Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 23 страниц)

Преди да отговори, жената стрелна с очи мъжа до нея.

– Да. – После продължи на доста добър английски. – Беше му зле. Заведоха го в стаята му.

– Каза ли ви как се казва?

– Да.

– Фишър ли?

– Да.

– Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?

Жената не отговори, но кимна едва забележимо.

– Каза ли ви защо?

Мъжът се изправи и се обърна към жената:

– Allons*!

[* Да тръгваме! (фр.). – Б.р.]

Тя не помръдна:

– Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?

– Опиат.

– Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. – Тя се изправи.

Холис също стана.

– Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?

– Да.

Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.

– Има ли още нещо?

Очите й срещнаха неговите.

– Вие аташето ли сте?

– Да.

– Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. – Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: – Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.

– Триста? Той ви каза триста?

Тя кимна.

Холис сграбчи жената за ръка.

– Какво друго ви каза Фишър?

– Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.

– Руснакът повярва ли на съпруга ви?

– Мисля, че да.

Холис пусна ръката й.

– Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.

– Разбирам.

– Добре. Благодаря ви, мадам.

Тя се усмихна съвсем леко.

– Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?

Холис не отговори.

– В кои времена живеем?… – поклати глава тя и си тръгна.

Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.

Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече – московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.

Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството – съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях – и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“

Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.

Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение – ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.

Все пак имаше някои московчани, които оставаха по улиците до последния момент. И точно един от тях – младеж на около осемнайсет, сега идваше срещу Холис. Носеше найлонова торбичка „Адидас“ и бе облечен с евтино три четвърти палто от изкуствена кожа. Беше с американски дънки, но със съветски обувки. Той го заговори на добър английски и бе изключително любезен:

– Извинете, господине, имате ли цигари?

– Не, а ти?

– Да. – Момчето подаде едно „Марлборо“ на Холис, даде му и огънче и сам запали една. Младежът се оглеждаше насам-натам. Холис забеляза, че няколко други черноборсаджии ги наблюдаваха.

– Казвам се Миша. Приятно ми е да се запознаем – представи се той.

Известно време пушиха заедно. Холис хвърли угарката през моста. Очите на Миша проследиха изхвърлената цигара, после той се обърна към Холис:

– Виждате ли оня край на площада? – Миша посочи южната страна на Червения площад, ограден от Кремълската стена, гърба на „Василий Блажени“, хотел „Русия“ и Москва река.

– Там се приземи немецът Матиаш Ръст. Бях тук същия ден. Каква гледка бе само!

Холис кимна. Мястото, където кацна Ръст, се бе превърнало в част от неофициалната екскурзионна разходка по Червения площад. Средностатистическият московчанин, доста циничен по природа, бе очарован от полета на този млад човек. Съветският съд му даде четири години. Като военно аташе Холис доста се обезпокои от последиците на този полет, когато някои от приказливите му колеги от съветските военновъздушни сили и от Министерството на въздушната отбрана бяха уволнени. Но като пилот Холис се възхищаваше от дързостта на младия летец. Щеше му се самият той някой ден да направи нещо също толкова налудничаво.

– Той прелетя заради мира – каза Миша.

– Рудолф Хес също.

Миша сви рамене.

– Никаква политика. Никаква икономика. Имате ли нещо за продаване?

– Може би да. А ти какво предлагаш, Миша?

– Имам неразбит черен хайвер. Триста грама. Отлично качество. В „Берьозка“ е по шейсет долара. Но аз ще ви го дам за един стек американски цигари.

– Нямам цигари у себе си.

Миша отново се огледа, сетне каза:

– Ами тогава четирийсет долара.

– Противозаконно е да търгуваме с валута.

Миша се отдръпна назад.

– Моля?

Холис стисна ръката му.

– Цялата вечер ли си тук на моста?

– От няколко часа…

– Видя ли една американска кола да минава крайбрежното шосе преди около два часа?

Миша дръпна от цигарата си.

– Може би. Защо?

– Не е твоя работа. – Холис притисна Миша до перилата на моста. – Какво предпочиташ – да изкараш четирийсет долара или да поплуваш в реката?

