Текст книги "Миг преди винаги"

Автор книги: Джесика Редмерски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 20 страниц)

– Колко дълго ще продължи това?

Той се усмихва и клати глава.

– Има ли значение?

После небрежно сгъва картата и я оставя на седалката между нас.

– Този път ще определям само посоката. Може би защото не искам да ми мръзне задникът. Но… – извръща глава и гледа напред – така и трябва да стане.

– Защо правиш това, Андрю?

Той отново ме поглежда.

– Защото чака трябва – казва той и се взира в мен. – Защото ти си в колата.

Думите му ме объркват.

– Защото съм в колата?

Той загадъчно кима.

– Ами да.

– Но какво означава това?

Зелените му очи ме поглеждат по-меко и той се усмихва, а после се навежда и ме хваща за брадичката. Целува ме по устните и казва:

– Ти можеше да се съпротивляваш със зъби и нокти срещу това. Можеше да ми кажеш да вървя на майната си, когато ти казах да си вземеш нещата. Обаче не го направи – целува ме нежно още веднъж и дъхът му оставя по устните ми вкус на мента. – Ти не изтича в онази къща, защото аз те накарах, а го направи, защото го искаше. Ти никога не правиш нещо само защото аз съм ти казал, Камрин. Аз съм само този, който просто те ритва по задника, това е всичко.

Опитвам се да скрия усмивката си, но не мога. Той се навежда, притиска устни в челото ми и се изправя в седалката. Моторът изревава заплашително за момент, когато настъпва педала на газта.

Той е прав. Не бих направила нищо от това, което ме е карал да направя, дори и срещу което протестирам, ако част от мен не го е искала. Изумявам се как той винаги знае някои неща за мен, преди аз да съм ги осъзнала.

АНДРЮ

Седемнадесет

Мисля, че вчера в Чикаго за първи път не можех да предскажа как ще реагира Камрин на една от идеите ми. Моето момиче беше съсипано. Това всеки ден ме плашеше ужасно все повече и повече. Поех риск, когато се обадих онази нощ на Ашър и го помолих да докара шевролета през целия този път до Чикаго. Не знаех какво може да направи Камрин и да си кажа право се страхувах, че тя ще откаже да тръгне. Заради вината, която чувстваше. На мен също ми е много мъчно, че загубихме Лайли. Бих си отрязал ръка или крак, за да я върна обратно. Обаче станалото – станало, а е пълна глупост да продължаваме да стоим, удавени от скръбта, и по някаква причина да отказваме да правим това, което ни прави щастливи. Така можеш сам да се убиеш. Бавно, болезнено самоубийство. Ако Камрин беше отказала, щях да я метна на рамо, колкото и да рита и да крещи, и щях да я стоваря на задната седалка на колата. Защото това е нашият живот. Ние се срещнахме на пътя, запознахме се и се влюбихме един в друг пак на пътя. Това е мястото, където трябва да бъдем независимо за колко дълго, и това ще правим, докато стане ясно, че трябва да се занимаваме с нещо друго.

Първите четиринадесет дълги часа от нашето пътуване преминават спокойно, без да се случи нещо особено. Аз карам през целия път от Чикаго до крайбрежието на Вирджиния, като слушаме най-вече радиото или моите дискове, когато не мога да намеря свястна радиостанция. Макар да се усмихва и да говори за гледките по пътя, Камрин все още не е напълно на себе си, но ще се оправи. Може да отнеме няколко дни, но ще започне да се съвзема.

Плажовете по Източното крайбрежие са по-различни от тези в Тексас. По-чисти са, а океанската вода тук изглежда такава, каквато би трябвало да бъде, а не онази кална и мътна вода на залива, каквато е в Галвестън.

Свечерява се. Наблюдаваме как слънцето залязва на хоризонта тъкмо когато навлизаме във Вирджиния Бийч, и аз за първи път забелязвам онази искрица в очите на Камрин отпреди помятането. Ако знаех, че един залез може да направи това, щях отдавна да я водя да го гледа.

– Значи ще сме в различни стаи, така ли? – пита тя, когато излизаме от колата на паркинга на нашия първи хотел.

Не мога да кажа дали се шегува, но се обзалагам, че не очаква да се хвана.

