Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 20 страниц)
ПИСМО ОТ АВТОРА
Драги читателю,
Както и във всяка друга книга, има сцени, които просто не са включени в окончателното издание. Това, което ще прочетеш, е “сцената с бебешкото парти “, която не е включена в книгата, но си помислих, че ще е хубаво поне да я оставя да я прочетеш.
Сцената те запознава с Ана, приятелка на Камрин от детинство, за която може би си спомняш, че се споменава в “МИГ ПРЕДИ НИКОГА “. Когато Камрин напуска дома си и не иска майка ѝ да знае къде е, тя ѝ казва, че е на гости у Ана във Вирджиния. Е, прииска ми се да я представя във, МИГ ПРЕДИ ВИНАГИ ” и си казах, че бебешкото парти е идеалното място да го направя. Обаче накрая се оказа, че не само образът на Ана не е достатъчно жив, за да остане в книгата, но и цялата сцена отпадна, защото се безпокоях, че ще забави ненужно цялата история.
Мисля обаче, че най-хубавата част от тази конкретна сцена са реакциите на Андрю и Блейк, когато Камрин закачливо ги пита дали са готови да участват в бебешкото парти заедно с останалите жени. Мисля, че тя наистина е много показателна за характера на Андрю и за това, че и на него, като на всеки друг мъж, подобни идея никак не би допаднала.
Забавлявайте се да наблюдавате как Андрю се гърчи! На мен ми беше забавно.
Искрено ваша
ДОПЪЛНЕНИЕ
ДОБАВЕНА ЗАЛИЧЕНА СЦЕНА
БЕБЕШКОТО ПАРТИ НА КАМРИН
– Толкова се радвам, че си отново у дома – казва майка ми.
Придърпва ме към себе си и ме прегръща. Усещам мириса на боя за коса, която напоследък използва, но сега е сто пъти по-силен от обикновено.
– Аз също, мамо – отговарям и също силно я прегръщам, като се мъча да не припадна от свръхдозата химикали.
Също като Натали майка ми слага ръце на корема ми и го потърква, като се усмихва така, сякаш току-що е спечелила от лотарията. Започвам да си мисля, че при това ми гостуване коремът ми се радва на повече внимание от мен! Обаче това е напълно в реда на нещата. Само ме кара да се усмихвам.
Натали и майка ми са свършили страхотна работа с украсата за бебешкото парти. Гостната и кухнята са украсени в розово, яркочервено и бяло. Дузини прозрачни балони опират в тавана с лъскави и пастелни конфети в тях. От дъната им се люлеят и се носят из стаята дълги, цветни ленти. Един симпатичен плакат с щъркел, който носи розово одеяло в човката си и с надпис: “Добре дошло, момиченце!”, се простира през стената над камината. Върху големи кръгли подноси, наредени в спретнати редици, има сладки в момичешки цветове и розови и червени бонбони.
Още никой не се е появил, но по средата на стаята вече има внушителна купчина подаръци. Няма съмнение, че що се отнася до поднесените подаръци, майка ми и Натали ще надминат всички.
Андрю влиза в гостната с Блейк плътно до него и той и майка ми се прегръщат и се поздравяват. Забелязвам, че Андрю, изглежда, не го прави насила, когато я прегръща, за разлика от начина, по който прегръща Натали. Едва ли би могъл да го направи по-демонстративно. Това също ме кара да се усмихна, даже и да се засмея. Не може да понася Натали, но ми е много симпатичен, като го гледам как се опитва, ох как се опитва, с всички сили да се преструва. Признавам, че и тя не е от най-лесните, ако не си я познавал от години и нямаш изграден имунитет. Или пък спиш с нея. Може би трябва да се почувствам гузна, че мисля така за най-добрата си приятелка, ама не съм. Натали е наясно с грубата истина не по-малко от мен. И тя се гордее с това.
– До един час хората ще започнат да пристигат – казва майка ми. – Толкова е вълнуващо!
Докато растях, имах добри отношения с майка си, тя винаги е стояла до мен, но ми се струва някак странно, като я виждам така развълнувана за нещо друго освен за новия ѝ съпруг и десетките места, на които я е завел от юли насам. Обаче това ми харесва! Донякъде ми липсва майката, която ме водеше със себе си в козметичния салон и на пазар в съботните дни.
