Текст книги "Миг преди винаги"
Автор книги: Джесика Редмерски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 20 страниц)
Тридесет и две
Мисля, че наистина направихме пълен кръг. Обаче трябва да кажа, че сега, когато най-накрая се завръщаме след седем месеца в Галвестън, този път чувството е различно. Не се притеснявам от това, че съм тук, и не се страхувам, че времето ни заедно ще свърши. Не очаквам всеки момент една трагедия от здравен характер да надигне грозната си глава. Чувствам се добре тук. И когато спираме на паркинга на неговия жилищен комплекс, изпитвам удовлетворение. Дори мога да си представя да живея тук. Обаче мога също да си представя, че живея и в Ралей. Според мен това означава, че може би вече сме готови да се установим някъде. Само за известно време, а не завинаги, както казах на Андрю преди, но достатъчно дълго, за да се съвземем от пътуването.
Андрю е съгласен.
– Ами, да – казва той и грабва саковете от задната седалка. – Знаеш ли какво?
Оставя саковете обратно на мястото им и поглежда над покрива на колата към мен.
– Какво? – питам заинтригувана аз.
Очите му се усмихват.
– Ти си права да не искаме да сме на път прекалено дълго, за да ни омръзне, или пък да се застоим на едно място твърде дълго по същата причина – млъква и протяга ръце над покрива на колата. – Може би ако пътуваме само през пролетта или лятото, тогава през есента и зимата ще живеем у дома и по празниците ще се .държим като семейство. Майка ми е много разочарована, че не прекарахме Коледа или Деня на благодарността с нея.
Аз кимам.
– Това е добра идея. И тъй като е неприятно да се пътува, когато е студено, в това има силна логика.
Гледаме се през покрива на колата още известно време, но аз прекъсвам мислите, които се въртят в главите ни, и казвам:
– Добре де, вземай саковете. Можем да говорим и вътре. Трябва да видиш как е Джорджия.
– О, Джорджия е добре – казва той и отново се навежда над задната седалка. – Майка ми я поливаше.
Вземам китарите и чантата си. Когато влизаме в апартамента на Андрю, в него мирише точно така, както миришеше първия път, когато влязох тук: на празно. И точно както каза Андрю, Джорджия не е изсъхнала и е добре.
Направо се стоварвам изтощена и провесвам крака през страничната преграда.
– Обаче следващото място, където ще отидем – вика Андрю и минава покрай гърба на дивана, – ще бъде далеч оттук.
Чувам как ключовете му издрънчават върху плота в кухнята. Надигам се и се провиквам:
– Колко далеч?
– Европа, Южна Америка – казва ухилен до уши той, когато влиза отново в стаята. – Нали каза, че би искала да видиш Италия, Бразилия и всичките онези места. Предлагам да си изберем едно и да отидем там следващия път.
Изведнъж чувствам в тялото си силен прилив на енергия. Ставам и го поглеждам толкова развълнувана в момента от перспективата, че почти не мога да се сдържа.
– Ама ти сериозно ли?
Той кима и се усмихва широко със стиснати устни.
– Мамка му, ако искаме да останем верни на традицията, можем дори да напишем на малки лентички всички места, които искаме да видим, да ги пуснем в една шапка и да вземем това, което се падне.
Пищя. Направо пищя! Вдигам рязко нагоре ръце.
– Ама това е чудесно. Андрю!
Той сяда на дивана, подпира ръце на масичката за кафе и подвива колене. Аз не мога да седна. Продължавам да стоя на същото място и да гледам усмихнатото му лице.
– Разбира се, ще трябва да продължаваме да печелим пари – казва той. – Все още имаме доста в банката, но като пътуваме извън страната, определено ще свършат по-бързо.
– Нямам търпение да почна работа – казвам аз и това опреснява паметта ми. – Андрю, ти ми каза да бъда напълно откровена с теб къде предпочитам да живеем.
Това привлича вниманието му.
– Къде искаш да живееш?
Аз се замислям за момент и казвам:
– Засега мисля в Радей, но само защото бих искала да бъда там, където са Натали и майка ми, и защото знам, че лесно мога да си намеря работа там, където работи Натали. Нейният бос наистина, изглежда, ме харесва, каза ми да попълня молба и…
Андрю ме спира.