– Точно това правим – отварям багажника и нарамвам саковете.

– Ама ти сериозно ли?

Изглежда шокирана и ми става смешно.

Играя си играта колкото е възможно по-добре. Никога не съм възнамерявал да спим в отделни стаи, но сега, след като тя го каза, идеята не е чак толкова лоша.

Затварям багажника и се отправяме към фоайето на хотела.

– Андрю, мисля, че вече сме преминали тази фаза.

– Две съседни стаи с двойни легла за непушачи, ако ги имате на разположение.

Служителката на рецепцията изтраква поръчката на компютъра си. През това време се старая да не поглеждам Камрин и ровя в портфейла, за да си намеря кредитната карта.

– Андрю?

– Нямам две стаи една до друга – казва жената, – но имам две една срещу друга в коридора.

– Става – казвам.

Камрин прошепва:

– Не мога да повярвам, че ще похарчиш пари за две отделни стаи, след като вече сме правили толкова много секс…

Камрин не спира да ми шепне в ухото, а служителката ни поглежда скришом така, като че ли сме побъркани. Харесвам това недоумение на лицата на хората, което сякаш казва: “Направо не мога да повярвам на това, което току-що казахте.”

– Моля те, просто млъкни – казвам аз и се обръщам към Камрин. – Не се безпокой, ще дойда за малко в стаята ти да те оправя, гака че престани да правиш сцени.

Очите на Камрин се разширяват точно толкова, колкото и на служителката.

Хващам ръката на Камрин и я повеждам към изхода на фоайето.

– Надявам се престоят ви да ви хареса – казва смутена жената, когато завиваме зад ъгъла и се отправяме към асансьора.

Камрин избухва в смях в мига, в който вратите на асансьора се затварят.

– Какво беше това? – пита тя, неспособна да се сдържи повече. – Чувствам се така, като че ли сме две шестнайсетгодишни хлапета!

– Ама се смееш, нали? – отбелязвам аз. – Така че хлапашката ни постъпка си струва.

Асансьорът спира на втория етаж и ние излизаме в коридора.

– Ама, Андрю, защо пък чак отделни стаи?

Убеден, че спонтанността наистина помага на целта ми, докато вървим по коридора, се замислям за писмото, което Натали ми изпрати в Чикаго. Спираме по средата на коридора пред двете срещуположни стаи и аз пускам саковете върху изпъстрения със зелени точки мокет.

– Само за тази нощ – казвам и почвам да ровя в сака си за онзи плик.

Камрин се е надвесила над мен и безмълвно ме наблюдава. Виждам, че ѝ се иска да каже нещо, но за момента не е сигурна какво.

Изправям се с плика в ръка. Тя го поглежда, но не може да разбере какви са намеренията ми.

– Тази вечер ще си сама в стаята – казвам аз и ѝ подавам плика.

Тя е престанала да се усмихва още когато извадих плика от сака. Сега само ме поглежда с недоумение.

Протяга предпазливо ръка да го вземе, все още несигурна в нищо, може би дори в това дали иска да знае какво е съдържанието му.

Пъхам нейната електронна карта в процепа на вратата на нейната стая, отварям я и внасям сака ѝ вътре. Тя ме следва, без да каже нищо, и продължава да ме гледа с подозрение, стиснала плика в ръка. Оставям сака ѝ върху дългата поставка за телевизора и оглеждам стаята, както го правех винаги. Паля лампите и проверявам дали работи отоплението, преди да дръпна завесите и да се уверя, че са чисти. Спомням си фобията на Камрин към хотелски покривки и затова смъквам кувертюрата от леглото и я захвърлям в един ъгъл на стаята.

Тя стои до леглото и не помръдва.

Заставам пред нея. Вглеждам се в очите ѝ и само наблюдавам как се взира в моите. Прекарвам показалеца си по веждата ѝ, а после надолу по лицето и усещам топлината на кожата ѝ. Искам я. Когато очите ѝ се свеждат, за да погледнат устните ми, това отприщва нещо хищническо в мен. Обаче сдържам желанията си заради нея. Надявам се тази нощ нещо да приключи.

