Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 23 страниц)

– Това означава ли, че и ние ще трябва да ги поканим на коктейл?

– Чудесно, невероятно изживяване! – отговори Лиза развълнувано.

– Да, наистина е така – замисли се Холис.

Той протегна чашата си и някой моментално му я напълни с водка. Нямаше много приказки, повечето от репликите бяха молби да се подаде тая или оная купа или бутилка. Вонята наоколо бе непоносима, но след четвъртата водка Холис като че ли вече не я усещаше.

– Точно затова пият.

– Защо?

– Убива обонянието им.

– Убива и болката – каза Лиза. – Притъпява разума, унищожава тялото, и накрая ги убива. Дали щяхме да бъдем по-различни от тях, ако се бяхме родили в това село?

Холис огледа безизразните загорели лица, безформените тела, празните очи и напуканите ръце.

– Не знам. Знам само, че тук нещо не е в ред. Виждал съм селяни в Азия, които живееха и изглеждаха по-добре.

Лиза кимна.

– Тези хора, както и техните прадеди, се третират зле от господарите им. А и трябва да се има предвид руската зима. Тя винаги взима своя данък от тялото и духа.

– Да, така е – съгласи се Холис.

Той, руският селянин, бе обект на интерес за литературата, фолклора и университетските професори. Но никой не се бе опитал да разбере неговия вътрешен мир.

Лиза огледа стаята и срещна очите на всички.

– Щастлива съм тук – възкликна тя спонтанно.

В отговор й се усмихнаха четиридесет лица.

– Откъде сте научили руски? – попита хазяинът.

– От баба ми.

– А – зяпна мъжът срещу нея. – Значи вие сте рускиня?

Това предизвика нов тост и чашите отново се напълниха и пресушиха до дъно.

– А ти откъде си научил тоя лош руски? – потупа по рамото Холис мъжът зад него. Всички се засмяха.

– От тая бутилка – вдигна Холис литрова бутилка водка. Отново всички се засмяха.

Импровизираното парти продължи. Холис огледа горещата задимена стая и хората наоколо. „Сякаш се сливат с кафявите дървени стени, мислеше той, тяхната миризма, цветът им, самото им съществуване са плод на дървения материал и на черната земя.“ Погледна Лиза, която се смееше с някакъв млад мъж срещу нея, и помисли, че през целия ден не я бе виждал толкова весела и жизнена. Безрезервният начин, по който тя възприемаше тия хора, и привързаността й към тях го привличаха. Вече бе убеден, че много я харесва.

Жените и по-големите деца пиеха чай и Холис се загледа в тях, а после в мъжете. Отново се замисли за руските селяни. И правителството, и жителите на градовете се отнасяха с тях като с хора втора категория и доскоро дори не им се издаваха паспорти вътре за страната. По този начин ги закрепостяваха към селата им, сякаш все още бяха крепостни. Но и сега, когато имаха паспорти, Холис знаеше, че не ходят никъде. А бяха сто милиона – „тъмните хора“, както ги наричали в царска Русия и както, без съмнение, към тях се е обръщала и бабата на Лиза. Те влачеха товара на държавата и на света върху превитите си плещи, а в замяна получаваха нищожна отплата. Пребивали са ги от бой помешчици и комисари, вкарвали са ги в колективните стопанства като стадо овце, ограбвали са реколтата им, а те самите са умирали от глад. И за да бъде завършен процесът на унищожаване на техните души, ги откъснали от църквата им и от светото причастие. А когато страната се е нуждаела от многочислена армия, хиляди от тези злощастни клетници са били изпращани на фронта, където са умирали безропотно като животни. За Майка Русия.

– Бог да им е на помощ – каза Холис на глас.

Лиза го погледна и разбра веднага.

– Бог да им е на помощ – повтори тя.

Както и очакваха, заваляха въпроси за Америка – отначало малко плахо, после един след друг в безкраен поток. Холис и Лиза трябваше да отговарят на два-три едновременно. Питаха само мъжете, а жените продължаваха да стоят отстрани и да мълчат.

– Вярно ли е, че банките могат да ти вземат стопанството, ако не си платиш дълговете? – попита един мъж.

