Текст книги "Миг преди винаги"

Автор книги: Джесика Редмерски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 20 страниц)

Четиридесет

А какъв изумителен, чудесен живот се оказа той.

Помня, сякаш беше вчера, деня, в който заминахме в края на пролетта за Ямайка. Лайли беше облечена в жълта рокля с две шноли във формата на цветя в косата. Не плака и не нервничеше в самолета до Монтего Бей. Беше истински ангел. А когато пристигнахме, в мига, в който слязохме от самолета в новата страна, изведнъж всичко стана реалност.

Точно тогава двамата с Андрю станахме… различни.

Обаче ще стигна до това след малко.

Беше много отдавна и искам да започна отначало.

В продължение на два месеца, до деня, в който се качихме на онзи самолет, аз продължавах да се страхувам от изпълнението на намерението си. Колкото и да ми се искаше да го направим и колкото и често да си повтарях, че Андрю е прав и че не трябва да се тревожа, непрекъснато се тревожех, разбира се. До такава степен, че два дни преди да тръгнем, почти започнах да бия отбой.

Обаче си припомних времето, когато Андрю и аз се срещнахме за първи път и най-вече когато той ме накара да нахвърлям дрехите в сака му:

– И така, къде ще отидем най-напред? – попитах аз, докато сгъвах една негова риза от купа, която той ми даде да прибера.

Той още ровеше из дрешника.

– Не, не – развика се с приглушен глас отвътре Андрю. – Без ориентири, Камрин. Просто ще се качим в колата и ще караме. Никакви карти, планове или… – подаде главата си от дрешника и гласът му стана по-ясен: – Какво правиш?

Погледнах го. Бях сгънала наполовина втората риза от купчината.

– Сгъвам ги.

Чух едно тум-тум, когато пусна чифт черни маратонки на пода и се показа от дрешника. Когато се приближи, ме погледна така, сякаш бях направила нещо лошо, и грабна полусгънатата риза от ръцете ми.

– Не бъди толкова прецизна, момиче, просто ги напъхай в сака.

Очевидно един съвсем незначителен момент помежду ни, но тъкмо той ми даде куража да се кача на самолета. Знаех, че ако не го бях направила, ако бях продължила да му мисля прекалено много, щях да постигна само едно нещо – щях да оставя оттук нататък страхът да контролира моя, нашия, целия ни живот.

И сега всеки път, когато отправям поглед назад към живота ни, единственото, което продължава да ме плаши, е съзнанието, че бяхме само на сантиметър от това да прекараме остатъка от живота си в Северна Каролина.

Изкарахме три седмици в Ямайка и толкова ни хареса, че наистина не искахме да си тръгнем оттам. Обаче знаехме, че имаме още много пътувания пред нас и ни предстои да посетим още толкова много места. И затова една нощ, след като бяхме на плажа с някои местни хора, Андрю бръкна в сака (бяхме заменили каубойската шапка с яркочервена кадифена торбичка, защото беше по-лесна за носене) и изтеглихме Япония. Чак от другата страна на океана…

Беше нещо неочаквано за нас.

Излишно е да казвам, че точно затова напълно зарязахме торбичката и идеята да изтегляме страната, както ни падне. Започнахме да избираме къде да отидем по-нататък в зависимост от местоположението ни: Венецуела, Панама, Перу и евентуално Бразилия, Видяхме ги всичките, като най-дълго, два месеца, изкарахме в Темуко, Чили. Избягвахме на всяка цена места, известни като опасни за туристи, градове и дори цели страни, в които имаше някакви безредици. Където и да отидехме, се чувствахме все повече и повече като част от местната култура. Ядяхме храната. Вземахме участие в събитията. Научавахме езиците. Е, най-многото, което двамата с Андрю успявахме да научим, беше само по някоя и друга основна фраза.

И се връщахме обратно у дома в Съединените щати за празниците. Ден на благодарността в Ралей. Коледа в Галвестън. Нова година в Чикаго. И, разбира се, отпразнувахме втория рожден ден на Лайли в Ралей. Заведохме я при нейния доктор да я прегледа и да ѝ направят нужните ваксинации. А, и Андрю също мина на преглед и също като дъщеря ни беше здрав като бик.