“Кам беше на погребението – ми каза Натали по телефона в деня, в който ѝ се обадих от дома на Ейдън. – Обаче пристигна късно, седна най-отзад, близо до изхода, и си тръгна преди службата да свърши. Отказа да отиде и до ковчега.

– Тя изобщо говорила ли е някога с теб за това? – попитах аз.

– Никога – каза Натали. – Когато съм се опитвала да поговорим за погребението, за инцидента или за каквото и да е, свързано с него, ме караше да млъкна.”

Тази нощ на Камрин ще ѝ е трудно, но ако не го преодолее, няма никога да се оправи.

– Знаеш къде съм – казвам тихо и пускам ръцете ѝ. – Ще бъда буден през цялата нощ. Вчера започнах да ниша друга песен и наистина искам да поработя върху нея, докато все още ми е в главата.

Камрин кима и макар лицето ѝ да продължава да изглежда загрижено заради това, което се крие в плика, успява леко да се усмихне.

– Ами ако не искам да остана сама в гази стая? – пита тя.

– Умолявам те – казвам сериозно. – Само за през нощта. Не искам да казвам нищо повече, но се надявам искреното изражение на лицето ми да е също толкова убедително, колкото думите.

– Добре – съгласява се тя.

Целувам я леко по устните и я оставям сама в стаята. Мога само да се надявам това да няма последици за мен.

КАМРИН

Андрю ме оставя в стаята. Сама. Това не ми харесва, но през тези кратки пет месеца, откакто сме заедно, съм се научила да го слушам. Пет месеца. Това ме изумява всеки път, когато мисля за него, защото по-скоро имам чувството, че сме заедно от години след всичко, което преживяхме. Понякога мисля за бившия ми Кристиян, изневеряващия ми нов приятел след Иън, с когото прекарах четири месеца. Ние така ѝ не се опознахме. Сега, когато мисля за това, не мога дори да си спомня името на сестра му, която живееше през две улици от мястото, където живееше той.

С Андрю е съвсем различно.

През петте месеца, откакто съм с него, се влюбих напълно, безусловно и безумно, научих се да живея истински, срещнах се с цялото му семейство и бързо се почувствах като част от тях, минах през едно пътуване с Андрю на живот и на смърт, забременях и се сгодих. Всичко това само за пет месеца. А сега сме изправени пред друго изпитание. И той продължава да е с мен на всяка крачка. Бях глупава, слаба и вземах хапчета, а той продължава да е тук. Питам се дали има нещо, което бих могла да направя и да е толкова ужасно, че той да ме напусне. Нещо в сърцето ми подсказва, че няма такова нещо. Изобщо няма.

Докато съм жива, няма да разбера как извадих късмета да бъда с него.

Потънала в размисъл, забелязвам, че не свалям очи от вратата, след като той излезе. Накрая поглеждам плика в ръката си. Не знам защо, но се страхувам да мисля какво има вътре. През последната седмица съм мислила много пъти за това. Писмо? Ако е така, за какво би могло да бъде? И за кого, а и от кого? Защо Натали ще ми пише писмо? Защо ще пише на Андрю писмо?

Нищо от тези неща няма смисъл.

Сядам в края на леглото, като оставям чантичката си на пода до мен, и прекарвам пръсти по очертанията на онова, което е в плика. Вече съм правила същото няколко пъти през последната седмица и съм стигала до едно и също заключение: това е хартия, малко твърда, прегъната два или три пъти. Вътре няма нищо обемисто, неравно или подобно на тъкан. Това е просто хартия.

Въздъхвам и се каня да го оставя, но не го пускам. Не знам защо просто не отворя проклетото нещо.

Оставям плика на леглото и ставам, скръствам ръце и го наблюдавам с крайчеца на окото, докато ходя напред-назад из стаята. Страхувам се от него, като че ли то ще скочи и ще ме сграбчи за крака, докато минавам покрай него. Като онази злобна котка, която имаше леля ми Бренда. Дори започвам да ровя в чантичката си за мобифона, за да се обадя на Андрю и да го накарам просто да ми каже за какво е всичко това, но си давам сметка колко глупаво ще бъде.

