Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 20 страниц)
Осем
В Ралей сме вече от две седмици. Няма да се спирам на всичко, което двамата с Камрин претърпяхме през това време. Отказвам да говоря за подробностите. Лайли я няма и Камрин и аз сме съсипани. Не мога да направя нищо, за да я върна обратно, и се опитвам да се преборя с това, доколкото мога, обаче от онзи ден Камрин не е на себе си и започвам да се питам дали отново ще бъде някога. Не иска да разговоря с никого. Нито с мен, нито с майка си или с Натали. Говори – само че не за това, което се случи. Не издържам да я гледам такава, защото е очевидно, че зад фасадата, която трябва да покаже, че се чувства добре, много се измъчва. И се чувствам безсилен да ѝ помогна.
Камрин е под душа от дълго време, докато аз лежа тук в спалнята ѝ и гледам в тавана. Чувам телефонът да звъни на нощното шкафче до мен.
– Ало?
Натали е.
– Трябва да говоря с теб. Сам ли си?
Заварен съм неподготвен и ми е нужна секунда да отговоря.
– За какво? Да, Камрин е в банята.
Поглеждам към вратата, за да се уверя, че никой не ни чува. Водата от душа продължава да шурти и това ми подсказва, че Камрин е още там.
– Майка ѝ казвала ли ти е нещо за… каквото и да било? – пита с подозрение в гласа Натали и това ме кара да се чувствам много странно.
– Трябва да ми кажеш нещо повече от това – викам аз.
Този разговор вече започва да ме ядосва.
Тя въздъхва тежко в телефона, а аз започвам да губя търпение.
– Е, добре, слушай. Кам явно не е на себе си – започва Нагази (хайде бе, не думай). – Трябва да се опиташ да я убедиш да отиде отново при психиатъра си, и то скоро.
При психиатъра си?
Чувам шума от водата да спира и отново поглеждам към затворената врата.
– Какво искаш да кажеш с това “да отиде при психиатъра си’ “? – питам аз, като снишавам глас.
– Ами, да, тя ходеше преди при един и…
– Чакай – прошепвам рязко аз.
Вратата на банята се отваря и чувам, че Камрин върви обратно към стаята.
– Тя се връща – казвам много бързо. – Мога да ти се обадя след малко.
Затварям и оставям телефона на нощното шкафче секунди преди Камрин да отвори вратата, облечена в розова хавлия и с хавлиена кърпа около главата.
– Здравей – казвам и скръствам ръце зад главата.
Много ми се иска да се обадя на Натали и да науча всичко, което ще ми каже, но ще е по-добре да се обърна направо към първоизточника. Освен това не искам да крия тайни от нея. Вече го направих веднъж и нямам намерение да го правя отново.
Тя ми се усмихва, разтърсва косата си и започва да я подсушава с кърпата.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се – отвръща тя и отмята мократа си коса назад.
– Ходила ли си някога на психиатър?
Усмивката изчезва от лицето ѝ и моментално е заменена от каменно изражение. Отива до гардероба и го отваря.
– Защо питаш?
– Защото Натали току-що ми се обади и ми каза да се опитам да те накарам да се видиш пак с него.
Тя клати глава, като продължава да стои с гръб към мен и да оглежда окачените на закачалки дрехи.
– Не обръщай внимание на опитите на Натали да ме изкара луда.
Все още само но боксерки отмятам чаршафа, ставам от леглото, отивам при нея и слагам отзад ръце върху бедрата ѝ.
– Ходенето на психиатър не означава непременно, че си луда – казвам. – Може би пък трябва да отидеш. Просто да поговориш с някого.
Това, че този някой не съм аз, наистина ме притеснява, но не е най-важното.
– Андрю, добре съм – тя се обръща и мило ми се усмихва, като прекарва пръсти по брадичката ми. Целува ме по устните. – Обещавам. Знам, че ти, Нат и майка ми наистина се тревожите за мен и не ви се сърдя, но няма да отида на психиатър. Смешно е – тя пак ми обръща гръб и изважда една блуза от гардероба. – Няма да вземам никакви антидепресанти.
