Текст книги "Миг преди винаги"

Автор книги: Джесика Редмерски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 20 страниц)

– Не отивай гам. Само ще пострадаш.

Издърпвам ръката си от нейната и отново се опитвам да стана, но внезапните ми движения, съчетани с опънатите нерви, само ме карат отново да се мъча да повърна.

После чувам гласа на Андрю над мен:

– Мамка му – казва той на Брай. – Би ли изтичала до колата ми да вземеш една бутилка с вода от хладилната чанта в багажника?

Брай тръгва към колата.

Андрю се отпуска на колене в мига, в който аз преставам да се опитвам да драйфам.

Маха косата от очите и устата ми.

– Те ни упоиха, бейби – казва той.

Отварям едва-едва очи и го виждам над мен да притиска бузите ми с дланите си.

– Ще убия тази кучка. Кълна се в Бога, Андрю.

Погледът му е на човек, който е напълно изумен. Вероятно не е знаел, че аз знам.

– Тя е още в несвяст. Бейби, аз…

Вината, изписана на лицето му, ме пронизва.

– Андрю, знам какво се случи – викам аз. – Знам. Че си мислеше, че съм аз. Видях какво направи.

– Няма значение – казва той и скърца със зъби. Очите му се навлажняват. – Би трябвало да знам, че не си ти. Ужасно съжалявам – притиска малко по-силно лицето ми.

Каня се да му кажа да престане да се обвинява, когато Елиас идва при нас.

– Съжалявам, приятел, не знаехме. Кълна се.

– Вярвам ти – казва Андрю.

Брай се връща с бутилката с водата и аз започвам да идвам на себе си. Надигам се и сядам изправена, като се подпирам на голите гърди на Андрю. Той обвива ръце около мен и така силно ме притиска, сякаш се страхува, че ще стана и ще избягам.

После протяга ръка и взема бутилка студена вода. Отваря капачката, излива малко вода върху дланта си и я прекарва по челото и устата ми. Хладината моментално ме успокоява.

– Виж, приятел, съжалявам – казва Тейт, който идва нас, Мислехме, че няма да имате нищо против. Сложихме по малко в питиетата на всички. Може да сме проявили щедрост. Не ви доведохме тук с някакви лоши намерения.

Андрю успява неусетно да се отдръпне от мен, но го прави толкова бързо, че аз усещам отсъствието му едва когато той отново удря Тейт. Всички отново чуваме онова болезнено пукване.

– Моля те, Андрю! – викам аз.

Елиас сграбчва Андрю, а Калеб хваща Тейт, за да го държат далеч един от друг.

Андрю се оставя Елиас да го задържи, но после рязко се освобождава от нето, обръща се към мен и ми помага да стана от земята.

– Хайде, да си вървим казва той.

Прави опит да ме вдигне на ръце, но аз поклащам глава и му показвам, че съм добре и мога да вървя сама.

Той грабва китарата, а аз одеялото и се отправяме към шевролета.

– Може би трябва да откараме Брай и Елиас обратно та едно с нас – викам аз.

Андрю хвърля китарата в багажника, взема от мен одеяло то и хвърля и нето вътре. После отива откъм неговата страна на колата, слага ръце върху покрива и главата си между тя. Поема дълбоко въздух и удря с юмрук по покрива.

Мамка му! Крещи той и отново удря покрива.

Вместо да се опитвам да го вразумя, решавам да го дотам сам да се успокои. Продължавам да го гледам кротко от другата страна на колата. После влизам вътре и затварям вратата. Той стои там още минута, а носле го чувам да казва:

– Ще откарам двамата обратно, ако желаят.

Елиас и Брай се приближават с нещата си в ръце и сядат на задната седалка.

АНДРЮ

Двадесет и пет

Дори не знам как толкова лесно намерих пътя обратно. Мисля, че по едно време изобщо не ми пукаше дали ще се загубим. Обаче ни върнах обратно, без да направя погрешен завой или да спирам, за да питам за посоката. Четиримата не говорихме много в колата. А и изобщо не си спомням нищо от малкото, което беше казано.

