Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 23 страниц)

– Не смятам.

– Да се обзаложим ли?

– Ами… готово.

Тя се усмихна и го поведе по една странична улица, наречена „Калачная“, т.е. сладкарска. Улиците на „Арбат“ напомняха имената на придворните занаятчии от X век, които някога са живели и работили тук: „Плотников“ – дърводелец, „Серебрянин“ – бижутер на сребро, и така нататък. Сменените след революцията имена бяха отново възстановени. Сякаш страната е тръгнала на носталгично пътешествие, помисли Холис.

– Сега пък къде ме водиш? Да ми показваш руските си черти ли? – попита Холис.

– Не. Да обядваме. Нали ме покани на обяд?

– Да, но аз се обадих и резервирах места в хотел „Прага“.

– О, мислех си, че изборът ще бъде мой.

– Добре, но насам няма никакви ресторанти.

– Има един.

– Как се казва?

– Мисля, че няма име.

Тя пресече улица „Калачная“ и той я последва по стълбите на някаква стара сграда с гипсова мазилка, очевидно принадлежала на богат търговец. Влязоха в голямо антре и Холис усети миризмата на зеле и риба.

– Това, което усещаш, не идва от ресторанта, а от наемателите. – Тя му посочи някаква врата под огромно стълбище и те заслизаха към мазето.

Лиза отвори вратата в края на стълбите и пред Холис се откри голямо, слабо осветено помещение с нисък дървен таван. По стените и пода имаше ориенталски килими, а във въздуха се носеше миризмата на ароматен тютюн. Към тях се приближи стара жена и им се усмихна толкова широко, че Холис помисли, че по погрешка си е сложила чужди зъбни протези.

– Салам алейхум! – поздрави ги тя.

Лиза отговори на поздрава и тръгна след нея към ниска масичка, покрита с мръсна червена покривка и прибори, които не си подхождаха. Лиза и Холис седнаха. След като размениха обичайните любезности, жената, която не говореше много добре руски, попита:

– Приятелят ви харесва наша кухня?

– Обожава я. Бихте ли ни донесли бутилка от онова вино от сини сливи?

Жената се отдалечи.

– Това място има ли го в Синия пътеводител? – огледа се Холис.

– Не, господине. А трябва да го има. Храната е превъзходна.

– Еврейска ли е?

– Не. Азербайджанска. Казах „салам алейхум“, а не „шалом алейхем“. Близки са, но е малко като арабски.

– Разбирам.

Холис забеляза, че няма свободни маси и другите обядващи – повечето мъже, очевидно не бяха руси. Всъщност руска реч не се чуваше. Москва, според впечатленията на Холис, ставаше все по-разнолика в етническо отношение, тъй като все повече хора от съветските малцинства прииждаха към центъра на империята. Режимът не одобряваше тази миграция, а кореняците московчани се ужасяваха от нея. Съветското правителство твърдеше, че няма статистически данни за промените в етническото съотношение, но Сет Алеви бе докладвал, че според пресмятанията му близо 20 процента от населението на Москва не е руско. Градът бе приютил узбеки, арменци, украинци, татари, тюрки и десетина други съветски малцинствени групи. В заключение Алеви бе казал, че като резултат от това етническо разнообразие Москва става все по-космополитна и изтънчена. Другият извод бе, че тя започва да сплотява цялата империя подобно на другите бивши имперски столици, пълнейки се с далавераджии, кариеристи, спекуланти и паразити. Такива като Миша. Там, където руснаците виждаха проблем, Сет Алеви и Сам Холис откриваха нови перспективи.

Холис забеляза, че повечето от клиентите ги гледаха. – Това място безопасно ли е? – попита той.

– Мисля, че да.

– Ресторантът не ми изглежда държавен.

– Той се снабдява самостоятелно. Нещо като частен клуб. Ръководи се от азербайджански производствен кооператив. Всичко е съвсем законно.

– Разбирам.

