Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 20 страниц)
Мамка му, моето момиче владее тази песен. Виждаш ли бе, Стиви Никс!
Камрин преполовява песента и пее:
– О-ооо!
А после гласът ѝ заглъхва в онази част на песента, която дава възможност за кратка почивка.
Обаче рефренът за китарата не спира. Изтощително е, но пръстите ми не спират и не пропускат нито един такт.
Камрин и аз се споглеждаме и се наслаждаваме заедно на момента. После тя започва да пее отново, а аз се присъединявам там, където трябва.
Тя продължава да пее, двете ѝ ръце хващат стойката на микрофона, очите ѝ са затворени и тя изригва с толкова много чувство “Йе! Йе!”
После отново гледа право в мен и не сваля погледа си, когато започва следващия куплет, като че ли пее само за мен.
Публиката изригва с викове и писъци. Камрин се покланя първа, а аз след нея. Усмихва се толкова широко, когато гледа към публиката, че това ме кара леко да се задъхам.
Премествам китарата зад гърба си, отивам право при нея и я вдигам на ръце от пода. От всички страни около нас се чуват подсвирквания и викове, но единственото, което забелязвам, е Камрин, която ме гледа. Целувам я силно и тълпата подсвирква и вика още по-силно.
Преди да свърши вечерта, изпълняваме още цели десет песни, а с напредването на нощта тълпата става по-голяма. Изпиваме някои от любимите ни, между които “Barton Hollow”, “Hotel California” и “Birds of a Feather”. И всяка песен се посреща със същия възторг, както предишната. Тази нощ не пях соло, дори и след като по едно време Камрин ме помоли. Това беше нейна нощ и само нейна. Отказах да бъда център на внимание дори и само за една песен.
Връщаме се обратно в хотела към два часа сутринта и аз с удоволствие си плащам облога, който загубих.
КАМРИН
Двадесет и седем
– Джърмън, изглежда, си мисли, че ще останем тук известно време – казвам аз, опряла дясната си буза в дюшека. – Казах му, че е само временно.
Вълшебните ръце на Андрю мачкат двете страни на гърба ми от раменете до кръста и аз съм като маджун в тях. Лежа тук и така се наслаждавам на този масаж, като че ли никога преди не ми е бил правен. Почти не си отварям очите. Той седи върху почти голото ми тяло, възседнал кръста ми.
– Е, да, той ме дръпна веднъж настрана и ме попита по кое време ще пеем утре вечер.
Андрю се смее и забива върховете и на десетте си пръста дълбоко в плътта ми и прави с ръце плавни кръгови движения.
Аз охкам под него.
– Можем да останем няколко дни – казва той, – но мисля, че трябва скоро да продължим.
– Съгласна съм. Освен това комарите в Мобайл са ужасни! Видя ли страховития облак около уличната лампа, когато си тръгнахме?
Андрю не отговаря на въпроса ми и казва:
– Ама ти наистина беше божествена тази нощ. Знаех, че ще се справиш Отлично, но трябва да кажа, че не очаквах това.
Най-после отварям очи и поглеждам към прозореца.
– Какво по-точно?
Ръцете му не спират да мачкат гърба ми.
– Ти излезе на гази сцена и направо я завладя. Имаш природен талант.
– Не знам – казва тя. – Обаче съм горда от себе си. Наистина не знам какво ми стана. Просто се отървах от нервното усещане в стомаха и продължих.
– Видя ли, че стана? – казва той.
– Само защото ти беше там с мен – викам аз.
Мълчим няколко минути, очите ми отново се затварят и има опасност масажът да ме изпрати в страната на сънищата. Чувствам как кръвта около очите ми се раздвижва, цялата ми глава пламва и по врата ме полазват тръпки, когато той разтрива с върховете на пръстите си скалпа ми.
Преди да е изминал неговият пълен час, започвам да се чувствам гузна, че го карам да ме масажира толкова дълго, затова отварям очи и казвам:
– Ако си се уморил, можеш да спреш.
И когато той не спира, аз го карам да спре, като се обръщам и лягам по гръб. Той ляга отгоре ми и ме целува леко по устните. Известно време се гледаме един друг, взираме се в очите, изучаваме устните си. Усещам, че той се притиска в мен отдолу и устата му се впива в моята в страстна целувка, когато започва да прави любов с мен.
