Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 23 страниц)

Лиза се засмя.

– Миналата седмица – продължи Кей – срещнах един интелигентен мъж, който бе дошъл в Москва, за да урежда износа на коняк от Армения в Щатите. Идва тук веднъж на месец. Отсяда в хотела на Търговския център, значи има пари и връзки.

– Красив ли е?

– Да. Много – усмихна си Кей.

Лиза също се усмихна, но насила.

– Нямам настроение за това тая вечер.

Кей сви рамене:

– За какво пишеш?

– О, за онази рок група „Ван Хален“, която свири в Колонната зала.

– Как бяха?

– Заболя ме главата от тях. Но човек би помислил, че Джон Ленън е излязъл от гроба и раздава безплатно дънки „Levi’s“ на всеки.

– Напиши нещо хубаво.

– Опитвам се.

– Какво стана с оня политически офицер – Сет Алеви?

– Не ми се говори за това.

– Добре. – Кей погледна часовника си. – Ще хвана последния половин час. После ще сляза долу в бара при боулинга. Освен ако не ми излезе късметът.

Лиза се усмихна.

– Може да се видим по-късно.

– Трябва ти мъж, миличка – каза Кей и излезе от стаята.

След няколко минути телефонът звънна и червената лампичка започна да примигва, което значеше, че й се обажда дежурният военен от охраната. Тя вдигна слушалката.

– Роудс на телефона.

– Говори младши сержант Хайнс, госпожо. Обади ми се някакъв мъж, който казва, че е поданик на Съединените щати. Иска да разговаря със съветника по защита на гражданските права.

Веждите й се повдигнаха.

– По защита на гражданските права? Защо?

– Не иска да каже. По гласа ми се струва, че е младеж. Не иска да каже и откъде се обажда.

– Свържете ме с него.

– Да, госпожо.

Телефонът щракна и тя чу младши сержант Хайнс да казва:

– Говорете, господине. Обади се мъжки глас:

– Ало?

– На телефона госпожица Роудс. С какво мога да ви помогна?

Известно време отговор не последва, след това гласът каза:

– Искам да говоря със съветник по защита на гражданските права. Ако е възможно, нека да е някой от въздушните сили.

– По какъв въпрос, господине?

– Важно е. Отнася се за сигурността на държавата.

Тя провери дали касетофонът е включен на запис.

– Тогава не е много подходящо да говорите по телефона.

– Зная. Но нямам друг избор. Трябва да ви кажа за това веднага, преди да са ме хванали.

– Кой ще ви хване?

– Знаете кой.

– Добре… – Тя се замисли за малко. Това би могло да бъде клопка или пък шега, но интуицията й подсказваше, че не става въпрос нито за едното, нито за другото. – Как се казвате, господине?

– Не може ли да ме свържете със съветник?

– Знаете ли с какво се занимава този съветник?

– Не… но ми казаха да разговарям само с него.

– Кой ви каза?

– Телефонът ви подслушва ли се?

– Сигурно да.

– О, Господи! Можете ли да изпратите някой да ме прибере? Имам нужда от помощ.

– Къде се намирате?

– А възможно ли е аз да дойда при вас? Мога ли да вляза в посолството?

На Лиза Роудс и се стори, че сега той звучеше още по-объркан и навярно малко пиян.

– Чуйте ме – каза тя леко заповеднически, – кажете ми за какво става въпрос и ако намеря за необходимо, ще ви свържа с някой защитник на гражданските права. Става ли?

– Да… да, окей.

Тя извади от едно чекмедже ръководството с указания за дежурния и го запрелиства, докато говореше:

– Американски гражданин ли сте?

– Да, аз…

– Как се казвате?

Последва пауза, после гласът отговори:

– Фишър. Грегъри Фишър.

– Къде се намирате?

– В хотел „Русия“.

– Регистриран ли сте там?

– Да.

– Взеха ли ви паспорта, когато се регистрирахте?

– Да.

– Ами тогава не можете да влезете в посолството – милиционерите, съветските милиционери, ще ви спрат на входа.

– О!

– В коя стая сте?

– Седемстотин четирийсет и пет. Но не се обаждам от стаята си.

– А откъде?

– От една телефонна кабина във фоайето.

– По каква работа сте в СССР?

– В СССР?

– В Съветския съюз.