– Кого поканихте? – питам аз и вземам една курабия от подноса.
Започвам да я гризкам.
Виждам Андрю и Блейк да разговарят близо до входа за кухнята. Той ми се усмихва от другия край на стаята и аз се захласвам за момент.
– Всички – отговаря Натали. – Гуен и Вивиан, Лори Шепърд, която ще доведе и сестра си – никога не съм я виждала, но си казах какво от това. О, и Джеиифър Матюс каза че ще дойде.
– Мислех, че се е преместила във Флорида?
Натали свива рамене и продължава:
– Алис и Лиа от любимия ти “Старбъкс” също ще са тук.
Майка ми казва:
– Ще дойдат лелите ти. Братовчедка ти Стеф. Бони няма да може, има грип.
Двете ходят напред-назад и изреждат още хора. Тридесет минути по-късно първите гости пристигат. Отивам до вратата с майка ми да ги посрещна и с изненада виждам моята приятелка Ана от Вирджиния с червеникавата коса. Влиза с три торби с подаръци в ръцете и с огромна, мазна усмивка на лицето. Прегръщаме се и разговаряме десетина секунди, преди да влезем в гостната. Почти веднага след това пристигат още хора, а през това време Андрю и Блейк изглеждат като подплашени момченца, застанали сред стая, пълна с лели, сестри и хормони.
– Това ли е годеникът ти? – прошепва ми Ана, загледана в Андрю и Блейк.
Взема ръката ми и поглежда за миг годежния ми пръстен.
– Ами да, един от тях е.
– Нека позная – казва тя и притиска рамото си в моето, – русото момче е страхотно, но нещо ми подсказва, че онзи с трапчинките е твоят.
Кимам.
– Да, това е Андрю.
Тя почти не сваля очи от него.
– Ау. Не искам да бъда неучтива, момиче, ама той е красив.
Ана е добра промяна от колоритната личност на Натали.
Лицето ми почервенява и отново разменям погледи с Андрю. Тя е права, той наистина е красив.
Обаче точно сега усмивката на лицето му не е сто процента истинска. Трябва да го спасявам, защото няма да ми прости по-късно.
– Веднага се връщам – казвам на Ана и се отправям през стаята към него.
Хващам го за лакътя, изправям се леко на пръсти и го целувам по устните.
– И така, вие двамата готови ли сте да се включите в разговорите за сутрешното гадене и горещите вълни?
Будалкам ги, ама те не го знаят. Лицата на Андрю и Блейк изглеждат така, като че ли са видели призрак. Андрю преглъща нервно и сега изглежда точно като Блейк с ръце, мушнати дълбоко в джобовете. Иска ми се да се засмея на глас, но не го правя и само целувам леко Андрю по устата.
– Майтапя се. Можете да напуснете и да правите каквото ви скимне. – Скованите им тела с облекчение се отпускат.
- Блейк, просто го доведи тук, преди да се стъмни.
Блейк поглежда ухилен Андрю.
– Полицейски час ли имаш?
Натали идва зад нас и казва:
– Ти също. Да си тук, преди да се мръкне – и тогава идва ред на Андрю да се ухили.
Натали изплезва език на Блейк. Двамата заедно са много симпатични.
* * *
Понякога животът те изважда от релсите… За да разберете как започна пътуването на Камрин и Андрю вижте на следващата страница откъс от “МИГ ПРЕДИ НИКОГА”…
ЕДНО
През последните десет минути Натали не спира да усуква кичур коса около пръста си и това започва да ми лази по нервите. Разтърсвам глава, придърпвам към себе си айс-кафето с мляко и засмуквам сламката. Натали седи срещу мен с лакти, подпрени на кръглата масичка, хванала с ръка брадичката си.
– Великолепен е! – казва тя и се вторачва в току-що появилия се мъж. – Наистина, Кам, би ли го погледнала?
Вдигам отегчена очи и смуквам нова глътка.
– Нат – казвам и оставям питието си обратно на масата, – имаш си приятел. Трябва ли непрекъснато да ти го напомням?
Натали ехидно се усмихва.
– Да не си ми майка?
Обаче не може да задържи дълго погледа си върху мен, не и докато ходещата покана за секс стои при касата и си поръчва кафе с кифли.