– Ял ли си някога в заведение от тоя тип?

– Не.

– Храната е по-добра, отколкото в най-добрите ресторанти.

– Ясно.

Келнер се доближи до масата и остави една купа с бяло грозде и една с мандарини.

– Виждаш ли? Кога за последен път си виждал мандарини?

– В един сън миналата седмица.

Холис взе нож и обели една мандарина. Раздели парчетата и двамата с Лиза я изядоха смълчани, вземайки си от време на време и от сладките гроздови зърна.

– Избави ме от скорбут.

Лиза изтри уста с носната си кърпичка, защото липсваха салфетки.

– Всички азербайджанци, живеещи в Москва, идват тук. Кухнята е типично национална.

Холис кимна. В другите „национални“ ресторанти в Москва – „Прага“, „Берлин“, „Букурещ“ и „Будапеща“, храната бе типично руска. А в „Хавана“ единственото кубинско нещо бе захарта на масата. В „Пекин“ сервираха борш.

– Как откри това местенце? – попита той.

– Това е дълга история.

Холис помисли, че тя би могла да се преразкаже с една-единствена дума – „Сет“.

– Разрешено ни е да посещаваме такива места. Повечето западняци не знаят за тях или, ако знаят, нямат желание да се хранят в подобни заведения – поясни Лиза.

– Не мога да си обясня защо.

– Усещаш ли миризмата на подправките?

– Слабо. За разлика от тютюневия дим… Лиза се облегна и запали цигара.

– Ресторантите – каза тя – са нещо като барометри, които показват какво не е наред в една страна.

– Как така?

– Искам да кажа, че Москва има 8 милиона жители и половината от тях се опитват да си направят резервация в двайсетте сносни ресторанта.

– Да, доста е претъпкано – съгласи се Холис, – но в „Прага“ сигурно още ни пазят масата.

– Виж, ако е разрешено да се отварят частни ресторанти, само за една нощ ще се излюпят около петстотин. Така е и с магазините, и с всичко останало.

– Това би означавало заплаха за съществуването на системата.

– Каква заплаха?

– Една страшна, ужасна заплаха. Ще бъде същото, като да запалиш свещ в тъмното. Всички ще се трупат около нея и ще палят оттам своите свещи. Тогава ще видят едва забележимите недостатъци на системата. После… Знае ли някой какво ще стане после?

– Разсъждаваш доста задълбочено за един военен.

– Мисля, че трябва да ти благодаря. Чела ли си наскоро нещо хубаво на Гогол?

Тя се усмихна.

– Истината е, че съм голяма негова почитателка. Чел ли си „Мъртви души“?

– Та кой не я е чел?

– На Запад той не е познат много и според мен това се дължи на факта, че героите му не могат да се оценят извън един руски контекст. Не смяташ ли, че е така?

– Права си.

– Навярно знаеш, че статуята на Гогол се намира в края на тая улица. На площад „Арбат“. Виждал ли си я?

– Трудно може да я пропусне човек.

Сливовото вино пристигна и Лиза напълни чашите. Холис вдигна тост:

– Както казват селяните: „За къса зима, много месо и сухи съчки за огъня.“

– Пропусна нещо.

– Да. „И гореща жена в леглото ми.“

Те отпиха.

Лиза го погледна над очилата си.

– Сам, откъде си всъщност?

– Отвсякъде. Аз съм отроче на военновъздушните сили.

– Какво, с ченгел ли трябва да ти вадя думите?