– О… не съм по работа…

– Турист ли сте?

– Да.

– Кога пристигнахте в страната, господин Фишър?

– Миналата седмица.

– С каква група сте?

– Група ли? Не съм с група. Дойдох с кола.

– Дошли сте с кола до Москва?

– Да, със собствената си кола. Точно на това се дължи част от проклетия проблем.

– Какво се случи?

– Колата, Понтиак Транс Ам.

– Да, добре. Кажете ми накратко защо ви е нужна помощ и защо искате да разговаряте със съветник по защита на гражданските права.

Тя чу нещо като въздишка в слушалката, после той каза тихо:

– В случай, че не дойдете да ме вземете оттук навреме, ще ви кажа всичко, което мога, преди да са ме пипнали.

Лиза Роудс помисли, че Грегъри Фишър преценява правилно обстоятелствата.

– Тогава говорете по-бързо – каза тя.

– Окей. Бях в Бородино в около пет часа днес следобед – отидох да разгледам бойното поле там. Изгубих се в гората…

– Полицията спря ли ви?

– Не. Т.е. да, но тук, в Москва.

– Защо?

– Защото съм шофирал през провинцията по тъмно.

Тя помисли, че това сигурно не е най-същественото от неговия разказ. Нарушение на пътния лист бе едно нещо. Настояването за разговор със съветник защитник – служител, който малко или много е офицер от разузнаването, шпионин, така да се каже – беше съвсем друго.

– Продължавайте, господин Фишър.

– На пътя, северно от Бородино мисля, че беше, срещнах един човек – американец…

– Американец?

– Да. Той каза, че е пилот от американските въздушни сили…

– И беше на пътя северно от Бородино? През нощта? Сам? С кола?

– Сам. Без кола – пеш. Беше ранен. Чуйте ме, не зная колко време ми остава…

– Продължавайте.

– Името му е майор Джак Додсън.

– Додсън – Лиза се замисли, това име й бе непознато.

– Додсън каза, че се води безследно изчезнал. Бил военнопленник, свален във Виетнам…

– Какво? – тя се изправи в стола си като струна. – Това ли ви каза?

– Да. Каза ми още, че е пленник тук – в Русия, повече от двайсет години. В някакво място, което той нарече „Школата за магии на госпожа Иванова“. Близо е до Бородино. Той избягал. Дадох му пари и географски карти. Не искаше да се качи в колата ми. Тръгна през гората за Москва. За посолството. Има и други американци – пленници, които…

– Спрете. Не затваряйте – тя натисна бутона за изчакване. В указателя на дежурния намери бързо телефонния номер на апартамента на военното аташе – полковник Сам Холис, с когото се познаваше слабо. Позвъни му, но никой не отговори. „По дяволите! И Сет е на онова проклето празненство.“ Реши да приготви подробен доклад за Холис, но вместо това звънна в кабинета му, който беше два етажа по-горе. Някой вдигна телефона веднага след първото позвъняване и тя чу мъжки глас:

– Холис на телефона.

Опитвайки се да овладее вълнението си, тя каза:

– Полковник Холис, обажда се Лиза Роудс от дежурния кабинет.

– Да, кажете.

– От хотел „Русия“ ми се обади някакъв американски гражданин. Звучи доста притеснен. Каза, че иска да разговаря със съветник по защитата на гражданските права, за предпочитане е да е аташе на въздушните сили.

– Защо?

– Ще ви пусна да чуете записа.

– Да, ако обичате.

Лиза Роудс включи касетофона към линията на Холис.

– Свържете ме с него – каза Холис, когато записът свърши.

Тя включи телефона към другия и освободи бутона за изчакване.

– Господин Фишър? Чувате ли ме? Отговор не последва.

– Господин Фишър?

– Да… Един мъж стои до…

– Свързах ви с човека, с когото искате да разговаряте. Чу се гласът на Холис.

– Господин Фишър, казвате, че се обаждате от фоайето на хотел „Русия“.

– Да, аз съм…

– Във фоайето има ли много хора?

– Не. Защо?

– Кой стои до телефонната кабина?

– Някакъв мъж. Чуйте ме, да се опитам ли да дойда в посолството?