Спряхме на паркинга на хотела и се разделихме с Елиас и Брай. Може би трябваше да благодаря на Елиас, да им пожелая късмет през останалата част от пътуването или може би да ги поканя да излязат с нас някъде тази вечер, но при създалите се обстоятелства всичко, което направих, беше да кимна, когато те ни благодариха, че сме ги докарали.

Потеглих и заобиколих откъм нашата страна на хотела.

Камрин, изглежда, не се чувстваше сигурна да говори с мен. Не се страхуваше, а се чувстваше несигурна. Аз пък дори не мога да я погледна. Чувствам се като някакво лайно заради това, което се случи, и никога няма да си го простя.

Камрин хваща ръката ми и се отправяме към стаята. Отварям широко вратата и започвам да хвърлям нещата ни в саковете.

– Това не беше твоя…

Спирам я.

– Недей. Моля те. Просто… ми дай малко време…

Тя ме поглежда много обезсърчена, но кима и отстъпва.

Скоро отново сме на път и се движим на север по крайбрежието. Дестилация: където и да е, само не и във Флорида.

След като карам един час, отново и отново си припомням какво се случи миналата нощ, като се опитвам да намеря някакво логично обяснение. Отбивам от магистралата и колата бавно спира отстрани на пътя. Много е тихо. Поглеждам скута си, а после и през прозореца. Виждам, че от стискане на волана пръстите ми са побелели. Отварям вратата и излизам навън.

Вървя бързо през чакъла и пръстта, после надолу по склона в канавката и се изкачвам нагоре по другия склон, след което се насочвам право към първото дърво.

– Андрю, спри! – чувам да ми вика Камрин.

Обаче продължавам да вървя и когато заставам срещу проклетото дърво, го удрям също толкова силно, както Калеб и Тейт. Кожата по кокалчетата на двата ми пръста се разкъсва, а кръвта протича от ръката между пръстите ми, но аз не спирам.

Спирам едва когато Камрин ме заобикаля, застава пред мен и ме блъсва с такава сила с дланите си в гърдите, че за малко да падна назад. От очите ѝ се стичат сълзи.

– Престани! Моля те! Просто престани!

Отпускам се на колене върху тревата, провесил окървавените си ръце. Тялото ми пада напред, а също и главата. Виждам само пръстта под мен.

Камрин сяда пред мен. Усещам ръцете ѝ да притискат страните на лицето ми, опитва се да повдигне главата ми, но аз не ѝ позволявам.

– Не можеш да постъпваш така с мен – казва с разтреперан глас тя.

Опитва се да ме накара да я погледна и накрая успява, защото ужасно ме боли да я чувам как плаче. Поглеждам я в очите, собствените ми очи са пълни с гневни сълзи, които се мъча да сдържам.

– Бейби, ти не си виновен. Бяха те дрогирали. Всеки би могъл да сгреши в такова състояние – пръстите ѝ стискат по-здраво страните на лицето ми. – Ти. Не беше. Виновен. Разбиращ ли ме?

Опитвам се да гледам встрани, обаче тя избутва ръцете ми и застава на колене срещу мен. Инстинктивно обгръщам тялото ѝ с ръце.

– Въпреки това трябваше да знам – казвам аз и свеждам очи. – И не става дума само за това, Камрин. Аз трябваше да те пазя. Първо на първо, ти изобщо не трябваше да бъдеш дрогирана! – самата мисъл за това отново ме изпълва с гняв и ненавист към мен. – Аз трябваше да те предпазя!

Тя обвива ръцете си около мен и насила слага главата ми върху гърдите си.

После се отдръпва.

– Андрю, погледни ме. Моля те.

Поглеждам я. Виждам болка и състрадание в очите ѝ. Нежните ѝ пръсти държат небръснатото ми лице. Целува бавно устните ми и казва:

– Това беше моментна слабост – като че ли да ми напомни какво ѝ бях казал преди няколко месеца за онези хапчета. – Аз съм знам също толкова, колкото ѝ ти. Не съм глупава. Трябваше също да внимавам да не им оставям нито за момент без надзор питиетата ни. Вината не е твоя.

