Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 20 страниц)
Двадесет и едно
21 януари – моят двадесет и шести рожден ден
Сънувам приятен сън, в който (не знам откъде накъде) скачам с парашут заедно с актьора Кристофър Лий и небето е синьо като… ами, като небето. Кристофър Лий е с червени изпъкнали очила и ми дава знак с вдишат нагоре палец миг преди вятърът да го отнесе в синия ефир. После изведнъж сърцето ми като че ли спира и аз поемам рязко студения въздух. Очите ми се отварят за реалния свят около мен. Скачам толкова рязко в леглото, че ръката ми прави размах зад мен, и удрям лампата, окачена на стената.
– Мамка му! – ругая на висок глас.
Нужна ми е секунда, за да разбера какво се е случило. Въпреки че виждам Камрин в края на леглото да държи кофа с лед, рязко отхвърлям от мен студените, мокри чаршафи, но все още не мога да си поема дъх.
Камрин се кикоти насреща ми.
– Честит рожден ден, бейби! Ставай!
Мисля, че си го заслужавам след онова, което ѝ сторих миналия месец в сутринта на нейния рожден ден. Обаче подлата малка гадина ми го върна тъпкано.
След като не мога да се сдържа да не се усмихна, просто се примирявам и бавно отлепям голия си задник от леглото. Тя вече започва да отстъпва назад към вратата с онова изражение на лицето, което показва, че е наясно какво я очаква. Знам, че това е единственият ѝ път за измъкване и продължавам да я наблюдавам как преценява ситуацията.
– Съжалявам! – казва тя ужасена, но продължава да се усмихва, сложила ръка отзад, за да търси пипнешком пътя към вратата.
– Ами да, сигурен съм, че е така, момиче.
Пристъпвам много бавно към нея, като я поглеждам изпод вежди като хищник, който си играе с жертвата.
Тя отново се кикоти.
– Андрю! По-добре недей!
Сега е само на две крачки от вратата. Обаче аз не бързам и я оставям да си мисли, че наистина може да успее да се измъкне. Усмивката ми вече е станала толкова широка, че със сигурност трябва да съм заприличал на някакъв побъркан садист.
Изведнъж Камрин започва да пищи, неспособна да се сдържи повече, втурва се към вратата и я отваря.
– Неее! Моля те! – крещи тя и се смее едновременно, когато вратата се отваря широко и се блъска в стената.
Тя изскача навън в коридора.
Когато се втурвам след нея, изумлението, изписано на лицето ѝ, и фактът, че изведнъж спира, категорично ме убеждават. че не е очаквала да отида толкова далеч без никакви дрехи на гърба.
– Боже Господи! Андрю, не! – крещи тя и тича с всички сили по ярко осветения коридор.
Аз продължавам да тичам след нея, а всичко, което си имам, се поклаща от вятъра. Това момиче има още много да се учи, щом като си мисли, че ще се поколебая да хукна след нея по гол задник и със сбръчкано мъжко достойнство. Не ми пука. Тя ще съжалява заради онази кофа с лед.
Преминаваме тичешком покрай стая номер 321 тъкмо в момента, когато една възрастна двойка се показва на вратата. Мъжът дръпва рязко назад жена си, ококорила широко очи, когато покрай нея профучава побърканият гол мъж.
– Мили Боже… – чувам един глас далеч зад мен.
Накрая, когато Камрин успява да стигне до самия край на дългия коридор, тя спира и се обръща с лице към мен, извива гръб и вдига и ръцете си като щит пред себе си. От силния смях но бузите ѝ се стичат сълзи.
– Предавам се! Предавам се! Боже мой, ама ти си гол!
Не може да спре да се смее. Чувам я да изсумтява предизвикателно веднъж.
– Ще си го получиш – казвам аз, сграбчвам я и я мятам през рамо.
Тя дори не се опитва да рита, да крещи и да размахва ръце. Първо, защото не може да спре да се смее, за да може отново да контролира тялото си, и, второ, защото е размислила. Само се надявам да не се напикае върху мен.
Нося я на рамо през целия път обратно по коридора към стаята ни и когато минаваме покрай стая 32], казвам:
– Съжалявам, че трябваше да видите това. А сега приятен ден – и кимам с глава, докато минавам.