АНДРЮ
Двадесет и осем
Отново сме на път някъде на една магистрала между Гълфпорт, Мисисипи, и Ню Орлиънс. Денят е прекрасен, с ясно синьо небе и е топъл точно колкото трябва, така че все още можем да пътуваме със свалени прозорци и да не чувстваме необходимост да пускаме климатика в колата. Кара Камрин, а аз съм на съседната седалка, където през повечето време бе тя, и съм извадил единия си крак да виси през прозореца.
Останахме в Мобайл една седмица и платихме хотелската стая, цялата храна и бензина в колата само с минимална част от парите, които изкарахме от пеенето и бакшишите на Камрин от келнерството. Моите бакшиши като зареждаш масите са само капка в морето в сравнение с нейните.
Мобилният ми телефон бръмчи в джоба на черните работни шорти и аз отговарям:
– Здравей, мамо, какво има?
Тя ми казва колко много ѝ липсвам и минава направо на въпроса за моите прегледи.
– Не, прегледаха ме – казвам аз. – Неотдавна минах на скенер в една болница в… Не, те просто се обадиха на др Марстърс за информация и… Да, мамо. Знам. Внимавам – поглеждам към Камрин, която ми се усмихва. – Камрин няма да ме остави да не отида на преглед. Ами, да. Точно сега сме на път за Ню Орлиънс. Не знам колко дълго ще останем там, обаче след като си тръгнем, ще се отбием по някое време у дома, става ли?
След като приключвам разговора с нея, Камрин пита:
– Тексас ли?
Моментално имам чувството, че си мисли същото, както при първото ни пътуване, но тя ме опровергава, когато казва:
– Не че имам някакъв проблем с това. Просто се заинтересувах за дестинацията.
Усмихва се и мога веднага да кажа, че не се опитва да скрие нещо от мен.
– Тексас не те притеснява, така ли? – питам аз.
Тя гледа отново пред себе си, когато правим един завой, а после отново ме поглежда.
– Абсолютно не. Не е както преди.
– Какво те накара да промениш мнението си?
Издърпвам крака си от прозореца и се обръщам, за да я видя по-добре, заинтригуван от промяната в нея.
– Защото сега нещата са различни. Но в добрия смисъл. Андрю, миналия юли беше трудно. И за двама ни. Не знам на какво се дължеше, но през цялото време знаех, че ще се случи нещо лошо, когато пристигнем в Тексас. Известно време си мислех, че се безпокоя само защото това беше последната спирка от пътуването ни. Обаче вече не съм така сигурна в това. Имам чувството, че знаех…
Леко се усмихвам.
– Мисля, че разбирам – казвам аз. – И това ме навежда на един въпрос.
Тя ме поглежда и изчаква.
– Ще се установим ли някога за постоянно?
Не реагира според очакванията ми. Мислех, че усмивката ѝ ще изчезне и моментът ще отмине, но вместо това очите ѝ се оживяват и от нея лъха спокойствие.
– Евентуално – казва тя. – Но не още – гледа отново пред себе си и продължава: – Знаеш ли, Андрю, искам един ден да видя Италия. Рим. Соренто. Може би не точно сега или дори през следващите пет години, но се надявам да я видя. Франция също. Лондон. Дори с радост бих отишла в Ямайка, Мексико и Бразилия.
– Наистина ли? Ще отнеме много време да видиш тези места – казвам аз, тю не така, че да я откажа от желанията и. – На мен също би ми харесало.
Вятърът от отворения прозорец развява косата ѝ и разпилява повече кичури по усмихнатото ѝ лице.
– С теб се чувствам свободна – казва тя. – Имам чувството, че мога да направя всичко. Да отида навсякъде. Да бъда всичко, каквото поискам – поглежда ме за миг и казва: – Скоро ще се установим, но не искам това да стане завинаги. Струва ли ти се логично?
– Определено – отговарям аз. – Не бих могъл да го кажа по-добре.
Малко след като се стъмва, преминаваме границата на щата Луизиана и Камрин отбива встрани от пътя.
– Мисля че не мога да карам повече – казва тя, протяга назад ръце и се прозява.
– Преди час ти казах да ме оставиш аз да карам.
– Е, оставям те сега.
Започва да става капризна, когато е уморена.
Двамата излизаме от колата да си сменим местата, но се спираме, когато се срещаме пред предния капак.
– Виждаш ли къде сме? – питам аз.
Камрин оглежда и двете страни на пустата магистрала и свива рамене.
– Ами, по средата на никъде?
Леко се засмивам и посочвам полето. После гледам нагоре към звездите.
– Последният път не се брои, забрави ли?