Малко преди да настъпи пролетта, той се съгласи с идеята да дадем къщата под наем на Натали и Блейк. Всъщност идеята беше чудесна. Те си търсеха жилище, а ние можехме да използваме парите от наема, като при това нямаше да плащаме таксите за ток, вода и т.н. Научихме се как да намаляваме разходите си, докато сме в чужбина, като намирахме общежития, евтини хотели и дори по-евтини квартири. Не се нуждаехме от лукс, а само от сигурно и чисто място за Лайли.

Обаче мисля, че това, от което спестихме най-много пари, беше, че никога не пътувахме където и да било като туристи. Не купувахме сувенири или неща, от които нямахме нужда. Не бяхме там, за да се присъединяваме към хората, дошли на почивка, на обиколки с екскурзоводи или да харчим пари, като правим онези неща, които правят почиващите хора. Купувахме само най-необходимото и от време на време си позволявахме някаква по-хубава храна или нова играчка за Лайли, когато гази, която имаше, ѝ омръзнеше.

А и от време на време пеехме тук и там за малко допълнителни пари, но с Лайли никога не го правехме заедно. Тъй като не смеехме и да помислим да оставим Лайли на грижите на някой друг дори и за няколко минути, аз напълно престанах да пея и Андрю трябваше да свири на акустичната китара и да пее

сам. Но накрая и той престана. Чужди страни. Различни стилове музика. Напълно различни езици. Не ни беше нужно много време, за да разберем, че нашата музика няма онзи ефект по тези места, какъвто има у дома.

Няколко месеца след втория рожден ден на Лайли Андрю и аз решихме, че е време да продължим. Искахме да видим колкото е възможно повече, преди да се установим някъде, за да може Лайли да тръгне на училище. А аз бях готова да видя Европа. Така че, когато наближи лятото, следващата ни дестинация стана Португалия.

Андрю и аз “пораснахме” в деня, в който слязохме от самолета в Ямайка. Това имах предвид, когато казах, че станахме различни. Разбира се, за това до голяма степен допринесе раждането на Лайли, но когато излязохме от самолета и усетихме вятъра в лицата си, не само най-накрая разбрах, че въздухът в другите страни е различен, а и че всичко е реалност. Бяхме далеч от дома, с нашата дъщеря и независимо колко много се забавляваме от този ден нататък никога няма да сваляме гарда.

Пораснахме.

АНДРЮ

Четиридесет и едно

Мисля много за предишния си живот, дори и за времето преди Камрин и аз да се срещнем, и виждам, че донякъде е плашещо колко много съм се променил. Когато бях в гимназията, бях това, която тя нарича “мъжка курва”. А и след гимназията до известна степен също бях мъжка курва… Тя знае за всяка жена, с която съм бил. За моите купонджийски дни. Знае почти всичко за мен. Както и да е, аз наистина мисля много за миналото си, но то не ми липсва. Освен от време на време, когато си спомням как растях заедно с братята ми, наистина чувствам онази носталгия, за която говореше Камрин втория ни път в Ню Орлиънс.

Не съжалявам за нищо, което съм правил в миналото, за това, че понякога бях толкова безразсъден, но и не бих го повторил отново. Успях някак да се провра през този живот и да имам красива жена и дъщеря, които наистина не заслужавам.

Вчера разбрах, че Ейдън и Мишел след две деца и дълги години брак се развеждат. Мъчно ми е за тях, но предполагам, че не всички са предопределени един за друг като Камрин и мен. Питам се дали биха могли да спасят брака си, ако не се убиваха от работа. Този бар беше обсебил брат ми, а Мишел също беше направо погълната от работата си. Камрин и аз сме говорили как те като че ли се отдалечават един от друг дори и при първото гостуване на Камрин у тях, преди Лайли да се роди.

– Единственото, което правят, е да работят – каза Камрин една нощ през миналата година. – да работят, да се грижат за Ейвъри и Моли, да гледат телевизия и да си лягат.

Кимам замислено.

– Ами, да, доволен съм, не не завършихме по този начин.

– Аз също.