Двойката само ни зяпа, а мъжът клати възмутен глава към мен.
Затварям вратата зад нас и хвърлям Камрин на леглото сред парчетата лед и все още ледената вода. Тя продължава да се смее.
Заставам между краката ѝ, свалям едновременно шортите и пликчетата ѝ и се взирам в нея, без да кажа и дума. За секунди съм надървен. Игривото ѝ настроение моментално се променя и тя хапе долната си устна, като ме гледа със сладките си, изкусителни сини очи, които винаги изваждат навън първобитното у мен.
Без каквото и да било предупреждение лягам отгоре и прониквам в нея.
– Наистина ли съжаляваш? – шепна в ухото и продължавам бавно да се движа напред-назад в нея. Гърдите ми се притискат силно в нейните, а татуировките ни се докосват. Орфей и Евридика отново стават едно цяло, докато се сливаме един с друг.
– Да… – отронва думата през разтрепераните си устни тя.
Прониквам по-дълбоко в нея, като избутвам едното ѝ бедро нагоре с ръка.
Клепките ѝ натежават и тя изпъва назад глава.
Впивам устните си в нейните и стенанията ѝ отекват в гърлото ми, когато започвам да я чукам по-грубо.
Тогава нещо тъмно в мен наедрява и се ожесточава. Заставам на колене върху леглото, сграбчвам я за бедрата, впивам пръсти в плътта ѝ и я придърпвам към себе си толкова бързо, че тя не успява да помръдне. Сграбчвам двете ѝ ръце, обръщам тялото ѝ и извивам китките ѝ отзад на гърба, след което я принуждавам да застане на колене. Със свободната си ръка докосвам меките очертания на задника ѝ, докато стои повдигнат пред мен, като стискам поред всяка буза, преди да я плесна така силно, че тялото ѝ се изпъва, разтреперано напред. Тя проплаква. После натискам с глава врата ѝ отзад, като притискам едната страна на лицето ѝ по-силно към дюшека. Чувствам горещината, която идва от плътта ѝ там, където ръката ми е оставила червено петно.
Отново проплаква, а аз извивам още по-силно с другата ръка китките ѝ отзад.
Продължава леко да проплаква, краката ѝ започват да треперят, но аз не спирам. Знам, че всъщност тя не иска да спра.
След като свършвам и сърцето ми започва да бие по-бавно, придърпвам голото ѝ тяло редом с моето, а потната ѝ глава се сгушва в сгъвката на ръката ми. Тя целува гърдите ми и прокарва показалеца и средния си пръст по бицепса ми нагоре към устата ми. Вземам ръката ѝ и целувам пръстите ѝ.
– Доволна съм, че отново си такъв, какъвто беше – казва тихо тя.
– Какъвто бях ли? – питам аз, а тя вирва назад глава, за да може да види очите ми. – Не съм ли винаги все същият?
– Не, невинаги.
– Кога не съм бил?
Наистина съм объркан, но намирам сдържаността, с която се опитва да ми каже това, за очарователна.
– След като загубихме Лайли – казва тя и игривата усмивка, която беше на устните, ѝ изчезва. – Не те обвинявам, обаче след Лайли ти се отнасяше с мен като към порцеланова кукла и се страхуваше, че ще ме счупиш, ако ме работиш твърде грубо.
Притискам я малко по-силно до себе си и бузата ѝ отново се отпуска на гърдите ми.
– Ами не исках да те нараня – казвам аз, като прекарвам палеца си по ръката ѝ. – Понякога все още се чувствам така.
– Недей – прошепва тя и отново целува гърдите ми. – Никога не се сдържай с мен, Андрю. Винаги ще искам да си това, което си.
Усмихвам се и отново стискам ръката ѝ.
– Да разбирам ли, че ми даваш разрешение да си отмъщавам на теб, когато си поискам?
– Да, напълно го съзнавам – казва тя и по гласа ѝ усещам, че тя също се усмихва.
Целувам я отгоре по главата и я придърпвам върху себе си.
– Честит рожден ден – казва отново тя и плъзва езика си в устата ми.