– А и Деймън не го е грижа, ако се заглеждам. Няма нищо против, стига всяка нощ да му духам.
Изпускам шумно въздух и се изчервявам.
– Гледай ти! Ехааказва широко усмихната тя. – Накарах те да се засмееш – протяга ръка и бърка в чантичката си. – Трябва да си го отбележа – вади мобифона си и отваря електронния бележник. – Събота. 15 юни – движи пръст по екрана, – 1:54 следобед – Камрин Бенет се засмя на една от сексуалните ми шегички.
После прибира обратно мобифона в чантичката си, поглежда ме със замисления си поглед, с който гледа винаги, когато се кани да се прави на психотерапевт.
– Погледни го поне веднъж – казва напълно сериозно тя.
Само за да я накарам да се успокои, извръщам леко брадичка под ъгъл, който да ми позволи да хвърля бърз поглед на мъжа. Той се мести от касата към края на бар плота, където взема питието си. Висок, със съвършено оформени скули. Хипнотизиращи зелени очи и щръкнала кестенява коса.
– Да – признавам аз и поглеждам Натали. – Страхотен е, но какво от това?
Натали предпочита да продължи да го наблюдава, докато той излиза през двойната стъклена врата и минава покрай витрината, а след това ме поглежда и ми отговаря:
– О, Боже Господи – казва и широко разтваря в недоумение очи. – Той е просто един мъж, Нат – отново засмуквам сламката. – Направо можеш да изпишеш “обсебена” на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.
– Занасяш ли ме? – изражението ѝ показва пълен шок. – Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? – обляга се назад в стола. – Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.
– През април спрях да го вземам.
– Какво? Защо?
– Защото е смешно – казвам с делови тон. – Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.
Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.
– Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така – сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си.
– Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.
Аз леко се подсмихвам.
– О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и лекарствата, t които се лекуват стотици най-различни диагнози? – повдигам леко вежди само колкото да ѝ покажа, че няма никаква представа за какво говори. Когато тя сбърчва нос, вместо да ми отговори, казвам: – Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това.
Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той става гневен още преди да завърша последното изречение. Често става така.
Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето и.
– Съжалявам – продължавам аз, почувствала се неловко за начина, по който ѝ се озъбих. – Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм малко объркана и имам известни емоционални проблеми, и че понякога мога да съм такава кучка…
– Понякога? – промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.
Това също се случва често.
Леко ѝ се усмихвам и аз.
– Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.
– Какви отговори да намериш? – ядосала съм я. – Кам – казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, – не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да вършиш неща, които те правят щастлива.
Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на психотерапевт.
– Знам, права си – отвръщам аз, но…
Натали ме гледа в очакване.
– Какво? Хайде, изплюй камъчето!
Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това, Колкото често потъвам в размисъл за живота, толкова пъти ме учудва всеки негов аспект. Питам се какво, по дяволите, правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти през целия си живот? Вчера си помислих: защо чувствам нужда да стана точно по същото време, като това от предишния ден, и да върша всичко както съм го правила ден по-рано. Защо? Кое принуждава към това хората, когато всъщност дълбоко в душата си всеки иска да се освободи от тази монотонния? Отмествам поглед от стената и гледам право в най-добрата си приятелка. Знам, че няма да разбере каквото се каня да кажа, но въпреки това – заради нуждата да го изрека – го казвам:
– Питата ли си се някога какво би било да поскиташ по света само с раница на гърба?
Лицето на Натали се отпуска.
– Ами, всъщност не. Може да е… ужасно.
– Е, помисли малко – казвам аз, навеждам се над масата и съсредоточавам цялото си внимание върху нея. – Само ти и една раница с няколко най-необходими неща. Няма сметки за плащане. Няма ставане по едно и също време, за да отидеш на работа, която мразиш. Само ти и светът пред теб. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден, кого ще срещнеш, какво ще обядваш или къде ще спиш – давам си сметка, че така се увличам във въображението си, че за миг може би и аз самата имам вид на обсебена.
