Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 20 страниц)
Тридесет и осем
Скъпа Камрин,
Знам, че си уплашена. Няма да излъжа, ако кажа, че и аз бях малко уплашен, но трябва да вярвам, че този път всичко ще бъде наред. И то ще бъде.
Преминахме през толкова много неща заедно. Повече, отколкото се случват на повечето хора за такова кратко време. Но независимо от това едно нещо, което никога не се промени, е, че продължаваме да сме заедно. Смъртта не може да ме отдели от теб. Проявена слабост не може да ме накара да те видя в лоша светлина. Наркотиците и свързаните с тях гадости, които се случиха, не можаха да те отнемат от мен или да те настроят против мен. Мисля, че със сигурност можем да кажем, че сме несъкрушими. Може би всичко това беше едно изпитание. Да, мислих много върху това, което се случи, и се убедих, че е така. Много хора приемат Съдбата като даденост. Някои имат всичко, което са искали или от което са имали нужда някога, но въпреки това злоупотребяват с нея. Други минават покрай единствената си възможност, без да я забележат, защото не са били достатъчно бдителни, за да видят, че е там. Обаче ти и аз, дори преди да се срещнем, поехме всички рискове, взехме своите решения, без да слушаме какво ни казват околните, и то по толкова много начини; че това, което правим, е погрешно. Не. По дяволите, направихме го по нашия начин, независимо колко беше безразсъдно,
откачено или необичайно. Като че ли колкото повече не отстъпвахме и се борихме, толкова по-трудни бяха препятствията. Защото ние трябваше да докажем, че така е отредила Съдбата.
И аз знам, че сторихме тъкмо това.
Камрин, искам да прочиташ това писмо веднъж в седмицата. Няма значение в кой ден ши по кое време, просто го прочети. Всеки път, когато го отвориш, искам да видиш, че е изминала още една седмица, а ти продължаваш да си бременна. Че аз продължавам да съм в добро здраве. Че продължаваме да сме заедно: искам да мислиш за трима ни: ти, аз и нашият син ши дъщеря да пътуваме в Европа и Южна Америка. Просто си го представи. Защото ще го направим. Обещавам ти го.
Ти си всичко за мен и искам да продължаваш да си силна и да не позволяваш на страха от миналото да замърсява пътя на нашето бъдеще. Този път всичко ще е наред, Камрин, всичко, кълна ти се.
Просто ми се довери.
До следващата седмица..:
С обич Андрю
Вдигам очи от писмото в ръката си и го оставям на леглото до мен, като продължавам да го притискам с пръсти. Лайли спи непробудно близо до мен в болничната количка. Трябваше Андрю да ме убеждава, преди да се съглася да я сложа в нея, вместо през нощта да я държа в ръцете си. Обаче често се събуждах, за да проверявам дали продължава да диша. Сега пак проверявам. Не мога да си наложа да не го правя. Вероятно ще продължавам още месеци наред.
Накрая сгъвам писмото на Андрю по същия начин, както съм го правила досега. Той вероятно си мисли, че сега, когато Лайли се роди, ще престана да го чета. Обаче няма да престана. Така и не престанах да чета първото писмо, което ми написа, но той не го знае. Пазя някои неща само в себе си.
– Готова ли си да сложим онези листчета с дестинациите в шапката? – пита Андрю.
Чудя се от колко време е бил буден. Поглеждам го и се усмихвам. – Нека да изчакаме няколко месеца.
Той кима и се надига от стола.
– Как спа по този начин? – питам аз. – Трябваше да легнеш на канапето.
Поглеждам към малкото канапе до прозореца.
Андрю се протяга и гърбът и вратът му изпукват. Не ми отговаря.
– Предполагам, че най-после можем да съберем онези неща от първото бебешко парти, което даде майка ми, и да ги занесем в къщата – казвам аз.
Андрю дяволито се усмихва.
– Я почакай… вече си го направил, така ли?
Той се изправя и отново се протяга.
– Всъщност ако трябва да съм точен, не бях аз. Вчера Натали, Блейк и майка ти отнесоха всичко там, след като пие тръгнахме за болницата, и вече са подредили всичко.