Благодаря на Бога за Флорида през зимата. След моя много изненадващ и мога да добавя, изпълнил ме със задоволство рожден ден тази сутрин Камрин и аз прекарахме деня да репетираме новата ни песен. Всъщност технически погледнато, тя не е наша, но като поразместихме някои неща, адаптирахме страхотния хит на Стиви Никс “Edge of Seventeen”. Камрин се ядосва от начина, по който стиховете така бързо се смесиха, но е решена да поправи нещата. Това е нейната песен, тази, която тя иска да изпълнява сама. Огромна крачка за нея, защото досега винаги сме пели заедно.
И аз ѝ се възхищавам за това.
Изглежда много изнервена, но под всичко това виждам как моята Камрин се връща към мен с всеки изминал ден. Като че .ди на душата ѝ е по-леко, а светлината в очите ѝ по-ярка. Всеки път, когато се усмихва, ми напомня за момента, когато се срещнахме за първи път.
– Можеш да го направиш – казвам аз, седнал на перваза на прозореца с китара, окачена на гърдите. – Не се напрягай прекалено, бейби, просто я усвои.
Тя въздъхва, отмята назад глава и се тръшва на стола до малката кръгла масичка до мен.
– Знам всички думи, но винаги се запъвам на последните няколко стиха. Не знам защо.
– Току-що ти го казах – отвръщам аз. – Прекалено се напрягаш и още със започването на песента вече очакваш да сбъркаш, когато стигнеш до тази част. Не мисли за нея. А сега опитай отново.
Тя пак поема дълбоко въздух и се изправя.
Репетираме още един час, преди да се отправим за късен обяд до най-близкото заведение за бифтеци.
– Ще започнеш да я изпълняваш, както трябва. Не се безпокой за това – казвам, когато келнерката носи бифтеците ни.
– Знам. Просто е досадно.
Започва да реже пържолата си с нож в едната ръка и вилица в другата.
– Беше ми нужно известно време да науча “Laugh, I nearly Died” – казвам аз и захапвам огромна хапка от пържолата. Дъвча малко и казвам все още с пълна уста: – Следващата песен, която трябва да науча, е “Ain’t No Sunshine” от Бил Уидърс. Винаги съм искал да науча тази песен и мисля, че е време да пратя в пенсия “Стоунс”. Тя изглежда изненадана. Сочи с вилицата си към мен, преглъща и казва:
– Еха! Добър избор!
– Знаеш ли я? – аз също съм малко изненадан, защото знам, че не си падаше по класическия рок и по блу бъф, когато се запознахме.
Тя кима и бързо хапва от картофеното пюре.
– Обичам тази песен. Баща ми я имаше в списъка на песните, които обичаше да слуша, когато пътуваше с колата по бизнес из щата. Този Уидърс наистина може да пее.
Избухвам в смях.
– Какво толкова смешно има? – пита тя и ме гледа с недоумение.
– Прозвуча ми толкова провинциално.
Отпивам глътка бира и продължавам да се смея още малко и да поклащам глава.
– Какво каза? Че съм ти прозвучала като селяндурка ли?
Очите ѝ са широко отворени, но не може да скрие усмивката си.
– По-скоро като провинциален чукундур. “Този Уидърс наистина може да пее.” Хахаха – имитирам я аз и отново избухвам в смях.
Тя също се смее насреща ми, макар да се опитва с всички сили да скрие червенината по лицето си.
– Е, да, тук съм напълно съгласна с теб – казва тя и отпива от бирата си. Оставя чашата на масата и добавя, премрежвайки очи: – За избора на песента, а не за провинциалния чукундур.
– Разбира се – казвам усмихнат аз и довършвам пържолата си.
Яденето на първите ни пържоли заедно стана точно както тя беше обещала, няколко дни след като излязох от болницата след операцията. Както в този ден, и всяка пържола, която си е поръчвала след това, успява да изяде само половината. А това просто означава повече пържола за мен. Когато забелязвам признаци, че се отказва, защото така се е натъпкала, че ѝ се гади, аз се пресягам през масата и придърпвам чинията ѝ към себе си.