Накрая вземам плика и след дълга пауза, през която преценявам на ръка тежестта му, плъзгам върха на пръста си под запечатания капак, за да го разлепя. След като счупвам печата и не успявам да го отворя внимателно, казвам майната му и грубо го разкъсвам. Хвърлям разкъсания плик на леглото, разкъсвам листа с писмото и виждам, че е почти празен. Бил е използван само за да скрие снимката вътре. Тя е с гърба към мен и отначало отказвам да я обърна, за да видя какво има от другата страна. Вместо това прочитам написаното с почерка на Натали по средата на листа:

Това е най-добрата, която намерих.

Надявам се да ти помогне за това, което се опитваш да направиш.

Искрено твоя Натали

Обръщам снимката и сърцето ми потъва като камък във вода, когато виждам Иън, усмихнат, да ме гледа от нея. Бузата ми е долепена до неговата, докато гледаме в обектива. Зад нас разноцветните светлини на виенското колело на щатския панаир на Северна Каролина осветяват нощта. Когато видях лицето му, като че ли паднах в някакво леденостудено езеро и останах без въздух. От очите ми моментално рукнаха сълзи и изпуснах снимката на леглото. Вдигам ръце към лицето си и пръстите ми покриват треперещите ми устни.

Как можах да се разплача за него? Защо става това?

Съвсем съзнателно се освободих от снимките на Иън. От всичките. Изтрих абсолютно всички файлове с наши дигитални снимки, махнах името му от мобифона си. Дори изхвърлих нощното шкафче, което имам от малка, защото Иън беше издълбал отдолу в дървото Иън обича Камрин. Направих всичко възможно, за да махна от живота си това, което би могло да ми напомня за него, тъй като ми става прекалено мъчно, когато знам, че от него са останали само материални неща. Със спомените си не можах да направя много, но положих максимални усилия също да ги забравя.

Защо Андрю ми причини това? Върна обратно онази болка в живота ми, и то не само твърде скоро, след като загубих Лайли, а и изобщо?

Част от мен иска да се разкрещи на Андрю, да мине през вратата и коридора и да влезе в неговата стая, за да му каже колко болезнено е това. Обаче разумът ми бързо надделява. Знам защо го е направил. Знам защо ме остави сама в тази стая със снимката. Защото ме обича толкова много, че е готов да ми върне обратно Иън само за една нощ, за да мога може би най-сетне да се примиря, че съм го загубила.

Обаче аз не мога да гледам онази проклета снимка! Просто не мога!

Сълзите продължават да се стичат по лицето ми, когато грабвам дебелия пуловер от сака, мушвам ръце в ръкавите му и изхвръквам от стаята, като се отправям към асансьора.

Секунди по-късно седя върху студения пясък на плажа и се взирам в безкрайния океан.

АНДРЮ

Осемнадесет

Питам се дали тя ще го отвори. По дяволите, чудя се дали ще ме намрази, че ѝ причиних това, но ако то ѝ помогне, ще поема този риск.

Натискам бутона за включване на дистанционното и тишината на стаята е нарушена от една стара версия на “Зайнфелд”^[5]. Събувам си обувките и заставам под душа, като оставям горещата вода да ме бие, докато започва да става хладка. Мога да мисля само за това какво прави Камрин сама в стаята си, дали гледа снимката на мъртвия си бивш приятел и дали се справя с това. Иска ми се да отида там и да съм с нея, но знам, че тя трябва да го направи сама. Трябвало е да го стори много отдавна, много преди да ме срещне.

Избърсвам се с хавлиената кърпа, завързвам я около кръста и започвам да ровя из сака си на леглото за чифт боксерки. Сядам и поглеждам към телевизора, после към стената и пак към телевизора, докато си давам сметка, че гледам където ми падне само за да не мисля за Камрин.

Пускам покрай ушите си на МП-3 плеъра пет случайно избрани песни, преди да реша, че най-малкото, което мога да направя, е да проверя как е тя. Първо опитвам по мобифона, но не отговаря. После вземам стационарния телефон на хотела и се опитвам да се свържа със стаята ѝ. Пак никакъв отговор. Може би просто взема душ. Пъхам резервната карта в процепа на вратата и отключвам.