– Е, добре, ще ти разкажа за себе си – засмя се той. – Родил съм се през Втората световна война във военновъздушната база в Травис. Докато навърша осемнайсет, обиколих цялото земно кълбо. После четири години бях във военновъздушната академия. Дипломирах се и постъпих в училище за пилоти изтребители. Направих пътешествие до Виетнам през 1968-а, а после още едно – през 1972-а. Именно тогава ме свалиха над Хайфон. Успях да долетя до морето, скочих с парашут и военноморската въздушна спасителна служба ме измъкна от водата. Имах малко драскотини и хирурзите ми забраниха да летя. По това време баща ми бе бригаден генерал и успя да ми уреди временно назначение в Пентагона, докато се оправя. Аз се стегнах някак си и изкарах курс по български език. Както сигурно знаеш, българският е коренът на всички славянски езици, нещо като латинския за романските. Както и да е, бях три години военно аташе в София, после ми дадоха назначения и в други страни, членки на Варшавския договор, след това, преди да се усетя, бях вече толкова вътре в тая работа, че не пожелаха да ме върнат отново в редовете на въздушните сили. – Холис отпи от виното. – Винаги съм подозирал, че зад цялата тая история с посолствата е стоял баща ми.

– Значи си вършил шпионската работа съвсем неохотно?

– Не, не неохотно. Но не и с ентусиазъм. Просто… не знам. Освен това не съм шпионин.

– Окей. А после, преди около две години, са те изпратили тук. Големите съюзници!

– Единствените съюзници в тая работа.

– А семейството ти?

– Баща ми се пенсионира преди няколко години. Сега живее с майка ми в Япония. Не знам защо. Много са странни двамата. Мисля, че са увлечени от сектата Ва Зен. Прекалено дълго са обикаляли света. Те дори не познават Америка, а това, което познават, не харесват. Напомнят ми римските центуриони или британските офицери колонисти. Чувала си, нали? След Втората световна война в Америка се оформи цяла такава прослойка.

– Като нас.

– Да, като нас. Мисионерите на империята.

– Имаш ли братя или сестри?

– Имам по-малка сестра, която се омъжи за пилот от гражданската авиация и сега живее на Филипинските острови. Нямат деца. Имам и по-голям брат, който работи на Уолстрийт, носи жълта вратовръзка и печели прекалено много пари. Женен е и има две деца. Той е единственият истински американец в семейството. – Холис се усмихна. – Като дете след петнайсетото ни преместване разви алергия към пътуванията. Философията му е, че човек не трябва въобще да напуска зоната на своето астрономическо време.

– Зоната на астрономическото си време?

– Да. Не знаеш ли? Той живее в източната зона. За нищо на света не иска да я напуска, нещо повече – ограничава се само с пътувания до 20 градуса географска ширина вътре в зоната си. Може лесно да си смени пощенския код, но се опитва да не излиза от рамките на своя телефонен код. Неговият е 212!

Лиза едва сдържаше смеха си:

– Шегуваш ли се?

– Ни най-малко.

– Какво интересно семейство! Поддържате ли връзка помежду си?

– Да. А ти? Разкажи ми нещо за Лиза.

Тя се направи, че не го чу.

– Доколкото си спомням, ти имаше и жена.

– Жена? О, да, Катрин. Отиде на пазар в Лондон. – Мисля, че вече половин година пазарува.

– Толкова ли стана?

– Разделени ли сте от закона?

– Не, извън закона.

Лиза понечи да продължи разговора, но вместо това наля още вино.

Съдържателката се доближи до масата и двете с Лиза обсъдиха дневното меню. Лиза поръча и за двамата.

– Цената е фиксирана – обясни тя. – Само три рубли. Менюто се сменя според това колко е часът. Така е по-добре, отколкото в големите ресторанти, където непрекъснато ти обясняват, че това, което си поръчваш, в момента го няма. – Тя отчупи парче пита и сложи половината в чинията му, после доста учудено попита: – Български ли каза? Наистина руският ти ми звучеше странно. Не го говориш с американски акцент, но и с руски не е.

– Говоря и малко полски.

– Обиколил си целия Източен блок – каза тя и се засмя, спомняйки си думите му, че е обиколил целия свят.

Холис също се засмя.

– Руснаците са убедени, че само един руснак може да говори руски език. Въпреки това Сет Алеви го говори почти перфектно. Ако се старае, някой московчанин би го взел за ленинградчанин, и обратно.