Свеждам очи, а после отново я поглеждам. Не знам как мога да я накарам да разбере, че заради начина, по който съм устроен, изпитвам силно чувство за отговорност към нея. Отговорност, с която се гордея и която чувствам още от деня, в който я срещнах. Това ме убива… убива ме да знам, че в онзи мой “момент на слабост” не можах да я защитя, че заради непредпазливостта ми тя можеше да пострада, да бъде изнасилена, убита. Как да я накарам да разбере, че няма значение дали ме обвинява за това, че мнението ѝ, колкото и винаги да е в моя полза, не извинява моята моментна слабост? Тя има право на моментна слабост, но аз нямам. Моето е просто провал.

– И аз никога, ама никога няма да те виня за това – добавя Камрин.

Само я поглеждам, за да разбера по изражението ѝ доколко наистина го мисли, а тя продължава:

– Това, което направи това момиче, никога няма да ти го припомням – обяснява тя. – Защото не си сторил нищо лошо –

усещам как пръстите ми притискат страните на лицето ми. – Вярваш ли ми?

Кимам бавно с глава.

– Да. Наистина ти вярвам.

Тя въздъхва и казва:

– А и отчасти грешката беше моя – казва и поглежда встрани.

– Откъде накъде?

– Ами – казва тя, но се колебае и гледа някак със съжаление, – мисля, че може случайно да съм ѝ дала позволение.

Това наистина ме изненадва.

– Помня, че тя ме попита дали може да спи с нас и мисля, че ѝ казах, че може. Аз… аз не знаех, че тя има предвид… сексуално. Ако бях по-трезва, категорично щях да се усетя. Андрю, съжалявам. Съжалявам, че оставих побърканата кучка да те изнасили.

Поклащам глава.

– Затова никой от нас не носи вина, така че не е нужно да поемаш част от вината върху себе си, разбра ли?

Искам да я видя усмихната, това беше целта ми – протягам ръце и я сграбчвам от двете страни за кръста. Тя пищи, когато започвам да я гъделичкам. Смее се и пищи толкова силно, че пада назад върху тревата, а аз сядам върху нея, като прехвърлям тежестта си върху коленете си от двете ѝ страни, за да не я смачкам.

– Престани! Не! Андрю, заклевам те! Престанииии! – залива се от смях, а аз забивам пръсти в ребрата ѝ, за да я накарам да се смее още повече.

После чувам звука на предупредителна сирена на полицейска кола и замръзвам на мястото си, когато я виждам да спира до моята.

– О, мамка му! – казвам аз и поглеждам надолу към Камрин.

Косата ѝ е разрошена и от нея тук-там стърчат стръкове суха трева.

Отскачам от нея и протягам окървавената си ръка, за да ѝ помогна да се изправи.

Тя я поема, става на крака и започва да се изтупва. Отправяме се обратно към колата в момента, в който полицаят излиза от своята.

– Така ли оставяте колата си широко отворена на магистрала като тази? – пита ченгето.

Поглеждам вратата после и него.

– Не, сър – отвръщам. – Трябваше да повърна и в онзи момент изобщо не помислих за това.

– Свидетелството, застраховката и регистрационния талон.

Изваждам шофьорската си книжка от портфейла и му я подавам, после заобикалям от другата страна, за да извадя застраховката и регистрационния талон от жабката. Камрин се е подпряла върху капака на колата, скръстила нервно ръце на гърдите. Ченгето отива в колата си да провери името ми.

– Надявам се, че не си скрил някакви кражби, убийства или нещо друго от мен – казва Камрин, когато се подпирам на капака до нея.

– Неее, дните ми на сериен убиец са отминали – казвам аз. – Той няма нищо, за което да се захване – викам аз и я сръгвам леко с лакът отстрани.

След няколко напрегнати минути ченгето идва при нас до колата и ми връща документите.

– Какво е станало с ръката ви? – пита той.

Поглеждам я и за първи път усещам пулсиращата болка, след като той ми обърна внимание. После соча дървото, което не е много далеч.

– Ами ударих онова дърво.

– Ударил сте дървото? – пита изпълнен с подозрение той и виждам, че поглежда Камрин през няколко секунда.

Страхотно, вероятно си мисли, че съм я бил или нещо подобно, а като се има предвид, че тя изглежда доста зле след инцидента миналата нощ и неотдавнашното боричкане в тревата, това може би му помага да потвърди предположението си.

– Да, ударих едно дърво.

Сега той гледа право в Камрин.