– Е, не е нужно да вземаш антидепресанти, но мисля, че ако има някой друг, с когото да поговориш, това би могло да ти помогне да понесеш по-лесно случилото се.
Все още с гръб към мен, тя спира да рови из гардероба и отпуска ръка, стиснала в нея блузата. Въздъхва и свива рамене, без да каже нищо. После рязко се обръща и ме гледа право в очите.
– Най-добрият начин да се справя със случилото се е да го забравя – казва тя и това къса сърцето ми. – Ще се оправя, ако не съм принудена всекидневно да си припомням. Колкото повече се опитвате да ме накарате да “говоря за него” и колкото по-дълго всички продължавате да ме гледате с тъжни физиономии всеки път, когато влизам в стаята, толкова повече време ще ми трябва да забравя.
Това е нещо, което не можеш просто да забравиш, но не ми дава сърце да ѝ го кажа.
– Добре де, в такъв случай… – казвам аз и се отправям замислен към леглото. – Колко дълго ще останем тук? Не че държа непременно да се върнем.
Това е само един от въпросите, които ми се иска да ѝ задам, но към всичките се отнасям с подозрение. Чувствам се така, като че ли стъпвам около нея по яйчени черупки, за всичко, което казвам през последните две седмици.
– Няма да се върна в Тексас – казва небрежно тя и започва да намъква чифт дънки.
Яйчени черупки. Те са навсякъде.
Разтривам с ръка тила си.
– Това е добре – казвам. – Тогава ще си приготвя багажа и се връщам сам, а ако искаш, докато ме няма, можете да излезете с Натали и да се огледате за апартамент за нас. Ти го избери, такъв, какъвто на теб ти хареса.
Усмихвам ѝ се предпазливо от другия край на стаята. Искам да е щастлива и ще направя всичко, което мога за това.
Лицето ѝ светва и мисля, че успя да ме заблуди, а може пък усмивката ѝ да е напълно истинска. В момента не мога да кажа нищо повече.
Тя идва при мен и ме побутва към леглото си, като притиска с длани гърдите ми. После ме събаря върху него. Вдигам очи към нея. При нормални обстоятелства вече да съм отгоре ѝ, но чувствам, че не е редно. Знам, че тя го иска. Поне така ми се струва… но ме е страх дори да я докосна и това е така от помятането.
Тя ме възсяда и макар да ме е страх да я докосна, инстинктивно се притискам в нея. Слага ръце върху раменете ми и ме гледа в очите. Прехапвам устните си и Затварям очи, когато се навежда да ме целуне. Отвръщам на целувката ѝ, усещам сладостта на устните ѝ и вдишвам дълбоко с пълни гърди. Обаче после се отдръпвам и я хващам за кръста, за да попреча на опитите ѝ да продължим.
– Момиче, не мисля, че…
Изглежда изумена и рязко накланя глава на една страна.
– Какво не мислиш?
Не знам как да ѝ го кажа и просто казвам първото нещо, което ми идва наум:
– Минали са само две седмици. Ти още ли…
– Да кървя ли? – пита тя. – Не. Да изпитвам болки? Не. Казах ти, че съм добре.
Тя е всичко друго, но не и добре. Обаче чувствам, че ако се опитам да я убедя, това по някакъв начин ще ми се отрази зле.
По дяволите… може би наистина трябва да събера кураж и да поговоря най-сетне с Натали.
– Ти си прав – казва Камрин, смъква се от скута ми и се дръпва назад, за да види очите ми. – Трябва… да се върна пак към противозачатъчните хапчета. Ще е глупаво да рискуваме отново.
Отдалечава се от мен.
Нямах предвид точно това. Разбира се, че може би ще е по-добре този път да бъдем по-внимателни заради това, което съвсем наскоро претърпя. Но ако трябва да бъда напълно откровен, ако тя наистина иска да го направим, сега бих я изчукал с единственото намерение отново да забременее. Стига да го поиска от мен. Изобщо не съжалявам за първия ни опит и бих го направил отново и отново. Обаче трябва тя да го иска. Опасявам се, че ако аз повдигна някога въпроса, тя ще го приеме като мое настояване, че може да се почувства виновна за това, че е загубила Лайли, и ще иска да забременее отново само защото според нея така ще се почувствам по-добре.