– Особено по телефона. Но да бъдеш руснак не е само въпрос на език. Така е с всички националности, но руснаците се отличават по особен начин. Забелязал ли си например, че руските мъже се движат от раменете надолу? Американците използват само краката си.

– Да, забелязал съм.

– Изражението на лицата също е различно, както и жестовете им. Да си руснак значи да съчетаваш целия им национален и културен дух. Нито аз, нито ти, нито Сет можем да минем за руснаци, така както не можем да минем и за ориенталци.

– В това долавям мистицизъм, госпожице Путятова. Лиза се засмя.

– И все пак, чудя се дали това не би могло да се постигне? – каза Холис. – Искам да кажа, ако един американец се подложи на специално обучение, в необходимата културна атмосфера и така нататък, може ли да мине за руснак сред група руснаци? И обратно, може ли един руснак да мине за американец на някое американско барбекю?

Лиза помисли, преди да отговори.

– За известно време – може би, ако никой не търси измамата. Но не и при внимателно наблюдение. Все нещо ще го издаде.

– Мислиш ли? Ами ако руснакът, който вече е научил английски, отиде в специално училище? Училище с американски възпитатели? Нещо като… училище за усъвършенстване? Едно цялостно потапяне в Америка, да речем, за една или повече години. Дали ще се получи точно копие на американския възпитател?

Лиза помълча замислена.

– И възпитателят, и ученикът трябва изцяло да се посветят на това… Един американец би трябвало да има сериозни основания, за да се отдаде на такова нещо… – После тя добави: – Говорим за шпиони, нали?

– Ти го каза, не аз. Много си проницателна. – Холис смени темата. – Руският ти е абсолютно правилен граматически. Добре се справяш и с разговорния език. Но забелязвам, че акцентът, ритъмът и речевите ти модели не са като на московчаните, не ми звучиш да си го учила и в Монтерей или Висбаден.

– Не, не съм го учила в нашите езикови училища. Учила съм го от баба си.

– Евелина Василиевна Путятова?

– А, значи си внимавал? Странно за един мъж.

– Аз съм шпионин. И слушам.

– И наблюдаваш, и запаметяваш. Все едно, баба ми беше чудесна жена. – Лиза угаси цигарата и продължи: – Родена съм и съм израснала в Сий Клиф – спретнато селце с къщи във викториански стил на северния бряг на Лонг Айлънд. В Сий Клиф има голяма руска колония още от времето на царска Русия. После революцията и Гражданската война предизвикали втора вълна от емигранти, сред които били моята баба и дядо, тогава двайсет и няколко годишни и съвсем отскоро женени. Бащата на моя дядо бил царски офицер, убит от германците, така че дядо ми – Михаил Александрович Путятов, наследил имението и титлата му. Родителите на баба ми били арестувани и разстреляни от местните болшевики, а майката на Михаил – моята прабаба, се самоубила. Роднините ми и по майчина, и по бащина линия се разпръснали из цяла Русия, други емигрирали. Усетили, че всичко е свършено, Михаил и Евелина грабнали бижутата и златото си и избягали. Установили се в Сий Клиф – далече, далече от Волга.

– Баба ти ли ти разказа всичко това?

– Да. Навярно няма друг европейски народ, освен руския, който да отдава такова голямо значение на историческите факти, предавани от уста на уста. В една страна с традиционно силна цензура кой друг би разкрил историческата истина, ако не старите хора?

– Но те невинаги са най-достоверните свидетели на миналото.

– Сигурно е така, особено когато става въпрос за големите исторически събития. Но те могат да ти кажат кой е бил обесен заради кражба на храна и кой – за това, че е притежавал земя.

– Вярно е. Продължавай.