През това време тя продължава да гледа мобифона си и по едно време започва да пише отговор на някого.
– Пак ли е Натали, която пита кога се връщаш у дома?
– Да, тя е неуморна.
Слага телефона обратно в чантичката си.
Камрин е ужасна лъжкиня. Ужасна. Не може да излъже дори и ако от това зависи животът ѝ. И сега начинът, по който продължава да зяпа стената, ми подсказва, че определено лъже. Човъркам зъбите си с клечка за зъби и я и наблюдавам.
Тя леко ми се усмихва. Очевидно крие нещо, но после забелязвам екрана на телефона ѝ да светва в чантичката ѝ. Тя поглежда текста и изведнъж започва да става по-нетърпелива да си тръгваме. Усмивката ѝ става по-широка и става бързо от масата.
– Почакай, трябва да платя.
Махам на келнерката да дойде при нас, а Камрин сяда с нетърпение обратно в сепарето.
– Защото е това внезапно бързане?
Питам, за да я дразня, когато келнерката слага сметката на масата, но преди да се отдалечи, изваждам кредитната си карта от портфейла.
– Няма причина – казва Камрин.
Аз само се подхилквам.
– Добре – казвам и се облягам назад, протягам ръце и се настанявам по-удобно.
Това е номер. Колкото по-удобно се настанявам, толкова по-нетърпелива става тя.
Минути по-късно келнерката се връща с кредитната ми карта и касовата бележка. Оставям бакшиша върху нея и много бавно ставам, обличам си палтото, протягам ръце високо във въздуха над мен, правя се, че се прозявам…
– Ще побързаш ли, дявол да го вземе!
Знам, че не може да издържи повече. Смея се, хващам я за ръка и излизаме от ресторанта.
Когато се връщаме обратно в хотела, Камрин спира във фоайето.
– Ти върви напред. Идвам след секунда.
Очевидно е замислила нещо, но тъй като е моят рожден ден, просто продължавам, приемам играта ѝ, целувам я по бузата и влизам в асансьора. Обаче след като се озовавам в стаята, ставам нетърпелив.
Не се налага да чакам дълго, преди тя да влезе в стаята с нова китара в ръка.
Скачам на крака в мига, в който я виждам.
– Ау…
Усмивката ѝ е мила, нежна, дори срамежлива. Като че ли някаква малка част от нея се тревожи, че няма да я харесам.
Отивам право при нея.
– Честит рожден ден, Андрю – казва тя и ми я подава.
Слагам ръка около дръжката, а другата на корпуса и възхитен широко се усмихвам. Лъскава. Красива. Идеална. Обръщам я, за да я видя от другата страна, и виждам написано със сребърен курсив от задната страна на дръжката-.
Той изкара железни сълзи по бузата на Плутон,
И накара Ада да му даде това, което искаше – любовта.
Стих от няколкото истории, разказвани за Орфей и Евридика. Наистина не знам какво да кажа.
– Харесва ли ти?
Поглеждам я.
– Много. Чудесна е.
Тя гледа встрани и се изчервява.
– Всъщност нищо не разбирам от китари. Надявам се да не е някакво менте или нещо подобно. Човекът в магазина за китари ми помогна да я избера. После трябваше да чакам няколко дни за надписа върху нея, който си мислех, че никога няма да бъде готов по една или друга причина, но…
– Камрин – казвам аз и прекъсвам нервното ѝ бръщолевене, – никога не съм имал по-хубав подарък за рожден ден.
Затварям празното пространство между нас и леко я целувам по устните.
КАМРИН
Двадесет и две
Някъде по магистрала 75 – май
Пътуваме от месеци. През март вече така бяхме свикнали, че животът по хотелите ни беше станал втора природа. Всяка седмица нова стая, нов град, нов плаж, ново всичко. Обаче независимо колко ново е всичко, всеки път, когато влизаме в някой хотел, като че ли минаваме през входната врата на къща, в която сме живели от години. Никога не съм си представяла, че мога да наричам една хотелска стая “дом” или че с живота на пътя може да се свикне толкова лесно, както беше за нас. Понякога беше трудно, но всичко е едно преживяване и не бих променила нищо в него.