– Аз лично не съм видял колата. Но един приятел я е видял. Минала по крайбрежното шосе преди около два часа.

– Каква марка била?

– Според него – Понтиак Транс Ам. Имала спойлер отзад. Цвят – тъмен.

– Как е познал приятелят ти, че е била Транс Ам?

– От списанията. Нали знаете. Плащам по три долара или по петнайсет рубли за „Коли и автомобилисти“. Същото и за „Писти и…“

– Дали приятелят ти е видял накъде е отишла?

– В хотел „Русия“. – Миша добави: – После се случило нещо много странно. Те бързо отишли в „Русия“, за да разгледат колата и да поговорят с шофьора. От моста забелязали, че е младо момче, навярно американец. Но когато стигнали до крилото на Интурист, видели, че колата излязла откъм хотела и поела по улица „Разин“ с двама по-възрастни мъже в нея.

– Двама руснаци ли?

– Двама руснаци – Миша се поколеба: – От ония, с каменните лица. Разбирате ли какво искам да кажа.

– Да. Не видяхте ли и още нещо необичайно тази вечер?

– Да, видяхме. Преди около час. Аз и всички останали на моста видяхме как един син форд Феърлейн профуча по моста. Едно ченге го следваше, но копелето нямаше никакви шансове. Тия фордове могат да се движат като по състезателна писта. Имат ги в американското посолство. Вие от посолството ли сте? Това да не е била вашата кола?

Холис се обърна и тръгна обратно към подлеза. Миша го последва. Слязоха по стълбите. Холис му подаде две двайсетдоларови банкноти и каза:

– Ще купя хайвера.

Миша неохотно извади кутийката хайвер от спортното си сакче, предаде я на Холис и започна отново да се пазари:

– Ще ви дам още три кутийки и един руски кръст за якето ви. Холис мушна хайвера в джоба си и каза на руски:

– Миша, прибирай се у дома и не се връщай повече на този мост. Мъжете с каменните лица ще те търсят.

Момчето се облещи и устата му увисна.

Холис изкачи стълбите и тръгна по моста. Пресече го пеш, усещайки от всички страни погледите на останалите чейнджаджии. Капитализмът, замисли се Холис, подобно на секса, е хормонален; той съществува тук, на Москворецкия мост, и отвъд „Василий Блажени“ – само на един хвърлей разстояние от Кремъл. Има го около всеки хотел и пазар, навсякъде из Москва – в малки изолирани клетки, които един ден може да се размножат и да разклатят основите на цялата държава. Подобно на комунизма в царска Русия капитализмът е новата пагубна идеология.

Холис излезе на улица „Ординка“. Опитваше се да измисли такъв маршрут с метрото, който да го отведе обратно в посолството жив.

6.

Сам Холис слезе на станция „Смоленская“ и тръгна по крайбрежната улица, която правеше голям завой покрай Москва река при Калининския мост. Отвъд реката се издигаше внушителният хотел „Украйна“. Тъмна лодка се бе запътила към пристана при улица „Шевченко“. Холис помисли, че есента в Москва съвсем не е красива – наоколо беше влажно и сиво. Но когато паднеше първият сняг, Москва се превръщаше в блестящ бял град, в който шумовете бяха приглушени, а завоите някак омекотени. Слънцето се показваше по-често, а нощем небето се обсипваше с множество звезди, които хвърляха синкави сенки върху заснежения пейзаж долу на земята. Появяваха се хубави кожени палта и жените изглеждаха значително по-добре. Деца влачеха шейните си, а други се пързаляха в парковете със зимни кънки. Като покривало от сибирска белка снегът загръщаше грубите очертания на града.

Холис тръгна нагоре по стръмната улица, отклоняваща се от крайбрежния път. В началото на века кварталът, в който се намираше новото американско посолство, се е наричал Пресня. Тогава той бил мръсно индустриално предградие и благодатна почва за марксистко-ленинската идеология. По време на революцията през 1905 година тукашните работници се сражавали с царската армия и цялата площ наоколо била подложена на усилен артилерийски обстрел, а после – когато революцията била потушена, живеещите в квартала били подложени на жестоки репресии. Сега кварталът се наричаше Красная Пресня. Струваше му се, че имената на половината улици, площади и квартали в Москва започваха с думата „червен“, в резултат на което тя почти бе изгубила смисъла си и в разговорите помежду си московчани често я изпускаха. Повечето сгради в Пресня бяха построени наново, но Холис все още усещаше отминалата трагедия на квартала. Русия е много тъжна страна.