– Това ли се е случило наистина? – пита я ченгето.

Камрин, изнервена до краен предел, вероятно също като мен се сеща какво си мисли ченгето и изведнъж започва да обяснява в стил Натали:

– Да, сър – казва тя и маха с ръце. – Побесня, защото едни задници… – премигва… – съжалявам, се възползваха от нас миналата нощ и след като той цяла сутрин се укорява за това, накрая си изкара яда на онова дърво! Аз пък изтичах там да го спра, преди да се е наранил, и разговаряхме за това. Причината, поради която изглеждам като сплескано лайно… съжалявам… е, че имахме една много шибана нощ. Обаче ви уверявам, че не сме лоши хора. Не вземаме наркотици и той не е сериен убиец или нещо подобно, така че просто ни пуснете да си вървим. Можете дори да претърсите колата, ако искате.

Отвътре ме напира смях. Няма нищо, от което да се безпокоим, ако той претърси колата. Освен ако… нашите временни приятели, Елиас и Брай, са оставили случайно плик с трева или друго уличаващо нещо на задната седалка.

О, мамка му… моля те, Господи, не позволявай това да се превърне в нещо, което дават по телевизията.

Поглеждам Камрин и скришом ѝ се заканвам с глава.

Тя отваря широко очи.

– Какво казах?

Само се усмихвам и продължавам да клатя глава, защото само това мога да направя.

Ченгето пристъпва от крак на крак и прехапва долната си устна. Поглежда няколко пъти ту Камрин, ту мен, без да каже и дума, а това само засилва напрежението ни.

– Следващия път не оставяйте така вратата широко отворена – казва той, като запазва същата безизразна физиономия, с която ни гледа през цялото време. – Ще е жалко някое минаващо превозно средство да отнесе вратата на шевролет модел 1969 в такова добро състояние.

Лицето ми се озарява от тънка усмивка.

– Абсолютно сте прав.

Ченгето потегля пред нас и ни оставя да седим за малко в паркираната кола.

– Можете да претърсите колата, ако искате? – повтарям аз.

– Знам! – тя избухва в смях и отмята назад глава. – Нямах намерение да го кажа. Просто ми излезе от устата.

Аз също се смея.

– Изглежда, че безобидното ти бръщолевене, което между другото ме плаши малко като силно влияние на твоята двуполюсна най-добра приятелка, този път чудесно ни отърва.

Поставям ръце на волана.

Тя се усмихва и вероятно иска да каже нещо по повод шегата ми с Натали, но изведнъж отново вижда окървавените ми пръсти. Премества се по-близо до мен и взема внимателно ръката ми.

– Трябва да почистим това, преди да се инфектира – казва тя. Навежда се и започва внимателно да отстранява малки парченца трева и мръсотия от отворената рана. – Доста е зле, Андрю.

– Не чак толкова – казвам аз. – Нямам нужда от шевове.

– Не, ти просто заслужаваш да те напляскат. Никога повече не прави подобно нещо. Сериозно ти казвам.

Отстранява и последното парченце от раната, след което се навежда към задната седалка и се пресяга за малката хладилна чанта отзад.

Извръщам глава надясно и единственото нещо, което виждам, е задникът ѝ да се подава от шортите. Протягам окървавената си ръка, плъзгам пръста си под бикините ѝ и рязко дръпвам за миг ластичния ръб, който я пляска по кожа га. Това не я смущава, но ме поглежда възмутена, когато се изправя и сяда с бутилка вода в ръка.

– Изплакни я – настоява тя и ми подава бутилката.

Отварям вратата и я поемам, като държа ръката си навън и изливам водата върху раната.

Тя търси нещо в чантичката си и казва:

– Следващия път, когато си толкова ядосан и имаш нужда да си изкараш яда на неодушевени предмети, официално ще напиша името ти в моя списък на психопатите.

Подава ми тубичка с неоспорин.

Само поклащам глава и я вземам. Предполагам, че няма да мога да споря с нея за това.

Тя посочва тубичката в ръката ми и ми казва да побързам с намазването.

Смея се и викам:

– Ама ти наистина си една малка, досадна трътла.