– Не е нужно да обясняваш причините.
Протяга ръка към мен и аз сядам в скута му. Не съзнавах, че бръщолевя, защото съм нервна. Просто не искам да се чувства задължен.
Той ми се усмихва и ме прегръща през кръста.
– Въпросът ми е какво точно имаш предвид с това “засега”?
– Ами… това е трудната част – викам.
Той накланя глава на една страна, поглежда ме с любопитство, трапчинките на бузите му едва се забелязват.
След малко сама излизам от положението, като казвам:
– Мисля, че не е нужно да похарчим всичките пари за къща, защото не искам да остана там завинаги. Освен това, ако го направим, няма да имаме достатъчно пари, когато решим да отидем в Европа или някъде другаде, а това, че ще работим срещу минимални заплати, няма да ни помогне да спестим много.
Той ми хвърля кос поглед.
– Почакай. Надявам се, че не искаш да живеем в къщата на майка ти. Имаме нужда да сме сами. Искам да мога да полагам сладкото ти малко задниче върху масата за кафе, когато пожелая.
Аз се смея и притискам закачливо бедрата си в неговите.
– Толкова си непоносим! – казвам. – Но не, определено не искам да живеем с майка ми.
– Е, да, ама ако не искаш да купим къща и не искаш да живеем при майка ти, единственото, което остава, е да живеем под наем, а за това също ще отидат много пари.
Чувствам се в затруднено положение, защото това е моментът, в който трябва да говоря за парите на Андрю все едно са и мои, с което се съмнявам, че мога да свикна някога.
Поглеждам встрани и казвам:
– Помниш ли, като каза, че бихме могли да имаме малка къща някъде?
– Ами, да – вика той и очите му оживяват, като че ли вече се сеща какво ще кажа.
– Бихме могли да платим в брой за една много малка къща или апартамент, достатъчно голям за нас… не знам, нещо евтино, но прилично, и пак да ни остане доста в банката за пътуванията. Няма да излизаме под наем и ще плащаме всеки месец само за ток, вода и такива неща, които можем да покриваме с парите от работата и пеенето, и няма да харчим от спестяванията ни.
Защо той се усмихва като Чеширската котка[11]? Усещам как главата ми хлътва между раменете и лицето ми пламва.
– Какво толкова смешно има? – питам, като притискам бубите си с длани и се мъча да не се засмея. – Нищо. Просто се радвам, че най-после разбра, че каквото е мое, то е и твое.
Притиска ме по-силно през кръста.
– Както и да е – казвам аз и се опитвам да прикрия изчервяването си, като се правя на обидена.
– Хей – вика той и разтърсва бедрата ми, – не прави така, довърши това, което имаше да кажеш.
След дълга пауза казвам:
– И когато заминем за там, където ни каже късчето хартия в шапката, можем да накараме Натали да се грижи за нея. Или – соча нагоре, – когато най-накрая намерим това красиво място на плажа, за което съм си мечтала, и поискаме да живеем там, или ще продадем тази къща в Ралей, или ще я дадем под наем, за да имаме допълнителен доход. Можем дори да я дадем под наем на Натали и Блейк!
Мисля, че нещо става в главата му. Продължава все още леко да се усмихва и не сваля очи от мен. Но продължава да мълчи. Накрая все пак казва:
– Имам усещането, че си мислила доста за това. Колко време ти отне, за да го измислиш?
Едва сега си давам сметка, че е било от доста дълго време. Мисля, че е от деня, в който започнах да се опитвам да си представя бъдещето ни, когато окончателно реших, че наистина искам да се установим някъде и че съм се уморила от пътуване.
Андрю изчаква търпеливо да му отговоря пак с този спокоен, замислен поглед, с който винаги ми напомня, че нищо, което му кажа, няма да породи негативизъм помежду ни.
– Беше на магистралата, след като напуснахме Мобайл – отговарям. – Когато ти казах, че един ден искам да видя Италия и Франция, и Бразилия. Когато казах, че не искам да се установяваме някъде завинаги. От онази нощ нататък реших да измисля как да го направим – поглеждам встрани. – Наруших правилата и го измислих сама.