По време на бременността така и не пожелах да го направя. Само щях да се притеснявам още повече, че избързвам, и пак може да пометна. Затова и не поисках да разбера предварително какъв е полът на бебето, преди да се роди. Не исках да мисля или да завися от това, както сторих преди. Казвах си, че може да е на лошо. Андрю не беше напълно съгласен с мен, но така и не каза нищо, нито се опита да ме разубеди.
– И както вероятно можеш да си представиш – продължи той, – тъй като Мишел и майка ми са в града, има още много други неща освен подаръците от бебешкото парти, които ви очакват, когато се приберете вкъщи.
На следващия ден, когато Андрю отваря входната врата на къщата и аз влизам вътре с Лайли на ръце, веднага виждам, че е бил прав и за това. Къщата е безупречна. Никога не бих могла да я изчистя така. Когато Андрю ме води към гостната през коридора, зървам един бебешки монитор на плота в кухнята, един на масата за кафе в гостната, един на плота в банята и накрая един в стаята на Лайли, когато влизам в нея.
Ахвам с широко отворени очи.
– Ау, Андрю, виж какво са направили!
Лайли се размърдва в ръцете ми вероятно заради вълнението в гласа ми, но бързо отново притихва.
Леглото на бебето е сложено до една стена със симпатична музикална въртележка е Мечо Пух над него. До стената с прозореца пък са сложени подходящ шкаф и сгъваема маса. Андрю отваря чекмеджетата, за да ми покаже, че всяко е пълно с дрешки, одеялца, лигавничета, чорапки и други най-различни неща. Отваря гардероба и виждам дузини малки роклички и облекла. Край стената до сгъваемата маса е струпано такова количество пелени, че си мисля, че на нас никога няма да ни се наложи да купуваме още. Разбира се, знам, че се самозаблуждавам.
Андрю ме връща обратно в коридора и отваря килера в съседство с банята, за да ми покаже чисто нова проходилка, бебешка люлка и някаква странна бебешка игра, всички все още в кутиите, в които са били донесени.
– Ще трябва да ги сглобявам, когато ще е готова за тях – казва той. – Ама това ще е малко по-късно.
– Мислиш ли, че ще можеш да се справиш сам – подкачам го аз.
Той повдига брадичка и казва:
– Дори без да чета инструкциите.
Само се засмивам вътрешно.
След това ме води в стаята ни. От моята страна до леглото има бяла люлка.
– Купих я за теб – казва гордо усмихнат той. – Знам, че дълго време няма да се решиш да я оставяш сама в стаята, затова предположих, че ще имаш нужда от нея.
Изчервявам се. Отивам при него и го целувам по устата.
– Прав си – казвам. – Благодаря ти.
Лайли отново се размърдва и този път се събужда. Андрю я взема от мен.
– Ще ѝ сменя пелените – вика той.
Аз му я подавам, излягам се на леглото и го наблюдавам. Той слага и нея върху леглото ни и развива одеялцата. От малките ѝ дробове се изтръгва най-милият и най-силен плач, който съм чувала. Малките ѝ крачета и ръчички се движат сковано напред-назад. Цялата ѝ главичка почервенява. Обаче Андрю не трепва. И когато разтваря пелената, не се мръщи на изненадата, която му е оставила там. Признавам, че съм учудена колко лесно свикна да е баща.
След като отпуската ми по майчинство свърши, започнах отново работа в магазина за тоалетни принадлежности и козметика от веригата “Бат енд боди уъркс”, но сега съм само на непълен работен ден. Моята шефка Жанел е страхотна, толкова ме харесва, че ми повиши заплатата с един долар, когато ѝ казах, че очаквам дете. Сега там работим само аз и Натали. Тя е на пълен работен ден, но поемаше много от моите часове, тъй като ме нямаше през последните шест седмици. Обаче нямаше нищо против. Казва, че пести за собствено жилище. Двамата с Блейк ми изглеждат наистина влюбени всеки път, когато ги видя заедно. Наистина не съм виждала Натали толкова щастлива преди. Мисля, че беше щастлива, когато беше с Деймън, но сега си давам сметка, че всичко това трябва да е било повече търпимост и ниско самочувствие. Блейк е различен. Мисля, че просто си допадат.