Тя не е тук. Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато влизам навътре в стаята. Първото нещо, което виждам, е снимката, която самият аз всъщност не бях виждал до този момент, да лежи на леглото. Вземам я и я поглеждам. Камрин изглежда толкова щастлива. Това е Камрин, която познавах, онази с хубавата, жива усмивка. Помня тази усмивка. Виждал съм я десетки пъти, докато пътувахме заедно.

Обзема ме паника, спирам да гледам снимката и се отправям към прозореца. Поглеждам черния океан и виждам няколко души да вървят по дъсчената пътека на плажа. Продължавам да държа снимката в ръка и бързо отивам в стаята си, нахлузвам обувките и без да ги завързвам, отивам към плажа. Въздухът не е непоносимо студен, но е доста хладно. Доволен съм, че съм с дълги ръкави. Поглеждам нагоре и надолу дъсчената пътека и плажните шезлонги, близо до хотела, но тя не се вижда никъде. Пъхам снимката в задния си джоб. Отправям се тичешком към плажа.

Намирам я седнала недалеч върху пясъка.

– По дяволите, момиче, изплаши ме.

Сядам до нея и я прегръщам с една ръка.

Тя се взира в океана, студеният вятър развява леко косата ѝ. Не ме поглежда.

– Съжалявам – казвам аз. – Исках само да…

– Обичам те, Андрю – прекъсва ме тя, но продължава да гледа напред. – Не знам как едно момиче може да е толкова щастливо и същевременно толкова нещастно.

Тъй като не съм сигурен какво иска да каже с това, се страхувам да отвърна каквото и да било, защото не искам да кажа нещо, което не трябва. Притискам я по-плътно, за да се стоплим взаимно. И не казвам нищо.

– Не съм ти ядосана – казва тя. – Отначало бях. Но искам да знаеш, че вече не съм.

– Кажи ми какво ти е – питам тихо аз.

Тя продължава да се взира в мрака пред себе си. Вълните едва облизват брега на няколко метра от нас. Виждам на хоризонта да се движи малка бяла точка, светлините на някакъв кораб.

Изведнъж усещам погледа на Камрин върху себе си и извръщам глава, за да я погледна. От сградите зад нас, а и от луната идва достатъчна светлина, за да мога да виждам чертите ѝ и тънките кичури коса, полепнали по студените ѝ бузи. Протягам ръка и махам няколко от устните ѝ. Очите ѝ ме гледат по-меко и тя казва:

– Наистина много обичах Иън. Но не искам да мисля за…

Аз клатя глава.

– Камрин, не прави това. Тук не става въпрос за мен – подхващам с пръст още един тънък кичур коса и го махам от устата ѝ. – Не го прави заради мен.

За момент тя не казва нищо и аз усещам как поставя ръката си в скута ми и пръстите ми хващат нейните.

Отново гледа към океана.

– Не исках да отида на погребението на Иън – казва тя. – Не исках да го виждам за последен път по този начин. Помниш ли онзи ден в апартамента ти, когато влязох и прекъснах разговора ти по телефона с Ейдън, в който той се опитваше да те накара да отидеш на погребението на баща си?

Аз кимам.

– Да, спомням си.

– Ти му каза нещо от сорта, че би искал да видиш за последен път някого, докато е жив, а не да лежи мъртъв в ковчег. Е, точно така се чувствах и аз за погребението на Иън. Не исках да отида. По същата причина не исках да видя Лайли. Тъкмо затова предпочетох кремация.

– И въпреки това си отишла на погребението на Иън.

Засега гледам да не засягам темата за Лайли. Тя е по-болезнена. И за двамата. Аз я видях. Беше толкова мажа, че можеше да се събере в дланта ми. Обаче Камрин отказа да погледне.

Тя клати глава.

– Всъщност не – казва тя за погребението на Иън. – Бях там, но и не бях. Моят начин да го оставя да си върви беше да го прогоня от главата си, да прогоня всяка дума, която ми е казал, лицето му, прогоних всичко, което можах. Отидох на погребението само защото какво ли щяха да си помислят всички, ако в този ден си бях останала у дома.

– Но това не е приключване – казвам предпазливо аз. – Все едно да замиташ боклука под килима. Той пак си е там. Знаеш, че е там. И аз няма да те оставя на мира, докато не го направиш, както трябва.