Холис вдигна глава и видя покрива на високата тухлена сграда на посолството. По заповед на посланика всички прозорци светеха. След няколко минути пред него се показаха червените тухлени стени и резиденцията, издигаща се над тях. Улиците бяха безлюдни и ниско по земята се стелеше покривало от гъста мъгла.

Вече се виждаха светлините при главния вход на посолството. То изцяло е нещо като умален Кремъл, помисли Холис. Навярно използваните червени тухли – нещо рядко за Москва, трябваше да навежда руснаците на мисълта за червените тухлени стени на кремълските кули. Това от своя страна пък целеше да ги накара да свържат американското посолство с идеята за сила, мощ, а може би дори с Бога и олтара. Холис смяташе, че изяществото на Медисън Авеню навярно е непонятно за средния съветски гражданин.

На 100 метра от входната врата Холис виждаше будката на съветските милиционери, въпреки че все още не можеше да съзре американската охрана зад вратите. Над стената стърчеше осветеният пилон с американското знаме, полюшвано от лек ветрец.

Той чу, че го застига някаква кола, и по бавните обороти на мотора разбра, че е чайка. Колата се движеше съвсем бавно точно зад него. Шофьорът пришпори мотора и присветна с фаровете. Холис не се обърна.

Колата мина пред него и спря. Холис видя, че наистина бе чайка – черна лимузина с четири врати, любимка на Комитета за държавна сигурност. Вътре имаше трима мъже. Шофьорът остана зад волана, а другите двама излязоха. Бяха облечени с кожени палта и черни панталони и носеха черни кожени ръкавици и шапки с малки периферии. На това Холис му викаше „вечерно облекло“. Той разпозна в тях двамата мъже, които непрекъснато слухтяха около посолството и го бяха проследили един следобед. Ниския и тумбест той бе кръстил Борис, а другия – по-високия и по-добре сложения – Игор.

Холис тръгна към тях с ръце в джобовете. Дясната му ръка бе стиснала здраво ножа през една цепка в якето.

Борис и Игор огледаха Холис от главата до петите.

– Дай ни портфейла и часовника си, иначе ще те направим на пихтия – каза Борис на английски.

– Толкова зле ли плащат в комитета? – отговори Холис.

– Копеле такова, за какво се мислиш? Дай си портфейла! – процеди Борис през зъби.

– Еб вас! – изруга Холис.

Той се обърна и тръгна към посолството. Чу зад себе си стъпките на двамата руснаци. Те се доближиха съвсем.

– За какво си се разбързал? Искаме да си поговорим – каза Игор.

Холис продължи да върви. Хрумна му, че хората на КГБ нямаха никакъв проблем да се превъплътят в ролята на крадци. Вече бе стигнал до стената на посолството и вратата бе само на петдесетина метра от него. Неочаквано върху гърба му се стовари силен удар. Той залитна напред и се строполи по ръце на тротоара. Рязко се претърколи встрани и едва успя да избегне един ритник, после се пльосна в канавката. Игор и Борис се хилеха над него. Игор се обърна към Холис на вулгарен руски:

– Продължавай да пиеш така и съвсем скоро някои педерасти ще те начукат, докато си пиян като дръвник, а на другия ден ще имаш махмурлук в задника вместо в главата.

И двамата мъже се изхилиха.

Холис искаше да извади ножа, но знаеше, че само това чакат. Остана да лежи там, където беше. Борис погледна към входа на посолството, после се взря в Холис.

– Следващия път ще ти цъфна черепа. – Той плю върху Холис, после потупа Игор по гърба и каза: – Дадохме добър урок на това лайно. Да тръгваме.

Обърнаха се и тръгнаха към чайката.