Той се навежда напред и ме целува по устните.
– Понякога планирането е необходимо – казва Андрю. – Свършила си добра работа. Мисля, че целият план е безупречен.
После ме притиска силно до себе си и страстно ме целува. Когато се отдръпва, аз го поглеждам за миг, като държа лицето му в ръцете си.
– Обаче искам да се омъжа за теб тук – казвам и очите му блясват. – Не искам майка ти да се чувства изоставена. Тя наистина е единствената причина да се чувствам неловко, че искам да се преместим в Ралей. И се чувствам още по-зле, че тя планираше бебешко парти, ама ние така и не…
– На нея това ще ѝ хареса – казва той и ме прекъсва, преди отново да започна да бръщолевя. – На мен определено ми хареса.
Той отново ме целува.
АНДРЮ
Тридесет и три
Не бих могъл да желая по-чудесен ден от този. Времето е идеално. Плановете за женитба, които все не успявахме да уточним, си дойдоха точно на мястото. Вчера се обадих на майка ми и ѝ казах да се срещнем на плажа на Галвестън Айлънд. Тя пристигна навреме, без да има каквато и да е представа защо я повикахме тук.
Вдигам нагоре ръка, когато я виждам, и ѝ махам да дойде при нас. В мига, в който ни вижда, тя вече е разбрала. Лицето ѝ се озарява от широка, заразителна усмивка.
– Ох, вие двамата – казва майка ми, когато идва при нас, – не мога да повярвам, че накрая ще го направите. Аз съм просто… така съм…
По лицето ѝ се стичат сълзи и тя вдига ръка да ги избърше, смее се и плаче едновременно.
Камрин, боса, облечена в онази бутикова рокля с цвят на слонова кост, която намери на битпазара, обвива ръце около майка ми и я притиска до себе си.
– О, Марна, моля те, не плачи – казва тя, макар да мисля, че е повече от молба, защото, като гледа майка ми да плаче, и Камрин е почти готова да я последва.
– Някой друг ще дойде ли – пита майка ми, когато се отдръпва.
– Ти си единственият ни почетен гост – казвам гордо.
– Да – добавя Камрин, – само ти и преподобният тук.
Майка ми ни заобикаля и прегръща и преподобния Рийд.
Тя посещава църквата му от девет години. Опитвала се е стотина пъти да ме накара да отида и аз, но просто не си падам по църкви. Обаче си помислих кого ще е най-добре да помоля да ни ожени?
Докато преподобният Рийд стои пред нас на плажа с изтърканата си Библия в ръце и казва няколко думи, аз виждам и чувам само Камрин, която стои пред мен с ръце в моите. Вятърът развява разпуснатите ѝ коси, освободени от златистата плитка, преметната върху рамото, която толкова обичам. Обичам усмивката ѝ, сините ѝ очи и меката кожа. Сега искам да я целуна и да приключим с това. Притискам леко с пръсти ръцете ѝ и я придърпвам малко по-близо. Вятърът духа в дългата ѝ рокля и платът прилепва около тънката ѝ талия. Мъча се да не се усмихна, когато вятърът вкарва кичур коса в устата ѝ. Тя се опитва незабелязано да го махне с език, без да привлича вниманието върху себе си.
Тъй като знам, че не иска да стане причина за някакво прекъсване дори и за такова просто нещо, протягам ръка и махам косата от устата ѝ.
Чувствам се така, сякаш сме единствените двама души на света.
Когато идва време да се закълнем, знам, че никой от нас не си е записал нещо предварително, нито е имал време да помисли какво да каже. Затова го правим така, както правим всичко останало.