От друга страна, Ашър е с едно мило момиче на име Лиа. И съм горд да кажа, че един ден спонтанно решиха да се преместят в Мадрид. Малкият ми брат наистина се справя много добре и работи като компютърен инженер, което му позволи да се премести. Не му се налагаше. Би могъл да си остане в Уайоминг, но очевидно той е повече като мен, отколкото съм предполагал. Хубавото е, че Лиа споделя интересите и решителността му, в противен случай връзката им по-вероятно да свърши като тази на Ейдън и Мишел, отколкото като нашата с Камрин. А и чувам, че доходите на Лиа от продажба по интернет на ръчно ушити рокли са направо страхотни. Камрин се замисли дали да се опита да направи нещо подобно, докато разбра, че ще трябва да шие.

Това, че те живеят в Мадрид, ни осигури място за престой, когато бяхме там. Ашър настоя, че няма да плащаме наем, но ние все пак платихме. Камрин не искаше да я считат за “авантаджийка”, както се изрази тя.

– Един долар – каза Ашър, за да я дразни.

– Не – рече Камрин, – шест долара и осемдесет и четири цента на седмица и нито пени по-малко.

Ашър се засмя.

– Ти си странно момиче. Добре. Шест долара и осемдесет и четири цента седмично.

Първоначално имахме намерение да останем у брат ми две седмици, но една нощ Камрин и аз си поговорихме откровено.

– Андрю, мисля, че може би ще трябва да се установим за известно време. Тук, в Мадрид. Или може би трябва да се върнем в Ралей. Не ми се иска, но…

Погледнах я с любопитство, но същевременно за мен беше очевидно, че мислим горе-долу по един същ начин.

– Знам какво си мислиш – казах аз. – Не е толкова лесно, колкото ни се искаше, да пътуваме с Лайли.

– Не, не е – остана така замислена известно време, а изражението ѝ стана сериозно. – Мислиш ли, че постъпихме правилно? Като я водихме с нас из толкова много места?

– Разбира се – казах аз и наистина го мислех. – Нали това искахме да правим, когато тръгнахме в онзи първи ден. Не съжаляваме. Вярно е, че заради нейната сигурност трябваше да правим нещата по различен начин, да подминем много места, които искахме да видим, да останем в някои по-дълго, отколкото сме желали, за да не я пришпорваме, но постъпихме правилно.

Камрин леко се усмихна.

– И може би възпитахме у нея любов към пътуването. Не знам…

– И така, какво мислиш, че трябва да направим? – попита тя.

Останахме у Ашър и Лиа три месеца, преди да тръгнем отново на път. Трябваше да спрем в още едно място, преди да се отправим обратно към Съединените щати: Италия. Камрин най-накрая призна защо така е настоявала да отидем в Италия. Баща ѝ я завел там веднъж при едно пътуване по бизнес, когато била на петнадесет. Били само двамата. И пътуването с баща ѝ било последният път, когато се чувствала като неговото малко момиченце. Прекарвали много време заедно. Той отделял повече време за нея, отколкото за бизнес.

– Сигурна ли си, че идеята е добра? – попитах аз, преди да тръгнем за Рим. – Ами ако отидеш там и развалиш спомена си, както е станало в онзи ден в гората зад къщата от детството ти?

– Ще поема този риск – каза тя, докато нареждаше дрехите на Лайли в куфара. – Освен това не отивам там, за да съживя онези шест дни с баща ми, а отивам, за да си припомня онези шест дни с него. Не мога да разваля нещо, което не си спомням добре.

Когато вече бяхме там, стана ясно, че Камрин помнеше всичко. Взе Лайли и седна с нея на Испанските стъпала, предполагам, по същия начин, както е направил баща ѝ, когато я е завел там.

– Ние много те обичаме – каза Камрин на Лайли. – Знаеш го, нали? – и тя стисна ръката ѝ.

Лайли се усмихна и целуна майка си по бузата.

– Обичам те, мамо.

После Лайли седна между краката на Камрин, а тя зарови пръсти в русата ѝ коса и я вплете в нова плитка, която сложи върху рамото ѝ, за да изглежда също като нейната.

Аз се усмихнах и ги наблюдавах, замислен за един ден, отминал много отдавна:

– Ами, приятелство, предполагам – каза тя. – Нали разбираш, двама души, които се хранят заедно.

– Охо – казах леко усмихнат, – значи сега сме приятели?

– Разбира се – рече тя, очевидно заварена неподготвена за реакцията ми. – Предполагам, че сме нещо като приятели, поне до Уайоминг.

Подадох ѝ ръка и тя неохотно я пое.