– Знам – казва тя.

След няколко секунди мълчание бъркам в задния си джоб и изваждам снимката.

– Знаеш ли, ако той беше още жив, щях малко да ревнувам. Доста хубаво момче е.

Камрин ми се усмихва и забелязвам, че поглежда за миг снимката.

Оставям я върху пясъка до коленете ни. После отново ставам сериозен.

– Камрин, какво става с теб… Хапчетата, които взе, цялата тази работа не ще да е само заради загубата на Лайли. Знаеш го, нали?

Тя не отговаря, обаче усещам, че размишлява напрегнато върху това, което казах.

– Прогонила си от главата си всички. Иън. Лайли. Според Натали дори баба си и Коул, както и факта, че баща ти ви е напуснал и като че ли го е грижа повече за новата му приятелка, отколкото за теб – казах го така, както си е, защото точно така трябва да бъде казано. – Вместо да се справиш с това, да скърбиш или да направиш каквото и да било, ти само се затваряш в себе си и очакваш всичко да се оправи само. Правиш го от много време, още отпреди да се срещнем. Трябва да знаеш, че то единствено се трупа и някой ден няма да издържиш и ще се изправиш с лице срещу него.

– Знам. Както обикновено, си прав – казва примирена тя.

– Убедена ли си в това, или просто се съгласявай! С мен само за да ме накараш да млъкна?

Усмихвам ѝ се с надеждата и тя да ми се усмихне.

Номерът минава.

Тя се усмихва и казва:

– Не, наистина го вярвам. Само ми се иска да го бях повярвала по-рано.

– И защо го вярваш сега?

– Защото си един философ с татуировки – вика Камрин и се смее, а това ме изпълва със задоволство.

Не мога да повярвам, че се смее. Отначало си мислех, че ще мине много време, докато Камрин преодолее всичко това, но тя ме изненадва с всеки изминал ден.

– Философ ли? – казвам. – Едва ли. Но съм поласкан.

Камрин се обръща на една страна и полага глава в скута ми. Поглежда ме с големите си сини очи, а аз не мога да се сдържа и я погалвам по лицето.

– Искаш ли да знаеш истината? – пита тя.

– Разбира се – казвам аз, но изведнъж се чувствам малко изнервен.

– Тя я такава, каквато ти я казах там, у Ейдън – продължава Камрин. – Ако те загубя, това ще ме довърши. Когато загубих детето, това отново събуди всички мои страхове. Да не те загубя. Като че ли в този трагичен момент ми беше напомнено отново за смъртта и колко бързо тя се промъква към човека. Ако Бог или природата, или който и да било, или каквото и да е контролира всичко това и може да е толкова жесток и безсърдечен да ми убие бебето, тогава той изобщо не би се замислил, ако реши да убие и теб. Това ме плаши, Андрю. Мисълта, че мога да те загубя някога, ме убива отвътре. И това, че веднъж почти те загубих, прави страха ми още по-голям.

– Ама аз вече ти казах…

Тя се надига от скута ми и сяда директно срещу мен, забила колене в пясъка.

– Знам какво ми каза – отбелязва Камрин. – Обаче няма значение в какво си убеден, нито пък от това, че знаеш винаги правилните отговори, нещата стават по-добри. Не можеш да си сигурен какво ще се случи, Андрю. Туморът може лесно да се появи отново. Независимо какво ще направим и какви предпазни мерки ще вземем, той може да те убие.

Започвам да споря, но тя е така решена да ми каже тези неща, че аз разбирам, че трябва да я оставя да ги изрече.

– Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога – продължава Камрин, – и тъкмо сега мога да те гледам в очите и да кажа това, независимо колко болезнено е. Мога да приема смъртта на Иън. Мога да приема смъртта на Лайли. Мога да приема смъртта на всеки друг, независимо кой е той, колкото и непоносимо трудно да е. Обаче твоята… – тя млъква за момент, а после дори не премигва, когато се взира в очите ми. – Никога няма да мога да се примиря с твоята. Никога.

Тишината между нас се засилва още повече от шума на океана. Искам да я взема в ръцете си и да впия устните си в нейните, но само седя тук и я гледам, защото думите, които тя току-що ми каза, са най-силните, които съм чувал, почувствал или разбрал някога.