– Да – отговори Холис.

– А какво ще правиш след това?

– Можеш да си намериш работа в града.

– А ако не си намериш работа?

– Получаваш… – Холис погледна Лиза и попита: – Как беше на руски „социална осигуровка“?

– Мисля, че беше „благо“. Госстрах.

Всички кимнаха в знак, че са разбрали.

– А какво е наказанието за укриване на продукцията?

– Селскостопанският производител е стопанин на всичко, което е произвел. Той има право да го продава когато и на когото поиска, за да получи най-високата цена.

Мъжете се спогледаха с недоверие.

– А какво ще стане, ако не успее да го продаде?

– Чел съм, че предпочитат да избият добитъка си, но да не го продават на безценица – обади се друг селянин.

– Ами ако реколтата се провали? Как ще изхрани семейството си?

– А ако всичките му прасета и крави измрат от някоя болест? Държавата ще му отпусне ли помощ?

Холис и Лиза се опитваха да задоволят любопитството им, признавайки, че не са много вещи по проблемите на селското стопанство. Но докато обясняваше, Холис осъзна, че тези въпроси бяха сами по себе си една метафора. Това, от което най-много се страхуваше средностатистическият руснак, бе беспорядок – хаосът. В Русия споменът за времето, когато в страната са се ширили безпорядъкът, гладът, гражданските войни и социалното разцепление, бе много силен. Руснаците не можеха да си представят държавата без могъщ вожд, без Сталин, без цар, който да въдворява ред и да се грижи за народа. Те бяха готови да заменят свободата си за социална сигурност. Следващата стъпка беше да повярват в това, което се опитваше да им внуши правителството: „Робството е свобода.“

– Ако разговаряхме с капиталисти, паднали от Марс, щяхме да имаме повече общи теми за разговор – обърна се Холис към Лиза.

– Справяме се добре. Просто бъди откровен с тях.

– Кога ще им кажем да вдигнат бунт? След като свърши водката или след като ги убедим, че всички селскостопански работници в Америка притежават по две коли?

Неочаквано от пода се изправи момиче на около 15 години и попита:

– Госпожице, на колко години сте?

– Почти на трийсет.

– А защо изглеждате толкова млада?

Лиза се усмихна.

– Майка ми – момичето посочи жената зад себе си, която изглеждаше на 50, – майка ми е на 32 години. А защо вие изглеждате толкова млада?

На Лиза й стана неудобно.

– Майка ти изглежда толкова млада, колкото и аз – каза тя.

– Прибирай се вкъщи, Лидия! – извика един от мъжете.

Момичето тръгна към вратата, но после пое дълбоко дъх и се доближи до Лиза. Вгледа се в нея и докосна ръката й.

– Има толкова много неща, за които можем да си говорим, Лидия – хвана Лиза ръката на момичето и пошепна в ухото й. – Може би утре ще продължим, ако имаме време.

Лидия стисна нежната ръка, усмихна се и изтича навън.

Холис погледна часовника си. Беше почти полунощ. Нямаше нищо против всичко това да продължи чак до зори, но черната чайка, която вероятно още дебнеше по тъмните пътища, не излизаше от ума му.

– Жена ми е бременна и има нужда да поспи – каза той на Павел и се изправи. – Доста дълго ви задържахме. Благодаря за гостоприемството ви и най-вече за водката.

Всички се засмяха. Хората се изнизаха навън така, както бяха пристигнали – на групи, и всички мъже се ръкуваха с Холис и измърмориха на Лиза „лека нощ“. Жените си тръгнаха без много формалности.

Павел и Ида изведоха Лиза и Холис от кухнята през една завеса от одеяло. От другата страна веднага се озоваха в спалня и Холис установи, че в къщата няма всекидневна. В спалнята имаше две кушетки с купчина юргани върху тях, но Павел им посочи врата от груб чамов материал и те влязоха в друга вътрешна спалня. Това бе последната от трите стаи в дървената къщурка и Холис се досети, че е спалнята на стопаните. Средната стая бе за сина и дъщерята, които тази вечер сигурно щяха да спят в кухнята.

– Това е леглото ви – каза Павел.