Стискам по-силно ръцете ѝ и казвам:
– Камрин, ти си другата половина на душата ми и аз ще те обичам както днес, така и през всеки друг ден от живота ни. Обещавам, че ако някога ме забравиш, ще ти чета, както Ноа чете на Али[12]. Обещавам, че като остареем и костите започнат да ни болят, никога няма да спим в отделни стаи и ако умреш преди мен, ще се погрижа да бъдеш погребана с тази рокля. Обещавам да те преследвам, както Сам е преследвал Моли[13] – очите ѝ започват да овлажняват. Галя дланите ѝ с пръстите си. – Обещавам, че един ден след години няма да се събудим и да се запитаме защо сме пропилели живота си, като не сме направили нищо, и независимо какви несгоди ще ни сполетят, винаги, ама винаги, ще бъда тук до теб. Обещавам да бъда спонтанен, винаги да изключвам музиката, когато спиш, и да ти пея за стафиди, когато си тъжна. Обещавам винаги да те обичам, независимо къде сме по света или на етап от живота. Защото ти си другата моя половина, без която знам, че няма да мога да живея.
От очите ѝ рукват сълзи и ѝ трябва малко време, за да се успокои.
После тя казва:
– Андрю, обещавам никога да не те оставя на животоподдържащи системи или да страдаш, когато със сърцето си знам, че животът ти е свършил. Обещавам, че ако някога изчезнеш безследно, аз… няма никога да престана да те търся. Никога – това ме кара да се усмихна. – Обещавам, че когато умреш, ще се погрижа на погребението ти да звучи “Dust in the Wind” и да не те погребвам там, където е студено. Обещавам винаги да ти казвам всичко, независимо колко засрамена или виновна се чувствам, и да ти се доверявам, когато ме караш да направя нещо, защото знам, че за всичко, което правиш, си има причина. Обещавам винаги да бъда до теб и да не те оставям да се изправяш пред нищо сам. Обещавам винаги да те обичам в този живот, а и когато отидем в следващия, защото знам, че не мога да отида в никой друг живот, ако и ти не си в него.
Пастор Рийд се обръща към мен:
– Андрю Париш, вземаш ли Камрин Бенет за твоя законна съпруга, която да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, която ще обичаш и за която да се грижиш от този ден нататък?
– Да – казвам аз и слагам на пръста ѝ венчалния пръстен, който купих в Чикаго. Тя едва чуто ахва.
После той се обръща към Камрин и казва:
– Камрин Бенет, вземаш ли Андрю Париш за твой законен съпруг, който да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, когото ще обичаш и за когото ще се грижиш от този ден нататък?
– Да. Най-накрая аз ѝ подавам моя пръстен, защото криех и двата от нея до този момент, и тя го слага на пръста ми. Пастор Рийд приключва с онези очаквани шест думи:
– Обявявам ви за съпруг и съпруга – и ми дава разрешение да целуна моята булка.
Това беше всичко, което искахме да направим през цялото време, докато траеше церемонията, а сега, когато ни е разрешено, седим и се взираме един в друг, виждаме се в различна светлина, много по-ярка от тази, когато се срещнахме за първи път в автобуса в Канзас. Усещам как очите ми започват да се навлажняват, вземам я в обятията си и впивам устни в нейните. Тя хлипа, докато трае целувката, а аз я притискам още по-силно, като напълно повдигам босите ѝ крака от пясъка и я завъртам. Майка ми реве като пеленаче, а аз имам чувството, че не мога да престана да се усмихвам.
Камрин е моя жена.
КАМРИН
Току-що станах Камрин Париш. Не мога да осъзная напълно чувствата, които изпитвам. Плача, но същевременно и се смея вътрешно. Развълнувана съм, но съм и нервна. Поглеждам пръстена, който той току-що сложи на пръста ми, и ми е ясно, че е похарчил много пари за него. Поглеждам и неговия, който е почти еднакъв с моя, макар и в мъжки вариант, и не мога да му се ядосам. Просто не мога. Чувам Марна да хлипа зад мен и не мога да се сдържа да не ида при нея и отново да я прегърна.
– Добре дошла в семейството – казва с разтреперан глас тя.
– Благодаря – усмихвам се и избърсвам сълзите си.
Андрю обвива кръста ми с ръка, а пасторът се присъединява към нас. След като той и Марна започват оживено да разговарят, Андрю и аз се отдръпваме на няколко крачки от тях и той не престава да ме гледа. Това ме кара да се изчервя.
– Какво има? – питам аз.
Той клати глава и продължава да се усмихва.
– Обичам те – вика Андрю и от това ми се иска отново да се разплача, но успявам да се сдържа.