– Не, господине. Стойте там. Не напускайте хотела. Не се качвайте повече в стаята си. На последния етаж в хотела има ресторант. Отидете там и се запознайте с някои западни граждани, по възможност – англоговорещи, и стойте при тях, докато дойда. Разбрахте ли?

– Да… да.

– Как сте облечен?

– Със сини дънки… с черна шуба…

– Добре, момчето ми. Бързо вървете в ресторанта. Ако някой се опита да ви спре, ритайте, викайте, крещете, бийте се. Разбрахте ли ме?

– Да… да, аз… – Гласът на Фишър стана напрегнат. – О… Господи!… Побързайте!

– След 10 минути съм там, Грег – каза Холис успокояващо. – Тръгвайте за ресторанта. Лиза чу, че телефонът щракна, когато Фишър остави слушалката.

– Госпожице Роудс, нужна ми е кола.

– Вече поръчах, полковник. С шофьор.

– Ще докарам господин Фишър тук. Поръчайте да приготвят една стая за гости в резиденцията и предупредете хората от охраната.

– Да, господине.

– Останете в дежурната.

– Разбира се.

Последва тишина, после Холис каза:

– Добре се справихте, госпожице Роудс.

Той затвори, преди тя да успее да отговори. Лиза остави телефонната слушалка. „Вие също, полковник Холис.“

5.

Полковник Сам Холис – военно аташе на Америка в Съветския съюз, излезе от кабинета си и взе асансьора надолу към приземния етаж на сградата на посолството. Отиде в дежурния кабинет отстрани на празното фоайе и отвори вратата.

Лиза Роудс се обърна към него.

– Да?

– Холис.

– О… – Тя се изправи. – Не ви познах в цивилни дрехи.

– Срещали ли сме се?

– Няколко пъти.

Тя го огледа набързо. Бе облечен с кожено яке, дънки и кожени ботуши. Наближаваше петдесетте, беше висок и строен. Стори й се доста симпатичен, въпреки че в него имаше нещо строго. Беше с бледосини очи и русолява коса, малко дълга за военен. Спомни си, че той имаше служебни връзки със Сет.

– Не искам да говорите за това с когото и да било – каза Холис.

– Зная.

– Добре. Въпреки това има един човек… Познавате ли Сет Алеви? Съветник по политическите въпроси.

– Да.

– Господин Алеви е на някакво тържество в града…

– Зная.

– Откъде знаете?

– Покани ме да го придружа.

– Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.

– Да, чрез хората му тук.

– Точно така. Моля ви, направете го.

Тя се поколеба, преди да отговори:

– Вече казах на хората му да го извикат да дойде.

Холис впери очи в нея. И тя се вторачи в него.

– Зная, че се занимава с подобни случаи.

Холис тръгна към вратата, после се върна.

– А вие занимавате ли се с подобни случаи?

– О, не. Аз работя в информационния център. Аз и Сет сме просто приятели.

Спогледаха се за момент. Холис реши, че тя е към трийсетте. Имаше няколко лунички и беше с червеникавокестенява коса. Не беше от онзи тип жени, които веднага забравяш, че си срещнал, и в действителност той съвсем не бе забравил случайните им срещи в посолството. Освен това знаеше, че тя и Алеви доскоро бяха гаджета.

– Ще се видим по-късно – каза той и излезе.

Лиза го проследи с очи, докато мъжът бързо пресече през фоайето към изхода. „Силен, тих тип. Тихият Сам.“

Сам Холис излезе във влажната мъглива нощ. Вдигна ципа на якето си и се запъти към един син форд, който го чакаше в предния двор със запален двигател. Седна на седалката до шофьора.

– Здрасти, Бил.

Шофьорът, служител от охраната, на име Бил Бренън, подкара колата бързо през двора, заобиколи кръглото пространство с осветеното национално знаме и се насочи към вратата.

– Къде отиваме, полковник?

– Хотел „Русия“. – Холис погледна Бренън. Той беше около петдесет и пет годишен, едър, леко плешив, а носът му очевидно някога е бил чупен. На Холис все му се струваше, че и Бренън би желал да счупи нечий нос.

– Носиш ли си патлака? – попита Холис.

– Ъ-хъ. А ти?

– Не. Нямах време да го взема.

– Ще ти дам назаем моя, ако обещаеш да убиеш някой комуняга.

– Дадено.