И тая стая се осветяваше от една-единствена крушка, провесена на кабел от греда на тавана. Отопляваше се от електрическа печка с един реотан. Двойно легло и два дървени скрина почти запълваха цялото пространство, а дъсченият под бе покрит с парцалена черга. В стената имаше забити пирони, които явно се използваха за закачалки, защото на един от тях висеше кален мъжки панталон.

Стаята имаше само един прозорец с изглед към задния двор. Холис забеляза, че вътрешната стена между двете спални бе от грубо издялани борови летви с дупки от чепове в тях, натъпкани с вестник. Мина му през ума странната мисъл, че на министъра на селското стопанство може да му се прииска да прекара един месец от зимата тук, за да оцени по-добре огромния напредък в жизнения стандарт на руския селянин от времето на царска Русия насам.

– Беше чудесно! – обърна се Лиза към Ида и Павел. – Благодаря, че ни показахте истинската Русия. – После добави с лека усмивка: – До гуша ми е дошло от тия московчани.

Павел се усмихна в отговор и каза на Холис:

– Мисля, че съвсем не сте обикновени туристи, но каквито и да сте, сте честни хора и тук ще можете да преспите в безопасност.

– Няма да имате неприятности, ако хората от Яблоня не дават обяснения на непознати – каза Холис.

– Та кой разговаря с тях след прибирането на реколтата? С тях не си говорим чак до пролетната оран.

Ида подаде на Лиза топче тоалетна хартия, която бе твърда и шумеше.

– Ако ти се наложи да излизаш навън. Когато бях бременна, пикочният ми мехур непрекъснато ме тормозеше. Лека нощ.

Жената и съпругът й излязоха.

– Истинска перина – пухен дюшек – опипа Лиза леглото.

– Алергичен съм към перушина. – Холис пъхна ръце в джобовете си. – Бих предпочел тракторен навес пред това.

– Престани да мърмориш.

Той се приближи до леглото, вдигна единия край на дюшека и го заоглежда по шевовете – проверяваше дали няма дървеници.

– Какво търсиш? – попита Лиза.

– Търся си шоколадов бонбон под възглавницата.

Тя се засмя.

Холис отметна юргана и огледа и чаршафите, но дървеници нямаше. Само дюшекът бе на петна и от него стърчаха перушини. Нещата, които за нас са съществена необходимост. Изведнъж почувства остър гняв към Катрин заради това, че непрекъснато се оплакваше от живота в посолството.

Мръсният дюшек изобщо не впечатли Лиза и тя започна да се оглежда наоколо.

Холис отиде до прозореца, на който нямаше завеси. Оттам навяваше студ и той виждаше дъха си. Опита се да го отвори и се успокои, като установи, че това ще стане лесно, ако им се наложи да бягат оттук. Лиза се доближи и погледна навън.

– Това е тяхна частна собственост. Всеки има право точно на един декар. Частните стопанства са по-малко от един процент от обработваемата земя, но в тях се произвежда почти тридесет процента от селскостопанската продукция на Съветския съюз.

– Москва би могла да се поучи от тази статистика, ако изобщо я е грижа.

– Всичко е точно както го описваше баба ми – каза Лиза унесено. – Това тук е миналото на селото, което винаги се представя като „романтично“ от интелектуалците в Москва и Ленинград. Чистотата на руската земя. Все още я има. Защо не дойдат от градовете тук, за да я видят?

– Защото няма водоснабдяване по домовете. – Холис се дръпна от прозореца и каза рязко: – Пък и тя вече не е тука. Лиза. Изчезнала е. Това е един селски бордей, а селяните изобщо не ги е грижа. Не виждаш ли? Не виждаш ли колко изостанало е всичко? Всеки мъж, всяка жена, всяко дете в това село искат едно-единствено нещо – еднопосочен билет до някой град.

Тя седна на леглото и се загледа в краката си, после бавно кимна.