Холис се изправи и изтръска водата и калта от якето и панталона. Забеляза, че дланите му кървят. Чувстваше, че едната му скула бе силно ожулена, а в гърба си усещаше остра болка. Двамата руснаци се качиха в колата и Холис ги чу да се хилят с шофьора, после потеглиха с бясна скорост в обратна посока.

Холис продължи към посолството. Когато се доближи до входа, един млад милиционер, който очевидно бе видял инцидента, излезе от будката и го спря с вдигната длан.

– Паспорт!

– Знаеш добре кой съм – отвърна троснато Холис.

– Паспорт!

– Махай се от пътя ми, глупак такъв.

Милиционерът се изпъна като струна, като чу ругатнята.

– Стой!

Другият милиционер също излезе от будката.

– Какво има?

Дежурен от охраната на посолството се показа на вратата и извика:

– Какво става тука?

Холис видя, че патрулът е въоръжен, което означаваше, че няма право да прекрачва прага навън.

– Отворете вратата! – изкрещя той.

Патрулът отвори вратата. Холис профуча покрай милиционерите и влезе в границите на посолството. Охраната го позна и поздрави, а дежурният сержант попита:

– Добре ли сте, полковник?

– Да, добре съм.

Холис бавно премина двора. В далечината отекнаха камбаните на „Иван Грозни“ и отброиха полунощ. До него смътно долитаха сърдитите гласове на двамата американски патрули и съветските милиционери, които си разменяха любезности. Той влезе в сградата и отиде право в офиса на дежурния.

– О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… – изправи се Лиза Роудс, като го видя.

– Някакви новини от Бил Бренън?

– Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?

– Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?

– Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.

Холис тръгна към вратата.

– Може ли да дойда и аз?

Той я погледна.

– Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.

– Така ли? Елате тогава.

По пътя за асансьора и двамата мълчаха. Качиха се заедно.

– Ръцете ви са в кръв.

– Зная.

Тя сви рамене.

– Бил Бренън приятел ли ви е?

– Не. Защо?

– Това бе първото нещо, за което попитахте.

– Отговарях за него.

– Това ми харесва.

Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.

– Влезте, моля – той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.

Лиза Роудс огледа затъмнената стая. Знаеше, че посолството има няколко обезопасени стаи, но за пръв път влизаше в тази на шестия етаж. И тя като другите бе вътрешна и се осветяваше индиректно от разположени в специални ниши в стените осветителни тела. На масата пред всяко място имаше индивидуална настолна лампа. На пода бе постлан дебел килим в кралско синьо, а стените и вратата бяха тапицирани в бежово. Таванът й бе покрит с черен дунапрен за звукова изолация. Стаята бе съвсем непроницаема за тайни подслушвателни устройства, резонатори и радиомикрофони и се претърсваше два-три пъти на ден. Бе дочула, че се ползва предимно от разузнаването. Явно добре се грижеха за себе си – в единия ъгъл имаше барче с различни напитки, а зад барплота – ниша с мивка и хладилник.

– Нещо за пиене? – обърна се Алеви към Лиза.

– Не, благодаря. Дежурството ми все още не е изтекло.

– Добре. Тогава едно кафе.

– За мен водка. Чиста – каза Холис.

Алеви наля кафе без мляко на Лиза и изстудена водка за Холис.

Холис задържа погледа си върху Сет Алеви. Беше четирийсетгодишен – малко по-млад от него самия. Носеше добре ушит вълнен костюм с жилетка и плетена зелена вратовръзка. Бе доста висок и слаб и му напомняше на Линкълн, но без брада, и бе малко по-красив от него. Някога е бил женен, но тук никой не знаеше подробности.

– Как беше тържеството? – запита Холис.

– Добре. Имаше много дисиденти. И хубава храна. Ханука е весел празник. Трябваше да дойдеш.

– Тогава кой щеше да препуска през Москва?

– Сигурен съм – отговори Алеви хладно, – че моите хора щяха да се справят с това. Холис не чу Алеви да казва „по-добре“, но знаеше, че то остана недоизказано.

– Момчето искаше да говори със съветника по защита правата на човека – започна да обяснява той.