Обаче се чудя дали дългата зима не ми дойде в повече. Питам се, защото се улавях да мечтая за къща някъде, в която да живеем уседнал живот с Андрю.
Да, сигурна съм, че е само от зимата.
Беше два часът сутринта и закъсахме с колата някъде в Югозападна Флорида на една дълга, пуста отсечка от магистралата. А валеше проливен дъжд. Направо из ведро. Преди час се обадихме да дойдат да ни теглят, но поради някаква причина камионът още не се появяваше.
– Има ли някъде чадър в колата? – шетам аз, като се опитвам да надвикам шума от силното трополене на дъжда по покрива. – Мога да го държа над теб, докато поправиш колата!
– Навън е тъмно като в рог, Камрин – вика той като мен, за да го чуя. – Съмнявам се, че дори и с фенер ще мога да го направя. Първо трябва да разбера какво не е наред.
Смъквам се още повече на седалката и подпирам крака върху таблото с колене, прибрани към гърдите.
– Поне не е студено – казвам.
– Ще преживеем някак си тази нощ тук – казва той. – Няма да е за първи път да спим в кола. Може би камионът, който трябва да ни тегли, ще се появи, преди да се съмне, ако ли не, ще я оправя, когато мога да виждам.
Седим заедно в мълчание известно време и слушаме как дъждът трополи по колата, гръмотевицата преминава с грохот като вълна през облаците. След време сме толкова уморени, че се промъкваме на задната седалка, свиваме се заедно на нея и се опитваме да поспим. Не след дълго, когато става очевидно, че и на двамата не ни е удобно и че няма достатъчно място да спим така, Андрю се промъква отпред. Обаче пак не можем да заспим. Усещам го да се намества известно време и после пита:
– Къде се виждаш през следващите десет години?
– Не съм сигурна – отвръщам аз, загледана в покрива на колата. – Но знам, че искам да правя каквото и да е заедно с теб.
– Аз също – казва той отпред.
Лежи в същата поза, в каквато съм сега, по гръб и гледа нагоре.
– Мислила ли си за нещо конкретно? – питам тихо аз и се чудя какво ли има предвид той, като подхваща тази тема.
Сменям лявата си ръка е дясната под главата си.
– Да – казва той. – Искам да се установим някъде, където е топло и спокойно. Понякога си те представям на плажа да вървиш боса по пясъка, а вятърът да развява косата ти. Аз пък седя не много далеч под едно дърво и свиря на китарата…
– Тази, която ти купих ли?
– Разбира се.
Усмихвам се и продължавам да слушам, като мислено си представям сцената.
– И ти ѝ държиш ръката.
– Чия ръка?
Андрю замлъква за момент.
– На нашето малко момиченце – казва някак разсеяно той, като че ли мисълта му се рее някъде по-далеч от моята.
Преглъщам и усещам как в гърлото ми наедрява буца.
– Харесва ми да си го представям – казвам аз. – Значи искаш да се установим някъде, така ли?
– Евентуално – казва той. – Обаче само когато наистина го почувстваме. Нито ден преди това.
Внезапен порив на вятъра разтърсва колата, а земята се разтреперва от силна гръмотевица.
– Андрю? – питам аз.
– Да?
– Номер три, който трябва да прибавим към списъка ни с обещанията. Ако стигнем до старост, кокалите ни болят и не можем да спим повече в едно легло, обещай ми, че никога няма да спим в отделни стаи.
– Обещавам – отговаря той и по гласа усещам, че се усмихва.
– Лека нощ – казвам аз.
И когато минути по-късно заспивам, сънувам онзи топъл плаж, а Андрю ме наблюдава как вървя по пясъка с малката ръчичка, хванала моята.
Камионът, който трябваше да ни тегли, така и не пристигна. Събудихме се на следващата сутрин, вдървени и с болки тук и там, независимо че спахме на отделни седалки.
– Ще спукам от бой онзи мъж с камиона, ако го видя някъде – ръмжи сърдито Андрю под капака.