Камрин сваля хавлията, хвърля я върху леглото и започва да се облича.
– Ако това искаш – казвам аз по повод противозачатъчните, – ще се съглася с теб.
– А ти искаш ли го? – пита тя и ме поглежда в очите.
Подвеждащ въпрос. Внимавай, Андрю.
Кимам бавно с глава.
– Искам това, което ти искаш. Точно сега мисля, че в момента е най-доброто, което трябва да направиш.
Очите ѝ не издават абсолютно нищо и това ме изнервя.
Накрая тя също кима и отмества поглед от мен. Намъква дънките и започва да рови из чекмеджето на гардероба за чифт чорапи.
– Днес ще отида при доктора си, ако има свободен час.
– Добре – казвам аз.
Камрин идва при мен, усмихва ми се и ме целува леко по устните. Все едно че преди малко не сме водили мъчителен и сериозен разговор.
– Тогава можеш пак да си си същият – вика тя.
– Какво искаш да кажеш?
– О, хайде – вика тя, – откакто се случи това, нито веднъж не си се опитвал да правиш секс с мен – усмихва се и бавно плъзва поглед по голите ми гърди. – Трябва да призная, че моят сексуален маниак Андрю Париш ми липсва. През последните три дни се позанимавах доста със себе си – навежда се към устните ми, а после към ухото ми, подръпва го леко със зъби и прошепва: – Само преди няколко минути го направих под душа. Трябваше да си там.
Усещам как по гърба ми, та чак до краката ме полазват тръпки. Мамка му, защо просто не ме помоли да ѝ помогна. С удоволствие щях да го направя. А и тя със сигурност вече ще го е разбрала.
Хващам с ръце лицето ѝ и страстно я целувам, а тя ме сграбчва за пениса. Докато се усетя, се озовавам по гръб върху леглото и тя се настанява върху мен. Пръстите ѝ дърпат ластика на боксерките ми, а в очите ѝ проблясват дяволити пламъчета.
О, Боже Господи, дали ще го налапа…
Дори не разбрах кога съм затворил очи, когато усетих пръстите ѝ да шарят под боксерките. Започва да ги смъква, а аз виждам само опакото на клепачите си.
Съзнанието ми надига грозната си глава и я спирам, като се надигам на лакти върху леглото.
– Бейби, не точно сега.
Тя се цупи като малко кученце и на мен ми се иска да се предам, защото това направо ме разтапя.
– Искам да го направиш. Повярвай ми… наистина го искам – казвам аз и се смея на собствените си думи. – Но почакай. Устата ти ще е винаги добре дошла и аз…
Тя накланя встрани глава и широко ми се усмихва.
– Всичко е наред – казва Камрин, целува ме още веднъж и скача от лег лото. – Прав си. Последното нещо, което искам, е майка ми да ме завари, че ги правя минет.
Наистина ли току-що отказах да ми духа? Това момиче няма никаква представа колко здраво ме е хванала за топките. По-добре да не ѝ казвам, защото може да злоупотреби с властта си. По дяволите, какви ги говоря? Искам да злоупотреби. Много я обичам.
По-късно същата сутрин Камрин излиза заедно с майка си, след като успяха в последната минута да уговорят час при гинеколога ѝ. Искаше ми се по някое време да поговоря с майка ѝ за нещата, които Натали се опита да ми каже, но така и не ми се удаде такава възможност. Трябваше да тръгнат след час за прегледа и щеше да изглежда странно, ако се бях уединил в някоя стая с майка ѝ. Камрин веднага щеше да разбере, че говорим за нея.
Девет
Камрин ми остави своята кола. Веднъж я попитах защо в онзи ден в края на юли не е тръгнала със собствената си кола вместо с автобуса, а тя ми отговори:
– Ти защо не тръгна със своята?
Костваше ми големи усилия да се наместя на шофьорската седалка в малката червена тойота, но го изтърпях и се отправих към кафенето на “Старбъкс”, където се бях уговорил за среща с Натали.