Тя ме удря закачливо по ръката, от което я заболява, и ме обвинява, че съм я нарекъл дебела. Всичко е в рамките на шегата и си мисля, че така тя се опитва да отвлече вниманието ми от случилото си. След минути се впускаме в разговори за музика и най-различни барове и клубове, в които можем да пеем по пътя към Ню Орлиънс.

Да, по някое време решихме, че независимо къде ще спираме по пътя или колко дълго ще продължава престоят ни, ще посетим нашето любимо място на брега на Мисисипи, каквото ще да става.

Това беше преди два дни. Днес сме в приличен хотел в страхотния щат Алабама.

КАМРИН

Двадесет и шест

– Вълнуваш ли се за довечера? Имаш ли нужда да подишаш в книжна кесия, за да се успокоиш? – пита Андрю на излизане от банята с хавлиена кърпа около кръста.

– И двете – казвам аз. Оставям дистанционного върху нощното шкафче и сядам в леглото. – Знам песента, обаче това е моето първо солово изпълнение. Така че, да, леко съм паникьосана.

Той рови в сака си до телевизора и намира чифт чисти боксерки. Кърпата пада на пода. Накланям глава на една страна и наблюдавам от леглото големия му секси задник. Намъква боксерките и ги опъва около кръста си.

– Ще предизвикаш фурор – казва Андрю и се обръща към мен. – Имаш много практика и вече си я овладяла добре. Освен това, ако си мислех, че още не си готова, щях да ти го кажа.

– Знам.

– Е, готова ли си за работа? – пита той и облича останалите си дрехи.

– Да. Мисля, че съм готова. Как изглеждам?

Изправям се и се завъртам, облечена в оскъдно черно боди с тънки презрамки и тесни дънки.

– Почакай – казвам и вдигам пръст.

Обувам новите си високи до прасците лъскави черни ботушки и вдигам циповете им отстрани. После отново се завъртам и пак позирам малко прекалено артистично.

– Непоносимо секси, както винаги – казва той, ухилва се, пристъпва напред и прекарва плитката ми през ръката си.

Тази вечер може и да изпълнявам сама “Edge of Seventeen” (“Почти на седемнайсет”), но в продължение на два часа, преди да изляза на сцената, ще съм келнерка, а Андрю ще почиства масите. Едно на нула за мен! Получих по-престижната работа.

Когато пристигаме в седем часа, заведението е пълно. Харесвам атмосферата на това място. Сцената е с прилични размери, но дансингът е огромен. И е претъпкано, което ме прави още по-нервна. Отивам отзад, хванала Андрю за ръка, докато се провираме през навалицата. Извадихме късмет с тази временна работа. Ще можем да работим заедно няколко вечери. Всяка друга странична работа по време на това пътуване, откакто сме тръгнали от Вирджиния, беше съвсем случайна. Тук-там работих като чистачка на стаи, а Андрю като барман и дори като охрана. Не е някой напомпан със стероиди (и съм доволна, защото е грозно), но има достатъчно големи мускули, така че лесно го наемат на работа. Добре, че не се е налагало да влачи някого навън за ризата или да влиза в юмручни схватки.

Босът ни през следващите няколко дни Джърмън (името му е такова, а не националността, освен това вратът му е червен като на германец) подава на Андрю една бяла престилка и един бадж, на който пише Анди.

Едва се сдържам да не се засмея, но Андрю забелязва веселото изражение на лицето ми.

Джърмън потърква нос с месестата си като наденичка ръка, избърсва я в дънките и казва:

– Веднага щом някой стани ут масата и съ разкара, утивъш там и я подготвяш за друг клиент – клати заканително пръст към Анди, т.е. Андрю. – И ни пипай бакшишити. Те съ зъ келнирката, разбра ли мъ?

– Да, сър – вика Андрю.

Когато Джърмън поглежда за миг бележника си с поръчките, Андрю беззвучно се обръща към мен с думите: “Защо се хилиш?”, а аз стискам устни, за да не се засмея, когато босът отново вдига очи към нас.

Сега той ме оглежда, искам да кажа, че ме оглежда от главата до петите съвсем различно от начина, по който гледа Андрю в момента. Усмихва се мазно и казва:

– А ти тряба дъ изглеждъш точно тъй, както изглеждъш сига. Тури си тъз сладка усмивка на лицету и събирай бакшишити.