– И въпреки че е колхоз, колективно стопанство, то все пак е собственост на държавата. Единственото нещо, което притежават тези хора, са мръсните дрехи и мазните кухненски съдове. Що се отнася до дървените къщурки и до тъй наречените частни стопанства, правителството пет пари не дава за тях. Целта е селата да се унищожат и всички да се включат в държавните стопанства, където ще бъдат два пъти по-непродуктивни и ненужни в условията на същинския комунизъм. Ако оня тъпак Буров дойде тук с лист хартия, подписана от Москва, ще може да премести тия хора в совхоза „Четиридесет години Октомври“ и да срине Яблоня със земята.

– Разбира се, че си прав – каза Лиза, след като помълча. – Хората са отчуждени от земята, а тя е като сираче. Миналото е мъртво. Мъртва е селската култура. Мъртви са селата. Ония копелета в Москва спечелиха.

– Е, много е късно, за да говорим за политика и да философстваме – вече поуспокоен каза Холис.

– Да, късно е.

– Надявам се, че си преценила правилно тия селяни и КГБ няма да ни събуди с тропане по вратата в три часа през нощта.

– Мисля, че не съм сгрешила.

Изведнъж му хрумна, че Лиза имаше досадния и опасен навик на Алеви да намесва руснаците в неща, които можеха да им навлекат неприятности. Той се съмняваше дали тия клети несретници в Яблоня знаят, че е противозаконно руснак да разговаря с чужденци, още по-малко – да ги храни и да им дава подслон.

Холис погледна Лиза. Тя събу ботушите и чорапите и си размърда пръстите. Последва неловко мълчание и той се запита какво трябва да направи или да каже.

Лиза се обади първа:

– Тук е много студено. – Тя легна върху долния юрган с дрехите и се зави с другите два чак до брадичката. – Много студено.

Холис си съблече якето и го закачи на един от пироните, после заби ножа си в гредите до леглото. Седна на скрина и си събу ботушите. Усети, че сърцето му тупти по-силно от обикновено, и изведнъж всички думи сякаш се изпариха от главата му. Най-накрая все пак се сети:

– Няма ли да ти е по-удобно, ако легна на пода?

– Не, няма. А на тебе?

Холис за момент се поколеба, после свали пуловера и дънките си и ги метна на скрина. Дръпна връвчицата на лампата и се мушна в леглото до Лиза по тениска и шорти. Прокашля се и каза:

– Не исках да убия въодушевлението ти относно селска Русия, селяните и всичко останало. Знам, че и емоционално си свързана с тях, а според мен е чудесно, че можеш да виждаш нещата откъм хубавата им страна. Това ми харесва. Това е то темпераментът на младостта.

– Хъркаш ли?

– Понякога. А ти?

– Зависи кого ще попиташ. Да не съм легнала в твоята половина?

– Нямам си моя половина.

– Тогава с теб е лесно да се спи. Защо носиш сини шорти? Това да не е навик от службата ти във военновъздушните сили?

Холис се отмести настрани и се загледа навън през прозореца.

– Спокойной ночи!

– Уморен ли си?

– Да, сигурно – отговори той.

– А аз съм превъзбудена. Какъв ден само!

– Бъди добре дошла!

– Искаш ли да си поговорим?

– Достатъчно неща казах.

– Да не си ядосан за нещо? Звучиш ми ядосано.

– Просто съм уморен. Сигурно аз те ядосах.

– Нали не се сърдиш, че легнах с дрехите?

– Те са си твои. Щом искаш да ги мачкаш, твой проблем.

– Преди да ме назначат тук, съм имала три дълготрайни връзки, три краткотрайни, една любовна афера с един женен мъж и две случайни срещи за по една нощ. Когато пристигнах в Москва, се обвързах с един човек, който след това си замина. После дойде ред на Сет и…

– По-бавно – каза Холис. – Свършиха ми пръстите на ръцете и краката.

Лиза се надвеси над него и сложи ръка на рамото му. Той се обърна към нея и вторачено я загледа на мъждивата светлина, идваща от прозореца.

– Застреля двама въоръжени патрули на КГБ и окото ти не мигна, а сега трепериш – каза тя.

– Студено е.

– И аз съм нервна. Но те желая. Може и да не осъмнем тая нощ.

– Звучи ми като думите на моя щурман, който казваше: „А ако зората се пукне?“

– Всичко едно по едно.