Имах усещането, че всичко в цялата тази работа е опасно и нечисто. Имам предвид нечисто в буквалния смисъл на думата. Че след като приключи, ще ми се иска да се изкъпя със сапун “Лава”. Натали влиза без Блейк и си проправя път през заведението към мен. Дългата ѝ черна коса е прибрана в конска опашка. Бях се погрижил да заема маса възможно най-далеч от високите прозорци от страх да не би някой да ме види с нея. Няма значение, че никой тук не ме познава, въпреки това. Опитах се да я накарам просто да ми каже за какво става дума по телефона, но тя настоя да се срещнем.
Сяда в празния стол и стоварва чантичката си върху масата.
– Аз не хапя – казва със самодоволна усмивка тя.
Може би не, но се обзалагам, че твоята…
– Не е нужно да се преструваш, че ме харесваш – прекъсва мислите ми тя. – Кам не е тук. А и аз не съм толкова тъпа, колкото ме мислиш.
Признавам, че ме изненада. Наистина си мислех, че не подозира за моята неприязън към нея. Може да е най-добрата приятелка на годеницата ми, но тя наистина е засегнала много Камрин, когато преди месеци ѝ е запушила устата и не ѝ е повярвала, че бившият ѝ приятел, Деймън, е признал, че си пада по нея. Това е много обидно.
Изтягам се назад в стола и скръствам ръце на гърдите.
– Е, добре, след като ще бъдем откровени един към друг, кажи ми, по дяволите, какъв ти е проблемът?
Това я завари неподготвена. Тя разтваря широко очи от изненада и после ги присвива. Като че ли дъвче отвътре устната си от досада.
– Какво искаш да кажеш?
Сега пък тя накланя глава на една страна и конската ѝ опашка пада отстрани.
– Мисля, че знаеш какво имам предвид – викам аз. – Ако ли пък не, тогава наистина си толкова тъпа, колкото си мислех.
Не мога да се сдържа да не се държа като задник с нея. Можех просто да продължавам да я понасям и никога да не ѝ кажа и една лоша дума, обаче точно тя сложи картите на масата още със сядането. Грешката си е нейна.
Една малка лампичка току-що светна в главата ѝ и блясъкът в кестенявите ѝ очи помръкна. Знае съвсем точно какво имам предвид.
– Знам, че си го заслужавам – казва тя и поглежда встрани. – Може би винаги ще съжалявам за това, което сторих на Камрин, но тя ми прости, така че не знам защо трябва да се държиш като задник заради това. Ти тогава дори и не си ме познавал и все още не ме познаваш.
Не, не я познавам, трябва да ѝ го призная, но знам достатъчно и това ми стига, за да не я харесвам. Деймън, или както му беше името, е друга история. Със сигурност бих предпочел той да стои пред мен вместо нея. Не бих искал нищо друго, освен да му забия един в зъбите.
– Но сега не става дума за мен – казва тя и отново се подсмихва. – Така че просто ми позволи да обясня защо те помолих да се срещнем тук.
Кимам и не казвам нищо повече.
– Кам и аз настина сме най-добри приятелки от много дълго време. Бях до нея, когато умря баба ѝ, после когато умря Иън, когато брат ѝ Коул уби онзи човек и отиде в затвора. Да не говорим пък, когато баща ѝ изневери на майка ѝ и те се разведоха – тя се навежда напред през малката масичка. – Всичко това ѝ се стовари само през последните три години.
Клати глава, обляга се назад в стола и отново скръства ръце.
– И това са само по-значимите случки, които преобърнаха живота ѝ наопаки, Андрю. Откровено казано, мисля, че на това момиче наистина му се струпаха доста гадории – тя вдига нагоре ръце и патетично казва: – Но, разбира се, никога не бих ѝ го казала. Тя за малко да ми откъсне главата последния път, когато се опитах да покажа малко съчувствие към нея. Казвам ти, не обича да я съжаляват. Мрази това. Просто си е втълпила, че независимо какви ужасни неща ѝ се случват, по света има прекалено много хора, които са преживели и по-лоши.
Натали вдига нагоре очи.