Очите ѝ се оживяват, но усещам, че се двоуми. Не ми е нужно много време, за да се сетя защо.
– Това е равно, чисто поле. И доколкото виждам, на него няма крави – казвам аз.
Знам, че абсолютно нищо от това, което току-що казах, не я кара да се почувства по-спокойна за възможността от змии, но се правя на разсеян и глупав с надеждата, че тя няма да повдигне въпроса.
– А змии? – не пропуска да попита.
– Не позволявай страхът ти от змии да провали една чудесна възможност най-накрая да спим под звездите.
Тя ме гледа с присвити очи.
Зарязвам големите хитрини и направо го удрям на молба.
– Моля те! Съкровище, моля те!
Чудя се дали опитът ми да я гледам с очите на малко кученце ще има същия ефект, както когато тя прави така с мен. Първото ми инстинктивно желание е да я метна на рамо и да я отнеса там, но съм любопитен какъв ще е ефектът от молбата ми.
Тя се замисля за момент и накрая отстъпва пред чара ми.
– Добре – казва малко нервно.
Грабвам одеялото от багажника и преминаваме заедно през канавката и през ниската ограда, а после през огромното поле, докато намерим подходящо място на няколко метра по-нататък. Имам усещането за нещо познато. Постилам одеялото върху сухата трева и правя бърза проверка за змии наоколо само за да я накарам да се почувства по-добре. Лягаме върху одеялото по гръб един до друг с изпънати крака. Поглеждаме нагоре към безкрайното, изпълнено със звезди тъмно небе. Камрин сочи различни съзвездия и планети и ми дава подробни обяснения за всичките, а аз съм впечатлен от това колко много знае и как може да ги различава едни от други.
– Никога не съм предполагал, че си толкова… – мъча се да намеря думата.
– Толкова знаеща ли?
Усещам я да се усмихва до мен.
– Ами, аз… Не исках да кажа, че не мисля за…
– Безмозъчно, повърхностно момиче, което не знае, че Млечният път е нещо по-голямо от блокче шоколад или че теорията за големия взрив не е само телевизионно шоу?
– Да, нещо подобно – казвам само за да я замерям със собствените ѝ камъни. – Но наистина откъде е дошло всичко това? Просто никога не съм мислил, че си падаш по науката.
– Исках да стана астрофизик. Мисля, че го реших, когато бях на дванадесет.
Напълно шокиран съм от признанието ѝ, но продължавам да гледам звездите заедно с нея и да се усмихвам.
– Наистина исках да бъда това плюс теоретичен физик и астронавт, исках да работя за НАСА, но тогава бях малко наивна. Естествено.
– Камрин – казвам все още толкова изненадан, че не знам какво да кажа, – защо никога не си ми казвала това?
Тя свива рамене.
– Не знам. Просто не е ставало дума. Никога ли не си мечтал да си нещо друго от това, което си?
– Е, да, предполагам – казвам аз. – Но защо не си продължила?
Надигам се от одеялото и сядам. Тази тема изисква цялото ми внимание.
Тя ме гледа така, като че ли иска да каже, че реакцията ми е пресилена.
– Вероятно по същата причина, поради която ти не си продължил да се стремиш към нещо, което си искал да бъдеш – тя прибира нагоре колене, слага ръцете си на корема и преплита пръсти. – Ти какво искаше да бъдеш?
Не искам да говорим за мен сега, но мисля, че е по-добре да ѝ отговоря, защото ме попита два пъти.
И аз прибирам нагоре коленете си и подпирам ръцете си на тях.
– Ами, освен мечтата да бъда рок звезда, каквато всеки е имал, исках да бъда архитект.
– Наистина ли?
– Да – казвам аз и кимам.
– Това ли учи в колежа, преди да се откажеш?
Клатя глава.
– Не – отговарям и леко се засмивам на абсурдността на отговора си. – Бях в колежа да уча счетоводство и бизнес.
Камрин свива вежди.
– Счетоводство? Сериозно ли говориш?
Едва се сдържа да не се засмее.
– Да – казвам и сам започвам да се смея. – Ейдън ми предложи да стана частичен съсобственик на бара. По онова време пред очите ми се мержелееха парични знаци и си помислих, че да притежавам бар ще е страхотна възможност. Там можех да изпълнявам моя музика и… не знам какво съм мислел, но се хванах на предложението на брат ми. После той започна да говори как трябва да съм наясно с деловата част на тази работа и разни такива глупости. Записах се в колеж и точно там свърши всичко. Не ме интересуваше нито счетоводството, нито как се управлява бар, нито това, че трябва да се справям с негативите, свързани с притежаването на бизнес – замълчавам за момент и казвам: – Както каза, предполагам, че съм бил наивен и съм искал само позитивите, но не и негативите. Когато разбрах, че не става така, казах майната му.