Вратата се отвори и колата мина край дежурните, после покрай съветската милиционерска будка на тротоара. Бренън караше бавно, за да не привлече вниманието на ония от КГБ, дето ги следяха от сградите наоколо.

– Натисни газта!… Те знаят къде отиваме – каза Холис.

– Разбрано – Бренън вдигна скоростта нагоре по тъмната тиха уличка и зави надясно по широката и добре осветена „Чайковски“. Нямаше много движение и Бренън се справяше отлично.

– Да се подчиня ли, ако ни спре полиция?

– Не, прегази ги – отговори Холис и добави: – Не тръгвай по прекия път по Калинински проспект.

– Ясно.

Фордът набираше все по-голяма скорост във външното платно, задминаваше автобуси и трамваи и бързо профуча покрай кръстовището при Калинински проспект. Бренън лапна една дъвка, започна да дъвче и да прави балони.

– Искаш ли?

– Не, благодаря. Ще се ориентираш ли при хотел „Русия“?

– Познавам движението наоколо, знам къде е паркингът и всичко останало. Вътре не съм влизал.

– Добре.

Бренън познаваше улиците на Москва дори по-добре от московски таксиметров шофьор, но според Холис той пет пари не даваше за нея. Движеше се непрекъснато по улиците й и в същото време твърдеше, че никога не е виждал Червения площад, защото движението по него е забранено.

– Ще има ли бъркотия? – попита Бренън между балоните си.

– Навярно да. В „Русия“ има някакъв американски гражданин.

– Комитетът как е разбрал, че отиваме там?

– Ами хлапакът – американският гражданин – се обади в посолството и каза, че е в опасност.

– О-хо!

Холис се замисли върху обаждането на Фишър. Той предположи, че пътната полиция наистина е спряла момчето само заради това, че е нарушило графика в пътния си лист. Но Фишър вече е бил обзет от параноя заради случката при Бородино. Ако бе запазил спокойствие, щеше да успее да дойде в посолството и да разкаже всичко. Вместо това – телефонното обаждане за две копейки може би вече му струваше свободата и дори живота.

И все пак, помисли Холис, бе постъпил смело. Глупаво, но смело. Холис щеше да му го признае, без да го кара да се чувства неудобно. Как да измъкне Фишър от страната бе проблем, за който щеше да мисли след това.

– В какво се е забъркал?

– Нарушил е пътния си лист.

– Много въпроси ли задавам?

– Все още не.

– Окей. Значи фуча като смахнат по улиците на Москва с едно военно аташе в колата си, за да спасявам някакъв си хлапак, който отишъл в шибаната зоологическа градина, вместо да отиде до шибания паркинг или пък каквото и да е там?

– Вече задаваш прекалено много въпроси.

– Ясно.

Известно време и двамата мълчаха. Пукането на балоните започваше да лази по нервите на Холис. Мислеше за телефонното обаждане. Кой е майор Джак Додсън? Какво, за Бога, е правил един военнопленник в гората край Бородино? Само Грегъри Фишър можеше да отговори на тия въпроси.

– Току-що задминах една паркирана кола с ченге вътре – каза Бренън. Холис се обърна назад.

– Той е в почивка.

– Точно така.

Холис погледна скоростомера и установи, че се движат със сто и тридесет километра в час. Улица „Чайковски“ смени името си няколко пъти, докато извиваше на юг и на изток, и се сля с тъй наречената Втора изходна пътна артерия. Пресякоха Москва река по Кримския мост, заобиколиха отдясно парка „Горки“ и продължиха на изток нагоре по широкото шосе с шест платна. Холис погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто напуснаха посолството.

– Виждаш ли го? – попита Бренън. Холис надникна през задното стъкло.

– Не още.

– Добре.

Неочаквано Бренън зави рязко наляво и гумите на колата изсвириха. Те префучаха през площад „Добринин“, после по улица „Ординка“, право на север към центъра на Москва и хотел „Русия“. Холис знаеше, че този маршрут ще им отнеме няколко минути повече, но така нямаше да се натъкнат на хората на КГБ, които щяха да се опитат да пресекат пътя им, заобикаляйки дежурните милиционери около Кремъл.

– Ако ме пипнат за превишена скорост, ще ме изритат от страната – каза Бренън.

– Това притеснява ли те?