Знам точно какво има предвид. Камрин се опитваше да не говори за проблемите си, докато пътуваше с мен, така че знам това от собствен опит, но това, което Натали не знае, е, че успях по някакъв начин да измъкна Камрин от тази черупка. Като си помисля, че само за две седмици успях да постигна това, което нейната така наречена най-добра приятелка не е успяла да стори през годините, през които са се познавали, отвътре ме напира да се усмихна, но се въздържам…
– Така че тя просто го приема – продължава Натали. – Винаги го прави. Казвам ти, у нея се е насъбрала много болка, гняв, разочарование, както щеш го наречи, с което тя никога не е могла да се справи. А сега и това, което стана с бебето… – тя преглъща и кафявите ѝ очи издават силно безпокойство – … Наистина се страхувам за нея, Андрю.
Не очаквах, че срещата ми с Натали ще засили тревогата ми за здравето и душевното състояние на Камрин. И преди се безпокоях за пея, но колкото повече говореше Натали, толкова по-лошо ставаше.
– Разкажи ми за тази работа с психиатъра – казвам аз. – Вече я попитах, но тя отказа да говори за това с мен.
Натали кръстосва крак върху крак и тежко въздъхва.
– Ами баща ѝ я убеди да посещава един скоро след смъртта на Иън. Кам ходеше всяка седмица и като че ли имаше известна полза от това, но мисля, че тя заблуди всички ни. Човек не заминава, без да каже на никого, и не се качва като нея на някакъв автобус, ако е започнал да се чувства по-добре.
– Значи баща ѝ я е убедил да отиде на психиатър, така ли?
Натали кима.
– Ами, да. Тя винаги е била по-близка с баща си, отколкото с майка си. Нанси е страхотна, но понякога е лекомислена. Когато баща ѝ си събра багажа след развода и се премести в Ню Йорк с новата си приятелка, мисля, че това я обърка още повече. Но, разбира се, тя никога няма да го признае.
Поемам дълбоко въздух и прекарвам ръце през косата си. Чувствам се гузен, че слушам всичко това точно от Натали, но съм готов да науча нещо от когото и да било, защото очевидно Камрин няма намерение да ми каже нищо за себе си.
– Тя спомена нещо за хапчета – казвам аз. – Каза, че няма намерение да ходи при никакъв психиатър, защото те само…
Натали кима и ме прекъсва.
– Е, да, даваха ѝ някакви антидепресанти, които вземаше известно време. После ми каза, че от няколко месеца е престанала да ги взема. Нямах представа.
Накрая я прекъснах и попитах:
– И така, за какво точно ме накара да дойда тук? Надявам се да не е било само за да ми разкриеш всички тези тайни.
Благодарен съм за информацията, но трябва да се запитам дали това е единствената причина, накарала Натали да ми каже всичко това. Мисля, че тя наистина се тревожи за Камрин, но в края на краищата Натали си е Натали, а това не е за пренебрегване.
– Мисля, че ти трябва да я наблюдаваш – казва тя и отново привлича вниманието ми. – Кам наистина изпадна в някаква депресия след смъртта на Иън. Като че ли вече не беше тази, която познавам от толкова много време. Не плачеше и не реагираше, както според мен реагират хората, изпаднали в депресия… Не, Кам беше… – тя вдига замислена очи. – Понесе го стоически, ако това е точната дума. Престана да излиза с мен. Престана да мисли за училище. Отказа да ходи в колеж. През последната година и двете имахме конкретни планове за колежа, но когато тя изпадна в онази депресия, престана да се интересува от колежа.
– А за какво мислеше?
Натали клати едва-едва глава.
– Всъщност не мога да кажа, защото тя рядко говореше за това. Но понякога наистина говореше някакви странни глупости: да тръгне по света с раница на гърба, такива неща. Не помня точно, но тя определено не си даваше сметка за реалността. 0, и веднъж наистина спомена колко много ѝ се иска отново да изпитва емоции. На мен ми се вижда странно как някой не може изобщо да изпитва емоции, но както и да е – тя махва пренебрежително с ръка. Усмихва ми се и аз не мога да разбера как да го тълкувам, докато не продължава да говори. – Обаче после се появи ти и тя отново стана такава, каквато беше. Само че изглеждаше сто пъти по-добре. В онази нощ, когато разговарях с нея, докато беше в Ню Орлиънс заедно с теб, разбрах, че нещо се е променило. Да ти кажа право, никога не съм я виждала такава, каквато е с теб – тя млъква за момент и продължава: – Мисля, че ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Кам. Недей да ме убиваш, че го споменавам, но ако ти беше умрял…
Чакам нетърпеливо тя да продължи, но не го прави. Извръща очи от мен и изглежда готова да се откаже от всичко, за което е имала намерение да говори.