– В хола на красивата ни стара викторианска къща в Сий Клиф имахме сребърен самовар и когато бях малка, Евелина ме настаняваше до него и ми разказваше руски народни приказки. Когато поотраснах, ми описваше живота си в имението на родителите си, спомняше си и за моя дядо. Щом навърших 16, тя ми разказа за революцията, за Гражданската война, за епидемиите и за глада. Спомените й ме трогваха дълбоко, но мисля, че бяха повлияни от омразата й към комунистите. Предполагам, че и аз бях повлияна от личната й омраза, въпреки че не съм сигурна дали точно това бе целта й.

Холис мълчеше и слушаше.

– Но тя ме научи и да обичам – да обичам стара Русия, хората, езика, православната църква… – Погледът на Лиза се зарея в празното пространство пред нея, после тя продължи. – На стената на баба висяха три красиви икони и едно старинно шкафче, в което имаше ръчно изработени предмети от майстори занаятчии и миниатюрни портрети върху порцелан на нейното семейство, на Николай и Александър. В нашата колония цареше атмосфера на омраза към комунистите – ти, струва ми се, би казал към болшевиките. Близо до дома ни има руска православна църква и по ирония на съдбата Съветската мисия към Организацията на обединените нации притежава малка площ на няколко километра разстояние от нея. В неделите баба ми и аз ходехме на църква, а понякога отивахме заедно със свещениците и другите богомолци при входа на Съветската мисия и се молехме. Нашата неделна свещена процесия със запалени свещи винаги минаваше покрай онова място. Днес това се нарича демонстрация. Тогава му казвахме просвещение на антихристите. Както виждаш, Сам, Евелина Василиевна Путятова ми е оказала значително влияние. Почина, когато отидох в колежа.

Известно време и двамата мълчаха, а после Лиза продължи:

– Постъпих в университета във Вирджиния и завърших курса по съветска културология. Издържах успешно приемния изпит за специалността „Международни отношения“, преминах през устните интервюта и проверката на специалните тайни служби. Класирах се сред първите в списъка на Информационния център на Съединените щати, но трябваше да мине година, преди да ме назначат на работа при тях. Изпратиха ме за една година в Консулския отдел на посолството в Медан, Индонезия. Бяхме само 6 души в занемарена сграда на два етажа и аз не можех да проумея каква беше работата ни и как ще разширим перспективите на Америка там. По-голямата част от времето си прекарвахме в пиене на бира и игра на карти. Почти се побърках. После получих първото си сериозно назначение от Информационния център – в американската библиотека в Мадрас, Индия, и там работих две години. След това се върнах за година във Вашингтон – изкарах курс за допълнителна квалификация и работих известно време към управлението на Информационния център. После – две години в Берлин, където най-накрая използвах руския си. След Берлин най-после получих това, което исках – Москва. И ето ме сега тука. С още един разузнавач.

– Харесваш разузнавачите, значи.

– Винаги ги надушвам.

Холис се усмихна.

– Никога не съм се омъжвала, нито пък съм била сгодена. Следващия месец ставам на двайсет и девет – добави тя.

– Ще ме поканиш ли на партито в твоя отдел?

– Разбира се.

– А родителите ти? – попита той.

– Те все още живеят в къщата ни в Сий Клиф. Баща ми е банкер, майка ми – учителка. От верандата ни се вижда пристанището и през лятото седят на нея и наблюдават лодките. Много е красиво и те са безкрайно щастливи заедно. Може някой ден да се отбиеш у дома.

Холис не знаеше какво да отговори и затова попита:

– А имаш ли братя или сестри?

– Имам по-голяма сестра. Разведена е и живее у дома. Имам племенник и племенничка. Родителите ми им се радват. Искат да се оженя и да се установя някъде по-наблизо до тях. Гордеят се с моята кариера в дипломатическия корпус, но не са много въодушевени от сегашното ми назначение. Особено майка ми. Тя е развила фобия по отношение на Русия.

– Според мен имаш вид на човек, който може сам да се грижи за себе си. Знаеш ли, в средата на 50-те години баща ми бе назначен на Лонг Айлънд – във военновъздушната база Мичъл. Смътно си го спомням.