Тя се надига и сяда до мен.
– Тогава защо не се зае с архитектурата?
Аз многозначително се усмихвам.
– Вероятно по същата причина, поради която ти си се отказала от астрофизиката.
Тя само се усмихва, защото няма какво да ми отговори.
Поглеждам към полето над русата коса на Камрин.
– Предполагам, че ние сме просто две изгубени .души, които плуват в стъкленица за рибки – казвам аз.
Тя присвива очи.
– Чувала съм това някъде преди.
Усмихвам се и я соча.
– “Пинк Флойд”, но това е истината.
– Мислиш ни за загубеняци?
Накланям леко глава назад, поглеждам звездите зад нея и казвам:
– В нашето общество може би. Но заедно – не. Мисля, че сме точно там, където трябва да бъдем.
Доста време никой не казва нищо.
Лягаме пак по гръб един до друг и правим това, заради което сме дошли тук. Гледам тъмната безбрежност на това небе и съм изцяло отдаден на момента. Мисля, че част от мен е там горе с тези звезди. В продължение на доста време забравям за музиката, за това, че сме на път, за тумора, който за малко да ме убие миналата година, и за моментната слабост, която почти уби духа на Камрин. Забравих за Лайли и за факта, че знам, че Камрин е спряла да взема противозачатъчни хапчета и че не ми казва. Забравям и факта, че нарочно престанах да го вадя и че не ѝ казвам.
Наистина забравих за всичко. Защото тъкмо така ти въздейства момент като този. Кара те да се чувстваш като нещо толкова малко, част от нещо толкова грамадно, което е извън пределите на разума. То те освобождава от всичките ти проблеми, от всички твои трудности, от всички твои земни нужди и желания, принуждава те да си дадеш сметка колко незначително е всичко това. Като че ли Земята напълно притихва и мълчи и всичко, което мозъкът ти може да разбере или да почувства, е безкрайността на Вселената, а ти само оставаш с отворена уста при мисълта за мястото ти в нея.
Кой има нужда от психиатри? Кой има нужда от съветници по душевни въпроси, от наставници, които ни учат как да живеем, от учители по мотивация? Майната им на всичките. Просто гледай нощното небе и от време на време си позволявай да се загубиш в него.
На следващата сутрин ме събужда нещо неприятно. Подушвам въздуха, все още със затворени очи, мозъкът ми не работи на пълни обороти, но тялото ми и усещането за миризма действат преди мен. Във въздуха се усеща лек хлад и чувствам кожата си влажна, сякаш е покрита с утринна роса. Обръщам се на една страна и отново подушвам въздуха. Сега той е дори по-противен от преди. Чувам нещо да шумоли наблизо и най-накрая отварям леко очи. Камрин спи до мен. Едва виждам русата ѝ плитка да лежи помежду ни върху одеялото. Спи със свити към гърдите колене.
Каква е тази миризма?
Закривам устата си с ръка и се надигам от одеялото. В същото време се раздвижва и Камрин, обръща се по гръб, търка с две ръце лицето и очите си. Прозява се. Седя изправен и отварям още по-широко очи, а Камрин пита:
– Каква, по дяволите, е тази миризма?
Прави гримаса.
На път съм да кажа, че това вероятно е дъхът ѝ, когато сините ѝ очи уплашено се разширяват, докато гледа зад мен.
Инстинктивно бързо се обръщам.
Стадо крави стои само на крачки от нас и когато усещат, че се движим, стават нервни.
– О, Господи!
Камрин скача по-бързо, отколкото онази нощ, когато змията пропълзя по одеялото ни, и ме принуждава да направя също.
Две крави започват да мучат, да пръхтят и да отстъпват към другите зад тях, а стадото се раздвижва още повече.
– Мисля, че ще е по-добре да се махнем оттук – казвам аз, хващам я за ръка и хуквам заедно с нея.
Не се бавим да вземем първо одеялото, но секунди по-късно спирам и се връщам да го прибера. Камрин пищи, а аз се смея, когато тя бяга от кравите към колата.
– Ах, мамка му! – викам аз, когато стъпвам в огромна купчина кравешки лайна.