– Не… Но си нося колта – четиридесет и пет калибъра. Това може да усложни нещата. Дипломатическият ми имунитет не е много стабилен.

– Ако ни заковат, ще взема пистолета и ще опера пешкира.

– А-а… няма нужда. И без друго вече ми дойде до гуша от тая гадна страна.

– Карай.

Бренън натисна педала по-силно нагоре по улица „Ординка“. Пъхна още дъвка в устата си и балоните станаха по-големи.

Холис повдигна левия крачол на дънките си, пъхна ръка в ботуша и измъкна сив нож с щемпела на военновъздушните сили. Пъхна ножа в колана под якето. Бренън го погледна с крайчеца на окото, но нищо не каза.

Холис вече виждаше Москворецкия мост на около половин километър пред тях, а отвъд него хотел „Русия“ ставаше все по-голям с всяка измината секунда. Няколкото коли по пътя сякаш бяха спрели на място. Зад тях се чу продължително свирене на клаксон. Холис погледна през задния прозорец.

– Ченгетата.

– Чувам. Каква е колата?

– Лада.

– Скапана таратайка. Мощността й е почти колкото на електрическа самобръсначка.

– Каквато и да е, но са по петите ни.

– Няма да е задълго.

Фордът полетя напред и Холис видя, че ладата изостана. Полицейската кола нямаше сирена, нито буркан на покрива и клаксонът утихна, въпреки че Холис знаеше, че продължава да свири, защото фаровете на ладата присветваха всеки път, когато шофьорът натиснеше клаксона.

Бренън профуча през моста със сто и петдесет километра в час и пред очите на Холис се мярнаха някакви размазани пешеходци, които бяха спрели на тротоара на моста и се бяха ококорили. Фордът слезе от моста, като подскочи във въздуха, после отцепи по крайбрежното шосе и профуча диагонално край наблюдателната кула на ъгъла на Кремъл. Когато приближиха до входната алея на хотел „Русия“, Бренън попита:

– От източната страна ли?

– Да. Ти продължавай. Връщай се обратно в посолството. – Бренън измъкна колта от кобура през рамото си.

– Трябва ли ти това?

– Не. Дръж го у себе си или пък го метни някъде. Както решиш. – Бренън зави към източния вход на хотела.

– Готов ли си?

Холис забеляза, че на малкия паркинг няма никакъв понтиак и тази подробност го обезпокои.

– Готов съм. Добра работа свърши. – Бренън намали пред входа.

– Късмет! – Той пукна един голям балон.

– И на тебе.

Холис скочи в движение и тръшна вратата, а Бренън набра скорост по алеята към изхода. Холис се пъхна в преддверието на хотел „Русия“ и портиерът го спря.

– Пропуск.

– Комитет – отговори Холис, профучавайки край него.

Мъжът буквално подскочи и понечи да отвори вътрешната врата към фоайето, но Холис вече бе влязъл. Отиде право при асансьора и натисна копчето за последния етаж. Комитет. Комитет за държавна сигурност – КГБ. Магическа дума. Ключ за всяка врата. Фактът, че той бе пристигнал с американска кола и бе облечен с американски дрехи, нямаше никакво значение за портиера. Никой друг не би се осмелил да произнесе тази дума.

Асансьорът пристигна. Холис се качи с него на десетия етаж, слезе и се затича към западния край.

Хотел „Русия“ бе един объркан лабиринт от четири отделни крила с повече от три хиляди стаи, които бяха свързани така, че да образуват квадрат около един вътрешен двор. Източното крило бе хотелът на Интурист, западното крило бе само за граждани на Съветския съюз и гости от Източния блок, а в северното и южното крило имаше апартаменти за привилегировани комунисти. Крилата бяха свързани помежду си на няколко етажа, но не и на приземния. Холис знаеше, че трябва да имаш основателна причина, за да минеш от едно крило в друго. Източното си бе източно, западното – западно и повечето туристи от Запад дори не знаеха за съществуването на други гости в хотела. Но тук, на покрива, Изтокът и Западът почти се срещаха в тая построена в полувизантийски стил смахната сграда. Холис стигна до входа на ресторанта и бара, където седеше една от ония вездесъщи навъсени тьотки, охраняващи като че ли всяка врата в Москва. Тя го огледа.

– За бара – каза Холис.