– Убеден съм, че едва ли би могъл да различи такъв съветник от някой полузащитник. Аз самият не бих могъл да го направя. Сам, ако друг път се случи нещо подобно, моля те, обади ми се или звънни на някой от моя отдел.

Сет Алеви бе роден във Финландия, евреин, дипломат от Принстън. В момент на откровение бе признал на Холис, че мрази Съветите и че работи в ЦРУ, за да „допринесе колкото се може повече за унищожаването на режима“. Назначаването му там не било трудно: основните му специалности – руска култура и руски език – привлекли вниманието на ЦРУ, а той много добре знаел от самото начало, че ще стане точно така.

Алеви също си наля водка.

Холис сложи кутийката с хайвера на масата. Алеви я огледа:

– Добро качество.

Алеви и Лиза извадиха бисквити, масло и сметана. Холис отвори хайвера с ножа си.

– Ядосаха ли те, полковник? – каза Алеви, след като изгледа Холис.

– Щях да питам дали имат червен, но не мога да понасям думата красная – обърна се Холис към Лиза, която си мажеше бисквита с хайвер.

Лиза се засмя.

– Мислех, че съм единствената.

Погледът на Алеви се местеше ту към единия, ту към другия.

– Ядосаха ли те? – попита отново той. Холис впери очи в Алеви.

– Много добре знаеш какво се случи.

– Ако се бяха развихрили, моите хора веднага щяха да се появят на хоризонта. Бяхме ти осигурили гръб. Казаха ми, че си успял да обуздаеш гнева си – отговори Алеви.

– Как е Бренън?

– Не му провървя като на теб. Ченгетата го настигнали и държали на дъжда половин час, после просто му връчили фиш за глоба и си тръгнали. Но преди да успее да се качи в колата си, се появила банда хулигани. Пребили го с железни тръби, ограбили го и му смачкали автомобила. Когато ти трябва, никога няма пукнато ченге. – Алеви спря за малко, после продължи: – Вместо да отиде направо в някоя болница, се върнал тук. Пак му счупили носа, но според него и той не им останал длъжен. Доктор Лоугън каза, че ще се оправи, но е добре да си иде у дома, за да се погрижат за него както трябва.

Холис кимна. Още една точка в полза на КГБ тази вечер, помисли той.

Лиза мажеше бисквити със сметана. Алеви си взе от хайвера.

– Откъде се сдоби с това? Колко даде?

– От Москворецкия мост. Четирийсет бройки.

– Аз щях да се спазаря по-добре. Чул ли си някога как се пазари евреин с руснак? Както и да е, това може би е част от разказа ти. Ако ти се говори, готови сме да слушаме.

Холис хвърли бърз поглед към Лиза.

– Всичко е наред. Преди няколко месеца изисках обстойна проверка на госпожица Роудс – успокои го Алеви.

– Защо?

– Такива са правилата. Ние бяхме гаджета.

Холис си наля още една водка.

– Необходимо ли е да знае и тя?

– Нека аз да мисля за това.

Холис замълча, после кимна.

– Окей. Започвам от самото начало. Седях в кабинета си и пишех доклада, за който ме бе помолил. Телефонът иззвъня. Беше госпожица Роудс.

И Холис подробно разказа всичко случило се тази вечер, с изключение на това, което му каза французойката. Половин час по-късно си наля чаша минерална вода и завърши:

– Така че, когато се приближих към посолството, очаквах да ме пресрещнат. Приятели, имам предвид. Но явно ти си решил, че за мен ще бъде добре да се опозная по-отблизо с комитета.

– Ти имаш дипломатически имунитет – отговори сухо Алеви.

– Да, Сет, но КГБ има други разбирания за дипломатическия имунитет.

– Е, вече си тук и малко йод ще почисти добре раните ти. Ще ти платя дори химическото чистене.

Холис понечи да каже нещо, но Лиза го прекъсна:

– Полковник, какво мислите, се е случило с Грегъри Фишър?

– Можем да предположим, че точно в този момент седи в някоя стая и ония от КГБ го разпитват.