– Тогава приятели до Уайоминг – рекох аз, но разбрах, че трябва да я имам. По-дълго от Уайоминг. Завинаги ще бъде достатъчно.

Все още се изумявам колко далеч стигнахме.

След близо почти три години на път най-накрая беше дошло време да си вървим у дома.

Върнахме се в Ралей, в нашата скромна малка къща. Натали и Блейк се изнесоха и си намериха жилище в другия край на града. По-късно Лайли тръгна на училище и през следващите няколко години бяхме щастливи, но в част от нас винаги имаше празнота. Наблюдавах малкото си момиченце как порасна и стана красива млада жена с мечти, цели и стремежи в живота, които съперничеха на моите и на Камрин. Харесва ми да мисля, че ние – Камрин и аз имаме заслуга за това как се разви Лайли. Същевременно тя е самостоятелна личност и понякога си казвам, че щеше да се развие по този начин дори и без наша помощ.

Не мога да не се чувствам по-горд.

Струва ми се, че беше толкова отдавна, а и наистина беше. Но дори днес се връщам към деня, в който срещнах Камрин и онзи автобус на “Грейхаунд” за Канзас и споменът ми е толкова жив в главата, не имам чувството, че мога да протегна ръка и да го докосна. Като си помисля, че ако не бяхме тръгнали така, както го направихме, и не бяхме казали на обществото и неговите норми да вървят на майната си, никога нямаше да се срещнем. Ако Камрин беше позволила на страха пред неизвестното да надделее прекалено над нея, никога нямаше да се качим на онзи самолет за Ямайка. Ние наистина живяхме живота си така, както искахме да го живеем, а не така, както светът очаква от нас. Поехме рискове, избрахме необичайния път, не позволихме на това, което всички мислят за избора ни, да попречи на мечтите ни и отказахме да се установим за постоянно, за да правим прекалено дълго нещо, което не ни харесва. Разбира се, през цялото време правехме неща, които не искахме да правим, защото трябваше – например известно време работихме в няколко ресторанта за бързо хранене, но не позволихме нищо от това да контролира живота ни. След време намирахме начин да се измъкнем, а не да го оставим да ни победи. Защото имаме само един живот. Имахме право само на един избор, за да го направим такъв, че да си струва да се живее. Ние направихме избора си и се втурнахме с всички сили напред.

И мисля, че се справихме твърде добре.

Откровено казано, не знам какво повече да добавя. Не че сега, след като историята ни е към края си, с живота ни е свършено. Не. Той съвсем не е свършил. С Камрин имаме още много неща да свършим, още много места да видим, още много правила за живота да нарушим.

Днес е първият ден от остатъка от живота ни. Това е специален ден за Лайли, за нас, за всичко, зад което тримата заставаме. Нашата история приключи, но пътуването ни не е приключило, защото винаги ще живеем на ръба до деня, в който ще умрем.

Епилог

Петнадесет години по-късно

ЛАЙЛИ

– Лайли Париш! – произнася името ми госпожа Морисън от сцената на залата.

Чувам приятелите и роднините ми да се провикват от публиката, последвани от подсвирквания и ръкопляскания.

Държа с ръка четвъртитата абитуриентска шапка на главата си и се изкачвам по дървените стъпала. Чувствам се странно. Баща ми ме занася и казва, че това е, защото имам странна форма на главата, а вината за това била на майка ми, защото не бих могла да я имам от него.

Вървя по сцената и чувам още подсвирквания, викове и ръкопляскания в залата. Усещам как сърцето ми бие бързо в гърдите. Много съм развълнувана. Мисля, че през последните двадесет минути непрекъснато съм ухилена до уши.

Директорът Хановър ми подава дипломата и аз я поемам от ръката му. Ръкоплясканията стават по-силни. Поглеждам надолу, където на първия ред са родителите ми, станали прави, с блеснали от вълнение очи. Майка ми ми праща няколко въздушни целувки. Баща ми ми намига и ръкопляска. Виждам колко горди се чувстват двамата и това направо ме задушава. Нямаше да съм тук, ако не бяха те. Не бих могла да искам подобри родители.

След като церемонията приключва, двамата с моя приятел Гейвин се провираме през навалицата, за да намерим мама и татко.

Тя ме прегръща и ме целува по главата.

– Ти успя, Лайли! – притиска ме до себе си. – Толкова съм горда!