Накрая протягам ръце и я слагам в скута си. Обгръщам гърба ѝ, взирам се в очите ѝ и казвам:

– Вярвам ти и аз се чувствам по същия начин.

Тя накланя леко главата си на една страна.

– Наистина ли?

– Да, Камрин, не мога да живея без теб. Бих се опитал, но това ще бъде жалко съществуване. Не става дума само за мен. Ти можеш утре да умреш също толкова лесно, както и аз. Никой от нас не е защитен от това.

Хващам с ръце бузите ѝ и я принуждавам да ме погледне. Кожата ѝ е студена.

– Трябва да живеем за момента, забрави ли? – казвам аз и веднага отново привличам вниманието ѝ. – Ти и аз трябва да сключим договор още сега. Ще сключиш ли договор с мен?

Премествам леко ръцете си, за да стопля студените ѝ уши.

– Добре – казва тя и кима, а аз съм доволен, че ми има достатъчно доверие и не задава въпроси, преди да се съгласи.

Отдръпвам едната си ръка от ухото ѝ и прекарвам пръсти през челото надолу по бузата ѝ.

– Не можем да контролираме смъртта – казвам аз. Никой от нас не може да направи нищо, за да я избегне или да и отблъсне. Можем да контролираме единствено това как да живеем живота си, преди тя да дойде за нас. Така че нека да си обещаем един на друг неща, които наистина зависят от нас, независимо какви са те.

Камрин кима и леко се усмихва.

– Какви неща? – пита тя.

– Всякакви. Такива, каквито искаме един от друг. Като… – ставам от пясъка и мушвам ръце в джобовете си. Гледам към океана, като мислено търся кое е най-доброто обещание, с което да започна. В момента мога да измисля само едно, затова се обръщам към нея, соча с показалеца си нагоре и казвам: – Това няма нищо общо с тумора или нещо конкретно, но аз искам ти да ми обещаеш, че ако по някаква причина някога ме поставят на животоподдържаща система и почувстваш със сърцето си, че няма да ме бъде и според теб само ще се мъча, да я махнеш от мен.

Усмивката ѝ изчезва и тя ме гледа така, като че ли съм развалил хубавия момент. Хващам ръката ѝ и я изправям на крака до мен.

– Не искам да ти звуча прекалено мрачно, обаче да ти кажа, това винаги ме е притеснявало. Може да се види по телевизията и по филмите. Дават ни някакъв човек, който е прикачен към всякаква възможна апаратура, известна на човека, и с нея се опитват да го държат жив, защото семейството му се надява и т.н. – обгръщам нежно ръцете ѝ. – Никога не ме оставяй да живея като някакъв зеленчук. Обещай ми го. Познаваш ме по-добре от всеки друг и ти имам доверие, че ще си наясно, когато няма да има нужда да продължавам повече. Така че ми обещай.

Виждам, че тя бавно започва да се съгласява с мен. Отнема ѝ малко време, но започва да кима.

– Обещай ми същото – казва Камрин.

Усмихвам се и казвам:

– Обещавам ти.

Тя прави крачка назад и скрива ръце в ръкавите си. Загръща се по-плътно с пуловера си и започва да ходи напред-назад.

Спира и ме поглежда.

– Обещай ми, че ако някога имам алцхаймер или деменция и не мога да разпозная никого, ще ме посещаваш всеки ден и ще ми четеш, както Ноа четеше на Али^[6].

– Кой? – питам аз, но после се сещам. – О, разбирам.

Смея се и клатя глава към нея.

Очите и усмивката ѝ се разширяват и тя вика:

– Андрю! Това не е смешно! Говоря ти сериозно!

Смее се, а аз я сграбчвам и я придръпвам към себе си.

– Добре де, добре! – казвам аз и я притискам по-плътно.

– Идеята беше твоя – казва тя, – така че не го обръщай на майтап.

– Знам. Права си, но защо си ми толкова сърдита?