Камрин се задъхва от смях и ние изминаваме, залитайки, останалата част от пътя, като аз се опитвам да изстържа в движение лайното от подметката си, а джапанките на Камрин се закачат по земята, докато тича.
– Не мога да повярвам, че се случи! – смее се тя, когато най-после стигаме до колата.
Извива тялото си напред, подпира се с ръце върху коленете и се опитва да си поеме дъх.
Аз също едва дишам, но продължавам безмилостно да търкам подметката си по асфалта.
– Мамка му! – викам, като трия крак напред-назад.
Камрин скача на капака на колата и провесва крака отпред.
– Сега можем ли да кажем, че сме го направили? – пита тя и се смее.
Стоя неподвижно и си поемам дъх. Поглеждам я, колко хубава е тази нейна усмивка, и казвам:
– Ами да, спокойно можем да го зачеркнем от списъка.
– Добре! – казва тя. После сочи зад мен: – Прави го върху тревата – казва и леко стисва устни. – Така само го размазваш наоколо.
Отивам при тревата и започвам да търкам с крак напред-назад.
– Откога стана такъв експерт по лайната?
– По-добре внимавай какви ги говориш – предупреждава тя и сяда на мястото на шофьора.
– Какво ще правиш? – дразня я аз.
Тя включва двигателя и го форсира няколко пъти. Виждам жесток блясък в очите ѝ. Подпира лявата си ръка на отворения прозорец и в следващия миг минава бавно с колата край мен.
Хвърлям ѝ предупредителен поглед, но тя само още по-широко се усмихва.
– Знам, че няма да ме оставиш тук!
Надавам вик, когато минава покрай мен. Разбира се, че няма да ме… Тя се отдалечава още повече и отначало мисля, че блъфира, затова продължавам да стоя тук и да наблюдавам как става все по-малка и по-малка.
Накрая хуквам след колата.
КАМРИН
Двадесет и девет
Първото нещо, което ми минава през ума, когато стигаме Ню Орлиънс, е отново у дома. Изпълва ме нетърпение, когато виждам познати гледки: грамадните дъбове и красивите стари къщи, езерото Пончартрейн и Супердома, боядисаните в червено и в жълто трамваи, които ни напомнят на играчки. И, разбира се, Френския квартал. Дори виждам един мъж да свири на саксофон на уличен ъгъл и имам усещането, че сме влезли директно в пощенска картичка на Ню Орлиънс.
Поглеждам Андрю и той ми се усмихва. Включва мигача и завиваме надясно по “Ройъл стрийт”, сърцето ми започва да бие по-бързо, когато виждам хотел “Холидей Ин”. Колко много неща се случиха тук преди десет месеца. Това място… един хотел… за мен е много повече, а и за двама ни.
– Предположих, че ще искаш да отседнем тук, докато сме в града – казва широко усмихнат Андрю.
Тъй като спомените все още са пресни и това ме кара да затая дъх, не мога да му отговоря, затова само кимам и също се усмихвам.
Вземаме си нещата от колата и се отправяме към фоайето. Всичко изглежда съвсем същото, с изключение може би на двете жени на рецепцията, когато се приближаваме. Не си спомням да съм ги виждала преди.
Разсеяно слушам как Андрю пита дали са свободни старите ни стаи, докато се оглеждам наоколо за всичко и се опитвам да почувствам атмосферата.
Господи, това място ми липсваше.
– Да, изглежда, тези две стаи са свободни – чувам да казват служителките на рецепцията. – И двете ли ще искате?
Това привлича вниманието ми.
Андрю се обръща към мен. Предполагам, че иска да знае какво мисля.
Прехвърлям сака на другото си рамо и за миг се колебая, обмисляйки въпроса. Не съм го очаквала и не съм си представяла, че решението ми ще е толкова трудно.
– Ами, аз… – поглеждам Андрю, после служителката и все още не мога да реша. – Не знам. Добре де, може би ще трябва да е онази, в която ние… – млъквам, защото този път не искам да изглеждаме като шестнайсетгодишни хлапетии, и хвърлям многозначителен поглед на Андрю. – Онази, в която беше сключено споразумението.
Андрю се мъчи да не се засмее, но ясно виждам усмивката в очите му, когато протяга ръка и подава кредитната си карта на жената.
Скоро след това напускаме фоайето и се качваме с асансьора на нашия етаж. Докато вървим по коридора, продължавам да попивам всичко около мен чак до цвета, в който са боядисани стените, защото всичко е част от спомена, независимо дали е малко, голямо или незначително. Чувството, че съм отново тук… почти ме кара да се разплача от щастие. Обаче съм и развълнувана и това ме спасява да не се разрева.