– И аз те обичам.
Изкарахме медения месец в апартамента ни много нетрадиционно, защото искахме да изчакаме до първото ни пътуване извън страната, за да изкараме истински меден месец.
– Къде мислиш, че ще бъде? – пита той.
Седим отвън в два шезлонга, пием бира и слушаме живата музика, която се чува някъде от плажа или от парка.
– Не знам – казвам и отпивам от бутилката. – Искаш ли да се обзаложим за това?
Андрю търка с палец долната си устна.
– Хм – замисля се, отпива нова глътка бира и казва: – Мисля, че първото листче, което ще извадим от онази шапка… – свива устни – ще бъде Бразилия.
– Бразилия ли? Хубав избор. Ама не знам… Имам странното усещане, че по-скоро ще бъде Италия.
– Така ли?
– Да.
И двамата отпиваме от бирите си.
– Може пък да се обзаложим – вика той и трапчинката на дясната му буза става по-дълбока.
– Да се обзаложим ли? – разбира се, съгласна съм.
– Е, добре, ако е Бразилия, тогава ще трябва да минеш заедно с мен по плажа в истински стил Рио де Жанейро – казва той и дяволито се усмихва.
Трябва ми малко време да разбера за какво говори и когато се сещам, оставам с отворена уста.
– Няма начин.
Андрю се смее.
– Няма да се разхождам насам-натам по плажа без сутиен!
Той отмята назад глава и се смее още по-силно.
– Не, момиче, не мисля, че там наистина ходят така – казва Андрю. – Имам предвид, че ще трябва да носиш бразилски бикини, а не онези твърде скромни неща, с които се покриваше във Флорида. Ти имаш страхотно тяло.
Отпива нова глътка и оставя бутилката върху масата пред нас. Аз се замислям за момент и дъвча устната си.
– Договорихме се – казвам аз.
Той изглежда малко изненадан, че се съгласих толкова бързо, но кима.
– А ако е Италия – казвам и на свой ред го поглеждам дяволито, – ще трябва да ми правиш серенада на Испанските стълби[14]… на италиански.
Премятам крак върху крак. Знам, че последното ще изостри похотливото му съзнание.
– Не говориш сериозно – протестира той. – Как, по дяволите, ще изпълня това?
– Не знам – викам аз. – Предполагам, че ако спечеля, ще трябва да измислиш нещо.
Той поклаща глава и свива устни.
– Добре. Договорихме се.
Тридесет и четири
Ралей, Северна Каролина – юни
– Изненада! – викат няколко гласа, когато влизам в новата ни къща.
Действително съм изненадана, ахвам и вдигам ръка към гърдите си. Отпред по средата е Натали с Блейк до нея. Приятелките ми от любимото ми кафене на “Старбъкс” и сестрата на Блейк, Сара, с която се запознах преди две седмици, когато с Андрю се върнахме в града, всички са там.
– Ау, какъв е поводът? – питам и продължавам да се опитвам да си поема дъх, защото здравата ме изплашиха.
Обръщам се да погледна Андрю. Той се хили, явно има нещо общо с цялата работа.
Натали, сега с кестенява, бухнала коса, силно ме притиска до себе си.
– Това е официалното парти за влизането ви в новата къща – усмихва ми се дяволито и поглежда Андрю. – Защо мислиш, че се преструвах през последните няколко дни, че не ме интересува кой се е завърнал?
– Не си правила подобно нещо – казвам аз.
– Добре де, може би не беше толкова демонстративно – вика тя, – но, Кам, не можеш да кажеш, че не съм крила нещо от теб, нали?
Сега, като се замисля, ми се струва, че има право. Радваше се, че съм се завърнала у дома, но не прекалено, както би било нормално за нея. Бях започнала да си мисля, че по някакъв начин Блейк е успял да я укроти.
Отново се обръщам към Андрю:
– Ама ние дори нямаме мебели.
– О, имате! – казва Натали и ме хваща за ръката.
