоочието ми. Притискам бузата си в голите ѝ гърди, устата ми е отворена, а дъхът ми излиза неравномерно през устата ми. Устните ѝ се движат по влажната ми коса.
Лежим така един до друг цялата сутрин, без да кажем и дума.
Тридесет и едно
Не помня кога съм заспал. Когато отварям очи, часовникът до леглото сочи единадесет и десет. Усещам, че се чувствам гол не защото нямам дрехи върху себе си, а защото Камрин не е в леглото с мен. Тя седи на перваза на прозореца, облечена в шорти и фланелка с къси ръкави, но без сутиен. Гледа през прозореца.
– Мисля, че трябва да тръгваме – казва тя, без да сватя очи от яркия пейзаж на Ню Орлиънс.
Сядам в леглото, покрит наполовина с чаршафа.
– Искаш да напуснем Ню Орлиънс? – питам недоумяващ аз. – Но нали каза, че първия път сме си тръгнали твърде рано.
– Е, да – вика тя, но не се обръща. – Първия път си тръгнахме твърде рано, но сега не можем да стоим тук по-дълго, за да компенсираме това.
– Но защо искаш да си тръгнем? Тук сме само от един ден.
Тя се обръща към мен. Има нещо като усещане или решителност в очите ѝ, но не мога да разбера кое от двете или и двете.
След дълго колебание казва:
– Андрю, знам, че може да прозвучи глупаво, но мисля, че ако останем тук… аз…
Ставам от леглото и намъквам боксерките си, които намирам на пода.
– Какво става? – питам и пристъпвам към нея.
Тя ме поглежда.
– Просто мисля, че… отначало, когато пристигнахме тук вчера, можех да мисля само какво е означавало това място за нас миналия юли. Дадох си сметка, че непрекъснато си представям случилото се и се опитвам да съживя отново всичките моменти…
– Но те вече просто не са същите – добавям аз и ми идва една идея.
Тя се замисля за момент, но накрая казва, след като кима леко с глава:
– Е, да. Предполагам, че просто това място е свързано с толкова важни спомени… По дяволите, Андрю, дори не знам какво говоря! – казва тя и замисленото ѝ изражение се заменя с досада.
Придърпвам един стол при масата пред прозореца, сядам, навеждам се напред, слагам ръце между коленете си и се взирам в нея. Каня се да добавя нещо към нейното обяснение, но тя ме изпреварва:
– Може би не трябва никога да идваме тук.
Не очаквах да каже това.
– Защо?
Тя притиска длани върху перваза на прозореца, за да държи
тялото си изправено, раменете ѝ са като сковани, а гърбът леко извит напред. Объркването и колебливостта, изписани на лицето ѝ, постепенно изчезват и тя започва да разбира.
– Знаеш ли, няма значение какво правиш, дори и ако се
опиташ да повториш до най-малката подробност нещо, което вече се е случило: То никога няма да стане по същия начин, по който се е случило напълно естествено първия път – оглежда замислена стаята. – Спомням си, когато бях малка, как двамата с Коул винаги играехме в гората зад старата ни къща. Това са едни от най-хубавите ми спомени. Там построихме къща на едно дърво – тя ме поглежда и тихо се смее. – Е, не беше кой знае каква къща, а само няколко дъски, закрепени между два клона. Обаче това беше нашата къща и се гордеехме с нея. Играехме в нея и в онази гора всеки ден след училище – лицето ѝ оживява, когато си спомня този момент от детството си. После усмивката ѝ изчезва. – Преместихме се оттам в къщата, в която майка ми живее сега, но аз все си мислех за онази гора, за къщата ни на дървото и за това как играехме там заедно. Понякога, когато бях сама в стаята си или пътувах с кола някъде, така потъвах в онези спомени, че изпитвах същите чувства, както преди години.
Тя слага с разперени пръсти ръце на гърдите си.
– Един ден отидох там – продължава Камрин. – Бях така свикнала с носталгията, че си помислих, че бих могла да усиля чувството, ако отида на мястото, където беше нашата къща на дървото, да седна на земята, където имах навика да седя, и да изпиша с пръчка в пръстта тайно съобщение за Коул, за да го прочете, ако отида там преди него. Обаче не беше същото, Андрю.
Наблюдавам я и я слушам внимателно.
– Не беше същото – повтаря замислена тя. – Бях много разочарована. И си тръгнах в този ден дори с по-голяма дупка в сърцето, отколкото беше, когато се запътих за там с намерение да я запълня. И всеки ден след това, винаги, когато се опитвах да си го представя както преди, не можех да го направя. Разруших този спомен с отиването си там. Без да си давам сметка, докато не стана твърде късно, в онзи ден замених този спомен с празнота.