Мога само да си представя какво трябва да изтърпяват от този човек другите келнерки, които работят за постоянно тук.

Усмихвам му се и казвам с подкупващ провинциален акцент:

– Ама, разбиръ съ, гуспудин Джърмън, сигурна съм, че по-късну, кату ми свърши смяната, шъ разберети, чи трябва да утида отзад да съ поупрява малко преди да пея тъз вечер.

Виждам как очите на Андрю стават по-големи и по-заинтригувани, но продължавам да гледам Джърмън, когото вече така съм намотала на пръста си, че ако му кажа да оближе пода, ще попита: Колку дългу?

АНДРЮ

Онзи южняшки акцент, който изведнъж извади, наистина ме възбуди. Двамата трябва да си поговорим за това по-късно.

Закачам баджа с името ми, завързвам отзад престилката и грабвам нещо подобно на пластмасовата тава, което ми посочва Джърмън. По дяволите, нямам нищо против тази работа, но Джърмън е червеноврат чукундур, който се надявам да не ми се пречка през следващите два часа. А и би могъл да използва някакъв дезодорант. Имам предвид, да използва докрай шибания дезодорант. Наистина не му е мястото в това заведение. Той е като бунтовнически флаг, който виси на прозореца на къща за 400000 долара. Комбинацията от бар и ресторант изглежда доста добре. Поне отвътре.

Тръгвам между масите с тавата в ръка и се насочвам към първата празна маса, която виждам. Събирам всичките боклуци по нея и мръсните чинии с недоядени пържени картофи и хъш пъписи^[9] хвърлям всичко в тавата. После избърсвам масата с парцала в джоба на престилката и изправям кетчупа и шишетата със сос за пържоли. Всичко е много просто, не е като келнерството. Предполагам, че тъкмо затова само Камрин трябваше да изкара едночасов подготвителен курс вчера, преди да започне днес. Тя може и да се справи със събирането на бакшишите, като използва сексуалното си очарование, но ще трябва изтърпи гадния си, извратен бос. И това много ме кефи. Така ѝ се пада, дето ми се подиграваше за зареждането на масите. Занасяше ме и ме наричаше “паразитът на бара”. Е, надявам се, че няма да очаква да спасявам кльощавия ѝ задник от мераците на Джърмън. Сама да се оправя.

Почиствам още две маси и оставям петте долара бакшиш на едната и двадесетачката на другата. Когато се отправям отзад, за да опразня тавата, ме спират четири момичета, седнали в едно сепаре близо до бара.

– Хей, сладур – казва по-възрастната от жените и ми дава знак да се приближа, – можеш ли да вземеш поръчките ни?

– Съжалявам, госпожо, но аз само подреждам масите.

Правя опит да се отдалеча, но едната, която е и по-хубава, ме спира:

– Обзалагам се, че ако поискаме ти да си нашият келнер, ще те повишат. Очите ѝ са като стъклени и леко поклаща глава. Забелязвам, защото няма как да не забележа, че огромните ѝ гърди могат всеки момент да изхвръкнат от тясното боди. Тя ги изважда още повече на показ.

– Ами, можете да попитате – казвам аз и пускам в действие своя чар, като едва-едва се усмихвам. – Ако босът разреши, ще бъда ваш за цялата вечер.

Четирите се споглеждат и казват нещо помежду си. Явно съм спечелил доверието им.

Камрин се приближава зад мен с табла за питиета, на която са наредени чаши с уиски и голяма водна чаша, вече пълна с банкноти. Питам се дали са бакшишите или парите, които е събрала за алкохола. Това ме изнервя.

Тя ми се усмихва многозначително, поглежда към масата на жените, а после за миг и мен.

– Той притеснява ли ви, дами? – пита ги Камрин.

Знам, че не ревнува. Всичко е заради състезанието между нас тази вечер. Готова е да направи всичко, за да ми попречи да спечеля малкия облог, който направихме в колата по пътя насам:

– Мислиш, че не мога да събирам бакшиши, като почиствам маси, така ли?

– Не – казва тя. – Момчетата, които се грижат за почистването на масите, не събират бакшиши.