– Добре. А Сет? Как ще реагира, като научи?

Тя не отговори.

Холис я остави да докосва босия му крак с нейния, а той обгърна главата й и я целуна. Съблякоха се под юрганите и се сгушиха в прегръдките си. Тя прекара ръце по гърба му и пръстите й напипаха гладки жилести възли.

– Рани – обясни той.

– О!

Холис се претърколи върху й и съвсем лесно проникна в нея.

– Сам… хубаво е… топло е…

– Топло… да. – Той впи устни в нейните, докато навлизаше по-дълбоко, и усети как тя разтвори още повече бедрата си под меката пухена завивка, после се изтласка нагоре с изненадваща сила. Тя стенеше, а бедрата й започнаха да се повдигат нагоре-надолу още по-бързо, после движенията станаха по-бавни и по-равномерни.

Лиза изрита завивките и обгърна гърба на Холис с крака, после го хвана с ръце за таза, притисна го още по-силно към себе си, притрепери и притихна изнемощяла.

След преживяния оргазъм Холис също се укроти и те лежаха, нежно прегърнати. Лиза сложи глава на гърдите му. Той прекара пръсти през косите й.

– Чувам сърцето ти – каза тя.

– Добра новина. А пък аз усещам дъха ти.

Тя го целуна по гърдите.

– Господи, дари ми мирен и спокоен сън.

– Амин!

Холис лежеше буден, с отворени очи, вторачен в непрогледната тъмнина и заслушан в дълбоката тишина. Лъхна го на цигарен дим от съседната стая и някой се изкашля. По стъклото зашумоляха сухи листа, после отново настъпи тишина. Не след дълго плъх или мишка затопурка по гредите на тавана.

След около час по пътя забръмча мотор на чайка, следвана от тракането на верижно превозно средство, най-вероятно бронетранспортьор. Той зачака да чуе тропота на ботуши по замръзналия двор, трясъка на входната врата, а след това и стъпките по дървения под. Но скоро бръмченето на моторите отзвуча и наоколо отново се възцари тишина. Холис се питаше дали тях търсят или Джак Додсън, а може би търсеха и тримата? Малцина ценни граждани в тази страна бяха с неизвестно местонахождение, а фактът, че трима чужденци бяха в неизвестност свидетелстваше за сериозна повреда в системата, която мнозина не биха могли да възприемат.

Холис затвори очи и се отпусна. Стори му се, че Лиза бълнува нещо в съня си, а после съвсем ясно я чу да казва: „Колата се повреди… Аз съм дежурна… Той е и твой приятел, Сет.“

Холис смяташе, че е невъзпитано да се заслушва в бълнуванията на жените, с които спи, но това бе първата жена, която бълнуваше на руски.

Той се унесе в лек, неспокоен сън и също сънува.

12.

Лиза се събуди от шум в задния двор.

– Навън има някой – разтърси тя Холис за раменете.

Той отвори очи. Чу се изскърцването на врата.

– Тоалетната е навън.

– О!

От кухнята се носеха гласове, а кукуригането на петел разцепи ранното утро.

– Мога да видя дъха си – каза Лиза и издиша. – Виждаш ли?

– Да, много ясно.

Отвън Холис мярна Зина, дъщерята на Павел и Ида, да се връща от тоалетната. Мина покрай прозореца, на който нямаше перде, но не се обърна към него.

– Днес е неделя сутрин, Сам, а църквите по цяла Русия са замлъкнали. Холис кимна.

– И на мен ми се иска отново да чуя камбанен звън.

Поседяха малко, замислени и заслушани в утринните песни на птиците, а после Лиза нежно се обърна към него:

– Харесва ли ти сутрин?

– Кое? О…

– Чувствам се отвратително, като си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ. Нека да го направим още веднъж.

– Добре.

Отново се любиха, а после лежаха под юрганите, загледани в дъха си, докато се пукна зората.

– Това се нарича пушене в леглото – обади се Лиза.

Тя го обгърна с ръка и потърка пръстите на краката си о неговите.

– Обърни се.

Холис легна по корем, а тя дръпна юргана надолу. На слабата светлина видя белезникаво виолетовите белези, които започваха от врата му и стигаха чак до хълбоците.