Три седмици след като се преместихме в къщата ни, Андрю започна работа в един автосервиз. Познанията му за автомобилите наистина му докараха прилична заплата. Той определено печели повече от мен, но се опитва да ме накара да не се притеснявам, като казва:
– Това е нищо в сравнение с времето, когато се напъваше, за да изкараш моето бебче през твоята…
Всеки път го спирам точно там.
– Не е нужно, Андрю. Но ти благодаря.
Според мен отглеждането на едно дете до голяма степен е работа за богата хора. Честно казано, не виждам как някой, който работи за минимална заплата, може да си позволи да гледа дете. Той ще работи само за разноските по него, няма логика. Но като изключим това, и двамата с Андрю сме съгласни, че не искаме да оставим дъщеря си на грижите на непознати. Затова се споразумях с Жанел да работя на непълен работен ден вечер, когато Андрю си е вкъщи, и през уикендите.
Живеем добре и се справяме с всичко така, сякаш сме го правили цял живот. Може и да имаме шестцифрени спестявания, но не се колебаем да отделяме по нещо от заплатите си и да харчим колкото е възможно по-малко. Освен редовните ни работи Андрю и аз пеем всяка събота вечер, когато не съм на работа, в един бар, който братът на Блейк – Роб, отвори в града. С “Подземието” се случи нещо и Роб го затвори. Говори се, че едва отървал затвора. Не знам, но предполагам, че има нещо общо с това, че не е имал разрешително за бар. Обаче сега управител на новия бар е Блейк и във вечерите, когато аз и Андрю пеем там, получаваме половината от входната такса, което е повече от парите, които сме получавали в който и да било бар, с изключение на бара на Ейдън. Миналата събота изкарахме осемстотин долара.
Това са още пари за спестяванията ни и за бъдещите ни планове да отидем там, където онази шапка ни каже.
И макар Андрю, както винаги да влага в изпълнението цялата си душа и сърце, сега мога да кажа, че когато сме заедно на сцената, той просто няма търпение да свършим, за да вземем Лайли от майка ми или от когото сме ощастливили да я гледа през тези няколко часа.
Андрю се държи толкова страхотно с Лайли. Не спира да ме изумява. Става посред нощ също толкова пъти, колкото и аз да ѝ сменя пелените и дори понякога стои буден заедно с мен, докато я храня. Той има и своите мъжки моменти, така че не е изцяло господин Перфект. Явно не е напълно свикнал с насраните пелени – тази сутрин го хванах, че се дави, докато се опитва да ги смени. Засмях се, но ми домъчня толкова много за него, че не можах да се сдържа и поех нещата в свои ръце. Той излезе от стаята, запушил устата и носа си с яката на фланелката.
И… е, не ми се ще да избързвам прекалено в предположенията си, но си мисля, че Лайли до такава степен промени Андрю, че сега той може би харесва Натали. Може би съвсем малко. Не знам, но каквото и да прави Нат, да държи Лайли и да я кара да се усмихва, като ѝ говори по своя прекалено възторжен начин, Андрю като че ли няма нищо против. Лайли стана на три месеца, а, честно казано, не си спомням кога за последен път Андрю я е нарекъл хиена зад гърба ѝ или ме е поглеждал с онзи поглед, изразяващ нетърпение, когато знае, че тя не го вижда.
Все още се гърчи, когато тя говори за себе си като бъдеща кръстница на Лайли, но… Ще се примири и с това.
АНДРЮ
Тридесет и девет
9 февруари – първи рожден ден на Лайли
– Ейдън и Мишел са тук! – чувам Камрин да казва от гостната.
Закопчавам последното копче на гърба на роклята на Лайли и я хващам за ръка. Тя обаче не обича да я хващам за ръката, винаги се дърпа и предпочита да ме държи за показалеца.
– Хайде да вървим, момиченце – казвам аз и я поглеждам. – Чичо Ейдън и леля Мишел са тук да видят рожденицата.
Готов съм да се закълна, че знае какво казвам.