– Да. Вече е затворена.

– Знам – отговори Холис. – Какво стана с онова място?

– Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?

– Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.

Тя се засмя.

– Значи няма да минеш успешно теста наш – ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.

– Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.

Лиза наля и последното вино в чашите.

– Е, сега вече знаем по нещо един за друг – погледна тя Холис.

– Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.

– Какво, за Бога, е това? – попита Холис, след като донесоха обяда.

– Това е довта – супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“* – и тя се засмя.

[* Сарма (рус.). – Б.пр.]

Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.

– Имаш ли време да видим Траурния влак? – забеляза погледа му тя.

– Кое?

– Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.

– А, онзи влак. Ще мина да го видя.

– Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс – каза Лиза.

– Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.

– Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?

– Не се шегувай.

– Не се шегувам – отговори Холис.

– Къде, как?

– Трябва да ходя до Можайск по работа. Имам пропуск и на твое име.

– Наистина ли? С удоволствие ще дойда. По каква работа?

– Лоша, Лиза. Грегъри Фишър лежи в моргата на Можайск.

Лиза спря да дъвче, загледана вторачено в масата. Преглътна с усилие и каза:

– О, Боже мой, Сам! Горкото момче…

– Все още ли ти се идва?

Тя кимна.

Съдържателката им донесе силно турско кафе и меденки. Холис изпи кафето си. Лиза седеше и не проговаряше. Запали цигара и се обърна към Холис:

– Той… да не се е опитвал да избяга, или пък…

– Не. Казаха, че на път към Москва е катастрофирал преди отбивката за Бородино. Следователно изобщо не е пристигал в хотел „Русия“.

– Лъжат.

– Както и да е, това си е тяхната страна. Ще ти обясня подробностите в колата. Но искам да те предупредя, че ако дойдеш с мен, не мога да гарантирам безопасността ти.

– Безопасността ми?

– Мисля, че в КГБ са доволни, че са разрешили проблема. Едва ли смятат за необходимо да инсценират още една катастрофа. От друга страна, логиката им е съвсем различна от нашата, следователно са непредсказуеми.

Тя кимна.

Знаят, че ти си приела обаждането на Фишър – добави Холис. – И знаят, че името ти е на пропуска. Това не те превръща задължително в мишена, но човек никога не може да бъде сигурен какво са замисляли те. Все още ли ти се идва?

– Да.

– Защо?

– А защо отиваш ти, Сам? Тая работа е за някой от Консулския отдел.

– Ще слухтя насам-натам. Досещаш се, нали?

– И затова ли съм облечена в тъмни, всекидневни дрехи, а ти носиш пистолет на глезена си?

– Точно затова.

– Ами… ще ти помогна в разузнаването. Приятно ми е да бъда с теб. Благодаря.

– Пак заповядай. Освен това мисля, че още от самото начало бях вътре в играта, не си ли съгласен?

– Да, така е. – Той се изправи и остави шест рубли на масата. – Е, храната никак не бе лоша. На това място цари някаква задушевност и няма подслушвателни устройства, както в хотел „Прага“ или в някой друг от реномираните московски хотели. Две звезди и половина!

– Благодаря за чудесната ти компания – изправи се тя. – Следващия път ще черпя аз.

– Следващия път ще избирам аз.

– Можеш ли да намериш по-задушевно място това тук?

– Ти кажи – отговори Холис. – Знам едно свърталище на КГБ.

– Майтапиш ли се?

– Не.

– Чудесно! Ще ме заведеш там.

Излязоха от ресторанта и за пръв път от дълго време насам Холис почувства, че е с повишено настроение.

9.

След като повървяха по улица „Арбат“, Сам Холис и Лиза Роудс стигнаха до площада със същото име. Минаха покрай статуята на Гогол и се насочиха към входа на метростанция „Арбатска“ с козирка във форма на звезда в другия край на площада. Ресторант „Прага“ се намираше отляво и пред входа му все още имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да обядват. В северния край на площада се виждаше сградата на телеграфо-пощенската централа, построена от бетон и стъкло.