. Андрю спира между двете врати на старите ни стаи, окачил на раменете си двата сака и електрическата китара, която му купих! Смяташе да ѝ купи калъф, но още не го е направил.
– Не е ли странно, че отново сме тук, а? – пита той и ме поглежда.
– Странно, но хубаво – казвам аз.
Стоим така известно време, споглеждаме се, после гледаме и вратите, докато накрая Андрю пристъпва към тази, за която сме платили, и плъзга електронната карта в ключалката.
Наистина прилича на встъпване в миналото. Вратата бавно се отваря и като че ли всички емоции, които сме изпитали в тази стая, са били оставени тук и сега ни посрещат при влизането. Когато влизаме вътре, си спомням всяка нощ, в която спахме тук отделно или заедно, сякаш беше вчера. Поглеждам мястото близо до леглото, където стоях, когато Андрю ме направи своя. Гледам към прозореца, от който се виждат оживените улици на Френския квартал. Нагледно си представям деня, когато Андрю седеше на перваза и свиреше с акустичната си китара, както и когато аз стоях там и танцувах и пеех “Бартън Холоу”, и си мислех, че съм сама. Обръщам се да видя банята и когато Андрю пали лампата вътре, погледът ми се насочва първо към пода и аз, макар и смътно, си спомням нощта, когато той спа там до мен.
Мисля, че понякога най-страхотните спомени идват от най-невероятни места, което е още едно доказателство, че спонтанността може да ти се отплати по-щедро и от най-подробно съставения план. Аз най-подробно планирах всичко.
Обръщам се към Андрю:
– Не знам защо, но чувствам, че… чувствам, че всичките месеци на път до декември трябваше да ни доведат до това място. До този град. До този хотел.
Не мога да повярвам на това, което казвам, и моментално започвам да подлагам на съмнение основанията си. Това би могло да означава много други неща, но според мен най-важното е, че ние имахме нужда да се върнем отново тук.
Да, точно това е, или поне от това имах нужда. Когато ме осени това откритие, си дадох сметка, че стоя в тази стая, заобиколена по-скоро от мисли, отколкото от материални предмети. Вглеждам се в очите на Андрю, но всъщност не го виждам. Вместо това го виждам в миналото. Същите магнетични зелени очи, но в друга година.
Защо се чувствам по този начин?
– Може би си права – казва той и тонът му става по-загадъчен. – Камрин, за какво мислиш точно сега?
– Че първия път си тръгнахме твърде рано.
Това беше първото нещо, което ми дойде наум, и едва сега, когато го казах, започвам да разбирам колко вярно може да бъде то.
– Защо мислиш така? – пита той и пристъпва към мен.
Не се чувствам така, като че ли той ми задава въпроси, на които вече знае отговорите. Сякаш и двамата мислим за едно и също, и двамата се опитваме да открием смисъл във всичко това и търсим отговорите един от друг.
Седим заедно в края на леглото. Сложила съм ръце между бедрата си, също както и той, и известно време запазваме мълчание. Накрая извръщам глава, за да го погледна, и казвам:
– Когато го решихме, изобщо не исках да си тръгнем, Андрю. Знаех, че следващата ни спирка след Ню Орлиънс ще бъде Галвестън. Не бях готова да напусна това място… но не знам защо.
И тази истина ме кара да се почувствам нервна.
Защо? Като изключа страха, че Тексас означаваше края на пътуването ни, или че по-късно почувствах, че съм знаела, че ще се случи нещо лошо, какво друго ме беше карало да искам да остана тук? Не исках непременно да остана тук завинаги, просто мисля, че си тръгнахме твърде рано.
– Не знам – казва той и леко свива рамене. – Може би защото точно тук сключихме споразумението.
Побутва ме закачливо с лакът. Не мога да се сдържа да не се усмихна.
– Да, може би, но мисля, че има нещо повече, Андрю. То е, защото намерихме себе си тук – поглеждам замислена към стената. – Просто не знам…
Усещам, че леглото се поклаща и Андрю става.
– Мога да кажа само, че този път ще се възползваме максимално от това, преди да си тръгнем – подава ми ръка и аз я поемам. – Може пък да разберем.
Ставам и казвам:
– Или… може би е повторение.
– Повторение на какво по-точно? – пита той.
Замислям се за момент и отговарям:
– И аз не знам…