Стиска с всички сили пръста ми, смее се и прави голяма крачка напред, като че ли да покаже, че не съм достатъчно бърз да вървя редом с нея. Извил гръб, правя бързи полукрачки, докато вървим по коридора, като я оставям да тича пред мен с пълничките си бебешки крачета. Когато политва да падне, докато завива зад ъгъла, аз я хващам за ръката, леко я повдигам от земята и ѝ помагам отново да се изправи. Проходи на десет месеца. На шест месеца първата ѝ дума беше “мама”. На седем каза “тата” и аз се разтопих, когато чух да я произнася за първи път.
Камрин беше права – има моите зелени очи.
– Лайли! – казва възторжено Мишел, прикляква и я взема в обятията си.
– О, Боже мой, колко си голяма! – целува я по бузките, по челото и по нослето, а Лайли се смее неудържимо. – Ам, ам, ам – добавя Мишел и се преструва, че яде бузките ѝ.
Поглеждам Ейдън, който държи племенника ми Ейвъри на коляното си. Протягам ръка към него, но той е срамежлив и се сгушва в Ейдън. Отдръпвам се с надеждата, че няма да започне да плаче. Ейдън се опитва да го залъже.
– Ходи ли вече? – пита застаналата до мен Камрин.
Мишел следва Лайли в гостната, където куп розови и червени балони, пълни с хелий, опира в тавана. Когато Лайли разбира, че не може да ги стигне, се отказва и се насочва право към купчината подаръци на пода.
Ейдън подава два опаковани подаръка на Камрин и всички се присъединяваме към Мишел и Лайли в гостната. Камрин оставя подаръците при другите.
– Опитва се – отговаря Ейдън за прохождането на Ейвъри. – Държи се за дивана и върви покрай него, но още не смее да се пусне.
– Боже, ама той изглежда точно като теб – казвам. – Горкото дете.
Ейдън е готов да ми удари един юмрук в корема, ако ръцете му са свободни.
– Чудесен е – казва Камрин и протяга ръце да го вземе.
Разбира се, че е, но аз трябва да се бъзикам с брат ми.
Отначало Ейвъри я гледа, като че ли е побъркана, но после
си отмъщава за това, че говоря глупости за баща му, и отива без проблем право в ръцете на Камрин.
Ейдън се смее.
Нанси и Роджър, Натали и Блейк, Сара и приятелят ѝ, който вече има дете от бившата си приятелка, всички пристигат почти по едно и също време. След това се появяват с подаръци нашите съседи Мейсън и Лори, млада съпружеска двойка с детенце на две години. Лайли, каквато си е малка фръцла, се навежда, опира ръце и глава на килима и вирва нагоре покритото си с пелена задниче. После се преструва, че пада, и казва “ох, ох”, а всички избухват в смях.
– Вижте тази къдрава, руса коса – казва Мишел. – Толкова ли светлоруса беше Камрин като бебе? – пита тя майка ѝ, която седи до нея.
Нанси кима.
– Да, наистина беше такава.
По-късно, когато вече всички пристигнаха, Лайли започва да отваря подаръците и също като майка си пее, танцува и забавлява всички. А после, когато се опитва да духне свещта (всъщност аз я духнах вместо нея), направо се омазва с цялата торта и червена ѝ глазура. Има я в косата и в клепачите ѝ и се показва от ноздрите ѝ. Камрин напразно се опитва да ѝ попречи съвсем да се оплеска, но се отказва и я оставя да се забавлява.
От толкова вълнения Лайли заспива здравата много преди да си тръгне последният гост.
– Мисля, че е от банята – прошепва ми Камрин, докато стоим до леглото ѝ. Хващам я за ръка и я водя със себе си, като Затварям вратата на Лайли, но я оставям съвсем леко открехната.
Изтягаме се заедно на дивана и в продължение на два часа гледаме филм, а после Камрин ме целува по устните и става, за да си вземе душ.