Води ме в гостната, където по пода са разхвърляни безразборно осем меки пуфа. В средата на стаята има четири плътно долепени една до друга червени касетки за мляко, покрити с плоско парче дърво, което, предполагам, е масата за кафе. Още дори не е пуснато електричеството, но върху “масата за кафе” има три незапалени свещи, поставени върху капаците на тенекиени кутии за сладки, които чакат настъпването на нощта след няколко часа.
Това ме разсмива.
– Харесва ми – казвам на Андрю. – Мисля изобщо да забравим за мебелите и да се придържаме към ретро модата с пуфовете!
Майтапя се и Андрю го знае.
Той се стоварва върху най-близкия пуф и изпъва крака върху пода, като се изтяга в меката облегалка.
– Това ме устройва, но определено ще имаме нужда от наше легло.
Сядам в пуфа до него и се настанявам удобно. Всички останали ни последват, а Натали и Блейк се отправят към кухнята.
С Андрю намерихме тази малка къща пет дни след като пристигнахме тук. Тъй като искахме да сме колкото е възможно по-малко в дома на майка ми, той прекара часове наред в интернет, за да преглежда оферти в списания за недвижими имоти, докато аз си почивах след дългото пътуване с кола от Галвестън. До голяма степен оставих Андрю сам да се занимава с търсенето на къщата. Той ми показваше снимки, а аз си казвах мнението. Тази къща беше безупречна. Беше третата, която ходихме да разглеждаме на място (и не мисля, че това, че той много я хареса, има нещо общо с факта, че случайно видя майка ми полугола, защото си беше помислила, че вече сме излезли). Цената ѝ беше много изгодна, защото продавачите я бяха напуснали преди четири месеца и искаха да я продадат колкото може по-бързо. Накрая я купихме за 20000 долара – по-малко от истинската ѝ цена, и се съгласихме продавачите да не правят никакви ремонти, преди да се изнесат. Тъй като плащахме в брой, всичко стана много бързо.
Днес официално е първият ни ден като нейни нови собственици.
Донесохме много неща със себе си от Галвестън и наехме малък фургон, който влачехме зад нас, пълен догоре с неща, които можаха да се поберат вътре. Обаче скоро трябва да се върнем обратно за мебелите. За съжаление Андрю все още е непреклонен и иска да задържи стария смрадлив стол на баща си, но ми обеща да го занесе да го почистят. Дано го направи наистина!
Натали и Блейк се връщат в стаята с по три бутилки бира, които започват да раздават.
– Благодаря, но без мен – казвам аз.
Натали изглежда съкрушена, издава напред долната си устна и се взира в мен. Носи тясна бяла фланелка, от която циците ѝ стърчат още повече.
– Мъча се да не пия бира най-малко от седмица, Нат – казвам аз. Тя бърчи нос, но свива рамене и казва:
– Тогава ще има повече за мен!
След като Блейк подава бирата на Андрю, отива да седне в единствения останал свободен пуф, но Натали се втурва и го изпреварва. Така че той сяда в нея. Докато се боричкат, Натали издава онзи неин странен смях, а аз поглеждам, за да видя изражението на Андрю.
– Шензи – прошепва той и клати глава, допрял бутилката бира до устните си.
Аз се смея тихо, защото едва сега разбирам какво е имал предвид първия път, когато я нарече гака. Скоро след това проверих името в гугъл и открих, че така се казва онази хиена с голямата уста в сериала “Цар Лъв” .
– Ти ми обеща да ми разкажеш за пътуването ви – казва Натали, след като се настанява между краката на Блейк върху мекия пуф.
Всички погледи са отправени към мен и Андрю
– Вече ти разказах някои неща, Нат.
– Е, да, ама на нас не си ни разказала нищо – вика моята приятелка Лия, която работи в “Старбъкс”.
Алисия, която работи заедно с нея, добавя:
– Веднъж бях на такова пътуване с майка ми и брат ми, но съм сигурна, че изобщо не може да се сравнява с вашето.
– А и ти така и не си ми разказала какво се случи във Флорида – казва Натали.
Отпива от бирата и оставя бутилката на пода до нея, след което отпуска ръце върху краката на Блейк. Той я целува отстрани по врата.