Знам точно какво означава това чувство на носталгия. Мисля, че всеки го е изпитал в даден момент от живота си, но аз не започнах да разказвам за собствения си опит в това отношение. Вместо това просто продължавах да слушам.
– Цяла сутрин се опитвам да се накарам да повярвам, че всъщност ние не бяхме в тази стая. Че барът, в който бяхме снощи, не беше “Олд Пойнт”. Че тъжната новина за Еди беше само мой сън – тя ме гледа право в очите. – Искам да си тръгнем, преди да разруша и този спомен.
Тя е права. Абсолютно права.
Но аз започвам да се питам, ако…
– Камрин, а защо се опитваше да съживиш отново спомена? – не ми е приятно, но въпреки това го казвам. – Не си ли доволна от нещата такива, каквито са? Между нас?
Тя рязко повдига нагоре глава, а очите ѝ ме гледат с недоумение. Но после чер гите ѝ омекват и Камрин казва:
– Господи, не, Андрю – отдръпва се от прозореца и застава между разтворените ми крака. – Изобщо не става дума за това. Мисля само, че тъкмо защото дойдохме тук, аз подсъзнателно се опитвам да пресъздам едно от най-запомнящите се преживявания в живота ми.
Тя поставя и двете си ръце върху раменете ми, а аз я хващам от двете страни за кръста и вдигам очи към нея. Не бих могъл да изпитам по-голямо облекчение от отговора ѝ.
Усмихвам се, изправям се заедно с нея и казвам:
– Ами тогава да се омитаме оттук, преди мозъкът ти да се напълни с още какви ли не глупости.
Тя се смее.
Отдръпвам се от нея и веднага започвам да хвърлям нещата ни в саковете. После посочвам банята.
– Гледай да не забравиш нещо.
Усмивката ѝ става по-широка и тя веднага се втурва покрай мен в банята. Само след две трескави минути всичко е прибрано. Всеки от нас взема по един сак и по една китара и без да погледнем назад, излизаме от стаята. Никой дори не поглежда и към вратата на съседната стая, която не наехме този път. Когато слизаме долу във фоайето, отивам на рецепцията и моля да ми върнат парите, които бях предплатил за една седмица. Служителката взема кредитната ми карта и ми прехвърля обратно сумата, а аз ѝ връщам картите ключове.
Камрин чака нетърпелива до мен.
– Престани с тези глупости – нареждам ѝ аз, защото знам, че тя пак се връща към спомена.
Камрин леко се засмива и затваря за момент очи.
– Благодаря ви, че ни гостувахте в “Холдей Ин Ню Орлиънс” – казва служителката, когато се отдалечаваме от рецепцията. – Ще се радваме да ни посетите отново.
– “Холидей Ин” ли? – преструвам се аз. – Не, това са… апартаментите за посолствата в… Гълфпорт. Ами да, това е Мисисипи. Какво ви става, госпожо?
Изражението на служителката се променя и тя прави озадачена физиономия, но не казва нищо и ние излизаме от сградата.
Камрин започва да подскача веднага щом излизаме навън, и товари всичко в шевролета:
– Предлагам да минем направо покрай Ню Орлиънс, за да стигнем в Луизиана.
Всъщност не е чак толкова трудно, колкото си мислех, да си представим, че сме някъде, където не сме.
– Звучи добре – казвам и Затварям вратата на колата. – Можем да минем направо и покрай Галвестън, ако искаш.
– Не, трябва да отидем на гости на майка ти – казва тя. – След това можем да отидем където си поискаме.
Включвам на скорост и миг преди да тръгнем, казвам:
– Това обаче не означава, че не можем да спрем някъде по пътя за Галвестън.
Тя свива устни и кима в знак на съгласие.
– Това е вярно.
После ме поглежда така, като че ли иска да ми каже: “А сега да се махаме оттук.”
Поемаме по по-дългия път за излизане от Ню Орлиънс и се отправяме на северозапад през Батън Руж и Шривпорт, а след това през границата на щата Тексас и после в Лонгвю. Спираме да заредим в Тайлър и караме от там до Далас, където Камрин настоява да се отбием в Уест Вилидж, за “дъ съ приминя с шапка къту ковбойка” (думите бяха нейни, не мои).
– Ни мога дъ пътувам през Тексъс, без дъ съм ублечена къту тексаска – каза тя малко преди да се съглася да я заведа.
Лично аз не си падам по каубойски шапки и ботуши, но трябва да кажа, че много ѝ отиват.