– Какво ако бях умрял?
– Не знам – казва тя, но аз не ѝ вярвам. – Просто мисля, че трябва да я наблюдаваш. Не е нужно да ти казвам, че сега тя се нуждае от теб повече от всякога.
Не, не е нужно да ми го казва, обаче всичко останало, което ми съобщи, ме кара да мисля, че трябва да съм с Камрин още в този момент и да съм с нея във всяка минута на всеки ден. Почти намразих Натали, че ми наговори всички тези неща, но същевременно беше нужно да ги зная.
Ставам от масата, пъхвам ръце в джобовете на черното яке и избутвам стола навътре.
– Тръгваш си просто така?
Спирам и я поглеждам.
– Ами да – казвам и тя също става. – Мисля, че научих достагъчно.
– Моля те, не ѝ казвай…
Прекъсвам я с вдигане на ръка.
– Виж какво, не ме разбирай погрешно. Благодарен съм ти, че ми сподели всичко това, но ако Камрин ме попита, ще ѝ кажа, че съм се срещал насаме тук с теб и че ти си ми разказала всичко, което знам. Така че не очаквай от мен да скрия нещо от нея.
Тя въздъхва.
– Разбирам – казва тя и взема чантичката си от масата. – Но аз ти го казах само защото се безпокоя как може да се почувства тя, ако разбере, че съм дошла при теб, а не защото се тревожа, че ще ми се ядоса за това.
Кимам и признавам, че този път ѝ вярвам.
Мотая се в кабинета и гледам телевизия, когато Камрин и майка ѝ се връщат от прегледа при гинеколога. Старая се да седя по-изправен, защото се чувствам неловко в къщата на майка ѝ. Оставям дистанционното върху дъбовата масичка за кафе и ставам да посрещна Камрин.
– И така, как мина всичко?
Неловка поза. Неловки въпроси. Всичко е неловко. Мразя да се чувствам така. Трябва скоро да си имаме наш дом или поне хотелска стая.
Погледът на Камрин омеква и тя се запътва към мен.
– Добре мина – отвръща тя и ме целува леко по бузата. – Получих това, от което имах нужда. Ти какво прави днес? Обзалагам се, че си изглеждал много секси, докато си се разкарвал насам-натам цял ден в тази модерна кола – казва тя и леко се усмихва.
Усещам как малко се изчервявам.
Майка ѝ леко ми се усмихва зад нея и се отправя към кухнята. Това е същата онази “кротка усмивка”, за която Камрин говореше тази сутрин, онази, която крещи: Тя е толкова крехка и толкова ми е мъчно и за двамата. Започвам да разбирам защо Камрин мрази тази усмивка толкова много.
– Ами, не съм правил кой знае какво, но все пак изтърпях петнайсетминутен разговор на четири очи с Шензи[2] в “Старбъкс”.
– Шензи?
Клатя глава, усмихвам се и казвам:
– Както и да е, искам да кажа с Натали. Искаше да се срещне с мен, за да говорим за теб. Наистина много се тревожи.
Ядосана, Камрин се запътва към коридора, който води в стаята ѝ. Аз я следвам.
– Мога да си представя какво ти е казала – вика тя, когато завива зад ъгъла и тръгва към стаята си. Оставя чантичката си и една пазарска торба върху леглото. – И ме е яд, че ти се е обадила скришом от мен.
– Може би не трябваше да се срещам с нея – отговарям аз, застанал при вратата. – Обаче тя настояваше и да ти кажа честно, исках да чуя какво има да каже.
Тя се обръща към мен.
– И какво научи?