Усещам сълзите в гласа ѝ.

– Мамо, не плачи. Ще си размажеш грима на очите.

Тя прекарва пръст под двете си очи.

После ме прегръща татко.

– Поздравления, момичето ми – вика той.

Аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата.

– Благодаря, татко.

Той ме хваща през кръста и ме придърпва към себе си.

Поглежда накриво Гейвин, оглежда го от главата до петите по същия начин, както всеки път, когато го вижда през двете години, откакто сме заедно. Обаче този път го прави като на шега. Поне през повечето време. На баща ми му беше нужна година, за да даде малко глътка въздух на Гейвин и да му се довери дотам, че да му позволи да излиза на среща с мен, без той или майка ми да са е нас. Много неловко. Но тази прекалена предпазливост така и не накара Гейвин да се откаже и мисля, че това до голяма степен накара родителите ми да го уважават повече.

Той наистина е страхотно момче и мисля, че дълбоко в себе си родителите ми го знаят.

– Поздравления, Гейвин – казва татко и му разтърсва ръката.

– Благодаря.

Гейвин все още изпитва ужас от баща ми. Мисля, че това го прави още по-симпатичен.

Родителите ми дадоха грандиозно парти у дома по случай завършването ми, на което дойдоха всички. Имам предвид наистина всички. Тук има хора, които не съм виждала от няколко години: чичо Ашър и леля Лиа дойдоха чак от Испания! Чичо Ейдън е също тук с братовчедите Ейвъри и Моли и новата си жена Алис. Моите баба и дядо, Марна и Нана също са тук. Нана не е много добре. Има множествена склероза.

– О, Господи, момиче, ти ще ме изоставиш! – казва най-добрата ми приятелка Зои, когато пристъпва към мен.

Израснахме заедно, също както нейната майка Натали с майка ми в Ралей.

– Знам! И на мен ми е неприятно, нали знаеш, че ще ти идвам на гости! Притискам я силно до себе си.

Тя повдига нагоре очи, тъмнокестенявата ѝ коса се спуска върху раменете ѝ, когато се отдръпва и подскача, за да седне на високата табуретка при барплота в кухнята.

– Ама аз не само че няма да дойда с теб в Бостън. Изглежда, че вече няма да съм и в Северна Каролина!

– Какво искаш да кажеш? – питам изненадана.

Сядам на табуретката до нея. Чичо ми Коул влиза в кухнята с няколко празни бутилки от бира в ръце. Хвърля ги в кофата за боклук.

Зои въздъхва, подпира лакти на плота и започва да върти кичур коса между пръстите си.

– Мама и татко се местят в Сан Франциско.

– Какво? Сериозно ли говориш?

Не мога да повярвам.

– Да.

Не мога да кажа дали съм разочарована, или просто още не знам как да се почувствам от тази новина.

– Ама това изглежда страхотно – казвам аз с надежда да я окуража. – Не искаш да се местиш, така ли?

Зои отдръпва ръцете си от плота и кръстосва крак върху крак.

– Не знам какво да мисля, Лил. Много е далеч от дома. Не е малко по-нагоре по улицата.

– Вярно – викам аз, – но това е Сан Франциско! Много бих се радвала да отида там.

Тя леко се усмихва.

Чичо Коул, висок и винаги замислен, взема още три бутилки бира от хладилника и ги държи за гърлата между пръстите си. Усмихва ми се, когато минава покрай мен, и изчезва в гостната на пълната с хора къща.

Страхотен е. Когато пристигна, ми подаде картичка с поздравления и 200 долара в нея.

– Зои, мисля, че е чудесно. И да ти кажа честно, нямам търпение да отида на гости на най-добрата си приятелка в Калифорния. Ами, да. Дори звучи добре, когато го казвам. Калифорния.

Разпервам въодушевено и двете си ръце.

Тя се смее.

– Наистина ще ми липсваш, Лил.

– И ти на мен.

Майка ѝ влиза в кухнята, следвана отблизо от Блейк.

– Каза ли на Лайли новината? – пита тя и бърка в хладилника.

– Да, току-що ѝ казах.

– Какво мислиш, Лайли? – пита майка ѝ.

Баща ѝ целува Зои но главата, взема бирата от майка ѝ и излиза навън, вероятно, за да запали цигара.