Свивам се отвътре, като си помисля за Флорида, но съзнавам, че това е, защото Андрю може да се почувства неловко от онова, което се случи. За миг дори не смея да го погледна, защото се чувствам виновна, че изобщо съм споменала за това пред Натали. Не съм ѝ казвала никакви подробности, само споменах, че докато бяхме там, се случи нещо наистина неприятно.
Когато най-после поглеждам Андрю, виждам, че той не ми е ядосан. Намигва ми и също оставя бирата си на пода до него.
– Флорида – казва той за моя изненада – беше може би най-лошата част от пътуването ни, ако не и най-странната… Но въпреки това нямам нищо против някои моменти от него.
Нямам представа накъде ще го отведе това. Сега всички гледат право в Андрю, особено Натали, която е ококорила очи в очакване.
– Срещнахме група хора, които ни предложиха да се присъединим към тях до едно много забутано място на брега. Така и направихме. Прекарахме си добре. Обаче после се случи нещо странно.
– В какъв смисъл? – прекъсва го Натали.
– Странно като ЛСД или дявол знае точно какво – казва той.
Очите на Натали се разширяват още повече и стават по-гневни, когато ме поглежда.
– Вземали сте ЛСД? Какво, по дяволите, е станало с теб, Кам?
Аз клатя глава.
– Не, не съм го направила доброволно. Те ни упоиха!
Сега очите на всички са като тези на Натали.
– Ами, да – продължава Андрю. – Дори не сме сигурни какво са ни дали, но и двамата напълно изключихме.
– Мен ме упоиха веднъж – обажда се сестрата на Блейк, Сара.
Изглежда на около осемнадесет.
Тялото на Блейк рязко се навежда напред и Натали удря зъбите си в бутилката с бира.
– Какво? – пита той с пламнали очи,
– О, не съм ли ти казала? – казва мило Сара и се преструва, че просто е забравила да му каже по някое време.
Явно е било по-добре, че не му е казала.
– О-оох! – вика Натали и се хваща за устата.
– Съжалявам – казва Блейк. Целува я по бузата и се обръща отново към сестра си: – Кой, по дяволите, те е упоил, Сара? Не ме лъжи. По-добре да ми кажеш… Случи ли се нещо?
Изражението му е заплашително.
Сара вдига нагоре очи.
– Не. Нищо не се случи, защото Кайла беше там и тя ме откара вкъщи. А и не знам кой го направи, Блейк, така че, моля ти се, престани да се горещиш – после се обръща към нас: – Та какво разказвахте?
– Ще дойда с теб, приятел – вика Андрю на Блейк. – Ако някога разбереш кой го е направил, само ми кажи. Това е долно.
Аз сръгвам леко Андрю с лакът. Той разбира намека и добавя:
– Както и да е, трябва да кажа, че Флорида беше едно преживяване, което не искам никога да се повтори.
Андрю не им казва нищо за онази нахална кучка, която се опита да му духа. Радвам се, че не го стори, защото разговорът щеше да стане твърде неудобен. Да не говорим пък, че с информация като тази Натали направо щеше да пощурее. Продължаваме да седим на пуфовете и да разговаряме с приятелите си още няколко часа – докъм осем вечерта, когато Блейк трябваше да откара Сара у дома. Малко след като тримата си тръгнаха, останалите ги последваха и с Андрю сме сами в първия ни собствен дом като младоженци.
Той идва от кухнята със свещ в ръка, след като я е запалил на печката. Газта беше пусната по-рано. След това с нея запалва и останалите свещи на масата.
– На пода ли ще спим? – питам аз, докато го наблюдавам.
– Не – отвръща той и се отдръпва от свещите. Събира всичките пуфове по средата на стаята и ги нарежда плътно един до друг. Прави нещо като импровизирано легло и потупва с длан един от тях.
– Засега това ще свърши работа. Няма да спя на пода и да се събудя със схванат гръб.
Аз се усмихвам.
– Това е странно, нали? – казвам и продължавам да оглеждам голите стени, като си представям какви картини и снимки може да са подходящи за тях.
– Какво, че нямаме мебели и електричество ли? Трябва вече да си свикнала с това – вика той и се смее.
– Не, имам предвид тази къща. Нас. Наистина всичко.