– Сега виждам, че доста си го бил загазил. Боли ли те?

– Не.

– Запали ли се?

– Един шрапнел ме улучи.

– А самолетът взриви ли се?

– Ами, не сам. През опашката му премина една ракета „земя-въздух“.

– Разкажи ми всичко, моля те.

Холис отново легна по гръб.

– Добре. Беше двадесет и девети декември 1972 година. По ирония на съдбата се оказа, че това е била последната американска офанзива над Северен Виетнам. Коледните бомбардировки. Спомняш ли си?

– Не.

– Все едно. Летях до Хайфон, пуснах бомбите и се насочих обратно към Южен Виетнам. Тогава Ърни Симс – моят щурман, който седеше зад мен – каза съвсем хладнокръвно: „Към нас идва ракета.“ И ми зададе някакви координати, за да избегнем удара. Но ракетата „земя-въздух“ беше точно зад нас и аз не успях да се измъкна. Последното нещо, което Ърни каза, бе: „О, не!“ После чух експлозия, таблото за управление блокира и самолетът загуби управление. Навсякъде наоколо и по седалката се бе разплискала кръв. Помислих си, че това е моята кръв, но тя беше на Ърни. Моят Р–4 изпадна в свредел над Южнокитайско море. Натиснах копчето за катапултиране и двамата със Симс изхвръкнахме от кабината. Парашутите ни се отвориха и ние паднахме във водата. Задържах се отгоре за известно време и докато наблюдавах приближаващите се военни лодки, си представях живота във военнопленнически лагер.

Холис се привдигна и се загледа през прозореца. След малко продължи:

– Видях Симс в спасителната жилетка на около стотина метра от мен. Водата му бе подействала като компрес и ми се стори, че е в съзнание. Извиках му и той ми отговори. Една от лодките почти бе стигнала до него. „Сам, хванаха ме“ – изкрещя. Заплувах към него, но той ми махна да бягам. Така или иначе, не можех нищо да направя. Видях как виетнамците го качиха на лодката. После се насочиха към мен. Но военноморските въздушни спасителни хеликоптери вече се бяха появили и техните картечници и ракети сипеха огън над врага. Един от тях ме изтегли от водата. Видях, че лодката, на която бе Симс, пое към бреговите батареи на Северен Виетнам. Нашите хеликоптери се отказаха от преследването… Откараха ме на санитарен кораб.

Лиза мълчеше и слушаше.

Холис продължи:

– По-късно разбрах, че съм последният пилот, свален над Северен Виетнам. Прочетох името си в една документална книга за войната във Виетнам. Много съмнителна слава. Симс също бе отбелязан като последния безследно изчезнал.

– Боже Господи! Какво си преживял! – След кратка пауза тя попита плахо. – Мислиш ли, че Симс… искам да кажа, той не се ли появи?

– Не. Води се безследно изчезнал.

– А… смяташ ли, че… да спра ли да те разпитвам за това?

Холис отговори на въпроса, който тя така и не довърши:

– Не знам какво можех да направя. Но бяхме един екипаж и аз отговарях за него. Може би… може би не си спомням последователността на събитията, разстоянието между мен и него, времето, когато се появиха нашите хеликоптери… Мисля, че просто изцяло бях изключил. Не зная какво можех да направя. Освен да бях доплувал до него, да се погрижа за раните му и да го придружа в пленничеството му. Може би точно това трябваше да направя като командир на самолета.

– Но ти си бил ранен.

– Дори не знаех.

– Тогава си бил изпаднал в шок.

– Всичко е свършено. – Холис сви рамене. – Това е.

Тя сложи ръка на рамото му. Изминаха няколко минути в мълчание, после Холис каза:

– Е, и за да затворя кръга: името на Ърни Симс никога не се появи в списъците на убитите или на военнопленниците в Северен Виетнам, така че официално той все още се води безследно изчезнал. Но аз видях, че го качиха на лодката. И сега с тая история около Додсън отново се замислям за всичко това. За всички ония момчета, чиито парашути са видени да се разтварят във въздуха и за които нищо повече не се е чуло. Чудя се дали Ърни Симс и още хиляда други като него не са стигнали до Русия.