– Вълнувам се заради нея – отговарям. – Аз отивам в Бостън заради колежа. Тя пък се мести в Калифорния. Вече може би няма да бъдем толкова заедно, както докато растяхме, но е правилно човек да не остава завинаги на едно място.

– Няма съмнение, че ти определено си дъщерята на Андрю и Камрин Париш – казва засмяна майка ѝ.

Аз гордо се усмихвам, скачам от табуретката и следвам нея и Зои обратно в гостната.

– Тост! – вика баща ми, застанал по средата на стаята с бира в ръка. Имаме еднакви зелени очи. – За нашето малко момиче Лайли. Нека покажеш на всички в колежа как се правят тези работи!

Всички вдигат питиетата си.

За Лайли!

Изкарвам целия ден чак до вечерта с приятелите и роднините си и, разбира се, с Гейвин, когото много обичам. Толкова си приличаме. Запознахме се малко след като той се премести тук от Аризона. Неговото шкафче беше недалеч от моето и той посещаваше почти същите часове като мен. Зои му хвърли първа око, което не е изненадващо, като се има предвид каква флиртаджийка е. Спомням си как ми каза още в първия ден, когато той се появи в училище:

– Този ще е мой. Само гледай и ще видиш.

А и аз нямах никакво намерение да се намесвам, обаче явно Зои идваше в повече на такъв като Гейвин. Мисля, че трябва да отдам дължимото на Зои за това, че Гейвин и аз се събрахме. Ако не беше тя, той никога нямаше да има извинението да си наложи да разговаря с мен.

Зои престана да му обръща внимание моментално, след като той даде да се разбере, че аз съм тази, която го интересува.

Същевременно това е странно, защото Гейвин и аз толкова много си приличаме, че почти имам чувството, че съдбата ни е събрала. И двамата имахме мераци за един и същи колеж. Обичаме една и съща музика, едни и същи филми, книги и телевизионни шоута. И двамата обичаме живописта и историята и в различни моменти от живота ни сме се замисляли какво ли ще е да се пътува из Африка. Гейвин се интересува от археология, а аз от разговори за археология.

Той не беше първото ми гадже, нито първата ми целувка, но беше първото ми всичко останало. Не мога да си представя живота с някой друг освен с него.

Надявам се нещата при нас да се развият така, както при родителите ми. Да, наистина се надявам.

След като завърших гимназия, прекарах лятото с родителите си. И не губих и минута от това време с тях, защото знаех, че то ще бъде кратко. Есента се преместих в колежа, а мама и татко – е, техните планове бяха също толкова големи като моите. Мисля, че свършиха страхотна работа с възпитанието ми, но знаех, че щом етапа самостоятелна и започна свой живот в колежа и с Гейвин, родителите ми ще се втурнат да осъществяват своите мечти в живота.

Толкова се радвам за тях. Липсват ми всеки божи ден, но съм толкова щастлива.

Никога не забравяха да ми изпращат писма – не имейли, а истински, написани на ръка писма. Пазя ги всичките от онези с марки от Аржентина, Бразилия, Коста Рика и Парагвай до тези от Шотландия, Ирландия, Дания и места из цяла Европа. Харесва ми, че родителите ми са такива, толкова свободни по дух, така целеустремени и толкова влюбени в света. Възхищавам им се. От историите, които са ми разказвали за това, когато са били малко по-големи от мен, разбирам, че животът им, дори преди да се срещнат, е започнал да става труден, но с течение на времето всичко си е дошло на мястото. Майка ми ми е разказвала за миналото си и как е била много потисната. Не се е впускала в прекалени подробности и мога да кажа, че е спестявала някои неща. Обаче тя искаше да знам, че двамата с баща ми ще бъдат винаги до мен, независимо какво ще стане или какви решения ще взема.

Мисля, че се безпокоеше, че мога да взема същите погрешни решения, каквито е вземала тя, когато е трябвало да преживява трудни моменти, но, честно казано, аз не мога да си представя, че мога някога да не бъда щастлива.

Майка ми ми разказа и за това как е срещнала баща ми. В един автобус на “Грейхаунд”, представяте ли си’? Много се смях. Обаче когато се замисля за тях и за нещата, през които са преминали заедно, не мога да не им се възхищавам.