– Тук се е намирала църквата „Свети Борис“ – каза Лиза, – а ей там е била църквата „Свети Тихон“, построена през X век. Комунистите са съборили и двете, но аз ги имам на стари снимки.

– Книга ли ще издаваш, или ще се опиташ да възбудиш съдебен процес?

– И двете.

Влязоха в метрото и започнаха да си проправят път към ескалаторите. В последния момент Холис сграбчи Лиза за ръката и я помъкна към противоположния изход на станцията. Отново се озоваха на площада зад един фонтан.

– Какво правиш? – запита тя.

– Няма да се връщаме в посолството с метрото.

– О… Няма ли да взимаме кола оттам?

– Следвай ме. Върви бързо.

Холис се отправи към източния край на площада. Лиза вървеше след него. Минаха покрай множество будки и прекосиха опашки от хора, наредили се за квас, безалкохолни напитки и сладолед.

– Къде отиваме? – прошепна тя.

Той я стисна за китката и я дръпна към едно жигули.

– Влизай!

Холис отиде до вратата на шофьора и оттам незабавно излезе мъж, когото Лиза бе виждала в посолството. Холис се мушна зад волана, а мъжът затвори вратата и му каза:

– Резервоарът е пълен, съединителят малко заяжда, куфарчето ви е на задната седалка. Късмет!

– Благодаря. – Холис включи жигулито на скорост и подкара по Калинински проспект, след това неочаквано направи обратен завой и после зави на запад.

Непрекъснато поглеждаше назад в огледалото.

Лиза мълчеше.

Холис натисна здраво педала по широкия булевард и след две минути пресече улица „Чайковски“, после мина по Калининския мост над Москва и покрай хотел „Украйна“. След няколко минути преминаха покрай Бородинската панорама и излязоха от централната част на града през Триумфалната арка. Холис караше с петдесет километра в час.

– От колко осеммилионни града можеш да излезеш само за десет минути? Москва е същински рай за шофьорите – проговори той най-после.

Лиза не каза нищо.

Холис бръкна под седалката и измъкна оттам черна вълнена шапка и тъмносин шал. Сложи шапката на главата си и подаде шала на Лиза.

– Вместо госпожица ще бъдеш старица. Моля те, сложи го да те видя. Тя сви рамене и уви глава с шала, като го омота около шията си.

– Това съм го гледала в един филм.

– В една музикална комедия, нали?

– Да.

След десетина минути минаха покрай разпръснати високи блокове в строеж, които приличаха на самотни сиви бетонни кораби сред море от вълнисти треви.

– Незаконно е да караме кола без дипломатически номер – каза Лиза.

– Така ли?

– Откъде взе тая?

– От хотела на Интурист. Наета и платена с карта „Америкън Експрес“.

– Значи си ги снабдил с твърда валута, която да използват срещу нас във Вашингтон – заяви тя саркастично. – От някой разузнавач, естествено.

– Дадох само четирийсет долара. Един човек на КГБ едва ще си плати обяда с тях.

Тя отново сви рамене.

– Москва става все по-голяма за КГБ. Западното влияние нараства: коли под наем, карти „Америкън Експрес“, няколко американски банки. Сега за нас е по-лесно да действаме – заговори Холис.

– Разсъждаваш точно като него.

– Като кого?

– Като Сет. Твърде ограничено.

– Знам.

Холис усещаше, че доброто й настроение се бе изпарило. „Сигурно, помисли той, е нервна и разтревожена покрай смъртта на Фишър.“

Решението да вземе със себе си аматьор, непосветен в работата му, не бе най-умното за тази седмица. Но смътно чувстваше, че това ще бъде добре за нея. И Алеви го бе разбрал. А от гледна точка на задачата му една жена, която засега нямаше връзки с разузнаването, беше чудесно прикритие. Ако Алеви и Холис бяха поискали заедно пропуск, КГБ щеше да организира цяла въоръжена дивизия да ги преследва.