– До Русия…? – Лиза намери якето си под юргана и измъкна цигара от джоба. Запали я и вдиша дълбоко.

– Искаш ли?

– Може би след малко.

– Това е като опиат, Сам.

– Опиат… да – Холис я погледна. – Ей, трябва да се размърдаме вече. – Той провеси крака от леглото, после отиде до скрина, върху който бяха дрехите му.

– Имаш хубаво тяло – подсвирна Лиза тихичко.

– Я не се занасяй. – Той я погледна, както се бе изправила гола до електрическата печка и събираше дрехите си между завивките. – Бедрата ти не са дебели, но стъпалата ти наистина са големи.

Облякоха се и минаха през другата спалня в кухнята, където Ида ги посрещна с „добро утро“ и им даде леген с топла вода, кърпа и сапун. Измиха се на масата отстрани, където все още стоеше коритото с мръсните съдове. Лиза се извини и се отправи към тоалетната. Холис излезе на студа и тръгна към черния път. Чайката не бе оставила никакви следи по замръзналата кал, за разлика от гъсениците на другото превозно средство. Недоумяваше защо не спряха да претърсят селото. „Късмет – каза си той. После прибави: Мързел.“ Въпреки че може би някой все още ги търсеше.

Холис тръгна по калния път към задния двор и срещна Лиза, която се връщаше.

– Не е ли забавно? – каза тя.

Холис я увери, че не е, и продължи нататък. Когато се върна в кухнята, завари Павел и Лиза да седят на масата. Там бяха и децата на Павел – Михаил и Зина. Учеха по математика и пишеха домашните си, въпреки че бе неделя. Холис седна, а Ида му сервира варено яйце, каша и чай. Руският чай, както винаги, бе чудесен. На масата имаше парче черен хляб и купа масло. Холис заговори с децата за училище.

– Кой е любимият ти предмет? – попита той Михаил.

Момчето се усмихна и отговори на английски.

– Английски език.

Холис се засмя и продължи разговора на руски:

– Зная, че в Москва всички ученици учат английски, но не знаех, че английски се учи и в провинцията.

Момичето отговори неуверено на развален английски:

– Всички в училище учи английски. Понякога ние говори между нас.

– Имаш ли любим американски автор? – попита на английски Лиза.

Михаил отговори:

– Малко познаваме Джек Лондон и Джеймз Болдуин. „Огънят следващия път“ в Америка ли е издадена?

– О, да. Чела съм я – отговори Лиза.

– Затворили него в затвор? – попита Зина.

– Не. Получи голям хонорар. Комиссионные.

– Наш учител каза него затворили в затвор – настоя Михаил.

– Не, не са го затворили.

Зина се обърна към брат си на руски:

– Видя ли? Миналата година един преподавател ни обясни, че го арестували, след като публикували книгата. Тая година друг преподавател ни каза, че не са му разрешили да издаде книгата и той избягал във Франция.

Холис обели вареното яйце. Той се чудеше защо правителството е въвело изучаването на английски в училищата. Някой параноик би отсякъл: „За да могат някой ден руснаците да управляват Америка.“ Но сигурно имаше и още нещо. Бе чувал ученици в Москва да разговарят на английски помежду си. Каквато и да бе причината за правителството, за учениците това бе върхът на модата. Вероятно просто смятат, мислеше той, че има надежда.

– Американци учат ли руски? – попита Зина на английски.

– Не – отговори Лиза. – Само неколцина.

– Много добре говори руски. Но от кой район е твой акцент?

– Може би малко от Казан, до Волга. Малко от Москва. Руският на баба ми бе доста старовремски и навярно аз все още говоря с нейния акцент.

– Много хубаво звучи – каза Зина. – Культурно.

Холис забеляза, че Павел и Ида засияваха всеки път когато някое от децата заговореше на английски. Той отвори куфарчето си, за да види дали му бяха пъхнали нещо за четене, както правеха всеки път, когато се налагаше някой да пътува из СССР. Намери един брой на списание „Тайм“ и го сложи пред Михаил и Зина.