Тя кимна рязко и му посочи вратата. Холис влезе в едно голямо фоайе. Отляво се виждаше черна затворена врата с надпис на английски „БАР“. Пред него имаше две отворени врати, зад които се виждаше претъпканият ресторант. По врявата, наздравиците, смеха и облеклото Холис позна, че повечето от хората бяха руснаци. Надникна вътре. Оркестърът свиреше американска джазова музика и дансингът бе така препълнен, че на танцуващите им бе трудно дори да стоят там. Сватбарска компания бе насядала около голяма кръгла маса и булката – красиво момиче в бяло, бе единственият човек на масата, който все още се държеше изправен. През главата на Холис светкавично премина мисълта, че тя има задни мисли. Холис огледа залата и с облекчение установи, че Фишър не е тук. Един мъж се приближи към него, като въртеше глава.

– Бар – посочи той зад гърба му.

– Спасибо.

Холис мина през черната врата и влезе в бара, където за валута човек можеше да си купи западен твърд алкохол и маркови коктейли. Това бе нощно заведение на капиталистическия упадък, извисяващо се точно над Червения площад.

Холис огледа тъмната зала. Барът бе пълен, но за разлика от руския ресторант пиянското бръщолевене бе по-приглушено и не толкова цинично. Клиентелата се състоеше най-вече от западноевропейци и почти всички бяха гости на хотела. „Русия“ не привличаше много американци и той се чудеше как е попаднал Фишър тук. Сред европейците винаги имаше и по няколко съветски представители на висшите кръгове с достъп до западняците и техните пари. Във всеки бар в Москва, работещ с твърда валута, винаги се намираше и по едно „ухо“ на КГБ, което бе в състояние да подслушва на десет езика.

Холис обиколи залата, но не видя никой, който би могъл да бъде Грегъри Фишър. Това, реши той, никак не с хубаво.

Имаше и бар на самообслужване, където посетителите трябваше сами да си взимат питиетата. Холис си проправи път сред тълпата и се обърна към бармана на перфектен руски:

– Търся приятеля си. Американец. Млад човек със сини дънки и късо черно яке.

Барманът го стрелна с поглед, но не спря да приготвя напитки.

– Американец ли казвате? Не, не съм виждал такъв човек.

Холис излезе от бара и забърза към асансьорите в източното крило. Слезе на седмия етаж. Дежурната го изгледа с любопитство.

– Гость?

– Не. Посетител. – Той се наведе над бюрото и погледна блондинката право в очите: – Фишър.

Тя отклони погледа си.

– Грегъри Фишър. Американец.

Дежурната премести едно шишенце с гланц за устни от едната ръка в другата, после поклати отрицателно глава.

Холис погледна таблото с ключовете зад нея и видя, че ключът за стая седемстотин четирийсет и пет липсва. Отдалечи се, а тя извика след него:

– Не може да отивате натам.

Холис не й обърна внимание. Намери стая седемстотин четирийсет и пет и почука. Отговор не последва. Почука отново, този път – по-силно.

– Кой чука? – обади се глас зад вратата.

– От посолството съм.

– От посолството?

Холис чу превъртане на ключ и вратата се отвори. Шкембест мъж на средна възраст, сънен, по халат, надникна иззад нея.

– Всичко наред ли е?

Холис го погледна, след това огледа и стаята.

– Търся господин Фишър.

Мъжът си въздъхна с облекчение.

– О, помислих, че у дома се е случило нещо. Нещо с жена ми. Казвам се Шилър. Всичко е наред, така ли?

– Да – Холис го гледаше вторачено.

– Чух ви да казвате „посолство“ и нали знаете…

– Току-що ми се обади господин Фишър и ми каза, че е в стая седемстотин четирийсет и пет.

Безпокойството на Шилър се смени с леко раздразнение.

– Е, и? Не е тук, приятелче. Не го познавам. Проверете в четиристотин петдесет и седем. В тая скапана страна всичко е възможно.

И това е, помисли Холис, самата истина. Но все пак предположи:

– Навярно са ви настанили в една стая. Тук го правят понякога.

– Така ли? Господи, що за място е това?

– Дали в гардероба ви няма и нечий чужд багаж?