– Караш ме да се чувствам странно – казва Натали и ме поглежда неспокойно. – Толкова ходене пеш, риск да те изнасилят, да те убият и да те захвърлят край някоя магистрала. А и това безкрайно ходене… – явно мисли, че започвам да се побърквам. – На какво ли се дължи всичко това? – пита тя и бързо смуква от сламката. – Звучи ми като криза на средната възраст. Та ти си само на двадесет – пак ме сочи с пръст, за да е по-убедителна: – А и едва ли си платила и една сметка през живота си.
Смуква нова глътка, чува се противно гъргорене.
– Може би не – отвръщам тихо и мислено си казвам: “но ще плащам, когато се преместя да живея при теб”.
– Така си е – казва тя и барабани с пръсти по чашата. – Всичко се цепи през средата… Я, почакай, не ме зарязваш, нали?
Изглежда като вцепенена и предпазливо мс поглежда.
– Не, още не съм се отказала. Идната седмица напускам къщата на майка ми и ще живея с една развратница.
– Кучка! – казва през смях тя.
Леко се усмихвам и отново се замислям за отминали неща, към които тя няма отношение, но въпреки това очаквам да има. Дори преди Иън да умре, винаги съм била склонна да мисля за необичайни неща. Вместо да седя и да си представям нови секспози като Натали – тя обикновено си ги фантазира за приятеля си Деймън, с когото са гаджета от пет години, аз мечтая за неща, които наистина имат значение, поне в моя свят. Как бих усещала въздуха в други страни върху кожата си, как мирише океанът, защо шумът от дъжда ме кара да се задъхвам. “Ти си потайно момиче”, ми е казвал неведнъж Деймън.
– Боже! – възкликва Натали. – Знаеш ли, ти си една странна загубенячка – клати глава със сламката между зъбите. – Хайде – казва внезапно Натали и става от масата, – не мога повече да понасям тези философски глупости, а и такива странни малки заведения като това те карат да се чувстваш още по-зле. Тази вечер отиваме в “Подземието”.
– Какво? Не, няма да ходя там.
– Напротив, ще отидеш – тя запраща празната си чаша в коша за боклук наблизо и ме хваща за ръката. – Този път ще дойдеш с мен, защото си най-добрата ми приятелка и няма пак да приема твоето “не” за отговор.
Усмивката ѝ със стиснати устни се е разтегнала по цялото ѝ леко загоряло лице.
Разбирам, че е сериозна. Винаги е такава, когато забележа този поглед в очите ѝ изразява едновременно голямо нетърпение и решителност. Може би ще е по-лесно този път просто да ида и с това да се свърши веднъж завинаги, иначе тя изобщо няма да ме остави на мира. Едно необходимо зло с такава упорита най-добра приятелка.
Ставам и мятам през рамо чантичката си.
– Още е само два часът – казвам аз.
Допивам остатъка от кафето с мляко и хвърлям празната чаша в същия кош за боклук.
– Е, да, ама първо ще ти вземем нещо ново за обличане.
– А, не – отказвам решително, докато тя ме извежда през стъклените врати навън сред свежия летен въздух. – Това, че се съгласих да дойда с теб в “Подземието”, е достатъчен компромис от моя страна. Отказвам да обикалям магазините. Имам достатъчно дрехи.
Натали ме хваща под ръка, докато вървим по тротоара покрай редицата броячи за паркиране. Усмихва се и ме поглежда.
– Е, добре. Тогава поне ще ме оставиш да те облека с нещо от моя гардероб.
– Какво му е лошото на моя?
Тя свива устни и прави физиономията: “защо изобщо ѝ задавам такъв смешен въпрос”.
– Ами че това е “Подземието” – отвръща тя, като че ли няма по-очевиден отговор, Е, добре. Има основание. С Натали може и да сме най-добри приятелки, но различията във вкусовете ни се забелязват веднага. Тя е момиче с предпочитание към рокерски стил и е луда по Джаред Лето[16] още от участието му във филма “Боен клуб”. Аз съм по-сдържана и рядко нося дрехи в черно, освен ако не съм на погребение. Не че Натали винаги се облича в черно или косата ѝ е с прическа емо, но тя никога не би се възхитила на нещо от моя гардероб, защото твърди, че в него всичко е твърде семпло. Аз пък се старая да бъда различна. Знам как да се обличам и съм сигурна, че привличам вниманието на мъжете, съдейки по начина, по който ми зяпат задника в любимите ми дънки. Никога не съм имала проблем с дрехите, които нося. Обаче “Подземието” е за хора като Натали и затова предполагам, че ще трябва да изтърпя за една вечер облекло като нейното, за да не бия на очи. Не се старая непрекъснато да съм в крак с модата. Никога не съм го правила. Обаче определено мога да стана такава за няколко часа, ако това ще ми помогне да се слея с обстановката, вместо да стана обект на дръзки погледи и да привличам вниманието.