Холис осъзна, че разсъждава точно като Алеви. Как иначе да си обясни това, че помоли Лиза Роудс да тръгне с него на едно пътуване, от което можеше и да не се върне жива?

– Съжалявам – каза той.

– За какво?

– За това, че разсъждавам като Сет.

– Господи, това се казва човек нащрек. Нищо не му убягва – усмихна се тя.

Той не отговори.

Лиза погледна през прозореца и каза замислено:

– Ако Грег Фишър е дошъл откъм Смоленск и Бородино, той се е движел по този път.

– Да, точно така.

– Минал е покрай посолството.

– Знам.

Пресякоха околовръстното шосе и Лиза каза:

– Някога тук имаше плакати с надписи „Напред към комунизма“. Но предполагам, че властите са осъзнали глупавото значение на този лозунг, поставен на път, който се движи в кръг.

Холис се засмя.

– Ти си чудесен екскурзовод. Ще разговарям с Интурист да те назначат при тях за уикендите. – Холис измъкна лист хартия от джоба си и й го подаде. – Пропускът ти.

– Важи само до полунощ.

– Ще успеем да отидем и да се върнем дотогава.

– Мисля, че можем да преспим някъде в провинцията.

Холис не отговори веднага, след това каза:

– Не съм си взел четка за зъби.

Лиза му се усмихна, после насочи вниманието си към пейзажа наоколо. Сред откритото поле се виждаше малко селце с около двайсетина къщи. Доста примитивни огради отделяха дворовете, пълни с кокошки и прасета, а кални пътечки свързваха порутени постройки с къщите отпред. Къщите колиби бяха покрити с ръждясала ламарина и тя помисли, че всеки силен дъжд сигурно побърква обитателите им. Питаше се как ли живееха тия хора, когато температурите слезеха до 30–40 градуса под нулата.

– Невероятно.

Той проследи погледа й.

– Да, шокиращо е, нали? А само на петнайсет километра оттук е столицата на една мощна ядрена сила.

– Това е първото ми пътуване в провинцията.

– Аз съм ходил тук-там. На изток към Урал и на север към Ленинград е още по-зле. Повече от половината селско население не живее в прилични жилища, няма подходящо облекло и е недохранено, въпреки че именно те – селяните, произвеждат храната.

Лиза кимна.

– Човек чете и слуша за тези неща, но не ги вярва, докато не ги види с очите си.

– Виждаш ли онова възвишение ей там? – посочи Холис. – Зад него има борова гора, в която е скрита най-модерна радарна площадка – команден център на всички установки за съветски антибалистични ракети около Москва. Разходите за построяването й са достатъчни, за да се изградят прилични жилища на половината селяни в тоя район с необходимото водоснабдяване и парно отопление. Или оръжие, или хляб. Някои общества не могат да си позволят и двете.

Тя кимна.

– Половината от нашия национален бюджет и 60 процента от техния… Невероятни разходи потъват в строежа на ракетните установки. Сега във Вашингтон се говори, че тия разходи ще ги има вовеки веков. – После той добави: – Забрави, че съм ти казвал за местонахождението на тая ракетноядрена площадка.

Тя разсеяно кимна. Помълчаха малко.

– В работата си срещам руснаци, които осъзнават противоречията в системата им – каза тя.

– Те ни харесват и биха искали вместо ракетни установки да се строят силози за зърно. Но правителството им е внушило, че ракетите са им нужни, защото ние може да ги нападнем.

– Ами, прави са. Ти разграничаваш хората от правителството, но според мен хората получават такова правителство, каквото заслужават. А в този случай може би и по-добро.

– Това не е вярно, Сам. Руснаците може да не разбират демокрацията, но по някакъв странен начин са се отдали с пълна страст на свободата.