– По дяволите, не. А, да не би да е с онази група от „Америкън Експрес“? Видяхте ли дребната екскурзоводка от Интурист, която е с тях? За Бога, човек може да я схруска. Навярно вашият приятел сега бистри политиката с нея – той се ухили. – Е, ще се видим в Болшой. – Мъжът затвори вратата.

Холис постоя за малко пред стаята, после отново тръгна към асансьорите. Дежурната бе изчезнала. Холис мина зад бюрото й и отвори чекмеджето с пропуските. Прегледа ги набързо, но не намери такъв с номер седемстотин четирийсет и пет. Как е получил Шилър ключа за стая седемстотин четирийсет и пет, без да си остави пропуска?

Холис слезе с асансьора долу във фоайето, но там нямаше пукната душа. Отиде при регистратурата и натисна звънеца. На вратата зад бюрото се появи регистраторката.

– В коя стая е Грегъри Фишър? – попита Холис на руски.

Момичето поклати глава.

– Няма такъв тук.

– Кой е в стая седемстотин четирийсет и пет?

– Не мога да ви кажа.

– Тук има ли представител на Интурист?

– Не. Утре сутринта в осем. Лека нощ – тя се обърна и изчезна в офиса. Той погледна към изхода и видя, че там стоеше друг портиер. „Наляво и надясно изчезват хора буквално пред очите ми. Странна страна!“

Холис ожесточено мислеше. Хрумнаха му няколко възможности, включително и тази, че всичко това бе провокация на КГБ, примамка да го въвлекат в някаква компрометираща ситуация. Но ако искаха да го пъхнат в капана, имаше много по-прости начини – в избрана от тях утрин, докато тича по крайбрежната „Шевченко“, можеха да го прегазят, ако желаеха смъртта му.

Холис мислеше за гласа на Фишър, за думите му, за неподправения страх в интонацията му. Фишър е реалност. Но той трябваше да докаже, че Фишър е пристигнал до този хотел жив и е попаднал в лапите на КГБ. Ако успееше да го направи, тогава и казаното от Фишър за майор Джак Додсън най-вероятно щеше да се окаже истина.

Холис се протегна през бюрото и взе телефона. Набра седемстотин четирийсет и пет и изчака, докато телефонът иззвъня десетина пъти, после затвори. Лоша работа.

Огледа се. Установи, че е сам и представлява лесна мишена. Сега можеха да го хванат, когато си поискат.

Прекоси бързо фоайето, а стъпките му отекнаха по каменния под. Влезе в тъмния коридор към магазин „Берьозка“, измъкна ножа си и се мушна в телефонната кабина, която най-вероятно бе използвал Фишър. Пусна две копейки в автомата и набра посолството. Обади се дежурният военен и Холис помоли да го свържат с офиса на Лиза Роудс. Тя му отговори веднага.

– Обаждал ли се е нашият приятел? – попита Холис.

– Не. Няма ли го там?

– Изчезнал е.

– Връщате ли се? – обади се тя след кратка пауза.

– Да, това смятам да направя.

– Имате ли нужда от помощ?

Холис се нуждаеше от помощ, но не искаше да вдига много шум. Посланикът недвусмислено бе дал да се разбере, че той, Сет Алеви и останалите им колеги трябва да знаят, че разузнавателните им операции са си тяхна лична работа и никога не трябва да разстройват дипломатическата мисия. Холис продължи с онзи телеграфен и рязък тон, с който всички те говореха по телефона.

– Шофьорът ми върна ли се вече?

– Не. Не е ли с вас?

– Не, наредих му да се прибере. Мисля, че вече трябва да е там.

– Сигурна съм, че не е. Има ли вероятност да е катастрофирал или колата да се е повредила по пътя?

– Твърде голяма. Властите ще съобщят за това.

– Разбирам. – Тя пое дълбоко дъх. – Да ви изпратя ли кола?

– Не, ще се върна с градския транспорт. Върна ли се приятелят ви от онова тържество?

– Всеки момент ще бъде тук. Искате ли да дойде при вас?

– Няма нужда – отговори Холис.

– Може ли да ви звънне там някъде?

– Не, но най-вероятно аз пак ще се обадя.

– Какво да правим, ако не се обадите?

– Нека той сам реши, когато се появи.

– Добре. – И добави: – Прослушах лентата. Звучи автентично.