Гася телевизора, надигам се от дивана и оглеждам стаята. Чувам водата от душа да тече, както и минаващите по улицата коли. Мисля си за разговора, който имах с боса вчера. Каза ми, че след почти две години работа имам право на две седмици отпуск. Обаче знам, че две седмици не са достатъчни за мен и Камрин, за да направим това, които искаме. Положението с работата е единственото нещо, което никога не сме обмисляли, щом като възникне въпросът какво ще правим, когато поискаме да отсъстваме от Ралей за месец и повече. Никой от нас не иска да загуби работата си, но все пак стигнахме поне до едно заключение – че това е жертва, която искаме да направим и ще трябва да я направим, ако ще осъществяваме мечтата си да пътуваме по света и да не позволяваме да станем жертви на всекидневния, монотонен живот, който толкова много ни плаши.
Наясно сме, че няма завинаги да сме на тези работи, а това все пак е някакъв довод.
Обаче на боса си казах, че наистина ще трябва да взема тези две седмици отпуск през следващите два месеца. Реших да не му давам никакво предупреждение, че ще напусна, докато първо не поговоря с Камрин тази вечер.
Ставам от дивана, вземам един бележник от чекмеджето в бюрото с компютъра и сядам с него край кухненската маса. Започвам да пиша разни места, за които Камрин и аз вече сме говорили, че искаме да видим: Франция, Ирландия, Шотландия, Бразилия, Ямайка… Пиша, докато натрупвам върху масата пред себе си купчинка листчета. След като ги сгъвам едно по едно и ги пускам в каубойската шапка на Камрин, чувам водата в банята да спира.
Тя идва в кухнята с отметната назад мокра коса.
– Какво правиш? – пита Камрин, но се сеща, преди да успея да ѝ отговоря.
Прекарва замислена няколко пъти гребена през косата си. После го оставя на масата.
– Мислиш ли, че Лайли е готова за това? – пита тя.
Аз кимам.
– Ами, да, мисля, че е готова. Вече ходи. Казахме, че ще чакаме поне докато започне да ходи.
Камрин също кима, все още замислена, но не се колебае.
– Ще трябва да започне да пътува доста рано – вика тя.
Ние категорично не сме като другите семейства. Повечето родители напълно биха отхвърлили идеята да пътуват с малко дете извън страната само заради самото пътуване. Обаче не и ние. Признавам, че тази работа не е за всички, обаче за нас е единственият начин. Разбира се, нашите “пътешествия оттатък” няма да са като онези, които предприехме двамата с Камрин в Съединените щати. Пътуването безцелно с кола с часове, дни и седмици наред с бебе в нея не е напълно осъществимо. На Лайли няма да ѝ хареса. Не, тези пътувания ще бъдат с повече престой в градовете, които искаме да разгледаме, вместо да преминаваме от град на град без почивка. И за съжаление няма да вземем шевролета.
Камрин придърпва шапката към себе си и разбърква с ръка листчетата в нея.
– Сложи ли вътре всички от списъка? – пита тя.
– Разбира се – отвръщам аз.
Тя присвива очи и ме поглежда.
– Лъжеш.
– Какво? Не, наистина ги сложих.
Ритва ме под масата по пищяла с босия си крак.
– Голям лъжец си, Андрю.
После започва да вади късчетата хартия, да ги разгъва и чете.
– Ямайка – оставя го на масата. – Франция – слага го върху него. – Ирландия, Бразилия, Бахамите, Вирджински острови, Мексико.
Реди ги на купчинка едно по едно. След още няколко изважда и последното. Държи го сгънато между пръстите си и с неприкрит сарказъм казва:
– Нещо ми подсказва, че на това не пише “Италия”.
Полага големи усилия да не се усмихне. Наистина не знам защо си казах, че мога да пропусна това. Аз също се опитвам да не се засмея и да запазя каменна физиономия, докато тя разгъва листчето и прочита: “Австралия”. Оставя го върху купчинката.
– Трябва да те накажа за опит за измама – вика Камрин и скръства с решителен вид ръце на гърдите.
– О, я стига – казвам аз и вече не мога да се сдържа. – Поне не написах още няколко листчета с “Бразилия”.
Смея се.
– Ама си го мислил, нали?!
Премигвам от неочаквано силния ѝ глас и двамата поглеждаме към коридора, където в спалнята ѝ спи Лайли.
Камрин се навежда леко над масата и процежда през зъби:
– Наказвам те. Никакъв секс за една седмица.