Чувствам как лакътят ѝ се забива в корема ми и се свивам, като се преструвам, че много ме е заболяло. Камрин обаче иска освен да ме заболи и да ме унизи. Блъсва ме назад и ме поваля на пясъка. После застава заплашително над мен с крака, опрени в ребрата ми, и с ръце върху бедрата. Аз продължавам да се държа с една ръка за корема и ме напира смях отвътре, но се старая да не го показвам, макар да знам много добре, че не мога да я заблудя.

– Ако остане на теб, ще обърнеш и най-сериозния момент на майтап – казва тя с такова сериозно изражение, че ме кара да се смея още по-силно, най-вече може би за това, че и на нея ѝ е много трудно да запази физиономията си сериозна.

Навежда се над мен и май ще започне да ме удря с нежните си, малки ръце, но аз съм по-бърз от нея и миг преди това протягам ръка и я сграбчвам здраво между краката.

– Ауу! – надава болезнен вик тя и се опитва да се търколи на една страна, но аз не я пускам и я държа в това положение. – По дяволите, Андрю. Какво ти става, че си ме сграбчил така за она… онова място?!

Стискам я още по-силно и бавно надигам глава от пясъка, като се опитвам да я наведа назад. Тя пада на колене и очите ѝ са много близо до моите…

– Защото ми харесва – прошепвам аз, като опирам устните си в нейните. – Не мърдай.

Настроението ни се променя за секунди. Студената ѝ кожа става по-топла, погледът ѝ е някак унесен, а тялото ѝ податливо.

– Тук навън има хора… – опитва се да каже едва чуто тя, но ръката ми между краката ѝ я кара бързо да млъкне.

– Не ми пука – казвам аз и поглеждам първо очите ѝ, а после пълните ѝ влажни устни. – Далече са.

– Ама… какво правиш…

– Просто не мърдай. Не говори.

Прекарвам езика си по долната ѝ устна и леко я засмуквам. Усещам, че се опитва да ме целуне, но не ѝ позволявам. Плъзгам ръка под меката материя на пликчетата и усещам топлината между краката ѝ. Боже Господи, тя вече се е подмокрила. Навеждам глава към извивката на шията ѝ и вдишвам аромата на кожата ѝ. Тя стои абсолютно неподвижна, но аз усещам как тялото ѝ трепери и пулсът ѝ е много ускорен. Изгарям от желание да я чукам, но продължавам да се сдържам, защото ми харесва да се измъчвам. Ужасно ми харесва.

Свободната ми ръка, която е обгърнала кръста ѝ, се спуска към бедрата ѝ и я принуждава да разтвори още повече краката си.

– Разтвори ги – казвам, а устните ми едва докосват нейните. Тя прави точно каквото ѝ казвам и разтваря коленете си. За миг остава неподвижна и напрегната, когато забелязвам един мъж да минава недалеч от нас, но аз отново започвам да я притискам, плъзвам два пръста в нея и я принуждавам да гледа само в мен. Тя диша учестено, а аз потръпвам, когато усещам как вътре мускулите ѝ се стягат около пръстите ми. Взирам се в очите ѝ и от време на време погледът ми се плъзга по извивката на устните ѝ. – Не спирай да ме гледаш – казвам. – Не ме е грижа, че ти се иска да затвориш очи. Продължавай да ме гледаш.

Тя кима едва-едва, като че ли се страхува, че ще спра, ако направи нещо не както трябва.

Движа пръстите си в нея навътре и навън отначало бавно, като от време на време ги изваждам и използвам влагата ѝ, за навлажнявам клитора ѝ. Търкам средния си пръст по него с кръгови движения. Всеки път, когато го докосна, очите ѝ започват да се затварят, но аз спирам в мига, когато забелязвам това, и тя отново започва да ме гледа. Отново движа пръстите си вътре в нея, сега малко по-бързо, като всеки път притискам все по-силно клитора ѝ с палеца си. От разтворените ѝ устни се отронват леки стенания. Тя всмуква студения въздух около нас заедно с топлия ми дъх, докато дишам тежко в устата ѝ. Обаче така и не сваля погледа си от очите ми и не говори, макар да знам, че иска да направи и двете.

– Признай – шепна в ухото ѝ, – че в този момент не би ти пукало, ако някой ни гледа. – Не е ли така? Би ме оставила да те чукам направо тук пред всички и ще започнеш да се срамуваш едва след като свърши.