– Това може да ви помогне за английския. – После добави: – Внимавайте да не попадне в ръцете на властта.

Двамата го погледнаха с онова изражение, което бе виждал всеки път в подобни ситуации. Отначало – едва доловима радост, след това – престорено безразличие сякаш контрабандната литература не означаваше нищо за тях. После се появяваше едва ли не срам и безмълвно признание, че тяхното правителство ги „контраслира“.

– Унизително е, помисли Холис.

Михаил и Зина огледаха списанието внимателно – чак до телчетата, които държаха страниците. Прелистиха го тук-там безразборно и го отвориха на цветна реклама на буик. Освен реклами на най-новите марки коли имаше и реклами на парфюми, феерично бельо и джинси от известни дизайнери, които привлякоха вниманието на Михаил. Павел се наведе, за да вижда по-добре, а Ида спря работата си и застана до децата.

Посолството разпространяваше сред хората всяко западно периодично издание, което получаваше. Но дори случайно да се окажеше захвърлено на боклука, в края на краищата то преминаваше през ръцете на хиляди московчани, преди да се разпадне. И ако повечето жители на Москва и Ленинград все пак са виждали поне веднъж в живота си каквото и да е издание на английски език, то Холис се съмняваше, че в Яблоня или в колективното стопанство „Червен пламък“ някой дори е зървал такова.

Холис забеляза, че Михаил и Зина се зачетоха в някаква статия за предстоящите избори. Погледна часовника си и установи, че е точно седем.

– Време е да тръгваме – изправи се той.

– Днес е мой ред да събирам яйцата. Извинете ме. Благодаря – каза Михаил и излезе.

Зина помогна на майка си да измие съдовете. Лиза се опита да се включи, но Ида не й разреши.

Холис излезе навън след Павел. Селянинът тръгна към другия край на стопанството си, където в малка кочина имаше три прасета.

– Коритото тече и вече до гуша ми дойде да пренасям кофи вода от кладенеца – обърна се той към Холис.

– Не можеш ли да го поправиш?

– Трябва ми борова смола или катран. Но не мога да склоня ония глупаци да ми дадат.

– Кои глупаци?

– Глупаците от канцеларията на колективното стопанство. Казват ми, че нямат. Е, може и да нямат. – После продължи: – Трудно е човек да се снабдява с каквото му е необходимо за частното си стопанство.

– Понякога издълбан дънер върши по-добра работа от едно корито.

– Да, така е. Но ще ми трябва доста голям дънер. Имам чудесна брадва. – Помълча малко и каза: – Ама ще е по-лесно, ако ми дадат катран.

– Тук ходите ли на църква?

– Църква ли? Та тук няма църква. Само в големите градове. Веднъж видях една стара църква в Можайск, но тя е превърната в музей. Не влязох.

– Някога искало ли ти се е да ходиш на църква?

Павел се почеса по главата.

– Не знам. Може би, ако имах възможност да говоря с някой свещеник, щях да мога да отговоря на въпроса ти. Никога не съм виждал поп, но от книгите знам как изглежда. Американските фермери ходят ли на църква?

– Да, повечето от тях ходят.

Павел погледна небето.

– Задава се дъжд. А може и да е сняг. Виждаш ли ония облаци там? Като станат светлосиви като оня, другия, а не както са сега – бели или черни, може да завали сняг.

Павел погледна надалече, отвъд кафявите поля, и заговори с оня унесен, тромав глас, който Холис вече добре познаваше и свързваше с тъй наречения руски фатализъм.

– Снегът става толкова дълбок, че децата не могат да отидат на училище, а ние не можем да излезем от домовете си. По принцип са длъжни да чистят пътищата, но не го правят. Седя си вкъщи и пия. Понякога бия жената и децата ей така – за нищо. Имах още една дъщеря – Катя, но тя умря една зима от спукване на апендикса. Казват, че един ден ще ни преместят в някой совхоз. Може би. Но не съм сигурен дали ми се иска да напускам тая къща. Какво правят американските фермери през зимата?

– Поправят машините, чистят хамбарите, ходят на лов. Някои се хващат на работа. В Америка не е толкова студено през зимата като тук.