Спалнята на Натали е пълна противоположност на човек, маниакално обсебен на тема чистота. А това е още едно нещо, по което тя и аз напълно се различаваме. Аз подреждам дрехите си в гардероба по цветове. Тя оставя своите в коша при леглото си със седмици, преди да занесе всичките в пералнята да се изперат отново заради гънките. Аз бърша праха в стаята всеки ден. Мисля, че Натали изобщо не бърше праха в стаята си, освен ако броите за чистене избърсването на двата сантиметра прах от клавиатурата на лаптопа ѝ.
– Това ще ти стои идеално – казва Натали и ми показва тънка, тясна бяла туника с три четвърти ръкави с надпис “Scars on Broadway”[17]отпред. – Тясна е и ще е чудесна за циците ти.
Слага туниката върху гърдите ми, за да види как ще ми стои.
Правя гримаса, недоволна от първия ѝ избор. Тя вдига учудена нагоре очи, а после свива рамене.
– Добре де – казва Натали и хвърля туниката върху леглото.
Бърка в гардероба и вади друга, която ми показва с широка усмивка, което е част от тактиката ѝ да ме накара да я харесам. Зъбатата ѝ усмивка ме кара да не отхвърля направо и този ѝ избор.
– Нямаш ли нещо, което да не е с някакъв случаен надпис отпред? – питам аз.
– Ама това е Брендън Бойд – вика тя и ме гледа с широко отворени очи. – Как може да не харесваш Брендън Бойд.
– Него самия си го бива – категорична съм аз, – но нямам намерение да му правя реклама върху гърдите си.
– Аз пък нямам нищо против да го разположа върху гърдите си – отвръща тя и с възхищение оглежда тясната туника с остро деколте, което много прилича на това, което се опита да ми предложи първоначално.
– Ами тогава ти я носи.
Тя ме поглежда и кима, сякаш да покаже, че обмисля идеята.
– Мисля, че ще го направя.
Сваля туниката, която е облякла, и я хвърля в коша за пране до гардероба, а носле намъква през главата си тази на Брендън Бойд и я изпъва върху огромните си цици.
– Добре ти стои – казвам аз и я наблюдавам как се възхищава от това, което вижда в огледалото под няколко различни ъгъла.
– Абсолютно си права – казва тя.
– Как ли би се почувствал Джаред Лето, ако види това? – подмятам шеговито.
Натали се смее, отмята назад дългата си тъмнокестенява коса и посяга към четката, за да я среши.
” – За мен той винаги ще бъде номер едно.
– Ами Деймън, твоето невъображаемо гадже?
– Престани – вика тя и ме поглежда чрез отражението си в огледалото. – Ако продължаваш да ме занасяш така за Деймън… – престава да се реши и се извръща към мен. – да не би да си падаш по Деймън?
Рязко отдръпвам назад глава и свивам вежди.
– Не, Нат! Какви ги говориш?
Натали се смее и продължава да се реши.
– Тази вечер ще ти намерим мъж. Това е, от което имаш нужда. Той ще оправи всичко.
Мълчанието ми веднага ѝ подсказва, че е отишла твърде далеч. Мразя, когато прави така. Защо някой непременно трябва да бъде с някого? Това е глупава заблуда и е наистина прекалено емоционален начин на мислене.
Тя оставя обратно четката за коса върху шкафа, обръща се към мен, присмехулното ѝ изражение изчезва и тежко въздъхва:
– Знам, че не биваше да го казвам… Виж какво, заклевам се да не говоря повече за това, става ли?
Вдига нагоре и двете си ръце, за да покаже, че се предава.
– Вярвам ти – качвам аз, отстъпвайки пред искреността ѝ.
Разбира се, знам също, че едно обещание не би я спряло напълно. Тя може и да не се опитва директно да ме прикачи към някого, но е достатъчно да даде знак с черните си мигли на Деймън за някого в заведението и той веднага ще е наясно какво се иска от него.