Според мама по онова време баща ми е бил малко див. Каза, че тъкмо това, че е бил такъв, е главната причина да му е нужно толкова дълго време, за да погледне с по-добро око на Гейвин. И затова не се е впускала в подробности, ама… по дяволите, баща ми наистина ще да е бил голяма скица! Както и да е.

Обаче аз научих много неща от родителите си: колко ценен е животът и нито за секунда да не приемам нищо от него за даденост, защото всяка секунда може да ми е последната. Баща ми държеше много да бъда такава, каквато съм, да отстоявам това, в което вярвам, и да говоря това, което аз мисля, а не което говорят другите. Казвал ми е, че хората ще се опитват да ме накарат да приличам на тях, но да не се съгласявам с това, защото, преди да се усетя, и аз ще стана такава. Майка ми пък държеше много да разбера, че на света има толкова много други неща, освен да работиш някаква скапана работа, да плащаш сметки и да се превърнеш в роб на обществото. Тя държеше много да разбера, че независимо какво ми казват другите, не трябва да живея по начин, който самата аз не съм избрала. Избрах пътя си. Правя живота си такъв, че да се запомни, а не такъв, че да се забрави заедно с всички останали животи около мен, в които като че ли не се е случило нищо. В основата си това е мой избор и ничий друг. Понякога ще бъде труден, може да се наложи за известно време да обръщам бургери и да мия тоалетни, ще загубя хора, които обичам, и няма всеки ден да бъда така жизнерадостна като предишния. Но докато не позволявам на трудностите напълно да ме сломят, един ден ще правя точно това, което искам. И независимо какво се случва или кого ще загубя, няма да тъгувам вечно.

Обаче това, което си мисля, че най-вече съм научила от родителите си, е как да обичам. Те, разбира се, ме обичат безусловно, но аз имам предвид как те се обичат помежду си. Познавам много съпружески двойки – повечето родители на приятелите ми са женени, но не познавам двама души, които така да са отдадени един на друг като мама и татко. Те през целия си живот са неразделни. Спомням си само два случая на спорове помежду им, но никога не съм ги чувала да се карат ожесточено. Никога. Не знам какво прави тяхната брачна връзка толкова здрава, но се надявам каквото и да е то, да предадат и на мен от тази магия.

Гейвин влиза в стаята ми в общежитието и затваря вратата зад себе си. Сяда на ръба на леглото.

– Ново писмо от вашите ли?

Кимам.

– Къде са те сега?

– В Перу – отговарям аз и отново гледам писмото. – Влюбени са в тази част на света.

Усещам го как слага ръка на коляното ми, за да ме успокои.

– Безпокоиш се за тях, нали?

Отново кимам леко с глава.

– Ами, да, винаги, но повече се тревожа за тях, когато са тук. Някои места наистина са опасни. Просто не искам да свършат като.?

Гейвин протяга ръка и ме хваща за брадичката.

– С тях всичко ще е наред, знаеш го.

Може би е прав. Майка ми и баща ми пътуват с раници на гърба по света вече две години и най-голямата опасност, пред която са се изправяли, поне според това, което ми разказват, била, че баща ми бил обран веднъж, а друг път имали проблем с паспортите. Обаче всичко може да се случи, особено след като са сами на пътя само с раници на гърба.

Очевидно аз много приличам на майка си, когато стане въпрос за тревоги.

– След още две години и те ще се тревожат също като теб – казва той и ме целува леко по устните.

– Предполагам – отговарям аз и му се усмихвам, когато става от леглото. – Вероятно майка ми няма да може да спи по цели нощи от тревоги дали не ме е нападнал някой лъв.

Гейвин леко се усмихва.

Преди шест месеца решихме, че след колежа наистина искаме да отидем в Африка. Когато се срещнахме за първи път, това не беше толкова идея, а по-скоро тема за непринуден разговор. Обаче сега стана наша цел. Поне засега. За две години много неща могат да се променят.

Сгъвам писмото, поставям го обратно в протъркания плик и го оставям на нощното шкафче.

Гейвин ми подава ръка.

– Готова ли си? – нита той, аз я поемам и ставам от леглото заедно с него.

Каня се да изляза, за да отпразнуваме рождения ден на Гейвин с нашите приятели, но миг преди да изляза в коридора, поглеждам отново към писмото, преди зад себе си да затворя леко вратата.