Лекото недоволство в тона ѝ малко ме жегна.
Само, че са ти се случили много неща и…
Камрин вдига ръка и клати заканително глава към мен.
– Андрю, сериозно ти говоря. Ще ме изслушаш ли? – идва право при мен и ме хваща за ръцете. – Точно сега единственото нещо, което допълнително ме измъчва, е, че всички непрекъснато се тревожат за мен. Замисли се върху това. Та нали гази сутрин вече водихме такъв разговор. Погледни ме.
Гледам я. Не че не съм я гледал преди това.
– Имам ли вид на потисната? Не, нямаш. Колко пъти си ме виждал да се усмихвам през изминалата седмица? Всъщност много пъти. Чул ли си ме поне веднъж да казвам нещо, което да ти подсказва, че се измъчвам повече, отколкото го показвам? Не, предполагам, че не.
Тя накланя леко красивата си руса глава на една страна, протяга ръка и докосва лицето ми с меките си пръсти.
– Искам да ми обещаеш нещо.
При нормални обстоятелства щях да кажа “каквото кажеш” без колебание, но този път се колебая.
Накланя глава на другата страна и отдръпва ръката си от лицето ми.
Накрая с нежелание казвам:
– Зависи за какво става дума.
Тя не се възмущава, но виждам разочарованието в очите ѝ.
– Обещай ми, че ще се върнем отново към нормалния си живот. Това е всичко, за което те моля, Андрю. Липсва ми начинът, по който живеехме преди, липсват ми нашите щури моменти заедно, щурият ни секс, твоите влудяващи ме трапчинки и щурашкото ти, жизнерадостно отношение към живота.
– Липсва ли ти пътуването? – питам аз и лицето ѝ изведнъж помръква, сякаш съм казал нещо ужасно лошо.
Извръща очи от мен и сякаш потъва дълбоко в някакъв мрачен спомен.
– Камрин… липсва ли ти пътуването? – нуждая се от отговор на този въпрос повече, отколкото преди секунди заради неочакваната ѝ реакция на него.
С лед дълго мълчание тя отново ме гледа и аз се чувствам изгубен в очите ѝ, само че по някакъв смущаващ начин.
Тя не отговаря. Като че ли… не може.
Не знам какво става в главата ѝ, но искам да разбера и накрая казвам:
– И сега можем да го направим – слагам ръце върху раменете ѝ. – Може пък точно това да ти е… искам да кажа, да ни е нужно – след като съм изрекъл идеята на глас, с всяка измината секунда се въодушевявам още повече. Камрин и аз. Отново на път. да живеем свободно и за момента, както го планирахме. Давам си сметка, че съм се ухилил до уши и лицето ми е озарено от вълнение. Мама му стара! Ами да, точно това трябва да направим. Защо не съм се сетил по-рано?
– Не – казва рязко тя и отговорът ѝ изведнъж ме изважда от блаженото, приказно състояние.
– Не? – не мога да повярвам, нито да я разбера.
– Не.
– Но… защо? – питам аз, когато тя се отдръпва от мен. – Вече няма причина да чакаме.
В същата секунда разбирам причината за отговора ѝ. Обаче няма да я кажа, защото тя го прави вместо мен.
– Андрю – обяснява Камрин и виждам съжалението, изписано на лицето ѝ, – ако го направим, винаги ще си мисля, че е било нещо, което сме отлагали заради бебето. Няма да е редно да го направим сега. За известно време. За дълго време.
– Добре – казвам и пристъпвам към нея.
Кимам и топло се усмихвам с надеждата да я накарам да разбере, че независимо какво иска да прави или да не прави, аз винаги ще стоя зад нея.
– И така, на какво ниво на биполярно разстройство[3] се намирам според Натали днес? – пита през смях Камрин, отива при пазарската торба, която донесе, и бърка вътре.
Аз също се засмивам и лягам на леглото ѝ, а краката ми висят от едната страна, свити в коленете.
– На жълто – отговарям, – най-ниското възможно. Но самата тя май е на червено ниво – повдигам глава, за да я погледна. – Обаче съм сигурен, че на теб това ти е известно.