Зает е да върти един гаечен ключ. Аз дори не се преструвам, че знам каква е повредата. Той ще оправи колата. Това е всичко, което знам. А и той е в доста лошо настроение. Просто се мотая около него, за да му помогна, ако му е нужно нещо, и не се правя на тъпа руса блондинка, като го питам каква е тази джаджа или какво прави онази джунджурии. Истината е, че не ме интересува. А освен това той ще се ядоса още повече, ако ще трябва да ми обяснява.
Обаче слънцето е изгряло. И е горещо! Чувствам се, като че съм умряла и съм се възнесла на небето.
Шляпам наоколо из локвите от дъжда през нощта и мокря маратонките си. Не ме занимава нищо друго освен времето, но вдигам високо ръце във въздуха над мен и гледам към небето, като продължавам да се въртя в кръг по средата на пътя.
– Ще дойдеш ли тук да ми помогнеш? – пита сърдито Андрю.
Отивам при него и го щипвам закачливо по бузата, защото съм в такова страхотно настроение, че просто не мога да се сдържа. Обаче следва едно “дум”. Андрю реагира рязко, вдига главата си нагоре и се удря в капака. Премигвам и се хващам за устата.
– По дяволите, бейби! Съжалявам!
Посягам към ядосания Андрю, зелените му очи святкат заплашително, но после той ги затваря и бавно изпуска въздуха от надутите си бузи.
Хващам го за главата, разтривам я и го целувам по носа. Все още не мога да престана да се усмихвам, но не се смея, само се опитвам да направя физиономията на гледащо виновно кученце.
– Прощавам ти – казва той и сочи под капака. – Нужно ми е да държиш онова нещо там да не мърда за секунда.
Отивам откъм посочената страна, надничам под капака и протягам ръка към мястото, а пръстите му ме насочват където трябва.
– Да, точно там – казва той. – А сега просто го дръж.
– Колко дълго?
– Докато ти кажа – вика той и аз виждам как леко се подсмихва. – Ако го пуснеш, маслото ще се изсипе и тогава ще се наложи дълго да останем тук.
– Добре, ама тогава побързай – викам аз и вече чувствам как вратът ми започва да се схваща.
Той отива при багажника и взема бутилка с вода. Отвива бавно капачката. Отлива една глътка. Оглежда се наоколо. После пак отпива.
– Андрю, ама ти бъзикаш ли се с мен?
Надничам, доколкото мога, изпод капака, за да го погледна.
Той само се усмихва. И отпива нова глътка.
Мамка му, той наистина се бъзика с мен! Мисля…
– Не го пускай, сериозно ти казвам.
– Глупости – казвам аз и ми се иска да си раздвижа пръстите, но решавам да не го правя, – Истината ли ми казваш? Сериозно ли говориш?
– Да, сериозно. Тасчето с маслото ще падне и вероятно ще се разлее върху теб. После ще е трудно да махнеш тази гадост от кожата си.
– Гърбът започва да ме боли – викам аз.
Той продължава да се бави и едва когато вижда, че се каня да го пусна, ме заобикаля, сграбчва ме през кръста и ме измъква изпод капака. Вдига едната си ръка и оставя голямо черно петно по бузата ми. Крещя срещу него и го отблъсквам.
– Пфу! Мамка му, Андрю! Ами ако не успея да изчистя това нещо от себе си?
Наистина съм ядосана, но въпреки това не мога да устоя на неговата усмивка.
– Ще се изчисти – казва той и отново се навежда под капака на колата. – А сега влез в колата и завърти ключа, когато ти кажа.
Озъбвам му се още веднъж, преди да сторя това, което ми е казал, и след малко шевролетът забоботва отново и ние сме на път към Сейнт Питърсбърг, който е само на час от нас.
Днес денят много прилича на летен, а ние не можем да се възползваме достатъчно от това. След като се настаняваме в хотелската стая и вземаме така нужния ни душ, се отправяме към най-близкия универсален магазин, за да купим чифт бански на Андрю и бикини за мен с намерение да идем да доплуваме в океана.
Той настоява да взема мъничките черни бикини с малките сребърни звездички, но не на него ще му се налага да придърпва на всеки пет секунди тънката материя от бузите на задника ми. Затова се спирам на хубавия червен бански, който ще ме покрива малко повече.