Известно време всички мълчаха, после Алеви каза:

– Между другото, Сам, никой за нищо не те обвинява. Ти действа по възможно най-бързия начин. Това си е техният град.

Холис не отговори нищо. Алеви смени темата:

– Интересувам се от мъжа в стая седемстотин четирийсет и пет.

– И аз – каза Холис.

– Сигурен ли си, че е американец?

Холис помисли малко, преди да отговори.

– Да. Чак до лосиона за след бръснене „Mennen“.

– Но – разсъждаваше Алеви – той би могъл да бъде американец, подкупен да работи за КГБ.

– Би могъл. Но може и Фишър да е сгрешил номера на стаята си.

Алеви се изправи и натисна някакво копче в аудиоуредбата в ъгъла. Разнесе се гласът на Грегъри Фишър и те отново прослушаха целия разговор.

– Мисля, че не е сгрешил номера на стаята си – отбеляза Лиза.

Сет Алеви запали цигара и закрачи насам-натам замислен. Най-сетне каза:

– Е, аз ще се заема с това. – Обърна се към Лиза: – Ти, разбира се, не трябва да разговаряш за случилото се с никого. – После каза на Холис: – Искам доклад от теб, за да го представя на Лангли. Приготви и едно копие за твоя отдел в Пентагона.

– Добре – Холис се изправи.

Алеви продължи:

– Трябва все пак да се каже нещо и на посланика, след като има изпотрошена кола и един човек в лазарета. Аз ще го направя естествено. – Той отново се обърна към Холис: – Сам, във всичко това не виждам нещо, което да е за военното разузнаване.

– Да. – Алеви задържа погледа си върху Холис.

– Може би смяташ, че историята с майор Додсън те засяга, защото майор Додсън, ако наистина има такъв, е военнопленник, и така нататък, и така нататък. Но ще те информирам, ако има нужда от теб.

Холис тръгна към вратата.

– Благодаря, господин Алеви.

– А аз искам да разбера каква е тази Школа за магии на госпожа Иванова. И къде е майор Додсън? Дали все още е на свобода? Можем ли да му помогнем? Можем ли да помогнем и на Грег Фишър? – попита Лиза.

Алеви погледна часовника си.

– Вече е много късно, а трябва да изпратя някои съобщения. Благодаря ти и лека нощ, Сам. Лиза, остани за малко.

Холис отвори вратата.

– Искаш ли си хайвера? – викна след него Алеви.

– Пъхни си го някъде на сигурно място, Сет, дето няма да го пече слънце – каза Холис и излезе.

Докато чакаше асансьора, при него дойде и Лиза. Асансьорът пристигна и двамата слязоха на приземния етаж в пълно мълчание. Излязоха в задния двор в студената октомврийска нощ. За момент се спряха на покритата каменна тераса.

– Апартаментът ми е наляво – обади се Лиза.

– Моят е надясно.

– Ще ме изпратите ли?

Тръгнаха наляво по алеята, обградена от скоро засадени дървета – руски брези с голи клонки. Отдясно бе четириъгълният вътрешен двор, заграден от трите страни от жилищата на резиденцията и охраната. На четвъртата страна бе административната сграда. Тревата бе отъпкана от импровизираните срещи по волейбол и баскетбол, имаше и отпечатъци, макар и по-слаби, от футболния сезон. Понякога в двора играеха децата на служителите и Холис видя няколко играчки сред мократа трева. Първият сняг щеше да донесе снежни човеци и закачки със снежни топки, през пролетта щяха да се пускат хвърчила, а после идваше ред на слънчевите бани. Това мъничко празно пространство – само около три акра, бе нещо като селски мегдан – едно малко кътче от Америка, която им липсваше и която всички те най-после се бяха научили да обичат.

Лиза проследи погледа му.

– Ще правим плашило тук веднага щом съберем необходимия реквизит. Един от Консулския отдел видял тикви на пазара на проспект „Мир“. Е, нещо подобно на тикви. Можете ли да издълбаете с вашето ножче фенер от тиква?

– Точно затова го нося със себе си – отговори Холис.

– В случай че видите тиква на пазара ли? Съмнявам се.

Продължаваха да вървят.