Тя ми се усмихва, вади пакет дамски пликчета от торбата и започва да маха етикетите от тях.
– Сигурна съм, че ти е надула главата да ти разправя как съм имала период на депресия и какви лайняни неща са ми се случили – сочи ме с пръст и ми намига. – Но това просто си беше един период. Преодоляла съм го. А и кой не е имал смърт в семейството, разводи и лоши периоди? Смешно е, че…
– Момиче, какво ти казах преди малко? Обратно към Ню Орлиънс?
– Ти ми каза доста неща.
Тя хвърля етикетите в кошчето за боклук.
– За това, че мъката не е някакво състезание.
– Да, помня – отвръща тя.
Протяга ръка да вземе пликчетата от леглото, но аз я изпреварвам и грабвам няколко. Вдигам пред лицето си едни розови, с дантели, а другите два чифта поставям върху гърдите си.
– Мамка му, тези ми харесват – викам, а тя ги дръпва от ръцете ми.
– Както и да е – продължава Камрин, а аз вземам следващите два чифта и правя същото. – Не искам повече да говоря за това, разбра ли?
Грабва последните два чифта от ръцете ми, отива до най-горното чекмедже на шкафа и натиква всичките вътре.
Връща се при мен, настанява се в скута ми и забива колене в одеялото, което покрива леглото. Гладя с ръце нагоре-надолу бедрата ѝ.
– Тази вечер искам да излезем – казва тя. – Какво ще кажеш?
Прехапвам замислен устни и казвам:
– Става. Къде искаш да отидем?
Тя ми се усмихва мило и аз оставам с впечатлението, че вече го е намислила. Обичам да я виждам да се усмихва така. Прави го толкова естествено, така че в края на краищата Натали може би преувеличава нещата.
– Ами, помислих си, че бихме могли да отидем в “Подземието” с Натали и Блейк.
– Почакай, не беше ли това заведението, където онзи тъпанар те целуна на покрива?
– Ами, да – казва с напевен глас тя. По дяволите, ако не престане да се върти така в скута ми… – Обаче този тъпанар е в затвора за година, а и Натали много иска да отидем. Изпрати ми съобщение в този смисъл малко преди да вляза.
– Сигурна ли си, че не се опитва да ти се подмаже, защото се чувства гузна?
Камрин свива рамене.
– Може и така да е, но въпреки това ще е забавно да отидем. А ще е хубаво за разнообразие да погледаме на живо изпълнения на разни банди, вместо ние да сме на сцената.
Тя ляга върху гърдите ми, а аз се протягам и стискам с две ръце идеално оформения ѝ задник. Целува ме и ръцете ми започват да шарят нагоре-надолу по тялото ѝ и да я притискат все по-силно.
– Добре – казвам тихо, когато тя престава да ме целува, но устните ѝ продължават да са само на сантиметър от моите. Прекарвам пръсти през косата ѝ, а после държа главата ѝ неподвижна, притиснал длани в бузите ѝ. – Нека да е в “Подземието”. А утре ще взема самолета обратно за Тексас, затова трябва да започна да си събирам багажа.
– Надявам се, че не възразяваш, че аз няма да дойда – казва тя.
– Не възразявам – целувам я по челото. – Ти така и не ми каза дали ще идете с Натали да търсите апартамент за нас.
Тя се изправя, протяга гърба си и вплита пръсти в моите.
– Ще се погрижа за това – казва Камрин и се усмихва. – Стъпка по стъпка, а точно сега следващата стъпка ще е да се приготвя за излизане довечера.
Кимам, стискам ръцете ѝ, и отново я придръпвам върху мен.
– За мен ги си всичко на този свят – шепна аз, почти докосвайки устните ѝ. – Надявам се никога да не го забравиш.
– Никога няма да го забравя – отвръща ми шепнешком тя и движи много коварно бедрата си в скута ми. После доближава устните си до моите и преди да ме целуне, казва: – Обаче ако някога го сторя по каквато и да е причина, се надявам винаги да намериш начин да ми го припомниш.
Вглеждам се в устните ѝ, а после и в бузите, които леко разтривам с палци.
– Винаги – казвам аз и пламенно я целувам.