– Може пък да е по-добре, че избра този – казва той, когато отново сме в колата на паркинга на магазина.
– Защо го казваш? – питам аз, усмихвам се и изритвам обувките си.
– Защото можеше да се наложи да разбия някоя и друга челюст – включва на задна и потегляме назад.
– Само защото са гледали ли? – питам недоверчиво и се усмихвам.
Той накланя настрани глава и ме поглежда.
– Не, предполагам, че не. Всъщност аз се кефя, когато те заглеждат други мъже.
– Стига бе! – викам аз и сбърчвам нос.
– Не, не е това! – казва той. – Гледай ти! – клати глава, като че ли иска да каже, че не е за вярване, и ние излизаме от паркинга на улицата, по която движението е оживено от туристите. – Просто ми доставя удоволствие, когато си се облегнала на ръката ми. Прави чудеса за егото на мъжа.
– О, значи аз съм просто нещо като трофей върху ръката ти, така ли? – скръствам ръце и го поглеждам изпитателно.
– Ами да, бейби, тъкмо затова те търпя около себе си. Мислех, че вече си го разбрала.
– Тогава предполагам, че и за теб не е тайна, че те търпя поради същата причина.
– О, така ли? – пита той и се оглежда, преди да излезе на пътя.
– Ами, да – казвам и се облягам назад в седалката. – Търпя те, за да карам кучките да ревнуват. Обаче нощем сънувам любовта на живота ми.
– Кой ли пък може да е този?
Свивам устни и се оглеждам наоколо, а после отново закачливо го поглеждам.
– Няма да ти кажа името му, защото не искам да тръгнеш след него и да видя как ще ти нарита задника. Обаче мога да ти кажа, че е с кестенява коса, великолепни зелени очи и има няколко татуировки. О, и е музикант.
– Наистина ли? Ами че той ми изглежда божествен, тогава защо ти е да ме използваш като някакъв трофей върху ръката си?
Свивам рамене, защото не мога да измисля добър отговор.
– Хайде, можеш да ми кажеш – вика той. – Ние с него не си говорим.
– Съжалявам – казвам аз и поглеждам встрани, – но не говоря за него зад гърба му.
– Правилно – казва той и се усмихва. – Знаеш ли какво?
– Какво?
Андрю дяволито се усмихва и това никак не ми харесва.
– Помня две неща от нашето първо пътуване, които ти така и не се съгласи да направиш.
Ох, ох…
– Нямам представа за какво говориш – лъжа аз.
Той сваля дясната си ръка от волана и я поставя на крака ми. Погледът му става все по-дързък, а аз се опитвам да не показвам, че все повече се изнервям.
– Ами да, мисля, че ми дължиш един гол задник на прозореца и аз още не съм станал свидетел как ядеш бръмбари. Какво ще бъде? Скакалец? Щурец? Земен червей? Или някой дългокрак паяк. Чудя се дали имат такива паяци във Флорида…
Усещам как по кожата ме полазват тръпки.
– Престани, Андрю – викам аз и клатя глава. Опирам крак във вратата и въртя плитката си между пръстите, като се опитвам да скрия тревогата си. – Няма да го направя. А освен това то беше при първото ни пътуване и ти не можеш да прехвърляш такива неща за сегашното. Трябвало е да ме накараш да го направя, когато си имал тази възможност.
Той продължава да се хили дяволито и да ми показва колко гадно лайно може да бъде.
– Не – отсичам категорично аз.
Поглеждам го.
– Не! – казвам за последен път и това го кара да избухне в смях.
– Добре де – вика той и слага дясната си ръка отново върху волана. – Макар че си струваше да опитам. Не можеш да ме обвиняваш, че съм опитал.
– Предполагам, че не.
АНДРЮ
Прекарахме целия ден в плуване и излежаване на плажа. Наблюдавахме как слънцето залязва на хоризонта, а след време как звездите оживяват в мрака. Час след като се стъмни, срещнахме група хора на нашата възраст. От известно време бяха на плажа недалеч от нас, мотаеха се.
– Оттук ли сте? – пита високият младеж с татуировка по дължината на цялата дясна ръка.