– Все пак помисли – казвам аз и я поглеждам. – Това е бар, пълен с жени и алкохол. Обзалагам се, че мога да получа бакшиши.

– О, така ли? – пита тя и свива устни.

– Ами, да – казвам аз и дръзко вдигам още повече залога: – Всъщност обзалагам се, че мога да събера повече бакшиши от теб.

Камрин се смее.

– Сериозно? Искаш да се обзаложиш за това?

Тя скръства ръце и клати глава, като че ли да ми каже, че ставам смешен.

– Да – категоричен съм аз, макар да знам, че трябваше да кажа “Не, само се майтапя”.

Обаче не го казах и сега съм обвързан с този бас. Ако Камрин спечели, ще трябва в продължение на три вечери поред да ѝ правя едночасов масаж. Един час е твърде много време за масаж. Вече чувствам как ръцете ми отмаляват само като си го помисля.

По-възрастната жена отговаря на Камрин:

– Не, той изобщо не ни притеснява, сладурче – оглежда ме от горе до долу така, като че ли иска да ме съблече гол и да ме оближе, подпряла на ръце брадичката си. – Може да остане толкова дълго, колкото си иска. Къде е босът ти?

– Тук някъде – казва Камрин. – Просто се огледайте за един едър мъж с риза на компанията. Името му е Джърмън.

– Благодаря ти, кукло – казва жената и отново ме поглежда.

Тази, признавам си, ме плаши. И тъй като, както изглежда, тя е водачът на групата, решавам, че трябва да се разкарам, преди тя наистина да си помисли, че съм неин. Сега аз имам нужда от помощта на Камрин да ме измъкне от кашата, която забърках.

– Приятна вечер, дами – казвам аз с подкупваща усмивка и правя опит да се отдалеча.

Усещам една ръка да се плъзва в джоба на престилката ми. Спирам и поглеждам надолу в момента, в който жената отдръпва ръката си. Зяпа ме с ненаситния си поглед.

– И на теб, захарче – казва тя.

Намигвам ѝ и се усмихвам на другите три, докато небрежно се отдалечавам. Когато стигам в кухнята, изпразвам тавата, бъркам в джоба си и изваждам три банкноти от по двадесет долара.

Да, по дяволите, в крайна сметка може пък този облог да не е толкова смешен.

Два часа по-късно…

Да, облогът беше смешен.

– Двеста и четиридесет, четиридесет и един, четиридесет и шест, петдесет и шест. – Камрин продължава да брои бакшишите си, след като кратката ни смяна приключва. Поглежда ме дяволито и добавя: – А ти колко изкара?

Опитвам се да запазя каменна физиономия, за да изглежда разочарованието ми по-искрено, но тя не ме улеснява. Затова изваждам моите пари, отново ги преброявам и отговарям:

– Осемдесет и два долара.

– Е, не е лошо за чистач на маси, трябва да ти го призная – казва тя и прибира парите си.

– Да ми го признаеш? – питам аз, развързвам престилката ^: си и я свалям, – да не би да ме освобождаваш от облога?

– Пфу! Няма начин – казва тя.

Зад нас идва Джърмън.

– Дъно дъ сти добри, вий двамата – казва той. – И никакъв рап или модни, нови песни – щраква бързо с пръсти, като че ли се опитва да ни посочи пример, но се отказва. – Туй не вий “Америкън айдъл”.

– Разбрано – казва Камрин с пленителна усмивка.

Ухиленият до уши Джърмън изведнъж престава да я гледа в захлас и се отдалечава, като ми се озъбва, докато минава покрай мен. Все пак това е по-добре, отколкото да ме гледа така, както гледа Камрин, затова не се оплаквам.

Обръщам се към Камрин.

– Не бъди нервна – вземам ръцете ѝ в моите. – Както ти казах, тук ще имаш голям успех.

Тя кима нервно. После бързо въздъхва през малките си заоблени устни и поема дълбоко въздух.

– Ще изтичам да взема китарата, докато се приготвяш – казвам аз.

– Добре – вика тя.

Целувам я по устните и излизам навън при колата, където в багажника е скрита електрическата китара, която тя ми купи за рождения ми ден. Нейното соло може и да е “Почти на седемнайсет”, но рефренът за китара е толкова добре познат, че съм изнервен почти толкова, колкото нея за изпълнението си. Е, може би не чак толкова – песента е сравнително лесна за свирене. Това, което ме кара да бъда малко нащрек, е да не объркам нещо, докато тя пее. Тя е единствената причина да се чувствам изнервен за представянето ни тази вечер.