Обляга се назад в стола и дяволито ме поглежда.
Е, това вече не е смешно. Преглъщам гордостта си и казвам:
– Хайде, хайде, не говориш сериозно, нали? На теб ти харесва не по-малко, отколкото на мен.
– Разбира се, че ми харесва – казва тя. – Обаче никога ли не си чувал, че жените имат тази магическа способност да могат да живеят по-дълго без секс? Аз отпадам.
– Блъфираш – викам все още не напълно убеден аз.
Тя клати заканително глава с онзи блясък в очите, с който като че ли иска да каже “съвсем не блъфирам”, и това ме изнервя.
– Тогава какво ще направиш, за да отменя наказанието ти?
Аз леко се усмихвам.
– Каквото пожелаеш! – после вдигам пръст и добавям, преди да е станало твърде късно: – Е, стига да не е нещо унизително, отблъскващо или несправедливо.
Усмивката ѝ става още по-широка и тя бавно се надига от стола. Наблюдавам с изключително внимание всяко нейно движение, защото се страхувам да не пропусна нещо. Плъзга палците си под ластика на пликчетата си и ме дразни, като ме кара да си помисля, че се кани да ги свали.
Ох, мамка му… сериозно ли? На това ли му викаш наказание?
Опитвам се да запазя самообладание, като се преструвам, че тези нейни движения изобщо не са ме впечатлили, а истината е, че направо ще пощурея от желание по нея.
Тя се отдалечава от мен.
– Къде отиваш? – викам аз.
– Да се самозадоволя.
– Какво?
– Чу ме.
Е, да, чух, но… нещата не трябваше да се развият по този начин.
– Ама… какво е наказанието ми?
Тя спира за миг, колкото да ме погледне.
– Ти ще гледаш.
– Почакай… какво?
Тръгвам след нея.
Зла вещица.
Тя влиза в гостната и ляга на дивана, слага едната си ръка под главата и прехвърля единия си крак през облегалката.
Зла, зла вещица!
Поглежда ме изкусително и това е достатъчно. В мига, в който очите ѝ срещат моите, аз пристъпвам напред и лягам върху нея, като впивам устни в нейните.
– Няма начин, момиче – прошепвам разгорещен в устата ѝ и я целувам още по-страстно.
Ръцете ѝ сграбчват ризата ми, а езикът ѝ страстно се преплита с моя.
И точно тогава Лайли започва да плаче.
Спирам. Камрин също спира. Споглеждаме се за миг, и двамата сме разочаровани, но не можем да не се усмихнем. Лайли спи много дълбоко и вече не се буди нощем, но събуждането ѝ в този час на нощта като че ли не ме изненадва.
– Този път аз ще го направя – казва Камрин и се надига от дивана.
Аз се изправям и прекарвам ръка през косата си.
След като тя изчезва по коридора, се отправям обратно към кухнята, сядам край масата и написвам “Италия” на друго листче. Пускам го в шапката, отново сгъвам останалите и пускам и тях вътре.
Минути по-късно къщата утихва, след като Камрин е сложила Лайли отново да спи. Тя сяда на стола до мен и премята един върху друг голите си крака. Подпира единия си лакът върху масата, отпуска брадичка върху ръката си и ме поглежда топло усмихната, сякаш да покаже, че е намислила нещо.
– Андрю – казва тя, – наистина ли мислиш, че можем да го направим?
– Да направим какво по-точно?
Тя слага и ръце на масата пред себе си и преплита пръстите.
– Да пътуваме с Лайли.
Аз се замислям за момент и се облягам назад в стола.
– Ами, да, наистина мисля, че можем. Ти не мислиш ли?
Усмивката ѝ почти изчезва.
– Камрин, не искаш ли вече да пътуваш?
Тя поклаща глава.
– Не, изобщо не става въпрос за това. Просто се страхувам. Аз лично не познавам някого, който да е опитвал нещо подобно. Плашещо е. Дали не се заблуждаваме? Може би нормалните хора с основание не правят такива неща.
Отначало се притесних. Имах това вътрешно чувство, че може би тя е променила решението си и макар че съм готов да се съглася с това, което тя поиска да направи, част от мен ще бъде разочарована за известно време.