– Странно в добрия смисъл, надявам се.
– Разбира се – казвам аз и му се усмихвам.
В къщата настъпва мълчание. Светлината от свещите хвърля големи, танцуващи сенки по стените, Мирише на белина и разни други почистващи препарати, макар и слабо.
– Андрю – викам аз, – благодаря ти, че се преместихме тук.
Най-накрая той сяда до мен и двамата стоим известно време, загледани в пламъците на свещите.
– Къде другаде мога да бъда освен там. Където си ти? – казва той.
– Знаеш какво имам предвид – отвръщам аз.
Протягам ръка и движа дланта си над една от свещите просто за да почувствам горещината върху кожата си и да видя колко близо мога да я приближа, преди да се опаря.
– Знам – вика той, – но въпреки това.
Отдръпвам ръката си и го поглеждам. Лицето му изглежда гладко на оранжевата светлина на свещите дори и с поникналата брада, която той отново остави да расте.
– Камрин, трябва да ти кажа нещо – казва той.
Сърцето ми моментално се свива в гърдите от начина, по който го каза.
– Какво… какво имаш предвид с това, че трябва да ми кажеш нещо?
Чувствам се толкова нервна. Не знам защо.
Андрю прибира коленете си нагоре и подпира ръце върху тях. Поглежда веднъж пламъка за няколко секунди, но и те ми се струват прекалено дълги.
– Андрю? – обръщам се с лице към него.
Забелязвам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. Гледа ме в очите.
– Имам главоболия – започва той и сърцето ми изтръпва. Мисля, че ще повърна. – Само от понеделник, но си уговорих час с един доктор тук. Майка ти ми го препоръча – в момента я мразя, че е скрила това от мен. Ръцете ми треперят. – Помолих майка ти да не казва нищо, защото исках тази работа с къщата да мине гладко…
– Трябваше да ми кажеш.
Той се опитва да докосне ръката ми, но аз несъзнателно го отблъсквам и ставам.
– Защо си крил това от мен – чувствам се замаяна.
Андрю също става, но не се приближава.
– Вече ти казах. Не исках да…
– Не ме интересува. Трябваше да ми кажеш!
Скръствам ръце върху корема си и се извивам леко напред. Изненадана съм, че още не съм повърнала. Нервите ми са така опънати, че имам чувството, че всеки момент ще се скъсат вътре в мен.
– Това не може да се случи… – най-после заравям лице в ръцете си и избухвам в плач, – Защо, по дяволите, става това?!
Андрю веднага застава до мен. Усещам ръцете му да ме прегръщат. Придърпва разтрепераното ми тяло до гърдите си и ме държи. Здраво.
– Това не означава нищо – казва той. – да ти кажа честно, не се чувствам както преди, Камрин. Да, имам главоболия, но ги усещам по различен начин.
Когато риданията ми стихват достатъчно, за да усетя, че мога да говоря, без да се задавям, вдигам глава, за да го видя.
Той ме притиска отново до себе си и леко ми се усмихва.
– Знаех, че ще реагираш по този начин, бейби – казва тихо той. – Не искам да се измъчваш през следващите четири дни до уговорения час за понеделник – продължава да ме гледа втренчено. – Не се чувствам по същия начин. Просто се съсредоточи върху това, защото ти казвам истината.
– Вярно ли? – питам аз. – Или ми го казваш, за да не се тревожа?
Вече съм решила в себе си, че той прави точно последното. Отдръпвам се от него и започвам да ходя напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Не мога да спра да треперя.
– Не те лъжа – казва той. – Ще се оправя. Чувствам, че ще се оправя, и ти трябва да вярваш в това.
Извръщам се рязко и отново го гледам.
– Не мог а да го правя повече, Андрю. Не мога.
Той накланя леко глава на една страна. Погледът му е замислен, заинтригуван, загрижен.
Знам, че иска да продължа след казаното, но не мога. Не мога, защото нещата, които искам да кажа, само ще го разстроят и натъжат. А и това ще бъдат само думи. Думи, предизвикам от болка и гняв, защото част от мен иска да погледна Бога или който и да е там, или каквото и да е гам, в лицето, за да му кажа да върви по дяволите.