Обаче тяхната помощ не ми е нужна. Не искам да се захващам с никого.
– Ох! – казва Натали, завряла глава в гардероба. – Тази туника е идеална! Обръща се и ми показва една по-широка черна туника, отворена на раменете. Отпред има надпис: ГРЕШНИЦА.
– Купих я от, Дот Топик” – казва тя и я сваля от закачалката.
Тъй като не искам това избиране на дрехи да продължава безкрайно, свалям своята тениска и вземам туниката от нея.
– Черен сутиен – казва тя. – Добър избор.
Намъквам туниката и се поглеждам в огледалото.
– Нали? Кажи го – вика тя и застава широко усмихната зад мен. – Харесваш я, нали?
Само ѝ се усмихвам в отговор и поглеждам надолу, за да видя, че краят на дрехата едва покрива горната част на бедрата ми.
И чак тогава забелязвам, че на гърба има надпис СВЕТИЦА.
– Добре – казвам. – Наистина ми харесва – извръщам се към нея и строго я поглеждам, – но не чак толкова, че да продължа да ползвам и други неща от гардероба ти, така че не си прави илюзии. Доволна съм от моите хубави туники, които се закопчават догоре, така че много ти благодаря.
– Никога не съм казвала, че дрехите ти не са хубави, Кам – тя се хили и подръпва сутиена ми отзад. – Винаги изглеждаш страхотно, момиче… Ако не бях с Деймън, щях съвсем да хлътна по теб.
Оставам с отворена уста.
– Ама ти съвсем не си наред, Нат!
– Знам – вика тя, обръща се към огледалото и усещам дяволити нотки в гласа ѝ. – Обаче това е самата истина. Казвала съм ти го и преди и не се шегувам.
Аз само клатя глава, усмихвам се и вземам четката за коса от шкафа.
Някога, при едно краткотрайно скъсване с Деймън, Натали имаше интимна приятелка. Но тя твърди, че си пада много повече по чепове (думите са нейни, не мои), за да прекара живота си с жена. Натали не е курва… Ще ти издере лицето, ако я наречеш така, но със сигурност е нимфоманката, за която си мечтаят всички момчета.
– А сега ме остави да ти сложа грима – казва тя, когато заставаме при тоалетната масичка.
– Не!
Натали слага ръце на тънката си талия и ме поглежда с такива широко отворени очи, като че ли е майка ми, която току-що съм обидила.
– Искаш ли да е болезнено? – пита тя и сърдито ме поглежда.
Аз се предавам и се отпускам на стола пред масичката.
– Добре де – казвам аз и повдигам нагоре брадичката, за да ѝ дам пълен достъп до лицето си, което е станало бяло като платно. – Само гледай да не заприличам на миеща мечка, разбрахме ли се?
Тя хваща здраво брадичката ми.
– Я млъквай – сопва ми се Натали и напразно се мъчи да изглежда сериозна. – Майсторът има нужда от тишина, за да работи! Къде си мислиш, че се намираш, в някой салон за красота на Детройт ли?
Когато окончателно приключва с мен, изглеждам точно като нея, като изключим огромните цици и лъскавата ѝ тъмнокестенява коса. Русата ми коса изглежда така добре, че някои момичета биха дали куп пари в скъп фризьорски салон, за да изглежда по този начин и тяхната. И стига точно до средата на гърба ми. Признавам, че имам късмет с такава коса. Натали казва, че ще изглежда още по-добре, ако не я връзвам, затова я пускам. Нямам избор. Гледа ме много заплашително…
. А и след усилията ѝ не изглеждам като миеща мечка, въпреки че не жалеше грима за очи.
– Черни очи и руса коса – каза тя, когато започна да нанася гъстия, черен грим. – Много е секси.
Очевидно моите малки, отворени отпред сандали не ѝ вдъхват доверие и тя ме кара да ги събуя и да сложа чифт обувки с високи токчета, които пасват идеално на тесните ми дънки.
– Ти си направо една секси кучка – вика Натали и ме оглежда от главата до петите.
– А ти пък трябва да си ми много задължена, че ти позволих да ме направиш такава – казвам аз.