– Да. И аз така мисля. Ще направя всичко възможно да намеря оригинала.

– Късмет!

Холис затвори и се върна обратно по тъмния коридор с ножа в ръка. Стигна до фоайето и го пъхна под якето си. „Е, ако не се върна, посланикът ще може да раздуха тая история.“ Напусналата го вече съпруга Катрин ще получи пенсията му и застраховката за живот. Отдавна му се искаше да пише на адвоката си във Вашингтон да промени завещанието му. Усложненията, произтичащи от международните съпружески отношения, бяха безкрайни. Безкрайни. Понякога му се приискваше да бъде в своя стар Фантом Г–4 и да не мисли за нищо друго, освен за вражеските МИГ-ове и за ракетите, засечени от радарите му.

Холис обмисляше обстоятелствата. Позвъняването на Фишър в посолството бе предизвикало реакцията на КГБ, но на тях им бе необходимо време, за да предприемат действия. Следователно Фишър е успял да стигне до бара.

Холис отново взе асансьора, качи се на последния етаж и влезе в бара. Поръча уиски със сода и се обърна към бармана на руски:

– Не се ли е появявал моят приятел?

– Не, съжалявам. Три долара.

Холис плати. Добре облечен мъж се изправи до него, бутна чашата си към бармана и каза с британски акцент:

– Джин с тоник – „Гордън“ и швепс. И с парченце лимон този път, спасибо.

– Тук няма лимони от времето на революцията – обърна се Холис към мъжа.

– Що за място е това, а, янки? – засмя се англичанинът.

– По-различно.

– Ужасно сте прав. На почивка ли?

– По работа.

– И аз. – Питието му пристигна без лимон и барманът му поиска три лири. Холис се отдалечи от бара, а англичанинът го последва.

– Нямат и сервитьорки от революцията насам. Човек трябва сам да си взима пиенето, а те си изчисляват курса както им хрумне. Три долара, три лири, за тях няма разлика. Моят джин ми струва повече, отколкото вашето уиски.

– Следващия път пробвайте да им дадете три лирети. Мъжът се засмя.

– Не са чак такива глупаци. Казвам се Уилсън.

– А аз Ричардсън – отговори Холис. Те се чукнаха.

– Наздраве!

– Стори ми се, че говорите на руски, а? „Спасибо“ и „пожалуйста“. Кое какво е? – попита Уилсън.

– „Спасибо“ е благодаря, а „пожалуйста“ – моля.

– О, винаги се обърквам. Какво направихте, че барманът ви обърна внимание?

– Казах „комитет“.

– Комитет?

– Точно така. Това винаги привлича вниманието тук. Отдавна ли сте в бара?

– Вероятно от час. Защо?

– Търся един мой приятел. Американец, около двайсетгодишен, с дънки и шуба.

– Искате да кажете яке?

– Да, яке.

– Струва ми се, че го мярнах. В тая окаяна страна никой не се облича прилично. Проклетите червени комуняги унищожиха всичко. Нямат и обноски, нито пък стил.

Разбирате какво искам да кажа, нали? Естествено не ги обвинявам, че не носят кожени якета, след като никой не се облича по този начин.

– Забелязахте ли дали разговаря с някого?

Уилсън се огледа.

– Видях го да седи някъде там… Да, разговаря.

– С кого?

– А, сега си спомням. Виждате ли оная добре облечена двойка? Мисля, че са „жабари“. При тях имаше някакъв младеж. Може да е бил вашият човек. Беше си дръпнал малко повечко и двама служители на хотела го изведоха. Момчето бе малко… войнствено – мисля, че вие така му казвате. Измъкнаха го набързо навън. Не смятам, че имат успехи в тая насока – половината народ в проклетата им страна е непрекъснато пиян. Навярно са го отвели в стаята му.

– Кога стана това?

– Преди около петнайсет-двайсет минути.

– Благодаря. – Холис мина покрай масите и седна на фотьойла срещу мъжа и жената. – Свободно ли е?

Мъжът измънка някакъв отговор.

– Говорите ли английски? – попита Холис.

Мъжът поклати глава.

– А вие, madame?

– Малко – погледна го тя.

Холис се наведе през масата и заговори тихо и ясно:

– Търся един приятел – американец, младо момче. Казаха ми, че преди малко е седял при вас.