Една от двойките сяда на пясъка близо до нас. Камрин, която седи между краката ми, се надига внимателно от гърдите ми.
– Не, от Галвестън сме – отговарям аз.
– И от Ралей – добавя Камрин.
– Ние сме от Индиана – казва седналото чернокосо момиче. Сочи към другите, с които беше дошла и които продължаваха да стоят прави. – Те обаче живеят тук.
Един от другите младежи обгръща с ръце приятелката си.
– Аз съм Тейт, а това е Джен.
Сочи приятелката си, а после другите, които стоят наблизо.
– Джоана. Грейс. А това е брат ми Калеб.
Тримата кимат и ни се усмихват.
– Аз съм Брай – казва чернокосото момиче, което седи до Камрин. – А това е годеникът ми Елиас.
Камрин се изправя напълно, изтърсва пясъка от ръцете си една в друга.
– Радвам се да се запознаем – казва тя. – Аз съм Камрин, а това е годеникът ми Андрю.
Елиас протяга ръка, за да се ръкуваме.
Тейт, онзи с татуировката, казва:
– Тръгнали сме към едно частно място на половин час оттук. Страхотно е за партита. Доста уединено. Ще се радваме да се присъедините към нас.
Камрин се извръща леко в кръста, за да ме погледне. Говорим си за момент само с очи. Отначало аз не съм много склонен, но тя май иска да отидем. Ставам и ѝ помагам да се изправи.
Обръщам се към Тейт.
– Разбира се. Можем да ви последваме.
– Страхотно – казва Тейт.
Камрин и аз вземаме хавлиените си кърпи и сака, който носим, пълен с говежда пастърма, бутилирана вода и плажно масло, и тръгваме след Тейт и приятелите му да излизаме от плажа към паркинга.
Сега, когато отново сме в колата, не съм много сигурен дали трябва да отидем. Може би защото твърде дълго не съм бил на парти с друг освен с Камрин, но те ми изглеждат безобидни.
Половинчасовият път с кола се оказа някъде около четиридесет и пет минути.
– Вече нямам представа къде, по дяволите, се намираме.
Поне през последните двадесет минути пътуваме по едно неосветено шосе встрани от главната магистрала. Техният джип “Сахара” непрекъснато лъкатуши по шосето пред нас със седемдесет и пет мили в час. Не ми е трудно да го следвам, но обикновено не карам толкова бързо на непознат терен нощем, където не мога да забележа ченгетата да се крият отстрани на пътя пред нас. Ако ме глобят, ще бъде само заради собствената ми глупост, но все ще имам възможност да разбия главата на онова момче Тейт просто заради принципа.
– Добре поне, че резервоарът ни е пълен – казва тя. После се смее, изважда крака си през прозореца и казва: – Може би ни водят в някоя страховита барака някъде в гората и възнамеряват да ни убият.
– Хей, и на мен ми мина тази мисъл – отвръщам през смях аз.
– Ами тогава разчитам на теб да ме спасиш – шегува се тя. – Не позволявай на никого от тях да ме накълца на парченца или да ме накара да гледам “Запознайте се с Хъни Бу Бу”[7].
- Обещавам ти – казвам аз. – А това ме навежда на мисълта за номер четири от списъка на обещанията ни: ако някога изчезна безследно, обещай ми, че няма да спреш да ме търсиш, докато не изминат точно триста шестдесет и пет дни. На триста шестдесет и шестия приеми, че ако бях жив, вече щях да съм намерил пътя обратно към теб и че отдавна съм мъртъв. Искам да продължиш живота си.
Тя се надига в седалката и прибира обратно крака си в колата.
– Това не ми харесва. Някои хора изчезват и ги намират години по-късно живи и в добро здраве.
– Е, да, но това няма да съм аз – отвръщам. – Повярвай ми, че ако измине година, аз ще съм мъртъв.
– Е, добре – казва тя, измъква се от предпазния колан и сяда със свити колене до мен. Слага глава на рамото ми. – Само ако се съгласиш да направиш същото за мен. Една година. Нито ден повече.
– Обещавам – казвам аз, макар че лъжа, без да ми мигне окото. Ще я търся до деня, в който умра.