– Какво? Да съм ти задължена ли? – тя накланя рязко глава на една страна. – Не, скъпа, не си права. Ти си ми задължена, защото ще си прекараш чудесно и ще ме молиш да те водя там по-често.
Аз ѝ се усмихвам презрително.
– Съмнявам се в това – казвам, – но все пак ще ти повярвам и се надявам наистина да си прекарам добре.
– Така да бъде! – вика тя и намъква обувките си. – Хайде да се махаме оттук, Деймън ни чака.
ДBE
Стигнахме в “Подземието” точно на свечеряване, но преди това обиколихме с мощния пикал на Деймън разни къщи. Той спираше на паркинга, излизаше от колата и оставаше в сградите не повече от три-четири минути, а после не казваше и дума. Поне не и за какво беше влязъл или с кого беше говорил, т.е. обичайните неща, които биха ни накарали да приемем тези посещения за нормални. Но при Деймън нормалното и обичайното бяха нещо много по-различно. Обичам го до смърт. Познавам го почти толкова дълго, колкото и Натали, ала така и не можах да приема наркотичните му навици… Отглежда големи количества трева в сутерена си, но той самият не пуши марихуана. Всъщност никой освен мен и няколко от близките му приятели дори и не подозира, че такова страхотно гадже като Деймън Уинтърс отглежда трева, защото повечето от онези, които се занимават с това, имат вид на отрепки и често са с прически, които са били на мода някъде между 70-те и 90-те години. Деймън съвсем не прилича на отрепка – може да мине за по-малкия брат на Алекс Петифър[18]. А и самият той казва, че не си пада по тревата. Не, изборът на Деймън е кокаинът и той отглежда и продава трева само за да плаща за пристрастеността си към него. Натали се преструва; че това. Което прави Деймън, е напълно безобидно. Знае, че той не пуши трева, твърди, че не е чак толкова вредна, и ако други хора искат да я пушат, за да се поотпуснат, тя не вижда нищо лошо в това, че Деймън им помага да го правят. Обаче отказва да повярва, че кокаинът го въодушевява повече от която и да било част на тялото ѝ.
– А сега ще се позабавляваш добре, разбрахме ли се? – слизам от колата, а Натали затръшва след мен със задника си задната врата и недоверчиво ме поглежда. – Просто се отпусни и се опитай да се забавляваш. Поглеждам я с недоумение.
– Нат, няма нарочно да се опитвам да остана разочарована – казвам аз. – Наистина искам да се забавлявам.
Деймън заобикаля пикапа, идва откъм нашата страна и прегръща и двете ни през кръста.
– Ще вляза, прегърнал две страхотни мацки.
Натали го сръгва с лакът и се преструва на ядосана.
– Млъквай, бейби. Ще ме накараш да ревнувам.
После дяволито му се усмихва.
Деймън плъзва ръка от кръста ѝ и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. “Подземието” е най-шикозното заведение в непосредствена близост с центъра на Радей, Северна Каролина, но няма да намерите номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел един изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните секс-идоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хардрок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на “Подземието” трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред “изоставения” склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.
Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.
– Добре – казва тя с такъв вид, като че ли се кани да изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя. – Ако някой те попита дали си сама, става, нали? – клати заканително ръка срещу мен. – Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.
– Какво пък е правила в такъв магазин? – пита през смях Деймън.
– Деймън, онзи беше лапнал по нея – отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. – Искам да кажа, че трябваше само да мигне веднъж и той щеше да ѝ купи кола, а знаеш ли тя какво му каза?
Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.
– Нат, ама, че си глупачка. Не беше така.
– Е, бейби – обажда се Деймън, – ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.
Натали го перва игриво по рамото.
– Не казах, че е работил там… Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Ливайн или… – тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример – на Дженсън Екълс[19]. А когато той я попита за телефонния ѝ номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.
– О, я млъквай, Нат! – казвам аз, ядосана от склонността ѝ да преувеличава. – Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най-обикновен мъж, който не беше особено оригинален.
Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:
– Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиоза и излязла от контрол зараза със срамни въшки.
Деймън се смее.
Спирам посред тъмния тротоар, скръствам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.
– Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой… който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращаш веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибираш с него.
Вече я мразя за това. Тя се закле!
Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения ѝ от въртене врат.