Облягам се назад и слагам двете си ръце пред мен върху масата също като Камрин. Докато я гледам, погледът ми омеква.
– Знам, че можем да го направим. Ако го искаме еднакво и двамата и никой от нас няма да го направи само за да угоди на другия, тогава съм сигурен, че можем да го направим. Имаме спестявания. Ще бъде няколко години преди Лайли да тръгне на училище. Няма нещо, което може да ни попречи.
– Това ли искаш наистина? – пита тя. – Обещаваш ли, че не е само част от теб, която иска да го направи заради мен?
Клатя глава.
– Не. Макар че дори и да не го исках толкова, колкото теб, пак щях да го направя, защото ти си го поискала, обаче не, аз наистина го искам.
Колебливата ѝ усмивка пак става по-широка.
– А ти си права – продължавам аз, – плашещо е, признавам. Няма да е същото, ако ставаше въпрос само за теб и мен, но… помисли само за миг. Ако не направим това, какво друго ще направим?
Камрин поглежда замислена встрани. Свива рамене и казва:
– Предполагам, че ще работим и ще отглеждаме семейството си тук.
– Точно така – викам аз. – Този страх е тънката линия между нас и тях.
Правя широк жест с ръка, за да посоча “тях”, онези хора по света, в които не искаме да се превърнем. Камрин разбира. Виждам го на лицето ѝ. И не искам да кажа, че хората, които предпочитат да останат на едно място през целия си живот и да създадат семейство, грешат. Грешат онези, които не искат да живеят така, които мечтаят да са нещо различно, да направят нещо повече, но никога не го правят, защото позволяват на страха да ги спре, преди да са започнали.
– Но какво ще направим? – пита тя.
– Каквото поискаме – казвам аз. – Знаеш го.
– Е, да, но аз имам предвид по-късно. След пет или след десет години, какво ще правим с живота си, с живота на Лайли? Колкото и да ми харесва мисълта да го правим вечно, все пак не мога да си го представя като нещо реално. След време ще останем без пари. Лайли ще трябва да започне училище. Тогава отново ще се установим тук и пак ще станем като тях.
Клатя глава и се усмихвам.
– Тъкмо този страх и тези извинения прокарват онази тънка линия. Момиче, с нас всичко ще бъде наред. С Лайли също всичко ще бъде наред. Ще правим това, което искаме, ще ходим там, където искаме, и ще се радваме на живота си, няма да водим живот, който никой от нас не иска. Каквото и да се случи, Лайли трябва да ходи на училище и ние ще трябва да решим да се установим някъде за дълго време, дори и ако това място ще е пак тук, в тази къща. Тогава ще правим това, което трябва да направим. Обаче точно сега… – соча с решителен вид масата – точно сега това не са нещата, за които трябва да се тревожим.
Тя се усмихва.
– Добре. Просто исках да съм сигурна.
Аз кимам, протягам ръка през масата и побутвам с пръст шапката към нея.
– Ти избирай първа.
Тя посяга да бръкне вътре, но спира и ме поглежда с присвити очи.
– Сложи ли вътре Италия?
– Да, сложих я. Уверявам те.
Тъй като знае, че този път казвам истината, Камрин бърка в шапката и разбърква листчетата. Изважда едно и го държи в свития си юмрук.
– Добре де, какво чакаш? – питам аз.
Тя слага ръката си в моята и казва:
– Искам ти да го прочетеш.
Аз кимам, вземам листчето от нея и предпазливо го разгръщам. Прочитам го първо на себе си, като оставям въображението си да си представи как ще сме там тримата. Толкова ми се искаше да спечеля онзи облог за Бразилия, че изобщо не съм мислил за никоя от другите страни, но сега, когато загубих, ми е лесно да си го представя.
– Е? – започва да губи търпение тя.
Усмихвам се и хвърлям листчето на масата с написаното отгоре.
– Ямайка – обявявам аз. – Изглежда, че и двамата загубихме баса.
Камрин широко се усмихва. Онова малко късче хартия, което лежи на масата пред нас, е нещо много повече от хартия и мастило. То официално пусна в движение остатъка от живота ни заедно.