Отивам на сцената и заварвам барабаниста Лийф, с когото се запознахме вчера, да се подготвя.

– Благодаря ти, че се съгласи да свириш с нас, приятел – казвам му аз.

– Хей, няма проблем – казва Лийф. – Свирил съм тази песен много пъти в един бар в Джорджия, в който работих преда няколко години.

Камрин беше щастлива, че се намери барабанист, който знае песента. Беше се подготвила да я изпълним само двамата, макар да знаеше, че няма да е същото без барабани. Но когато вчера срещнахме Лийф, докато се обучаваше за келнерка, и той се съгласи да свири с нас тази вечер, мисля, че увереността на Камрин значително нарасна.

Премятам ремъка на китарата през рамото си в момента, в който Камрин излиза на сцената.

Идва право при мен, а аз се навеждам към ухото ѝ и казвам:

– Изглеждаш страхотно.

Тя се изчервява и оглежда дрехите си. Сменила е хубавото черно боди, което носеше, с друго боди от черна коприна, което е отворено ниско на гърба и открива кожата ѝ почти до кръста. Колието, което ѝ купих, се поклаща отпред и блести на фона на черното. И си е разпуснала косата. Обичам плитката, която винаги носи, но трябва да кажа, че е много по-секси с тази дълга, мека руса коса, която пада по раменете ѝ.

Гласовете от хората на бара се чуват силно из цялото голямо помещение, дори и след като Лийф изпробва бас-барабана зад нас. Всички маси в помещението са заети, както и сепаретата покрай задната стена. Моите четири “приятелки” са още тук и са се преместили от тяхното сепаре на една маса по-близо до сцената. Изглеждат заинтригувани от това, че се превърнах от момче, което зарежда масите, в китарист. При нормални обстоятелства щях вече да съм се огледал за някоя “жертва” за вечерта, но тази вечер е различна и няма да има нищо такова нито от моя, нито от нейна страна. Камрин е твърде нервна и съсредоточена, за да се опитва да прилага обичайния ни номер.

След като най-накрая сме се нагласили и сме готови да започнем, Камрин задържа дъха си за момент и ме поглежда.

Аз чакам да ми даде знак и когато я виждам да кима, започвам да свиря.’ Всички очи в заведението се насочват към нас. Този рефрен за китара винаги успява да накара хората в едно претъпкано помещение да обърнат глави. А Камрин в секундата, в която започва да пее, прави същото каквото правя и аз – става напълно различна до такава степен, че ме изумява. Идва ѝ отвътре. Толкова е различна от репетициите, които правим заедно. С всеки стих на песента и всяко движение излъчва увереност и сексуалност и цялото ми тяло реагира на това.

– О-оо, бейби, ооо, ооо! Присъединявам се аз при припева.

Обаче всички гледат нея, дори моите четири приятелки, които знам, че са се преместили по-близо, за да наблюдават мен. Не, сега през повечето време те принадлежат на Камрин и това ме кара да се чувствам горд.

Дори преди да свърши първият куплет, дансингът се пълни с тела. Силата и сексуалното излъчване в гласа на Камрин, съчетани с възторга на всички от изпълнението ѝ, ме пращат на седмото небе и аз изсвирвам онзи рефрен много лопрочувствено от преди.

– О-оо, бейби, ооо, ооо!

През няколко секунди чувам един глас да пищи в дъното:

У-оооооо!

И отново всеки път, когато Камрин изпее някой прочувствен тон.

А на мен не ми стига.

Пея е цялото си сърце следващите два припева и си давам сметка, че следващият е онзи, на който тя винаги се запъва. Поглеждам я, като продължавам да дърпам бързо струните, гърбът ми е извит и не виждам нито един мускул да трепва нервно на лицето ѝ.

После думите идват и си отиват толкова бързо и безпогрешно от устните ѝ, че усещам как лицето ми се е опънало до краен предел от усмивката ми, когато изпявам колкото ми глас държи следващия припев заедно с нея.