Спираме за през нощта в Ла Грандж, където изпиваме по някое и друго питие и гледаме изпълнението на една голяма кънтри рок банда. Следващата нощ се мотаем в Джилис, където, разбира се, Камрин поязди механичния бик Ел Торо с онази секси каубойска шапка на главата. По-късно, когато се върнахме в хотела, каквото съм си похотливо копеле, се престорих на механичния бик и я оставих да ме поязди. Естествено, с каубойската шапка на главата.
Два дни по-късно, когато сме на около час път от Лъбок, отбиваме в страничната лента заради гръмнала гума. Трябваше да проверя и четирите гуми на бензиностанцията в Тайлър.
– Загазихме, момиче – казвам аз и клякам до спуканата гума. – Нямам друга резервна.
Камрин се подпира на колата и скръства ръце на гърдите. Лицето и кожата над гърдите ѝ лъщят от пот. Тук е горещо като в ада. На мили от нас не се мярка нито дърво, нито някаква постройка. Заобиколени сме от почти напълно равна, гола земя. Отдавна не бях стигал толкова далеч на запад в Тексас и започвам да се сещам защо.
Изправям се и сядам върху капака на колата.
– Я ми дай да видя мобифона ти – казвам.
– Ще се обадиш, за дойдат да ни теглят ли? – пита тя, след като го взема от предната седалка и ми го подава.
Прекарвам пръст по екрана и прехвърлям два пъти, за да намеря “Жълтите страници”.,
– Това е единственото нещо, което можем да направим. Натискам върху “пикапи за теглене” и преглеждам резултатите, преди да се спра на един.
– Надявам се този път наистина да дойде – казва тя.
Аварийната служба отговаря и докато разговарям с човека
и му казвам какъв размер гума ми е нужен, забелязвам Камрин да се навежда към задната седалка през отворения прозорец и
да се появява оттам с онази секси каубойска шапка на главата. Може да ѝ помогне да се пази от палещото слънце.
Заобикаля колата и сяда на предния капак до мен.
– Добре, благодаря, приятел – казвам аз и изключвам телефона. – Той каза, че ще мине най-малко час преди да успее да дойде тук – оставям мобифона върху капака и ѝ се усмихвам. – Знаеш ли какво, единственото нещо, което трябва да направиш, е да срежеш онзи чифт дънки в сака ти и да ги превърнеш в много къси шорти в стил Дейзи Дюкс[10], да свалиш сутиена си, да останеш само по боди и би могла да…
Тя слага пръст пред устните си.
– Няма начин – казва. – Дори не си го и помисляй.
Седим в мълчание известно време и гледаме заобикалящото ни нищо. Като че ли започва да става по-горещо, но мисля, че това се дължи най-вече на факта, че седим директно изложени на слънцето върху капака на черната кола, която привлича като гъба горещината. От време на време приятен ветрец погалва лицата ни.
– Андрю? – тя сваля шапката си и я слага върху главата ми, после се обляга назад върху предното стъкло. Подлага ръце под главата си и прибира колене към гърдите. – Номер пет от списъка с обещанията ни: ако умра преди теб, погрижи се да съм облечена в онази рокля, която купихме на битпазара, и да съм без обувки. А, и никакви синки на очите от осемдесетте и изтеглени мигли.
Накланя глава и ме поглежда.
– Ама аз си мислех, че това беше роклята, с която искаше да се омъжиш за мен.
Тя премигва и извръща очи от слънцето.
– Е, да, така е, но искам и да бъда погребана с нея. Някои вярват, че когато човек умре, в живота му след това оживяват отново най-щастливите моменти, които е имал. Един от моите ще бъде денят, в който се омъжа за теб. Затова мога да взема роклята с мен, когато умра.
Аз ѝ се усмихвам. Свалям шапката и лягам до нея, като притискам главата си до нейната, за да мога да сложа шапката да покрива главите и на двама ни, за да ни пази от слънцето. След като я нагласявам, казвам:
– Номер шест: ако умра преди теб, погрижи се да изсвирят “Dust in the Wind” на погребението ми.
Тя ме поглежда предпазливо, като внимава да не събори шапката.
– Пак ли се връщаме към това? Караш ме да намразя една великолепна класика, Андрю.
Аз леко се засмивам.
– Знам, но гледах един епизод от “Highlander” (“Планинец”), когато умира жена му Теса. Свириха тази песен за фон. Оттогава не ми излиза от главата.
Тя се усмихва и вдига ръка, за да избърше потта от веждата си.
– Обещавам – казва тя. – Но тъй като сме на темата, бих искала да прибавя номер седем. Гледал ли си “Призрак”?
Поглеждам я за миг.