– Мисля, че не ми допада много да живея и да работя на едно и също място, искам да кажа – в един двор. Прилича ми на крепост… или по-скоро на затвор – каза Лиза.

– Така за всички е по-добре.

– Така ли? Старата сграда поне имаше някакъв чар и бе точно на улица „Чайковски“, недалеч от представителството на „Америкън Експрес“. – Тя се усмихна.

– И всички живеехме в оная очарователно мрачна постройка отстрани на улица „Горки“. В панела на банята ми имаше процеп – цели петнайсет сантиметра – и аз виждах всичко в банята на долния етаж.

– Себе си ли виждахте?

Тя се засмя. Продължиха, без да говорят, после Лиза каза:

– Но сигурно така е по-добре. Имаме си тоя двор тук. Доколкото зная, вие сте свикнали да живеете по този начин, нали сте били в различни бази на военновъздушните сили.

– Понякога да. Зависи от назначението.

– Ето я моята килийка – Лиза спря. – В действителност са доста симпатични, само че са малко еднообразни.

– Осем милиона московчани биха предпочели да разменят местата си с вас.

– О, зная. Просто започвам да вдигам кабинна треска.

– Вземете си отпуск.

– През януари. Има едно място, наречено Джъмбо Бей – малък остров близо до брега на Антигуа. Много уединено и много самотно. Може да се скрия там.

Стояха в студената мъгла и на слабата светлина той откри, че лицето и косата й са мокри. Забеляза и това, че тя е с около двайсет години по-млада от него.

– Никога не съм ви виждала на петъчните приеми – каза Лиза. – Обикновено в петък вечер ходя по приеми в другите посолства.

– А-ха. Коктейлът тук е за простолюдието. Но аз пък ходя на разни културни събития. Харесвате ли балет?

– Само в края, когато пее дебелата дама.

– Това е опера.

– Ясно. Аз все ги обърквам. – Той извади ръцете си от джобовете на якето. – Е, предлагам да се махаме вече от дъжда. – Подаде й ръка.

Тя като че ли не я забеляза и каза:

– Сет е много емоционален.

– Наистина ли?

– Да. Някои смятат, че е раздразнителен.

– Така ли?

– Познавате ли го добре?

– Достатъчно добре.

– Двамата доста грубо разговаряхте един с друг. Врагове ли сте или просто съперници?

– Нито едното, нито другото. Дори се харесваме. Просто така си говорим.

– А онова, дето му казахте – да си пъхне хайвера в задника, в реда на нещата ли е?

– Да, точно така.

Тя се замисли.

– Никога не ми е споменавал, че се познавате.

– А трябвало ли е?

– Предполагам, че има и други неща, които не е обсъждал с мен. – После добави. – Голям професионалист е.

– Но нали знаете, че не е съветник по политическите въпроси?

– Да. Зная още, че повечето военни аташета са от военното разузнаване.

– Откъде знаете?

– Тия работи се знаят. Вие не знаехте ли, че бях гадже със Сет Алеви?

– Никога не ми е споменавал за това.

– Мислех, че нашата връзка е една от клюките, които се носят в столовата. О, да, както е казал един френски философ: „Хората, които се притесняват за това какво мислят другите, ще се учудят, като разберат колко малко знаят всъщност околните за тях.“

– Абсолютно прав е бил.

– Имате ли нещо антисептично за раните? – попита тя. – Трябва да бъдете внимателен в чуждите страни.

– Изпих три чаши руско антисептично средство.

– Не се шегувайте. Имам нещо, което е жълтеникаво на…

– Отивам в лазарета да видя Бренън. Там ще взема нещо.

– Добре. Гледайте да не забравите.

– Няма. Лека нощ.

– Утре имам почивен ден. Обикновено след нощно дежурство спя до късно.

– Не е лошо.

– Бях решила да ходя в музея на Маркс и Енгелс. Все още не съм го разглеждала. А вие?

– Не съм го записал като точка в програмата си.

– Както и да е. Сега съм малко… притеснена. Искам да кажа, че ме е страх да изляза сама. Предполагам, че вече знаят коя съм. От записа. Така ли е?