– Ами, да. Предполагам, че всеки е гледал този филм. Освен ако е на шестнайсет. Мамка му, изненадан съм, че си го гледала – побутвам я с лакът.
Тя се смее.
– Причината е майка ми – признава тя. – Гледала съм го стотина пъти: “Призрак” и “Мръсни танци”. Тя си падаше по Патрик Суейзи, аз бях единственото пораснало момиче около нея, с което можеше да си говори колко красив е бил. Както и да е, значи си го гледал. Номер седем: ако някой те убие, ще е по-добре да се върнеш като Сам и да ми помогнеш да намеря убиеца ти.
Аз се смея, поклащам глава и случайно събарям за малко шапката.
– Така ли ти въздействат филмите? Както и да е. Да, обещавам да се върна и да преследвам задника ти.
– По-добре! – смее се тя. – Освен това знам, че ще съм от онези хора, които си мислят, че любимите им са все още около тях, след като са умрели. Ще е още една причина да вярвам в подобни неща.
Не съм сигурен как да тълкувам това, но както и да е. По дяволите, ще се опитам.
– Ще обещая, ако и ти ми обещаеш – казвам аз.
– Както винаги – вика тя.
– Номер осем – продължавам аз. – Не ме погребвай, където е студено.
– Напълно съм съгласна. Мен също.
Избърсва още пот от лицето си, а аз се надигам от капака t и ѝ подавам ръка.
– Хайде да седнем вътре, за да не сме на слънце.
Тя хваща ръката ми и аз ѝ помагам да слезе от капака.
Два часа по-късно пикапът, който трябва да ни тегли, не се е появил и започва да се стъмва. Изглежда, че ще се наложи да наблюдаваме заедно как слънцето залязва над голия тексаски пейзаж.
– Знаех си – казва Камрин. – Какво, по дяволите, им става на тези влекачи?
И точно когато го казва, по магистралата към нас се задават ослепителните светлини на два фара. Въздъхваме с облекчение, излизаме навън да го посрещнем и първото нещо, което забелязвам, е същото, което забелязва и Камрин. Човекът може да е двойник на Били Франк. Двамата се споглеждаме, но не казваме нищо на глас.
– От теглене ли имате нужда или от гума? – пита той и опъва с палци презрамките на гащеризона си.
– Само от гума – отвръщам аз и го следвам до задницата на пикапа.
– Добре, не разполагам с много време за престой тук, докато я сменяте – казва той и изплюва на пътя тютюна, който дъвче. – Двамата ще се справите ли?
– Да, ще се справим – казвам аз. – Обаче почакай за секунда – давам му знак с пръст аз, навеждам се в колата и завъртам ключа за запалването. Когато двигателят започва да работи без проблем, го изключвам и се връщам при него. – Просто исках да се уверя, че ще запали.
Плащам на двойника и наблюдавам как задните стопове на камиона се отдалечават в тъмнеещия хоризонт. Когато се връщам обратно при колата, с изумление виждам, че Камрин вече я повдига с крика.
– Браво бе, това се казва момиче.
Тя ми се усмихва, но продължава да работи, а русата ѝ плитка се спуска върху рамото.
– Не е трудно – казва и сега дотъркулва новата гума, след като е успяла да развие гайките на старата съвсем сама.
Мисля, че започвам да се възбуждам. Да, почакай, определено съм възбуден.
– Не, наистина не е трудно – отговарям накрая аз и се усмихвам още по-широко.
Няколко минути по-късно тя отново сваля колата и хвърля крика в багажника. Вдигам вместо нея старата гума и хвърлям вътре и нея.
Влизаме вътре и просто седим там.
Толкова е тихо. Огромните розовочервени и сини ивици на перестите облаци, изпълнили небето, се простират далеч над хоризонта. Дневната горещина постепенно намалява и с настъпването на нощта през прозорците на колата нахлува лек ветрец. Залезът е красив. Откровено казано, никога не съм му обръщал внимание преди. Може би причината е компанията.
И не съм сигурен какво става между нас точно в момента, но каквото и да е то, ние се чувстваме толкова свързани един с друг, че и двамата го усещаме. Поглеждам я. И тя ме поглежда.
– Готова ли си за връщане? – питам аз.
– Ами, да – замълчава за момент и гледа замислена през предното стъкло. После се обръща към мен по-уверена отпреди няколко секунди. – Да, мисля, че съм готова да се завърнем у дома.
Усмихва се. И за първи път, откакто напуснах сам Галвестън в онзи ден или когато Камрин се е качила на автобуса в Ралей онази нощ, най-накрая ние се чувстваме… напълно доволни от постигнатото.
